Повече от чувство 113

  

Дните му, обвити в пелена от забрава и той движещ в мъгла, от която не желаеше да изплува никога повече...

- Майкъл, слушаш ли ме?

- Да.

Нищо не беше чул. И защо да слуша безполезният брътвеж на адвокати, съветници и всички останали около него, а да знае през цялото време, че истината е една- трябваше да го направи независимо от условията. Просто трябваше.

Преди няколко дни се бяха навършили 7 години откакто нея я нямаше. 7 години!... А сякаш беше вчера, когато за последен път й каза „Обичам те!”, а дори не беше видял очите й в този миг. Колко пъти бе искал да върне времето назад? Хиляди, милиони... Беше се самоизяждал, самонаказвал, потъвайки в разрушителните състояния на забрава, в които сякаш действителността почти изчезваше и той отново можеше да е с нея. Тогава успяваше да я докосва, да я прегръща, да се насища от аромата й и да чува звънкият й смях... Тя не му говореше никога, само се смееше, но беше безумно, умопомрачително красива, грееща в най- главозамайващата усмивка на този свят. Той прокарваше пръсти по ефирната й, сякаш прозрачна от деликатност и нежност кожа и докосваше мъничката й трапчинка на дясната й на буза и не спираше да й повтаря, че я обича.

Дните му, оплетени в плътни мрежи, в паяжина, в която той беше попаднал и от която нямаше надежда да се измъкне. 7 години и толкова много болка, през която бе преминал, която го беше оставяла почти без капчица вяра, че на добрината винаги се отвръща с добро. Беше бил подритван като случаен боклук, на който се натъкват по пътя, беше унизяван, разголен, раздран и сякаш хиляди черни гарвани бяха откъсвали мънички парченца от плътта му и бяха почуквали болезнено по белите му кости. Беше крещял и вил от нечовешкото страдание, на което бе подлаган ден след ден и после нощите- тъмни, страшни, самотни, в които само една единствена мисъл не спираше да го влудява- какво ще се случи с децата му, ако го отведат?

Дните му, нощите му, съществуването му... За много дълго смисълът беше изчезнал и той не знаеше къде отива, защо и как. Беше преминавал през кръговете на Адът и сега някой се опитваше да го измъкне от там, а той беше толкова неуверен, че вече може да бъде себе си, че се страхуваше. Изпадаше в ужас, че може да се провали, че отново ще му се присмиват, ще го сочат с криви пръсти и ще коментират съществото му, използвайки грозни и злобни думи. Не искаше да потъпкват още едно от нещата, който обичаше... Но, да, знаеше, че трябва да го направи.

- Майкъл?

- Да?

- Добре ли си?

Добре? От колко години се преструваше, че е добре...

- Добре съм, Томе.

Побутваха го, а той още беше замаян... И знаеше, знаеше, че е стока, че сега ще застане пред малкото, които все още може би го обичаха искрено и безрезервно и ще трябва да им се усмихне и да им покаже, че и той ги обича. Защо трепереше от страх? Сигурно защото беше заобиколен от шайка кръвопийци. Но, какво пък? Тях винаги ги е имало защо сега да е по- различно?

Чуваше виковете на тълпата и те ставаха все по- силни и отчетливи с приближаването му... Ето, че го обявиха и сега трябваше да застане пред тях и да обяви концертите. Беше толкова замаян и толкова му беше трудно да се усмихва, но все пак... Дължеше им го... Заслужаваха го... Те бяха топлината през тези години... Те и децата му...

 
На връщане след пресконференцията Майкъл се отпусна в колата и затвори очи и с езика на тялото си даде да се разбере, че не желае да контактува с никого. И изведнъж един мъничък спомен, толкова незначителен, че никой не би могъл да предположи, че е възможно да предизвика такава реакция, накара Майкъл да се повдигне рязко и да помоли:

- Закарайте ме до Тауър Бридж.

Стояха на моста, аварийните светлини премигваха, а Майкъл гледаше през прозореца и притискаше с длан очилата си плътно, за да спре с рамките стичащите се по лицето му сълзи. Сякаш пак я виждаше опряна на парапета да гледа в Темза, облечена с протрити дънки и онази блуза в бананово- портокалов цвят с голям надпис Free, обграден от летящи птици. Тя зъзнеше в лоното на нощта, но лицето й беше оставало все така красиво под синкаво-зелените светлини на моста, обрамчено от къдриците, които се беше опитала да усмири в небрежна опашка. Спомни си усмивката й, когато видя примигващите срещу нея фарове... Майкъл не помнеше дати, но знаеше, че това се беше случило точно преди 8 години и един ден, тук на този мост, тук на 6 март, тук той бе дошъл, бързайки да притисне до себе си, забравилата за времето негова любов, говореща по телефона. Толкова време беше изтекло от този момент, толкова неща се бяха случили, а болката и жаждата по нея не се променяха. Търсеше я навсякъде и я откриваше във всичко. Усети как нещо отново притисна гърдите му и стисна гърлото му с костеливи пръсти, усети как трудно си поема дъх и му се прииска да слезе от колата, за да докосне камъка, в чиито молекули се беше запазила топлината на Анджелика.

Беше ли възможно да я няма? Беше ли възможно така ужасяващо да си отиде от живота му без да може да й каже толкова много неща, без да може да сподели толкова щастливи мигове с него и сина им, без да може да й покаже колко силно я обича както никога не го беше правил до тогава? Искаше всяка секунда от времето, което бяха загубили в скандали и разочарования да се върне, за да го запълни с любовта, която имаше и пазеше само за нея. Искаше я в дните си, когато злите и алчни хора го преследваха и унищожаваха. Имаше нужда от топлата й длан, галеща косите му, докато той е положил глава в скута й. Жадуваше за сладкият й глас, който тихо му шепне, че всичко ще бъде наред. Тя трябваше да е там, за да види първата усмивка на Бланкет, първата му крачка, да чуе първата му дума, слънчевият му смях...

Очите му не спираха да се пълнят със сълзи, замъглявайки погледът му и преливайки от тях да се стичат по страните му, а той притискаше длан и ровеше по джобовете си, търсейки нещо, с което да ги попие от лицето си.

- Тръгвай, Джамал- каза Томе.

- Не!

- Майк, какво става! От момента, в който дойдохме тук ти се държиш... Аз не мога да те позная.

- Томе, искам няколко минути тишина и няколко минути, в които да не се движим.

- Не може да останем повече тук, Майк. Спираме движението и... трябва да продължим.

Майкъл се облегна назад и с жест показа, че е съгласен да тръгнат. Нямаше нужда да стоят там вече. Той беше върнал всички спомени от онази нощ преди 8 години и един ден. Беше ли по- зле тогава от сега? Той се усмихна, виждайки как Анджелика трескаво преобръща наопаки хотелската стая и багажа им, за да намери лекарствата му... Как искаше да чуе бивните й обвинения и да й повярва, че е права и да не спори с нея... Как искаше да може да визуализира добре лицето й, но от известно време откриваше, че не успява и затова се радваше, че обичаше да я снима с камерата, за да я има сега, когато тя вече избледняваше в съзнанието му. Но в дни като днешният Майкъл сякаш я караше да се въплътява и тя ставаше толкова реална, че едва удържаше порива си да я притиска към себе си.

- Милото ми момиче... Прекрасната ми измъчена душа... Какво ти причиних? Какво?- прошепна той.

Томе се наклони към него:

- Не те разбрах, Майк.

- Нищо. Просто... Музика- измъкна се Майкъл.

Искаше по- скоро да се измъкнат от трафика, искаше да се прибере в хотела и да остане сам. Обади се на Грейс, за да я помоли да не бъде притесняван и направи същото с всички, които имаха претенции да разговарят с него.

Майкъл нямаше идея защо толкова силно почувства липсата на Анджелика точно тук, в Лондон, но това усещане не си отиваше, а се разрастваше и той стоеше сам и безпомощен пред силата му.

Ръката му се движеше и той подреждаше изречение след изречение без да мисли за следващото. Изписваше душата си, споделяше й, обвиняваше я, задъхваше се от сълзите си, които гневно избърсваше от лицето си... Болеше го. И после си спомни... Майкъл си спомни как имаше един момент, един кратък отрязък от времето, през което вече Анджелика я нямаше, в който той си беше наложил да не мисли за нея като за мъртва. Почти го беше постигнал и си беше повярвал, че тя е заминала някъде далече в преследване на щастието, което той не беше успял да й даде, докато един ден не бе взел една книга от библиотеката си и от нея не беше изпаднал лист. Майкъл го бе разтворил и пред него се бяха заредили думите, изписани с дребния, равен почерк на Анджелика. Тя беше писала до бъдещото им дете. Майкъл не разбираше защо го беше направила и какво я бе накарало да напише това послание, но си спомни, че когато го беше изчел илюзията, че Анджелика е на най- красивото място на този свят, че златната й кожа е огрявана от ласкави слънчеви лъчи и тя се наслаждава на спокоен морски бриз, който разпилява абаносовите й къдрици, докато Айзая тича наоколо, се беше разпаднала. Майкъл си спомни как една студена вълна го беше ударила безмилостно и той подет от нея бе почувствал как тя го понася далече, как го въвежда в тъмни тунели и как той спира да усеща топлина. Беше се почувствал толкова самотен, че се питаше, дали някой някога би могъл да изпита подобна всепоглъщаща безмерна празнота и безпътност. Той безпътен? Той! Заради жена?! Това беше парадокс, това беше лудост... И после... Кошмара на делото... Беше тук и не беше... Дните се дуелираха с нощите в кървав сблъсък. Думи отекваха, кънтяха безспирно в главата му и той нямаше къде да отиде, а вцепенен се луташе из дома си, а болката, че пак бе излъган, че отново някой се опитваше да го накара да си плати, че обича го изяждаше. И беше сърдит, и беше уплашен, и беше болен от разочарование, и Анджелика му липсваше...

Сега му се прииска пак да прочете онези мили думи, които тя беше посветила на Бланкет. Бяха простички... Тя не се беше старала да бъде интересна, да изпъстря споделеното с метафори, епитети и да украсява речта си. Беше говорила с детето си- мило и топло, с огромна любов. Бе била изключително точна в чувствата си и Майкъл ясно си спомни, че беше преброил, че Анджелика казва „Обичам те!” точно 59 пъти в 46 изречения. Беше писала и за него... Точно 3 изречения, но те бяха му бяха напълно достатъчни: „Баща ти ли? Обожавам го, обичам го повече от себе си. Каквото и да се случило, където и да ни отведе съдбата той е и ще бъде най- прекрасният, най- желаният, най- изумяващият и спиращ дъха ми човек на този свят.” Майкъл беше жадувал да разбере кога точно Анджелика е писала тези думи, но нищо не можеше да му подскаже. Той се измъчваше от нуждата да й каже толкова много неща... Беше се опитвал... Бе имал мигове, в които бе посягал към телефона, за да й се обади, за да сподели с нея мисъл, чувство, мелодия... и ръката му беше увисвала по средата на движението.

Винаги, когато мислеше за Анджелика, освен болката, изпитваше вина. Огромна вина и съжаляваше, че не беше успял да й покаже докарай истинските си чувства, които бяха съизмерими с вселени и необятни космически пространства. Страдаше, че я беше разочаровал жестоко без да иска и че го беше правил, обичайки я както никога не беше обичал. 

Сега и той пишеше и когато започна да чете бързо написаните изречения разбра, че е писал до нея. Всъщност той през цялото време беше знаел, че го прави, но чак сега разбираше какво е написал. Прочете го още веднъж и после бавно започна да го къса по дължината на листа на малки тънки ивички... Погледнат отстрани приличаше на онзи герой на Стивън Кинг, чийто единствен начин да успокои бушуващите налудничави мисли в главата си бе да къса хартия по същият методичен начин. 

Телефона го извади от унеса му. Предпочете да не отговори и си легна. Не успя да заспи, докато не изпи останалият от миналата вечер алкохол. 

-  Толкова те обичам, Анджи! Ела, принцесо!

Тя му се усмихваше и колкото и да се опитваше да се приближи до нея някой го спираше и я загубваше от погледа си. Този път го спряха десетки фенове и той трябваше да им даде автографи. Докато Майкъл го правеше, Анджелика се шмугна в тъпата и сви зад някакъв ъгъл.
Беше сумрачно, а тя седеше на стъпалата и дългата й коса покриваше гърба й. Къдриците й се спускаха идеално подредени и стигаха чак до кръста й. Майкъл пожела да зарови длани в тях, а след това леко да повдигне косите й и да зарови лице във врата и да почувства с устни пулса й. 

-  Майкъл!- Гласът й го стресна. Тя оставаше все така неподвижна пред него и той очакваше какво иска да му каже.-  Не ти е нужно, Майкъл! Недей! 

-  Кое? Кое не ми е нужно, Анджи?- Чу се да я пита той. 

Тя бавно се извърна към него и той изтръпна. Анджелика плачеше, но сълзите й бяха кървави. Майкъл бързо седна до нея и започна да ги изтрива, но те оставаха върху лицето й сякаш бяха нарисувани. 

Ръцете й се вдигнаха и тя сложи длани върху страните му, кървавите й очи го смразяваха и той не знаеше, дали се страхува от нея или изпитва болка, защото и тя страдаше.

-  Колко искам да те целуна!!!- Прошепна тя и устните й почти докоснаха неговите.- Колко искам да ме обладаваш, но аз съм празна и не чувствам нищо... Не го прави! Запомни, Майкъл, не го прави! 

-  Кажи ми какво да не правя! 

-  Трябва да тръгвам, защото пътят е много дълъг. 

-  Искам да дойда с теб! 

Анджелика се изправи и вече не беше сумрачно и вече не бяха на стъпалата, а някъде сред прохладна гора и слънцето провираше бляскави лъчи между огромни дървета. Всичко около тях беше толкова искрящо зелено, че Майкъл за миг затвори очи, за да свикне с промяната. Когато ги отвори Анджелика беше много далече от него и само изумяващо красивият и смях огласяше местността и той разбираше, че не може да я последва, защото беше пропуснал момента.
-  KITE!!!

Майкъл седна в леглото и повтори:

-  Kite!

А след това потен, задъхан и треперещ осъзна, че това е било сън, който го беше приближил до Анджелика и за първи път от толкова много години насам той беше усетил докосването й. Защо тя беше толкова тъжна в съня му? Защо се стичаше тази кръв от очите й. Това неговото чувство за вина ли беше? И какво му беше казала? Че е празна. 

Майкъл се отпусна отново върху леглото и въпреки че знаеше, че няма да заспи, затвори очи, опитвайки се да върне Анджелика при себе си.

-  Хайде, скъпа! Хайде, ела! Моля те!- Прошепна той и една сълза се процеди между затворените му клепачи, плъзна се по слепоочието му и бакенбарда му я попи. 

После той чу почукване на вратата. Знаеше, че е Кондрад със закуската. Не беше гладен и му каза, че няма да закусва и след като размениха няколко думи той си тръгна. 

Майкъл взе телефона си и след като набра зачака отговор. 

-  Имам нужда от теб... Да, сега. Както обикновено.

Беше намерил Фентъзи. След толкова време не очакваше усилията му да завършат с успех, но тя продължаваше да работи за същата агенция и той не срещна никакви трудности да направи възможно преминаването й от единия окенаски бряг на другият, където агенцията също имаше „офиси”. Скоро тя се превърна в човекът, който може би познаваше най- добре трепетите в душата му. Винаги с маска, а той винаги в с апарат, който отчасти променяше гласа му, Майкъл се чувстваше комфортно с нея, защото не му се налагаше да се оправдава и да се преструва. Нямаше пред кого да се разкрие, да изплаче мъката си така както желаеше и затова Фентъзи беше се превърнала в неговият изповедник. Почти не я лъжеше, но когато един ден тя попита: „Ще те видя ли някога?” Майкъл стана изключително предпазлив. Не можеше да й позволи да разбере кой е той и затова я помоли никога повече да не иска това от него и я накара да подпише договор за конфиденциалност.

Фентъзи беше разбрала за времето, през което г- н Тут й беше редовен клиент, че той не е като другите. Имаше толкова страст в него, а в същото време една гальовна, котешка нежност, че тя никога не знаеше как ще се отнася с нея, когато се видят. Той обичаше да играят, предизвикваше я, даваше й роли и тя знаеше, че обича да го обслужва, защото, преди да я дари с дълго крити от него, подтискани и разтърсващи оргазми, я довеждаше до ръба на дивото желание, от което се главамозамайваше и тръпнеше да го почувства в себе си- топъл, твърд и голям, пулсиращо плуващ в соковете й, повтарящ името на любимата си, за която бе изплакал безутешни сълзи,  а тя бе попивала с устни тяхната соленост. Понякога беше груб, но това се случваше много рядко и не я плашеше, а по- скоро я изненадваше. 

 

Изгаряше от желание да го види и веднъж, само веднъж се изкуши да повдигне маската си, когато той влизаше в банята. Беше... Е, да кажем, че оправда желанието му да се крие от нея.

Майкъл видя как тя се сви в края на леглото и задъхан каза:

-  Не исках да те нараня, Фентази. 

Тя, оставайки с гръб към него прошепна:

-  Името ми е Ейва. Извинявам се, че прекрачих границите, но исках да съм честна с теб. Наистина те обичам, макар че не съм те виждала, но така е дори по- истинско, защото сърцето ми те обича.- Той потръпна и понечи да каже нещо, но тя продължи.-  Имам и съм имала много клиенти за тези години, но ти си различен... Ти ме караш да се чувствам обичана, да забравям, че съм платена курва... Знаеш ли, че заради теб започнах да уча и... О, ето, че го правя пак... Преминавам недопустими граници. Мога ли да си вървя?

-  Не. Искам да останеш днес с мен по- дълго... Може би целият ден. 

Ейва преглътна и вътрешно душата й и ликува и потръпна, осъзнавайки, че очите й ще бъдат на тъмно още часове наред. Гласа на Майкъл я информира сякаш разгадал притеснението й.

-  Ще ти позволя да свалиш маската си, но ще трябва да оставаш с гръб към мен.

-  Защо не искаш да те видя?

-  Защото и за двама ни е по- добре да не го правиш... Фентъзи... Ние вече едва ли ще се срещнем, а ако направим няма да бъде скоро. Аз заминавам.

-  Заминаваш?- Ейва рязко се обърна към него.- Къде? 

Майкъл се усмихна, защото не й дължеше отговор, но все пак реши да й го даде:

-  Далече. В Европа. 

-  Колко дълго ще останеш там?

-  Година, две... 

Една тъжна усмивка се появи на лицето й и тя с минорен глас констатира:

 

-  На момичетата като мен хубавите неща не се случват лесно.

-  О, Фентъзи! Казвал съм ти го и преди. Ти си прекрасно младо момиче и не трябва да позволяваш живота ти да продължава по този начин! Бори се! 

-  Какво знаеш ти? Какво изобщо знаеш за живота ми?

Ръката й потърси тялото му, плъзна се по гърдите му, стомаха и корема му, намери слабините му и бързо обгърна пениса му с опитните си пръсти.

-  Не ми давай съвети, защото нищо не знаеш за моя шибан живот и за мен! Нищо!

-  Знаеш, че знам. 

-  Не. Ти си информиран, но това не е същото. Може ли да не говорим вече? Нека те накарам да се почувстваш добре. 

Ръката й продължи да се движи още по- бързо по члена му, а Майкъл затвори очи въздъхвайки.

Ейва прилепи тялото си до неговото и му прошепна:

-  Обичам дори начина, по който си поемаш въздух... Позволи ми да те видя! 

Майкъл отвори очи и се отдръпна бързо. 

-  Мисля, че трябва да си отидеш. 

-  Сигурен ли си?

-  Да. Ще е най- добре. Казах ти, че не умея да обичам. 

-  Напротив. Чух много, за да знам колко обичаш Анджи. Толкова е силно, че й завиждам и ревнувам от нея. Бих искала поне малко от тази огромна любов, която носиш към нея.

-  Фентъзи!

-  Ейва. Казвам се Ейва. 

-  Знаеш ли какво означава името ти?- Попита той.

-  Да. Това е Ева, варианта на... 

-  А знаеш ли какво означава? 

-  Не. 

Майкъл прокара ръка по брадичката й, а тя леко склони глава за да усети по- дълго ласката му.

-  Означава „жива”, „живееща”... Нека ти призная нещо... Мисля, че най- сетне е време да го направя... Не ревнувай от Анджи. Няма смисъл.

-  Защо? Ти я обичаш и ти е нужна и... Тя е всичко за теб... Дори и да не знам защо те е отхвърлила и те е оставила да се давиш от сълзи по нея, аз искам такава любов. Нужно ми е да знам, че някой не спира да мисли за мен. Никога не спира да мисли за мен.

-  Не. Не ревнувай. Не е редно. 

-  Може би, но все пак го правя.

-  Не се ревнува от мъртвец. 

Ейва се отдръпна и потръпна.

-  Анджи е мъртва? Тя е... Ти... Боже! Миличкият!!!- Ръцете й се вкопчиха около врата му и главата й легна върху рамото му, показвайки му явно разбиране и съпричастност.- Защо? Какво се е случило с нея? Защо ти е била отнета?

-  Може би защото не я заслужавах и защото... – Майкъл не успя да продължи и малко по- късно гласът му помоли - Фентъзи, моля те да си вървиш

-  Не искам...

После тя осъзна в каква взаимовръзка е с мъжът, който лежеше до нея и седна в спалнята.

-  Тут, може ли да помоля за дрехите ми?

-  Да.

Майкъл се изправи и постави дрехите на Фентъзи до нея, казвайки:

-  Аз ще вляза в банята и ти можеш да се облечеш спокойно и да си тръгнеш. Парите са на масата в другата стая. Там е и една папка... Искам да имаш копието от онзи документ за конфиденциалност, който беше подписала преди време. 

-  Кой си ти?

-  Просто някой, който се нуждае от сигурност, че името му няма да се появи някъде компрометирано. 

-  Няма как да се случи, защото аз никога не съм те виждала, не чувам дори истинският ти глас... Ти си моят невидим клиент. Това е. 

Майкъл потвърди, че е най- добре да бъде така и след това влезе в банята.

Ейва усети, че остана сама и свали маската си и докато обличаше бельото си я обзе една луда идея. Никога не беше чувствала по- силно нужда да види този мъж, който толкова силно я вълнуваше. Тя се изправи и осъзнавайки, че престъпва всякакви граници и може да предизвика огромен проблем за себе си, отвори вратата на банята. 

Майкъл се извърна изумен и срещна красиви сини очи, които бързо се разширяваха и лицето на Ейва изразяваше шок. Пълен шок! После тя затвори вратата. Майкъл спря водата и вземайки хавлията, излизайки от банята я обви около таза си.

Ейва трепереща се обличаше, бързайки да изчезне завинаги от този апартамент,  а не можеше да го прави, защото изпускаше дрехата си.

-  Не можа да се въздържиш, нали?

-  Недей!- Вдигна ръка пред лицето си тя- Моля те! Съжалявам! Нямах представа, че това може да сте Вие. Съжалявам! Съжалявам! Много съжалявам! Простете ми г-н Джаксън. Моля Ви! Простете ми! Отивам си! 

-  Ейва! Чуй ме! Чуй ме, момиче! 

Тя сякаш беше чакала реакцията на Майкъл и след като чу гласа му седна върху леглото и се сви, треперейки.

-  Боже, Ейва! Успокой се! Аз не съм сериен убиец!

-  Аз... Ейва Ричърдс... Аз... години наред обслужвам идола си... Аз разтварям краката си и се унижавам пред човека, който уважавам най- много на този свят след майка ми. Вземам пари за секс от идола си. О, Боже! 

-  Ейва! Идолът ти е човек, мъж и си плаща за секс.

Тя го погледна. 

-  Наистина си ти. Боже! Може ли да те прегърна?

-  Ейва! 

-  Не! Не, сега е различно. Искам да прегърна не клиента си, а Майкъл.

-  Стига, моля те! Караш ме да се чувствам неудобно. 

-  Извинявам се! 

Айва сложи ръце върху лицето си и поклащайки глава сякаш на себе си каза:

-  Не трябваше да го правя. Сега нищо не е същото.

Майкъл не знаеше как да постъпи. Беше ядосан, но в същото време и не можеше да остане безчувствен към състоянието, в което беше изпаднала Ейва, защото между тях се беше породила някаква странна зависимост, от която и двамата извличаха полза и той знаеше, че нейната не е само материална. Той го беше чувствал още първата нощ, когато бе бил с нея.

-  Ейва.

-  Да?- Не го погледна тя.

-  Обещай ми, че никога няма да споделиш какво се е случвало между нас. Никога и на никого! 

-  Няма. Обещавам, а и съм подписала договор, който е красноречив... Кажи ми нещо, Майкъл- защо, за Бога, проститутка? Ти можеш да имаш различно момиче в леглото си всяка вечер. Защо аз? Не разбирам. 

-  Не е нужно да знаеш. С теб ми е хубаво... Почти колко с нея. 

-  Анджи? Може ли да я видя, Майкъл? 

-  Тя е мъртва. Казах ти вече. 

-  И нямаш нейна снимка, не си снимал видео с нея?

Майкъл не и отговори и започна да се облича. 

-  Още ли искаш да си отида?- Плахо попита Ейва. 

Майкъл сви рамене. 

-  Както желаеш. Аз съм те наел за 24 часа. Ти решаваш, дали искаш да останеш. 

-  Не аз, а ти го решаваш, защото ти си човекът, който го прави. 

Майкъл потръпна. Това красиво момиче продаваше тялото си за пари. Купуваха я и я употребяваха. Колко още щеше да съумее да опази душата си чиста? Той излезе от спалнята и взе от бара бутилката с уиски и слагайки няколко кубчета лед в чашата, попита:

-  Искаш ли да пиеш нещо?

-  Не- долетя гласът й от спалнята.- Аз не пия.

-  Добро момиче- каза на себе си Майкъл и наля от кехлибарената течност. 

Ейва все още не можеше да се съвземе от шока, че клиента, в който се беше влюбила без да го вижда,  клиента, в който беше заобичала мъжа, онзи който й беше изповядвал душата си, бе нейният идол от детство. Беше мечтала да го прегърне, да го целуне, да му каже, че го обича, че се възхищава от него. Беше искала да го пита милион неща, а сега не можеше, защото Майкъл Джаксън я купуваше за секс. Падаше ли ореола му или просто той беше станал истински земен и обикновен за нея, заради времето, през което беше прекарал с нея? Губеше ли тя правото си да бъде негов верен почитател? Нямаше значение. Той си беше платил за нея и тя не трябваше да го разочарова. 

Ейва свали бельото си и седна върху спалнята, облегна гръб на една от възглавниците и сви крака в коленете си, след което го извика. 

Не беше очаквал да я види така. Точно, когато влезе тя облиза пръсти и ги прокара между предизвикателно разтворените си бедра. 

-  Ела- Повика го тя.  

-  Не мога. 

Ейва не каза нищо, но продължи да го съблазнява, а Майкъл почувства колко е грешно това, което прави, но знаеше, че е много късно да усеща вина и затова се усмихна само с единият край на устните си и се приближи към спалнята. 

-  Сложи си маската. 

-  Майкъл! 

-  Сложи я, Фентъзи!

-  Името ми е...

-  Не ме засяга. Сложи си маската! 

Той посегна към маската, която лежеше не единият край на леглото и след като я взе я хвърли към Ейва. 

-  Направи го!

-  Моля те! Искам да те виждам. 

-  Не. 

-  Защо? 

-  Не мисля, че ти дължа обяснения. Сложи я!

Ейва сложи с неохота пухкавата маска върху очите си и пак попита:

-  Това те възбужда, нали? Затова я искаш, за да ме държиш под твой контрол.

-  Не говори, Фентъзи!

-  Майкъл, позволи ми да бъда без тази така ограничаваща ме маска и ти обещавам, че ще те влудя. 

-  Не ти ли се изострят другите сетива повече, когато си с маската?- Попита Майкъл и взе едната и ръка и уви около китката й вратовръзката си, а след това започна да я завързва. Ейва застина и Майкъл успя да види как тя се бори с нещо и след като стегна възела и посегна към другата й ръка попита отново- Кажи ми Фентъзи, често ли те връзват? Карат ли те да се чувстваш безпомощна и...

 

-  Моля те!

-  За какво се молиш? Ти не спази уговорката ни, Фентъзи. В договора ти пише, че никога и по никакъв повод не трябва да ме виждаш. 

-  Не искам да играя тази игра!

-   Питам ли те какво искаш?

Майкъл посегна към чашата си и изпи остатъка в нея. Усещаше, че вече е пиян, но това чувство му харесваше, защото така успяваше да се освободи от задръжките си и вроденото си чувство за такт и дисциплина. Фентъзи го беше предала. Не беше нищо ново в живота му, но след толкова време прекарано с нея той не го беше очаквал. Беше й повярвал, а сега се оказа излъган за пореден път. Толкова бе болезнено да осъзнава, че няма на кого да се довери. 

-  Майкъл! Умолявам те да не ме нараняваш!

Той се отдръпна от нея.

-  Защо си помисли, че ще те нараня?... Върви си. Не искам да те виждам никога повече! И ти си като всички останали. Хайде, махай се!- Извика й той.

Ейва се отдръпна от него и докато го правеше, помоли:

-  Развържи ме и си отивам. 

И тя не искаше да остава повече. Вече нищо не беше същото и усещаше как не може да спре изплъзващото се чувство за безкраен респект към името и личността на човека, който дишаше тежко някъде близо до нея. 

-  Толкова ми е студено...- тихо каза Майкъл и Ейва се изуми как е възможно да му бъде студено в това топло помещение и почти в края на юни. 

Тя усети как той внимателно сваля маската от очите й и срещу себе си видя неговите и й се прииска да го прегърне, защото скоро не беше срещала по- тъжни очи. 

Майкъл посегна за вратовръзката си и скоро ръцете на Ейва бяха също свободни.

-  Искаш ли да ти призная нещо? 

-  Не знам. Ти искаш ли?- Попита той. 

-  Мисля, че да. Имам билети за 2 вечери от концертите в Лондон. 

-  Ти... Сериозно ли?- Усмивката му за първи път й се стори искрена.

-  Да. Аз наистина съм съм луд твой фен Майкъл...

-  Луд фен...- повтори той като ехо. 

-  Мисля, че ще е хубаво шоу. Поне се стараем да е такова. 

-  Защо си тъжен? 

-  Аз ли? Не съм... Просто съм уморен. Много съм уморен, а не мога да си почина добре, защото... Няма значение... Можеш да тръгваш... Някога може би ще се срещнем отново.

И двамата знаеха, че никога повече няма да се видят, но, докато тя обличаше роклята си обещаваха, че следващият път ще бъдат различни. Тя вече няма да е в бизнеса с компаньонки, а той и обещаваше, че тогава ще я заведе в любимият си ресторант и може би, може би ще могат да го нарекат среща. 

-  Би ли се срещнал с момиче като мен, Майкъл? 

-  Честно ли? Не. Не мисля. Не бих се срещал с никого, никога повече. Сърцето ми принадлежи само на една жена и не желая да лъжа, че ще съумея да обичам отново. Не бих могъл. Тя беше най- съвършената, най- нежна, най- влудяваща, най- объркваща, най- предизвикателна, най- красива и страстна любов, която съм изпитвал и аз не искам друга, защото всичко след нея ще е опит да се доближа до съвършенството й, а няма да мога. Не желая да заблуждавам никого, а най- малко себе си... Не искам жени в живота си. Затова и търсех теб... Сега върви, Фентъзи и бъди щастлива! 

Тя стоеше и го гледаше и сякаш в нозете си имаше олово и не можеше да тръгне и да откъсне поглед от неговите очи, които уморено се лутаха без да я срещат нейните. Не можеше да се освободи от желанието да го закриля, да притисне отслабналото му до неузнаваемост тяло и да му каже, че трябва да повярва, че някъде има още една голяма любов, която го чака. 

Майкъл се изправи и потръпна, загръщайки се в халата си. Мина покрай нея и тя вдиша прекрасния аромат на тялото му и след това го видя как отново си налива уиски. 

Майкъл взе от масата плика с парите за Ейва и папката и й ги подаде.

-  Върви! Искам да съм сам. Благодаря ти за всичко!

Тя тръгна и се извърна да го погледне, казвайки:

-  Знаеш как и къде да ме намериш. Ще ти оставя и личният си номер. Можеш да ме търсиш по всяко време. 

-  Недей! Няма да се обадя. И двамата го знаем. Ние нямаме нищо, което да ни свързва. 

Заболя я много, но тя остана с гордо вдигната глава и се усмихна.

-  Напротив, но няма да споря с теб, а просто ще ти го оставя. Може би някой ден ще ти потрябва.- Тя извади от малката си чанта визитка и я остави върху масата.- Е, пожелавам ти огромен успех в Лондон, Майкъл! Очаквам с нетърпение да те видя отново на сцената!

Майкъл само й се усмихна и тя му обърна гръб, затваряйки внимателно вратата зад себе си. Почувства се така сякаш се сбогува с част от себе си, защото усещаше, че почувствала идола вътре в себе си, изживяла забранен екстаз за начина, по който се прехранваше. Нещо се беше изкривило като в онези огледала, в който нищо не е такова каквото е в действителност. Не знаеше защо се чувства така? Това беше бил нейният Майкъл, единственият й неопетнен кът в душата, от който тя черпеше сили и понякога го викаше, за да може да се справи в предизвикателствата на дните си. Сега той изглеждаше омърсен. Ейва не проумяваше, дали тя го бе омърсила или той сам беше слезнал от върха си и я беше накарал да ридае вътре в себе си, че вече няма нищо чисто в живота си, на което да разчита, че ще я спаси, когато има нужда от пречистване.

Майкъл се чувстваше странно. Сякаш не беше болен, а се чувстваше така. Говориха му и го гледаха с подозрение- важните хора- промоутъри, мениджъри, лекари... За Бога!!! Беше ли наистина златната кокошка? Отвращаваше се от ролята, която отново трябваше да играе, но му се струваше, че за първи път съвсем загубва желанието да се съпротивлява на волята им. Нека да го разкъсват. Нека го изяждат. Нима имаше вече някакво значение. Имаше други идеи и цели и скоро щеше да ги осъществи... само да се освободи от тези кръвопийци, но преди това трябваше да стъпи здраво на краката си. 

Той взе телефона и набра Бриджит.

-  Здравай, скъпа!- Бодро прозвуча гласът му.

-  Майкъл? Ти ли си?

-  Да. Радвам се да те чуя.

Говориха повече от два часа и той се чувстваше щастлив, че го беше направил. Тя винаги го беше зареждала с оптимизъм и го караше да се смее. Имаше нужда от нея, а не го беше разбирал толкова дълго време. Каква загуба! Може би изпитваше вътрешна съпротива да я вижда заради Анджелика. Вероятно. 

Майкъл стана и излезе от стаята. Скоро се върна с кутия и седна на леглото. Кутията остана до него и той дълго я гледа преди да посегне, за да я отвори. Малки късчета спомени. Малки късчета от красивата му любов. Прфюм. Няколко снимки. Вещи. Малка бутилчица пълна с пясък. Два диска. Много малки бележки, които тя обичаше да му оставя, когато бяха принудени да се съобразяват с неговият график. Той взе една от тях и започна да я чете: „Не мога да те чакам повече и заспивам, но ако решиш да ме събудиш, ще отворя очи само, ако чуя правилните две думи.” Майкъл се усмихна на изплезеното лице, което тя беше нарисувала под думите си и остави бавно бележката в кутията. 

-  Сякаш всичко след теб се срути, Анджи... 

Майкъл затвори кутията и се обади, за да осведоми охраната си, че е готови, за да отпътуват към Стрипъл Център за репетиции.

Ейва се събуди и потръпна, а миг след това болката отново се върна с режеща сила. След това видя, че телефона й лежи до възглавницата й. Напрегна ума си, за да си спомни с кого беше говорила и някъде в замъгленото си от алкохола съзнание извика един любим глас, който й каза: „Извинявай, че бях толкова лош с теб! Иска ми се да се видим, когато си в Лондон. Ще ти позвъня скоро пак, за да разбера кога ще си там.”

Тя не помнеше от колко дни се събуждаше само, за да отиде до банята и за да вземе поредната бутилка на връщане. Не се страхуваше, че може да й се случи нещо от алкохола. Страхуваше се да изтрезнее, защото тогава щеше да й се наложи да живее в свят, в който вече нямаше светлина. Беше обичала Майкъл от толкова малка, че не помнеше време, през което да не беше присъствал в живота й. Беше започнала да го обича без да го познава, а после се беше увлякла съвсем просташки в един мъж, който й беше клиент. Клиент, който не й позволяваше да го вижда, не можеше да чува истинският му глас, но мъж, който я докосваше така все едно, че бяха най- влюбената двойка на този свят... Беше разбрала, че идолът й е този мъж... Сега той си беше отишъл завинаги. Седмица след като беше чувала дъха му, седмица след като беше чувствала устните му върху тялото си, седмица след като той я беше изпъвал и се беше сливал с нея... Нямаше го! Беше поел на вечното си пътуване и Ейва не искаше да изтрезнява в свят без него. 

Тя отпи от бутилката и посегна за дистанционното на телевизора и го пусна. Дори не знаеше защо го прави. После почти веднага потъна в делирумната си дрямка, от която стреснато се измъкна след време, а очите й се втренчиха в екрана пред нея, чиято картина пияното й съзнание размиваше и кривеше... После звука стана разбираем и тя видя как един самотен покрит със цветя ковчег стои в зала пълна с хора и усети как й се гади, гади й се толкова, че няма да успее да направи и крачка. Ейва просто се извърна и затвори очи, разтърсвана от конвулсиите на неразположението си, а сълзите я давеха, докато чуваше как Стиви Ундър пее: “I Never Dreamed You’d Leave In Summer”. Секунди след това тя запрати бутилката с алкохола по посока на този глас и тя разби монитора на телевизора, чу се неприятен звук, стаята се изпълни с миризмата на нещо изгоряло, а тя чак тогава осъзна защо телефона е така близо до възглавницата й. Ейва се отпусна в леглото си и едва виждайки бутоните включи гласовата си поща и и затвори очи, а от там един спокоен и топъл глас каза: „Извинявай, че бях толкова лош с теб!”

Усещането беше все едно си на скоростно влакче, но го нямаше чувството за страх и беше толкова спокойно, леко, безметежно и изпълнено със съвършена и непозната със силата си доброта. 

Тя го чакаше. Цялата в изумяващо красива светлина. Усмихваше му се и ръката й пое неговата, за да го поведе към онези светове, които го зовяха с жадуваното спасение.




                                                                             КРАЙ