Мразех тази песен и ако я чуех още веднъж днес щях да счупя нещо със сигурност.
- Спри това радио!- Извиках аз и Елън завъртя очи с отегчение и се изправи, за да изключи апарата.
- Трябва да спреш да се държиш по този начин. Кога ще го оставиш там, където му е мястото?
- Млъкни, за Бога! Нищо не разбираш и никога не си го правила.
- Кой? Аз ли? Ха… Кой го казва?
Елън се обърна и демонстративно излезе от кухнята, оставяйки ме сама с мислите ми.
Бяха минали точно осем месеца, откакто се бяхме разделили и той нито веднъж не ме беше потърсил. Имах усещането, че съм напълно загубена без него и, че едва ли ще успея да продължа, но осъзнах, че не това е проблемът. Болеше ме неистово за него. Болеше ме да чувам името му, да попадам на новини за него, да чувам гласа му по радиото... Сега се беше връщаше в Америка и чувах за него още повече.
Елън влезе и тананикайки си без да осъзнава, че това е неговата песен, посегна към чашата си.
- Защо ми го причиняваш?- Попитах аз.
- Какво съм направила пак?- После явно осъзна какво си тананика и с виновна физиономия добави- Съжалявам, скъпа! Ники, не може така!- Повиши глас тя.
Без да чака отговорът ми тя отново излезе от стаята и когато се върна държеше аудио касета в ръката си.
- Какво е това?
- Ще чуеш.
Имах усещането, че знам какво ще последва и затова я погледнах с молба.
- Недей, Ел! Моля те!
- Не! Ще се научим да приемаме действителността без да живеем в миналото. И това започва в този момент.
Елън натисна копчето на касетофона за старт и из стаята се разнесоха агресивните начални акорди на песента.
- Недей! Не искам да го слушам! Не мога!
- Можеш, Ники! Можеш!
Аз покрих лицето си с ръце и затворих очи, а гласа на Майкъл продължаваше да се носи из стаята и да ме кара да искам да викам и да плача в същото време.
- Това не е услуга, Ел.
Аз посегнах да спра касетофона, но Елън хвана ръката ми и поклати глава, казвайки:
- Ще слушаш!
И аз се отказах да се боря с нея. Просто станах и напуснах стаята, излизайки навън в градината.
Толкова ли много го обичах? Толкова ли много ми липсваше, че не можех да слушам гласа му без да се просълзя? Разбира се, че го обичах. Обичах го през целият си съзнателен живот. Сега исках да има сила, която да изтръгне тази обич и тя да не съществува, защото нямах нужда от нея вече.
- Никиииии, на телефонаааа... Ники!
- Идвам- Отговорих аз и станах от стъпалата и влязох вътре.- Кой е?- Попитах аз, а Елън вдигна рамене и отхапвайки от ябълката, каза- Не знам. Някакъв мъж.
Аз почистих гърлото си и взех слушалката.
- Ало?
- С г-ца Кирофф ли разговарям?
- Да, това съм аз. Кой е?
- Добър ден, г- це Кирофф. Обажда се личният асистент на г-н Джаксън. Той ме помоли да ви предам, че би желал да се види с вас днес. Удобно ли ви е около 17 часа?
- Какво?
Думите излетяха от устните ми без да мисля. Шокът беше толкова силен, че аз не бях имала време да разсъждавам.
От другата страна на телефона последва кратко мълчание, а след това прочистване на гърлото и пак въпрос:
- Удобно ли ви е около 17 часа, г-це Кирофф?
- Кажете на г- н Джаксън, че бих искала да помисля преди да отговоря.
- Колко време ви е нужно, защото аз се нуждая от отговорът ви веднага, за да мога да ви вмъкна в графикът му?
Усетих как кръвта ми сякаш се качи в главата ми и въпреки това стиснах зъби, за да не бъда груба и през тях процедих:
- Вижте, предайте на г- н Джаксън, че ако желае да ме види, предпочитам да отправи лично поканата си към мен! Приятен ден!
Чух, че той продължава да говори, но аз вече затръшвах телефона. Елън седеше и ме гледаше с очи, които всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.
- Какво, Елън?- Озъбих й се аз.
- Кой, по дяволите се обади?- Попита тя.
- Личният асистент на г- н Джаксън- направих физиономия на примадона и обърнах китката си нагоре.
- Ники! Какво иска той теб?
- О, Ел! Какво се случва днес?
Телефона отново звънеше и аз го грабнах ядосана.
- Ало?
- Г-ца Кирофф?- прозвуча пак равният глас на асистента на Майкъл.
- На телефона.
- Отново Ви безпокои личният асистент на г- н Джаксън. Той държи да Ви види, г- це, но в момента не може да разговаря с Вас, защото е на важна среща.
Аз стоях и стисках слушалката и не знаех, дали да пратя Майкъл и асистентът му „по дяволите” или да приема поканата.
- 17 часа днес е удобно за мен- казах и вече беше късно да обмислям каквото и да е.
- Прекрасно- сякаш можех да видя облекчението на лицето на асистента.- Г-н Джаксън ще изпрати кола да Ви вземе в 16:30 часа. Желая Ви приятен ден, г- це Кирофф.
- Благодаря! Приятен ден на Вас също.
Бавно оставих слушалката и погледнах към Елън.
- Днес ще се видя с Майкъл... Предполагам.
- Защо?
- Нямам идея.
Аз седнах на стола и взех чашата от масата. Бавно я повдигнах, отпих от какаото и гледайки навън си мислех, че това не е истина и аз ей сега ще се събудя и ще трябва да бързам за лекции, защото отново ще съм се успала.
- Ники?- Тихо ме извика Елън.
- Да- събудих се от транса аз.
- Кога ще се видите? Къде?
- Ще изпрати кола да ме вземе след...- аз погледнах часовника си- след по- малко от 5 часа. Какво?! Аз... Елън, не искам да ходя. Аз приключих с него. Какво иска отново? Защо не ми даде шанс да го забравя?
- Не отивай тогава. Никой няма да те заведе насила.
Погледнах я и в същият момент знаех, че повече от всичко на този свят искам да отида. Дори да ми беше ясно, че много ще ме боли след това. Бях любопитна какво иска от мен след толкова месеци мълчание между нас.
- Ще отида, разбира се.
- Тогава спри да изглеждаш така изплашена.
- Така ли изглеждам?- Попитах аз и осъзнах, че наистина съм уплашена.- Защо ли иска да се видим?
- Скоро ще разбереш- усмихна се Елън и ми намигна.
-------------------
Майкъл ми се усмихваше, докато влизах в хотелският му апартамент и изглеждаше така все едно никога не си бяхме казали всички онези грозни думи.
- Здравей, Ники! Радвам се да те видя. Заповядай, седни!
Една част от разкошната му къдрава коса беше вързан на опашка, а другата се виеше като едри пружини по врата му. Беше облечен с бяла V- образна тениска, а раираното долнище на пижамата му говореше за неофициалността на срещата ни.
- Защо искаше да се срещнем, Майкъл?- Попитах, оставайки права.
- Хммм...- потри той челюстта си.- Имам една молба и мисля, че ти би могла да ми помогнеш.
- За какво става въпрос?
- Имам нужда от около 10 деца, които да кача на сцената за края на концерта ми. Знаеш за какво говоря. За „Bad”?
- Ти изпитваш затруднения да откриеш деца, който да бъдат с теб на сцената?- Изненадано попитах аз.
Майкъл се усмихна с широката си усмивка и сведе поглед, давайки ми да разбера, че това е просто повод да ме види.
- Да- каза той и веднага след това отрече.- Не. Не е проблем, но се досетих за твоите дечица и ми се прииска да ги зарадвам.
„Моите дечица” беше група от деца на възраст между 5 до 10 години, които тренираха при мен танци.
- Можеше да ми го кажеш по телефона- студено констатирах аз.
- Да, можех, но не исках... Липсваше ми, Ники- Каза тихо Майкъл и аз настръхнах от начина, по който го направи.- Исках да те видя.
- Защо?- Зададох въпроса, на който той вече ми беше дал отговор.
Той вдигна очи и премигна срещу мен. Усетих как отново се поддавам на способността му да ме омагьосва и отстъпих крачка назад, когато той пристъпи към мен.
- Недей! Не е честно!
- Кое не е честно?- Попита пак тихо той и не спря да скъсява дистанцията между нас.
- Ако това е всичко, за което искаше да се видим... Аз ще разговарям с родителите на децата и ще ти дам отговор съвсем скоро. Просто остави координатите на човек, с когото мога да говоря и... – той ме притесняваше, защото погледът му не се окъсваше от мен и аз почти забравях за какво говоря.- и... и аз ще се обадя. Колко деца са ти необходими и за колко вечери става въпрос?
- Какво ще кажеш за 3 вечери и... 10 дечица? На 16, 17, 18 този месец?
- Това означава след 10 дни, нали?
- Да.
- Има ли нужда да репетират нещо...
- Ники!- Възкликна той.- Знаеш отлично, че не.
- Добре. Ще оставя телефоните, на които могат да се свържат с мен в залата и... Нека ми се обадят след 2-3 дни и ще дам окончателните отговори на родителите.
- Добре- кимна Майкъл.- Благодаря ти!... Ники? Ще вечеряш ли с мен?
- Не мога. Имам среща- Появилата се мигновено тъжна сянка в очите му ме накара да добавя- с момичетата.
- Не можеш ли да я откажеш? Аз наистина искам да прекарам още малко време е теб. Мисля, че трябва да поговорим.
- Не мога, Майкъл. Ще тръгвам. Приятна вечер!- Усмихнах се аз.
В мига, в който обърнах гръб усетих как ръката на Майкъл ме улови за лакътя и ме задържа и не можех да продължа.
- Какво?!- Изненадах се аз.- Какво правиш, Майкъл? Пусни ме!
Той ме гледаше с огромните си очи, държеше ми лакътя с дясната си ръка, а дългите пръсти на лявата му се плъзнаха надолу по ръката ми, а след това пак се върнаха и когато щяха отново да поемат пътя си обратно, аз рязко се отдръпнах.
- Ники... Наистина ми липсваше!
- Не си играй с мен, Майк! Пусни ме да си тръгна!
- Ники...
Очите му ме молеха и аз не разбирах поведението му
- Аз имам нужда да говоря с теб. Тогава... Не постъпих правилно и не те разбрах.
- Ти каза достатъчно тогава и ме нарани с недоверието си. Никой не ме е наранявал и обиждал така през целият ми живот. Няма какво повече да чуя от теб. Сега бъди така добър да ме пуснеш да си тръгна.
Обърнах гръб и този път той ме остави да излезна от хотелският му апартамент. Коленете ми трепереха от вълнение. Господи, колко беше красив и колко силно го обичах все още!
ГЛАВА 2
1986
Излезнах да подишам чист въздух, когато чух гласовете, идващи от плажа. Нямаше да им обърна внимание, ако не беше силният смях на едно от момичетата, а след това последвалият го говор на друго, в който дочух акцент. Гласовете се приближаваха и аз вече можех да различа фигурите на 4 момичета, които бяха облечени в официални рокли, но явно вече си бяха напуснали партито. И четирите държаха обувките си в ръце и не спираха да се смеят, говорейки една през друга. Аз ги гледах с любопитство и с усмивка на лицето си.
- О, вижте!!! Момичета, вижте! Това не е ли Майкъл Джаксън? Момичетаааа! Ауууу… Това е Майкъл!
Четири чифта очи се впиха в мен и аз стоях на силно осветената тераса с излаз към океана и не знаех какво да правя.
- Здравей, Майкъл! Как си?- Долетя гласа на едно от момичетата.
- Здравейте!- Помахах аз.- Добре съм. Гледам океана.
Една от тях седна на пясъка и каза:- Елате, седнете! Нека погледаме океана и ние.
Призива й беше последван веднага от останалите две и само едната от тях остана права. Не спираше да ме гледа и погледът й беше пронизващ. След това проговори:
- Искаш ли да ни правиш компания, Майкъл? Искаш ли да гледаш океана с нас?
Това беше момичето с акцента. Очите й не се откъсваха от мен и аз се питах, дали е разумно да отида при тях, но в следващият миг реших, че те не реагират истерично на моето присъствие, а са дружелюбни и видимо почерпени и затова кимнах.
- Ще ми бъде приятно да дойда при вас.
- Хайде, Майкъл!- Извика едната от тях без да се обръща.- Нощта е прекрасна!
- Имаш ли нещо за пиене, Майк! Мисля, че няма да откажа една чаша шампанско- изкикоти се друга от тях.
Приближих се и сега вече можех да видя колко зашеметяваща беше тя. Не много висока, по- скоро дребна, безкрайно финна, но все пак с прекрасни форми. Дългата й, руса, права коса украсяваше сластно и нежно лице и едни кристално чисти и много сини очи ме гледаха как се приближавам.
- Майк!- Долетя зад гърбът ми гласът на Бил.- Къде отиваш?
Веднага се почувствах напълно защитен и се обърнах към него:
- Ще седна при момичетата.
- Не се тревожи, Бил- отново прозвуча гласът на момичето, което ме беше разпознало- ние не хапем… Освен, ако той не пожелае- изкикоти се тя.
Силният смях отново огласи плажа и аз се усмихнах на непринудената компания, сред която се отзовах.
- Здравей, Майкъл! Седни при нас. Приятно е!
Аз седнах и изведнъж настана тишина. Чуваше се само приглушената музика от партито на Джърмейн, на което бях гост и шумът на вълните.
Вдигнах поглед към нея. Тя беше кръстосала ръце пред гърдите си, а с дланите си потриваше раменете си и едва видимо потръпваше.
- Студено ли ти е?- Чух се да казвам.
Тя погледна към мен и се усмихна.
- Малко.
- Ники, казах ти да облечеш нещо по- дебело. Никак не си разумна, а до скоро беше в болница.
- Добре съм, Елън. Защо просто не замълчиш?
- Представяш ли си, Майкъл, – продължи да говори същото момиче, което и седеше до мен- тя е най- невероятният характер, който съм срещала през живота си. Борец, но такъв инат! Нямаш идея какъв инат!
Момичето, което седеше най- далече от мен започна да се смее и през смях каза:
- Никой няма да ми повярва, че съм седяла на плажа след полунощ с Майкъл Джаксън и сме си говорили какъв инат е Никол! Никой!
- А защо не?- Попитах аз.
- Защото е сюрреалистично. Нали сам го осъзнаваш?
- Боже!- Възкликнах аз.- Иска ми се хората да ме приемат като нормален човек!
- Аз трябва да си тръгвам – изправи се момичето, което седеше в средата.- Ако не се прибера до 30 минути…
- Ще се превърнеш в Пепеляшка…- Разсмя се Елън.
- Елън, прекаляваш! Дай ми ключовете от колата, защото само аз съм в състояние да карам тази вечер. Вие си извикайте такси.
- И ще ни зарежеш?- Изненада се момичето, на което все още не знаех името.
- Не, ако искате тръгвайте с мен.
- Тръгваме, разбира се.
В същият момент чух шум встрани от мен и инстинктивно вдигнах ръка, за да предпазя лицето си, но докато го правех видях как момичето, което приятелката му беше нарекла Никол се свлича върху пясъкът.
- Боже! Никол! По дяволите! Никол!!!
И трите момичета вече бяха около нея и едната от тях отправи язвителна забележка към тази, която бе седяла до мен:
- Казах ти да не й даваш да пие, защото все още е на антибиотици! Видя ли сега? Никол? Никол!!!
В следващият миг без изобщо да разсъждавам и подтикван само от инстинкта да помагам, когато някой е безпомощен и в беда аз извиках:
- Бил! Бил!!! Бързо!
В същото време си проправих път между момичета, отстранявайки ги от тялото на припадналата Никол:
- Отдръпнете се, момичета. Дайте й възможност да диша.
Бил вече беше при нас и без да задава излишни въпроси я взе в силните си ръце и я понесе към къщата на брат ми.
- О, Боже! Какво ще се случи сега? Ники! Съвземи се, мила!
Всички вече влезнахме вътре и очите на гостите на Джърмейн се насочиха към нас.
- Майкъл? Какво…?
- Джърмейн, къде да влезем, за да я оставим да легне?- Попитах аз.
- Кои са тези момичета, Майкъл?- Попита брат ми.
- После ще ти обясня.
——————————–
Тя отвори очи, премигна един, два, три, четири- пет пъти и след това се опита да се изправи, но отново се отпусна върху възглавницата.
- Какво се случи? Защо съм тук?
- Припадна, Ники! Казах ти да не пиеш, но ти правиш винаги каквото решиш без да слушаш никого.
Очите й се спряха на мен. Аз стоях облегнат до вратата на стаята, докато приятелките седяха около нея на голямата спалня в стаята за гости на Джърмейн.
- Г- н Джаксън, искрено се извинявам за неудобството, което съм ви създала…
Тя бавно се повдигна и седна в леглото и след това погледна към едната от приятелките си:
- Мила, ще докараш ли колата, за да си тръгваме. Причинихме достатъчно главоболия на г- н Джаксън.
- Да. Да. Веднага- изправи се едното от момичетата, на което все още не знаех името.
Лекарят беше говорил само с мен и аз бях излъгал момичетата, че приятелката им просто е прекалила с алкохола. Истината беше друга и не ми даваше покой.
- Момичета, мога ли да ви помоля да поговоря насаме с приятелката ви?- Казах аз и всички ме погледнаха силно изненадани.
После второто момиче, чието име все още оставаше загадка за мен се усмихна и каза:
- Браво, Ники! Пак успя.
Другите се разсмяха и скоро излезнаха, казвайки, че ще отидат да докарат колата. Аз приближих до леглото и срещнах очите й, с които тя ме молеше за прошка.
- Не успяхме да се запознаем, но аз както на всички е ясно съм Майкъл. Можеш да ме наричаш Майкъл, Майк- каквото ти харесва, а доколкото разбрах ти си Никол.
- По- точно Николета- Каза тя.
- Как? Ни- ко…
- … лета.
- Нико- лета – Опитах се да повторя името й аз.
- Просто Ники. Ники е добре- усмихна се тя.
- Ники. ОК. Лекарят ми каза, че припадъкът ти не би могъл да е от смесването на антибиотик с алкохол, а от смесването на алкохол с нещо друго.
Очите й пак ме погледнаха с молба.
- Не им казвай! На момичетата. Няма да разберат и ще ме обвинят. Нека остане нашата тайна.
- Но защо? Ти си толкова младо и красиво момиче?
- Имам своите причини.
Продължавах да я гледам с укор и без да мога да я разбера.
- Виж… О, ти си мислиш, че съм изпаднала наркоманка, нали? Не съм, Майк. Аз… Просто преминавам през труден… през много труден период от живота си- очите й се напълниха със сълзи- и пия антидепресанти. Не е наркотик!!! Дори марихуана не съм опитвала през живота си. Аз вече не пия антибиотици… Приятелките ми не знаят. Просто така си мислят… Тази вечер си помислих, че нищо няма да се случи, ако пия малко алкохол, но… Е, оказа се, че съм се излъгала както видяхме всички… Искам да се извиня още веднъж за неудобството, което създадох.
На вратата се почука и аз отговорих. Влезе една от камериерките на Джърмейн и каза, че приятелките на Ники я чакат.
Тя се изправи и не знаех какво да й кажа, защото изпитах желание да я защитя, а в същото време осъзнавах, че я виждам най- вероятно за последен път през живота си. Тази мисъл ме караше да изпитвам силно разочарование, но не можех да направя нищо друго, освен да я придружа до колата и да пожелая на всяко едно момиче всичко хубаво.
Елън каза:
- Благодаря ти, Майкъл! Ти си свестен, знаеш ли? Ще ми дадеш ли автограф?
Аз се усмихнах и скоро след това всяка от четирите намери нещо върху което да се подпиша и ми благодариха за помощта. Веднага след това потеглиха с мръсна газ и скоро се загубиха в нощта, оставяйки тишината да властва около мен. Постоях още малко навън и точно, когато се обърнах, за да се върна на партито Бил излезе забързан.
- Тръгнаха ли?- Попита той.
- Да.
- Жалко. Едната от тях си е забравила това- каза Бил и повдигна ръка, в която държеше малка дамска чантичка.
- О! Това е неприятно- казах аз поемайки я от него.- Дали ще можем да разберем на коя от тях е била?
- Само, ако вътре има документи.
- Да проверя ли, Бил?- Погледнах го аз, а той ми се усмихна широко, защото знаеше, че изгарям от желание да го направя.- Ще надникна.
Щракнах малката закопчалка отгоре и седнах на стъпалата, изсипвайки върху тях съдържанието на чантата. Около пръстите ми се оплете златна верижка и аз я повдигнах и пред очите ми блесна името „Ники”. В същият момент си помислих, че това е съдбата и тя ми помага да видя още веднъж това красиво създание и скрито се усмихнах.
- Не съм сигурен, но мисля, че това е чантата на момичето, което припадна.
Червило, пудра, спирала… Парфюм- отворих го. Винаги съм обичал да се опитвам да отгатвам характерите на хората по парфюма, който ползваха. Аромата не ме изненада. Ухаеше на нещо напълно екзотично, диво, а в същото време нежно и завладяващо с мекотата си. Нюансите на парфюма се смесваха и се надпреварваха кой да подуша най- напред. Беше истинска експлозия за сетивата ми и аз не можех да спра да вдишвам този аромат, който всяка секунда се променяше- от цветен преминаваше в плодов, а от плодов в неописуем букет от смесващ всичко в едно. Усещах канела, усещах портокал или мандарина, а може и би и двете?! След това една приятна люлякова наситеност се плъзваше в ноздрите ми, аз я поемах с наслада и след това идваше ванилията, а после розата… Беше неописуем аромат.
- Бил! Искам такъв парфюм! Задължително!!! Запомни името му и за нищо на света не го забравяй. Божествен е! Секси е… Нямам достатъчно думи за него. Това е най- хубавият парфюм, който някога съм подушвал.
- Как се казва, Майки?
- Нека прочета. Секунда. „Bal a Versailles”. Хммм…. О! Версай? Бал… Трябва да попитам Карън за него. Сигурно го е чувала. Искам го, Бил! На всяка цена!
Насладих се още веднъж на аромата и продължих огледа на съдържанието на чантата на Ники. Връзка ключове и най- сетне попаднах на шофьорската й книжка- Никол Кирофф. Кирофф… От къде ли беше това толкова красиво момиче с екзотично като парфюма си име?
- Бил, имаш ли представа къде се намира този адрес? Някъде в Лонг Бийч е.
- Ще го намерим, Майк. Не се тревожи.
- Да. Трябва да се погрижим момичето да не остава без документите и… Без вещите си.
- Още утре ще се погрижа да ги получи.
- Бих желал да й ги върна лично- казах аз и усетих как цялото ми лице пламва.
Засрамено наведох глава и започнах да прибирам нещата на Никол в чантата й, а усещането, че искам да науча повече за нея не спираше да се превръща в силна и натрапчива идея, която нямаше да спре да ме преследва, докато не я осъществя.
Стоях в колата и гледах как Бил разговаря с някаква жена, която първоначално го гледаше недоверчиво, но след това като хвърли няколко коси погледа към Ролс- Ройса, който контрастираше на колите в нормалният работнически квартал, изглежда омекна и започна да му показва нещо и скоро той се върна.
- Момичето не е вкъщи в момента, но жената каза, че сигурно е на работа. Обясни ми къде е. Искаш ли да отидем или да оставим чантата на жената?
- Казах ти, че желая да й предам нещата лично. Искам да се уверя и, че е добре след припадъка.
Скоро спряхме пред неголяма сграда и беше истински късмет, че по- голямата част от фасадата й не се виждаше от улицата, защото беше закрита от жив плет и няколко дървета, чиито корони спускаха кичести клони и превръщаха мястото в зелен оазис.
Бил слезе от Ролс- Ройса и след малко се върна с усмивка на лице.
- Мисля, че това, което ти предстои да видиш много ще ти хареса. Намерих място, на което ще останем незабелязани, докато момичето приключи.
Погледнах го изненадан и вече нямах търпение да разбера за какво ми говори. Скоро Бил ме въведе в сградата и ние свихме по тесен коридор, който ставаше още по- тесен, защото по него имаше подредени много вещи, на които аз не обръщах внимание. Онова, което достигаше до слуха ми беше много по- любопитно. Звучеше силна музика и нямах търпение да разбера от къде идва и защо.
- Бил, сигурен ли си, че сме на правилното място?- Учудено попитах аз.
Вместо да ми отговори Бил отвори вратата пред нас и ние попаднахме в помещение, което беше доста затъмнено, едната му стена беше остъклена и гледаше към едно ниво по- ниско силно осветена зала, в която около 10 деца танцуваха, а встрани от тях на пода седеше Никол. Беше с елекрикова тениска, черен клин и много къса поличка.
- Не, Карла. Не. Спрете! Искам всички да спрете. Карла, ела при мен.
Едно малко по- едро от другите момиченца се отправи със смутен поглед към Никол, докато тя се изправяше. Спрях да чувам какво обясняваше тя на детето, защото не откъсвах очи от начина, по който се движи и как изглежда. Нещо, докато я гледах ме караше пулсът ми да се ускорява, нещо ме караше да искам да я докосна. Гъвкавостта на тялото й личеше във всяко малко движение, което тя показваше, а лицето й предаваше всяка емоция която съпровождаше танца.
- Това е, миличка. Видя ли, че можеш?- Усмихна се тя на момиченцето и след като я върна на мястото й сред групата пусна отново музиката.
Репетицията свърши и ние с Бил слезнахме от тъмната стая, по тесни стъпала, които водеха директно в залата. Докато чакахме бях разбрал, че затъмнената стая е за родители, които изчакват децата си вътре, докато тренировката им приключи. Беше истински късмет, че никой не беше влезнал при нас,
Никол беше с гръб и Бил ме погледна и след това прочисти гърлото си. Тя се обърна веднага и секунда след това очите й, сини като синчец се разшириха от изненада и очевидно й беше трудно да каже каквото и да е.
- Добър ден, Ники!- Казах аз и се усмихнах.- Изненадана си да ме видиш тук и затова няма да те карам да се питаш как съм те открил и защо съм дошъл. Бил?
Бил ми подаде чантата й и чак сега тя успя да се усмихне.
- О! Чантата ми. Мислех, че съм я забравила още на партито… Не трябваше… Хмм, бихте могли… Благодаря Ви, че ми я донесохте, г- н Джаксън!
Господи, колко беше финна! Искаше ми се да погаля дългата извивка на врата й и си дадох сметка, че искам да виждам наситено сините очи още много пъти.
Тя пое чантата от ръцете ми и аз забравих да говоря. Тя също не казваше нищо, но страните й започнаха да се къпят в руменина и тя сведе очи.
- Може да проверите, дали не липсва нещо- казах глупаво аз.
- О, сигурна съм, че всичко е на мястото си. Благодаря Ви още веднъж, господине!
- Нали ти казах още снощи как да ме наричаш?
Умът ми се луташе в опити да открие повод да я видя още веднъж. Не можех сега да се обърна и да си тръгна без да знам, че ще има следваща среща. Исках да я опозная.
Зад нас чух женски глас:
- Ники, обаждат се за благотворителния концерт. Какво да им кажа? Готови ли сме да участваме или да го откажа?
Ники погледна към мен, а аз не откъсвах очи от огледалото, в което моето отражение срещаше отражението на жената на вратата, която постепенно започваше да гледа недоумяващо и изумено.
- Аз… Аз ще им кажа да се обадят след малко… По- късно.
- Няма проблем, Трейси. Кажи им, че ще участваме с удоволствие.
- Добре
Трейси продължаваше да стои на вратата и да се взира в мен. После чух, че промърмори нещо и гласа и отново нахлу в залата:
- Г- н Джаксън? Майкъл?
Тя се приближаваше бързо и Бил застана на пътя й.
- Не, Бил, всичко е наред. Пусни я.
Бях залят от суперлативи и благодарности след даденият автограф и ако не беше Ники да напомни, че хората вероятно все още чакат за отговора, Трейси щеше да остане още дълго между мен и момичето, което сигурно ме завладяваше с красотата си.
Господи, как се движеше!
Мисли Майк, мисли!
- Значи преподаваш танци?
Сериозно ли, MJ? Това ли измисли?
- Да. Обичам да танцувам.
- Някой ден трябва да ми покажеш.
- Разбира се.
Моля? Това ли беше? Или тя просто поддържаше разговора?
- Аз го мисля сериозно.
- Ще ми бъде приятно да го направя. Аз винаги… Харесвам начина, по който танцуваш и… Да.
Говореше така сякаш не й достигат думи или така сякаш се притеснява. Кое ли беше? Предпочитах да е второтo.
- Кога искаш да… потанцуваме?
Ники се усмихна и точно в този миг видях в нея една невероятна изкусителка, която тя не успя или не пoиска да скрие и аз си пожелах тя да ме съблазнява и покорява.
Чуха се гласове и в залата влезе Елън.
- Както и предположих. Здравейте г- н Джаксън, здравейте, господине- обърна се тя към Бил.- Знаете ли какво се случва пред сградата? Гъмжи от фоторепортери, камери и… Едва успях да влезна.
- Трейси- констатира разочаровано Ники и ме погледна- Съжалявам, Майкъл! Познаваме се от по- малко от 24 часа, а ти създавам само неприятности.
- Майк,- проговори Бил- мисля, че е добре да тръгваме преди да е станало още по- зле.
- Само секунда, Бил. Ники, ще мога ли да ти се обадя?
- Да. Ще ми бъде приятно.
- Е, казваме си само довиждане. Ще ти се обадя да… потанцуваме- усмихнах се повдигайки вежди.
Тя прехапа нервно устна и и без да откъсва очи от мен не ми отговори и аз си помислих, че нещо я е накарало да размисли и преди да успея да разсея колебанието й, тя смутено сведе очи и каза:
- Виж, аз… Не знам. Всъщност не съм съвсем сигурна, че това е добра идея.
Елън и Бил вече ги нямаше и ние бяхме сами в залата за танци и аз не знаех къде изчезна онова изкусително пламъче в очите й?
- Защо не, Ники? Обидих ли те с нещо?
- Аз не съм такава, Майкъл! Не съм някое твое групи, което си мечтае и е готово в мига, в който му предложиш и да… Аз съм обикновено момиче, но определено не съм… Ти изглежда търсиш точно това, но аз изобщо не съм такова момиче. Изобщо не съм такава.
Леле!!!
- Не си спомням някога да съм казвал, че искам да си ми фенка. Това не ми е минавало през ума дори. Аз… Аз си помислих, че ни свързват танците и… Исках да ти се обадя и може би да бъдем приятели.- Лъжех за последното, но усещах и как ме обзема гняв и как цялото ми лице пламва от възмущение, защото някой отново си правеше изводи базирани само на прочетено и чутото за мен. Тя сигурно знаеше съвсем малко от истината за мен, а ме вече оценеше що за човек съм. А аз най- много мразех това- да бъда съден без да ме познават. Кой й даваше право да ме мисли за някои от онези луди обсебени от секса рок звезди?- Виж, каквото и да си чула и прочела за мен го забрави на секундата! Ти изобщо не ме познаваш. Аз не съм откачен и странен, не съм хомосексуалист и определено не се интересувам от групата, с които да прекарам нощта… Не е честно да си правиш заключения преди да ме опознаеш и познаваш. Не е честно!
Очите и се разшириха от неочакваното ми избухване затова аз поех дълбоко въздух, опитвайки се да нормализирам гласа си и да не бъда толкова строг с нея.
– Виж, аз просто помолих за телефона ти и за възможността да споделим време с нещо, което и двамата обичаме да правим. Исках да имам шанс да те опозная. И ти мен евентуално. Това е.
В погледът й вече се четеше дистанцираност и дори някакъв вид арогантна студенина. Браво! Бях загубил шансовете си. Но кой можеше да ме обвини? Толкова бях разочарован и от това да ме съдят и да говорят неверни неща за мен, че тя нямаше право да се държи така и да прави погрешни заключения. Да, чувствах се виновен, че изпуснах нервите си точно пред нея, но това се беше случило сигурно, защото за първи път след съкрушаващите месеци на мъка и болка, които преживях след сватбата на Даяна, се беше появила жена, която да ме вълнува. Бях изпитал нужда да ме харесва.
След това въздъхнах тежко и тъй като тя не казваше нищо аз се извърнах, за да видя дали Бил не е дошъл вече и видях силуета му в коридора. Той търпеливо ме изчакваше, за да ме заведе невредим до колата. Пристъпих към него, обърнах се към Никол, а тя прибираше касетофона в един шкаф. Бях сигурен, че разбра, че я гледам, но не реагира на погледът ми и аз отново се обърнах вече напълно готов да излезна от тук. Бях опитал. За съжаление тя не желаеше да има нищо общо с мен и аз нямаше как да променя решението й, но въпреки това не можех да се преборя с болката от разочарованието, която оставаше в стомаха ми.
- ОК, Ники,- тя погледна към мен- аз тръгвам. Беше ми приятно да се запознаем. Пази се и… внимавай с лекарствата и алкохола.
Без да чакам отговора й се обърнах и тръгнах към Бил, повтаряйки си, че съм преживявал загубата на много по- важни за мен жени и че ще ми бъде прекалено лесно да оставя зад гърба си един импулс по едно непознато момиче.
- Чакай- стигна до мен тихият й глас.
Аз спрях, погледът ми беше забит в пода, ръцете ми в джобовете, но все още не се обръщах, изчаквайки я да чуя какво иска да ми каже.
- Искаш ли все още да ми се обадиш или не?
Вдигнах глава, поех бързо въздух преди да се обърна и след това слагайки си маската на безразличието, въпреки че сърцето ми започваше да бие все по- учестено, срещах погледът й.
- Ако ти наистина искаш да го направя.
Тя се огледа и после попита:
- А имаш ли нещо за писане?
Нещо за писане? Какво? Нервно попипах по джобовете си, защото си спомних, че Трейси беше забравила химикала си в мен. Намерих го в един от джобовете си и го подадох на Ники. Тя го взе, пак се огледа и пак попита:
- А хартия?
Сега пък и хартия! Нямах. от къде, за Бога?
- Ох, не… Нямам… Но… Момент.
- Няма значение. Дай ми ръката си.
Тя ме гледаше сериозно, докато аз се опитвах да асимилирам защо й е нужна ръката ми. После и я подадох. Ники щракна химикала, взе ръката ми в своята, а с другата избута блузата ми чак до лакътя и започна да пише по нея. Беше застанала така, че косата и се спускаше от двете страни на китката ми и по- нагоре и аз не виждах какво пише. Когато свърши ми върна химикала, издърпа ръкава ми надолу и се усмихна.
- Готово. През седмицата обикновено съм много заета. Предиобяд съм на лекции, а понякога те продължават до по- късно. Следобяд почти всеки ден съм тук и работя с децата. Не се прибирам преди 21:00- 22:00 часа. Във вторник и петък танцуваме с групата в клуб и тогава е изключено да ме откриеш. Свободна съм в събота и неделя, но в събота не ставам преди 10- 11, защото имам нужда от почивка. Така че, можеш да ме откриеш в почивните дни.
Тя все още ме държеше за китката и предполагам, че го правеше несъзнателно, но усещането за докосването й и красивата й деликатна ръка, държаща моята ме караха да си пожелавам да усещам топлината й по- дълго.
- Добре- Отговорих аз.
Ники се взираше внимателно в очите ми и сякаш искаше да разбере, дали не е направила грешка като ми даде номерът си. Горкото момиче! Какво я беше накарало да е толкова недоверчива? Щях ли да разбера? Щеше ли да ме допусне до светът си?
Изведнъж чух гласа на Бил:
- Майк, не искам да те прекъсвам, но навън никак не е добре и ми се струва, че става по- зле. Трябва да тръгваме!
- Тръгваме, Бил. Ние само се сбогуваме.
- Беше ми приятно да те видя и да поговорим отново, Ники. Надявам се, че ще се чуем скоро.
- И аз- нервно каза тя.
- Кога бих могъл да ти се обадя?- Попитах съвсем глупаво, сякаш тя допреди няколко секунди не ми беше казала.
- За тази вечер нямам никакви планове, така че, ако и ти нямаш можеш да ми се обадиш след 22 часа.
- Тогава ще се чуем довечера. Довиждане и дочуване, Ники.
- Дочуване, Майкъл. Пази се!- Усмихна се най- после тя.
Докато се промъквах сред заслепяващи ме светкавици от фотоапарати не спирах да усещам едно приятно парене по ръката си и нямах търпение да стигнем до колата, за да видя цифрите, които щяха да ме свържат с нея. Това се оказа доста трудно, защото освен медиите се бяха появили и фенове, а с тях нещата винаги ставаха по- сложни и трябваше да сме много внимателни.
Когато най- сетне седнах зад тъмните стъкла на Ролс- Ройса и бях в безопасност не можех да търпя повече и бързо дръпнах нагоре ръкава си. С приятен почерк Ники беше написала телефона си, но и беше оставила и кратко съобщение под него:
“562- 457- 3786
Ники
И никога не съм мислила, че си хомосексуален или смахнат”
Аз поклатих глава, усмивката ми започна да се разширява и скоро аз се усмихвах до уши. Докато пътувахме не спирах да се взирам в написаното от нея. Това момиче определено беше интересно попадение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар