Повече от чувство 73

27 Януари 1999



Анджелика отвори врата и чу смеха на Майкъл. За кратко се спря и се заслуша. Не искаше да прекъсва вероятно приятния момент, който той споделяше със сина. Тя се усмихна, когато го чу да му говори и си помисли колко би било хубаво точно той да бъде около детето й. Нямаше по- подходящ избор, а след това почти я напуши смях, защото си даде сметка, че за Айзая в последните няколко часа се беше грижил самия King of pop. Самата мисъл й беше странна, понеже тя почти никога не успя да го възприеме по този начин – като иконата за милиони, като може би най – силната и влиятелна фигура в съвременната музика. За нея той беше просто Майкъл.

Тя го видя да слиза по стъпалата с Айзая в ръцете си и им се усмихна:

- Чувам, че си прекарвате страхотно.

- О, да – отговори и той също с усмивка. – Мисля, че бях добра бавачка за сина ти, Анджи.

- Благодаря ти, Майкъл! Имах нужда за малко да се отделя от ежедневието.

- Как се чувстваш сега? – Попита той, докато сядаше.

Тя седна до него и посегна за сина си и след като го гушна отговори:

- Като нова. Трябва да го правя по – често. Не знам как ще се случва, но наистина е хубаво да си припомня, че и аз имам нужди.

Майкъл я погледна и кимна. Все още се колебаеше, дали да й предложи да му гостува в Невърленд. Познаваше характера й и не искаше да си навлече неприятности само, защото тя беше прекалено горда да признае необходимостта си от помощ. Телефона му позвъни и прекъсна мислите му.

- Здравей, Грейс… Да, довечера летя… Какво? Колко?

Анджелика чу силната тревога в гласа му и го погледна. Той беше станал много сериозен и притеснението по лицето му ескалираше.

- Ще се опитам да пристигна възможно най – скоро. А Парис как е?... Добре, не спирай да му даваш сиропа за температурата, а когато се върна ще преценя какво да правя. Боже, няма ме само 2 дни около тях и виж какво се случи… Да, знам, но въпреки това се чувствам виновен. ОК, Грейс ще затварям, за да проверя, дали има шанс да тръгна веднага. По принцип полета ми е след – той погледна часовника си – 4 часа и нещо, но искам да мога да тръгна веднага. Боже!!!... Грижи се добре за сина ми, Грейс, моля те! Затварям. Доскоро!

След като приключи разговора си с нея, Майкъл се изправи и бързо започна да набира друг номер. Анджелика наблюдаваше трескавите му действия и искаше да му каже да се успокои, но в същото време осъзнаваше, че ако разбереше, че Айзая е болен, а тя е на хиляди километри от него нищо нямаше да е в състояние да я накара да спре да се тревожи.

- Направи нещо! Не е възможно да не може… Да, знам, че реагирам без да мисля, но сега не мога да преценям ситуацията трезво. Разбираш ли, Мейси? Сина ми има зверски висока температура и аз трябва да стигна до Невърленд, ако може веднага. Направи нещо! Моля те!

Майкъл затвори и се обърна към Анджелика. Очите му я гледаха така сякаш не я виждат. Тя постави Айзая да легне, изправи се и се приближи до него. Хвана ръката му в своята и я стисна силно.

- Майкъл, всичко ще бъде наред.

- Как можеш да знаеш? Аз не съм до детето си, а то страда. Той беше добре. Беше… Парис кашляше… Анджи, трябва да тръгвам. Аз не мога да стоя тук. Трябва…

- Къде ще отидеш, Майкъл? Ако има полет те ще ти се обадят. Поне мъничко се успокой. Можеш ли?

Той поклати глава отричайки тази възможност.

- Не, докато не прегърна сина си… Боже! Страх ме е.

Анджелика не знаеше какво да му каже, защото го разбираше много добре. Изписаната паника по лицето му, думите му, действията му – хаотични и объркани я караха да се чувства виновна, че не може да му помогне. Дори се почувства виновна и заради това, че той се беше грижил за Айзая, докато неговият син е болен.

Майкъл се освободи от ръката й и закрачи нервно из стаята. Чувстваше се като затворник. Беше в плен на разстоянието и нямаше как да се пребори с него. Искаше да е до децата си, за да прецени колко е сериозно състоянието на Принс. Грейс не звучеше разтревожено, твърдеше, че вероятно е обикновена настинка, която Парис му е предала, но той трябваше сам да види, да се убеди, че е така. Не можеше да промени нищо в момента и това безсилие го влудяваше.

- Повече никога няма да се отделят от мен. Никога!

Телефона му отново позвъни и той бързо го вдигна.

- Да?.. Добре. Това е чудесно. Благодаря ти!

Той се отново набра нечий номер и след малко Анджелика чу, че вика колата си.

- Успели са да ми уредят да отлетя след час, Анджи. Ще мога да се прибера малко по- рано. Боже, дано е нещо безобидно, моля те! – Каза той.

Анджелка притисна Айзая към себе си и осъзна за сетен път, че да си родител е най – отговорното и в същото време най – прекрасното нещо на този свят. Децата принуждаваха да забравяш за себе си и за всичко останало и ако не виждаш, че те са добре и щастливи сърцето ти кърви от неописуема болка и тревога за тях. Тя виждаше посърналото, сякаш посивяло лице на Майкъл и разбираше грижата му. Искаше да му помогне и не можеше, а това я караше да се измъчва, защото не искаше той да страда.

- Майкъл, той ще е добре. Ще видиш, че всичко ще е наред. Вероятно Грейс е права.

- Даа… Може би, но аз трябва да се уверя сам. Трябва да видя. Разбираш ли?

- Да, Майкъл, разбирам те. Имам чувството, че никога не съм те разбирала по – добре.

- О, Анджи, съжалявам, мила.

- За какво, Майкъл? И аз на твое място бих се държала по същия начин.

- Просто исках да прекарам малко време с теб и виж как отново нещо ни спира да го направим. Може би ти беше права, когато каза, че трябва да се вгледаме в знаците.

Тя мълчеше, а той най – сетне седна отново и една сълза бързо се спусна по лицето му.

- Обещай ми нещо, Анджи, моля те!

- Какво? – Тихо попита тя.

- Обещай ми, че каквото и да се случи, колкото и да съм далече от теб няма да забравиш и за секунда, че те обичам, че те обичам много и че винаги ще си моята любима независимо от всички пречки! Обещай ми да не забравяш, моля те!

- Обещавам ти!

- Просто…

Той замълча. Искаше да се качи горе в стаята й, да събере багажа й да отлети заедно с нея. Искаше тя да се грижи за децата му, той да се грижи за сина й и да бъдат семейството, за което така силно бяха мечтали някога.

- Кажи ми, че все още не е късно, Анджи?

- Късно за какво?

- За нас.

Тя поклати глава:

- Не знам, Майкъл. Аз вече нищо не знам. Има нощи, в който не спирам да мисля за това как е възможно едно толкова силно чувство, една толкова красива любов да бъде победена и не намирам отговор. После си казвам, че явно е за добро и Бог не би бил толкова жесток с нас, ако не беше правилно. Не знам. Искам да вярвам, че все още има надежда.

- Толкова те обичам! Толкова си ми нужна! Прости ми за всеки път, когато съм те наранявал. Можеш ли?

- Аз вече съм ти простила много отдавна.

На вратата се почука и Анджелика се изправи, за да отвори. Шофьора й се усмихна и тя влезе вътре, за да каже на Майкъл, че колата му е тук и го чакат. Той стана от мястото си и се приближи до Анджелика, прегърна я и устните му се сляха с нейните. Без да мислят и двамата се отдадоха на целувката, която им върна усещането за изригващи звезди, за зарева нажежени до кърваво червено и за пълната им отдаденост.

- Довиждане, мила! Пази се и помни какво ти казах!

Майкъл излезе, а Анджелика вдигна ръка и докосна пулсиращите си устни. После бързо отвори вратата, но от колата и Майкъл вече нямаше следа.



25 Октомври 1999

Анджелика постави бавно списанието върху масата и се загледа в баща си, който я наблюдаваше съсредоточено. Мислите й я върнаха назад през месеците на превалящата вече година и тя си спомняше колко често Майкъл й беше повтарял, че това, което сега беше прочела ще се случи съвсем скоро, но му трябва малко време. През съзнанието й протичаха всички думи, който той й беше изрекъл и които я бяха карали да изтръпва от нужда и желание. Слова, които често я бяха карали да се смее или да плаче. Обещания, на които тя не знаеше, дали да вярва и пориви на надежда за нещо, което бленуваше да изживее от толкова отдавна. Новини, който я бяха карали да изпитва неистов страх за неговата безопасност и здраве.

Майкъл през всички тези месеци не беше спирал да пътува и не бе успял да намери време да се видят, но не спираше да се обажда. Анджелика имаше чувството, че той се опитва да изгражда отново опожарения мост, който ги свързваше и този път той го правеше с изящна прецизност. Не бързаше, не форсираше, а поставяше основите му с много разум и креативност. Търсеше всяка вероятна възможност за пробойна и я запълваше сигурно и стабилно. Тя понякога изпадаше в моменти на пълно заслепяване и с плувнали в сълзи очи му казваше, че го иска до себе си, но той й отговаряше, че не може да пришпорва нещата и че трябва да види, че пътя пред тях е истински чист, че моста е здрав, за да позволи да отприщи цялата стихия, която бушуваше в душите и телата на двамата. В тези мигове тя не бе могла да го разбира и влюбена все още в него си мислеше, че той е жесток и търси начин да избяга, но когато емоциите си отидеха тя осъзнаваше, че той е прав и предпазливостта му е оправдана. Майкъл я познаваше прекалено добре и знаеше, че не може да си позволи да я въвлече в несигурност и да обърква живота й, защото вероятно това щеше да е последният му шанс да бъде с нея. Тя разбираше, че той се подготвя да й предложи всичко, което някога не бе могъл да й даде и това я караше да тръпне в очакване.

Сега, когато беше прочела за развода му с Деби, Анджелика се питаше, дали края на чакането не беше близо и искаше час по – скоро да го чуе, за да й даде този отговор. Не се беше обаждал от повече от две седмици. Не отговаряше на нейните позвънявания и съобщения и това почти я беше довело до отчаяние и я беше карало да си мисли, че той се е отказал от борбата за тях. Вече знаеше, че може би е грешила.

- Анджи?

Гласа на баща й я извади от мислите й и тя го погледна въпросително.

- Как си?

- Опитвам се да свикна с новината. Тате, знаеш ли, аз така и не успях да приема този брак като нещо истинско, но подсъзнателно вероятно мисълта, че той е нечий съпруг ми е оказвала въздействие.

- Той какво казва?

- Не ми се обаждал. Нищо не знам. Не мога да понасям мълчанията му, но това е той. Надявам се да се обади. Нужно ми е да го чуя.

Тя отново взе списанието и прочете първите редове на статията:

„Майкъл Джаксън и втората му съпруга Деби Роу наскоро решиха да сложат край на тригодишния си брак и са подали молба за развод в Лос Анджелис, позовавайки се на непреодолими различия…”

Не разбираше защо не й се беше обадил, за да й каже, че това се случва и беше повече от изненадана от мълчанието му точно сега.

- Тате, мислиш ли, че трябва да се опитам да се свържа отново с него?

- Ако това е желанието ти, да, направи го.

Тя погледна към Айзая, който си играеше в неговия кът и попита:

- Ще наглеждаш ли Айзая?

Баща й се усмихна и махвайки с ръка каза:

- Отивай и ако ти се обади го поздрави.

Анджелика кимна и се качи в стаята си. Известно време се колеба и после набра номера на Майкъл и не след дълго чу гласа му да й казва:

- Здравей, красавице!

- Майкъл, най – сетне! – Въздъхна тя. – Защо, за Бога, не отговаряше на обажданията ми?

Той се разсмя:

- Спокойно, момиче. Бях много зает, пътувах, бях с различен телефон, а и исках да ти липсвам за малко по – дълго.

- Ти и така ми липсваш. Не те оправдавам, но приключвам с темата и започвам другата. Знаеш ли какво прочетох днес в едно списание?

- Не. Какво?

- Че един мъж, на който много държа е подал молба за развод.

- Боже, Анджи, нали ти ли казах, че това ще се случи?! Изненадва ли те?

- Всъщност мисля, че да. Чакам го от мига, от който те познавам и вече си мислех, че никога няма да излезеш от удобството на този фиктивен брак.

- Наистина? Ти сериозно ли? – Изненада се той.

- Защо не ми каза, че се случва, Майкъл?

- Защото не мисля, че е важно за теб.

- Майкъл, какво има? Защо се държиш така?

- Как?

- Сякаш не си ти.

Той мълчеше.

- Майкъл, там ли си?

- Да… просто преценям, дали да ти го кажа… Виж, когато подадохме молбата, аз почувствах облекчение и после си дадох сметка, че всъщност жената, която бих искал да е моя съпруга и която някога в едно недалечно минало отговори с „Да”, на въпроса ми, дали ще се омъжи за мен ми изпрати по пощата годежния си пръстен. Без думи, без обяснения…

- Защо говориш за това сега?

- Нали искаше да ти обясня защо не съм ти казал. Ето заради това. Какво е значението за теб, дали съм разведен или не?

- Това беше жестоко изказване.

- Защо, Анджи? Обясни ми. Ти красноречиво ми даде да разбера, че не желаеш да бъдеш моя съпруга. Защо аз да си мисля, че те засяга, че вече не съм законово обвързан с Деби? Какво би променила тази информация?

- Не знам какво те кара да се държиш така, но ти много добре знаеш защо ти върнах пръстена.

- Наистина? Знам ли? Странно. Забравил съм кога си ми казала защо го направи.

- Майкъл… Ти и аз вече не бяхме заедно, ти се виждаше с Лиса. Мислех, че е редно да постъпя така.

- Искаш ли да ти опресня паметта, скъпа моя? Ти каза, че ще ми го върнеш още, докато ми гостуваше в Невърленд. Не съм забравил.

- Защо водим този разговор? Не разбирам.

- Анджи, уморен съм. Гърба много ме боли и не е най – удобния момент да говорим.

- Все още ли те боли? – Попита тя.

- Трябва да затварям. Съжалявам. Ще ти се обадя при първа възможност. Поздрави родителите си и Айзая.

- Благодаря ти!

Анджелика чу как той затвори и настана тишина. Не знаеше какво да мисли, но усещането, което остави този разговор беше са студ. Студ по – голям от арктическия.



Декември 1999

Едно от любимите му занимания свързани с работата се случваше и Майкъл беше погълнат напълно от този процес. Записваше песен след песен и това го караше да се чувства невероятно щастлив.

Беше в Ню Йорк от две седмици и всичко вървеше добре. Материала за новия му албум всекидневно се увеличаваше и той се опитваше да запише колкото може повече, защото след няколко дни щяха да напуснат града и да се върнат у дома, за да посрещнат празниците в Невърленд.

След като прослуша записа той каза:

- Вече мисля, че най – после мога да кажа, че е както трябва или поне се доближава до това, което искам да бъде. Нека да тръгваме, защото е късно и вие сте уморени.

Майкъл стана и след малко пътуваше към къщата, в която беше отседнал, когато нещо странно се случи и го накара бързо да се обърне назад. По улицата вървеше двойка и жената поразително му заприлича на Анджелика. Не успяваше да разбере със сигурност дали е тя, защото по това време движението не беше така натоварено и те бързо бяха отминали, но той не спираше да се взира. За първи път от много месеци изпита неистово силно липсата й. В главата му зазвуча мелодия и той не можеше да не се предаде на побеждаващата й го сила. Съзнанието му рисуваше сцени на всички хубави моменти, които беше изживял с нея, на онези, които ги бяха разделяли и звука се развиваше и той усещаше, че иска да го запише възможно най – скоро, за да опише това чувство по единствения начин, по който Бог му беше дал да го прави най – добре.

По – късно след като беше записал целият този неспирен поток от емоция той взе телефона и набра Анджелика. Знаеше, че е късно, знаеше, че тя спи, но трябваше да я чуе.

- Ало?

Гласа й беше леко дрезгав и той мислено се пожела да може да я вижда как тя се бори със съня, опитвайки се да отвори очи.

- Здравей, мъничка. Съжалявам, че те будя, но трябваше да те чуя.

- Майкъл? Всичко наред ли е?

- Не, Анджи, не е. Теб те няма до мен.

Тя мълчеше.

- Анджи?!

- Тук съм. Аз… Не знам какво да кажа, Майкъл.

- Знаеш ли колко ми липсваш? Това вече е повече от болезнено. Непоносимо е.

Анджелика отново не му отговаряше.

- Аз не знам как да постъпя, Анджи. Кажи ми какво да направя, за да те върна отново в живота си? Кажи ми!

- Искам да мога да ти отговоря, но не мога, Майкъл. Къде си сега?

- В Ню Йорк. След няколко дни заминаваме за Невърленд… Защо не дойдеш за празниците, Анджи? Елате. Ти и цялото ти семейство. Искам да те видя. Аз… Липсваш ми. Толкова много ми липсваш!

- Не мисля, че това е добра идея, Майкъл.

- Защо? Кажи ми защо? Защо ме отблъскваш непрекъснато, когато аз се опитвам да се приближа?

- Защо ти правиш същото с мен?... Страхувам се, Майкъл. Много ме е страх.

- И мен ме е страх, но не мислиш ли, че риска си заслужава. Ти и аз, Анджи. Отново. Помисли си. След Нова Година ще е много по – трудно да се видим. Заминавам за Европа и почти половин година ще бъда през по – голяма част от времето там. Едва ли ще решиш да дойдеш в Европа.

- След като ще си в Европа какъв е смисъла да се виждаме сега?

- Не търси смисъл… Кажи ми нещо, мила. Обичаш ли ме все още?

- Недей, Майкъл. Не ме карай да страдам, моля те!

- Кажи ми! – Молеше я той и усещаше как очите му се пълнят със сълзи.

- Да, обичам те. Никога не съм спирала да те обичам, но това нищо не променя.

Майкъл се разплака, подчинен на силната болка, която изпита точно тази вечер, през която спомените за Анджелика не спираха да валят и той сякаш се губеше под тежестта им и от липсата й в дните и нощите му. Тихо и безутешно сълзите му капеха на едри капки от красивите му очи, търкулваха се по страните му и мокреха бързащите да изтрият следите им пръсти.

- Две години без теб… Много е… - промълви той, задъхващ се от сълзите. – Колко още ще трябва да чакам, за да мога да бъда с теб?

- Майкъл, не плачи - помоли го Анджелика и също изтри, внезапно бликналите от очите й сълзи. - Знаеш, че те обичам. Знаеш, че никога няма да обичам някой друг по – силно и всеотдайно…

- Всеотдайно? – Прекъсна я той. – Къде е тази всеотдайност, Анджи? Ти дори не искаш да ме видиш.

- Защото ще ме боли. Не искам да ме боли. Не искам.

- Защо трябва да те боли? Кажи ми!

- С теб винаги боли.

- Добре, но запомни, че аз никога няма да спра да се боря за теб. Ще те накарам да ми повярваш, Анджи. Не знам как, но ще направя всичко по силите си, за да се събуждам и заспивам до теб, за да те държа в обятията си и да усещам аромата ти. Няма да спра! Разбираш ли? Няма.

- Майкъл, време е да спиш вече. Много е късно.

- Да – каза той и затвори телефона.

На другия ден в студиото Майкъл предложи за разработка идеята си от изминалата вечер и след няколко дни записа демото й, в което за първи път изля в музика целия си протест, молба и болка по Анджелика и любовта, която имаше усещането, че се изплъзва като пясък между пръстите му.

Януари – Септември 2000

Беше адски тежко и за двамата да приемат, че не са заедно. Нещо ги привличаше непрекъснато един към друг и сякаш нещо още по – силно ги отблъскваше. Страха на Анджелика, заетостта на Майкъл им пречеха да се видят дори. Имаше дни, в които тя почти решаваше, че ще замине при него, където и да беше той, но после се разколебаваше и си казваше, че не може да наруши спокойствието в живота си, че дължи на Айзая цялата си отдаденост и оставаше тъжна и търсеща начин да заличи липсата на Майкъл в дните си.

Майкъл се опитваше да не мисли за нея и също се отдаваше на децата, приятелите, при които гостуваше и ангажиментите си, но когато останеше сам в безсънните си нощи спомена за нея го преследваше неумолимо и той се предаваше на емоцията и дълго не можеше да успокои тръпнещите си по нея сетива и тяло.

И двамата не мислеха за нови връзки и въпреки, че липсата на интимност ги убиваше те искаха да я споделят само и единствено един с друг. Сякаш безгласно си бяха дали обет за вярност и сега въпреки че нямаше видими пречки да бъдат заедно или да бъдат с някой друг те оставаха сами и мечтаещи да споделят топлината си с другия.

Анджелика непрекъснато срещаше мъже, които бяха готови да бъдат до нея и приятелките й недоумяваха как е възможно тя да отхвърля всеки един от тях. Майкъл нямаше време да се вижда с жени, а и не искаше. За него вече съществуваше една единствена жена и той не можеше да излъже себе с друга. Беше опитал с Лиса и бе разбрал, че всичко си е отишло след появата на Анджелика в живота му.

Дните им минаваха в тези лутания, но една неспирна надежда, че някой ден ще имат шанса да изживеят пропуснатото време не спираше да ги крепи да продължават да се борят с липсата в дните си.

Повече от чувство 72

7 Ноември 1998

Днес тя навършваше 29 години. Чувстваше се странно и не успяваше да усети празника си напълно. Майка й беше казала, че няма да е зле да излезе и да се позабавлява с приятели, за да се освободи от ежедневието си, но Анджелика беше отказала. Не можеше да се отдели от сина си. Не можеше да бъде далече от него за повече от час. Той беше станал най – важното нещо в живота й. Беше му отдадена безпрекословно и когато се взреше в нея с все още неизбистрените си окончателно зелени очи тя знаеше, че би направила и непосилното да го направи щастлив. Обичаше го безумно силно и тази обич беше непозната за нея. Беше светла, беше нежна, беше безусловна. Анджелика не искаше да прекарва и една минута без да бъде около него. Майка й понякога й казваше, че ако продължава да бъде такава и занапред ще го задуши, но тя нехаеше. Имаше нужда да го вижда как се усмихва, как премигва, да усеща докосването му, аромата му. Тя беше толкова отдадена майка, че останалия свят беше престанал да съществува за нея. Майчинството я беше направило много по – внимателна, по – сензитивна и тя се чувстваше прекрасно, когато прегърнеше сина си и сладките, звуци, които издаваше я залееха.



Тя точно беше задрямала, защото изминалата вечер бе будувала дълго заради Айзая, когато чу, че някой чука на вратата й. От полуотворената врата надникна баща й и усмихвайки се й каза:

- Анджи, Майкъл е на телефона.

- Мммм…

Анджелика се протегна и се обърна с гръб, показвайки ясно нежеланието си да разговаря с него.

- Хайде, не се дръж грубо. Той просто иска да ти честити рождения ден.

Тя се обърна отново към баща си и с притворени очи, каза:

- Тате, понякога имам чувството, че ти започваш да го обичаш повече отколкото мен.

- Не говори така, а просто стани и бъди любезна с човека!

Анджелика стана и след като стигна до телефона се загледа в него и след това рязко вдигна слушалката.

- Ало?

Майкъл не й отговори веднага, а започна да й пее „Happy Birthday”.

След като свърши с поздрава си той каза:

- Мъничка, пожелавам ти да си най- щастливия човек на този свят! И не забравяй, че не минава и ден, в който да не мечтая да съм до теб.

- Благодаря ти, Майкъл! Много си мил.

Падна тягостно мълчание между тях, от което и двамата не знаеха как да се измъкнат. Беше минало толкова време от последния път, когато се видяха, но усещането за онова, което съществуваше между тях, дори и да бяха на хиляди километри един от друг оставаше. И Майкъл и Анджелика не можеха да се забравят, не искаха да го направят и нямаше как това да се случи. Пътя, по който бяха минали заедно им беше дал да разберат, че никога и никой няма да успее да ги владее с такава опустошителна сила както се владееха един друг. Спомените, любовта и желанието оставаха непроменени и въпреки че искаха повече от всичко на този свят да бъдат заедно не успяваха да осъществят мечтата си.

- Анджи?

- Да?

- Как си, скъпа? – Простичко, но много загрижено попита той.

- Добре съм, Майкъл. Вече се чувствам завършена. Имам всичко, за което съм мечтала.

- Радвам се да го чуя… Скъпа, той грижи ли се добре за теб?

Анджелика не разбра въпроса му и попита:

- Кой, дали се грижи добре за мен?

- Ммм… Бащата на детето ти. Не знам кой е, но грижи ли се добре за вас?

Анджелика не знаеше какво да каже. Не знаеше, дали да му сподели истината или да я запази за себе си? Горчивата истина, че Айзая нямаше никога да познава баща си. Истината, че Дилън след като беше научил, че тя е бременна беше казал, че би искал да бъде с нея, но че все още е рано за него да става баща и че има други планове за живота си. Анджелика не бе искала много от него, но мислеше, че не може за втори път да спести такава новина. Тя се питаше, дали би могла да сподели с Майкъл, че беше излъгала, че ще направи аборт и бързо беше заминала от света на безгрижието с идеята, че никога няма да позволи на Дилън да разбере, че има дете? Чудеше се, дали можеше да му каже, че често мечтаеше вечер, прегърнала сина си до нея да бъде единственият мъж, който тя искаше да бъде баща на детето й? И, докато си задаваше тези въпроси каза:

- Да, той се грижи за нас и е перфектен баща! Благодаря ти, че попита! Ти как си? Децата?

- Добре сме – кратко отговори той и Анджелика усети тъгата в думите му. – Анджи, съжалявам, мила, но трябва да затварям. Изникна нещо, което не търпи отлагане. Приятен ден и весело прекарване на празника!

След като затвори телефона, Майкъл се загледа пред себе си с празен поглед, а парещото усещане за огромната й липса в дните му не успяваше да го напусне.

Анджелика влезе в стаята на Айзая и се надвеси над спящото си спокойно като ангелче дете и внимателно измъкна биберона от устата му, докато с другата ръка изтри няколко сълзи, които се търкулваха по лицето й.

Майкъл отново посегна към телефона и набра номера на Лиса. След разговора си с нея той се отпусна назад и затвори очи, въздъхвайки. Тя се беше съгласила да го придружи отново в пътуването му до Африка след три дни.

И Майкъл и Анджелика не можеха да повярват, че единият съществува някъде независим от другият и че е щастлив в тази своя свобода. Не можеха да допуснат, че живеят в тази погубваща ги реалност да ги има и да не са един до друг.

26 Януари 1999

Майкъл излезе от кабинета доволен, че фрактурата на ръката му се оказа само изкълчване. Беше бил глупав и неволен инцидент, но го болеше и трябваше да се види от лекари. Мислеше си, че просто си беше намерил подходящият повод, за да се отбие в Маями. Той извади телефона си и набра Грейс.

- Ало, Грейс как са децата?... Добре… Всичко е наред. Просто изкълчване както предполагах. Стегнаха ме и това е…. Аз имам да свърша някои неща тук и ще се върна утре може би. Обади ми се, ако промениш нещо в графика и задължително ме информирай как е Парис. Никак не ми харесва как започва да кашля… Да, предполагам, че си права, но въпреки всичко се тревожа за нея. Далече е и така се притеснявам повече... Да, да, разбира се. Знам, че каза, че е обикновена хрема, но все пак ми е неприятно като знам, че не е …. Не, не знам. Зависи, но предполагам, че ще се прибера утре, а може би ще бъде много по – скоро. Наистина не знам…. ОК, довиждане!

Майкъл затвори и се чудеше, дали да се обади предварително на Анджелика или да отиде до дома на родителите й с надеждата, че ще успее да я намери там. Не се бяха виждали цяла година и той жадуваше да се срещне с нея. Разговорите им бяха станали трудни и той се опитваше да подтисне желанието си да я чува и се стараеше да не я притеснява. Болката си оставаше само негова и не желаеше да се намесва във вероятно щастливият й живот, в който може би вече беше намерила своя покой. Той се отказа да й се обажда и въпреки че осъзнаваше, че постъпва глупаво, защото тя можеше да не е у дома или изобщо да не живее при родителите вече, се качи в лимузината и каза адреса й на шофьора.

След около час колата спря на улицата пред алеята за къщата на Анджелика и Майкъл облегнат назад започна да се вглежда за някакво движение, което да му подскаже, че има някой вътре. Огряната от силното слънце над Маями къща оставаше безмълвна и той трябваше да реши, дали да се обади или да се престраши и да почука на вратата на красивия дом на семейство Мендес.



Все пак предпочете да не рискува и натисна бутона за бързо избиране на телефона си. Скоро чу гласа й и познатото усещане, което приличаше на топла прегръдка, го изпълни целият.

- Здравей, мила! – Каза той.

- Майкъл?! Ти ли си? – Попита тя.

- Да, аз съм. Вече не можеш да разпознаеш гласа ми ли?

- Не – засмя се тя. – Как можеш изобщо да си го помислиш? Номера ти е друг и аз затова се изненадах.

- О, да. Сменям ги често. Как си, ангелче?

- Знаеш ли, днес е прекрасен ден! Много съм щастлива и се радвам, че ти си първия човек, с който ще споделя повода, който ме кара да се чувствам така. Обадиха ми се преди около час, за да ми кажат, че една от фотографиите ми…

- Анджи? – Прекъсна я Майкъл.

- Да?

- Къде си сега?

- У дома… Извинявай, че така започнах да ти обяснявам! Вероятно нямаш много време да слушаш моите брътвежи.

- Не, не е това… - Майкъл направи знак на шофьора си да влезе по алеята и да спре пред врата на Анджелика. - Аз не знам защо си помислих, че би могла да ме излушаш.

- Разбира се, че ще го направя.

- Само секунда, Анджи… Ще ти позвъня отново. Става ли?

Той се усмихна и каза на двамата мъже – шофьора и охраната си :

- Изчакайте да влезна в къщата и след това сте свободни. Аз ще се обадя, когато имам нужда от вас.

Майкъл отново набра Анджелика и тя вдигна веднага сякаш беше стояла до телефона.

- Анджи, ето ме пак. Извинявай, че така затворих. Виж, не искам да те товаря с моите грижи в този хубав за теб ден – каза той, докато слизаше от колата.

- Майкъл, не говори така!... О, Боже! Майкъл, има някой на вратата. Би ли изчакал, за да видя кой е?

- Да, разбира се – каза той и не спираше да се усмихва.

Бленуваше да я види. Стомаха му беше свит на малка топка и по цялото му тяло се пренасяше онова познато усещане за тревога, радостно вълнение и нетърпение. Не знаеше какво да очаква от срещата им, защото беше минало много време и толкова неща се бяха случили в живота им, но това сякаш нямаше значение. Единственото хубаво нещо беше, че ще я види.

Анджелика отвори вратата и той й се усмихна широко, а тя както винаги, когато беше изненадана, стоя безмълвна и без да реагира няколко секунди. През това време Майкъл усети толкова много емоции да препускат в див галоп в него, че сякаш се главозамая. Тя беше прекрасна. По – прекрасна от всякога. Беше облечена в къси бели шорти и червено потниче с тънички презрамки, които бяха обсипани с малки бели цветенца. Косата й беше вдигната във висока опашка и краищата на къриците й и докосваха раменете й. Лицето й… Той знаеше какво го прави по- красиво от всякога и не можеше да отдели очи от нежната му и в същото време омагьосваща прелест.

- Майкъл!!! – Най – сетне реагира тя.

- Аз… Анджи, аз мисля, че допуснах голяма грешка като дойдох. Трябва да вървя.

- Какво?!

- Аз не мога да понеса… Аз не мога … - Майкъл се задави в сълзите си.

- За Бога, Майкъл! Влез! Какво се е случило?

Тя бързо затвори врата след него и се обърна.

- Кажи ми! Какво има?

- Аз наистина трябва да си тръгвам, Анджи. Не мога да остана. Не мога.

- Не се дръж така. Моля те, кажи ми какво те тревожи. Моля те!

Майкъл не можеше да й каже, че го боли да я вижда. Че го боли да вдишва аромата й. Не можеше да понесе близостта й, която го влудяваше за пореден път. Беше загубен завинаги по тази жена. Тотално и безвъзвратно, безпаметно обичащ я и желаещ я. Болеше го дори да диша един и същ въздух с нея.

- Анджи… Аз не мога да остана.

- Можеш и ще го направиш. Не съм те виждала от толкова време. Няма да те пусна да си тръгнеш. Не си тръгвай, Майкъл. Кажи ми какво има, скъпи! Моля те!

Анджелика посегна и взе дланите му в своите. Той усещаше погледа й търсещ очите му и понеже оставаше скрит зад очилата му тя посегна и ги свали. След като видя очите му плувнали в сълзи тя хванала ръката му го поведе към дневната.

- Заповядай, Майкъл, седни и ми кажи какво те е разстроило така!

- Не… Нищо. Извинявай! Кажи ми твоята новина.

- Не мога да ти говоря за това сега. Виждам, че си разстроен. Аз…

Детски плач прекъсна думите й, тя се извърна веднага и стана. След това погледна към Майкъл и попита:

- Ще дойдеш ли с мен? Мисля, че някой е самотен.

За първи път откакто Майкъл беше влезнал се усмихна.

- Разбира се, че ще дойда.

Качиха се горе и Анджелика отвори притворената врата. Стаята беше просторна и светла. Стените й бяха боядисани в меките пастелни цветове на светлосиньото и по тях имаше нарисувани много и цветни приказни герои. Вътре ухаше на толкова познатата миризма на Майкъл. Ухаеше на малко бебе и това ухание беше едно от най – любимите му на този свят. Стаята съдържаше всички необходими за отглеждането на дете принадлежности, а над кушетката на сина на Анджелика висяха играчки към, които той протягаше малките си ръчички.

- О, Анджи! Той е много сладък! – възкликна Майкъл.

Той бързо се приближи до легълцето му и с променен глас му каза:

- Здравей, Айзая! Радвам се, че най – после мога да видя кой кара майка ти да е така щастлива и красива. Боже, Анджи, виж го! Той е прекрасен! Браво, момиче!

- Благодаря ти!... Ще трябва да го измия, да го преоблека и… Всъщност ти знаеш реда, предполагам.

Майкъл се усмихна:

- Можеш да се обзаложиш.

Тя взе Айзая в ръцете си, целуна го нежно и му каза:

- Здравей, слънчице! Спа ли добре, моето малко момче? Липсваше ми, любов моя!

Анджелика го целуна още веднъж и се изправи със сина си в ръце.

- Майкъл, ако искаш слез долу. Аз… ще дойда след малко. Разполагай се спокойно. Родителите ми не са в града за седмица, така че няма кой да те изненада.

- Искам да остана с вас. Бих могъл да ти помогна…ако искаш.

Разбира се, че искаше. Искаше да чувства непрекъснато присъствието му и топлината, излъчваща тялото му. От мига, в който го беше видяла не спираше да усеща как сърцето й бие ускорено и как изпитва силно желание да го прегърне и да му каже, че й липсва, дори и в най – дълбокият й сън. Той нямаше с какво чак толкова да й помага, но тя не искаше да бъде далече от нея. Малко по- късно след като беше измила и сложила Айзая на масата за преобличане и той доволно риташе с крачета Анджелика попита:

- Майкъл, не ми каза защо си в Маями.

Той точно в този миг осъзна, че бе спрял да усеща болката в ръката си. Майкъл набързо и разказа как беше наранил ръката си и тя истински разтревожена не спираше да му задава въпроси, желаеща да се увери, че той е добре.

Късният следобед вече преваляше, а Майкъл и Анджелика не спираха да разговарят. Темата беше безопасна и за двамата, но тя сякаш беше начин да разкрият новите качества, които бяха развили през времето, в което не бяха заедно. И двамата бяха станали родители за първи път сравнително по едно и също време и докато Айзая сладко гукаше и се занимаваше с играчките си над него те споделяха за опита си в отглеждането на най – свидните хора в живота им. И изведнъж дойде въпроса, който Майкъл искаше да зададе на Анджелика от една година насам. Въпроса, който не му даваше спокойствие и понякога го караше да изпитва невероятно силна ревност и завист:

- Анджи, кой е бащата на Айзая?

Тя веднага стана сериозна и той усети как сякаш бързо изгради непробиваема стена между тях двамата.

- Той е… Защо питаш, Майкъл?

- Защото искам да знам.

Анджелика потърси защита от въпроса на Майкъл и след като стана взе Айзая в ръцете си и нежно го прегърна.

- Кажи ми, Анджи! – Настоя Майкъл.

- Той е… Казва се Дилън. Родителите му, по скоро баща му имат компания, която е една от водещите в производството на зърнени храни. Срещнах го случайно. Той бягаше от отговорността, която го преследваше да започне да работи в компаниите на баща си и да се превърне в негов достоен наследник. Срещнах го, имах нужда от топлина и това е.

- Къде е той сега?

- Той се занимава с бизнеса. Пътува много.

- Лъжеш ме, Анджи. Защо ме лъжеш?

Майкъл я познаваше толкова добре, че безпогрешно можеше да различи кога тя е притеснена. Отбягваше погледа му, гласът й беше неуверен, държеше детето си като преграда между тях двамата и това му беше напълно достатъчно да разбере, че тя се опитва да скрие нещо или че го лъже.

- Не те лъжа. Какво е това? Разпит? Както виждаш аз и детето ми сме повече от добре. Ти защо задаваш толкова въпроси?

Майкъл поклати глава и се изправи:

- Става късно и аз трябва да тръгвам. Извинявай, че те притесних с въпросите си. Нямам право да питам. Съжалявам!

- Къде отиваш?

Той се усмихна:

- В хотела си.

- Бих искала да останеш, Майкъл. Нека поне веднъж не се разделяме така. Време е да се държим като възрастни. Ще направя вечеря и ще поговорим. Просто остани.

Майкъл я послуша и седна отново. Анджелика остави спящия вече Айзая в кушетката, погали го по главичката, а Майкъл видя как очите й се къпят в светлината, която само очите на една майка могат да сътворят и усети отново гняв, че не успя да бъде баща на детето й.

- Искаш ли да слезем долу в кухнята? Ако той се събуди ще го чуем. А и той е доста самостоятелен и просто си играе с играчките или си гука.

След като слязоха долу Майкъл се облегна на един от шкафовете и започна да я наблюдава без да говори как тя изважда необходимите продукти за вечерята.

- Ще се изненадаш, но се научих да готвя най – сетне. И, знаеш ли, открих, че ми харесва да го правя.

Той се усмихна и се запита, дали това не беше истината на живота? Искаше да си отговори къде нещо в неговия се беше объркало? Не можеше да си спомни. Живота му отдавна не му принадлежеше. Света ставаше свидетел на всяка негова крачка и той не можеше да се скрие. Сега, когато наблюдаваше как тя приготвя продуктите за обработката им, докато нарязваше сочните червени домати с малки капчици вода по тях, черните маслини, звука от пасатора, той изпитваше усещането, че става свидетел на някаква магия. Простите действия на любимата му жена го караха да благоговее пред тяхното съвършенство. Не беше заради нея. Беше заради онзи обикновен живот, който винаги му беше липсвал. Прииска му се да бъде свидетел на много такива моменти и знаейки, че няма как да ги има се наслаждаваше на възможността да ги преживее в момента.

Скоро в кухнята се разнесе приятната миризма на врящия сос, а Анджелика се зае да приготвя панировката за филета от риба и след като беше готова ги сложи на тигана.

- Мълчалив си – констатира тя.

- Наслаждавам ти се. Такава гледка ми липсва много. Връщаш ме далече в детството ми.

Анджелика се усмихна и вдигайки капака на тенджерата, в която вреше соса, загреба от него и духайки го опита. Изражението й изрази задоволство, а устата на Майкъл се напълни със слюнка и той преглътна. Точно сега осъзна, че днес не беше ял.

- Искаш ли да опиташ?

Той кимна и се приближи. Соса беше наистина много добре приготвен и всяка съставка в него беше балансирана.

- Ммм, Анджи, изненадваш ме! Много е вкусен.

- Мога да ти кажа, че в комбинация с рибата е нещо вълшебно. Надявам се да ти хареса.

Тя извади сирене от хладилника и намачквайки една бучица от него на едри парченца го прибави към соса.

Скоро всичко беше готово и тя погледна към Майкъл.

- Майкъл, защо не отидеш в дневната? Аз ще приготвя и десерта и ще сервирам.

Той се подчини и докато я чакаше проведе няколко разговора по телефона. После Анджелика го покани на масата и той продължи да преживява онази неповторимо усещане, което изпитваше само в нейното присъствие. Чувството за дом.

След около час Анджелика му каза, че трябва да отдели време на Айзая, за да си поиграе с него, да го изкъпе, нахрани и приспи. Майкъл я погледна умоляващо и каза:

- Може ли да дойда с теб?

Тя се поколеба за миг, но след това му кимна.

По- късно той ставаше свидетел на още едно тайнство, което също бе липсвало в отглеждането на децата му. От мига, в който Принс и Парис бяха родени те бяха на изкуствено мляко и той не беше присъствал на тази съвършена връзка, която се създаваше само между майката и детето й. Сега, докато гледаше как Айзая се храни и как Анджелика изглежда завършена жена той не можеше да не се почувства ограбен от съдбата. Поне в това отношение. Той я обичаше и не можеше да откъсне очи от интимната гледка пред очите му.

 Тя беше толкова сакрална и в същото време толкова обикновена. С интерес наблюдаваше как малките пръстчета на Айзая потъват в значително наедрелите гърди на Анджелика и как той лакомо суче. Как тя се усмихва, докато го гледа и го гали по нежната и деликатна главичка. Тя погледна към Майкъл и усмихвайки му се каза:

- Напоследък понякога храненето му ми причинява болка. Мисля, че започва да проявява характер.

- Анджи, никога не си изглеждала по- съвършена и красива. Завиждам му.

- На кого? – Попита тя изненадано.

- На… Не помня името му. На бащата на Айзая.

- Е, а аз завиждам на Лиса.

- Лиса? Какво за нея?

- Майкъл, аз знам. Не живея в изолиран свят. Имам много познати сред медиите, а и с Бриджит се чуваме доста често. Знам къде си бил на Деня на Благодарността и с кого… Недей да правиш такава физиономия. Желая ви щастие. Вие се обичате и го заслужавате.

- Анджи, всичко между нас приключи вече. Окончателно. Няма да те лъжа – опитах да залъжа себе си и да пробвам отново с нея. Не мога. Не и след теб. Обичам теб и това ще е завинаги. Завинаги.

- Спри до тук. Не казвай нищо повече. Моля те!

Анджелика отдели Айзая от гърдите си и го повдигна и той положи главичка на рамото й, а тя започна да гали нежно малкото му гръбче.

- Анджи, разбирам, че не можем да бъдем заедно, но не ми казвай да спра да те обичам, защото това е невъзможно. Дори понякога да се обвинявам, че съм толкова слаб и безсилен пред чувствата си аз не бих могъл да им се противопоставя.

Анджелика се изправи от люлеещият се стол и сложи сина си в леглото му. Той я погледна с уморени очи, сви ръчичка и разтри окото си с нея. После сякаш усетил някаква липса започна тихо да хленчи, а Анджелика познавайки вече отлично нуждите му сложи биберона в устата му.

Майкъл се изправи и застана до нея.

- Обичам да бъда около деца. Няма нищо по – чисто и невинно на този свят от детето. Когато се будят е нещо невероятно. Имат онзи все още сънлив отблясък в очите, но на лицата им грее усмивка. Толкова е хубаво да видиш тази искрена радост в погледа им.

- Айзая все още най – често се буди с плач – усмихна се тя. – Майкъл, Дилън не знае, че е има син и че е станал баща и аз не желая да разбира.

- Съжалявам! – Каза Майкъл и постави длан върху ръката на Анджелика.

- Недей. Аз съм щастлива… Виж, а аз обичам този момент – малко преди да заспи… Днес той спа по- малко и сега ще заспи много бързо.

- Клепачите натежават бавно и той победен от съня ги затваря. Да и тези моменти са красиви. Всъщност аз обичам всички.

Анджелика го погледна, а той й се усмихна и топлината на усмивката му я заля със своята сила. Наистина беше онзи мъж, който никога нямаше да може да забрави и да спре да обича. В негово присъствие се чувстваше, като че ли пространството е изпълнено с магия. Майкъл нищо не правеше, но мекият му, тих глас, дълбоките му красиви очи, нежните деликатни длани, омайната усмивка… я караха да иска миговете, които споделяше с него да не свършват. Сега, докато ръката му лежеше върху нейната и пръстите му се вплитаха с нейните тя разбираше, че времето няма значение, че е забравила за всяка болка, която й е причинил волно или неволно и единствено чувството за пълна хармония с него имаше значение.

- Мисля, че заспа – прекъсна мислите й Майкъл.

- Да, заспа.

Анджелика се наведе и целуна Айзая и след това се обърна към Майкъл. Той я гледаше с толкова любов, че тя едва успя да устои на порива си да го помоли да я прегърне.

След като вече бяха долу и говореха за работата на Майкъл и й беше разказал за Бар Мицвата на сина на приятелите си той попита:

- Анджи, ще се върнеш ли в L.A.?

- Обислям го все още. Айзая е още много мъничък. Едва на 4 месеца е. Имам нужда от помощ, а там ще бъда сама. Не е толкова просто вече. Край с необислените действия и постъпки. Край с летенето от единия край на света до другия. Сега ми трябва нещо сигурно и стабилно. Някой се нуждае от мен и не би могъл да се справи без помощта ми.

- А работата ти? Какво ще се случва с нея?

- О, аз се опитвам да продължавам да работя. Ето, забравих да ти споделя защо ти казах, че днес е хубав ден. Една от фотографиите ми е номинирана за награда в един от най – престижните форуми свързани с този вид изкуство. Дори не мисля, че има по – престижни. Когато ми се обадиха днес изпаднах в истинска еуфория.

- Радвам се и те поздравявам и спечели! Ти го заслужаваш, защото си дяволски добра.

Анджелика отпи от млякото си и се загледа пред себе си. После съвсем несъзнателно вдигна ръка и освободи косата си от стягащата я вече опашка. Къдриците й паднаха тежко по раменете и тя прокара длан между тях, за да масажира мястото, на което беше била вързана косата й. Изведнъж усети пръстите на Майкъл и рязко се извърна към него. Той я гледаше, а с върховете им не спираше да стопля скалпа й с кръгообразните си движения. Анджелика затвори очи, защото това толкова познато и в същото време позабравено усещане я караше да пожелае да го усети с пълната си сила. Майкъл прокара между къдриците й и другата си ръка и тя не успя да задържи стона си на удоволствие. Беше й толкова приятно. Дните й бяха напрегнати с непрекъснатите грижи за Айзая и тя имаше нужда от това някой да я поглези в свободните за нея часове.

- Толкова е приятно – каза тя и се обърна с гръб към него.

Дланите му се спуснаха по тила й и продължиха да я масажират.

- Анджи, много си стегната. Май наистина имаш нужда от добър масаж.

- Прав си, имам. Трябва някой ден, когато Айзая спи следобед да отида за час да се погрижа за себе си.

- Легни. Нека се погрижа за теб.

- Майкъл, недей. Ръката ти е изкълчена. Трябва да я пазиш и да не я движиш много. На мен ми е приятно, но това да се възстановиш е по- важно.

- Права си. Знам, че е така и ако искаш утре ще те отменя в грижите за Айзая и ти ще можеш да отидеш на масаж. Наистина имаш нужда.

- Ще го направиш ли? Имаш ли време?

- Да, разбира се. Знаеш, че ще ми е повече от приятно. Имам процедури сутринта и след това съм свободен. Аз съм тук само заради ръката. Маями ми беше най – удобно... – той се усмихна. – Оправдавам се. Просто беше повод да те видя. Можех и да потрая няколко часа, но ме болеше. За това не лъжа.

Той я придърпа към себе си и тя отпусна гръб върху гърдите му. И двамата не усещаха нищо сексуално в този момент. Искаха да се насладят на споделената близост и да замълчат за кратко. Анджелика си мислеше, че тази прегръдка й беше липсвала толкова дълго време, а Майкъл вдишваше дълбоко познатия аромат на пролет и се питаше защо бяха били така безразсъдни и си позволиха да се разминат. Тя се намести в прегръдката му и скоро той разбра, че заспива.

- Анджи?

- Хмм?

- Трябва да тръгвам.

- Недей, Майкъл. Аз ще се стегна и няма да заспивам повече.

Той се усмихна и поклати глава:

- Трябва да си починеш, защото имаш нужда. Кажи ми утре кога да дойда?

- Когато на теб ти е удобно. Аз сутрин съм тук. Излизаме в градината на въздух с Айзая… Знаеш как е, Майкъл. Деня ми минава в грижи около него. Аз ще си запазя час в удобно време и ако искаш ще ти се обадя кога да дойдеш.

- Добре. Само трябва да се обадя да дойде шофьора ми. Извинявай, че ще те забавя и крада от съня ти! Изобщо не осъзнавах колко си уморена. Родителите ти не ти ли помагат?

- Те са достатъчно заети с работата си, за да разчитам на тях, а и не искам да го правя.

Майкъл вдигана ръка, за да я прекъсне, докато говори с шофьора си и след като приключи каза:

- Трябва да си почиваш.

- Аз си почивам, докато се грижа за него, а и той не е проблемен, Слава Богу.

Разговора им продължи на същата тема и въпреки че Анджелика казваше, че всичко е наред Майкъл виждаше, че тя е много уморена и се нуждае от повече почивка. Помисли си, че ако беше с него никога нямаше да й се налага да се опитва да си открадне късче време за себе си, но не знаеше, че тя за нищо на света не би позволила някой друг да се грижи за детето й. Анджелика обожаваше всеки миг прекаран със сина си и не можеше да си представи, че той ще расте без тя да е близо до него. Може би майка й беше права, че се превръщаше в задушаващ детето с любовта си родител.

Колата на Майкъл дойде и докато Анджелика го придружаваше той й каза:

- Анджи, обмислям нещо и утре ще ти кажа какво е, защото искам да помисля още малко и да реша, дали да го правя или не.

- Кажи ми сега. Защо да чакаме до утре?

- Не, не искам да е сега. Ще можеш ли да изчакаш? – усмихна й се той.

- Да, разбира се.

- Добре. Сега ти пожелавам лека нощ и сладки сънища, мила.

Майкъл се наведе и я целуна по бузата, а тя не реагира на жеста му по никакъв начин, въпреки че изгаряше от желание да го прегърне.

- Лека нощ и на теб. Опитай се да поспиш.

- Благодаря ти. До утре – каза той.

Анджелика отвори вратата и Майкъл бързо стигна до колата и влизайки вътре я погледна. Тя не успя да разчете точно какво й казваше погледът му, но усети, че връзката, която имаха помежду си все още съществува и това я накара да се почуства отново слаба и победена.

В колата Майкъл не спираше да се усмихва, защото вече знаеше, че рано или късно Анджелика отново ще бъде в живота му така както той желаеше. Предстояха му много пътувания и трябваше да успее така да се организира, че да може да я вижда по – често занапред. Не знаеше как това би могло да се случи, ако тя продължаваше да живее в Маями и щеше да се опита да я накара да се върне в L.A., а идеята, която имаше целеше тя да се премести извън рамките на този мегаполис. Майкъл обмисляше да я покани в Невърленед.

Повече от чувство 71

Анджелика се събуди с усещането, че главата й тежи повече от тялото й. Отвори очи и издаде недоволен звук, когато усети тежестта му върху себе си:

- Хей! – Извика тя. – Ще ме смажеш.

Мъжа, който лежеше върху нея се раздвижи и без да отваря очи измотолеви:

- Може ли по – тихо, захарче? Опитвам се да спя.

- Слез от мен тогава. Опитвам се да дишам.

Анджелика го избута и той най – сетне отвори очи. Премигна няколко пъти преди да свикне със слънчевата светлина, който блестеше право в очите му и каза:

- Винаги ли си толкова кисела сутрин?

- Не е твоя работа – грубо му отговори тя.

Не можеше да бъде мила, когато се чувстваше като премазана. Помнеше, че вечерта беше прекалила зверски с алкохола. Нямаше спомен колко беше изпила и какво. Беше много и от всичко, което имаха.

- По дяволите, лошо ми е и умирам от главоболие! – Изруга тя.

Опита да стане, но разбра, че не би могла и легна отново. Той се засмя и я придърпа към себе си стисвайки я в мускулестите си ръце.

- О, в устата си имам вкус на … Гадост!

- Искаш ли да се погрижа за теб?

- Да.

Той седна и посегна към дънките си. Започна да рови и джобовете им, но не намери нищо. Прокара ръка през рошавата си коса и по изражението му личеше, че се чуди за нещо.

- Хм, странно… Сигурен съм, че имах.

- Какво търсиш? – Попита тя.

- Магически лек.

Тя го погледна недоволна.

- Неее, без тези, моля те!

Той се разсмя:

- Не, захарче, не. Не търся дрога. Имах, сигурен съм , Алка Зелцер.

- Какво е това? – Присви очи Анджелика, защото главоболието й я убиваше.

- Както ти казах – магически лек. Лекарство е, скъпа. Помага идеално при махмурлук. Отивам до моята палатка. Сигурен съм, че имам.

Той нахлузи дънките си и излезе. От вън се чуха гласовете на другите, който го извикаха да отиде при тях, но той каза, че е зает. Чу се, че някой се разсмя, а друг отговори:

- Остави ги сега.

Анджелика трябваше да положи кановски усиля, за да се изправи и да се облече. Главата й се замая, стомаха й забушува  и тя, неможейки да се въздържи излезе бързо от палатката и повърна зад нея. От групата, с която беше се чу как някой я извика. Очите й бяха плувнали в сълзи след конвулсиите на стомаха й. Тя ги избърса, изтри и устните си и се показа пред момчетата.

- Хей, Анджи, добре ли си?

- Не – оплака се тя. – Защо ми позволихте да пия толкова много?

Те се разсмяха, а тя седна до тях. Видя как той излиза от палатката си и се усмихва доволно.

- Намерих го. Заповядай!

Тя пое опаковката и попита:

- Как да го пия?

Той повдигна вежди и отново го взе от ръката й и се отдалечи. След малко се върна с чаша, в която беше разтворил таблетката и каза:

- Сега трябва да го изпиеш, бебе такова!

Един спомен я накара да усети как сякаш сърцето й се сви, но тя бързо го прогони и изпи почти на един дъх течността, а другите се разсмяха. Матю се изправи и отивайки към дъската си, попита:

- Ще се бавим ли още? Хайде да яхаме вълните.

Сякаш всички бяха чакали тези думи и започнаха бързо да стават. Сърфовете им бяха готови и смазани. Очакваха ги и перфектните вълни, който се чуваха съвсем наблизо. Анджелика затвори очи. Обичаше този шум, обичаше мириса на океана, глъчта, която създаваха загорелите от слънцето мъже. Обичаше всяка секунда от този живот, който беше забравила. Обичаше свободата, вятъра в косите, предизвикателството да покориш стихията. Обичаше виковете на тържество, когато е някой е яхнал гребена на огромна вълна. Обичаше всичко в този безгрижен живот в търсене на голямата вълна.

Вече 2 месец беше загърбила целия си предишен живот. С Кенет бяха седнали и бяха разговаряли дълго и откровено. Той не се оплакваше, не протестираше, а само сподели, че му е трудно да се справя сам с хилядите неща. Когато Анджелика му каза, че иска да замине отново той я беше помолил само да се съгласи да наеме повече хора, за да не се окаже, че от търсени фотографи и от едно от най – добрите студия в L.A. се превръщат в забравени и никому ненужни. Тя се съгласи с всички негови предложения. На практика остави на Кенет управлението на бизнеса им, колкото и отвлечено да беше това понятие за фотографията. Но Анджелика се беше научила на едно – изкуството също е бизнес и трябваше да успяваш да си на върха благодарение на умелото си съчетаване на качествата на бизнесмен и творец. Тя знаеше, че в лицето на Кенет има перфектния човек за тази цел и нямаше никакви притеснения.

След като бе успяла да се свърже с един от познатите си разбра, че Матю и всички останали ще са скоро в Калифорния и на нея не й беше нужно повече. Намери ги да се връщат от Джаус в Мауи и бяха решили да изчакат малко преди да стигнат до Маверикс. Глезеха се по - непредизвикателните места между Санта Круз, Малибу, Стимър Лейн, Ринкон… , но им омръзна сравнително бързо и след месец и нещо безгрижно прекарване на времето по плажовете те се отправиха към Халф Муун Бей и Маверикс. Там щеше да се проведе ежегодното състезание и всички бяха екзалтирани.

Матю искаше да оставят Анджелика, но тя така яростно му се възпротиви, че никой повече не посмя да спори с нея. Въпреки това той имаше своите резерви, защото знаеше почти всичко за нея и бяха пътували заедно много време в търсене на вълната. Беше бил и когато тя имаше проблем с коляното си и наистина не можеше да й се довери. Страхуваше се за нея. Сега тя му беше доказала, че греши. Анджелика изглеждаше така сякаш никога не беше слизала от сърфа и въпреки че нямаше необходимата физическа подготовка навлизаше в завидна форма.

- Анджи, идваш ли? – чу гласа му тя.

- Не. Днес мисля, че няма да карам. Зле ми е.

- Ела поне с мен на джета – чу гласа на Дилън близо до себе си.

- Не, отивайте. Аз ще се разходя сама.

Дилън я целуна по главата и вземайки дъската си, каза:

- Ще видиш, че след час ще си добре.

После, тичешком настигна другите и се качи в джипа при Матю. Тя му се усмихна вяло, когато той й махна и проследи как се отдалечават, а възбудените им и изпълнени с адреналин гласове заглъхват.

Дилън. Как се беше забъркала с това момче?! Той беше по – малък от нея с около 4-5 години. Беше нов в групата на Матю и в мига, в който я видя тя разбра, че няма да й е лесно да го държи далече от себе си. Не беше търсила мъж. Не искаше никого. Искаше само свободата, но той така я гледаше, така се опитваше да я впечатли, стараеше се да я накара да се чувства комфортно, дори и в случаите, когато оставаха на палатки, че тя една вечер, в която се нуждаеше от топлина му позволи да се опита да заличи спомените. Не успя, но й даваше обожанието, от което така се нуждаеше сега. Не изпитваше почти нищо към него. Харесваше го. Нищо друго.

Спарки се измъкна от платката и седна до нея. Тя го прегърна и целуна муцуната му. Главата все още я болеше и не се чувстваше добре, но стана и заедно с верния си приятел поеха на разходка.



Декември 1997

Майкъл беше в офиса си и седеше мълчаливо на стола си и всички очакваха да каже нещо. Той вдигна очи, обходи всеки присъстващ в стаята с поглед и каза:

- Е… Няма да го пуснат. Проклети да са! Проклети.

- Няма? – попита един от мъжете в кабинета му.

- Не. Няма. Не мога да направя нищо повече. Категорични са.

Той се изправи и сложи сакото си.

- Трябва да тръгвам. Не се чувствам добре.

Майкъл едва се владееше. Искаше да се прибере и да успокои нервите си. Мразеше ограниченията и не разбираше защо Сони спряха издаването на песента. Той дори беше заснел клип по нея. Доводите им бяха глупави и той не можеше да ги приеме, но въпреки това „Smile” нямаше да бъде издадена като сингъл. До кога щеше да продължава това рязане на проектите му? Беше сигурен, че хората щяха да харесат песента. Клипа също беше добър. Колко още трябваше да понесе от ударите на бизнеса?

Нищо не вървеше по плановете му напоследък и той непрекъснато беше изнервен. Медиите непрекъснато го следяха, както винаги, разбира се, но сега покрай Принс и обявяването, че чакат дъщеря с Деби беше станало нетърпимо. Често му се случваше да мисли за Анджелика, но опитите му да я намери, за да поговорят оставаха неуспешни. Тя сякаш наистина беше изчезнала от лицето на земята. Бриджит му беше казала, че е заминала и не е пожелала да каже къде и с кого. Същото беше потвърдил и Кенет, при който Майкъл беше ходил лично. Беше звънял дори и в Маями, но родителите й оставаха неми за молбите му да получи необходимата информация за дъщеря им, казвайки му да не обърква повече живота й.

Сега той изпитваше огромна нужда да я види. Искаше близък човек до себе си, с който да сподели, на който да се довери, но нея я нямаше. Не се беше отказал да я намери, но засега тя се скриваше успешно от него.

Януари 1998

Сутрините бяха най – ужасната част от деня. Тя имаше чувството, че всеки път умира по малко. Усещаше гаденето още в съня си, то я будеше и я караше да отива почти тичешком в банята и там понякога, проклинайки съдбата си оставаше дълго и изнемощяла седеше на пода. Почти не се хранеше и дните й до обяд минаваха в непрекъснато чувство за дискомфорт.

Майка й почука на вратата и след това влезе. Анджелика се извърна, усмихна се и остави четката си за коса на шкафа. Елвира й подаде чашата с джинджифиловия чай, седна на леглото и се взря в нея. Дъщеря й не изглеждаше добре и тя много се тревожеше.

- Как си, миличка? – Попита тя.

- Както всяка сутрин. Уморих се, мамо. Няма ли да спре?

Майка и се усмихна и поклати глава:

- Иска ми се да ти кажа, че ще спре, но не знам, скъпа. При всички жени е различно. Наистина се притеснявам за теб… Анджи?

- Да?

Анджелика погледна майка си, сключвайки вежди, защото тона й се беше променил.

- Миличка… Той отново те търси снощи. Беше много късно. Дори не видях колко е часа. Баща ти после каза, че най – вероятно е бил пиян или пил и пак е плакал.

Анджелика затвори очи, за да не види майка й онова, което почувства, когато чу думите й. После ги отвори и отново взе четката си за коса и започна нервно да разресва къдриците си.

- Анджи, мисля, че най – после трябва да го изслушаш.

- Мамо, аз няма какво да чуя повече. Той беше грешка. Отново направих грешка и този път мисля, че тя е най – голямата в живота ми.

Елвира гледаше лицето на Анджелика, ръцете й, които треперейки приглаждаха разкошната коса, докато я решеше и искаше да й каже, че такава любов не може да е грешка. Дъщеря й не беше навлизала в подробности за връзката си, но от онова, което беше споделила, от начина, по който очите й заблестяваха, дори когато споменеше името му, Елвира разбираше, че това, което те са имали се доближава до онази любов, за която всички мечтаят, но малцина срещат. Майкъл звънеше често и по всяко време. Понякога беше пиян, понякога много разстроен и тъжен… В самото начало съпруга й се опитваше да го накара да спре да ги притеснява, но постепенно беше започнал да го изслушва и да разговаря с него. Понякога той се връщаше в спалнята след 2-3 часа прекарани на телефона, сядаше на края на леглото и тежко въздъхваше, слагаше лицето си между дланите си и оставаше така. Ако Елвира беше будна, той се обръщаше към нея и често казваше: „Този човек е толкова самотен!”, после я прегръщаше и продължаваше:” Не знам защо Анджелика му е сърдита толкова много, но съм сигурен, че той няма да спре да я обича никога.”

Елвира я погледна и каза:

- Не знам, мила. Това е твое решение, но той отчаяно иска да говори с теб и да те види. Опитай, Анджи. Поне го изслушай.

- Не желая. Защо продължавате да ме измъчвате и вие? Не го искам в живота си. Не мога да понеса толкова болка и щастие наведнъж повече! А и сега всичко е различно. Трябва да мисля за други неща, не мислиш ли?

- Както искаш, но тогава спри да плачеш за него, защото не мога да понеса да те гледам с разбито сърце.

Анджелика се усмихна тъжно.

- Предполагам, че времето ще спре болката и сълзите ми.

- Надявам се – каза Елвира и се изправи. – Е, аз ще тръгвам за работа. Ти, ако искаш ела по- късно при мен.

- Не, мамо. Ще се разходя до Саут Бийч. Имам среща с приятели за обяд.

Елвира кимна, пожела й приятен ден и преди да излезе погледна отражението на дъщеря си в огледалото и отчетливо видя как сълзите й се събират в красивите й очи и скоро ще започнат да мокрят лицето й.



Малко преди да излезе на вратата се почука и Анджелика учудено погледна към Спарки, който лаейки пред вратата, махаше силно и дружелюбно с опашка. Тя отвори и очите мигновено се разшириха и веднага след това усети как отново й се гади. Той стоеше пред нея – сериозен, красив, с очи по – огромни от всякога и гласа му я достигна галещ и топъл:

- Здравей, ангелче! Няма да ти досаждам дълго. Просто исках да се уверя, че ги получаваш.

Анджелика все още не успяваше да каже нищо, но не можа да издържи на позивите на стомаха си щом дома на родителите й започна да се насища с аромата на любимите й червени рози, които две момчета не спираха да внасят вътре. Тя сложи длан пред устата си и изтича към банята. След като излезе, Майкъл все още стоеше на прага на вратата и я гледаше въпросително и с тревога:

- Анджи, добре ли си? Много си бледа.

- Майкъл, върви си! – Каза тя и не смееше да го погледне в очите.

- Нека да поговорим, Анджи. Изслушай ме.

- Не. Върви си. Късно е за разговори, а и аз бързам. Имам среща.

- Нека те закарам, където отиваш и в колата ще поговорим. Моля те! Трябва да ти обясня.

- Минаха месеци, Майкъл. Вече всичко е различно. Просто си върви и не ме търси повече.

- Тази вечер ще съм в града – той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади електронен ключ за хотелския си апартамент – ако размислиш, ела. Чуваш ли, ела!

Той й подаде ключа, но тя не посегна за него.

- Върви си.

- Знаеш ли? Жестока си – каза той.

- Да… Може би… Сбогом, Майкъл.

Анджелика затвори вратата, плъзна гърба по нея и седна на пода. Искаше да успокои треперенето си, но не можеше. Искаше да спре потеклите сълзи, но не успяваше. Отново й се гадеше и тя измъчена стана. Малко по – късно се обади, за да се извини, че няма да отиде на срещата си и се качи горе в стаята си. Спеше й се и затова легна и опитвайки се да не мисли за очите с цвят на черен шоколад, заспа.



Когато се събуди усети нечие присъствие в стаята и видя как на малкия диван под прозореца седи Майкъл. От светлината не различаваше много от него и той оставаше само като силует.

- Толкова си красива, когато спиш! Съвършена си. Спокойна като малко дете. Мога да те гледам с часове – каза той.

Анджелика бързо седна в леглото и попита:

- Как влезе тук, Майкъл?

- Баща ти ме покани.

- Щом те е поканил той, върви при него. Аз нямам какво да ти кажа.

- Но аз имам и затова те моля да ме изслушаш. Искам само това.

- Аз не искам. Наистина ли не разбираш? Всичко свърши.

- Погледни ме в очите и ми кажи, че не ме обичаш. Кажи го и ще си тръгна.

Не, Анджелика не можеше да го гледа в очите и да го лъже затова остана безмълвна.

- Виждаш ли? – Каза той. – Нищо не може да свърши така лесно, защото сърцето не познава законите на разума.

Анджелика продължаваше да мълчи и затова той започна да й обяснява защо, как и колко дълго Лиса е била с него в Африка. Тя не го слушаше. Знаеше, че без значение, дали я лъже или не доводите и разказа му ще са достатъчно силни и правдиви, за да я накарат да съжалява за реакцията си преди месеци. Не искаше да го слуша, защото, ако чуеше щеше да му повярва и пак щеше да се отзове в обятията му и не след дълго отново нещо щеше да я накара да плаче. Нямаше повече сили за това. Сега трябваше да се опазва по всякакъв възможен начин от болка, сълзи и всички емоции, който ги предизвикват. Тя го прекъсна:

- Добре. Разбрах и съжалявам, но както ти казах преди малко - вече е късно.

- Защо говориш така? Никога не е късно щом има любов.

- Майкъл, аз започвам нов живот и не искам ти да присъстваш повече в него. Може би ще те обичам завинаги, да, вероятно ще е така, но не мога да бъда с теб. Не виждаш ли? Дори вече не съм в L.A. Кенет пое студиото, докато аз реша, дали някога ще се върна отново. Брат ми живее в къщата ми. А аз отварям нова страница в живота си. В тази глава няма място за теб.

- Защо ми го причиняваш? Защо го причиняваш и на себе си?

Майкъл стана и седна в края на леглото й.

- Кажи ми, скъпа. Защо го правиш?

- Защото така трябва. Аз вече пораснах. Сега си върви. Уморена съм.

Майкъл посегна и я погали по лицето. Палецът му нежно премина по сочните и плътни устни и той стана. Наведе се и я целуна. Сякаш сърцето й спря, когато усети устните му върху своите. Толкова дълго се беше борила да загърби нуждата си да ги усеща, а сега той за миг беше заличил всичките й опити. Анджелика се отдръпна.

- Върви си.

Когато вратата се затвори тихо зад гърба му, Анджелика сложи ръка пред устата си, за да не изкрещи от болката, която сякаш я раздираше на тънки ивици и чертаеше кървави следи по тялото й.



В колата Майкъл набра телефона на Бриджит и след обичайните неща, за които разговаряха винаги, той помоли:

- Бридж, моля те говори с Анджи! Аз… не мога да я забравя, не мога да живея без нея!

Бриджит мълча за кратко и после му каза:

- Забрави я, Майкъл. Оттегли се. Сега тя се нуждае от спокойствие.

- Какво означава това? Искаш да кажеш, че аз не й го давам ли?

- Не знам какво й даваш, миличък. Тя знае най – добре. Аз знам само, че сега тя се нуждае само от любов, грижа и спокойствие. Това е.

- Защо „сега”, Бридж? Всеки човек се нуждае от тези неща непрекъснато.

- Имам предвид състоянието й – обясни Бриджит.

- Състоянието й ли?! – Изненадано повтори думите й Майкъл.

- Да, състоянието й – потвърди тя.

- Какво се случва с нея, Бриджит! Днес тя беше много бледа. Какво й е, Бридж? Какво се случва с моето момиче? Кажи ми!

- Не!? Ти?.. – Тя въздъхна. – Е, предполагам, че това няма как да остане скрито… Тя чака дете, Майкъл.

Вероятно има някаква прилика със състоянието, когато някое природно бедствие връхлети с това, което усети Майкъл, че го обзема. Сякаш беше грабнат и захвърлен със страшна сила в бетонна стена, а после изпратен високо над Земята, там, където кислорода почти свършваше. Ушите му започнаха да бучат, главата му сякаш бе обхваната за миг със стотици обръчи, които не спираха да се затягат.

- Майкъл? – Чу гласа на Бриджит той.

- Тук съм… Бриджит, тя… Детето от мен ли е?

- Съжалявам, Майкъл. Не е от теб. И аз не знам от кого е. Тя не пожела да ми каже.

Майкъл не можеше да говори повече и затвори телефона. Да, сега вече думите на Анджелика добиваха смисъл. Не можеше да повярва как се чувстваше от тази новина. Беше смазан и повече. Беше… Не, това не можеше да се случва. Тя, неговата любима, единствената, прекрасната, красивата… Тя… Някой я докосваше, целуваше… Тя го докосваше и целуваше, обвиваше ръце и длани около чуждо мъжко тяло.

- Обърни колата! Върни ме на същия адрес - почти истерично извика той на шофьора си.

Когато Елвира му отвори той само каза:

- Моля ви, г- жо Мендес искам да я видя отново!

Майката на Анджелика само се отмести и той тичешком стигна до стаята й. Отвори вратата и видя как тя седи обгърнала коленете си ръце. Сякаш беше очаквала да се върне. Очите й го гледаха с поглед изпълнен с тъга, а той бързо коленичи пред нея и я прегърна.

- Какво ще правим, скъпа? Как ще живеем един без друг?

- Не знам, Майкъл. Не знам…

Елвира беше вдигнала ръка да почука на вратата, за да попита Майкъл, дали би искал да остане за вечеря, когато чу риданията на дъщеря си и неговите да се смесват и побърза да стигне до спалнята и да се опита безуспешно да спре и своите сълзи.

След около 20 минути Майкъл излезе и тишината, която остави след себе си беше страшна.

Повече от чувство 70

Текста на е подходящ за лица под 18 години!

Анджелика беше щастлива. Вече бяха изминали три дни, откакто бе дошла в Невърленд и тук за първи път от много време се почувства отново свободна и като дете. Майкъл й даде много възможности да го направи - да се залива от смях на блъскащите се колички, и въртележките, да се опитва, разбира се, безуспешно, да го победи на всевъзможни игри. Тя имаше нужда да забрави, че е възрастен човек и да се потопи в абсолютно безгрижие и забавление и това място й го даде. Почти непрекъснато бяха навън. Разхождаха се, разглеждаха нещо или просто седяха на брега на езерото и с Принс до тях, говореха. Никога за тях. За всичко друго, но не и за тях. Бяха си обещали сами на себе си, че тези разговори ще ги оставят за друг път и сега ще се насладят на малкото време, което имаха да прекарат заедно.

Майкъл се разсмя заедно с Принс, защото не спираше да си играе с него и сега беше започнал да го хапе по голото краче. Принс се смееше с глас и Анджелика не можа да устои и се включи в играта им. Повдигна блузката му оголи коремчето му. После сложи устни върху меката, пухкава плът, пое си дълбоко въздух и след това го изпусна. Майкъл се разсмя на звука, който се получи, а Принс първоначално не реагира на новото усещане, но след това се усмихна широко и когато Анджелика повтори действието си той се заля от смях. Беше толкова приятно да слушаш този толкова искрен и чист звук, че те се увлякоха и правеха всичко възможно той да не спира.

- Боже, Майкъл, - възкликна тя – искам дете!

Не беше обмисляла думите си. Не бе очаквала, дори да ги изрече. Те дойдоха сами и още преди да осъзнае, че ги казва те се изплъзнаха между устните й. Очите й промениха щастливия си блясък и станаха сериозни и тя се отдръпна от Принс. Майкъл извади петичката на детето си от захвата на зъбите си и посегна, за да я погали. Ръката му сътвори нежната си магия по лицето и той стана и седна зад нея. Тя се облегна на гърдите му и тихо каза:

- Никога досега не съм се чувствала по този начин. Явно вече съм напълно готова да стана майка.

- Представи си, Анджи, ние сме тук, а децата ни тичат наоколо и огласят пространството със смеха си. О, скъпа толкова искам този ден да се случи колкото може по – скоро!

- Искам момче и момиче – замечтано сподели тя, взирайки с в един красив лебед. - Дъщеря си ще я науча на всички малки женски хитринки, как да се държи и да бъде истинска дама, как да кара момчетата да примират по нея само когато ги погледне или се усмихне…

- О, моля те, недей! Ще разбиеш горкото ми сърце, защото аз ще я ревнувам до припадък и ще държа да ме запознава с всички момчета, с които излиза.

- А аз ще крия от теб, когато се прибира късно вечер с подпухнали от целувки устни и тихо ще й се карам, че веднага ще ти кажа, но никога няма да го правя.

- Предателка! – Разсмя се той.

- Аз ще го правя за твое добро, ревнивецо!

Не искаше, но мечтаеше заедно с него и не можеше да си представи, че някой друг би могъл да бъде баща на децата й. Искаше да е точно този, който сега я прегръщаше и мечтаеше така красиво с нея.

- А сина ни, Анджи… Ще се катерим по всички дървета заедно с него, ще караме джетове, ще играем игри, ще летим с парашути и може би, моооже би ще ти позволя да го научиш да кара сърф.

- Разбира се, че ще ми позволиш. Вероятно няма и да те питам. Когато ти си много зает ние ще сложим дъските върху колата и ще заминем за океана…

Тя се усмихна, защото си представи как учи децата на всички малки неща за живота, как ги води по пътя към израстването им и превръщането им в зрели хора. В достойни, щастливи и обичани от родителите си хора.

Принс възкликна и те се обърнаха да го погледнат, а той с едно гумено мече в устата си им се усмихна. Анджелика го взе в ръцете си, а той й посочи към езерото.

- Да, съкровище. Това е лебед. Красив, бял лебед. Виж колко дълга и изящна шия има.

Лебеда сякаш усетил вниманието им разпери крила, за да им покаже истинското си съвършенство. После бавно ги прибра и заплува към другите птици, които бяха малко по- далече в езерото.

- Анджи, нека да се прибираме – каза Майкъл.

- Защо? Тук е красиво.

- Време е Принс да се нахрани и да поспи. А и искам да прекарам малко време с теб. Насаме.

Пеперудите! Хилядите пеперуди се върнаха. Защо не можеше да му се насити? Защо само една негова дума караше всичко в нея да изтръпва от възбуда? Той й действаше толкова силно, така властно без дори да полага никакво усилие. Анджелика се вгледа в устните му и поиска да го целуне.

- Добре, тогава да тръгваме.

След около час след като се бяха нахранили и останали с Принс, докато Майкъл прегърнал го приспиваше, пеейки му, те влезнаха в спалнята. Той седна на леглото и започна да проверява телефона си за оставени съобщения. Анджелика мина покрай него и докато минаваше по тялото й се спусна и падна на пода роклята й, която тя беше разкопчала. Тя посегна към дръжката на вратата на банята и чу свистенето. Чу онзи толкова познат й звук, който Майкъл издаваше, поемайки си въздух през зъбите: „Ссссс..”

Тя усети как той стана и се обърна към него.

- Моля те! Моля те! Нека първо влезна в банята!

- Не! Ти оставаш тук. Какво си мислеше?! Че аз мога да остана безучастен след като така демонстративно се разголи точно пред мен?

- Нее, стана случайно. Аз не мислех… - разсмя се тя, когато той я прегърна. – Хайде, Майкъл, бъди добро момче! Бяхме навън, тичахме, седяхме на тревата… Хайде, стига!

- Млъкни, секси жено! Виновна си и ще си понесеш вината!

Майкъл я хвана през кръста и я повдигна, а тя ритайки с крака и смеейки се се опитваше да се измъкне от здравия му захват. Не успя и той е сложи върху леглото. Очите му се свиха по хищнически начин, впиха се в нейните и изглеждаше така сякаш дебне плячка, снишен ниско в тревата. Той сви единият си крак и го качи върху спалнята и с него разтвори бедрата на Анджелика и притисна своето плътно между тях. Тя го гледаше все още задъхана от съпротивата си, но когато той се облегна с едната си ръка на лакът и се надвеси над нея, всяко желание за бягство изчезна.

- Ммм, толкова си секси… - каза той.

Ръката му докосна гърдите й и тя затвори очи. Усети дъха му в ухото си, а след това и устните да го хапят нежно по края.

- Харесва ли ти така, момиче? Все още ли искаш да ходиш в банята?

- Не – задъхано му отговори тя.

- Какво искаш?

Анджелика не можеше да му отговори, а повдигна ханша си и се отри в крака му. Майкъл взе едната й гърда в дланта си и бързо засмука зърното й пак попита:

- Кажи ми какво искаш, Анджи?

- Ох, искам теб! Искам те много!

Езика му премина между гърдите й и се спусна към стомаха й и после се върна отново и този път устните му засмукаха другата й гърда.

- Какво точно искаш, момиче?

Анджелика не можеше да му отговори. Гласа му и начинът, по който звучеше, устните му по кожата й и горещият му дъх я оставяха без думи и тя можеше само да иска още и да започва да събира чаршафа в дланите си.

- Кажи ми, Анджи!

Майкъл не спираше да иска отговора на въпроса си и въпреки това устните му не преставаха да целуват гърдите й и да духват горещ въздух върху тях. Зъбите му леко и драскаха кожата им, върха на езика му ги дразнеше, с пръстите си нежно ги галеше и описваше съблазнителните си спирали, но много бавно.

- Ахх… Майкъл!

Анджелика посегна към него и обхващайки главата му с длани го накара да я погледне.

- Какво, скъпа?

- Целуни ме! Искам да се отделя от земята.

Майкъл се усмихна и плъзвайки се по тялото й сложи устните си на милиметри от нейните.

- Не и преди да ми кажеш какво искаш?

- Ти се справяш отлично. Сега ме целуни!

- Никога не ми помогна!

Майкъл й говореше, а не спираше да движи тялото си по нейното. Устните му леко погалиха нейните, а тя не реагираше, наслаждавайки се на действията му. Когато започна да я целува, леко разтварящ устните й с езика си и пъхващ го в устата й търсещ нейният, тя плъзна ръце по гърба му и пъхна ръце под тениската му. Искаше да почувства кожата му и затова започна да го съблича. Майкъл спря да я целува и свали тениската си, а след това устните му намериха врата й. Дланите й галеха гърба му и тила му, а Майкъл не спираше да изучава тялото й с устни и ръце.

Той усещаше как тя вече започва да потръпва, как цялата й кожа настръхва под пръстите му и нейната възбуда се предаваше и върху него. Тялото й започна да търси неговото и той спускайки се по врата й, ключицата й и рамото й стигна отново до гърдите й, които с перфектната си форма го зовяха да вкуси от тях. Когато устните му леко обгърнаха ореолите им и захванаха зърната им, дразнейки ги с език, Анджелика тихо простена и отново потрепери.

Малко след това ръцете на Майкъл бяха навсякъде по тялото й. Устните му вкусваха от цялата красота, която той вече усещаше как се разтваря за него, подготвяйки се да го има напълно и отдадено. Ръката му се пъхна между бедрата й и през бельото той я погали. Това трая съвсем кратко, защото той премести дланта си върху вътрешната страна на бедрото й, докато с другата рисуваше кръгове около малката ямка на корема й.

Анджелика се повдигна на лакти и той я погледна. Очите им се срещнаха и Майкъл видя как нейните се губят в лоното на една силна възбуда и гледат с любов и желание, а тя видя в неговите възхищение и обожание. Той коленичи и повдигна крака й, а устните му се впиха в свивката на коляното й, а след това продължиха пътя с надолу, деликатно хапейки прасеца й, преминаха по глезена й и когато стигнаха до изпълненото с нервни окончания стъпало, Анджелика отново се отпусна, очите й се притвориха и тя захапа показалеца на ръката си. Дланта й се спусна между бедрата й и тя я пъхна под прашките си, гърба й се изви и след това съблазнително повдигна ханша си и въздъхна в мига, в който Майкъл премина по основата на пръстите й после устните започнаха да ги обгръщат.

- О, Майкъл!... Обичам те!

- Аз те обичам повече! – Отговори й той.

Той видя как пръстите под бельото й започнаха да се движат по- бързо и въздъхна под въздействието на звука, който сякаш накара нещо в стомаха му да се преобърне и да се търколи към слабините му. Той чуваше мокротата й и искаше да пие от нея, затова бързо вдигна и другият й крак и след като устните му нетърпеливо поеха и неговите пръсти той се придвижи надолу триейки с устни и брадичка и захапвайки го от време на време, към мястото, от което идваше звукът, каращ го да усеща как настръхва от възбуда. Майкъл бързо разтвори бедрата й, а след това ръката му хвана китката на Анджелика и издърпа дланта й изпод бельото й. Пръстите й бяха влажни и той присвивайки очи с наслада ги засмука, а докато го правеше ръката му се плъзгаше между бедрата й. След като Майкъл освободи пръстите й, дланта му отново погали гърдите й, докосна върховете на силно втвърдените им зърна и устните му ги поеха. Езикът му нежно ги галеше, а Анджелика протегна високо ръце и хвана рамката на леглото и я стисна силно. Майкъл чувстваше как под устните му гърдите й се движат все по- бързо, как таза й се повдига под дланта му и тихо и продължително издаде звук подобен на ръмжене. Тя отново го беше възбудила толкова много, че той имаше чувството, че под натиска на ерекцията му дънките му ще се скъсат.

- Ох, скъпа, толкова си секси! Не мога да ти се наситя – хриптящо каза той.

Устните му се спуснаха по корема й, езика му потъна с въртеливи движения в пъпчето й и след това се насочи към ластика на прашките й. Той мина по линията им и после смъкна малко по- надолу бельото й, повтаряйки същото действие, докато не стигна до мястото, което жадуваше да вкуси и в което бленуваше да се потопи. Анджелика отново повдигна таза си и той най – сетне свали прашките й. За един кратък миг Майкъл не правеше нищо и се наслаждаваше на окъпаната във влага и очакваща го с нетърпение плът на Анджелика, а тя отвори очи и молейки го каза:

- Вкуси ме, скъпи! Направи го, защото умирам!

Майкъл едва се усмихна и прокара пръсти по мокротата й, а после сведе глава и упоявайки се от миризмата й пое в устните си нейните и нежно започна да ги засмуква.

- Дявол те взел! – Простена Анджелика. – Толкова е хубаво!

Ръцете на Майкъл разтвориха още повече бедрата й и се пъхнаха под дупето й и обхващайки го цялото в големите си длани той го стисна и повдигна към устните си. След това езикът му премина по копринената нежност под вече изпълнилите се с кръв и станали сочни като праскова устни.

Анджелика се чувстваше безпомощна, чувстваше се подвластна и беше изпълнена с желание да вика, да раздира, да… Не, нямаше аналог на това усещане. И не беше само начинът, по който Майкъл рисуваше по нея. Тя знаеше, че беше заради нещо друго, което не можеше да назове.

Езикът му леко погали центъра на малката й перличка и тя простена от парещото сладко усещане. Меките му устни я обгърнаха и той нежно я засмука между тях и после отпусна и облиза, засмука и пак, и пак….

Гледаха се през цялото време. Тя обичаше да вижда колко му харесва да я вкусва. Той харесваше да съзерцава как тя се губи в някакви далечни и безименни светове, как пред очите й сякаш падаше мъгла и как тя ги притваряше премрежени и блажено простенваше - звук, който караше слабините му да изгарят.

Майкъл посегна към една от възглавниците й свивайки я на две я сложи под таза на Анджелика. Езикът му отново покри цялата й потрепваща й сочна влажност и после, въпреки че знаеше, че няма нужда, облиза средният и безименният си пръст и потъна с тях в нея. Анджелика възнагради действието му със стон, а той започна да ги движи бавно в нея, прехапал долната си устна и присвил очи. Събраните му във върховете един до друг показалец и кутре под влияние на движението се плъзгаха достигаха до ануса на Анджелика, а палецът му останал нагоре потриваше вече изключително сензитивната й втвърдена изскочила под качулчицата си малка перла.

По тялото й, което Майкъл галеше с другата си ръка вече започваха да избиват ситни капчици пот и дишането й ставаше все по- дълбоко, а стоновете все по – чести. Ръцете й се лутаха в търсене за какво да се хванат, но тя не успяваше да ги задържи никъде.

Майкъл безпогрешно усещаше колко близо е тя до кулминацията си и затова прекъсна действията си. Анджелика се опита да върне ръката му обратно, но той не можеше повече да издържа и затова стана и се съблече. След това отново плъзна вече напълно голото си тяло по тръпнещата под него Анджелика и устните му намериха нейните, които се разтвориха и езиците им затанцуваха огнен и страстен танц. Ръцете й се спуснаха по гърба му и стигнаха до дупето му и го стиснаха между дланите си. Докато се целуваха тя седна, а после устните й преминаха по врата му, а ръката й се спусна по корема му и обхвана пениса му. Когато тя понечи да се наведе Майкъл я отблъсна нежно от себе си и поклати глава.

- Не. Не и този път.

Тя го погледна, а той отново поклати глава и я бутна да легне отново, а след това прошепна наелектризиращо в ухото й:

- Не мога да чакам повече. Искам да бъда част от теб! Позволи ми да се слея с теб, Анджи!

Тя не му отговори, а обви крака около кръста му и подканващо повдигна ханша си, но бързо се отдръпна и Майкъл я погледна изненадано.

- Какво има, скъпа?!

- Забравихме презерватива.

Майкъл я целуна и погали косите й:

- Няма нужда. С мен всичко е ОК.

- ОК, а аз искам да знаеш, че съм си пила хапчето. Не съм забравила.

- Добре, Анджи. Добре – прошепна той, докато бавно започваше да потъва в нея.

- О, скъпи… о, скъпи! … О, да!

Да го усети истински след толкова месеци беше неописуемо тържество за сетивата й. Чу неговия стон, който й показа, че и той се чувства по същия начин и гледайки го в очите прокара показалец по устните му, а той го засмука между тях.

- О, Боже, Анджи!... Толкова е хубаво да те чувствам, скъпа!

Майкъл за кратко остана неподвижен в нея, но Анджелика усети онова толкова силно и толкова тяхно „Обичам те!”, което той й каза по този начин. Тя почувства лекото му помръдване вътре в нея без той да движи нищо друго и сладко въздъхна.

- Обичам те!

- Обичам те! – Прошепна той.

Чувството да е в нея го беше завладяло отново напълно и с пълна сила. Кръговете пред притворените му очи се сменяха с бясна скорост и той не можеше да спре треперенето на тялото си. Отново изтегли таза си назад, усети най – чувствената й точка, подразни я, а Анджелика извика силно и ръцете й се плъзнаха между къдриците му и ги стиснаха между пръстите си.

- Харесва ти така. Нали, скъпа?

- О, да… О, да! По дяволите… Да!

След като стимулира достатъчно Майкъл бързо потъна в нея и после започна да се движи много бавно, но постепенно ритъмът му се ускори. Анджелика отговаряше на тласъците му, предугаждаше ги и стоновете им искрен изблик на тяхното удоволствие изпълваха стаята. По лицето на Майкъл се стичаха вадички пот и малки капчици се отделяха и попиваха в също потната кожа на Анджелика.

- О, скъпи… Направи това отново! О, Боже мой! Да! Te quiero, te quiero mucho!

Майкъл усети, че тя е на прага да се взриви, отново намери онова малко и твърдо място в нея и не спря да го стимулира, докато не усети как тя полудяла от усещането, което й носеше не изригна в красиво и мощно зарево от екстаз.

- Точно така, скъпа. Това е. Викай, Анджи! Позволи му да излезе от теб! – шептеше й той без да знае, дали тя го чува.

Тя не спираше да тръпне под него и да повтаря, че го обича, търсейки ласките на устните му. Беше изумяващо красива в блаженството си.

Едва удържал собствената си наслада Майкъл потъна дълбоко в нейната заляла го хлъзгавост, в обгръщащата го кадифена мекота на стените й и след няколко бързи тласъка изпадна в състояние на безтегловност. Анджелика го наблюдаваше и сълзите й неочаквано се спуснаха по лицето й, докато усмивката не слизаше от устните й.



След малко Майкъл вдигна телефонната слушалка и каза:

- Ще помоля никой да не ме притеснява по никакъв повод – той замълча и добави – Може да го направите само и единствено, ако има някакъв проблем с Принс… Не, свободни сте… Да, аз ще се справя сам с това, ако имам нужда…. Никой!

След това Майкъл сложи мобилния си телефон на вибрация и го остави върху нощното си шкафче. Той се обърна към Анджелика, тя му се усмихна, а той каза:

- Е, сега ще се погрижа така добре за теб, че да не ти липсвам следващият месец.

- Това не може да се случи – отговори му тя.

Той също се усмихна и целувайки я каза:

- Поне ще се постарая.

Красотата, на която ставаха ням свидетел само мебелите в стаята беше невероятна и неописуема. Любовта празнуваше грандиозен пир по мокрите тела на Майкъл и Анджелика и те безмълвно се докосваха неспособни да я изразят с думи. Вътре миришеше толкова много на смес от страст, желание, задоволеност и обич, че ако някой влезеше и поемеше този аромат щеше да бъде омагьосан от силата на всички нюанси, които той съдържаше. Свидетелят неминуемо щеше да завиди на двете красиви голи тела, които вплетени едно в друго, с блеснали очи споделяха ласката на нещо по- голямо и по- силно от всичко останало на този свят, от което те не заспаха, докато пълното изтощение не ги завладя напълно.



Анджелика все още не се беше събудила напълно и в просъница чу Майкъл тихо да говори. Той вече не беше в леглото при нея и не я обгръщаше в топлата си прегръдка. Точно, когато тя щеше да отвори очи чу той да произнася името, което накара сърцето й да ускори ритъма си, а кръвта във вените й да заблъска диво по стените им. Тя най- сетне разбра, че гласа му се чуваше от по- малката спалня, чиято врата беше полуотворена и тя успяваше да чува целия разговор.

- Да, Лиса, в 22: 30 е полета… Искаш ли да ти изпратя кола?... Добре, няма никакъв проблем, ще ти изпратя… Да, точно затова… Ох, да, Джоузеф ще пътува с нас…Не, не се притеснявай. Щом има красиви стюардеси всичко е наред и той няма да ни досажда… Майка ми също ще е там, да… Нали? – той се засмя. – Тя наистина те харесва. Не я обвинявам… Неее, не се притеснявай, всичко е наред… Добре. Ще се видим довечера. Доскоро. Целуни децата и им кажи, че нямам търпение да ги видя. Чао.

Той влезе в спалнята и очите на Анджелика го заковаха на мястото му. Сякаш за секунди се превърна във вкаменелост затисната от вековни пластове и не можеше да помръдне от мястото си. Нищо не можеше да прочете в погледа й, нищо не виждаше. Нищичко. Той беше празен, напълно и плащащо празен. Най – сетне Майкъл се опомни и побърза да каже:

- Не е това, което си мислиш.

Анджелика стана, облече халата си и влезе в банята. Остави струята да я облива дълго, а сълзите й се сливаха с нея. Чувстваше се на предела на силите си, на предела на болката, на предела на живота си дори. Не можеше да мисли… Гадеше й се. Беше й много лошо. Тя се сви и седна долу едва поемайки си въздух, разтърсвана от нервни конвулсии. Вече не плачеше. Ридаеше без глас, борейки се за глътка въздух… Някъде сякаш от друг свят чуваше Майкъл да не спира да чука на вратата и да я моли да му отвори.

Когато излезе тя започна да прибира всички свои вещи и дрехи в сака си. Майкъл й говореше нещо, но тя не го чуваше. Дразнеше я, затова се обърна към него и каза:

- Не ми говори и не ми обяснявай. Моля те!

Гласа й го уплаши. Беше глух, равен, вледеняващ, студен, чужд, безличен…

Тя си взе сака и без да се интересува, дали е забравила нещо, отвори вратата на стаята. Майкъл я настигна и я хвана за ръката.

- Анджи, чуй ме! Моля те! Чуй ме!

- Пусни ръката ми – каза тя през зъби. – Не желая да ме докосваш!

Тя се опита да се освободи, но той я държеше здраво. Очите му я гледаха с тревога, с молба, с вина, с любов, но тя не виждаше нищо. Тя беше кубче лед. Лед, лед, лед…

- Казах да ми пуснеш ръката, моля!

- Анджи, ако ме изслушаш ще разбереш.

- Пусни ръката ми казах!!! – Извика тя.

Майкъл се стресна от гласа й и пусна ръката й, гледащ я с изумени и разширени очи.

- Моля те, чуй ме!

Но тя вече бързаше по коридора, после тичаше, за да излезе колкото може по- бързо навън, защото всичко в този дом я задушваше. След като беше вече вън от имението от вратите видя, че излезе кола и се изравни с нея. Стъклото се спусна и Майкъл каза:

- Анджи, качи се в колата! Трябва да поговорим. Моля те!

Тя дори не го поглеждаше. Колата спря и Майкъл съвсем неблагоразумно слезе.

- За Бога, влез вътре! Искам да ти обясня!

- Върви по дяволите, г- н Джаксън, Kралю, Ваше Височество! Върви по дяволите! И на добър път!

Майкъл се опита да я задържи в обятията си, но не успя, защото тя се бореше сякаш за живота си като ранено животно. Той прекрати опитите си, когато Анджелика с неподозирана сила за крехкото си тяло му зашлеви звучен шамар и с глас по – далечен от необозримите светове каза:

- Казах ти да вървиш по дяволите! … О! И още нещо! Забрави, че съществувам! Мисля, че няма да ти е трудно!

Майкъл гледаше отдалечаващата й се красива фигура, разкошните й абаносови коси, с които лекият вятър палаво си играеше, изящният й профил, когато се извърна, за да вдигне ръка на идващата кола, проследи как тя се качва в колата и усещаше как сякаш милиони огромни чукове го удряха безпощадно навсякъде по тялото му.