♥ 3 години без теб, Майкъл ♥

 

 

Повече от чувство 104

Бяха минали три дни, откакто Анджелика и Майкъл се бяха видели, но той беше продължавал да й се обажда всеки ден и да се опитва да я накара да отвори отново душата си за него. Всеки ден тя получаваше безумно големи доставки от любимите й рози, които разнасяха аромата си в малката хотелска стая. Посланията, които ги придружаваха бяха мили и изпълнени с копнеж и разкаяние и я караха да ги препрочита и непрекъснато да се омагьосва от красивия начин, по който Майкъл описваше чувствата си към нея.

Анджелика беше обещала, че ще отиде на второто шоу и сега се опитваше да наеме детегледачка за Айзая. Очакваше обаждане за потвърждение от агенцията и сега телефона й звънеше, а тя излизайки от банята не погледна кой е.

- Ало?

- Анджи?

- Да?

- Искаш ли да ме придружаваш тази вечер?

- Какво имаш предвид?

- Да бъдеш с мен... Както бе Елизабет.

Гласа на Майкъл беше изпълнен с очакване и тя не искаше да го разочарова, но не можеше да се съгласи с идеята му.

- Не, няма да те придружа.

- Защо, Анджи? Ти си човека, който трябва да бъде до мен.

- Но не съм, защото...

- Добре. Не започвай отново. Знам.

- Това ли е, Майкъл, защото очаквам да ми се обадят от една агенция, която ще ми изпрати човек да се грижи за Айзая тази вечер.

- О, Анджи, защо не ми каза? Ще изпратя някой да го вземе и Грейс ще се погрижи. Няма защо да го оставяш при непознати за него хора. Поне с това се съгласи. Мога веднага да изпратя кола.

Анджелика се колеба може би секунда- две и после каза:

- Добре. С това съм съгласна.

- Добро решение... най- после... Анджи, искаш ли утре да се видим?

- Майкъл, аз ти...

- Да, знам, че си заета и аз също съм зает и понеже ще бъдем в един и същ район мога след като приключиш с ангажимента си да те взема и да... Не знам... Да те видя. Имам нужда от това, Анджи. Минаха толкова дни и аз съм така самотен... Моля те, мъничка! Спри да ме отблъскваш! Пусни ме отново в сърцето си!

- Майкъл!

- Бързам ли?.. Разбирам, но...

- Само се постави на мое място. Само това направи. Представи си да разбереш, че ти изневерявам... Къде ще си утре? Не си ми казал.

- О, имам среща в „World Trade Center”, която мисля, че няма да продължи дълго.

- В колко часа е?

- Не съм сигурен. Мисля, че около 8-9. Ако искаш като приключа ще ти се обадя и ако и ти си
свободна можем да се видим. Искаш ли?

Анджелика въздъхна и понеже не знаеше какво точно иска каза:

- Обади ми се и ще решим. Майкъл, трябва да приготвя Айзая... О, Майкъл? А как ще го взема довечера?

- Знаеш къде ще бъде, но тъй като и утре си заета можеш да го оставиш през нощта, а като се видим ще дойдеш с мен, за да го вземеш.

- Казах ли, че ще се видим?!

- Не. Реши каквото сметнеш за правилно, а аз все пак ще ти се обадя и...

- Не знам колко дълго ще продължи срещата ми с Джеймс и наистина не знам, дали съм готова да те видя отново толкова скоро и изобщо не знам нищо... Ще отида до Колорадо и ще имам много време да се откъсна от всичко. Там ще помисля.

- Нали ще се пазиш и ще внимаваш?

- Разбира се. Не съм безотговорна и ти обещавам, че нищо рисковано няма да предприемам.

- Знам, че няма да сте в градовете и те моля, наистина те моля да внимаваш по планините. Обещаваш ми, нали?

Анджелика се усмихна заради начина, по който той я караше да се чувства. Много пъти той беше изглеждал като човек, който трябва да бъде обгрижван, но точно в този миг неговото притеснение я ласкаеше и тя се усещаше така сякаш говори с баща си, който я предупреждава за опасностите в пътуването й.

- Не съм малка, Майкъл и няма да бъда сама. Но, да, обещавам ти да се грижа добре за себе си и да не излагам на риск наследника ти.

- Какво каза току- що?

Анджелика не го виждаше, но можа кристално ясно да си представи изражението му и в този миг й се прииска да е до него, а невъзможността да го направи върна отново болката й.

- Анджи? Какво каза?

- Нищо. Ако си мислиш, че знам, не, все още не знам, но... имам много силно усещане, че ще бъде момче.

- И как така?

- Не знам. Просто го усещам. Скоро може би ще разбера със сигурност.

Разговорът им продължи на тази тема и те сякаш забравиха какво се беше случило между тях и градяха едни красиви и безоблачни дни за детето си, което обещаваха, че ще бъде обичано безкрайно силно.

На вратата на хотелската стая се почука и Айзая погледна към Анджелика, а тя се изправи и след като видя, че лично Франк стои на нея каза:

- Майкъл, дойдоха за Айзая и искам да се сбогувам с него.

- Добре, а аз нямам търпение да го видя и след това ще трябва да тръгвам за концерта. Ще те видя там, дори и от разстояние, а утре ще ти се обадя.

- Успех довечера!

- Благодаря ти!

Докато се сбогуваше с Майкъл тя пропусна Франк да влезе в стаята и с изненада видя как Айзая се втурна в обятията му и първото нещо, за което го попита беше къде е Майкъл. Имаше нещо необяснимо в начина, по който съпруга й владееше децата и желанието им да се близо до него беше пълна енигма за нея. Да, той беше истинско дете с тях и ако тя не го познаваше и по друг начин със сигурност би решила, че държанието му е истински неадекватно и неприемливо за човек на 43 години, но тя знаеше и онзи Майкъл, който можеше да се държи по един съвсем друг начин.

- Здравей, Франк. Не очаквах, че ти ще дойдеш.

- Исках да те видя, Анджи!

- Защо? – Изненада се тя.

- За да те помоля да се върнеш при Майкъл.

- Той те е накарал, нали? Кажи му, че няма нужда да изпраща парламентьори, които да преговарят с мен.

- Не, не... Не ме е изпращал. Той дори не знае, че аз съм дошъл за Айзая и сигурно много ще се засегне, ако разбере, че го правя. Анджи, прости му. Той... Той е много зле, а без теб е истинска развалина. Страхувам се, че не мога да го контролирам и ще продължава да прави глупости. С теб е различен. Ти му влияеш изключително добре.

- Франк... Не мисля, че е необходимо да се вклиняваш по какъвто и да е бил начин в отношенията ни. Знам, че с Майкъл сте много близки и че истински те е грижа за него, но той постъпи изключително зле и непочтено с мен и аз не съм сигурна, дали мога да му простя. Това мога да ти кажа. Грижа ме е за него и го обичам, но...

- Майки? Къде е Майки?- Попита за пореден път Айзая и накара и Анджелика и Франк да се усмихнат.

Анджелика подаде нещата на Франк и прегръщайки и целувайки Айзая му каза, че сега ще види Майкъл. Той я погледна, усмихвайки се широко и когато тя го подаде на Франк и му каза: „Довиждане и бъди послушен!” той рязко се извърна към нея и ако ръцете на Тайсън не го държаха здраво той щеше да го изпусне.

- Мамоооо!!!

- Какво, слънчице? – Взе го обратно Анджелика.

Той отвори широко очи и каза:

- Ела при Майки.

- Не мога сега, скъпи. Ще дойда по- късно.

- По- късно?

- Да, миличък. Утре сутринта ще дойда при теб и така ще те нацелувам, че ти целия ще почервенееш!

Тя започна да му демонстрира как ще го целува, а той се заля в смях и тя пак го подаде на Франк, който се усмихваше на интимността им. Анджелика го погледна и му намигна, казвайки:

- Хайде, Франк, не чакай дълго. Децата са най- голямото съкровище на този свят.

Той се усмихна още по- широко и съгласявайки се с нея излезе с Айзая, който не спираше да маха на Анджелика и да й раздава въздушни целувки, а тя му отговаряше по същия начин.

След като остана сама се почувства ограбена и за пореден път осъзна колко силна е връзката й с Айзая и мисълта, че Майкъл един ден може да я лиши от възможността да се грижи за бъдещото им дете я накара да потръпне. Тя седеше в стаята заобиколена от множеството рози и искаше колкото се може по- скоро да дойде денят, в който ще прегърне детето им и ще успее да подуши онзи незаменим аромат, който само бебетата носят.

Питаше се какво да прави и как да успее да се пребори с ужасната мисъл, че Майкъл бе докосвал и бе имал друга жена в обятията си? Искаше да забрави цялата болка и мъчение, безсънните нощи, сълзите и усещането, че той може да постъпи така с нея. След последният им разговор Майкъл беше насадил у нея страх, че той владее ситуацията и тя се опитваше по всякакъв начин да забрави увереността, с която й беше казал, че няма да й позволи да отнеме детето им. Имаше ли избор тогава?! Трябваше ли да се примири и въпреки това, че той я беше излъгал така, въпреки че беше погазил всяко чисто чувство, която тя години наред беше пазила само и единствено за него, да се върне в живота му и да пробва да живее с предателството му и да се надява, че ще успее един ден да му прости и да забрави? Възможно ли беше да забрави?!

Телефона й звънеше и тя се усмихна, когато видя кой я търси.

- Раул? Липсваш ми! Толкова много, много ми липсваш!

Раул се разсмя и попита:

- Анджи, кога се връщате в L.A?

- Не знам. Защо питаш?

- Мислех да се видим, защото и ти много ми липсваш напоследък, а и исках да видя Айзая за рождения му ден.

- О! Няма да успеем за този ден. Аз ще заминавам за Колорадо, за да снимам и Дилън ще го вземе. Дължа му го и не можах да му откажа, а и той настоя. Не ме питай как ще преживея точно този ден далече от детето си, но ще се опитам да не се предавам на емоциите.

- Анджи?

- Да?

- Мама ми каза, че с Майкъл чакате бебе?

- Ооо... Тя не може да крие дълго, а?

- Защо не си ми казала, дяволче такова?

- Исках... Защото се страхувах да не се случи нещо... Знаеш как беше преди... Как сте вие?

- Не съвсем добре, но ще се оправим, надявам се.

- Какво се е случило?

- Дълго е за телефон. Обади ми се, когато пристигнеш тук.

- Раул, притесняваш ме.

- Не се тревожи. Просто криза в отношенията.

- Сериозно ли е?

- Надявам се, че не е. Ще говорим, когато се видим. Ти си добре, нали?

- Да – реши да излъже Анджелика, за да му спести и своите грижи. – Чувствам се перфектно за разлика от преди 1 месец, когато бях сякаш естествено продължение на тоалетната чиния. Майкъл е добре и предполагам, че щеше да ти предаде поздрави, ако беше тук, но тръгна за концерта си, за да се подготвя, така че приеми поздрави и от него.

- Благодаря ти! Поздрави го и ти.

- Знаеш ли кое ме накара най- вече да ти позвъня?

- Кое?

- Сънувах странен сън и изпитах силна нужда да те видя.

- Какъв сън?- Полюбопитствува Анджелика.

- Бяхме с Енрике... Беше толкова хубаво, толкова реално... Не спирахме да се смеем и да се задяваме един с друг и в един момент той каза, че си отива, а ние бяхме у нас. Ти се разплака и не искаше да го пуснеш, а той каза, че много бърза и след това...

- Всичко се превърна в мъгла и ти остана сам – довърши думите му Анджелика.

- От къде знаеш? – Възкликна Раул.

- Често го сънувам. Не точно по същия начин като теб, но края винаги е такъв. Събуждам се трепереща и почти винаги плачеща...

- И се чувстваш по- самотна от всякога?

- Да.

- Какво иска да ни каже, Анджи?

- Не знам, Раул. Искам да разбера, но не мога.

Брат й мълчеше, а Анджелика изпитваше нужда да е близо до него, защото от мига, в който го чуваше осъзнаваше колко силна връзка има с него и как той е един от малкото хора, на които може все още да разчита напълно.

- Анджи, децата и Алис се прибраха и трябва да затварям. Моля те, обади ми се веднага като си дойдете тук.

- Разбира се, Раул! Обичам те!

- И аз те обичам! Чао!

- Чао!

Анджелика затвори и реши, че няма време да анализира разговора с брат си, но през цялото време, докато беше в банята и докато след това се приготвяше не спираше да мисли за краткия им разговор.

Този Майкъл, който владееше сцената я изненадваше и изумяваше отново и тя имаше чувството, че го гледа за първи път. Изглеждаше й гневен, агресивен и толкова обсебващ. До сега не го беше виждала заедно с братята му и искрено се изумяваше на перфектната цялост, която шестимата образуваха на сцената. Сякаш сега всичко добиваше толкова голяма сила и заедно те избухваха изумяващо и отнасяха публиката с харизмата си.

Анджелика се опитваше да остане спокойна на мястото си да не се увлича по все по- силното желание да стане на крака и да лудее като тинейджър и в един миг, когато погледа й обходи залата и тя срещна блясъка в очите на хората, възхищението на млади и възрастни, на жени и мъже, тя не издържа. Нямаше значение кой беше Майкъл в живота й, защото в този миг я владееше присъствието на музикантите на сцената и тя изведнъж изненадващо за себе си установи, че вече знае текстовете на песните им наизуст и осъзнавайки, че ужасява с фалшивото си пеене заобикалящите я, тя пееше и танцуваше, изпитваща непреодолимо желание да може да отиде при Майкъл и да се притисне в него и да попие цялата му сексуална енергия, която разпръскваше безпощадно. Тя нямаше обяснение за състоянието, което никога преди не беше усещала по неговите участия и концерти. Беше седяла тихо и мирно зад кулисите и бе преживявала всяко негово завършено и изваяно до съвършенство движение, но сега сякаш беше в истински възторг. Дали не беше заради заобикалящите я хора, които така мощно я увличаха с настроението си? В един момент й се искаше да се разплаче като момичето, няколко реда над нея, което в един момент се срина безпомощно на място си и не можеше да се изправи, повалено от болката си.

- Анджи?

Някой я докосна по рамото и тя се извърна изненадана. Франк се наведе, за да извика на ухото й:

- Майкъл ми каза къде е мястото ти и ме помоли да ти предам, че би се радвал, ако дойдеш отзад.

- О, не, Тайсън! Погледни само... Това усещане мога да го изживея само сред всички тези хора... Кажи му да не се тревожи за мен. Чувствам се прекрасно.

- Сигурна ли си?

- Да. Напълно. Виж ме! Аз съм фен!- Усмихна се тя.

Франк също се усмихна и преди да каже нещо тя допълни:

- Свършили сте страхотна работа с Дейвид! Благодаря ти, че ми позволихте да се чувствам така! Толкова ми липсваше да го виждам на сцената!.. Предполагам, че имаш доста работа, така че не стой при мен. Аз се забавлявам – тя се приближи към него и му прошепна – Съпруга ми е невероятен, нали?

Франк се разсмя и съгласявайки се с нея й пожела приятно прекарване и си тръгна. Анджелика отново се концентрира върху случващото се на сцената и до края на вечерта беше толкова силно запленена от Майкъл, че не успяваше да повярва, че е възможно да й се случва. Беше я накарал да изживее всяка негова изпята нота, всяко движение и чувството беше неописуемо. Тъгата и жаждата й за него я бяха връхлетели пагубно и докато го беше гледала как омаломощава екзалтираната си публика го беше пожелавала и бе искала да има силата да забрави всеки негов грях. Беше сe чувствала благословена, че той я обича и че я е избрал сред хилядите готови на какво ли не за вниманието му жени.

Концерта свърши и тя известно време се колеба, дали да не отиде да го поздрави, но след това се отказа, предполагайки какво се случва в момента около него и знаейки, че той ще бъде уморен и ще иска да се прибере бързо в хотела.



Катрин го гледаше внимателно, докато той лягаше на канапето и после го попита:

- Много ли си уморен?

- Вече съм добре. Просто искам да затворя очи. Знаеш ли, майко, аз не се уморих от изпълненията си, а от цялата тази лудница преди концертите и след тях. Уморен съм, а и безкрайно разочарован от нещата, които се случват около албума ми, около всички обещания, които мениджърите ми дадоха, а не си мръдват пръста да изпълнят. Стреса е отвратителен и понякога губя контрол. А сега и Анджелика...

- Ще ми кажеш ли какво се случи?

- Тя си тръгна. Казах ти вече.

Катрин се опита да прочете нещо повече върху лицето му, но не успя и затова го остави да продължи да говори. Майкъл не го правеше и двамата няколко минути стояха в пълно мълчание останали сами с мислите си. Той се опитваше да се откъсне от действителността и за кратко поне да медитира, но не успяваше, защото сякаш усещаше как майка му го наблюдава и може би очаква отговорите му. Не искаше да й казва истинската причина, заради която Анджелика си беше тръгнала, защото тя щеше да го укорява и да го гледа с разочаровани очи, а той не искаше да огорчава и майка си.

Сред тишината гласа му прозвуча изненадващо и сякаш ненужно:

- Как да я накарам да се върне, мамо?

- Не знам, Майкъл. Не знам защо си е тръгнала.

- Не мога да ти кажа, но вината е моя. Изцяло моя. Предадох я.

Катрин отново се опита да разчете още нещо в изражението му, но то оставаше изненадващо за нея сякаш зад стена, която тя не можеше да пробие. Ръката му лежеше върху затворените му очи и скриваше най- прекия път към душата му.

- Бъди искрен с нея. Това е. Ние усещаме, кога някой ни лъже. Винаги го знаем. Понякога се опитваме да заблудим себе си, че не е така, но чувстваме флаша и измамата. Ако ти искрено искаш тя да се върне при теб тя ще го разбере. Остава сама да реши дали иска да го направи.

- Но има неща които са непростими, нали?

- Има, но са много малко. Майкъл, любовта е велик лечител и ако я има, а аз знам, че при вас е в изобилие, тя е способна да отмие всяко препятствие, разочарование и болка. Изненадана съм, че си я накарал да страда.

- И аз – откровено каза Майкъл.

- Защо го направи?

- Честно ли?- Най – после я погледна той, а Катрин кимна. - Много мислих за поведението си и за причините и предполагам, че е от желание за свобода.

- Любовта ви не те ли прави свободен.

- Да, но и в същото време нося отговорност. Не казвам, че не я искам... Знаеш ли, аз не споделям много за работа си с нея. Спестявам й толкова товари и разочарования, които поемам, защото не желая да я притеснявам. Искам да имаме спокойствие, но тя след лудостта, с която съм принуден да живея напоследък започва да ме атакува за дребни неща, за които аз дори не искам и да мисля. Знам, че е права да се тревожи за мен, знам, че стената, която изграждам и с която деля професионалния си живот и бизнеса я засяга, но аз съм свикнал така...

Майкъл въздъхна и посегна към енергийната си напитка, а Катрин понечи да му каже, че пие вече трета и пак няма да може да заспи, но се отказа. Той отпи голяма глътка и я погледна. В очите му се четеше колебание и обърканост.

- Защо не мога да имам нормални отношения с жените? Обичах Лиса. Обичах я толкова силно и нещата се провалиха... Кой ги провали, мамо? Сигурен съм, че не бях аз, нито пък тя? Сега с Анджи отново се лутаме в един омагьосан кръг белязан от раздели и сдобрявания, с изригващ вулкан от чувства и повличащи силни подводни течения... Къде греша?

- Може би трябва да й се доверяваш повече. Тогава тя сигурно ще успява да те разбира много по- добре.

- Защо й е да знае, че всички искат Майкъл Джаксън разпънат на кръст? Защо й е да знае, че всеки, който се добере до мен и благоволението ми вижда как добавя повече нули в банковата си сметка? Защо й е? Искам да я предпазя от целия този стрес. Измъчвам я с нежеланието си да обявим брака си. Знам го. Не съм сигурен, че тя го разбира напълно. Мамо, не искам да я деля с никого, а света ще ми я отнеме. Искам я такава- нешлифована, дива и импулсивна, но когато всички разберат чия съпруга е тя тези качества ще й бъдат отнети...

- Защо си тръгна тя, Майкъл?

Той поклати глава.

- Не. Не искай да ти кажа. Недей!

- Тя е бременна. Никоя жена няма да си тръгне в такова състояние, ако не е принудена да го направи. Какво направи?

- Моля те, мамо! Не питай защото няма да ти кажа.

- Тогава не искай и съвет от мен. Няма да мога да ти го дам.

Разговаряха дълго, мълчаха, гледаха телевизия, а Майкъл не заспиваше, а Катрин се притесняваше за него. Беше очевидно много изморен, а сънят му не идваше и в един момент около 3- 4 часа тя видя как той започва да й отговаря все по- рядко, как клепачите му натежават и тя се помоли сина й най- сетне да успее да заспи, за да може да си почине заслужено. Съвсем скоро той наистина заспа и тя също се отправи към стаята си, за да може да си почине.



Анджелика и Джеймс седяха и разговаряха вече повече от час за предстоящото си пътуване. Той с изненада разбра, че тя се решава да пътува с него, въпреки че е бременна и изрази своите притеснения, защото не му се искаше да приема рискове. Анджелика от своя страна се опитваше да го убеди, че няма нищо опасно и за нея е повече от полезно да бъде активна, а не да стои прилежно между четири стени.

- Плюс това не съм такъв тип темперамент. Няма нужда да се тревожиш, Бъзи.

- Анджи, въпреки всичко аз се тревожа.

- Не ме разочаровай точно сега. Нямам търпение да потеглим и да... Какво??? За Бога!! Какво? Мамка му!

Анджелика се изправи пред изненадания поглед на Джеймс и секунди след това я видя как сякаш излита от кафето, грабнала фотоапарата си. Той чу тътен, сякаш от мощна експлозия и се обърна по посоката на звука. След това не знаеше какво прави и какво точно се случва.

Анджелика усещаше как иска да се срине на земята, но стискаше фотоапарата си и не спираше да снима. Снимаше като в транс и не осъзнаваше, че вика, че вика й се смесва с виковете на застаналия до нея Джеймс и на всички хора по улицата. Погледите на всички, бяха насочени към едно- единствено място- „World Trade Center”. В едната от кулите се беше врязал самолет и сега тя беше обзета от пламъци и гъст сив дим.

- Анджи? – Тя не го чуваше. – Анджи!

- Да?- Извърна се тя към него.

- Какво стана?

- Беше самолет... Разби се в кулата, Бъзи... Беше самолет!

И точно в тази секунда, в този миг сякаш сърцето й спря и тя едва поемайки си въздух, попита, приклякайки:

- Колко е часа?

- Какво?

- Колко е часа, Джеймс!!!

- Не знам- отговори й той без да спира да снима и без да я поглежда.

Анджелика ровеше в чантата си и не можеше да открие телефона си. Нямаше го. Тя изсипа цялото й съдържание на тротоара, но телефонът й го нямаше. После си спомни, че го беше оставила да се зарежда и това беше последният път, за който си спомняше, че го е държала в ръцете си .

Задушаваше се. Очите й обходиха цялата, сякаш от филм на ужасите, обстановка и видя шока и изненадата в погледите на всички хора наоколо.Мисълта й беше спряла на мига, в който тя осъзна, че Майкъл има среща в сградата на „World Trade Center”. Тя не знаеше в коя от двете кули е той. Не знаеше на кой етаж, нищо не знаеше, но усещаше как се разпада на малки парченца, как продължава да не може да диша, да не може да се изправи, а като полудяла да се опитва да открие телефона си, за да чуе гласа му.

- Моля те! Моля те, Господи!- Повтаряше тя.- Запази го! Моля те! Бъзи, трябва да... Бъзи!

- Хайде да се приближим, Анджи- предложи Джеймс. – Господи, какво се е случило?!

- Аз... Бъзи, трябва ми телефон.

Джеймс й подаде телефона си и я погледна въпросително:

- Идваш ли?

- Да. Само... Само да си събера нещата и... Да. Изчакай ме, Джеймс!

Анджелика започна да набира Майкъл, но учтивия женски глас й съобщаваше, че няма връзка с този номер. С всяка секунда паниката й се превръщаше в ужас и тя продължаваше да преизбира, надявайки се на чудо.

- Хайде, Майкъл! Не ми го причинявай! Моля те!

Майчиния й инстинкт се завърна бързо и тя осъзна и другата, караща я да изтръпва реалност- Айзая не беше с нея. Тя не знаеше къде е детето й!!! Знаеше, че често Майкъл взема децата си на срещите и нямаше нищо необичайно в това да ги е взел и днес, а това означаваше, че и Айзая е с него.

- Анджи! Идваш ли?

Чуваше го, но не можеше да му отговори. Не можеше, дори да се изправи на краката си. Около нея оставаха разпиляното съдържание от чантата й, фотоапарата й също ненужен лежеше на тротоара, а тя беше закрила лицето си с длани и не знаеше какво да направи. Не знаеше на кого да се обади, не знаеше как да постъпи... Ако телефона й беше в нея можеше да се свърже поне няколко човека, които да й дадат информация за Айзая и Майкъл.

- Добре ли си, Анджи?

- Джеймс, помогни ми! Моля те!

- Какво има, мила?

- Не мога да се свържа със съпруга си, а той има среща там сега. Не знам, дали и сина ми не е с него. Джеймс! Помогни ми!

Тя се вкопчи в ръката му, а той не знаеше какво да й каже точно в този миг. Беше разтресен от случващото се. Ума му не можеше да осъзнае защо и как този самолет се беше отклонил или най- вероятно загубвайки управление се беше разбил в една от кулите на Търговския център. Единственото, в което беше сигурен е, че трябва да снима, защото такава възможност не се предоставяше често в професионалната кариера. Тя идваше един или два пъти и той не искаше да я пропуска, а в момента Анджелика го спираше да я осъществи.

- Анджи, в коя от кулите е срещата му?

- Не знам.

- На кой етаж?

- Не знам- проплака тя.- Нищо не знам. Господи, детенцето ми!!!

- Ела, Анджи. Нека се приближим. Може някой да ни каже какво се случва.

- Да... – като в транс каза тя.- Сигурно от пожарната и полицията вече имат информация. Но... Детето ми!!!

Анджелика вече беше забравила за Майкъл и единствената й мисъл беше свързана с Айзая. Нямаше нищо по- силно от желанието й в момента да може да го прегърне и да го задуши в обятията си с любовта си. Тя бързо набута вещите обратно в чантата си и с помощта на Джеймс се изправи. В мига, в който го направи усети една безкрайна слабост в краката си, но стисна зъби и тръгна с него.

Джеймс бързаше пред нея, а тя се чувстваше като загубена. Вдигна отново очи и дима вече беше станал почти черен. Погледа й попадна на човек, който махаше от кулата. Беше толкова високо, над мястото, в което се беше разбил самолета и тя усети отново слабостта в краката си и й се догади. Детето й можеше да бъде там някъде, Майкъл също... или? Не, не можеше да си го помисли дори! Гаденето ставаше нетърпимо. Тя спря до един от уличните кошове и миризмата, която лъхна от него я накара моментално да повърне. Затърси в чантата си бутилката с водата и освежителя си за уста, но след това осъзна колко е абсурдно да освежава дъха си, докато не знае къде са най- скъпите й хора на този свят и само отпи от водата.

Джеймс се обърна и я видя назад. Обзе го съжаление, че тя беше с него. Ако я нямаше той щеше да тича, за да стигне колкото по- близо може до Търговския център, а тя се влачеше едва- едва и сякаш не беше на себе си. Да, разбираше тревогата й, но вероятността съпруга и детето й да са точно на това място беше малка, а и тя не знаеше, дали изобщо са там.

- Анджи, ще побързаш ли?

- За къде толкова бързаш, Джеймс? Тук видимостта за снимки е по- добра, дори.

Телефона му позвъни и той започна да говори. Отвсякъде вече се чуваха сирените на пожарните коли. В кулата зееше грозна дупка и Анджелика чувстваше как сякаш участва в филм, който я караше да изтръпва и да се чувства изплашена до смърт.

- Джеймс, аз няма да дойда с теб. Трябва да се върна в хотела си. Трябва да взема телефона си. Не мога да се занимавам със снимане, докато не знам къде са детето и съпруга ми.

- Както искаш, Анджи. Ще ти се обадя по- късно, за да ми кажеш какво е станало. Пази се.

В този миг тя чу шума и сърцето й сякаш спря. Самолета прелетя толкова ниско, че тя знаеше какво ще се случи още преди то да стане. Писъка й отекна още преди той да се вреже и в Южната кула на Търговския център. Тя усети как се свлича на земята и седна на бордюра неспособна да прави каквото и да е. Гледаше нагоре как пламъците обхванали кулата бавно се прибират и хаоса около нея ставаше все по- голям. Трябваше да стане, да отиде до хотела и да... Телефона й звънеше. Тя не знаеше къде е, а той звънеше ли, звънеше. Анджелика отново изсипа съдържанието на чантата си, но него го нямаше и след това усети вибрацията му под ръката си. Разбира се! Сега си спомни беше го прибрала в страничния джоб, защото го беше взела в последния момент, докато излизаше.

Беше майка й. Анджелика се разплака, докато й обясняваше какво се случва и й казваше, че не знае къде е Айзая. Увери я, че е добре и след това побърза да затвори, за да се опита да се свърже с Майкъл. Трябваше да го намери!

- Моля те, Господи! Моля те!- Повтаряше тя, докато набираше.

Най- сетне телефона на Майкъл даваше свободен сигнал.

- Хайде, Майкъл, вдигни! Вдигни, по дяволите!- Извика тя.

Сякаш Майкъл я чу.

- Анджи?!

Гласа му беше напрегнат, запъхтян, стресиран, шокиран, ужасен...

- Къде си, Анджи? Къде си?

- Ти къде си? Къде е Айзая?

- В хотела сме. Айзая е добре.

Анджелика сякаш полетя и един стон на облекчение се изтръгна от гърдите й.

- Нали имаше среща в Търговския център?

- Успах се и я пропуснах. Боже!!!- Възкликна той.- Къде си ти, скъпа?

- На... Не знам. Близо до „Търговския център”... Майкъл, страшно е!.. Видях всичко. Видях и двата самолета... Наоколо е лудница. Никога не съм виждала толкова уплашени хора... Майкъл, мислех, че си там... Мислех, че може и Айзая да е с теб... Аз...

Анджелика не можеше да говори повече и гласа на Майкъл оставаше далече от нея. Той я караше веднага да намери начин да стигне до неговия хотел, защото след малко заминават далече от Манхатан, но тя не го слушаше.

- Майкъл, няма да дойда. Няма.

- Какво?! Анджелика, искам веднага да дойдеш тук! Чуваш ли ме, момиче? Веднага!

- Не. Аз трябва да съм тук. Трябва да снимам. Трябва, Майкъл. Това е важно за мен. Вие се измъквайте, а аз ще...

- Анджи! Опасно е. Ти луда ли си? Веднага искам да дойдеш в хотела! Веднага! Кажи ми къде си?

- Чуваш ли ме? Няма да дойда.

- Анджелика, моля те! Не е време точно сега да проявяваш характер. Не знаеш какво може да се случи. Моля те! Може... Може да ударят пак. Не бива да оставаме тук. Ела в хотела. Чуваш ли ме, Анджелика?

- Не. Грижи се добре за детето ми и не се тревожи за мен. Трябва да бъда тук. Не мога да го пропусна. Не мога. Обещавам ти, че ще внимавам. Не искам да хабя повече батерията си, затова затварям. Пазете се!

- Анджи!

Той продължаваше да й говори, когато тя прекъсна връзката и от този миг нататък третото око в нея се отвори с небивала сила и тя изключително доволна, че е взела всички неща, които й бяха необходими за снимки тръгна към мястото, където хиляди животи щяха да бъдат прекъснати завинаги. Телефона й не спираше да звъни и тя вдигна само на Раул, за да му каже, че е добре и след това го изключи, защото не искаше да никой да я притеснява повече. Нямаше как да знае, че скоро връзките ще се разпаднат и за известно време всички ще останат в пълна изолация от останалия свят.


Анджелика си взе душ, но не можеше да спре да трепери и излезе от банята. След като бе стигнала до Майкъл и Айзая в Ню Джърси без да има ясни спомени как и след като се бяха уверили, че вече няма опасност те бяха отпътували от там с автобус и вече от 2 дни бяха в Невърленд.

Тя все още не успяваше да се владее и сълзите й сами започваха да се стичат по лицето й без да може да ги контролира нито за секунда. Беше видяла и преживяла най- големият кошмар в живота си след смъртта на брат си. Лицата на хората я преследваха навсякъде и дори с отворени очи тя ги виждаше.

Чуваше писъците, плача...

Усещаше вледеняващия страх...

Изпитваше нуждата да се измъкне от обгръщащите я като черен плащ прах и пепел, които се сипеха над Манхатан като сняг след падането на кулите...

Спомняше се минутите, в които разбираше, че толкова много хора по това време губят живота си, а тя тича, за да спаси своя и този на нероденото си дете...

Желанието да напусне острова, когато страха бе станал по- силен от всяко друго усещане на този свят...

Лутането...

Молбите, които чуваше на всички хора струпани на брега- махащи и призоваващи всяка лодка, корабче да ги отведе далече от мястото обгърнато от призрачна пепел, посипани с хартиени листове улици, коли покрити със сантиметри прах, сякаш всички искаха да избягат, за да не си спомнят...

Все още виждаше лицата им посивели от полепналия по тях прах смесен с потта и сълзите им, начертали криволичещи линии по лицата им.

Пред очите й политаха телата на десетки хора, скачащи от кулите с безумната паническа, озверяла надежда да успеят да се спасят. Виждаше ги как се приплъзват, сякаш се пързалят по стената, опитвайки се да се захванат за конструкцията й, но след това гравитацията ги призоваваше и те политаха надолу като парцалени кукли и се размазваха на асфалта, по по- ниските сгради или кой знае къде. При всяка такава гледка тя стисваше здраво фотоапарата си и крещеше, сълзите й се търкаляха по лицето,но тя не спираше да снима, а един никога неизпитван ужас я караше да усеща, че сякаш вратите на ада са се отворили и те виждат през тях.

Майкъл я гледаше, докато тя трепереща разресваше косата си и когато легна до него той въздъхна и каза:

- Говори ми, Анджи! Моля те! Само така ще се освободиш от този кошмар!

- Не мога, Майкъл. Сега не мога. Просто ме прегърни. Прегърни ме силно и ми обещай, че никога няма да ме пуснеш. Обещай ми, че каквото и да случва в живота и брака ни няма да изпитвам повече такава болка. Господи, само като си помисля, че можеше да те загубя там под хилядите тонове желязо... Прегърни ме! Само ме прегърни.

Майкъл я притисна към себе си и тя продължи да трепери, дори когато вече спеше, а той си спомни как я беше очаквал и как всяка секунда без нея му се беше струвала век. Спомни си тихите й ридания в обятията му и неспиращия въпрос:

„Защо, Господи? Защо?”

Повече от чувство 103

Майкъл пътуваше към хотела, в който бе отседнала Ванеса и се колебаеше, дали да не каже на шофьора си да промени посоката и да се прибере при децата си, но знаеше, че беше обещал да се видят и не можеше да я кара да прелети хиляди километри и да се скрие от нея. Трафикът беше ужасен и той през цялото време бе отвличал вниманието си с бизнес разговори, но в момента тишината го разяждаше. Опитваше се да забрави какво се беше случило, след като се беше прибрал от откриването на борсата и искаше да бе могъл да предотврати всяка секунда от действията на Анджелика и неговия отговор на тях. Усещаше се на предела на силите си. Беше като корабокрушенец, който се бори за парче земя, но е заобиколен само от безпощадно блъскащи го и отнемащи му последните искрици живот, вълни.


Анджелика си беше тръгнала и той знаеше, че е права да го направи, след като той не се бе опитал да я спре. Разговорът между тях постепенно беше ескалирал и се бе превърнал в размяна на остри, язвителни забележки и критики и в един момент Майкъл си беше изпуснал нервите и бе заявил, заслепен от гнева си: ”Ето, затова ти изневерявам. Ти просто не познаваш граници и не знаеш кога да спреш. Обичам те, но имам чувството, че не искаш да проумееш, че имам нужда от спокойствие.” Анджелика бе застинала от думите му и след секундите, които на Майкъл се бяха сторили вечност, бе казала, че може да преглътне всичко, но не и изневяра и беше отишла да си приготви нещата. Всичко след това му се бе струвало като дежа вю, като нещо, което е предначертано и логично. Спомняше си, че я беше попитал, дали това е края, а думите й: ”За нас няма край, Майкъл, защото никога не е имало истинско начало.” го бяха карали да гледа след нея с празен поглед.


Нощта след това бе била кошмарна и не защото не можеше да заспи- това му беше познато, а защото бе усещал присъствието на Анджелика непрекъснато, беше го търсил, беше го жадувал и беше плакал, така както не го бе правил много отдавна. Рано сутринта й се беше обадил без да се надява тя да му отговори, но сладкият й глас го беше изненадал. Беше я молил да му прости, беше се унижавал така, както никога през живота си, но тя само бе слушала, а той през цялото време бе чувал дъха й- учестен и бе разбирал, че тя плаче. Накрая сред падналото мълчание тя му бе казала, че има нужда да помисли и да разбере, дали живота й може да продължи без него. Беше го уведомила, че ще остане в NY, за да присъства на няколко семинара и уклончиво бе казала, че може би ще гледа концертите му. Анджелика беше споделила, че най- вероятно ще пътува за LA на 13 или 14 септември.


Майкъл видя Ванеса да приближава към лимузината с един от телохранителите му и погледът му се плъзна несъзнателно по тялото й. Тя изглеждаше почти зашеметяващо и въпреки че той беше разстроен, напрегнат, уморен и стресиран не можеше да не отчете колко е красива. В същия миг съзнанието му извика образа на Анджелика и Ванеса веднага спря да е повод за възхищение и се превърна в една обикновена жена, каквато можеш да срещнеш навсякъде из улиците на NY.


Вратата на колата се отвори и Ванеса влезе вътре и Майкъл й се усмихна.


- Здравей, Ванеса! Радвам се да те видя. Много си красива!


- Здравей, Майкъл! Благодаря ти! Много си мил!


Той не знаеше какво да й каже повече и се почувства неприятно, че тя е така близо до него.


- Как са нещата около концертите? Чух, че и двете вечери са разпродадени и се очаква да разбиеш MSG отново.


- Надявам се да стане така! – Усмихна се Майкъл.


- Съмнение ли долавям в гласа ти?


- Не. Ще дам всичко от себе си, а другото е в ръцете на Бог... Ванеса, много съм изморен и искам да те попитам, дали имаш нещо против да отидем в хотела ми? Нямам сили за никакви експерименти. Имам чувството, че всички папараци са се преместили в NY тези дни.


- Разбира се, че нямам нищо против. Искам да остана насаме с теб.


Ванеса сложи ръка върху бедрото му и Майкъл се изненада от смелостта й, която при нормални обстоятелства би била съвсем логична и дори желана, но в този миг му се стори прекалена. Той взе дланта й в своята и понеже не искаше да я обижда, целуна нежно пръстите й. Миришеше на лавандула. Анджелика не миришеше така. Майкъл стисна очи и се опита да увладее дивото желание да насища рецепторите си само с аромата на съпругата си.


- Липсваше ми, Майкъл! За тези дни, през които те нямаше аз си спомних толкова прекрасни неща, които преживяхме заедно...


- Ванеса...


- Искам да мога да върна времето назад и да не бъда толкова глупава и да не се подвеждам по фалш... Какво се обърка тогава, Майкъл?


- Ти се влюби в един от адвокатите ми. Не помниш ли?


- Помня, но защо?


- Не знам. Ти трябва да имаш отговорите... Не ми се говори за миналото.


Ванеса се притисна в него и сведе глава на рамото му, а лавандуловия аромат го обгърна изцяло и Майкъл изпита желание да отвори прозореца, за да диша друг въздух. Въздух, в който нямаше мириса на предателство и грях, в който липсваше вина и болка. Това му носеше и присъствието на Ванеса до него. Чувстваше е я като нещо чуждо и непривично, като пришита към него кръпка с дебели и грозни конци, нямаща нищо общо със съвършената цялост, която той образуваше само с една- единствена жена.


Майкъл натисна бутона на интеркома и след като му отговориха той предаде, че би искал да открият парфюмерия и даде поръчка какъв парфюм желае да му бъде закупен. Докато Ванеса го слушаше си помисли, че е много странно да поръчва дамски парфюм, но тя нямаше как да знае, че този беше аромата, от който Майкъл се лишаваше от няколко дни и който търсеше непрекъснато. Нейната лавандулова свежест беше събудила рецепторите му и той се беше досетил отново за липсата на онази миризма, която го караше да се потапя в градина от цветове и багри.


Докато чакаха да изпълнят поръчката за парфюма Майкъл и Ванеса разговаряха на професионална тема и по този начин той успяваше да я държи на разстояние от себе си. Точно, когато тя му разказваше за един от най- досадните си клиенти и почти го разсмиваше с абсурдните изисквания за имиджа, който искал да изгражда, телефона му позвъни и той усети как се вцепенява щом чу познатата му до болка мелодия.


- Ало?


- Обаждам се да ти кажа, че в момента съм в апартамента ти и те чакам, за да говорим. Няма значение кога ще се прибереш.


- Аз... Добре.


- Това какво означава?


- Това означава, че ще говорим.


- Имаш ли много ангажименти за днес? Франк ми каза, че не знае къде си.


- Да, той не знае.


- Разбирам, че в момента не е удобно да говориш, затова ще изчакам да се видим.


- Виж, Ан... Аз не знам кога точно ще успея.


- Казах ти, че ще те изчакам.


- Важно ли е?


- Какво?! Майкъл? Ти... Добре ли си, Майкъл?


- Не. Не съм.


- Това означава ли, че не искаш да разговаряме?


- Не.


- Не искаш или не означава?


- Искам, но не знам кога ще бъда свободен.


- Изглежда, че ще чакам дълго.


- Не знам.


Отсреща последва мълчание и след това се чу шум от нещо, което се чупи.


- Ало?


- По дяволите!.. Порязах се.


- На какво?


- На... Няма значение.


- Сериозно ли е?


- Не.


- Какво счупи?


Мълчание.


- Кажи ми какво счупи, Анджелика?


- Нищо... Ще го платя.


- Нищо няма да плащаш. Защо си такава? Защо го направи?


- Защото... – гласа й се загуби и затрептя. – Защото си с нея. Не мога да го понеса. Не мога, Майкъл. Ти ще ме погубиш. Повярвай ми. Ще ме погубиш.


- В момента съм в колата и пътувам. Какви ги твори отново изумяващо креативната ти фантазия?


- Кажи ми, че не си с нея. Кажи ми: ”Анджелика, аз не съм с любовницата си.”


- Какво е това сега? Що за желание?


- Кажи го!


- Скоро ще се видим и ще поговорим за параноите ти. Обещавам ти.


Пак нещо се счупи и Майкъл чу как при Андежелика влезе някой и тя започна да обяснява как без да иска е съборила счупените предмети. Той вече съвсем беше игнорирал присъствието на Ванеса до себе си и цялото му внимание беше насочено към това което се случваше в апартамента му.


- Анджи? Чуваш ли ме, Анджелика?


- ... Да. Чувам те. Изчакай.


Тя продължи да разговаря с човека, който бе при нея, но скоро гласът му се изгуби и Майкъл отново чу Анджелика.


- Тук съм... Майкъл, аз ще си тръгвам. Няма смисъл. Ще платя долу за счупеното. Не се тревожи.


- Искам да останеш и да ме изчакаш – през зъби каза той.


- Не, не. Няма да те чакам. Безсмислено е да се опитвам да те карам да изпитваш отново нещо, което вече си е отишло.


- Анджелика, ще ме чуеш ли?


- Слушам те.


- Не мърдай от там. Моля те!


- Ако остана пак ще ме излъжеш и аз ще ти повярвам, защото искам... Майкъл... Искам да си щастлив. Искам го. Вярваш ли ми? Ако трябва аз да страдам, заради твоето щастие- нека да бъде така, но те моля да не ме измъчваш! Аз ще намеря начин да се справя. По- силна съм, отколкото си мислиш.


- Това не е разговор, който искам да водя по телефона.


- Нито аз, но ти си с нея и... Виж, обади ми се... После... Когато можеш, когато искаш... Аз няма да се държа като принцеса и ще разговарям с теб. Обещавам ти! Нали ще се обадиш, Майкъл?


Ванеса гледаше Майкъл и в мига, в който една сълза се спусна по лицето му тя осъзна, че онази красива жена, която беше видяла преди няколко дни го владее с пагубна сила. Точно тогава тя усети толкова емоции да се врязват като остри бръсначи по цялото й същество, че потръпна от тях и й се прииска да заплаче заедно с Майкъл.


- Анджи, моля те, моля те да ме изчакаш! Искам да те видя! Искам да те докосна! Моля те!


Гласа на Майкъл се губеше, заглъхваше и той дишаше учестено и без да знае стискаше здраво ръката на Ванеса, загубил всякаква представа за време и място.


- Кажи го, Майкъл!


- Кое?


- Кажи, че не си с нея сега!


- Анджи, изчакай ме! До 20 минути съм при теб. Искам да те вдишам!


- Трябва да се погрижа за милион неща, Майкъл. Знаеш ли, видях се Джеймс и сигурно ще замина с него. Ще отидем до Колорадо. Знаеш колко е красиво там, нали? Ще се справя. Не се тревожи за мен. Аз съм боец. Само бъди щастлив. Нали ще бъдеш, Майкъл?


Майкъл чу звука от пристигналия на етажа асансьор, чу я как тя влиза в него и стисна очи, въздъхвайки дълбоко. Не знаеше как да я спре, не искаше да я лъже повече и затова не можеше да изрече думите, за които тя го молеше.


- Анджи, не мога да съм щастлив без теб.


- Можеш, Майкъл. Трябва, любов моя. Трябва! Стига сме се погубвали. Нали не искаш да се превърнем във въглени?.. Аз ще дойда на концертите ти. Радвам се, че ще присъствам. Ще взема и Айзая... После потегляме към Колорадо. Знаеш ли, че говорих и с Дилън. Той ще вземе сина ни, докато аз съм там. Ще бъде хубаво да снимам пак... Имам нужда да се взирам в залези и изгреви, почти до изгаряне на ретината... Майкъл, само й кажи нещо от мен. Ще го направиш, нали?... Кажи и, че никога няма да спра да те обичам и, ако можеш, ако го чувстваш й кажи, че винаги ще държа една малка част от сърцето ти за себе си. Никога няма да я пусна. Никога!


Начина, по който му говореше му даваше да разбере, че тя е в толкова силен емоционален стрес, от който го побиваха тръпки. Искаше да е там- до нея, искаше да я притисне към себе си и да укроти цялата й объркана нещастност. Искаше да спре да трепери, заради болката, която го унищожаваше парченце по парченце. Искаше...


- Върни се, Анджи. Качи се горе! Всеки момент ще съм в хотела. Не си тръгвай!


- Вали ли при теб, Майкъл? Тук вали и грее слънце. Има дъга... Не съм виждала дъга от много време. Красиво е. Ти виждаш ли я?


- Добре ли си, Анджи? Кажи ми, скъпа, добре ли си?


- Да, Майкъл, добре съм. Боли ме душата и сърцето, но иначе съм... сме добре. Искам да снимам дъгата, Майкъл и ще трябва да затворя. Ще чакам да се обадиш, когато не си ангажиран.


Линията опустя и той спря да чува Анджелика. Чувстваше се многобройно пъти по- смазан от преди няколко минути и имаше нужда да остане сам, за да се опита да се справи с болката, която пагубно скърцаше, почти свирейки и чертаеше бели, нажежени до хиляди градуси резки по гърдите му. От тях той едва си поемаше въздух, те го затискаха с мощта си, разбиваха го и той се бореше за кислород като изтласкана на сушата риба, лишена от възможността да се приближи до водната шир, която на метри от нея шумеше съблазнително и живително.


Майкъл разкопча няколко копчета на ризата си и едва тогава осъзна, че не е сам и че Ванеса е до него. Видя я как седи далече и го гледа с поглед, в който той не успяваше да разчете никакви сигнали, защото беше спрял да я познава добре.


- Ванеса... Не се чувствам добре. Може ли да се видим друг път?


Тя мълчеше и той неразбиращо я погледна отново, защото очакваше отговора й.


- Ванеса?


- Да?


- Бих искал да остана сам.


- Сигурен ли си? Аз искам да се погрижа за теб.


- Трябва да остана сам. Има нещо, с което искам да...


- Ще дойда с теб, Майкъл. Ти не изглеждаш добре и се страхувам за теб.


Майкъл се усмихна вяло и глухо каза:


- Няма нужда... Ще те върнат обратно в хотела ти. Извинявай!.. Трудно ми е дори да говоря сега.


- Коя е тя, Майкъл? Защо й позволяваш да те измъчва така?


Той се стресна от въпроса й, осъзнавайки, че тя бе станала свидетел на разговора му с Анджелика и на всички състояния, през които той беше преминал, докато бе говорил с нея. Почувства се разголен и в този некомфортен и сконфузен миг, реши, че иска да е откровен до край независимо от последствията и непознавайки идеално женската психика и ревността, която може да предизвикат тези думи, той погледна към нея и каза:


- Тя е... Тя е любовта на живота ми.


Ванеса вдигна брадичка, преглътна и достойно приемаща удара, който за секунда й беше нанесен, попита отново:


- А, дали ти си нейната любов? Аз не съм сигурна...


- Ванеса, ти нищо не знаеш, а и не те засяга.


- Ще ми позволиш ли да ти помогна да я забравиш?


Майкъл се шокира от думите й и смеха му изпълни купето на лимузината. Този смях, отначало тих започна да ескалира, да става все по- силен и истеричен и накрая две сълзи се спуснаха по страните на Майкъл и той го прекрати изведнъж. Погледа му стана враждебен и той каза:


- Не си спомням да съм споменал, че искам да забравям някого.


Ванеса закратко помълча и след това попита:


- Аз каква роля играя тогава в момента? На глупачката?


Чак сега Майкъл осъзна какво причинява и на нея, но той знаеше, че не й беше обещавал нищо. Много добре помнеше как след снимките тя го беше поканила в дома си и бе успяла да го накара да пожелае да изпита усещането, че пак е на 33 години. Нямаше планове, които да беше градил с нея, нямаше споделени мечти. Имаше само едно тихо присъствие и разбиране.


- Ванеса, съжалявам!


- Трябваше да се досетя по- рано. Защо го направи? Защо нарани и мен и нея, а и себе си както виждам?


- Не знам. Имах нужда от въздух, от ... Има ли значение?


- Разбира се. Ти не си, не беше такъв. Какво се промени?


- Нищо не се променило. Просто се почувствах недосегаем. Помислих си, че мога да владея ситуацията и ще съм в силата си тя да остане в контрола ми. Сгреших, Ванеса. Съжалявам!


- И сега какво?


- Сега... – той се усмихна тъжно. – Сега ще съм сам. Може би е най- добре.


- Бих могла...


- Не. Не искай това от мен. Повече нямам какво да ти дам. Мисля, че го знаеш още от самото начало.


- Не се ли страхуваш?


- От какво?


- От мен.


- Не, но и каквото и да ми причиниш няма да е нищо в сравнение с това, че загубих нея. Ще бъде само още една рана – той пак се усмихна. – Но внимавай, Ванеса, защото не е останало много място по мен...


- Искам да те прегърна и да те утеша, да отмия болките и разочарованията ти. Разреши ми да те лекувам, Майкъл.


- Не можеш. Никой не може. Дори и аз самият не бих успял вече. Късно е... Виж, пристигнахме и трябва да се разделим. Съжалявам!






Ванеса гледаше след него и знаеше, че сигурно никога повече няма да разговарят и се питаше какво да направи, за да утеши накърненото си достойнство? Колкото и да се опитваше да се разгневи не успяваше, защото в съзнанието й се появяваха две очи, който бяха толкова болни и лишени от живец, че тя разбираше, че всяко нейно действие би било безсмислено. След това осъзна, че този Майкъл й беше чужд и тя няма нужда от неговата тъга и болка. Искаше да заличи спомените от последните седмици и да успее да запази онзи Майкъл, който лъчезарно й се усмихваше преди 10 години и не спираше да го прави.






Анджелика влезе в хотелската си стая и чувайки смеха на Айзая се усмихна. Наистина хората бяха прави, когато казваха, че няма любов равна на тази, която изпитваш към детето си. Тя беше в състояние да те върне от най- страшните кошмари, да те накара да се пребориш с всички препятствия и демони по пътя си, защото имаш нужда да чуваш точно този звънлив смях и да направиш всичко по силите си той да не затихва никога.


- Мамо! – Извика Айзая и тичайки се приближи до нея.


Тя го притисна силно към себе си и сърцето й преля от каращата я да се разтапя нежност и обич към него. Малките му ръчички я обгръщаха за кратко, а след това той се отскубна от нея и започна да й разказва за картината, която е нарисувал. После се върна до масата й вземайки листа започна да й показва рисунката си. Нямаше нищо велико в нея и тя беше една палитра от цветове, линии и кръгове, но за него тя криеше съвършена логика и той беше видимо горд с постижението си.


- Красива картина, Айзая – възхити се Анджелика.


Айзая се обърна и заемайки отново мястото си започна съсредоточено да рисува нова. Детегледачката, която Анджелика беше ангажирала за деня се усмихна и каза:


- Нямаше никакво по- интересно занимание за него от мига, в който взе пастелите в ръцете си.


- Много ви благодаря за помощта и искам да ви помоля да останете с него още известно време, защото имам да свърша няколко неща.


- Ще излизате ли?


- Да. След малко. Искам само да почистя ръката си, защото се порязах и ще изляза за не повече от 2 часа.


- Да ви помогна ли с раната?


- Не. Останете при Айзая.


Анджелика влезе в банята след като извади от багажа си нещата, който й бяха необходими за почисти и превърже порязаното и чак сега забеляза, че раната й беше доста дълбока. Няколко стуйки кръв бяха се стекли по китката й вече засъхнали я накараха да изпита познатото гадене в стомаха си, което винаги я съпровождаше, когато виждаше кръв. Тя стисна очи и остави водата да отмива червените следи, а усещането в стомаха й не спираше. Стискайки зъби тя отново отвори очи и порозовялата бързо изтичаща в канала вода, смесена с кръвта й я накара да стисне здраво края на мивката, защото усети как й причернява. Помисли си, че това е абсурдно и че трябва да се мобилизира, защото раната не беше нито голяма, нито опасна, но се нуждаеше от превръзка. Единственото, за което се молеше беше да не прокърви отново, защото нямаше да успее да понесе гледката. Тя седна върху тоалетната чиния и започна да почиства порязаното и в главата й нахлуха спомените за повода, заради който го беше предизвикала. Дишането й се участи и тя усети как всеки миг ще се разплаче, затова не спираше да си повтаря: „Недей, спри! Без сълзи. Никакви сълзи повече!” Разума искаше да се пребори с чувствата, но те с всяка изминала секунда надделяваха над него и я превръщаха в своя пленница. Тя гневно сложи пластира на ръката си и избърса бликналите сълзи. Нямаше да позволи да се разпада пред очите на сина си и тази непозната жена и въпреки че осъзнаваше с цялото си същество колко е безпомощна и самотна в този миг, искаше да скрие опустошаващата я болка от тях и да съумее да се усмихва.


Анджелика излезе от банята, а Айзая продължаваше да рисува и тя се усмихна на начина, по който той вглъбен се наслаждаваше на заниманието си.


- Айзая?


Той не й обърна внимание, а тя се приближи до него и галейки го по косата каза:


- Айзая, аз трябва пак да изляза. Ще се върна скоро и ще ти донеса... Какво искаш да ти донеса, Айзая? Сладолед?


Той я погледна и усмихвайки се поклати глава.


- Ще бъдеш послушен, нали?


Последва ново поклащане на главата, а Анджелика се наведе и го целуна. Той недоволно се отдръпна, давайки й да разбере, че го притеснява и пречи на заниманието му. Тя пак се усмихна и изправяйки се обърна към бавачката му.


- Не знам колко точно ще отсъствам, но се надявам да успея да не ви задържам прекалено дълго. Ако се появи нещо непредвидено аз непременно ще ви информирам.


- Не се притеснявайте, госпожо. Ние с Айзая си прекарваме страхотно.


- Е, аз ще тръгвам – каза Анджелика. - Довиждане, Айзая.


- Довиждане – отговори й той без да вдига очи от рисунката.


- И без целувка?


Той вдигна глава и усмихвайки се прие прегръдката и целувката й.


- Бъди послушен!


В мига, в който тя отваряше вратата чу гласа му:


- Мамо, а Маки ще дойде ли после с Парис и Принс?


Анжелика се обърна и опитвайки се да удържи застигналата я отново болка, каза:


- Нали ти обясних, че те са заети и сега не могат да дойдат?


- А кога ще дойдат?


- Не знам, Айзая. Не знам – побърза да му каже и тя да излезе, а зад себе си чу как Айзая и казва още веднъж „Довиждане”


Анджелика беше имала нужда от някой близък до себе си и необяснимо защо бе решила, че единствения човек, който би могъл да откликне на тази нейна нужда е Грег. Преди няколко дни му се беше обадила и той я бе информирал, че е зает и няма как да отиде до NY, но днес, докато тя съкрушена пътуваше към хотела си той й се беше обадил, че е пристигнал в града. Тя не знаеше каква беше истинската причина той да направи този жест заради нея, но беше благодарна, че ще има някой, на който да изплаче всичката болка и мъка, която я раздираше. Беше парадоксално, че точно Грег щеше да бъде този човек, защото той беше постъпил по същия начин с нея, но имаше нужда да го чуе за пореден път, за да реши какво да прави и дали да се опита някак да прости предателството на Майкъл, който с всяка изминала секунда й липсваше все по- силно и силно.


Тя го позна сред морето от лица на бързо движещи се хора по оживената и натоварена улица и изпита облекчение заради избора си. Дори и с гръб към нея тя не можеше да го обърка с никой друг човек на тази земя. , Почувства се някак спокойна, че вече не е сама и побърза да стигне до него сякаш се страхуваше, че той е нереален и може всеки миг да изчезне.


- Грег!


Той се обърна, усмихна се и веднага след това усмивката изчезна от лицето му и я замени израз на тревога.


- Анджи, радвам се да те видя, хънибий!


- И аз се радвам, Грег!


Прегръдката му, която я обгърна я накара да се почувства защитена и тя я прие като благословия. Имаше толкова силна необходимост от топлина, от разбиране и се надяваше той да успее да ги й даде и не изпада в обичайното за него състояние, в което я поглеждаше назидателно и казваше: „Нали ти казах?”


- Какво се е случило с теб, мила? Защо така трепериш?


- Благодаря ти, че дойде, Грег! Благодаря ти!


- Усещах, че трябва да го направя, а сега виждам, че е било наложително. Погледа ти е плашещ.


Анджелика се освободи от прегръдката му и усмихвайки се, попита:


- Какво му е на погледът ми?


- Блуждае. Не ми отговори. Добре ли си?


- Не съм.


- Ела – хвана я за ръката той. – Къде искаш да отидем?


- Някъде на въздух. Не искам да се затварям между четири стени, защото имам чувството, че се задушавам. „Central park”е на няколко преки. Искаш ли да отидем до там?


- Да, разбира се. И на мен не ми се стои вътре. Времето е прекрасно, за да го пропиляваме.


Кога тя можеше да се движи по улиците с Майкъл хванал я за ръка или да седне в парк, опряна на някое дърво, както го правеше сега? Грег беше отишъл да вземе сандвичи и нещо за пиене и Анджелика гледаше поляната пред себе си, по която десетки хора бяха насядали, а други спортуваха и се забавляваха. Обичайния шум беше останал далече и се чуваше само едно жужене от смесващите се гласове и единствено самолетите прелитащи над тях нарушаваха приятното спокойствие, което цареше наоколо.


- С много чили, нали? – Чу гласа на Грег зад себе си.


Той й подаде сандвича и сядайки до нея също облегна гръб на дървото.


- Кажи ми, Анджи с какво се занимаваш сега? Работиш ли?


- Не. Бих ли могла?


- А защо не? Какво те спира? Майкъл ли?


- Не е той.


Споменаването на името му я накара да усети как тежестта в гърдите й се завърна и тя въздъхна дълбоко.


- Добре. Разкажи ми.


- Аз си тръгнах, Грег. Отново.


Той отпи от шейка си и не каза нищо, очаквайки я да продължи. Анджелика погледна напред и попита:


- Кажи ми защо ми изневери, Грег?


- Аз ли? Нали вече съм ти го казвал, Анджи? Беше грешка, голяма шибана грешка.


- Защо ме лъжеше, че не го правиш, дори когато знаех истината?


- Защото се страхувах, че ще си тръгнеш. От кога ти изневерява той?


- Защо тогава не спря, а продължи да се виждаш с нея?


- Защото... Не е толкова лесно, хънибий. Това е жив човек, който не можеш да използваш за няколко пъти и след това да му кажеш: „Благодаря!” и да си тръгнеш.


- Толкова ли е трудно да се живее с мен, Грег?


- С никого не е лесно. Анджи, защо задаваш на мен тези въпроси, а не на него?


- Защото... И аз задоволявах потребностите ти – и емоционални и физически и ти отиде при нея?


- Боже, това беше преди 6- 7 години, Анджи. Не помня точно какво се случи. Понякога нещата стават без дори да ги мислиш. Знаеш, че прекарвах много време с нея, свързваха ни толкова общи неща, тя флиртуваше непрекъснато, а аз съм мъж. Сигурно съм си помислил, че мога да бъда с нея за една нощ и да забравя. Но на следващият ден отново работихме заедно, смеехме се, решавахме проблеми и...


- А аз? Къде бях аз тогава в живота ти?


- Ти беше... – на Грег му се прииска да говори в сегашно време, но продължи в минало. – Ти беше на мястото си- в сърцето и мислите ми. Казвал съм ти го стотици пъти- не съм спирал да те обичам и за секунда.


- Не те разбирам. Не мога. Никога не съм изневерявала, когато съм обичала. Как се случва това? Вероятно нещо в мен ви отблъсква. Знам, че с мен не е лесно и понякога съм нетърпима, но да ми казваш, че си ме обичал и си предал доверието и вярата ми в теб, чувствата ми... Не мога да го разбера. Каква обич е това тогава?


- Не знам, но не те лъжа. Хората сме сложни, хънибий и понякога нямаме отговори на всички въпроси. Вършим неща лишени от логика и самите ние не знаем защо ги правим. Никога ли не ти се е случвало?


- Вероятно е, но много внимавам да не нараня нечии чувства. Почти всичко друго е поправимо, но тези неща не са.


- Зависи, Анджи. Времето е най- добрия учител и лечител. Предполагала си в онзи ден, когато ме напусна, че някога ще седиш до мен и ще изплакваш душата и болката си? Мисля, че не.


- Защо прощавам толкова лесно?


- Прощаваме на хората, които заслужават прошката ни и ни докажат, че са искрени в разкаянието си. Не мисля, че прощаваш лесно, дори напротив.


- Той казва, че не му давам спокойствието, от което има необходимост, а аз почти не го виждам. Той е толкова зает... Направих толкова компромиси заради него... Превърнах се в куфар, детето ми е като багаж... от самолет в самолет, от щат в щат, хотелски стаи... Преди можех да живея така, но сега е трудно... А той... Нямал спокойствие. Сякаш аз имам. Не знам, дали си струва, Грег. Вече не знам. Обичам го до лудост. Способна съм на какво ли не заради него, а той ме предаде. Как да го докосвам и целувам сега? Как? Знаеш ли?.. Аз съм бременна...


Грег се спря да се обляга и я погледна сериозно, а после се усмихна.


- Радвам се за теб, за вас!


- Бременна съм, а той ми изневерява. Кълне ми се в любовта си и аз знам, чувствам, че не лъже, а постъпва така сякаш не означавам нищо за него. Боли ме и съм объркана. Какво да направя, Грег?


- О, хънибий! Защо питаш мен? Трябва да се обърнеш към себе си и да разбереш какво искаш. Просто е. Не е важно, дали той ти е изневерил, а дали ти би могла да му вярваш, че няма да го прави или направи отново, дали... Нещата са много и ти ги знаеш. В едно обаче, дори аз съм сигурен- той ще се грижи добре за детето ви и за теб.


- Аз не съм бебе, за да се грижат за мен, Грег! – Повиши глас Анджелика. – Справях се по- добре от всякога преди да го срещна и след като се разделих с теб. Имах дома, за който съм мечтала, работата си, спокойствието... Той се появи и аз станах като наркоман- зависима от него. Отчайващо зависима.


- Анджи, аз мисля, че ти трябва време. Сигурно сега си много объркана и наранена. Знам, че аз съм последния човек, който може да ти даде съвет, но искам да знаеш, че аз мога да се поставя на мястото на Майкъл и знам, че, ако те обича в момента се чувства не по- малко ужасно от теб.


- Грег, тогава аз продължавам да не разбирам. Правиш нещо и то заплашва да те накара да се чувстваш зле, но въпреки това го вършиш. Каква е логиката?


Грег отново се облегна на дървото и след кратко мълчание каза:


- Нямам всички отговори на този свят, а и не бих искал да ги имам. Спомняш ли си, когато те молех да дойдеш с мен в Австралия?


Анджелика го погледна и въздъхна:


- Не започвай с това отново! Не е същото.


- Нима? Аз бях изолиран, самотен, а ти ми каза, че не искаш да бъдеш там, защото... Помниш ли какво ми каза?


- Не.


- А аз помня и никога няма да го забравя. Ти каза, че не можеш да отделиш 2 месеца от времето си, за да бъдеш с мен там. После ми звънеше и ме обвиняваше, че съм там, че ти липсвам, че не полагам никакви грижи за връзката ни, а много добре знаеше, че аз работя и няма как да не го правя.


- Не е същото- настоя Анджелика.


- Същото е. Разбира се, сега сигурно ще ми кажеш, че ти не си предала вярата ми в теб, че не си ми изневерила, но аз се чувствах така. Ти нямаше никакви ангажименти по това време и през по- голямата част обикаляше по плажовете, за да сърфираш. Имах нужда да си до мен и да ме подкрепяш.


- Щях само да ти преча- намръщи се Анджелика.


- Да, може би, но след дългия и уморителен ден на снимки щях да те прегръщам и да се чувствам обичан. Щях да споделям с теб... Наистина бяха трудни дни и се нуждаех от теб повече от всякога... Знаеш ли, ти имаш маниера да изискваш много и понякога не осъзнаваш, че трябва и да даваш.


Анджелика го погледна гневно и с възмутена интонация попита:


- Искаш да кажеш, че съм егоист и не се раздавам до край ли?


- Да. Понякога го правиш. Не харесвам Майкъл и съм ти го казвал. Продължавам да съм на мнение, че той ти носи само болка и имам усещането, че не сте създадени един за друг, но това е мое мнение. Ти казваш, че го обичаш, виждал съм как те гледа той... Но, Анджи, за Бога, той е Майкъл Джаксън! Не очаквай от него нищо обикновено и нормално. Той живее в друг свят... Защо все още не сте обявили брака си?


- А ти от къде знаеш, че сме женени?


Грег се усмихна и помръдна безименният си пръст.


- О! – Възкликна тя и погледна брачната си халка.


- Не съм глупав, Анджи. Знаех, че ще го направите рано или късно, ако продължавате да сте заедно.


- Знам, че не си глупав, Грег... Има много причини, заради които се опитваме да пазим всичко тайна. Скоро ще го ...


Нещо спря думите й и тя усети отново как сякаш гърлото й се стесни и нещо започва да я души. Сълзите се появиха неканени и тя не успя да ги спре да се търкулнат по скулите й.


- О, хъни!


Грег я прегърна силно и тя захлипа като малко дете в обятията му.


- Обичам го, Грег! Как да го накарам да забрави другата? Как да накарам времето да се върне назад? Ще бъда по- отзивчива, ще разбирам болките му, ще...


Устните на Грег докоснаха нейните и Анджелика за миг не реагира на решението му, но веднага след като осъзна какво се случва рязко се отдръпна, а ръцете й го избутаха назад.


- Какво правиш, Грег!? Какво си помисли?


- Анджи, обичам те! Аз никога няма да спра да те обичам.


- Грег... Спри!.. Боже!!!


Тя се изправи, но той успя да я задържи, хващайки ръката й.


- Не ме разбирай погрешно, Анджи. Не си тръгвай! Трябваше да ти го кажа. Трябваше!


- Грег, моля те, не ми го причинявай! Недей! Защо ми го казваш? Защо?


- Не искам да страдаш. Искам да се усмихваш. Искам... Искам... Теб.


- Тръгвам си... Имах нужда от друго... Господи!


- Анджи!


Тя чу как я вика, а в същото време й се искаше да тича, да тича до края на света, за да се скрие от всички болки и да излекува дните си от тях. Сърцето й пърхаше като уплашено птиче в гърдите й и тя се страхуваше, че Грег ще я настигне и ще трябва отново да се спасява от поредната грешка, която бе извършила. Искаше да чуе Майкъл, да го види, да поеме деликатната му прегръдка и да забрави. Да забрави, че той я беше наранил, да му позволи да й докаже, че има истинска любов в този материален свят и че тя е споходила точно тях двамата. Искаше да може да прости за грешките му, които я нараняваха дълбоко и да успее да поема само най- хубавото от неговата красива същност, от огромната му човечност и отдаденост... Тя бързаше, а телефона му не отговаряше и тя си представяше как онази жена е в обятията му и как я отдалечава от него с всяко свое докосване.


Майкъл лежеше, а болката беше ужасна, невероятно силна и пронизваща. Целият му гръб гореше от нея и той искаше да унищожи неспособността си да се измъкне от страховитата й власт. Беше извикал лекаря си и с нетърпение очакваше той да се появи, за да прекрати мъчението му. Не знаеше колко дни не бе успявал да заспи, защото бе спрял да ги брои. С ужасяващото си безсъние можеше да се пребори, но с разкъсващата го, агонизираща болка, която извикваше сълзите му, не успяваше.


На вратата се почука и телохранителят му въведе лекаря.


Да заспи. Да спре да боли. Да се откъсне за кратко от действителността, която го мачкаше беше най- силното му желание в момента...


Болката изчезваше, клепачите натежаваха, дишането ставаше по- дълбоко и жадуванто спасение идваше.


- Майкъл! По дяволите, Майкъл! Чуваш ли ме?


Гласа на Франк ставаше все по- осезаем и го измъкваше от дебрите на съня, от който той не желаеше да излиза.


- Майкъл?


- Хмммм... Остави ме, Франк! Искам да спя!


- Ставай, Майкъл!


- Казах ти да се махаш, Франк! – Обърна се Майкъл на другата си страна и се зави презглава.


- Майкъл, концерта, Майкъл... Закъсняваш с повече от час, по дяволите! Къде е Анджелика? Какво си направил? ... По дяволите! Ставай!


Франк издърпа завивката му и Майкъл най- сетне бавно отвори очи.


- Какво си взел?


- Остави ме! Гърба ме боли.


- Не ме интересува! Ставай! Защо ми го причиняваш, Майкъл? Кажи ми?


Франк набираше някого по телефона и скоро пристигна и поръчката му с много енергийни напитки и течности.


- Как е възможно да направиш такова нещо точно днес?! Точно тази вечер? Да не си полудял? Сега пий! Господи! По дяволите! Ти си...


Телефона на Франк отново звънеше, а Майкъл бавно седна в леглото и раздвижвайки рамене започна да пие от Ред Бул –а. Едва държеше очите си отворени, а гласа на Франк кънтеше в главата му:


- Да, Дейвид той всеки момент ще е готов. Не... Ще направя всичко възможно да бъде възможно най- скоро там. Да... До скоро.


Франк отново набираше някого, а очите му не спираха да гледат към Майкъл и сякаш от тях изскачаха хиляди мълнии.


- Пий! – Заповяда му той като на малко дете. – Дехидратиран си... Карън, вече можеш да идваш... Да и той да идва.


- Къде е Анджелика, Майкъл?


- О? Питаш за съпругата ми ли? – Провлачено попита Майкъл.


- Да. За нея питам. Не съм я виждал от дни... Вчера я чух.


- Моята съпруга, Тайсън, ме напусна.


- Какво?!


- Ахааа. Тръгна си- с театрален жест Майкъл посочи вратата. - И, знаеш ли, Тайсън, аз си го заслужих.


- Добре. Ще ми разкажеш после. Сега трябва да станеш, за да се облечеш и Карън да започне да те гримира.


- Не искам да го правя. Уморен съм. Искам да спя.


- Моля те, Майкъл! Хайде, стани!


- Трябва ли?


- Да. MSG се пръска по шевовете. Да, трябва!!! Как се чувстваш сега?


Майкъл продължаваше да е замаян, но кимна с глава, казвайки:


- Добре съм. Къде са ми дрехите?

Анджелика пристигна с известно закъснение за концерта на Майкъл, но с изненада разбра, че той не е започнал. Айзая изглеждаше очарован от обстановката, която цареше в препълнената зала и не спираше да задава въпроси, стискайки майка си здраво за ръката. Тя се опитваше да намери Майкъл в ложата, но не го виждаше и понеже местата им бяха съвсем близо тя успяваше да следи непрекъснато за появата му.


През цялото време, докато чакаха тя оставаше в състояние на една странна възбуда. Обичаше да гледа Майкъл на сцената и понеже не го беше правила от много време искаше да му се наслади отново, въпреки че не знаеше, дали ще успее, заради ситуацията, в която беше попаднал брака и връзката им. Тя все още не си беше отговорила на много от въпросите, които я тревожеха и я оставяха будна до късно. Опитваше се да разсъждава напълно реалистично и осъзнаваше, че тя трябва да е направила нещо наистина непростимо, защото Майкъл, когото тя познаваше не постъпваше така подло. Беше я наранявал в миналото, но и така, не по този категоричен и обиден, сриващ достойнството й начин. На няколко пъти се беше изкушавала да се опита да разбере, с коя жена й изневерява, но дори самата мисъл да я види я караше да страда и затова бързо се отказваше.

Изведнъж настана оживление и Анджелика го видя да се придвижва към мястото си, придружаван от Елизабет. За секунда погледът му я намери сред стотиците лица и Анджелика потръпна. Познаваше това изражение, познаваше тези очи и един безмълвен страх я накара да усети как се паникьосва. Започна да се пита, дали Майкъл ще бъде изобщо в състояние да излезе на сцената и й се прииска да отиде при него и здраво да го разтърси, за да го извади от унеса, който се четеше по лицето му.


Виковете не спираха, а Айзая изглеждаше очарован и не спираше да се усмихва, сочейки й напред. Тя едва чу сред създалия се шум как той повтаря като мантра името на Майкъл и се опитва да я накара да стане, за да отидат при него.


- Не, Айзая, не можем да отидем при Майкъл!


Той я погледна изненадан и невярващ на думите й, а след това се усмихна и отново извика:


- Маки. Искам при Маки!


Анджелика ненавиждаше да лъже детето си, но този път беше наложително, защото едва го удържаше и се страхуваше, че може всеки момент да се отскубне от нея, за да се опита да стигне до Майкъл.


- Айзая, сега той е много зает и ние ще го видим малко по- късно.


- Нееее... Сега!


- Не може – стисна го здраво в обятията си тя, съжалявайки, че го беше взела със себе си.


- Мамоо... Моля те!


- Ако не ме слушаш веднага си тръгваме и няма да отидем при Майкъл никога повече!


Айзая и погледна сериозен и след това отново се опита да се освободи от нея. Анджелика си помисли, че ако той продължава да се държи по този начин единственият вариант наистина щеше да бъде да си тръгне, защото нямаше да е спокойна нито за секунда. Не бе успяла да предвиди реакцията на детето си и сега се измъчваше, защото нямаше как да му обясни, че е невъзможно да отиде точно сега при Майкъл. Той се изпъваше в ръцете й, опитваше се да се изплъзне от стягащата и го в обръча си прегръдка и най- накрая се разплака, разбирайки своята безпомощност. Малката му ръчичка се протегна и сред шума Анджелика чу как той вика Майкъл и това сложи край на колебанията й. Тя се изправи и стискайки го здраво се отправи към изхода. Айзая продължаваше да плаче и да се извръща назад и да се опитва да се пребори с майка си, която неразбираемо защо не искаше да го заведе при Майкъл. Когато вече бяха извън залата Анджелика свали Айзая на пода и клекна пред него. Той за миг я гледа с пълните със сълзи очи и след това я удари по рамото.


- Майки!


- Айзая, моля те да ме чуеш. Майкъл сега е зает и има много, много важна работа и не можем да отидем при него, но аз ти предлагам нещо. Искаш ли... да се повозим с файтон? С коне, Айзая? Искаш ли? А после, после можем да отидем до McDonald's. Искаш ли?


- Майки! – Посочи той към входа на залата.


- Не. Чуй ме. Не може да се върнем. Вече е заключено.


Айзая се спусна към вратата, но Анджелика бързо го улови и се изправи. Бързаше да излязат, за да отдалечи детето си от мястото, което непрекъснато му напомняше за Майкъл. Искаше възможно най- скоро да го разсее и да спре да вижда тъжните му, неразбиращи я негови очи. Той тихо хленчеше, когато се качиха в таксито и Анджелика му говореше непрекъснато, за разходката с коне, която щяха да си направят. Скоро тя видя няколко впряга и след като слязоха бързо се качиха на единия от файтоните.


- На къде? – Попита файтонджията.


- Няма значение. Просто... Вие решете. Трябва да го разсея.


Мъжът се усмихна и за щастие на Анджелика се оказа от малкото сговорчиви хора и не спря да се шегува с Айзая, докато той започна да го слуша и да го разпитва за коня. След това се отпусна върху бедрата на Анджелика и тя видя как очите му натежават и той заспива. Искаше й се да продължи разходката с файтона, защото беше много приятна, но трябваше да се приберат и затова я прекрати и скоро слезе взела на ръце спящия Айзая и влезе в хотелската им стая.



Късно през нощта потрепването на телефона й я извади от мислите й и тя се колеба известно време преди да го вдигне.


- Кажи, Майкъл, какво искаш?


- Защо си тръгнахте?


- Айзая искаше да дойде при теб.


- Защо не го доведе?


Тя мълчеше.


- Анджи?


- Какво?


- Добре ли си?


- Не. Благодаря, че попита все пак.


- Ще дойдеш ли на второто шоу? Бих искал да присъстваш!


- Защо се обаждаш, Майкъл?


- Липсваш ми!


- Обади се на любовницата си да дойде и да те утеши.


- Ти не разбираш...


- Да, така е и никога няма да разбера.


- Няма ли да поговорим или ще продължаваш да се сърдиш?


- Обмислям да се разведем, Майкъл.


- Не! Недей, Анджи!


- Не реагирай по този начин. Сам виждаш, че не се получава.


- Не е вярно.


- Кое не е вярно? Помисли си само. Ние сме женени само от 3 месеца, а вече няколко пъти имаме сериозни спорове, при които някой от нас си тръгва. Ти имаш връзка с друга жена... Не искам да се нараняваме повече.


- И аз не искам, но ще го направиш, ако предприемеш тази стъпка. И нямам никаква връзка.


- О! Сега и ще отричаш ли? Сам го каза.


- Казах, че нямам връзка, а не че не съм спал с нея няколко пъти.


Майкъл чу как Анджелика затвори и разбра, че думите му отново са я наранили без да го иска. Нямаше да се откаже да разговаря с нея, затова я набра отново.


- Какво?! – Гневно каза тя.


- Спри да ми затваряш по този начин! Държиш се неадекватно.


Анджелика се разсмя.


- Аз ли се държа неадекватно? Тази вечер ти изглеждаше по този начин.


Майкъл знаеше какво има предвид тя и затова въздъхна и реши да отмине коментара й.


- Искам да се видим. Къде си отседнала?


- Не. Няма да се виждам с теб. Ти го направи неприемливо. Разбери, че много, много ме нарани. Не мога да те гледам и да не мисля за нея.


- Няма смисъл да го правиш по- драматично, отколкото е, Анджи. И двамата знаем, че рано или късно пак ще бъдем заедно. Ние не можем да бъдем разделени. Не го ли разбра за всички тези години?


Анджелика мълчеше, но Майкъл чуваше, че е още там и затова реши, че тя се колебае и продължи:


- Не искам да бъда далече от теб. Сгреших. Знам. Накажи ме както искаш, но не и по този начин, защото те обичам повече, отколкото можеш да си представиш.


- 306 Запад, 94та улица, хотел „Александър”, стая 451.


- Какво?


- Тук съм отседнала.


- Повтори пак.


Анджелика му повтори адреса и Майкъл каза:


- Манхатън, нали?


- Да.


- Добре. Скоро съм при теб. Не ме лъжеш, нали?


- Майкъл!


- Добре. Аз...


Той се луташе из апартамента сякаш не знае какво да направи и най- сетне каза:


- Ще ти звънна след малко, защото трябва да се обадя да приготвят колата.


Майкъл се обади на Франк, за да му каже, че ще излиза и след като го информира къде и защо ще ходи на това място Тйсън въздъхна и каза:


- Изчакай известно време, за да направя така, че да не разбере целия свят къде си бил. И, Майкъл, направи нещо и спри тази лудост, която ви владее и двамата. Уморих се от вас.


- Ще се опитам, Франк. Ще се опитам.


Разговора им не водеше до никъде и те уморени да повтарят едни същи неща най- сетне мълчаха и всеки от тях се бе отдал на собствените си мисли. Едно беше общото, което мислеха и то беше истински необходимо- Анджелика се нуждаеше от спокойствие, за да не стресира себе си, а по този начин и бъдещото им дете. До сега не бяха съумели да се опазят от изблиците си и в мига, в който тя спомена, че се страхува за това какво отражение ще даде цялата ситуация на бебето им Майкъл беше млъкнал и само едно тихо „Извинявай!” се беше отронило от устата му.

Анджелика се изправи и взе и извади една папка от нещата си.

- Преди два дни се свързах с адвоката си и той ми изпрати по факса документи. Подпиши, Майкъл.

Майкъл отвори папката, видя съдържанието й бързо я затвори.

- Не!- Поклати глава той. – И не биваше да го правиш без да си разговаряла с мен.

- Аз исках да го направя, но ти беше с нея. След това... Реших, че няма смисъл.

- Анджи, спри да я намесваш и да се оправдаваш решенията си с нея. Повърхностно е. Знаеш, че не е там проблема.

- Майкъл, мога да разбера всичко. Не да го приема, но да го разбера. Изневяра не мога. Сега те гледам и искам да те удуша. Сякаш не знаеш каква съм, когато има друга жена наблизо. Как изобщо можа? Грег постъпи така с мен и ти го повтори. От него си тръгнах. Защо да остана при теб? Дай ми една прична.

-  Обичам те и мога, знам как да те правя щастлива.

-  И много нещастна... Ще ми кажеш ли защо постъпи така?

-  Защото... Не е лесно да дам отговор. Има ли значение? По- малко ли ще те заболи, ако знаеш причината?

-  Не, но ми го дължиш. Подпиши, моля те! Нека прекратим тази лудост.

-  Ти наистина си сериозна май? – Удиви се Майкъл.

-  Разбира се, че съм.

-  Анджи, това не е игра. Тук става дума за нас и има още нещо много важно- детето ни.

-  Какво за него?- Тя веднага осъзна какво има предвид Майкъл - О, не! Не си и помисляй да ми го отнемеш или да живее с теб. Абсурд, Майкъл! Няма да го позволя.

-  Виждаш ли? Искаш ли да преминеш и през това, защото аз ти казвам, че също няма да ти позволя да го вземеш. Ами сега?

Той я гледаше сериозно и виждаше как паниката я обзема и как едва се удържа да не му се нахвърли. Не искаше да я наранява, но беше задължително да й покаже, че решението й е импулсивно и изобщо не е мислила трезво, когато го е вземала. Гърдите й бързо се повдигаха и тя присвиваше очите си и го гледаше с нескрито отвращение.

-  Ти!... Защо?... Аз няма да ти позволя!!! Няма!

Испанския отново заваля и в тишината на стаята шепота й звучеше още по- гневно.

-  Няма да ми вземеш детето, Майкъл! Ако трябва ще умра, ще емигрирам, ще се скрия там, където няма да ме откриеш, но няма да ти дам детето си. Няма, предателю!

Тя посегна да го удари, но той хвана ръката й:

-  Не го прави никога повече! Недей! Без значение, дали ще съм аз или някой друг. Това е признак на безсилие и е повече от грозно. Никак не ти отива.

Анджелика го гледа известно време и после отпусна ръката си и сведе глава.

-  Извинявай!... Върви си, Майкъл!

Тя взе папката от ръцете му и отстъпи назад. Майкъл продължаваше да я гледа без да се движи и след това се приближи до нея и я хвана за раменете.

-  Аз не съм такъв мъж, Анджи. Знаеш го. Не съм изневерявал с душата и сърцето си. Ти си най- безценния човек в живота ми заедно с децата ми и майка ми. Искам да ти го кажа още веднъж, защото имам чувството, че го забравяш.

-  Толкова ли е добра в леглото тогава?

-  Не е и това, Анджи... Исках да избягам от безпощадната ти власт. За малко и аз да владея. Пред теб се чувствам нищожен... Ти си като приливите. Бавно, но сигурно настъпваш и обсебваш, завземаш територия и не я освобождаваш никога. Просто за съвсем кратко се отдръпваш. Исках аз да го правя по същия начин и да съм господар.

Тя се намръщи и се освободи от ръцете му. Думите й му бяха несериозни и тя не можеше да ги приеме.

-  Това е нелогично и... Каква е тази мания, ако си откровен да се чувстваш винаги над всички и само ти да си господар? Какво е това? Господар?

-  Не исках да съм така безпомощен, Анджи.

-  Върви си, Майкъл. Просто си върви.

Тя отвори папката и скъса на четири формуляра за развода им.

-  Тръгвай.

-  Ела с мен.

-  Не. Не мога.

Майкъл се опита да я прегърне, но тя се отдръпна, вдигайки ръце пред себе си. Очите го молеха да я пощади и да не я измъчва повече и затова той се отдръпна и попита:

-  Ще дойдеш на 10- ти, нали?

-  Не знам. Ще реша през тези дни. На другия ден имам среща с Джеймс рано и не искам да я проспивам. Продължава да ми се спи повече от обичайното за мен.

-  Както решиш... Обичам те! Не го забравяй за секунда!

-  Върви. Искам да спя. Беше дълъг ден.

Майкъл излезе, а тя седна на леглото, погали дълбоко спящия Айзая и остави една сълза бавно да се стича по лицето й.