Повече от чувство 93

24 Май 2001 година

Анджелика не беше спала добре и цялото напрежение се изливаше върху нея на талази. Сякаш звуците идваха от много далече и слуха й ги пропускаше и тя оставаше концентрирана само върху собствените си мисли, които също се рееха безпризорни. Наистина ли бе дошъл денят или сънуваше?! Щеше ли да се събуди и да осъзнае, че действителността е различна и нищо от онова, което се случваше около нея не е истина, а само един кратък отрязък от света на Морфей?!

- Анджи! Чуваш ли ме?

- Хмм?

- Не знам къде е тирата ти?

- Кое?

- Къде си, момиче? - Застопориха я зелените очи на Бриджит.

- Тук съм, Бридж.

- Къде е?

- Не знам.

- Не знам не е верният отговор, скъпа. Спомни си.

Анджелика се опита да се концентрира и да съумее да отговори на Бриджит, но не успя и затова безпомощно сви рамене.

- Не може да я няма.

- Какво търсиш, Бридижит? - Попита Елвира.

- Тиарата.

- Ето я.

Като сръчен магьосник Елвира посегна към шкафа, върху който стоеше кутията и я подаде на Бриджит, която извади тиарата от нея и започна да я слага върху косата на Анджелика.

- Какво ви става, момичета? - Попита тя. - Действате сякаш не виждате и, Анджи, моля те, стегни се. Изглеждаш така сякаш след малко ще ти сложат смъртоносна инжекция. Какво е това изражение?

- Мамо, може ли да поговоря с теб? Насаме?

Всички се спогледаха и след това излязоха, а Елвира седна, очаквайки онова, което иска да й сподели Анджелика.

- Кажи ми, мамо, дали постъпвам правилно?

- Какво?!

- Кажи ми!

Елвира взе ръцете на Анджелика в своите, усмихна се и каза:

- На този въпрос можеш да си отговориш само ти и никой друг, ангелчето ми.

- Защо съм толкова объркана?! Никога не съм обичала така силно някого през живота си. Никой не ме е карал да забравям за себе си така както той го прави, а ме е страх. Достойна ли съм за него, мамо? Ще му бъда ли достатъчна или Джоузеф ще се окаже прав?

- Джоузеф?! Какво е казал той?

Анджелика осъзна, че майка й не знаеше за пререканията й с бащата на Майкъл и понеже не искаше тя да научава за тях, продължи да задава въпросите си:

- Аз съм съвсем обикновена, а той е супер - звезда, милионер... Той владее света на музикалния бизнес, той е икона... Боже, коя съм аз? Момиченцето с ожулените колене, което мечтаеше, когато порасне да си купи бял кон. Мамо, не искам един ден да се окажа наранена. Моля те, помогни ми, за да не сгреша. Моля те!

- Анджи, затвори очи.

- Не, мамо, не ми прилагай техниките от сеансите си. Не съм твой пациент.

- Послушай ме, мила. Затвори очи.

Анджелика затвори очите си и нервно попита:

- И сега какво?

- Сега поеми дълбоко въздух. Много дълбоко. Точно така, скъпа. Сега издишай и се опитай да визуализираш хубав момент с Майкъл, в който си се чувствала щастлива. Какво е усещането?

Елвира видя как лицето на Анджелика се отпусна и как на устните й се появи усмивка. Изражението й стана пухкаво и меко, нежно и тя сякаш засия в необикновен блясък.

- Усещането е... Сякаш ме обгръщат ангелски криле.

- Тогава не е нужно да ми задаваш повече въпроси, Анджи. Ти имаш любов. Дали тя ще си отиде зависи от вас двамата с Майкъл, защото е необходимо непрекъснатото й подхранване. Тя не е даденост, а й е нужна грижа.

Анджелика отвори очи, премига и изненадано възкликна:

- Господи, какво ми става? Трябва да побързаме. Не искам да го карам да чака глупаво пред всички, а аз да се бавя. Или искам? - Усмихна се тя.

На вратата се почука и Бриджит подаде главата си, казвайки:

- Не искам да ви притеснявам, но всички вече са по местата си и започват да се оглеждат леееко изнервени.

- Закъснявам ли? - Попита Анджелика.

- Не. Не много. Само с около 30 минути.

- Оооо, не трябва така!! Не бива... Бриджит, ела бързо, за да сложим воала.

Бриджит и другите шаферки се върнаха в стаята, а Елвира излезе, за да извика Силвио, който нервно крачеше из коридора. Тя му се усмихна, а той попита:

- Наред ли е всичко?

- Да. Обичайните страхове. Нищо страшно.

- Ел, толкова съм развълнуван... Моето малко момиченце ще се омъжи...

- Да. Ще го направи - усмихна се Елвира.

След малко тя излезе и зае мястото си в красивата градина, която очакваше само Анджелика и беше се превърнала в трептящо, заредено с електричество тихо жужене на малкото гости, които щяха да присъстват на това така важно събитие в живота на Майкъл и неговата любима. Елвира погледна към него и срещна погледа му, в който прочете хиляди въпросителни и за да го успокои тя се усмихна и кимна с глава, давайки му знак, че всичко е наред. Той също й кимна и повдигна вежди, с което я накара да разбере, че напълно добре познава бъдещата си съпруга и е очаквал колебанията й.

Всъщност, Майкъл се беше страхувал, че тя дори може да отложи сватбата. Напоследък около нея не беше възможно да се доближи човек, който да не бъде попарен от язвителните й забележки. В последния момент тя променяше решенията си за това как трябва да изглежда това или онова и къде да стои. Цветята или й изглеждаха прекалено много или съвсем малко. Потърпевши се оказваха всички - от Айзая до доставчици и сватбени агенти. Тя не прощаваше на никого. Последната вечер, през която бяха били заедно тя му беше казала, че съвсем не е сигурна, че тази помпозност й харесва, че одобрява предвидените захаросани фойерверки и че мисли, че е най - добре да отлетят на някъде двамата и да се оженят необезпокоявани и само пред необходимите 2 или 3 свидетеля. Единствено спокойствието и опита му в осъществяването на грандиозни проекти бяха помогнали на Майкъл да не изпадне в нейното изнервящо състояние. Тя беше под толкова силно напрежение, че той не успяваше да проумее защо така отчайващо се притеснява.

Една вечер той и Раул бяха решили, че е време да я извадят от състоянието й на дразнеща тревожност и на всеки неин опит да заговори за сватбата или за нещо свързано с нея, те отклоняваха разговора. В един момент тя беше попитала: „Вие изобщо слушате ли ме?” и на отговора на Раул: ”А ти казваш ли нещо съществено, за да си правим труда да те чуем?” тя го беше гледала дълго и вероятно осъзнавайки колко абсурдно се държи се беше извинила и бе спряла да ги занимава с това как един от сватбените агенти 1 час се е опитвал да спори с нея, че е по- добре цветята да са само бели, отколкото смес от розово и бяло. После и двамата се бяха смели, когато тя бе взела телефона и беше започнала да се оплаква на майка си.

Майкъл разбираше до някъде оправданията, че не може да не бъде под напрежение, защото иска всичко да бъде идеално и точно така както си го представя. Беше казала: ”Смятам да се омъжа само веднъж и искам този ден да премине без да съм направила компромис с нищо.”

Изведнъж музиката затихна, закратко се чу само смесения звук на разговарящите гости и след това настана тишина и всички извърнаха очи назад. По пътеката уверено и събуждащо умиление, премина Парис, която разпръсна по нея от малка кошничка,  листенца от рози. След това се показа и първата шаферка, а веднага след втората, се появи и Бриджит, която се приближаваше към мястото си, озарена от най – лъчезарната си усмивка, хванала за ръце Принс и Айзая.

Майкъл усети как стомаха му се сви на малка тръпнеща в очакване топчица и в мига, в който музиката засвири „Here Comes The Bride” и всички се изправиха на крака, за да посрещнат Анджелика, той почуства как кълбото се сви още повече и след това започна да се разлива по цялото му тяло. Франк стисна рамото му, а той се извърна бързо и срещна щастливото лице на своя кум, от своя страна му отговори с кратка усмивка и очите му отново се извърнаха, очаквайки да видят бъдещата му съпруга.

- Как изглеждам? – Попита Анджелика.

- Прекрасно – отговори Силвио и й подаде ръката си.

Анджелика хвана под ръка баща си и той усети как тя трепери, погледна я, усмихна й се и попита:

- Готова ли си?

- Да – кимна тя бързо.

- Обичам те, миличка!

- И аз те обичам, тате! – Усмихна се едва Анджелика. – Нека вървим и не го караме да чака повече.

Баща й сложи дланта си върху нейната и я поведе към Майкъл.

Очите му… Очите й… Майкъл и Анджелика се свързваха с тях и никой вече не съществуваше наоколо. Музиката изчезна, а тихата приятна вечер се превърна в бляскав окъпан от зарево ден. Майкъл въздъхна дълбоко, докато обгръщаше с ласкав поглед прекрасната жена, която по- нежна и красива от листенцата на покрито с роса цвете, се приближаваше към него и запленен от вълшебната й омая, прехапа долната си устна, усмихвайки й се, развълнуван.

Анджелика не можеше също да спре да го гледа и загубена в мекотата на излъчващият му толкова много любов, възхищение и захлас негов поглед, също му се усмихна.

Колебанията, тревожността, нервността изчезнаха в мига, в който той пое ръката й в своята и гледайки я с влюбени като на млад хлапак очи, тихо й каза: „Много си красива! Разкошна! Обичам те!”, а след това леко стисна дланта й.

Усещаше го, знаеше го – тя бе единствената. Тя беше онази, която спираше болките, тя беше онази, която го караше да иска да й даде целия свят и световете след него и още по- далечните. Анджелика беше кървавата болка и диво желание, тя беше отговора на всички негови въпроси за любовта. За онази, любов, която те кара да коленичиш и да се молиш никога да не си отива. Любовта, която като слънчеви лъчи се промъква през всяка пора на кожата и не спира да пърха в теб с благодатния си живот. Тя беше реещият се в простора бял гълъб, вихрещият се бързей, зеленото поле с искряща млада трева, дъха на всички сезони, мощта на стихиите… Да, тя беше всичко това, което не може да се опише с думи.

Искаше да му каже толкова много неща, а те засядаха в гърлото й и думите онемяваха. Той беше толкова прекрасен в белия си костюм, с бисерната си, успокояваща усмивка и мекия, шоколадов блясък в големите си красиви очи. Всеки жест й говореше и тя го обичаше и обичаше… Леката ласка на плъзгащият му се по ръката й палец, сигурността, с която държеше дланта й в своята я караха да знае, че никога няма да има друга такава любов в живота си. Подложена на препятствия, наранявана, прокуждана, тя, тяхната огнена обич, тя, тяхната розова, пухкава сладост, тя, гальовно мъркащата им споделеност, се беше изправяла победоносно и беше възкръсвала от пепелта като пламтящ феникс, който сега се рееше в душите им.

Майкъл се извърна, погледна я и понеже видя колко много е развълнувана реши пръв да произнесе своите думи към нея. Той обгърна с очи красивото й лице, което се къпеше в отенъците на прасковена мекота, взе ръцете й в своите и започна:

- Скъпа моя, много хора прекарват живота си в търсене на своята сродна душа и на тяхната истинска любов. Някои хора имат щастието да открият човека, който искрено да нарекат по- добрата част от самите тях, докато останалите прекарват живота си в търсене на този човек и понякога не успяват да го открият. Аз съм истински благословен да прибавя себе си към щастливците, защото те открих. Открих теб. Спомняш ли си първия миг, в който очите ни се срещнаха? От този миг, в който те видях, аз знаех, че ти си единствената за мен, онази, с която някъде дълбоко в себе си знаех, бях убеден, че трябва да преживея остатъка от дните си.

Обичам те, Анджи! Знам, че ти си единствената за мен и че си моята истинска любов. Аз съм щастлив и благодарен, че дойде в живота ми и превърна дните ми в безкраен празник. Аз искам да бъда твоя любовник, твоя спътник и най – добрия ти приятел до края на живота си. И сега, когато си до мен, ти обещавам никога да не те пусна да си тръгнеш. Обещавам ти, Анджи, че аз вярно и неотлъчно ще бъда до теб, независимо през какви бури и препятствия ще трябва да преминем. Обещавам ти да те обичам безпределно, да те подкрепям и да бъда твоята упора във времена на нужда, да те карам да се смееш и да те прегръщам, когато плачеш и да те уважавам, така както само ти заслужаваш на този свят. Обичам те и това е за вечни времена!

Ръцете им се държаха, а тя, развълнувана да чуе обещанията му, усещаше как вълнението взема връх и как очите и се изпълват със сълзи. Все пак, Анджелика успя да се овладее и да не се поддаде на силната и завладяваща емоция и първоначално гласа й трептящ и тих, прозвуча в омагьосаната тишина наоколо:

- Майкъл, веднъж ти ми каза, че се страхуваш да остарееш. Тогава ти ми каза, че да остарееш означава да си самотен и че това те плаши. Но, скъпи, аз искам да остарееш, да остарееш с мен. Искам да виждам всяка малка бръчица по лицето ти, която ще отпечатват годините, всяка бяла нишка, която ще се появява в косите ти, защото, мили мой, за мен ти ще бъдеш най- красивият, дори когато лицата ни остареят и косите ни посивеят. Не трябва да се страхуваш, че ще бъдеш сам, мой любими, защото аз ще бъда до теб. Остарей с мен, любов моя! Обещавам ти, че ще те обичам вярно и всеотдайно, че ще се грижа за теб с цялата своя нежност, че ще те подкрепям във всяка стъпка по пътя ти и ще уважавам нуждите ти. Заклевам се, че през всяка секунда на дните, които ми остават, аз няма да спра да те обичам, така както никой и никога няма да те обича!

Емоцията беше завладяла всички присъстващи. Начина, по който Майкъл и Анджелика се вричаха един на друг, думите изречени с толкова силно чувство, очите им, които блестяха, окъпани във възхищение, че споделят този миг, тяхната искреност и неподправеност и усещането, което оставяха, че няма никой друг около тях, караха всеки да се просълзи и понеже на сватбата нямаше случайно присъстващи, а само най – близките и скъпи за тях хора нямаше как да емоциите да не надделеят.

Майкъл имаше чувството, че я целува за първи път и тя сякаш отново бе непозната и жадувана до раздираща болка. Устните й докосваха неговите внимателно и трептящо и не му позволяваха да им се наслади до край. Сякаш тя премина по неговите като топъл бриз и остави само жажда по световете, за които му загатна и които той в действителност познаваше безкрайно добре, но усещането беше за неоткрито и съвършено в своята девственост. Анджелика най – сетне беше негова законна съпруга, произнесла своето: „Да”, гледайки го в очите, сериозна, много притеснена, но и изключително уверена. Анджелика беше приела пръстена, който вече блещукаше на красивата й длан, с той беше приел своя от нея, изпитващ истинска радост, че вече тя беше негова и пред Бог.

Докато церемонията бе протичала, съпроводена под класическа музика, Майкъл и Анджелика не бяха забелязали колко са развълнувани и децата им. Те стояха сякаш омагьосани от случващото се пред очите им и противно на очакванията, че ще искат да се приближат към майка си и баща си, те оставаха притихнали и само Принс тихичко задаваше въпроси, а Парис не откъсваше очи от вричащата се двойка.

 

- Анджи?

- Да – обърна се тя към него.

- Нищо. Красива си. По- красива, отколкото предполагах, че ще бъдеш.

Тя се усмихна и спря, за да го изчака да се приближи.

- Благодаря ти! И ти си много хубав.

- Благодаря – усмихна се и той. - Знаеш ли, чувствам се много интересно. Случвало ми се е вече, но този път е различно. Цялата тази обстановка, всички хора, които обичаме ме притесняват, ако трябва да съм откровен. Не обичам да излагам на показ чувствата си. Не така, не по този начин.

- Съжаляваш ли?

- Не. За Бога, не! Много е хубаво, но… Срамувам се.

- Никога не успях да ти повярвам, когато кажеш, че се срамуваш да си пред хора. Ти си… Ти си Майкъл Джаксън. Как може да се срамуваш да си пред хора, когато заставаш пред хиляди?!

- Другия не се срамува – изпълнителя. Този, който сега стои пред теб иска да те хване за ръката и да избяга много далече.

- Искаш ли да го направим?

- Да, но не можем – усмихна се той.

От нищото се появи един от сватбените им агенти и каза:

- Време е. Вече може да влизате.

Майкъл погледна към Анджелика, повдигна вежди и подавайки й ръката си, каза:

- Нека шоуто да започне.

- Това не е шоу, Майкъл.

- О, Анджи, това е истински панаир на суетата. Радвам се, че присъстват само най - близките ни… Боже, колко хубаво ухаеш! Може ли да те целуна?

Анджелика поклати глава, отказвайки му и каза:

- Току – що освежих грима си. Да не си посмял!

Майкъл кимна, усмихна се и попита:

- А аз как изглеждам?

- Прекрасно.

Анджелика се обърна с лице към него, прокара пръсти по яката на ризата му, изпъна връхчетата на яката й, намести брошката му, която заместваше наличието на папионка или вратовръзка и спускайки ръка надолу и задържайки я върху гърдите му, повтори:

- Прекрасно. А аз?

- Да вървим – усмихна се Майкъл. - Ти си повече от съвършена.

Майкъл стисна още по- силно ръката й и за първи път от много време Анджелика усети, че тя трябва да му бъде упора. Почувства се странно и изненадана от това, че той е притеснен, но отвърна на жеста му, давайки му да разбере, че е до него и влязоха в красиво подредената зала, в която гостите им ги чакаха с нетърпение.

Майкъл веднага се промени и влезе в роля. Усмивката му заблестя, разпръсна блясъка си върху всички присъстващи и само Анджелика усещаше и знаеше колко некомфортно се чувства той.

Вечерта минаваше според предварителната организация и план, който Анджелика, заедно със сватбените агенти бяха подготвяли много внимателно и старателно. Тя не бе искала нищо прекалено и натоварващо, а просто една нормална обстановка, в която и нищо да не липсва, но и нищо да не е натрапчиво. Беше й било трудно да съчетае всички идеи в една обща и понеже самата сватба носеше стила и духа на Изтока и „Приказките на Шехерезада” тя с усилия се бе старала да не бъде тежка.

Катрин й кимна и тя, извинявайки се на Майкъл, стана, за да отиде до масата й. Минавайки покрай Джоузеф, който след дълги колебания бяха решили да поканят, тя го чу да й казва:

- Честито, Анджи! Вече си част от нас.

Тя го погледна, за да разбере, дали има подигравателен подтекст в думите му, но той я посрещна с искрена усмивка и очите му я гледаха с молба за извинение. Анджелика се изненада от промяната на отношението му, но не пожела да се концентрира върху него и затова мимоходом му благодари и се наведе, за да чуе какво иска да й каже Катрин.

- Мила, кога е заплануван танца ви?

- О!!! Бях забравила. Извинявай!!! Те сигурно вече са тук?

- Да, обадиха се преди малко.

- Ами, може би след около 30 минути. Ще говоря със сватбения агент, за да знае, че са тук. Той ще се погрижи за останалото. Благодаря ти, че ми каза!

- Мамо! – Обгърна я с ръце Айзая.

- Айзая, миличкия ми! Никакво внимание не мога да ти обърна днес, слънчице.

Тя го взе в ръцете си, а той сложи глава на рамото й.

- Как си, моето красиво момче?

Айзая я прегърна и тя усети как се отпуска в прегръдката й. Беше го виждала как се забавлява с другите деца, как тича и понеже вече беше късно той вероятно имаше нужда да спи. Ако не заспеше сега по- късно щеше да бъде невероятно кисел и нямаше да може да успее.

Анджелика се огледа и видя майка си да разговаря с баща й и извинявайки се на Катрин се запъти към тях.

- Мамо, мисля, че му се спи. Какво да правя?

- Нищо не прави, скъпа. Остави го при нас. Ако не му мине ще измислим нещо.

- После ще е нетърпим и вие няма да успеете да заспите.

- Анджи, не се тревожи. Остави го да се забавлява.

Анджелика все още изгледаше объркана и затова майка й се изправи и взе Айзая от ръцете й.

- Върви, Анджи. Днес е вашия ден.

Тя продължаваше да се колебае, обърна се и видя Майкъл да седи сам и да се усмихва разсеяно на всички, които бяха около него и целувайки Айзая реши най – сетне да се върне на масата.

Докато приближаваше Майкъл я гледаше и си мислеше, че е несправедливо да я крие от света, че иска тя да се ползва с всички привилегии, които щяха да й се полагат от тук нататък, а осъзнаваше, че все още не може да я постави в клетка. Обичаше я толкова силно, че искаше да може да я опази от безумието на медиите и от любопитните им, студени обективи и микрофони. Тя беше толкова неподправена и истинска. Не искаше да я кара да се променя и да играе роли. Искаше я за себе си, такава каквато е, а дадеше ли я на света, тя моментално щеше да се промени. Знаеше го. Беше го преживявал.

Тя се усмихваше мило на всички, косата й, прибрана в красиво подреден кок, искреше в катранените си отблясъци. Тиарата контрастираше на тази загадъчна тъмнина, а воала й нежно падащ, обримчваше меките черти на лицето й и го превръщаше почти в ангелски невинно. Тя, въпреки че вече беше на 32 години, изглеждаше като младо момиченце и той не успяваше да се наслади на цялото й приказно съвършенство, което го караше всеки път, когато я погледне да благоговее. Толкова време бяха пропилели в раздели, толкова дълго не бяха били един до друг и се бяха лутали в лудостта на грешките си, които ги бяха измъчвали и оставяли кървави следи в душите, сърцата и телата им, че Майкъл не знаеше, дали точно заради това, че толкова често бяха далече един от друг не можеше да й се насити. Не искаше и да разбира. Единственото, което желаеше е тя да бъде до него, защото най – сетне бе намерил своята сродна душа, своя пристан и не искаше да го загуби никога. Едва ли някой от присъстващите и дори майка му, която го познаваше толкова добре можеше да предположи какво означава приближаващата се към него като фея от непознати, магически земи, жена. Дали преувеличаваше? Дали дългото търсене на любов не превръщаха настоящата в идеална? Не знаеше. Знаеше само, че, докато я държи в обятията си и обонянието се насища с аромата й, а тялото й топли неговото, докато слуша гласа й, когато разговарят, докато изтрива сълзите й, докато слуша звънкия й като на малка медена камбанка смях… се чувства като никога до сега с жена. Чувства се у дома.

- Майкъл, виж ги! – Усмихваше му се тя.

Той проследи погледа й и видя как Принс и Парис, седнали в единия край на мястото отредено за танцуване слушаха внимателно и с огромен интерес един от племенниците на Майкъл. Парис беше склонила глава на рамото на Принс и очите й разтворени широко говореха за искрено учудване и захлас.

Майкъл също се усмихна и му се прииска да отиде при тях, но в същия миг глас започна да обявява:

- Скъпи гости, вече е време да поканим на подиума за техния първи танц като семейство г- н и г- жа Джаксън.

Анджелика се извърна рязко, изненадана и после погледна към Майкъл. Двамата дълго бяха избирали песен, защото много песни свързваха със своята любов, но най – накрая решиха, че една единствена непрекъснато ги кара да са напълно единодушни. Тя беше обещание за вреченост и безспирен, изненадващ с красотата си свят, който те си обещаваха да споделят.



Майкъл се усмихна с неговата толкова мила и свенлива усмивка и се изправи подавайки ръката си на Анджелика. Тя усещаше, че той е много притеснен и би предпочел да застане пред изпълнен от хиляди души стадион, отколкото да танцува пред очите на близките и приятелите си, но знаейки, че не може да не се подчини на традициите, вървеше до нея усмихнат, неиздаващ вълнението си и успешно прикриващ смущението си.

- Обичам те! – Каза му тя.

- Обичам те повече! – Отговори й той.

Елизабет им се усмихна, а Майкъл мимоходом пое ръката й, сякаш търсейки подкрепа и от най – любимата си приятелка. Малко след това те се отзоваха сами в центъра на подиума и в мига, в който зазвуча музиката той сякаш се вкамени, погледна изненадано Анджелика, а тя му се усмихна.

- Анджи?! Какво…

- Това е моя подарък за теб. Зная, че този ден не би бил завършен, ако тя не присъстваше на него.

- Боже, мили!!! Анджи!!! Сега искаш да ме разплачеш, нали?

- Не, любов моя! Не искам. Обичам те, Майкъл!




От дъното на залата към тях, хванати за ръце вървяха Лайнъл и Даяна и гласовете им красиво се вплитаха в една от превърналите се в химн на любовта песни, които изпяти с толкова откровеност и чувство, доковаха сърцата по невъзможно да бъде изказан начин.

Майкъл се чувстваше повече от пиян. Чувстваше се, че тази изненада е повече, отколкото може да понесе. Двете му любими жени! Двете жени бяха тук! Едната танцуваше притихнала в обятията му, а другата празнуваше неговата най – сетне открита любов. Нямаше как да опише чувството, което го владееше. Това беше неземно усещане. Да, той беше загърбил отдавна чувствата си към Даяна, които години наред го бяха влудявали, да, той вече обичаше безумно силно Анджелика, но сега, виждайки и чувайки първата истинска любов в живота си, първата си жена… искаше да може да я прегърне, за да й каже колко много я обича.

Сякаш останалите отново изчезнаха и той, споходен от безумното състояние, в което се намираше притисна плътно Анджелика към себе си и дишащ дълбоко и учестено, започна да я целува, оставяйки я почти без дъх. Сякаш отприщваше цялата си страст по двете си любими жени и я превръщаше в изпепеляваща целувка. Сякаш целуваше и двете и знаеше, че не е правилно да се чувства и реагира по този начин. Той обичаше съпругата си, обичаше я повече от себе си. Даяна… Обичаше я, но тя беше минало. И, докато мислеше по този начин обещаващите гласове на Лайнъл и Даяна му нашепваха нещо съвсем различно. „О, Анджи, какво направи, скъпа!”, мислеше си той и му идеше да се разплаче.

Анджелика беше с лице към Даяна и тя мило й се усмихваше, докато пееше и тя се чувстваше истински свързана с текста и музиката, които им подаряваха две от най – големите звезди на съвремието. Да, Майкъл беше нейната вечна любов. Не знаеше как би могла да обича някого по – силно. Топлата му, плътна прегръдка я оставяше безмълвна и тя опиянена приемаше той да я води в обещанието си за безвремие и хармония. Вярваше, че ги чакат само хубави мигове и искрено се надяваше онази тръпка, която ги владееше в момента никога да не си отива.

Песента беше към края си, когато Майкъл я хвана за ръката и стигайки до Даяна и Лайнъл им каза нещо, което тя не чу. След това той отново я прегърна и много по- скоро от очакваното за Анджелика песента им завърши.

Лайнъл се приближи към тях и подаде микрофона на Майкъл и той вземайки го в ръката си пак притегли Анджелика в обятията си и след секунди тя чу гласа му.




Той пееше за нея и никой друг не съществуваше. Усещаше как тялото й все повече му се доверява и в мига, в който тя положи глава на рамото му, Майкъл знаеше, че неговото объркване беше отминало. Нямаше го вече спомена, а само настоящето, което така нежно му прошепваше думи за любов и вярност и докосваше лицето му с нежни пръсти. Имаше ги само красивите лешникови очи с форма на бадем, който започнали да блестят под бликващите сълзи го гледаха с всеотдайност и топла любов.

Не беше очаквал и планувал да пее на сватбата си, не беше готов да го направи и с една от песните, предвидени за новия му албум, но тя беше написана и посветена само и единствено за жената, която беше споделила чувствата му и въпреки всички препятствия бе продължила да го обича без да се страхува от тях. Той искаше също да подари на Анджелика нещо, което не бе очаквала и планувала и което, той се надяваше, тя ще запомни завинаги и техният танц продължаваше. Да, заради нея бе готов да изкачи най – високата планина, с нея се чувстваше сякаш стъпва по Свещена земя, да, тя и никоя друга беше жената, която отнемаше думите му и го оставяше напълно безмълвен.

Гласа му, без никакъв музикален съпровод изпълваше залата и трептеше чист и искрен. Това така неочаквано признание на Майкъл за чувствата, които го изпълваха, караше всички присъстващи да се усмихват и просълзени и замечтани да пожелават на младото семейство тази невъзможна да се изкаже с думи любов никога да си отива.

След този така силен момент последваха и задължителните танци на младоженката с баща й и на младоженеца с майка си. Имаше много забавни моменти и по- нататък, но всичко вървеше по план и двамата и гостите им искрено се отпуснаха и първоначалното притеснение на Анджелика, дали нещата ще бъдат такива, каквито си представяше, изчезна. Тя забрави за всичко и се отдаде на веселото настроение, което цареше навсякъде около тях.

Майкъл погледна към танцуващата със сина си и децата му Анджелика и се отправи към масата, на която беше Даяна. Той седна на едно от свободните места и след като двамата се гледаха миг, сякаш продължил цяла вечност, тя каза:

- Майкъл, имаш невероятно красива съпруга. Не я познавам, но познавам перфектно теб и знам, че е и невероятен човек. Желая ви само щастие и много любов. Заслужаваш я повече от всеки човек на този свят. Обичам те, миличък!

После тя го прегърна и Майкъл разбра, че вече тя нямаше онази власт над него, с която преди време го караше да не знае къде се намира, заради близостта й.

- Дойдох да ви благодаря за милия жест. Благодаря ти! И на теб Лайнъл! Направихте първия ни танц наистина незбравим.

- И твоето включване го разби на пух и прах – усмихна се Лайнъл.

- Беше порив. Не го бях планувал… Нова е. Ще я включена в албума ми. Как ви се стори?

- Прекрасна. Както всички неща, които правиш – каза Даяна. – Радвам се за теб, Майкъл! Изглеждаш толкова влюбен. Сияеш.

- Аз съм влюбен, Даяна. Много я обичам. И как да не я обичам?! Виж я.

И двамата отправиха очи в търсене на съпругата му, но тя вече не танцуваше. Видяха я да разговаря с Елизабет. Разговора им изглеждаше приятен и двете се усмихваха. Елизабет видя Майкъл и му помаха, а щом Анджелика го видя му направи знак да се приближи.

- Викат ме – каза той. - Още веднъж ви благодаря за песента!

Когато той обгърна с ръка през кръста Анджелика му се усмихна и каза:

- Време е за тортата, Майкъл.

- Какво още има да се прави по график? – Попита той, въздъхвайки театрално.

- Нищо, с което да не се справиш, красавецо! – Обади се Елизабет.

- Хуабво парти се получи, нали?

- Аз го харесвам – отговори му Анджелика.

- Мисля, че сега е времето да ви дам подаръка си. Всъщност, аз няма как да ви го дам, но ще ви кажа какъв е. Много се колебах, защото, Майкъл, знаеш колко те обичам, скъпи и понеже искам да направя и двама ви щастливи си спомних за нещо, което ти ми беше разказвал преди време. Знам, че сте планували медения си месец, който, доколкото те познавам, Майкъл, твоята ангажираност ще го превърне в много кратък, затова реших да ви подаря още една възможност за уединение. Седмица в града на любовта. В едно прекрасно имение в покрайнините на Париж. Вие решавате, кога ще отидете, а аз ще се погрижа за останалото.

- О, Елизабет! Нямаше нужда – възкликна Майкъл. – Благодаря ти!

- Благодаря ти аз, Елизабет!

- За нищо, гълъбчета! Не свършвам само с това, но другите ми подаръци ще имате време да видите по – късно. Е, аз ще ви оставям, за да спазвате графика.

Тя се отдалечи от тях, а Анджелика погледана Майкъл развълнувана.

- Ще имаш ли време, за да отидем до Париж, скъпи?

- Разбира се, принцесо – усмихна й се той. - Е, нека разрежем тортата – каза Майкъл и отново хвана Анджелика за ръката.

Изпълненият с емоции и чакан с толкова различни чувства ден беше в своя заник и Майкъл Анджелика стояха прегърнати навън, гледайки красивите фойерверки, които озаряваха небето и сипеха милионите си малки искри в океана. Децата им бяха пред тях и с грейнали очи, издаваха радостни възгласи при всяка нова пръснала заря от разноцветни и причудливо преливащи се във формите си  късчета илюзия. Те се смесваха и разказваха за красотата на любовта и за чистотата на чувствата, които изпълваха в този красив миг сърцата на Майкъл и Анджелика. Погледите им, блещукащи се срещнаха и той, притискайки я още по - плътно към себе си каза:

-  Обичам те, г- жо Джаксън!

-  И аз те обичам, г - н Джаксън!

Тя се усмихна, любимата му малка трапчинка изгря на бузата й и той не успяващ да откъсне очи от нея я целуна нежно.

-  Направихме го, Майкъл. Можеш ли да повярваш? Можеш ли?

-  Да, скъпа. Най - после се случи.

-  Готов ли си да споделиш цял един живот с мен, Frou - Frou?

-  Вероятно съм бил готов от мига, в който съм се родил, мъничката ми. Търсих те толкова дълго, прекрасна, и съм благословен, че те открих.

Малко по- късно те напуснаха тържеството и прегърнати, отпътуваха с белия Ролс – Ройс към обещаната от Майкъл едноседмична усамотеност. Анджелика не беше питала къде ще отидат и не искаше да знае. Имаше нужда да остане в прегръдката на любимия си и да сподели с него само незабравими мигове и нямаше никакво значение мястото, на което това ще се случи.
Майкъл вдишваше уханието на красивата си съпруга и се чувстваше спокоен и уверен, че най – сетне беше изпълнил мечтата си да открие някой, който да го кара да се усмихва, дори, когато плаче.

 Следва продължение...


Моля, гласувайте и коментирайте главата!

Повече от чувство 92

Дъжда се сипеше на ситни капчици и по- скоро приличаше на прашец, но продължаваше да вали вече от около два часа и караше Анджелика да се чувства още по- напрегната, заради, изненадващата му поява. Улиците бяха мокри и въпреки че из целят град се носеше пленителният дъх на пролетта, тя не спираше да нервничи и да кара майка й да внимава как да се отнася с нея, за да не я предизвиква.

- Анджи, всичко ще бъде наред, мила. Не е нужно да се тревожиш толкова. Това все пак е само една рокля.

- Трябваше да послушам Майкъл! Той се оказа прав, но понеже аз съм инат реших, че пак трябва да му се противопоставя. Остават само 3 седмици до сватбата, а аз все още нямам рокля. Как да не се тревожа?! Ами, ако и днес не харесам нищо?

- Сигурна съм, че ще намерим! Спри да бъдеш негативна и се усмихни!

- Не мога! И този глупав дъжд допълнително ме изнервя.

Елвира се усмихна и погледна навън през стъклото, а спомените й я върнаха към дните около подготовката на собствената й сватба. Тя не можеше да изживее отново трепетното вълнение предхождащо това така важно събитие, променило напълно живота й, но знаеше, че избора на сватбената й рокля се бе оказал един от най - трудните в подготовката за големия ден. Коя млада жена не искаше да изглежда главозамайващо на този празник на любовта? Коя жена не мечтаеше за този ден от малко момиченце и не съграждаше във фантазиите си небивала красота, сред която тя да блести с прелестта и щастието си?! Елвира не познаваше такава. Анджелика винаги бе била суетна и въпреки че външният й вид не бе имал нужда от много усиля, за да изглежда почти перфектно, тя трудно се примиряваше с нещо, което имаше и най – незабележимият дефект или не отговаряше на критериите й за естетика. След два дни, през които те бяха прекарали в пробване на много рокли, Анджелика се чувстваше напълно обезверена и сякаш губеше преценката си, объркана в многообразието на моделите, които й предлагаха. Красивата й външност и пропорции бяха награда за всеки консултант в магазините, но те не знаеха с колко взискателен клиент им предстои да се справят. Ако тя не одобреше детайл, роклята моментално беше отхвърляна и Елвира вече не съумяваше да й се противопоставя и да изказва мнението си, защото Анджелика започваше да реагира агресивно, обвинявайки я, че не й помага или че не вижда дефектите. Вечерта тя беше плакала и само благодарение на Майкъл ситуацията бе била овладяна. Той й беше обещал, че ще има роклята, за която си мечтае, независимо по кой начин ще трябва да я получи.

- Мамо!!!

- Да?

- Не ме ли чуваш?! Пристигнахме.

Докато слизаше, Елвира си помисли, че кошмара отново започва и се помоли най – сетне дъщеря й да намери, онова, което иска.

Записаният й час за „Kleinfeld” беше нарочно оставен за последен, защото Анджелика знаеше, че ако не успее да си хареса рокля и в него трябваше да сведе глава пред Майкъл, да признае, че е бил прав и да намерят дизайнер, който щеше да осъществи идеите й.

След като консултантката не след дълго разбра, че пред нея стои една много претенциозна клиентка на помощ й се притече и управителя на магазина. Не, Анджелика не искаше нищо специално или скъпо. Тя искаше рокля, която, когато се види в нея да не иска да пробва друга и да не събужда колебания в нея. Не държеше на скъпоценни камъни и перли, на брилянтно изработени, финни дантели… Не. Тя искаше НЕЙНАТА рокля, която беше сигурна, че ще я познае за секунди. До сега, а беше пробвала вече три, само една я беше накарала да се вгледа по- настойчиво, но все пак нещо в нея я беше накарало да я отхвърли.

Елвира влезе в стаята за преобличане, седна на един от столовете и попита:

- Анджи, кажи ми, какво точно искаш?

- Колко пъти да ти обяснявам, мамо?! Искам МОЯТА рокля. Това е. Може да е най – простата и обикновена, но искам да почувствам, че е тя.

- Какво не хареса на последната, която пробва? Беше точно това, което търсиш.

Анджелика въздъхна и седна до майка си.

- И на теб ли ти беше така трудно да избереш?

- Беше ми трудно, но не помня да съм била толкова взискателна… Миличка, роклята е важна и знам, че всяка булка иска да е с най – прекрасната на сватбата си, но дори и с обикновена дреха Майкъл ще продължава да те обича.

- Не се опитвай да ме успокояваш! Няма да се примиря. Разбираш ли? Ако вече съм станала досадна, можеш да си тръгнеш.

- Няма да си тръгна, ангелче. Искам да се успокоиш. Поеми дълбоко въздух и ще пробваш, докато не се измориш или не намериш твоята рокля. И аз ще бъда до теб и двата случая.

- Извинявай, мамо! Знаех, че ще е трудно, но идея нямах, че ще е така. Обещавам да не съм нервна. Имам и друг вариант, който трябваше да приема още в самото начало. Мразя, когато почти винаги той се оказва прав!

Следващите две рокли объркаха Анджелика, защото тя хареса и двете. Не спираше да се колебае и да се пита, коя да избере?! С помощта на майка си, от която отчаяно изпита нужда точно в този момент тя най – сетне реши коя да купи и в мига, в който напуснаха магазина и се качиха в колата Анджелика въздъхна и се разплака. Елвира я прегърна и я остави да излее цялото напрежение, което я бе обзело през последните три дни. Тя познаваше добре дъщеря си и знаеше, че сега след като бе направила избора си нищо нямаше да е в състояние да я накара да изпита колебание и затова бе безкрайно учудена, когато я чу да пита:

- Не трябваше ли да взема другата?

- Не, скъпа. Тази е твоята рокля. Тази и никоя друга на този свят.

- Сигурна ли си? – Недоверчиво попита тя.

- Напълно. Толкова си красива в нея, че едва не се разплаках, докато те гледах.

- Дали и Майкъл ще я хареса?

Елвира се усмихна, защото искрено се наслади не неподправеното желание на дъщеря си да бъде харесвана от любимия си. Желание, което имаше всяка влюбена жена.

- Да, Анджи, сигурна съм, че ще я хареса.

- Не знам. Той е доста претенциозен, когато става въпрос за външния вид.

- И трябва да бъде – продължаваше да се усмихва Елвира.

- Защо не го послушах?! Можехме да се венчаем без цялата тази никому ненужна официалност.

- Един ден, когато времето отмине ще сядате и ще разглеждате албума си със снимки, ще гледате записите от този ден и ще си спомняте колко сте били развълнувани. Всяка жена иска сватба като в приказките, мила. Ти не си пожелала нещо неестествено.

- Да, но той… Знаеш ли, онзи ден си говорехме много сериозно и аз се съгласих с него да не избързваме да обявим, че сме женени. Той е под голямо напрежение заради албума и не би искал излишен шум около името му. Трябва да остане фокусиран върху работата си, а научат ли за брака ни, медиите ще ни подложат на кошмар.

- И кога ще е най – удобния момент да го обявите? – Попита Елвира.

- Не знам. Може би след като издаде албума си. Не знам, мамо. Искрено се надявам да успеем да запазим това събитие само за нас и за най - близките ни. Поне засега.

- Няма ли да ти е неприятно, че вече си негова съпруга, а си принудена да криеш това, да продължаваш да криеш и себе си, дори?

- Не. Аз свикнах, мамо. Не е важен статуса, с които ще се представям пред хората. Важни са нашите отношения, които напоследък, благодаря на Бога, са много хармонични. Скоро не ме е карал да изпитвам съмнения или колебания. Много се старае и аз съм му благодарна, защото е безумно зает и уморен… Обичам го!

- Дано не съжаляваш за решението си.

Елвира разбираше само до някъде изложените доводи на дъщеря си. За нея връзката, обвързаността и споделянето на любовта с останалия свят не беше нещо, което трябва да остава забулено в мистерия и догадки. Тя бе съгласна, че Майкъл беше огромна звезда и начинът му на живот нямаше нищо общо с този, който тя имаше, приемаше факта, че заради тази своя невероятна популярност той и близките му трябваше да търпят редица негативи, но не можеше да си представи, че дъщеря й ще бъде негова законна съпруга, но ще продължава да остава невидима. Елвира се страхуваше, че един ден Анджелика няма да издържи на това и ще страда, защото познаваше нейната гордост, която в мигове на гняв можеше да изтълкува тази „спогодба” като обида.

- Не, няма да съжалявам – отрече Анджелика.

Щом вече бяха в хотела Анджелика пожела отново да облече роклята и двете с майка й обсъждаха какви бижута биха й подхождали, когато се чу детска глъч. Секунди след това вратата се отвори широко и през нея тичайки и смеейки се влязоха и трите деца. Малко по – отдалече се чу гласа на Майкъл и още преди Анджелика да каже нещо Елвира бързо стана и излизайки, затвори вратата след себе си.

Принс, Парис и Айзая бяха замлъкнали и с широко отворени очи наблюдаваха Анджелика, която искаше да ги прегърне, но предполагайки от къде се връщат се опитваше да удържи желанието си. Но тя не бе планувала реакцията на сина си, който след първоначалната изненада бързо се приближи към нея и преди тя да каже: „Айзая! Не!” той я обгърна през бедрата, положи глава върху снежната белота на роклята и собственически каза:

- Това е моята мама!

Анджелика знаеше, че няма как да го накара да се отдръпне от нея в споходилия го порив на нежност, затова извика:

- Мамо!

Майка й влезе, усмихвайки се и след като видя как внука й обгръща Анджелика, веднага разбра необходимостта от бърза реакция.

- Знам, че е малко вероятно да ме изцапа, но, моля те, изведи ги от тук!

Най – трудно излезе Парис, която след като се беше отърсила от изненадата да види Анджелика облечена по този начин не спираше да пита: „Джи, ти принцеса ли си? Джи, много си красива!”, а големите й сини очи оставаха широко отворени и усмивката не слизаше от лицето й.

Елвира успя да ги изведе от стаята, а Анджелика чу бързите, тичащи стъпки и вика на Парис:

- Тати, Джи е много красива! Тя е принцеса, тати... като Снежанка!... Неее, по – красива е!!! Ела да я видиш!

Тя държеше Майкъл за ръка и настойчиво се опитваше да го изтегли и да го накара да се вслуша в молбите й и сам да се увери колко е красива Анджелика.

- Не, Парис, не трябва да я виждам.

- Тати, ела. Наистина е много красива! – Повтаряше тя.

Майкъл я взе на ръце и сядайки на дивана се опита по най – достъпния за нея начин да й обясни защо не може да я види точно сега, но тя не можеше да приеме доводите му и не спираше да го призовава да се увери в красотата на Анджелика.

Елвира влезе при дъщеря си и я видя да седи на леглото с телефона си в ръце, гледайки с празен поглед пред себе си.

- Анджи?

Тя сякаш не я чу и не й отговори, затова Елвира се приближи и докосна внимателно рамото й.

- Анджи?

Анджелика се стресна и уплашено се извърна към нея. Очите й я погледнаха с неразбиране и тя със глух глас, каза:

- Мамо, моля те, би ли извикала Майкъл?! Трябва да говоря с него.

Елвира кимна и преди да излезе от стаята се извърна и видя как дъщеря й нервно и с треперещи пръсти прокарва длан между косите си и истински притеснена напусна спалнята, за да побърза да извика Майкъл, от когото Анджелика видимо се нуждаеше много.

Докато влизаше, Майкъл се усмихваше и веселият му глас, иззвъня в тихата стая:

- Вече нямам търпение да те видя със сватбената рокля. Парис твърди… Анджи?! Добре ли си?

Изплашеният й поглед му отговори много преди тя да успее да каже нещо и затова той бързо седна до нея и я прегърна.

- Какво има, миличка? Кажи ми.

Най – сетне Анджелика разруши стената, зад която се бяха блъскали страховете й и очите й бързо се напълниха със сълзи, които започнаха да се търкулват по лицето й.

- Анджи! Кажи ми!

- Прегърни ме по – силно, Майкъл! Моля те!

Тя прехвърли крак над бедрата на Майкъл, седна в него и обви ръце около врата му, склонявайки глава на рамото му.

- Хей, кажи ми, какво има! – Не спираше да я моли той.

- Той е мъртъв…

- Кой е мъртъв, Анджи?! – Уплашен я попита Майкъл и се опита да се отдръпне от нея, за да види лицето й, но не успя.

- Убили са го…

- Анджи, искаш да получа инфаркт ли? Кажи ми кой е мъртъв!

- Убили са го по време на сбиване и Еди каза, че боят е бил предизвикан умишлено – продължаваше да говори с недомлъвки тя.

- Погледни ме, Анджи! – Помоли я Майкъл

Тя се насили да го погледне и въздъхна.

- Сега ми кажи за кого говориш!

- Алекс… Алекс е мъртъв… Убили са го в затвора.

- Какво?!

Майкъл усети как изпитва смесени чувства при тази информация и как ужасен настръхва. Анджелика продължаваше да се притиска към него и имаше нужда от това да я успокои, но и самият той беше не по- малко шокиран и стресиран от новината, която тя му бе поднесла.

- Аз… съм виновна – каза Анджелика.

Този път Майкъл успя да се отдръпне назад и да я погледне изумен.

- Какви ги говориш, Анджи!?

- Ако не го бях наранила той нямаше да катастрофира, Майкъл и може би…

- …И може би щяха да наранят нас или децата ни. Не си виновна, Анджи. Виновни са само онези, които са го сторили.

- Страх ме е, Майкъл. Ами, ако поискат да навредят и на нас?

- Няма страшно. Няма – каза Майкъл като звучеше така сякаш се опитва да убеди сам себе си.

В мислите на Анджелика беше пълен хаос и тя непрекъснато си спомняше случката в хотелската стая. Застигаше я гласа на Алекс, обидите му… Тя сякаш отново виждаше бликащата кръв от бедрото му и ужаса от преживяното не спираше да се връща.

- Той вече беше ли осъден, Анджи?

- Не знам, Майкъл, не знам… Как е възможно? Защо? Той беше противен човек, но… смърт… Колко наркотик намериха в Невърленд?

- Недей, скъпа. Не искам да говорим за това. Моля те!

- Кажи ми!

- Не знам. Не ме интересува. Искам да се успокоиш и да се усмихнеш. Чуваш ли?

- Ти спокоен ли си? – Погледна го тя.

- Да. Всичко е наред, мъничка. Спри да мислиш за него. Недей!

Майкъл я лъжеше. Не беше спокоен и нямаше да бъде, докато не се увереше, че сигурността им е гарантирана. Трябваше да се обади на няколко места и да поиска засилено присъствие на властите на реда или ФБР около тях за известен период от време и знаеше, че то ще им бъде осигурено. Беше напълно запознат колко и какво бе било укрито в Невърленд и разбираше съвсем ясно гнева на онези, които бяха убили Алекс. Мафията не прощаваше, а той индиректно бе замесен в тази лудост и сега се страхуваше не по- малко от Анджелика за сигурността на семейството си.

- По дяволите!!! – Изруга Анджелика. – Няма ли най – после всичко това да свърши? Искам спокойствие, защото усещам, че ще полудея, ако още нещо се случи… Кенет ми губи цял месец времето в напразни обещания, къщата ми все още няма наематели… Алекс е убит и не знам, дали убийците му няма да решат да отмъщават и на нас… Подготовката за сватбата ме притеснява, защото искам всичко да одобря лично… Ти си толкова зает, че почти не те виждам… Искам спокойствие. Много ли е?

- Анджи, успокой се! Всичко ще бъде наред. Обещавам ти!

Майкъл я прегръщаше и успокояваше така както го правеше, когато децата му се разстроят и привидно спокойният му глас я караше бавно да игнорира неприятните мисли и да се чувства малко по- добре.

След около 10 минути, през които тя почти не говори, Анджелика се отдръпна от обятията му и го целуна.

- Майкъл, имаш ли представа какво съкровище си?

- Да – усмихна се той.

- Не. Аз те питам съвсем сериозно. Мислила съм понякога, докато те слушам или гледам, че ти по един необясним начин твориш магия само с присъствието си. Лекуваш всички около себе си.

- Стига, Анджи! Аз само се опитвам да не позволявам на нищо негативно да се задържа задълго в мен.

- Как успяваш? Научи ме.

- Научих се и все още се уча.

Разговора им се премести върху плоскостта на философията, която Майкъл изповядваше и върху всички уроци, които бе запомнил от живота и от мъдростта на хората. Неспирният му стремеж да чете и да общува с много духовно извисени личности го беше накарал с течение на годините да изгражда своята собствена философия и тя беше заработила в негова полза.

- Ако позволя на всичко лошо да остава в мен, ако му дам правото да ме разяжда аз ще бъда свършен за дни. Преминавам през толкова много омраза, завист, сервилност, двуличие и злоба, че всеки ден за мен е борба и не мога да се оставя те да ме побеждават. Вярвам в доброто у човека. Търся го и след това се концентрирам само върху него.

- Искам да съм като теб.

- Можеш. Стига да поискаш. И, знаеш ли, че понякога успяваш. Ето днес плачеш за Алекс, а той ти стори само злини.

- Не знам, дали плача за него или от страх, че нещо може да се случи и на нас?!

- Нищо няма да ни се случи, Анджи. Ние не сме част от тази картина. Нашата е друга.

- Дано си прав. Моля се да си прав!

Телефона на Майкъл иззвъня между тях и той дълго го игнорира преди да каже:

- Извинявай!

Анджелика реши да използва момента, за да се облече, защото новината за убийството на Алекс я беше сварила точно, когато бе съблякла сватбената си рокля и тя до сега бе стояла само с бельото си. Тя преминаваше покрай Майкъл, който крачеше из стаята, докато говореше, но точно тогава ръката му я спря и тя се извърна да го погледне изненадана. Той оставаше съсредоточен в разговора си, но я придърпа към себе си, леко я притисна към гърдите си, а ръката му я обгърна през кръста. Анджелика се усмихна и оставайки с гръб към него сложи длани върху неговата. Тя обожаваше миговете като този, в които той въпреки съсредоточеността си върху работата си й показваше, че продължава да мисли за нея.

- Само секунда – каза Майкъл и миг след това Анджелика усети устните му да се плъзгат по врата й.

Анджелика отново се усмихна и погали ръката му.

- Обичам те! – Тихо й прошепна той.

- И аз те обичам!

Майкъл я целуна още веднъж по рамото и след това без да я пуска продължи да говори.

- Не, не… След седмица заминаваме… Да?... Не знам. Може би. Виж, ще поработим и ще преценим… Нека да го чуя… Кога? Днес ли?... Добре. Ще съм там след около час и нещо. Може и да си прав, но искам да чуя. Добре. До скоро. Чао.

Анджелика видя как телефона му лети и се приземява върху меките завивки на спалнята и веднага след това усети как Майкъл я завърта с лице към него.

- По дяволите, Анджи, как го правиш?

- Кое?

- Не успявам да се владея, когато си близо…

Анджелика само му се усмихна и го целуна, а той тихичко издаде онзи  гърлено - носов звук, който тя толкова много обичаше. Крака му се пъхна между нейните и движението му я накара да въздъхне. Майкъл я целуваше бавно и много нежно, а една от дланите му скрити в гъстата й коса се спусна по тила й и изкушаващо започна да го гали. Пръстите й се впиха в гърба му и той целувайки я се усмихна, казвайки почти без да отделя устни от нейните:

- Харесва ли ти да те докосвам така, скъпа?

Анджелика не му отговори и забравила, че от другата страна на вратата са децата им, Грейс и майка й простена силно, защото Майкъл не спираше да разгаря желанието в нея. Той познаваше всеки милиметър от тялото й, всяко настръхващо я от удоволствие място и за секунди и с безпогрешна точност го откриваше и с гальовна мекота го нажежаваше до пламтящо зарево.

Майкъл знаеше, че не бива да започва тази игра, защото вероятно нямаше да успее да я довърши, но Анджелика беше неустоима. Следите от болката и страховете й все още блестяха по тъмните й мигли и те, влажни, го призоваваха да ги изсуши със страстната си любов. Тялото й го привличаше с магнетичната си, омагьосваща сила и го караше да желае да проследи отново и отново всяка частица от него.

Майкъл се отдръпна от нея и очите му се заковаха на подпухналите й устни, които вече аленееха от поглъщащата им целувка. Анджелика повдигна бавно клепачи и лешниковата им омая го накара да въздъхне и поемайки лицето й в дланите си, отново да се потопи в разтапящата се меденост на изпълващата го страст по нея. Сега я целуваше като обезумял и нямаше спасение и насищане. Пиеше жаден от нея и оставаше ненапит. Всяко нейно движение и въздишка, извикваха пак и пак онези цветни кръгове пред очите му и той се предаваше безпомощен и обсебен.

- О, Боже… - възкликна Майкъл, когато усети как дланта на Анджелика се плъзга по слабините му. - Недей, Анджи, недей!... Боже… Моля те!

Анджелика го погледна и занемя пред разкрилото се пред очите й. Обичаше го! Не защото сега той изглеждаше загубен и тръпнещо подвластен и очарован или защото цялото му лице беше стон, а защото не можеше да спре да мисли, че той е отговора на всички нейни въпроси.

- Аз… Аз… Съжалявам, Анджи! Не трябваше да… Господи, колко си сладка!

Майкъл отново я притегли към себе си, неуспяващ да овладее безумния си стремеж да я вкусва. Тя оставаше като глина в ръцете му и той неутолимо я ваеше с наслада. Анджелика се разливаше пълноводна и богата в обятията му, даряваше го с райските си сочни плодове и нямаше пощада и нямаше сила, която да спре дивия му стремеж да я притежава и завладява.

Майкъл избута Анджелика към стената и изправяйки ръцете й нагоре впи устните си в подмишницата й, а едната му ръка повдигна крака й. Той се триеше като обезумял в нея, вкусваше я, а тя вкопчила ръце в косите му, затворила очи тихо простенваше, вече усещайки осезаемо надигащата се вълна на силна възбудата. Устните й се впиха във врата му и аромата му я блъсна с неподозирана сила.

- О, Майкъл! Боже мили! – Възкликна тя на свой ред.

После Анджелика отново се потопи в миризмата на сладки подправки и портокалови цветове, които насищаха обонянието й я караха да се опитва да открива още от загадъчните нюанси на пленителния му аромат. Докато се омагьосваше от парфюма му, между бедрата си тя усещаше как Майкъл блъсва и плъзга твърдостта си и подчинена на първосигналното и праисторическо желание без да мисли за обстоятелства и невъзможности, бързо започна да разкопчава дънките му.

- Недей, мила… - изхриптя той, но след това бързо предал се, добави - Не, не спирай, защото… Господи!

Пръстите на Анджелика нежно обхващаха тръпнещият му член, който сякаш се беше превърнал в кост и тя прехапа устни, а после шепнейки, запъхтяно каза:

- Искам го в себе си! Искам го!

Майкъл, въпреки лудостта знаеше, че грешат и че не биваше да стигат до тук, но вече бе късно. Дяволски късно. Не можеше да спре сега, защото, ако не почувстваше как тя става едно цяло с него, как го поема сатенено гладка в лоното си, щеше да полудее. Ръката му отмести встрани бельото й и той леко свивайки коленете си започна да усеща как тя отваря вратите си за него и той нахълтва в уробата й, като античен завоевател, препускащ на огнен жребец.

Анджелика се повдигна на пръсти, а Майкъл, продължавайки да придържа крака й го повдигна още по- високо, леко разтваряйки го.

Обезумяла от усещането на Анджелика й идеше да крещи, но една мъничка частица трезв разум я караше да възпира желанието си и само да диша учестено, докато държеше Майкъл здраво за раменете, прокарала ръцете под мишниците му.

Очертанията на стаята бавно се загубваха и за двамата и сред тишината й се чуваше само свистящия въздух, излизащ от гърдите им и звука на сливането им, който скоро от ритмичен се превърна в лудешки забързан.

Аджелика се предаде на усещането и мъчението да не може да го изрази докрай гласно, накара очите й бързо да плувнат в сълзи и те да започнат да мокрят запаленото й от възбуда лице. Тя имаше чувството, че са я поставили на клада, защото по цялото й тяло сякаш неумолимо пълзяха огнени езици, които я горяха неумолимо. Разкъсващата я сладост я караше едва да се удържа на крака си и тя търсеше упора в Майкъл, който също като нея бе подвластен на разтърсващия със силата си споделен момент.

- Близо ли си, скъпа? – Изхриптя той в ухото й.

Дъха му и гласа му изпратиха до мозъка й хилядите си импулси и те се втурнаха обратно по цялото й тяло и завибрираха там, където те двамата се превръщаха в едно цяло.

- Много близо – задъхано му отговори тя и стисна косата му, а един кратък стон се изплъзна от гърдите й.

Сякаш чак тогава Майкъл усети как тя едва успява да стои изправена и бързо я повали върху леглото. Той тихо изръмжа и продължи да галопира в нея, докато тя го обгръщаше с длани и бедра, изнемощяла от дивия му бяг, но толкова разтърсващо възбудена.

И в един миг той видя как тя застива и веднага след това усети пулсиращите спазми, които го обгръщаха и сякаш го целуваха. Тя беше заровила лице в завивките и се чуваха само едни тихи, но толкова красноречиво говорещи за състоянието й стонове.

Веднага след като талазите отшумяха Анджелика го прегърна и целувайки го, прошепна:

- Обичам те!

- О, скъпа моя!

Майкъл не можа да каже нищо повече, защото една огромен, взривяващ с мощта си прилив на желание да стигне края на лудешкото си препускане го завладя и той, притискайки Анджелика пътно до себе си започна отново да се плъзга бързо в обгръщащата й го влага, докато не изригна в нея и не смеси в едно цялата им любов, стремяща се към въплъщение.

- Боже! – Възкликнаха и двамата почти едновременно, а след това се разсмяха.

Анджелика се гушна в Майкъл и се остави на рисуващите му пръсти по кожата й да й носят спокойната отмала. Тя го погледна, а той беше затворил очи и изглеждаше сякаш е отишъл някъде далече и на свое собствено място. Гласът му я изненада:

- Трябва да ходя в студиото, а е така хубаво да съм до теб.

Анджелика не му отговори, а се притисна още по- плътно до него. Сега парфюма по кожата на Майкъл ухаеше по – силно от преди малко, защото аромата му излъчваше някои от своите по- недоловими нотки, които, смесвайки се с неговия собствен мирис го превръщаха в още по- притегателен за обонянието й. Тя пъхна ръка под ризата му и лепкавата му, все още влажна кожа я накара да го пожелае отново, но този път искаше да може да чувства плътта му, да я докосва и вдишва.

- Аз наистина трябва да стана – убеждаваше сам себе си Майкъл.- Кажи ми да стана, Анджи. Изритай ме от леглото.

Тя се усмихна и повдигайки се на лакът покри лицето му с гъделичкащи го къдрици и след като го гледа изкусително и съсредоточено се наведе, целуна го, а той въздъхвайки я прегърна.

- Анджи, искам да ти обещая нещо, защото, когато дам думата си тя се превръща веднага в нещо, което не мога да не изпълня.

Тя се отдръпна от него и зачака какво ще й каже с любопитство. Предполагаше, че въпреки сериозния вид, който той имаше, Майкъл ще се пошегува с нея и затова следеше много внимателно изражението му.

- Слушам те – подкани го тя.

- Обещавам ти, че след като се оженим ще ти подаря цяла седмица от времето си.

- Ооо! – Възкликна тя. – Колко щедро!

- Не. Говоря сериозно. Никой и като казвам „никой” имам предвид, че абсолютно никой няма да бъде с нас. Само аз и ти. Искам да бъда за кратко свободен от всички ангажименти и приятни и не чак толкова.

- А децата?

- Казах ти, че ще бъдем само аз и ти.

- Майкъл, аз не знам… Няма на кого да разчитам да се грижи така дълго за Айзая.

- А Грейс? – Повдигна рамене той

- Грейс… Не знам. Нека мислим за това, когато му дойде времето. Все още е много рано.

- Обичам да планирам.

- Знам, но…

- Защо не харесваш Грейс, Анджи?

- Не, че не я харесвам, но съм си обещала, че аз ще се грижа за сина си, а напоследък не спазвам съвсем стриктно обещанието си.

- Беше ангажирана.

- Да.

Мислите на Анджелика я върнаха към дните в LA и тя отново усети как я обзема гняв. Кенет беше продължил да бъде уклончив, да се опитва да я избягва, да проваля срещите им и една вечер, когато тя беше разговаряла с Майкъл и той я беше накарал да чувства нуждата от присъствието му около нея като абстинениця, Анджелика се бе качила в колата и без покана и предупреждение беше отишла в дома на Кенет. Той бе бил изненадан от неочакваната й поява и отприщилата се нейна почти плашеща агресивност. След дълги и празни от съществено съдържание обяснения, Кенет все пак бе бил принуден да признае, че се колебае, дали да й продаде отново бизнеса. Оправданието му, че се съмнява, че тя ще се занимава и че ще провали толкова години труд бяха накарали Анджелика да разпали огнените си гени и да не спре да сипе целия си гняв върху него. Тя бе била възмутена от думите му, обидена от недоверието му и разочарована да открие, че приятелят й я предаваше. Кенет й беше казвал, че сега тя би могла да има всичко, което си пожелае и че стремежа й да си върне студиото е само от лакомия – думи, които я бяха накарали да почувства почти физическа болка, след като той ги бе произнесъл. След дълъг спор, все пак те бяха стигнали и до същината на нещата. Кенет искаше два пъти по- висока цена и казваше, че има човек, които му я предлага и той не може да не обмисля кое е по- добро за него и семейството му. Да бъде потъпкано едно приятелство продължило повече от 10 години и да бъде предадено безпрекословно доверие за Анджелика бе бил непосилен удар. Тя беше гледала Кенет с изумен, невярващ поглед, а след това болката в сърцето, която й бе подсказала, че го губи завинаги я беше накарала да се разплаче и с думите: „Ти се опитваш да ме изнудваш? Ти?!” бе излязла от дома му, знаейки, че никога повече няма да го види. Не искаше да чува никого, да споделя, а само да изживее мъката, че бе загубила завинаги един от най – добрите си приятели – човек, на който бе вярвала винаги и безрезервно, на когото бе доверявала толкова съкровени тайни, мечти и радости и болки. Сега той вече гледаше на нея не като на приятел, а като на възможност да спечели пари само, защото знаеше, че има връзка с Майкъл. Нима той не я беше опознал през всичките тези години?! Нима можеше да допусне, че тя ще позволи на мъжа до нея да я подпомага финансово?! Нима предполагаше, че след като тя с човек, който може да я обсипе с благоденствие тя ще стои със скръстени ръце и ще поема подаянията му като безмозъчна кукла, неспособна да прави нищо друго освен да бъде красива?! Безумно силно я болеше, защото беше виждала в Кенет своя по- голям брат и бе имала нужда от неговата упора и подкрепа. Сега той беше превърнал храма на приятелството им в тържище и тя беше безутешна от загубата. Идеше й да отиде до банката, да ипотекира къщата си и да вземе заем, за да му хвърли в лицето исканата сума, но разбираше, че би било импулсивно решение и предвид събитията, които предстояха да се случат в живота й и професионалния й застой в момента тя не може да си позволи този риск.

След това около седмица беше лъгала Майкъл, че всичко върви добре и по план, докато един ден не бе издържала и му беше разказала всичко, а той простичко я беше попитал: „Какво правиш тогава още там, Анджи?” и след нейното мълчание бе добавил: „Ела при мен, за да излекувам раната, скъпа.” Тя точно тогава бе осъзнала, че няма смисъл да продължава да страда по загубата и че ще се наложи, въпреки болката да остави Кенет и студиото в миналото си и да продължи напред. Професията й беше номадска и тя нямаше нужда от нищо друго освен фотоапарат и очите си, с които да вижда красотата и да я улавя.

- Анджи?

- Да?

- Идваш ли?

- Къде?

- Не ме ли чу?

- Не. Бях се замислила.

- Предложих ти да дойдеш с мен в студиото.

- О! Какво ще правя аз там? Нали не искаш да пея?

Майкъл се разсмя:

- Неее! Боже опази! Просто ще ме придружиш. Ще бъде спокойно. Няма да има никой друг освен мен и Теди.

- Сигурен ли си?

- За какво?

- Че искаш да дойда. Може би само ще ти преча.

- Няма да ми пречиш, мила.

- Да, ще дойда. Искам да те видя как работиш. Винаги съм искала… О! Не мога, Майкъл. Обещах на мама да отида с нея до летището, за да я изпратя.

- Тя защо тръгва днес? Не си ми казала.

- Не знам. Вероятно е решила, че нямам нужда от нея повече, което не е вярно. Помолих я да остане, но тя каза, че не иска да отсъства повече от работа. Знаеш ли, имам усещането, че нещо я притеснява и не се чувства комфортно сред нас.

- Какво имаш предвид?

- Не знам точно. То е само усещане. Тук непрекъснато е хаос и постоянно някой влиза и излиза. Тя не е свикнала така. Обича много дома и уюта си и … Не знам. Може и да греша. А и аз я изнервих много с моите изблици. Толкова ми беше трудно да си харесам рокля, че най – вече тя понесе всичките ми настроения и вероятно я уморих.

- Разбирам и съжалявам, ако се е почувствала така както ти предполагаш, но… така живея аз.

- Знам, Майкъл. Не те съдя. Просто тя не е свикнала.

- ОК. Аз вече закъснявам, а ненавиждам това да се случва, затова ще ставам да си взема душ и излизам.

- Добре.

- Няма ли да дойдеш с мен в банята?

- Не сега. Ще вляза след теб – каза тя, а после се усмихна, добавяйки – Не искам да те забавям още.

- Хмм… Не си чак толкова неотразима, скъпа – усмихна се и Майкъл.

- Нима?

Той не й отговори, а смеейки се стана и влезе в банята. След малко Анджелика чу шума от стичащата се вода, а мислите й я върнаха към случилото се с Алекс. Тя не проумяваше факта как е възможно него вече да го няма и за миг изпита облекчение, но след това си каза, че това е грешно усещане, защото страха за сигурността им оставаше. Смъртта му я накара да си спомни и за Енрике и да усети жестоко неговата липса. Искаше да му каже толкова много неща, а него го нямаше. Нямаше никога да може да я посъветва, да я защити… Нямаше го и това беше завинаги. Въпреки че с Раул беше била винаги по- близка и свързана, вероятно заради това, че бяха близнаци и на едни и същи годни, Анджелика никога не бе могла да получи съвет от него. Те, двамата си приличаха прекалено много. Бяха импулсивни, понякога безразсъдни и колкото и да се обичаха винаги бяха търсили мнението на брат си, който за разлика от тях бе спокоен и разсъдлив. Точно затова никой не се осмели да протестира дълго срещу решението му да се запише в армията и да замине за Афганистан. Той беше толкова аргументиран и сигурен в избора си, че дори заплахите на баща им, че няма да го пусне в дома си, ако замине не успяха да променят желанието му да служи на родината си. Анджелика тогава бе била прекалено млада, за да осъзнава грешката му, но в онова време той й беше изглеждал като исполин, като свръх човек, който изпълнява благородна мисия. Енрике й липсваше. Искаше да го види, да го прегърне и да се потопи в миризмата му на цигарен дим. Искаше да бъде на сватбата й. Искаше го жив!

Тя отново плачеше, когато Майкъл излезе и той, въздъхвайки се приближи до леглото, на което тя седнала тихичко хлипаше.

- Анджи, стига вече! Казах ти, че всичко е наред. Няма защо да страдаш така за някой, който ни донесе само неприятности, страх и болка.

- Не плача за Алекс, Майкъл.

- Какво те разстрои така тогава?

- Мислех си за Енрике. Майкъл, искам да чуя гласа му! – Изхлипа тя.

- О, миличка! – Прегърна я той. – Как да ти помогна?!

- Не можеш. Понякога толкова боли, че искам да се нараня. Ако някой, някога ти каже, че времето лекува, не му вярвай. Ние просто се научаваме да живеем с болката.

- Знам, скъпа! Знам.

- Приготвяй се, Майкъл. Не закъснявай заради мен. Аз скоро ще се оправя.

- Сигурна ли си?

- Да. Имам неща, които трябва да свърша, а и ние така неучтиво се затворихме тук, че се чувствам гузна. Не очаквах да премина през толкова емоции.

- И аз – усмихна се Майкъл, а после я целуна. – Наистина закъснявам.

- Тръгвай. Не го карай да те чака.

Майкъл посегна към телефона си и след малко започна да разговаря с Теди и да се извинява, че неочаквани събития са го задържали и че съвсем скоро ще е при него.

После той бързо се облече и скоро след това излезе.

Малко след като Анджелика остана сама на вратата се почука и майка й влезе в стаята.

- Анджи, всичко наред ли е?

- Да. Надявам се. Научих една неприятна новина, която трябваше да споделя с Майкъл, но вече съм добре. Мамо, остани и тази вечер.

- Няма смисъл, Анджи. Аз… Само ви преча и наистина трябва да се върна на работа.

- Мислиш, че ни пречиш? Мамо, ти сериозно ли?!

- Заети сте, миличка. Майкъл с работата си, ти с твоите неща и Айзая. Аз … Трябва да тръгвам. Ако имаш нужда от помощта ми ще остана, разбира се, но мисля, че вече не съм ти необходима.

- Винаги си ми нужна, мамо. И ти и татко и Раул… - тя направи пауза, мислейки си за Енрике – и Спарки. Как е кучето ми?

- Твоето куче? – Усмихна се Елвира. – Питай баща си чие е? Те са като влюбена двойка. Няма такава любов.

- Наистина ли не ви е в тежест?

- Не. Той е прекрасен приятел. Обичам го и не искам да си го вземаш. Нали няма да го вземеш, Анджи?

- При този начин на живот, който водя ще ми е трудно да се грижа за него. Единствения вариант е да го оставя в Невърленд, но няма смисъл, защото, ако не е до мен е по- добре да е при вас.

- Анджи, аз ще отида да довърша опаковането на багажа си. Айзая спи. Преди малко го проверих.

- В колко часа е полета ти. Запази ли си билет?

- Да. Преди малко. В 15:20 излитам, ако няма забавяне.

- ОК. Тогава и аз ще се приготвям, за да дойда с теб.

- Недей. Остани тук. Почини си.

- Мамо! Аз ти обещах. Така проваляш и моите планове. Можеше да ми кажеш, че няма нужда още щом ти предложих да те закарам.

- Съжалявам, че ти провалям плановете. Не съм искала.

- Не си искала, но така се получи. Сега желаеш или не, ще дойда с теб.

- Добре. Не се ядосвай. Стигат ми изблиците ти тази седмица. Защо си толкова нервна, Анджи?

- Няма да го разбереш. Все едно. Ще се успокоя, когато мине сватбата.

- Надявам се. Ужасно избухлива си.

- Знам. Съжалявам, че трябваше да ме търпиш! Напрежението си оказва влиянието. Това е.

Елвира виждаше все още подпухналите от плача очи на Анджелика и искаше да я попита какво я тревожи, но знаеше, че след като дъщеря й не желаеше да споделя вероятно това засяга само нея и Майкъл и затова само се измъчваше в догадки. Дъщеря й винаги бе била вироглава и самостоятелна, но тя я обичаше твърде много, за да не се тревожи за болките, които я връхлитаха.

- Ако е само това то е напълно нормално, но се притесняваш ненужно. Майкъл е значително по- спокоен от теб.

- Той е свикнал да планира и организира много по- големи проекти. Нормално е да е спокоен. Наел е не един, а цял екип от сватбени агенти. Аз не исках, но той не ме послуша. Сега се чувствам някак изолирана от онова, което ще е моят ден. Нямам търпение да дойдем в Маями, за да следя всичко от близо.

- Анджи, Анджи… Обичам те, ангелче!

- И аз те обичам, мамо! Нали всичко ще мине по план? Кажи ми, че ще е така! Че пресата няма да научи и няма да провали този така безценен ден от живота ми.

- Няма, скъпа. Мисля, че Майкъл се е погрижил за това на първо място.

- И той казва същото…

Анджелика се изправи и каза, че ще влезе да си вземе душ, а Елвира я остави сама, за да може и двете да се приготвят за излизането си.

След като Анджелика се раздели с майка си на летището и разговаря с Грейс, за да разбере как е Айзая тя реши, че иска да се разходи сама из града, който беше предизвикателство за нея и бавно я караше да осъзнава притегателната му сила. Случайно или не тя мина покрай „Tiffany & Co” и бързо реши, че иска да влезе. В магазина Анджелика остана 3 часа и щеше да разглежда още, ако учтиво не бяха обявили на клиентите си, че скоро магазинът затваря. Тя си обеща да се върне отново на другия ден и беше убедена, че иска бижутата й за сватбата да бъдат именно от там. Изобилието и прекрасната изработка бяха пленили очите й и тя едва успяваше да се откъсне от красотата и майсторството на цялата бляскава омайност, която я заобикаляше.

По – късно, докато вечеряха само двамата, защото Майкъл се беше прибрал след като децата бяха заспали, Анджелика го информира:

- Майкъл, днес бях в Тифани.

Той се усмихна и без да казва нищо кимна, а тя продължи.

- Питах се, дали си решил какви да бъдат пръстените за сватбата ни?

- Не са ли халки по принцип? – Още по- широко се усмихна той.

- Майкъл! Не се шегувай точно сега. Знаеш колко чувствителна ставам, когато стане въпрос за сватбата.

- Какво искаш да ми кажеш, Анджи? Хареса ли нещо в „Тифани”? Не е нужно да започваш от далече.

- Харесах много неща, – усмихна се и тя – но искам да изберем заедно.

- Е, ти сама разбираш, че не бих могъл да вляза там, дори и за частно посещение и да купувам сватбени пръстени без информацията да се разгласи за секунди.

- По дяволите! Проваляш цялото ми удоволствие. Това е важно за мен.

- Анджи, и за мен е важно, мъничка! Ще видя какво може да се направи, за да успеем да ги изберем заедно.

Анджелика непрекъснато се спъваше в такива препятствия. Той не можеше да бъде на места, на които според нея бяха важни и за двамата, не можеше да й помогне с присъствието си и това я изнервяше допълнително, защото понякога си мислеше, че той никак не се интересува от предстоящото събитие, въпреки съвсем добре да разбираше, че това не е вярно.

- Добре.

Те продължиха да се хранят в мълчание, а Майкъл я поглеждаше за кратко и виждайки сърдитата й, разочарована физиономия се чувстваше много виновен. Да, той знаеше колко важен е сватбеният им ден за нея и съжаляваше, че не може да почувства точно по същия начин еуфорията, вълнението и цялото суетене. За него нямаше значение как ще се случи встъпването в брака им. Искаше да е красиво, но беше по- важно тя да е до него и всичко останало бяха подробности, от които, казано честно той можеше да се откаже на драго сърце.

- Защо ме поглеждаш така? – Попита тя.

- Как?

- Не знам.

- Искам да се уверя колко си ядосана.

- Не съм ядосана, а… Няма значение. Ще изберем по каталог.

- Не е задължително.

- Няма да рискуваме. Прав си. Не мога на никого да се доверя вече. Дори и да е собственика на „Тифани”…. – Тя бутна чинията си напред прекалено рязко и избухна. – Омръзна ми! Не мога така. Разбираш ли? Аз не мога така!!!

- Как не можеш, Анджи? Нали се разбрахме да не съобщаваме на медиите? Какво искаш ти? Кажи ми го, за да знам. Така се лутам. Съгласяваш се, а след това негодуваш. Бъди поне малко праволинейна и щом вземеш едно решение не роптай срещу него.

- Съгласявам се, заради теб. Аз не съм звездата в тази връзка.

- Не е нужно да правиш компромиси заради мен. Не го искам. А, ако моята популярност ти пречи, това е голям проблем. Наистина ми омръзна да ми говориш по този начин. Какво искаш? Кажи!

- Искам да отида утре с теб в „Тифани” и да избера с ТЕБ НАШИТЕ сватбени пръстени.

- Добре. Ще се обадя, за да видя, дали може да се уреди частна визита и да ни приемат сега.

- Да отворят „Тифани” заради теб?

- Аха.

Тя сложи ръка върху очите и челото си и поклати глава.

- Какво сега?

- Знаеш ли? Това е грешка. Шибана грешка. Аз никога няма да свикна с това. Никога!

И тогава тя чу звука. Нещо стъклено се разби някъде и бързите крачки на Майкъл го отдалечиха от нея, докато тя не чу как вратата на спалнята се затвори с трясък.

Анджелика отвори очи и потърси къде беше счупеното и скоро откри следите по стената. Петното от водата се беше разляло и приличаше на малко духче а долу на пода блестяха мъничките парченца кристал. Тя стана от мястото си и приближавайки се и внимавайки някое от стъкълцата да не се забие в босите й стъпала, клекна и започна да събира парчетата от чашата в дланта си. Беше трудно да ги открива, защото те се бяха разпръснали на много далече, но Анджелика упорито ги търсеше, защото се страхуваше някой да не пострада. И през ум не й минаваше да се обади и да извика някой от персонала да почисти пода, защото се срамуваше от постъпката на Майкъл и се срамуваше от причината, която я беше предизвикала. Чувстваше и виновна и наранена, а и неразбрана, но с трезво съзнание усещаше, че никога няма да постигнат консенсус по този въпрос с Майкъл и че тя трябва да се пригоди към начина му на живот. Защо не можеше за нея оставаше пълна загадка. Искаше да може си изясни този парадокс и никога не успяваше да го направи до край. Анджелика разбираше реакцията и гнева на Майкъл, но не можеше да понесе последиците и затова след като изхвърли онова, което беше събрала от пръсналата се чаша, влезе при него в спалнята. Той седеше до прозореца, а в тъмната стая се носеше лирична музика.

- Майкъл? – Опита се тя да надвика гласа, идващ от уредбата.

Той или не я чуваше или не желаеше да й отговаря, затова тя се приближи и застана пред него.

- Майкъл?

Майкъл вдигна очи и тя видя болката и тъгата, в която се къпеха.

- Съжалявам, скъпи! Съжалявам!

Анджелика коленичи и сложи глава на краката му.

- Моля те да ми простиш!

- Мислех, че вече си успяла да ме разбереш, Анджи.

- Разбирам те, Frou – Frou. Просто… Извинявай!

- Не мога винаги да водя война с теб затова, че около мен съществуват хиляди ограничения, които е немислимо да престъпя. Не си ли си мислила колко много искам да отида на едно обикновено място? Да се разходя сам и да оставя това преживяване само за себе си.? Да не крия зад маски себе си и децата си? Не, мила, не е лесно да се опитваш да избягваш стотици протягащи се към теб ръце… Ако искаш да бъдеш с мен ти трябва да приемеш този живот и тези ограничения, а не можеш ли един ден това ще ни раздели. Знам го. Уважавам толкова много свободолюбивия ти дух и точно затова искам да удължа тази твоя свобода. Не си мисли, че е заради несигурност или липса на чувства. Искам целия свят да знае за теб. Искам да знае, че обичам най – прекрасната жена, но се страхувам, че не след дълго ще ме намразиш, защото този неблагодарен свят така ще те задуши, че ти ще молиш за глътка въздух.

- Знам, Майкъл. Знам, но кажи ми какво да правя? Обичам те!

- Питам се кое е по – важно за мен?! Да ме обичаш или да не ме мразиш? И, знаеш ли? Не знам отговора.

- Майкъл! Никога няма да те намразя. Никога!

- Не може да го знаеш, Kite.

- Мога. Това е едно от нещата, които знам със сигурност.

Майкъл започна да гали косите й, а тя отново се отпусна върху краката му, поглъщаща с наслада всяка негова ласка.  


Следва продължение...


Моля, гласувайте и коментирайте главата!