Повече от чувство 13

Майкъл се качи във вана и усети как по тялото му започва да се разлива
познатото усещане на невероятна тръпка от очакването да застане на
сцената. Не изпитваше страх или притеснение, а нямаше търпение да стигнат
до стадиона. Самият факт, че имаше продадени толкова много билети го
главозамайваше и го караше да се чувства на върха на щастието.
В отделеното му за гримьорна помещение започна подготовката за шоуто-
грим, костюми, разговори, шеги. Навсякъде около себе си той усещаше
забързаната работа на екипа си. Улавяше тръпката на всички, адреналина
беше покачен до максимално ниво. Най- накрая всички се събраха в кръг,
казаха редовната молитва преди шоу и тръгнаха. Майкъл вярваше във всички,
защото бяха работили здраво и бяха невероятни професионалисти. Знаеше,
че ще мине известно време, докато шоуто улегне, че ще се правят промени в
движение, но това бе нормално и той бе готов за тези неточности.
Влезе в капсулата, а Шон го попита:
-  Готов?
Майкъл му отговори усмихнато:
-  Повече от всякога!

Чуваше рева на публиката, писъците и настръхваше от вълнението. Когато застана на сцената и пред него се простря морето от лица и очи впити в него, изпита нещо, което едва ли можеше да бъде описано с думи. Беше смес от всички положителни емоции, които се срещаха и изригваха
мощно. Беше невероятно и неповторимо. Сякаш всички негови лишения и труд сега намираха своята отплата в това усещане, което предизвикано от морето от хорa го бе завладяло. Нищо не можеше да се сравни с това да се чувства така благодарен, че е
благословен с възможността да изпитва тази невероятна и неописума емоция. И Майкъл й се предаде, предаде се на светлините, виковете, писъците, за да започне да раздава онова, за което Бог го беше изпратил на земята. Сякаш
летеше и не беше себе си. Нямаше бариери, нямаше забрани. Беше само музиката и танца и той се сливаше с тях. Беше щастлив, омагьосан, подвластен. Чувстваше се като на върха на света, завладял сърцата на всички тези 125 хиляди човека, които стояха пред него, крещейки името му и пеейки песните му. Движение, мимика и песен всичко бяха едно цяло и той ги вплиташе в красота и омагьосваше хилядите си верни фенове, които съпреживяваха чудото да бъдеш свидетел как един гений подарява мигове съвършенство.

Майкъл беше доволен от старта на турнето си и единственото, което помрачаваше пълното му щастие в момента беше, че усещаше колко е влюбен, а как не може да се отдаде на това прелестно усещане с радост. Набра телефона на Анджелика и когато чу гласа й го обхвана онова невероятно силно желание да е близо до него и да усеща объркването в очите й, да вижда красивото й лице, да се влудява от сексапилното и тяло, което го караше да потъва в дълбините на похотта в мислите си. Тя звучеше доста уплашена. Майкъл се опита да я успокои с мили думи и да й каже, че изложбата й ще мине перфектно, че вярва в нея и че е убеден, че ще пожъне небивал успех. Анджелика му отговаряше, че няма как да знае това след като не е виждал нито една от фотографиите й, а той й казваше, че има усет за истинските неща. Тя го разпита как е минал концерта му, Майкъл й разказа колко е било хубаво да стъпи отново на сцена и после неочаквано, дори и за себе си и каза:
-  Липсва ми да те виждам, Анджи. Много ми липсва! Не ми стига само да те
чувам.
Анджелика чу мекият му тембър, невероятно силно изразеното сексуално
послание, което се криеше в начина, по който каза тези думи и тихо
въздъхна. Майкъл чу въздишката й добави:
-  Анджи, не можеш ли да тръгнеш по- рано за Европа?
-  Не, Майкъл, не мога – после след кратка пауза каза – Остават малко
повече от две седмици докато се видим, но дори и да се видим…
Анджелика не довърши. През това време Майкъл си помисли, че това не може да е истина. Не бе възможно за толкова кратко време да изпитва тези чувства. Продължаваше да е много объркан и в същото време гореше от желание тя да бъде близо до него. Успя да й каже само:
-  Съжалявам, мила!
Анджелика не знаеше какво още да му каже и затова отново се върна на
темата за концерта му и за изложбата си. По някакъв  необясним начин той й
вдъхна увереност в това, че всичко ще мине добре. След дълъг разговор, тя
чу прозявката на Майкъл и попита:
-  Майкъл, колко е часа при теб?
-  Около 2 сутринта предполагам. Защо?
-  Мисля да те оставя да поспиш вече. Предполагам, че си много уморен.
Тя му пожела „Лека нощ”, той и отговори със същото и затвориха.
Оставайки с мислите си и двамата изпитваха почти еднакви усещания.
Майкъл разбираше, че когато я види в Сарагоса няма да успее да издържи на
желанието си да я има. Страхуваше се, че ще я нарани, че тя не заслужава
такава участ, но само мисълта за нея  го караше да изтръпва от желание. Съзнанието му зарисува сцени на интимност между тях и той усети как отново го обзема нуждата да счупи нещо, за да укроти силната необходимост да прави любов с Анджелика. Стисна силно с ръка възглавницата си и зарови лице в нея стискайки зъби. Това беше лудост и той не знаеше как да я спре. Тя го спохождаше непрекъснато и Майкъл ненавиждаше да се чувства така безпомощен и загубен в желанието си да има това прекрасно създание.
Анджелика излезе и подкара колата си с бясна скорост по магистралата.
Бързаше да излезе извън града. Искаше да намери път с по- спокойно
движение, за да може да натисне педала на газта и да усети вятъра в лицето
си. Искаше да избяга от обзелото я чувство на болка. Беше се влюбила в
Майкъл толкова неочаквано и толкова силно, че не успяваше да проследи
пътят, по който го бе сторила.
Когато излезе извън града, се отзова на място, което я заведе в равнина
местност. Рядко минаваха коли и тя сви по един черен път. След около един,
два километра тя спря колата. Наоколо нямаше жива душа. Чуваше само
звуците на природата. Слънцето прежуряше и се стелеше лека мараня над
започналите да изгарят треви. Анджелика слезе от колата и очите й обходиха
месността. Изведнъж се почувства безкрайно самотна, излъгана и нещастна.
Сълзите замъглиха погледа й и тя им се отдаде. Плака дълго и
безутешно.Съдбата я беше срещнала с един прекрасен мъж и той я бе
омагьосал мигновенно. Искаше да я целува, да докосне лицето му, да
пропадне в красивите му кадифени очи. Искаше да усети ръцете му да я
притискат към тялото му. Искаше да разговаря с него до зори. Искаше
любовта му и осъзнаването, че няма да я получи я караше да страда дълбоко
и да не може да спре сълзите си, които мокреха красивото й лице.
След като се успокои малко тя обърна колата и се върна в града. Утре беше
Големият ден и тя трябваше да си почине добре, за да бъде свежа и без следа
от болката, която изгаряше душата й. Но сърцето й се свиваше, а спомена за
ръцете на Майкъл, прегръщайки я и устните му, връщаха хилядите пърхащи
пеперуди в корема й.

25 Юни 2011

Две години без теб!

 

Повече от чувство 12

Анджелика вече беше в студиото и разговаряха с Кенет за изложбата. Вече
всичко беше готово и след около час трябваше да отидат до галерията, за да
подредят фотографиите. Анджелика не спираше да мисли за Майкъл. Обвиняваше се за слабостта си, но той я привличаше толкова
силно, че тя й се отдаваше без да може да се бори. Не разбираше защо й
въздейства по този начин и толкова силно, но предпочиташе да не мисли за
това. Имаше нужда да го види,  а знаеше, че няма да е скоро. Не знаеше какво
да очаква от предстоящата им среща, но искаше отново да потъне в кадифето
на погледа му и да я обгърне неговата мекота.
-  Анджи? Готова ли си? - чу гласа на Кенет.
-  Да, Кенет, готова съм. Тръгваме ли?
Анджелика винаги се вълнуваше, когато й предстоеше изложба. До сега
беше правила три самостоятелни и всички бяха с добри отзиви за работата й,
но сега сякаш предизвикателството беше по- голямо. Тя беше израснала
профисионално и очакванията за работата й бяха завишени от критици,
колеги и от ценители.
Когато пристигнаха се заеха да внасят фотографиите. Кенет беше в много
добро настроение и не спираше да се шегува с нея. Започна да разказва за
децата си и поредната им беля и вметна:
-  Анджи, не мислиш ли, че вече е време да забравиш Грег?
Тя го погледна и я връхлетя спомена за бившия й приятел. С него имаше
хубава и красива връзка, но когато разбра, че той й изневерява много я
заболя, защото го обичаше силно и прекратиха връзката си. Беше наранена
дълбоко, месеци.
-  О, аз вече го забравих, Кен.
Той се усмихна тъжно:
-  Анджи, от кога се познаваме? Виждам тъгата в очите ти, мила. Не се
измъчвай повече. Ти си толкова красива, интелигентна млада жена...Отвори
сърцето си за нова любов.
-  Аз мисля, че я срещнах, Кен. – без да осъзнае как, каза Анджелика.
Кенет я погледна изненадано и се усмихна:
-  Колко отдавна чакам да го чуя. Радвам се за теб. Много се радвам! Но защо
изглеждаш така тъжна?
Анджелика въздъхна:
-  О, Кенет... Само, ако знаеше!
-  Разкажи ми , ако искаш.
Тя поклати глава, а Кенет виждайки отново тъгата в очите й каза:
-  Анджи, ако той също ти причинява болка този път лично ще се разправям с
него. Не може да попадаш непрекъснато...
Тя се усмихна и го прекъсна:
-  Не, Кенет, не... Проблема тук е друг. Просто... нещата се случиха
светкавично бързо и за двама ни, а той... Той ще се жени, ще става баща...-
отново дълбоко въздъхна тя и очите й се напълниха със сълзи.
-  О, скъпа! Бягай бързо. Той ще ти донесе само страдание. И защо се
занимава с теб и те ухажва щом има такава ангажираща връзка? Много е
подло.
-  Иска ми да ти разкажа всичко, но не мога.
-  Защо, Анджи? Нали сме приятели?
-  Защото той не е като теб и мен, Кен. Той е невероятен.
-  Така казваше и за Грег - завъртя глава с неодобрение той.
-  Не, той е... Само, ако знаеше...
Кенет закачи една от фотографиите и попита:
-  Добре е, нали?- а след това продължи- Какво да знам? Че е поредният мъж,
който се възползва от красотата и добрината ти ли?
Анджелика реши, че повече не може да крие от Кенет. Може би не трябваше
да му казва, но му имаше пълно доверие, което бе изпитано с години
приятелство. Познаваше го още от колежа и той винаги беше бил до нея- и в
добро и лошо време. Да крие от него не беше в стила й.
-  Кен, мисля, че тази фотография трябва да е малко по- надолу... Ето...Виж
колко добре се получи... Той е звезда, Кенет.
-  Звезда? Какво имаш предвид?
-  От шоу- бизнеса е.
-  О, Анджи!!! Как можа? Те са най- противното и хищно племе. За тях
всичко е... О, мила, не се ли научи от Грег?! Осъзнай се. Звезда? В кой
бизнес?
-  Музикалния. Певец е, ако мога така да се изразя за него. Не познавам много
творчеството му.
-  О, някоя звездичка, която си е помислила, че ще може да си поиграе с теб!-
негодуваше Кенет.
-  Не! Той не е такъв. И не е звездичка. Той е голяма звезда.
Кенет я погледна и седна на един стол:
-  Анджи, седни до мен.
Тя се подчини. Имаше нужда да поговори с някого, а на Кенет вярваше
безрезервно. Той продължи:
-  Сега ще ми кажеш ли за коя „голяма” звезда говориш?- с ироничен тон
попита той.
-  Кенет, говоря ти за...
Той я гледаше въпросително, очаквайки отговора й.
-  За... За... Майкъл Джаксън.
Той се втренчи в нея и след това се усмихна:
-  Оооо, Анджи! Хайде да работим. ОК, това беше добро! Хванах се. Признах
те – и той стана смеейки се. - Майкъл Джаксън! Добре. Много добре!
Анджелика остана на мястото си. Не се учудваше, че той не й повярва. На нея
също й беше трудно да го осъзнае, но на тези няколко срещи с него тя беше
забравяла кой е той всъщност. За нея Майкъл се беше превърнал в мъжа, в
който е влюбена, когото желае и той не беше мега звездата, а човека, който я
целуна така, че все още изтръпваше при спомена за устните му.
Кенет се обърна към нея и видя, че тя още седи там, където я беше оставил, а
погледа й блуждае. Върна се при нея, седна и й каза:
-  Анджи, кажи ми истината. Няма да те съдя, но не мога да ти помогна, ако
се шегуваш с мен.
Тя каза тихо:
-  Аз не се шегувам.
Кенет остана безмълвен за известно време, наблюдавайки Анджелика. Видя
тъгата й, объркването й и каза:
-  Ти изглежда наистина не се шегуваш.
Тя го погледна:
-  Защо ще го правя, Кен? Не съм хлапачка, а и какъв е смисъла да те лъжа?
Объркана съм и в същото време не съм... Кенет?
Кенет я гледаше с разширени очи и отворена уста и ако не беше сериозният
разговор, тя би се смяла много на изражението му. Той се опитваше да
асимилира всичко, което чуваше.
-  Анджи!!!??? Майкъл Джаксън!!! Ти... Той... Чакай...Разкажи ми!
Тя му разказа всичко и после каза:
-  Сега разбираш ли защо съм тъжна? Кенет, влюбена съм в Майкъл Джаксън.
Когато го каза сълзите сякаш сами започнаха да се стичат по лицето й. Кенет
я прегърна и не знаеше какво да каже. Той недоумяваше как е възможно това
да се случва на Анджелика. Той беше отраснал с музиката на Майкъл.
Харесваше го много, възхищаваше му се и сега приятелката му казваше че е
влюбена в него и че Майкъл е влюбен в нея. Разбираше, че има пречка те да
споделят любовта си и не знаеше какво да каже и как да помогне на
плачещата в прегръдките му Анджелика. И все още не можеше да повярва, че
това е истина. Най- накрая й каза:
-  Хайде, успокой се, Анджи! Моля те!
-  Извинявай, Кен! Само секунда и продължаваме.- след това му отправи
поглед пълен с молба- Кен, нали това, което ти казах ще си остане между
нас? Разбираш, че ситуацията не е никак приятна. Моля те, не го споделяй
дори с Лора, моля те!
-  Бъди спокойна. Никога не бих предал доверието ти. Това остава само
между нас. Обещавам!
Анджелика след малко се успокои и продължиха работата си, но Кенет не
спираше да я поглежда с тревога. Той си мислеше, че ситуацията, в която тя
бе попаднала щеше да й донесе много повече болка отколкото радост, но я
разбираше напълно. Майкъл беше харизматичен. Предполагаше, че контакта
с него е омагьосващ.
Деня на Анджелика минаваше в мисли за изложбата. С Кенет повече не
говориха за Майкъл и тя отчасти му беше благодарна за мълчаливата
солидарност. Когато се прибра беше много късно и изпитваше нужда от това
да се наслади на горещата вана и да заспи. Видя, че има съобщения на
телефонния секретар и го пусна, за да ги прослуша. Приятели от Маями й
пожелаваха успех с изложбата, колеги й благодаряха за поканата за
откриването и в мига, в който чу гласа на Майкъл потръпна. Беше я изпуснал
за около час. Казваше й да му позвъни, а ако той не й отговаря щяло да
означава, че не му е възможно да говори. Молеше я непременно да му се
обади. Тя го набра и влезе във ваната. Изчака известно време, но той не
вдигаше и понечи да затвори, но в последният момент чу гласа му.
-  Ало?- каза той с мекият си приятен тембър.
-  Майкъл? Здравей, Анджи е.
-  Анджи, здравей, мила. Как си?
-  Току- що се прибирам. До сега бях в галерията. А ти?

-  Аз в момента пътувам за една официална среща. После имам и други ангажименти. Ще бъде натоварен ден.
Анджелика чуваше невъобразим шум около него и веднага си представи  картини от малкото репортажи, които беше гледала преди години за негови появявания на публични места. Представи си колата му заобиколена от тичащи фенове, плачещи и молещи го за малко внимание. И тя не грешеше. Майкъл пътуваше сред кипящо море от почитатели и журналисти, които го преследваха от мига, в който беше кацнал в Прага.
-  Кога е концерта?
-  Утре - отговори й той.
-  Сигурно изгаряш от вълнение?
-  О, да. Еуфорията вече ме е завладяла напълно. Усещам я навсякъде
около себе си. Нямам търпение да започна. Притеснено ми е, защото
шоуто винаги е малко тромаво в самото начало, но се надявам всичко да
мине по план.
-  Сигурна съм, че ще се справиш превъзходно. Убедена съм, че ще е така.
Той се разсмя:
-  Благодаря ти за доверието, но ти нямаш поглед върху работата ми. Дори не
си гледала нищо мое.
Тя също се усмихна и каза:
-  Гледала съм...
-  Ооо!- прекъсна я той. - И какво?
-  Ами... Няколко клипа.
Той не спираше да се смее, а Анджелика го попита:
-  Защо се смееш, Майкъл? Аз ти казах, че никога не съм слушала музиката
ти.
-  Да, каза ми - през смях й отговори той. – Кои няколко клипа си ми гледала?
-  Амиии... „Били Джийн” и ...на другите не им знам имената. Не ми се сърди.
-  Не, не ти се сърдя. Защо да ти се сърдя? А каква музика обичаш? Латино?
-  Не. Всъщност обичам и латино, но... аз не бих могла да кажа, че съм
увлечена по някакъв стил музика. Нещо или ми харесва или не. Това е.
-  И как така нищо мое не ти е харесало?
-  Не. Ти не разбираш. Аз харесвам твоите неща, но не ги познавам.
-  Разбирам те. Шегувам се, мила... Готови ли сте за изложбата?
-  Да. Утре ще добавим последните щрихи, зашото този път се доверяваме
изцяло на нашите виждания за начина, по който трябва да изглеждат нещата
и...чакаме откриването. Притеснена съм.
-  Всичко ще е ОК. Вярвам го без да познавам творчеството ти - каза Майкъл
и пак се разсмя.
-  О, връщаш ми го? - също смеейки се му отговори тя. – Но го приемам. Аз не съм известна като теб. Простено ти е.
Майкъл замълча и Анджелика чу, че разговаря с някого и след това й каза:
-  Анджи, трябва да затварям, мила. Пристигнахме. Сега при теб вече е нощ,
така че ти пожелавам спокойна нощ и приятни сънища. При първа
възможност ще ти се обадя отново. Лека нощ, принцесо!
-  Благодаря ти, Майкъл. На теб приятен ден!
- И аз ти благодаря. Чао - каза той бързо и затвори.
Анджи се отпусна във водата и се отдаде на мечтите си по Майкъл. Не
осъзнаваше колко пагубно потъва в плен на чувствата и как те я обсебват
изцяло. Тя беше подвластна на тях почти през цялото си ежедневие. Те я
преследваха навсякъде и тя усещаше силата на желанието си  на всяка
крачка. По- късно, когато заспиваше си обеща, че ще се опита да не мисли
повече за Майкъл, но спомена за близостта му и топлината на устните му я
връщаха отново там където си обещаваше да не се връща.
На сутринта Анджелика безпомощно стоеше пред огледалото и не успяваше
да се хареса в нищо, в което обличаше. Беше от онези дни, в които не
одобряваше външния си вид. Накрая сложи едни черни джинси и червен топ
и излезе без да продължава да измъчва себе си в опитите да се хареса.
Чувстваше се зле. Не беше спала добре. Нямаше спомени за съня си, но
усещаше, че бе сънувала нещо неприятно и чувството оставаше.
В галерията не одобряваше нищо, което бяха направили вчера.
Непрекъснато молеше Кенет да сменят местата на фотографиите, след това
отново ги връщаха на предишните места. Кенет не издържа и й каза:
-  Анджи, моля те, излез! Разходи се. Отиди в някой парк, кафе... където
искаш, но излез и се върни, когато се успокоиш.
Тя го погледна лошо.
-  Какъв ти е проблема, Кенет?
-  Моят проблем ли? Аз нямам проблем, но ти в момента ми пречиш повече,
отколкото да ми помагаш. Разходи се. Аз ще се справя сам.
Тя продължаваше да упорства:
-  Никакъв проблем нямам. Всичко изглежда ужасно. Нито една фотография
не е на мястото си. Не виждаш ли? Те се засенчват вместо да се допълват.
Ужасно е! Как не го забелязваш?!
Кенет спря работата си.
-  Анджи, моля те да се успокоиш. Всичко изглежда невероятно добре и в
пълен синхрон. Престани да нервничиш и се успокой. Излез да подишаш
чист въздух, избистри мислите си и се върни.
Тя му хвърли лош поглед, но каза:
-  Добре, но след малко се връщам, защото съм си съвсем добре.
Анджелика не се върна четири часа. Кара колата си дълго, после паркира и
ходи безцелно из улиците. Обичаше този шумен, опасен град с цялата му
пъстрота и нейните нюанси. Минавайки покрай един музикален магазин, тя
реши да влезе вътре с едничката цел да си купи нещо на Майкъл. Приближи
до едно от момчета от персонала и попита:
-  Имате ли албума на Майкъл Джаксън?
-  Кой албум?
Тя изпадна в неловко положение, но бързо се измъкна.
-  Последният.
-  Да, разбира се – и момчето я упъти къде може да го намери.
Когато Анджелика застана пред мястото, където беше диска й се прииска да
вземе по едно копие от всички негови албуми. Онзи, който тя имаше също
беше там. След като ги погледа се отказа и излезе от магазина без да купи
нищо. Стори й се несправедливо. Никога не го бе слушала. Не мислеше да се
променя само защото беше влюбена в Майкъл. Въпреки всичко осъзнаваше,
че харесва музиката му.
Върна се в галерията и остана очарована от онова, което завари. Всичко вече
беше на мястото си и не бе ужасно. Собственикът на галерията също беше
там и с Кенет обсъждаха кетъринга. Анджелика се включи в разговора им и
след като уточниха подробностите тя пое доволна и щастлива към дома си. С
нетърпение очакваше да разбере дали Майкъл й се беше обаждал. Беше
невероятно разочарована да разбере, че няма така очакваното позвъняване от
него.
След като вечеря изгледа един филм, който я върна към мислите й за Майкъл
и тя се почувства се самотна, безкрайно объркана и се разплака. Дори не
осъзнаваше защо плаче.

Повече от чувство 11

Майкъл се събуди. Усещаше се приятно напрегнат и го изпълваше еуфория,
че след броени часове ще е в Прага и ще е на крачка от откриването на
турнето си. Обичаше тази тръпка. Обожаваше контакта си с публиката,
единението, раздаването, светлините на прожекторите...Нямаше търпение да
се качи на сцената.
Телефона му позвъни. Беше Деби. Майкъл си помисли, че има някакъв
проблем, но тя просто искаше да го чуе. Говориха доста с нея. Той я
уважаваше заради радостта, която се съгласи да внесе в живота му.
Чувстваше се странно при мисълта, че ще има дете. Толкова много го искаше
и нямаше търпение да се случи. Защо обаче радостта му трябваше да бъде
така помрачена от факта, че не успя да бъде с Анджелика? Дори и пред
старта на турнето, пред радостта за бъдещото му бащинство мисълта за нея
се появяваше и Майкъл не можеше да спре желанието си да я има в живота
си. С тези мисли набра номера й. Отсреща се включи телефонния секретар.
-  Анджи, Майкъл е. Там ли си? – той изчака няколко секунди и след като тя не му отговори, продължи. - Явно не си. Може би така ще ми е по- лесно да ти кажа какво мисля и чувствам...Анджи, луд съм по теб, момиче!...Не успявам да спра да мисля за теб. Не знам, дали не сгреших?!...Аз наистина не знам...Ох, Боже, трудно е...Анджи, мисля, че съм влюбен в теб. Не знам как се случи, не знам и защо толкова бързо, но това няма значение, нали?...Анджи, какво ще правим? Не мога да спра това желание да бъда с теб. То ме изгаря, скъпа...Анджи? Там ли си? Искам да чуя гласа ти.
Анджелика гледаше секретаря, слушаше Майкъл и не можеше да се опомни.
Страхуваше се да разговаря с него, а изгаряше от желание да го направи. В
гласа му долавяше толкова различни емоции, но усещаше колко е искрен.
Той продължаваше:
-  Къде ли си сега?! Моля те, обади ми се когато чуеш това съобщение. Трябва да те чуя! Разбираш ли? - и Майкъл остави телефонния си номер. - Обади ми се. Ще чакам. Приятни сънища, принцесо!
Майкъл затвори и се отпусна, въздъхвайки. Разбираше, че постъпва като
егоист. Разбираше, че ще й донесе само болка, че ще донесе болка и на себе
си. Искаше да има сили да превъзмогне чувствата си, но не успяваше. Тя бе
завладяла съзнанието му и той не можеше да се пребори със стремежа си да я
има в дните и обятията си. Знаеше, че и тя има чувства към него. Всичко бе
толкова абсурдно и се случваше не навреме и в същото време толкова красиво.
Усети колко е възбуден само от мисълта за нея. Какво ли щеше да му се
случи, ако бъде с нея? Мечтаеше си да гали нежната й кожа, да зарови лице в
разкошната й коса, да вдиша аромата й, да се опиянява от дъха й...
Анджелика едва удържаше сълзите си. Недоумяваше защо това трябваше да
й се случва. В момента тя не бе слушала Майкъл Джаксън, а един объркан
мъж, който се опитваше да се бори с чувствата си. Тя също се опитваше да се
пребори със своите, но не успяваше. Не знаеше до къде ще я доведе това, но
разбираше, че не би могла да се противопостави на съдбата.
Анджелика набра номера, който Майкъл й беше оставил. Той се обади и тя
почувства топлината, която се разля по тялото й щом чу гласа му.

 -  Майкъл? Анджелика е. Чух съобщението ти...
-  Здравей, Анджи! Как си?
-  Не знам. Добре предпoлагам. А ти?
-  Аз летя за Прага - отговори й той.
Попаднаха в плен на тишината за известно време, след което Майкъл я
наруши:
-  Кога пристигаш в Испания?
-  На 17 септември - отговори му тя.
-  Аз ще пристигна на 23- ти. Ще те видя ли тогава?
-  Кога?
-  На 23 септември.
-  Не знам, Майкъл. Може би. Ще трябва да говоря с Бриджит.
-  Искам да те видя още щом пристигна. Искам да те видя по- рано дори.
Тя замълча отново.
-  Анджи?
-  Да?
-  Сърдиш ли ми се?
-  Сърдих ти се. Вече не.
Майкъл усещаше колко много иска да й каже, а как не смее да го направи,
защо държеше да я гледа в очите, когато го казва.
-  Съжалявам за всичко, миличка!
-  Недей, Майкъл. Не говори за това.
-  Добре. Няма.
Разговора им вървеше трудно. Майкъл я попита:
-  Кога е откриването на изложбата ти?
-  След 3 дни...Вълнувам се и много се надявам да мине добре.
-  Пожелавам ти грандиозен успех! Бих искал да можех да я посетя. Избери
ми няколко фотографии.
-  Какви фотографии?- попита Анджелика неразбиращо.
-  От изложбата. Бих искал да купя няколко. Нали и ще продаваш?
-  Да, но...Не! Не мога така.
-  ОК. Както искаш - той се усмихна, защото реши да поръча на някого от
екипа си да посети изложбата и да му купи няколко фотографии- Анджи,
знаеш ли нещо за Прага?

-  Не. Нищо.
-  В момента чета за този град. Интересно е и е красив... Знаеш ли, преди малко ми казаха, че всички билети за концерта са подадени. Анджи, 120 хиляди билета...
-  120 хиляди??? Майкъл, това е...Не мога да си представя и за секунда какво е да застанеш пред толкова много хора. Не те ли е страх?
-  Страх? Не. Обожавам това усещане. Прекрасно е! Бих искал всеки човек да
може да го изживее. Зашеметяващо е.
- Искам да ти призная нещо - никога не съм гледала твой концерт - виновно
каза тя.
-  Сега ще гледаш - успокоително й каза Майкъл - Ще се радвам да чуя
мнението ти след това.
След това разговора им потръгна. Той я пренасяше в един непознат свят, а тя
него в друг. Тези светове се преплитаха и образуваха една здрава връзка,
която беше пропита с много въпросителни и невъзможности, но и с толкова
чувства и желание. Между тях падаха бариери и оставаха само душите им,
които бавно се разголваха и си разкриваха неподозираните богатства.
Майкъл не спираше да се омайва от нежният й глас, от звънкият й смях.
Представяше си трапчинката й, искрите в очите, когато се усмихваше и се
чувстваше благодарен, че отново я чува да се смее. Обещаваше си да направи
всичко по силите си тя да не страда. Погледна часовника си и видя, че
говорят вече два часа. Осъзна, че тя вероятно вече е много уморена и би
искала да поспи.
-  Анджи, вече ще те оставям да спиш, мила. Утре отново ще ти се обадя. Не
знам кога ще бъде точно, защото ще трябва да се пригодя към часовата
разлика, но ще ти се обадя задължително. Сега ти пожелавам лека нощ и
сладки сънища!
-  Благодаря ти! А на теб лек полет и...ще се чуем.
Докато заспиваше Анджелика мислеше, че въпреки всички пречки, които
имаше между тях, тя не можеше да спре чувствата си. 
Майкъл продължи да чете, но мислите му го връщаха към разговорът, който
проведе с Анджелика. Обади се, за да поръча задължително да му изпратят
каталога от изложбата й и той щеше да избере кои от фотографиите й иска да
притежава. Беше любопитен да види работите й.

 След няколко часа кацнаха в Прага и след посрещането, което беше много
топло, пристигнаха в хотела. Майкъл имаше нужда от сън. Очакваше го натоварена програма и трябваше да възстанови силите си. Някак успя да се откъсне от мислите си за Анджелика и да се съсредоточи върху графика си. На другия ден имаше срещи с високопоставени лица и в момента, в който си легна Майкъл заспа непробудно.

Повече от чувство 10

Почти целия ден на Анджелика минаваше като в сън. Всичко, което се
случавше около нея бе малко и незначително. Мисълта й непрекъснато се
връщаше към онзи миг, в който усети устните на Майкъл върху своите. Не
можеше да спре чувството, което я обземаше при този спомен. Имаше
огромна нужда да го види отново и да усети топлината му.
-  Анджи, чуваш ли ме?- дочу гласа на Кенет.
-  Да?
-  Търсят те по телефона.
Тя се запъти към офиса и вдигна слушалката с надеждата да чуе гласа на
Майкъл.
-  Анджи, здравей! - каза Майкъл и спомена за устните му отново я връхлетя с пагубна сила.
-  Здравей, Майкъл. Как си?
Той мълчеше.
-  Майкъл, там ли си?
-  Да. Всъщност исках да ти кажа, че не постъпих правилно снощи и се
извинявам.
На свой ред тя замълча, а той продължи след кратка пауза:
-  Има толкова неща, които ме карат да се чувствам виновен заради
постъпката си. Съжалявам. Не биваше да го правя.
Анжелика чувстваше как света й се разпада и се сблъсква със страховете си.
Не знаеше какво да каже, нямаше сили да го направи и просто мълчеше, а
сълзите пълнеха очите й. Искаше й се безгрижно да му отговори да не се
извинява и че нищо чак толкова не се е случило, но тя знаеше, че не би могла
да го излъже.
-  Анджи?
-  Тук съм.
Майкъл усещаше, че я кара да се чувства въвлечена в някаква игра и че
вероятно я обижда, но си мислеше, че така е редно и така трябва. Много беше
мислил предишната вечер и осъзнаваше, че не може да й донесе нищо повече
освен разочарование. Ако я беше срещал по- рано нещата нямаше да са
такива и той щеше да се отдаде на чувствата, които тя събуди в него, но сега
беше късно. Прекалено късно.
-  Съжалявам! Това няма нищо общо с теб. Ти си прекрасна, но аз ще ти
донеса само болка, а ти не я заслужаваш.
-  Майкъл... защо... не ми кажеш защо мислиш така?
-  Не мога да ти кажа, Анджи, но скоро ще разбереш и ще ти стане ясно колко
съм бил прав. Бих искал да мога да ти кажа сега, но е лично и... Разбираш,
нали?
Не, тя не разбираше. Не можеше да я накара да се влюби в него и след това
да й каже, че съжалява. Не беше честно и тя не можеше да проумее
причината поради която той така промени поведението си.
-  Къде сгреших, Майкъл?
-  О, мила...Никъде не си сгрешила. Аз сгреших и наистина те моля да ми
простиш слабостта. Ще можеш ли?
-  Бих могла, ако знам какво се случи?
Майкъл не бе искал да й споделя за Деби, но разбираше, че е длъжен да го
направи. Снощи бе усетил колко далече е стигнала тя в чувствата си към
него. Беше виждал такива погледи стотици пъти и предполагаше, че не
греши. Знаеше, че и той сериозно се увлича и беше взел решение да прекрати
нещата преди да е станало безвъзвратно късно.
-  Анджи, има друга жена в живота ми.
Тя не можеше да повярва на онова, което чуваше, а Майкъл продължаваше да
нанася ударите си:
-  Тя е бременна и аз наистина съжалявам, ако съм те подвел по някакъв начин. Всичко между мен и теб се случи толкова бързо и аз не дори не съм предполагал, че за толкова кратко време ще успеем да стигнем толкова далече. Сега разбираш, нали?
Искаше й се да му изкрещи, че не разбира, но тихо му каза:
-  Вече разбирам. Сега трябва да затварям. Имам много работа.
Чу го, че говореше нещо, но тя затвори телефона и остана с празен поглед. В
душата й бушуваше ураган от възмущение и обида. Бриджит беше казала, че
той няма да я нарани. Защо й повярва? Защо сгреши така? Защо не бе
предпазлива, а се остави на емоциите да контролират разума й? Как сега
щеше да се справи с обзелото я желание по Майкъл? Как щеше да забрави
очите му, устните му? Щеше ли да може? Защо я накара да повярва, че е
важна за него, че я уважава? Болеше я. Много я болеше и тя усещаше болката
с остротата на бръснач в сърцето си. Усети как сълзите се стичат
неконтролируемо по лицето й. Той беше влязъл с шеметна скорост в живота
й тя бе се влюбила в него вероятно още в мига, в който срещна световете
скрити зад очите му. Опитваше се да го оправдае и не успяваше. През цялото
време той е знаел, че е ангажиран и пак продължаваше да я търси и да й
изпраща недвусмислените си сигнали. 
В този момент видя, че Кенет стоеше до нея и разтревожено я питаше:
-  Анджи, мила, какво има?
-  Нищо, Кенет...Нищо...
-  Но ти плачеш?
-  Дай ми само минутка.
Телефона звънеше отново и Анджелика се чудеше, дали да го вдигне, защото се страхуваше, че ще бъде Майкъл. Звъненето не спираше и тя вдигна
слушалката:
-  Анджи, не затваряй, моля те!- каза Майкъл
-  Наистина имам много работа, Майкъл, а и не разбирам какво още бихме
могли да си кажем.
-  Аз искам да ти кажа още веднъж, че съжалявам! Ще ми се да те бях
срещнал няколко месеца по- рано. Ти си много специална, разбираш ли? 
От мига, в който те срещнах не мога да спра да мисля за теб.
-  Но е късно и безмислено. Ти сам го каза.
-  О, Анджи, толкова неща не знаеш... Бих искал да мога да ти ги споделя, но
наистина са конфиденциални и засягат не само мен, а и други интереси и не
мога да ги коментирам.
Тя нищо не разбираше. Той чакаше дете тя не проумяваше за какви интереси й говори:
-  Не искам и да знам, Майкъл. Фактите са ми достатъчни. Ти просто си имаш
своя живот и разбирам, че аз нямам място в него. Не знам защо си помислих,
че бих могла. Но трябваше да ми кажеш по- рано. Така щеше да спестиш
разочарованието ми.
-  Ох, мила...Съжалявам! Постъпих като пълен егоист. Моля те да ми
простиш!
Тя мълчеше. Искаше да му каже, че му прощава, а не можеше. Болеше я.
Беше обидена. Чувстваше се толкова безпомощна на кръстопътя на
желанието да бъде с него и на невъзможността да го направи, на обидата и
болката от заблудата, в която той я въвлече.
-  Майкъл, сега наистина не мога да говоря. Нека мине малко време.
Майкъл чу как тя отново затвори телефона и бе обзет от гняв и протест. Как
бе възможно толкова силни чувства да го връхлетят за една седмица?! Как
можеше да срещне момиче, което толкова много харесва и желае и да не
може да бъде с нея?
Обадиха му се за последната информация по турнето и пристигането му в
Прага. Съобщиха му, че всичко върви по план и той отново пренесе мислите
си върху турнето. Почувства адреналина и имаше желание вече да е на
сцената. Турнето му щеше да е дълго и изтощително. Отново щеше да остава
на предела на силите си, но жадуваше за усещането на единение с публиката,
за ревящите стадиони пеещи с него песните му.
Телефона позвъни. Беше Деби. Пожела му приятен път и успешен старт на
турнето. Майкъл беше делови и тя навярно усети това, защото прекрати
разговора бързо. Той държеше тя да получава абсолютно всичко, което й е
необходимо и да бъде в добро здраве, но всичко се свеждаше до абсолютно
приятелски отношения и грижа.
Деби отново върна мислите му към Анджелика. Спомни си усещането, което
изпита когато я целуна. Беше толкова гореща, толкова сладка и толкова
невинна. Беше усетил пълната й отдаденост в този момент. Устните й бяха
толкова меки и нежни като коприна. Вкуса й беше опияняващ...Въпреки
силното си сексуално желание, което изпитваше към нея тя събуждаше и
други чувства в него- по- дълбоки, по- силни. Искаше да я вижда, да чува
гласа й, смеха й, да разговаря с нея! Толкова силно се нуждаеше от нея, че
оставаше изумен от себе си. Защо не можеше дни наред да успокои
желанието си?
Телефона позвъни отново. Беше Бриджит:
-  Какво си й сторил, Майкъл? - вместо поздрав каза тя.
-  Здравей, Бриджит. Приятно ми е да те чуя! Сторил на кого?
-  На Анджелика. Какво си й причинил?
-  Нищо. Защо?
-  Как нищо?! Тя не е на себе си. Нищо не казва, но не спира да плаче. Знам,
че е заради теб. Познавам, когато едно момиче плаче заради разбито сърце.
Той не знаеше какво да каже.
-  Майкъл? Там ли си?
-  Да, Бридж. Тук съм.
-  Какво й стори, по дяволите?
-  Бриджит, не ми говори по този начин!
-  Извинявай, но съм извън себе си от гняв. Тя е толкова разстроена...Какво се
случи, Майкъл?
Сърцето на Майкъл се сви от болка от мисълта за Анджелика. Представи си
красивите й очи пълни със сълзи и изпита нейната мъка и разочарование. В него отново се надигна протест срещу съдбата, която ги срещна не навреме.
-  Тя при теб ли е сега? - попита той.
-  Да. Тук е.
-  Искам да я чуя.
-  Не. Не мисля, че сега е времето да я чуваш – отказа му Бриджит.
-  Ох, Бриджит...в каква каша ме забърка, момиче!
-  Аз?! Защо аз? – учуди се тя.
-  Ти ме запозна с нея.
-  Да, но ти я накара да се влюби в теб.
-  И аз съм влюбен в нея!
Думите просто се изплъзнаха преди да осъзнае, че ги казва. Секунда след това той разбра, че това е самата истина. Бриджит замълча за кратко и после с недоумяващ глас попита:
-  Тогава защо тя плаче така?!
Майкъл се колебаеш, дали да й каже за Деби. Разбираше, че скоро целият свят
ще научи и Бриджит много ще се обиди, че е го е запазил в тайна. Нямаше да
има нужда да споделя, ако не се бе случило това с Анджелика.
-  Бриджит, аз...
-  Ти какво, Майкъл? - прекъсна го тя
-  Ще ставам баща...
-  Какво?! - тя беше изумена
-  Бриджит, така е, момиче.
-  От къде дойде това, Майкъл??? Коя е?... О, Боже! Ти си невероятен!
Майкъл мълчеше, защото не искаше да изпада в подробности.
-  Майкъл, не се шегуваш, нали?
-  Не. Как бих могъл да се шегувам с такова нещо, Бриджит?
-  Ти си...Ти си... Най- изненадващия човек на този свят!...Но защо тогава
причини това на Анджи?
-  Нищо не съм й причинил, скъпа. Спрях го навреме. Защото повярвай ми
изгарям от желание да й го причиня.
-  Майкъл, не разбирам нищо. Кое е другото момиче? Нищо не си споменавал
за нея.
Майкъл съвсем накратко й обясни нещата и в заключение каза:
-  Аз бленувам за дете, Бридж!
Тя мълчеше. Искаше да каже толкова много неща, но го познаваше добре и
знаеше, че ще го наранят. А и не беше уверена, че не е прав.
-  Но защо ще се жениш за нея? Нали не е необходимо?
-  Имах доста неприятен разговор с майка ми. Тя е с такова
възпитание...Бридж, сложно е...Но ще го направя така или иначе. Рано или късно.
-  О, Майкъл! А цената да си с човек, когото не обичаш струва ли си?
-  Да. Аз искам дете!
-  Но защо не от жена, която обичаш?
-  Тя отказа. Забрави ли?
-  Само, ако ми беше казал...Само, ако знаех...
-  Тогава какво? - попита той
-  Нямаше да те запозная с Анджелика.
Разговора им продължи известно време и Бриджит усещаше цялата
абсурдност на ситуацията и разбираше и двамата си приятели. Искаше да им
помогне, а знаеше, че не може и това я караше да я боли заедно с тях.
-  Майкъл, аз ще затварям вече. Трябва да отида при Анджи. Ще се видим в
Испания, нали?
-  Разбира се. Обади ми се. И, Бридж...Целуни Анджи от мен.
-  Добре, Майкъл - въздъхна тя и добави - И ги разбий! Успех, миличък! До
скоро! Господ да е с теб!
-  Благодаря ти, скъпа! До скоро! 
Когато Бриджит влезе в стята Анджелика вече бе спряла да плаче, погледна я
с изпълнени с тъга очи и попита:
-  Той какво ти каза?
-  Кой? - Бриджит се престори, че не разбира въпроса й
-  Стига, Бридж! Знам, че разговаря с Майкъл.
-  Не...Защо така реши? Говорих със студиото за...
Анджи я прекъсна:
-  Бриджит, не ме лъжи и ти!
-  О, миличка! - тя седна до нея и прегърна през раменете. - Толкова
съжалявам, че съм главния виновник това да ви се случи! Не предполагах, че
толкова бързо ще си загубите ума един по друг.
-  А аз почти не го бях забелязвала преди...Поп- звезда...В момента не знам,
дали ме боли повече от чувствата ми към него или от обидата да осъзнавам
защо ме е търсил? Какво ти каза той?
-  Че е  влюбен в теб.
Анджелика почувства как сякаш нещо прониза сърцето и стомаха й със
светкавична скорост. Прииска й се да изкрещи от болката.
-  Това ли каза?
-  Да.
Анджелика мълчеше. Какво трябваше да направи сега? Да му прости? Да го
разбере, че е бил безсилен пред своите чувства и също като нея не е успял да
им се противопостави? Това беше несправедливо!
-  Кое е момичето, за което ще се жени, Бридж?
-  О, мила, не я познавам. Не знам коя е, но мога да ти кажа със сигурност, че
сърцето му не й принадлежи.
-  Бриджит - умоляващо каза Анджелика - Какво се опитваш да ми кажеш?
-  Нищо. Забрави. Ако той реши да говори с теб за това ще ти го каже сам. Аз
нямам право. Искам само да те уверя, че току- що разбрах за това, което се
случва с Майкъл. Ако знаех никога нямаше да си позволя да го скрия от теб.
Анджелика беше объркана безкрайно много, не разбираше какво се случва и
дори в момента все още не успяваше да мисли трезво. В ушите и съзнанието
й не спираха да кънтят думите му, че има друга жена в живота му, че тя е
бременна и той ще се ожени за нея. Тези негови думи сякаш й откраднаха
целият простор, в който летеше. Чувстваше се излъгана, ограбена, обидена,
наранена и много я болеше. При нея непрекъснато се връщаше усещането,
което изпитваше когато се вглежда в очите му. Осъзнаваше, че го познава
толкова отскоро, че няма право да му се сърди, но болеше. Вероятно болката
беше толкова силна, защото беше влюбена, а не можеше да мечтае.

Повече от чувство 9

В сряда Анджелика току- що бе излязла от банята, когато телефона й
позвъни. Чу гласа на Майкъл и след стандартните поздрави той й
каза:
-  Съжалявам много, но ще трябва да отложим виждането си днес.
Анджелика усети разочарованието, което изпита, но каза:
-  Няма проблем, Майкъл.
-  Чувствам се много глупаво, защото бях забравил, че имам ангажимент, но
ти обещавам, че ще се реванширам.
-  О, не е нужно.
-  Напротив. Държа да го направя. Ще ти се обадя скоро. Съжалявам, че се
получи така, но се надявам да ми простиш.
-  Майкъл, няма какво да прощавам.
-  И въпреки всичко - той замълча, но после добави - много съжалявам, че не
успях да те видя днес. Сега трябва да тръгвам. До скоро.
- До скоро.
Анджелика усети как Майкъл бързаше да приключи разговора им. Имаше някакво напрежение в него, което тя долови, но не му отдаде голямо значение. Насочи цялото си внимание върху своето състояние след този разговор. Беше разочарована, дори повече от това - усети и някаква болка. Не се питаше защо я изпита. Нямаше отговор на въпросите и тя го знаеше. За тези дни тя си беше дала сметка, че Майкъл е изключителен човек, че може да прекарва часове с него и да слуша разказите му за всичко, което бе преживял, видял или научил за живота. Беше разбрала, че има някаква връзка между тях двамата, която тя не можеше да назове, но я караше да се стреми към присъствието му.
След като Майкъл затвори се почувства още по- зле отколкото преди да
проведе разговора си с Анджелика. Беше се събудил с невероятни колебания,
които продължаваха да растат с всяка изминала секунда и той реши, че има
нужда да остане сам с мислите си, за да разбере какво се случва. Усещаше, че
всичко става много бързо и имаше необходимост да забави ход. Трябваше го
направи, защото си даде сметка, че той не е съвсем наясно какво всъщност
търси в Анджелика. Беше видял как тя го гледа онази вечер. По- късно беше
успял да разшифрова всеки неин поглед и разбра, че тя неволно се поддаваше
на сигналите, които той й изпращаше. Майкъл искаше да бъде абсолютно
откровен с нея и не искаше да я накара да се почувства излъгана по някакъв
начин. Тя много го привличаше. Определено той искаше да я има, но
трябваше да си забрани да мисли за нея само по този начин. Изпитваше
нужда да я предпази от надигналия се в него силен сексуален глад, който го
правеше наистина неконтролируем. Беше сигурен, че ако днес не бе отложил
срещата им нямаше да успее да удържи желанието си. Разбираше, че няма да
е справедливо спрямо нея да я въвлече в задоволяване на нагона му и да
замине. Тя трябваше да научи и затова, че чака дете, че вероятно скоро ще се
ожени за Деби. Усещаше се така сякаш се блъска в стени. Не можеше да се
понася такъв. Вече бе успял да направи много остра забележка на един от
служителите си и то почти без повод. Знаеше, че е нетърпим в момента.
Влезе в студиото, но не успя да се задържи дълго в него. Говори с екипа си-
всичко вървеше по план, но нищо не успяваше да го накара да спре да мисли
за Анджелика. Искаше да я види, но знаеше, че не трябва. Деня му минаваше
отвратително. Не знаеше какво да прави с времето си? Отново репетира дълго и след като си взе дълга вана, той излезе от от банята твърдо решил какво ще прави с това момиче, което бе завладяло мислите му с пагубна сила. Не си спомняше да се бе чувствал така объркан никога. С Лиса всичко беше подредено и бе следвало естествения си ход. Нямаше объркване или лутане. С Анджелика не бе така. Тук имаше нещо много пагубно. С тези мисли той набра номера й. Чу гласа й след доста дълъг период на звънене:
-  Ало?
-  Анджелика? Майкъл е. Събудих те, нали? Извинявай!
-  Нищо, Майкъл. Не спях. Здравей.
-  Още веднъж извинявай за днес. Утре свободна ли си, за да се видим?
Последва мълчание от нейна страна, след което тя го попита:
-  Няма да се появи пак неотложен ангажимент, нали?
-  Не. Няма. Имам работа през деня, но след 18 часа съм свободен.
Уговориха се отново да се видят в апартамента му в Лос Анджелис, защото
целия ден на Майкъл бе свързан с работа и той нямаше намерение да се връща в Невърленд вечерта.
След като приключиха разговора си Анджелика осъзна каква разлика в
поведението на Майкъл бе усетила. Не усещаше вече неговата плахост. Той
говореше с нея като мъж с жена. През целия ден се бе опитвала да накара
себе си да повярва, че не я е грижа, че той бе отложил срещата им, но
разбираше, че не може. Сега когато знаеше, че утре ще се видят не спираше да
се усмихва.
На сутринта Анджелика излезе на пазар с единствената цел да намери нещо
подходящо за срещата си с Майкъл. Когато видя една рокля , която бе
решена изцяло в джипси стил, с прекрасен гол гръб тя веднага я купи. Беше
доволна от избора си и роклята много й отиваше.
Майкъл беше изпратил отново кола и когато тя видя възхищението в очите
на бодигарда му, който бе дошъл да я придружи, се увери, че не сбъркала с
избора си. Отново се качиха в познатия й вече асансьор, а тя се чувстваше
сякаш той я води към Рая.
Когато вратите се отвориха и Майкъл застана пред нея и й се усмихна. Беше облечен в черни джинси, бяла тениска и черна риза, която бе разкопчана и падаше свободно. Тя го погледна в очите, видя пламъците, но този път не сведе очи, а отговори на предизвикателството, което той нескрито й отправи.
В мига, в който Майкъл я видя разбра, че се чувства още по- загубен
отколкото беше. Тя беше дяволски красива и гореща. Имаше нещо много
предизвикателно в облеклото й, в красиво падащата й на едрите си, гъсти къдрици блестяща коса, в начина, по който го погледна още с влизането си в апартамента.
Този път разговорът им вървеше трудно. И двамата сякаш усещаха хиляди
волтове електричество да протичат между тях и те оставаха разпилени за
думите. Фразите им бяха хаотични и само очите им говореха ясно и без
объркване. Този път вечеряха вътре. Майкъл констатира:
-  Значи ще ме гледаш в Сарагоса?
-  Надявам се. Ако успеят да ни вземат билети.
-  О, нямайте грижа за това. Може да ме гледате зад кулисите.
Тя се усмихна:
-  Не, аз не искам. Ако Бриджит иска нека се възползва от предложението ти.
Аз желая да съм долу в публиката.
-  Но там е кошмарно.
-  Нищо. Искам да усетя тази тръпка. Никога не съм била фен. Никога не съм
крещяла по концерти. Аз съм била винаги нормален зрител. Поне веднъж
искам да усетя тази еуфория.
Майкъл се усмихна:
- Щом така искаш, но определено е много претъпкано. Не зная как изобщо
дишат?!
-  И това е заради теб... Майкъл, може ли да те питам нещо?
-  Кажи?
-  Не ти ли е мъчно да виждаш цялата тази любов, която изпитват към теб?
Всички тези плачещи момичета полудели от желание да се докоснат до теб?
Майкъл се замисли за кратко и каза:
-  Не знам дали „мъчно” е точната дума?! Аз не разбирам как се случва това,
но определено понякога се чувствам виновен, когато видя сълзите им. Те са
толкова всеотдайни. Готови са да бъдат навсякъде с мен при всички
обстоятелства, но всъщност те не ме познават. Как биха могли да ме обичат
истински тогава?!
-  Не знам. Никога не съм била фен, но си мисля, че много страдат.
Милите...
Майкъл нищо не отговори и тя разбра, че темата не му е особено приятна за
дискусия. След малко той я попита:
-  Анджи? Нали мога да те наричам така?
Тя му кимна в знак на съгласие.
-  Имаш ли някой специален човек в живота си?
Анджелика се смути от въпроса му.
-  Специални хора са семейството ми, приятелите ми...
Майкъл я прекъсна, усмихвайки се и отново онези пламъци танцуваха  в
очите му:
-  Не. Мисля, че знаеш какво те попитах?
-  Защо ми задаваш този въпрос, Майкъл?
Той не отговаряше, а я гледаше с предизвикателен поглед, който сякаш я
заставяше да му отговори. Анджелика реши да не го прави и го погледна със
същото предизвикателство. Той пак се усмихна:
-  Не! Кажи ми!
-  Защо?
-  Искам да знам.
-  Ти вече знаеш. Нали така?
Той замълча. Да, знаеше. И това сякаш го наелектризираше още повече.
Разбираше, че е свободна, че няма мъж в живота й и това го караше да
изтръпва от желание. Искаше да я докосне, а не смееше да я приближи. Този
парадокс го влудяваше.
Анджелика виждаше какво се случва с него. Не знаеше дали е защото от
работата си се бе научила да разпознава идеално емоциите, които владеят
хората или защото сега Майкъл просто не можеше да скрие своите. Точно сега единственото нещо, което искаше бе той да я докосне. Жадуваше да усети дланите му. Едва
сподави един надигнал се в нея стон породен от това желание. Усмихна му
се:
-  Вече е прекалено късно, Майкъл. Трябва да си тръгвам.
Боже, как я погледна!
-  Остани още малко. Все още е рано - помоли се той.
-  Утре имам да свърша куп неща и искам да си почина добре. Съжалявам,
Майкъл!
Майкъл се чувстваше загубен за думите. Не искаше тя да си отива. Едва ли
щеше да я види отново преди да замине и не искаше тя да си тръгва така
бързо. Но не можеше да я спре.
-  В такъв случай няма да настоявам - каза той.
Анджелика не разбираше какво й става?! Нямаше никаква работа до обяд.
Почти всичко по изложбата беше готово.  Но не можеше повече да се остави
на това мъчение, на което бе подложена. Когато той я изпращаше тя го
попита:
-  Ще те видя ли пак?
Той тъжно се усмихна и каза:
-  Да. В Сарагоса.
-  Е, тогава искам да ти пожелая успешен старт на турнето и...какво се казва в
такива случаи? Бог да е с теб!
-  Благодаря ти, мила!
Тя му подаде ръка, но той не я пое, а каза:
-  Тръгвай!
Докато асансьора се спускаше Анджелика си мислеше: „ Влюбена съм в
Майкъл Джаксън. Господ да ми е на помощ!”
В този момент бодигарда до нея се раздвижи, сложи ръка на ухото си и спря
асансьора. Тя го погледна въпросително, а той й се усмихна:
-  Г-н Джаксън иска да се върнем горе.
Когато остана пред затварящите се врати на асансьора и невиждаща Майкъл
в помещението се почувства странно. Стоеше там и не смееше да пристъпи,
чакайки той да се появи. После осветлението бавно започна да намаля силата
си и настана сумрак. Усети го да се приближава и се извърна към него. Той
застана опасно близо пред нея. Не казваше нищо, но тя виждаше какво
говорят очите му. Майкъл посегна към лицето й и тя усети нежното му
докосване. Пръстите му сътвориха феерична ласка и тя затвори очи, за да я
изживее. С другата си ръка той я прегърна през кръста. Усети дъха му върху
кожата си. Той бавно приближи лицето си към нейното, а устните му почти докоснаха нейните. Пръстите му продължаваха да галят лицето й и тя тихо въздъхна. След това Майкъл нежно пое долната й устна със своите. Анджелика не смееше да помръдне, за да не развали съвършенството на мига, в който той изучаваше устните й и рисуваше сладко с неговите по тях.   Почувства се сякаш се разтапя в целувката им. Майкъл я целуваше бавно и нежно като изкусно играеше с езика си и сластно засмукваше нейният. Тя усещаше цялата красота на целувката им и й се отдаваше се на блажената наслада. Целува я дълго, а тя оставаше сякаш без дъх. Беше го прегърнала под раменете и не искаше този миг да свършва. Когато той отдели устните си от нейните, отново я погали, усмихна й се и каза:
-  Сега може да си тръгваш. Ще се видим в Сарагоса - и натисна копчето на
асансьора.
Анджелика оставаше безмълвна, защото все още плуваше в забравата, в
която Майкъл я бе отвел. Докосна с пръсти устните си и го погледна. Понечи
да се приближи към него, но той се отдръпна и каза:
-  По дяволите, момиче, тръгвай преди да е станало късно!  
И двамата изгаряха от желанието, което ги бе завладяло. И двамата бяха
сблъскващи се метеори, изригващи звезди, зарева нажежени до кърваво
червено.
Тя пътуваше към дома си и й идеше да крещи от желание той да я докосва.
Той крачеше из апартамента и му идеше да чупи, защото желаеше да я
докосва. Майкъл усещаше, че полудява от желание. Имаше чувството, че е
звяр, който е затворен в клетка и се блъска в решетките й и не може да
излезе. Взе телефона и когато чу гласа й каза:
-  Лиса, трябва да те видя веднага!
-  Майкъл? Случило ли се е нещо?
-  Ела. В апартамента съм. Ще предупредя охраната, че идваш.
-  Кажи ми случило ли се е нещо?
-  Идваш ли? - настояваше той.
-  Ще ми отговориш ли, Майкъл?
-  Лиса! Ще дойдеш ли?
Тя замълча за миг и после каза:
-  Добре, ще дойда.
Майкъл разбираше, че това, което прави е лудост, но не можеше да издържа
повече на това напрежение. Беше тотално и пагубно завладян от
първосигналния повик на нагона си и трябваше да го удовлетвори. Не се
интересуваше на каква цена. Трябваше да угаси този огън, защото изгаряше в
него. Обади се на охраната, че очаква Лиса и продължи да крачи из
апартамента. Не можеше да извади Анджелика от мислите си. Беше тотално
обсебен и не на себе си.
След около час му се обадиха, че Лиса е пристигнала.
Когато тя влезе в апартамента и видя Майкъл застанал до прозореца на фона
на светлините на големия град попита:
-  Майкъл, какво се е случило?
Той се приближи до нея и я прегърна, започвайки жадно и ненаситно да я
целува. Тя се отдръпна от него:
-  Майкъл?!
-  Искам те, Лиса! Много те искам! - каза той с дрезгав глас и отново
продължи да я целува.
Лиса постепенно се предаде на желанието му, но този път Майкъл бързаше и нехаеше за нея. Тялото й му бе нужно само, за да утоли страстта, която го
погубваше и от която искаше да се освободи веднага. Бе егоист, беше груб,
беше лош.
Разсъблече я бързо и я постави на едно от канапетата. Усещаше колко силно
я хапе, че навярно й причинява болка, но не можеше да спре. Беше разгневен
на себе си, на нея и на глупавия си шанс да срещне Анджелика в най-
неподходящия момент.
Лиса се опитваше да го укроти, но той не й позволяваше и потъваше в нея с
бързи и бесни тласъци. Свърши бързо и се отпусна до нея целият плувнал в
пот. Не я целуна. Не го целуна.
След малко тя стана и се отправи към банята. Майкъл я проследи с поглед, но
нищо не каза.
Когато тя излезе започна мълчаливо да прибира дрехите си от пода и да се
облича.
-  Лиса...
-  Не казвай нищо. Чуваш ли? Не желая да ми говориш!
-  Лиса, съжалявам!
Майкъл стана и се приближи до нея. Опита се да я прегърне, но тя го
отблъсна, казвайки:
-  Да не си посмял! Върви по дяволите, Майкъл Джаксън!
Той видя сълзите на обида в очите й и се почувства виновен, защото знаеше,
че я бе наранил много. Не знаеше какво да направи. Разбираше, че нищо не е
в състояние да промени случилото се преди минути и се обвиняваше за
слабостта си.
Лиса повика асансьора и когато вратите се отвориха тя се обърна към
Майкъл и каза:
-  Не искам повече да чувам гласа ти или да те виждам. Забрави, че
съществувам.
-  Лиса...
Тя спря думите му с жест и вратите се затвориха.

Повече от чувство 8

Анджелика беше в студиото и с Кенет обсъждаха предстоящата им изложба,
когато дойде Бриджит.
-  Здравей, Анджи! Имаш ли време да за обяд? Минавах наблизо и реших, че
може би би могла да ми правиш компания?
-  С удоволствие ще обядвам с теб.
Анджелика изпитваше нужда да говори с някого за Майкъл. Знаеше, че не би
могла да го направи с никой друг освен с Бриджит. Предишната вечер тя не
бе спряла да мисли за него. Очите му я преследваха навсякъде и спомена за
усмивката му я омайваше. Дори си бе пуснала един негов диск, който изобщо
не си спомняше от къде има и заслушана в гласа му бе заспала. Сега
трябваше да говори, защото онова, което изпитваше беше изненадващо и
плашещо. Усещаше, че мисълта за него я кара да лети, а не бе изпитвала това
чувство от много време.
Бриджит отново бе в прекрасно настроение. Докато обядваха Анджи й каза:
-  Бридж, искам да споделя нещо с теб.
-  Кажи, миличка?
-  Вчера вечерях с Майкъл.
Бриджит я погледна учудено:
-  Знам, скъпа. Нали бях там.
Анджелика се усмихна:
-  Не, мила. Снощи вечерях с него отново.
Бриджит възкликна:
-  Ах, този Майкъл! И какво? Разказвай! Ах, колко се радвам!
-  Защо се радваш?
-  Защото вие двамата толкова си подхождате! Разказвай бързо!
Анджелика разказа за вечерта обсипвана от въпросите на Бриджит, която
искаше да знае всичко. Питаше я за поведението му, за точните му думи и
накрая заключи:
-  Анджи, от всичко, което ми разказа аз мога да заключа, че Майкъл
сериозно си е паднал по теб. За него е много трудно да покани някого на
среща. Много рядко му се случва и щом го е направил това означава, че
много те харесва. А ти? Ти харесваш ли го всъщност?
-  Не знам, Бридж. Много е приятен, мил, любезен...Ти го познаваш много по-
добре от мен. Аз съм изненадана как за два дни и при положение, че той не е
обикновена личност, успях да го почувствам толкова близък. С него се
чувствам...Коя е точната дума?!...Комфортно. Да, това е думата.
Бриджит се усмихна:
-  Е, пожелавам ти нещата да се случат!
-  О, не, скъпа. Не казвам такова нещо. Дори не съм си го и помисляла. Та коя
съм аз? Не!
-  Защо не? Той е като теб и мен.
-  Не, не е и ти го знаеш. За Бога, той е Майкъл Джаксън!
-  Е, и?
-  Бриджит, не знам дали ми харесва така. Много съм объркана.
-  Не го харесваш ли?! О, хайде, мила! Та той е прекрасен мъж. Мечта на
милиони жени. Как може да не го харесваш?
-  Не знам. Не гледам на него по този начин - каза Анджелика, а на ум се попита: „Кого залъгваш?” - Въпреки че, снощи имаше няколко момента, в които ме накара да се почувствам много...от една страна неловко, а от друга поласкана.
-  Какво ти каза?
-  Нищо, но погледа му...- и Анджи направи възхитена физиономия.
-  Ето, виждаш ли?...Ах, как се радвам!
Телефона на Анджелика иззвъня.
-  Ало?
-  Анджелика?- чу в ухото си гласа на Майкъл.
-  Да?
-  Здравей, Майкъл е.
-  Извини ме - каза Анджелика на Бриджит и стана от масата.
-  Здравей, Майкъл. Как си?
-  Добре, а ти?
-  И аз съм добре. Обядвам.
-  О, извинявай, че прекъсвам обяда ти! – после добави - Не е полуфабрикати,
надявам се?
-  О, не - отговори тя с усмивка.
-  Аз в момента имам малка почивка на репетицията и ми се прииска да те чуя
и да ти благодаря още веднъж за снощи!
-  Аз също ти благодаря. Беше прекрасна вечер.
-  Знаеш ли, днес е последната ми репетиция. Утре целият ми екип и
сценична техника заминават и аз ще бъда значително по- свободен. Дали би
искала да се видим отново?
Анджелика усети, че това й идва в повече:
-  Майкъл, сега съм малко заета, защото подготвям една много важна
изложба. Откриването й е другата седмица и...
Той я прекъсна:
-  О, извинявай! Не искам да преча по никакъв начин на работата ти. Аз
просто си помислих...Извинявай!
Гласа му звучеше толкова искрено, толкова мило. Сякаш на малко дете,
което дълго се е срамувало да си поиска нещо, а след като се е престрашило
са му го отказали.
-  Майкъл, аз искам да се видим, но работата жестоко ме притиска… - идеше
й да си прехапе езика.
-  Разбирам те. Няма да ти преча повече. Извинявай!
Тя осъзна какво прави. Разбра, че ако сега Майкъл затвори телефона никога
повече няма да я потърси, а тя имаше нужда да вижда онзи поглед и очи.
-  Майкъл?
-  Да, Анджелика?
-  Ще намеря време да се видя с теб.
-  Не, Анджелика. Ти каза, че сроковете те притискат. Аз отлично разбирам
какво означава това и определено не желая да отнемам от времето ти.
-  Майкъл, това не означава, че нямам време за почивка. С удоволствие ще се
видя с теб отново.
Майкъл мълчеше.
-  Майкъл?
-  Тук съм.
-  Нека започнем разговора си отначало? Ало?
Майкъл се смееше:
-  Кога можеш да ми отделиш от времето си?
-  Сряда?
-  Сряда? ОК. Кога?- попита той.
-  Сряда.
Той пак се смееше:
-  Добре. Сряда. Утре ще ти се обадя, за се разберем за часа. Благодаря ти!
-  За какво?
-  Затова, че ще отделиш от времето си за мен.
-  Ще го направя с голямо удоволствие.
-  ОК. Утре ще се чуем отново. Трябва да затварям, защото е време да
продължавам с репетицията. Приятен ден!
-  Благодаря ти! На теб също приятен ден!
Майкъл затвори, а не спираше да се усмихва. Мислеше си, че тя бе истинско
съкровище и че трябва да благодари на Бриджит, че я срещна с него. Беше
толкова женствена и нежна, а в същото време в нея имаше толкова интелект. 
Запита се дали не мисли за нея прекалено много и какво всъщност го кара да
го прави, но все още нямаше отговор. Имаше нужда да види отново лицето й,
усмивката й и онази трапчинка, която се появяваше на дясната й буза, когато
се усмихваше.
Анджелика се върна при Бриджит и мълчаливо продължи да се храни.
Мисълта й препускаше. Задаваше си хиляди въпроси, на които нямаше
отговор. Не разбираше как това може да й се случва. Не знаеше какво караше
Майкъл да я търси така настойчиво. Та тя беше съвсем обикновена.
Бриджит попита:
-  Скъпа, добре ли си?
-  Да. Защо?
-  Изглеждаш...Изглеждаш уплашена.
-  Аз съм уплашена, Бридж.
-  Защо? Какво се е случило? Нещо лошо ли?
Анджелика не издържа и й сподели:
-  Беше пак Майкъл, Бриджит.
Бриджит я гледаше неразбиращо:
-  Току- що, по телефона. Майкъл беше.
Бриджит попита:
-  Защо си уплашена?
-  Не разбирам какво се случва? Той се обажда всеки ден!
-  Иска да те вижда, мила. Какво в това те плаши?
-  Бридж, той може да ме накара да се влюбя в него. Не искам да се влюбвам
в Майкъл Джаксън!
Бриджит разбираше отчасти страховете на приятелката си и каза:
-  Анджи, погледни ме, мила. Майкъл няма да те нарани. Знам го. Не би
постъпил с теб неуместно. Не е такъв мъж. Ако се интересува от теб
означава, че наистина има нужда да е с теб. Не е човек, който го прави заради
прищявка или забавление. Той е истински мъж. От онези, по които въздишат
жените в розовите романчета.
-  Разбирам, но все пак съм изплашена. Ами, ако тълкувам погрешно
поведението му? Ако започна да изпитвам чувства, а съм се заблудила за
неговите. Ако той иска да сме само приятели? Страх ме е, Бридж?
Бриджит не знаеше какво да й отговори, защото разбираше, че може би е
права да се чувства по този начин. Анджелика продължаваше:
-  С него е толкова спокойно. Така омагьосващо...Боже, аз май се влюбвам.
Как е възможно? Бриджит, влюбвам ли се?
-  Не знам, скъпа. Само ти можеш да си отговориш на този въпрос. Но страха
и объркването ти говорят затова, че нещо се случва в душата и сърцето ти.
Анджелика закри очите си с длан.
-  Анджи, моля те, не се измъчвай с въпроси. Остави времето да подреди
нещата. То ще ти даде отговорите.
Скоро след това те си тръгнаха.
Анджелика остана до много късно в студиото. Опитваше се с работата си да
забрави за Майкъл и на моменти успяваше. Когато се прибра у дома
тревогата отново я обзе, но тя усещаше, че въпреки нея изпитва и някакво
приятно чувство на еуфория. Отново си пусна диска на Майкъл и се загледа в
обложката му. От нея я гледаха едни невероятни очи. Искаше да даде
отговори на въпросите си, но знаеше, че за тях са нужни двама. Телефона й
позвъни и тя се стресна. Спря музиката и се обади:
-  Ало?
-  Майкъл е, Анджелика.
Тя погледна часовника. Беше 23: 20 часа.
-  Здравей, Майкъл.
-  Надявам се, че не те притеснявам. Понякога забравям колко е часа. Нали не
спеше?
-  Не. Не ме притесняваш.
-  Аз реших, че можем да уточним часа за сряда и сега. Видях си графика и
предполагам, че целият ми следобед е свободен. Какво ще кажеш за 14 часа?
-  Добре е, но, Майкъл, този път не забравяй да ми кажеш къде ще се видим.
-  Би ли искала да дойдеш до Невърленд?
Невърленд?! Идеше й да изкрещи. Това беше неговия дом!
-  Да, разбира се. Нямам нищо против.
-  Чудесно. Аз отново ще ти изпратя кола.
-  Не е нужно. Нека този път дойда с моята.
Майкъл замълча за кратко и после каза:
-  Всъщност предпочитам да си с моя кола отново.
Тя се отказа да спори. Вероятно той имаше своите съображения и тя
предопочиташе да се съобрази с тях. Поговориха още малко и Майкъл й
пожела „ Лека нощ”.
Анджелика застана до прозореца и се вгледа навън с невиждащи очи.
Вълнението отново се бе върнало. Майкъл я канеше в дома си. Майкъл я
търсеше всекидневно. Тя се отказа да анализира. Реши просто да се
наслаждава на времето прекарано с него и да послуша Бриджит. Каза си, че,
ако нещо ще се случва, ще се случи и не е нужно да се бои от това.
Майкъл си мислеше, че върши нещо, което никога не бе вършил и това го
караше да се чувства много странно. От една страна му бе изключително
приятно, но от друга се притесняваше, че върши нещо безмислено.
Познаваше своя свят, беше чул и за света на Анджелика и разбираше, че са
несъвместими. Той не се вписваше в нейния и предполагаше, че и тя трудно
би се вписала в неговия. Но не успяваше да се противопостави на желанието
си. И не спираше да се досеща за Деби. Толкова объркан не се бе чувствал
скоро. За да прогони всички свои мисли той репетира до пълно изтощение.

Повече от чувство 7

Анджелика не спираше да мисли за предишната вечер, която бе една от
онези, които хората наричат „паметни”. Не можеше да повярва, че се бе
запознала с Майкъл, че бе разговаряла толкова дълго с него. Очите му я
преследваха навсякъде. Не бе виждала по- изразителни очи и изпитваше
непреодолимо желание да го снима. Искаше да запечата в обектива си тази
необятност и дълбочина. Беше омагьосана от този поглед. Усещаше, че
работи машинално и че се усмихва непрекъснато от спомена за невероятната
възможност, която й бе предоставила съдбата. Телефона й позвъни и тя
вдигайки го чу гласа на майка си.
-  Как си, мила?
-  Мамо, радвам се да те чуя. Добре съм, а ти как си? Татко?
-  Добре сме. Просто исках да те чуя. Кога заминаваш за Испания?
-  След две седмици. Мамо?- на Анджелика й се прииска да разкаже на майка
си за срещата си с Майкъл, но само добави- Много се радвам, че ще видя
леля и семейството!
-  И тя се радва също. Много ми е мъчно, че няма да успея да дойда с теб този
път.
-  Нищо, мамо. Ще я нацелувам от теб. Мамо?
-  Да, прелест?
-  Много ли е далече Сарагоса от там където живее леля?
-  Сарагоса? Не, близо е. Защо питаш?
-  С Бридж ще ходим на концерт там.
-  Концерт? Какъв концерт?
-  На Майкъл Джаксън.
-  Майкъл Джаксън?! От кога започна да се интересуваш от музиката на
Майкъл Джаксън?
-  Всъщност Бридж държи да го гледа. Те са приятели.
-  О, тази Бриджит!Фантазьорка! Мила, ще трябва да затварям, защото имам
клиент. Ще се чуем пак преди да заминеш. Обичам те, ангелче!
-  И аз те обичам, мамо. Целуни всички от мен!
Анджелика затвори, усмихвайки се. Обичаше безкрайно много семейството
си и те много й липсваха. След като завърши колежа тя остана в Лос
Анджелис, защото се беше влюбила в този град. Телефона й позвъни отново.
-  Да, мамо? Какво забрави да ми кажеш? - каза тя смеейки се.
Отсреща никой не й отговори и тя осъзна, че това всъщност най- вероятно не
е майка й:
-  Ало?
Някой прочисти гърлото си и каза тихо:
-  Добър ден. Търся г- ца Мендес.
-  Да? Аз съм.
-  Здравей, Анджелика. Майкъл е.
Тя не познаваше този глас:
-  Майкъл? Кой Майкъл?
-  О, съжалявам! - добави мъжа отсреща - Майкъл Джаксън е.
Сякаш нещо се преобърна бързо в стомаха на Анджелика и тя почувства как
нозете й не я държат. Несъзнателно седна на пода.
-  Анджелика? Ти ли си?
-  Да, аз съм.
Гласа й беше паднал и сякаш за секунди гърлото й бе пресъхнало. Мислите й
препускаха бясно и тя не съзнаваше изобщо какво се случва.
-  Надявам се, че не те безпокоя? - попита Майкъл.
-  Не...Приятно ми е Ви чуя г-н Джаксън.
-  Майкъл, моля те! – поправи я той.
-  Да...Радвам се да те чуя, Майкъл...Но...Как ме откри?
-  Имам си начини. Как си?
-  Добре.
Тя продължаваше да пропада. Какво се случваше? Какво?
-  Обаждам се да ти благодаря още веднъж за приятната вечер и да те питам
дали би искала да се видим отново?
Той звучеше толкова мило. Усещаше притеснението в гласа му, когато
изричаше тези думи.
 -  Аз също благодаря и съм поласкана от поканата. Разбира се, че с
удоволствие приемам да се видим. - не повярва, че го каза.
-  Днес...Свободна ли си тази вечер?
Анджелика не разбираше какво се случва и говореше с него сякаш извън себе
си.
-  Тази вечер? Да. Свободна съм.
-  Прекрасно. 20: 00 часа добре ли е?
-  Да, добре е.
-  Радвам се. До довечера тогава. Приятен ден!
-  Благодаря! И на теб също хубав ден!
И Майкъл затвори. В този миг Анджелика осъзна, че той не й беше казал
къде ще се видят. Гледаше телефонната слушалка в недоумение сякаш
очакваше тя да й даде отговора. В този момент телефона отново позвъни и тя
подскочи уплашено:
-  Ало?
-  Аз съм отново, Анджелика. Майкъл. Извинявай, че съм толкова разсеян, но
не ти казах къде бихме могли да се видим...Анджелика, аз не обичам да
излизам на публични места, така че, ако ти нямаш нищо против бихме могли
да се видим в апартамента ми в Лос Анджелис. Ако си съгласна ще изпратя
кола да те вземе от твоя дом към 19 часа?
-  Не е нужно, Майкъл. Аз ще го намеря сама.
-  Не, всъщност предпочитам да е по този начин, защото има доста нива на
охрана. Не е нужно да минаваш през всички тях, докато стигнеш при мен.
-  Добре тогава. Щом предпочиташ ти по този начин аз няма да споря.
-  ОК, разбрахме се. До довечера.
-  До довечера, Майкъл.
И тя отново чу щракването на телефонната слушалка. Къде щеше да й изпрати
кола? След това осъзна, че той вероятно вече знае и адреса й. Недоумяваше
защо иска да се видят, а дълбоко в себе си бе изпълнена с огромно
задоволство. Майкъл Джаксън- звездата, недостижимия искаше да вечеря с
нея отново! Сънуваше ли? Усети как трепери. Питаше се защо така се
развълнува?! Той беше звезда, но в същото време много приятен човек и
събеседник. „Но това е Майкъл Джаксън!”- мислеше си тя. Анджелика разбра, че не е в състояние да продължи да работи и каза на асистента си:
-  Кенет, аз приключих за днес. Ще се справиш без мен, нали?
Той само поклати утвърдително глава улисан в работата си и добави:
-  Приятен ден, Анджи!
Майкъл пристигна около 18 часа в апартамента си, в който живееше в момента заради репетициите, които му налагаха да остава до късно в L.A. След като бе разговарял с Анджелика, той не спираше да се пита какво наистина го накара да я потърси? Не знаеше почти нищо за нея. Тя беше много красива, мила и добър събеседник. Но какво всъщност знаеше за нея? Че е добра приятелка на Бриджит. Стигаше ли му това? Беше ли достатъчно дискретна или след един ден щеше да види разказа й „ Моята вечеря с Майкъл Джаксън” по всички таблоиди? Искаше да си даде отговор и на въпроса дали е толкова непреодолимо желанието му да я опознае или е просто прищявка, но не успяваше. Осъзнаваше, че сега не е момента за нови запознанства. След по- малко от седмица той летеше за  Европа и започваше турнето му. Не бе постъпил разумно. Въпреки интереса си към Анджелика, Майкъл осъзнаваше, че го прави и заради Лиса. Сякаш не можеше да й прости, че тя вече не е сама. Сякаш искаше да запълни липсата й с това красиво момиче, въпреки че осъзнаваше, че това е невъзможно. Замисли се и за Деби и си каза, че не постъпваше справедливо и спрямо нея. Интересуваше се как е тя и  всеки ден се чуваха, но беше само това и нищо, нищо повече.
Ядоса се на себе си. Понечи да се обади и да отмени вечерята, но след това си
спомни колко много бе мислил за Анджелика преди да заспи. Лиса бе
събудила спящият в него звяр и той усещаше как дивото иска да ловува.
Случваше му се много рядко. Не харесваше тези свои състояния, защото бяха
изключително нетипични за характера му, но когато се появяваха знаеше, че
не е способен да им се противопостави. Търсеше кратки връзки, които
свършваха по един и същ начин. След това се чувстваше зле, защото най-
важното за него беше любовта във всички нейни форми, а така не я усещаше.
Дълго след това не можеше да си прости действията, но се успокояваше с
факта, че това му се случваше наистина много рядко. Сега го бе застигнало
отново и Майкъл му се остави, за да го отвлече в тъмната бездна на страстта.
В 20: 10 часа му се обадиха, за да му съобщят, че Анджелика вече в сградата
и всеки момент ще е в апартамента. Майкъл  хвърли последен поглед на
дневната и вратите на вътрешния асансьор, който водеше директно към
апартамента му се отвориха. Един от бодигардовете му въведе Анджелика и
Майкъл му кимна, че е свободен. Вгледа се в нея. О, тя беше истинска
красавица! Днес косата й беше прибрана в нисък кок. Беше облечена с
кремава рокля, която бе с дължина малко над коляното и с яка, което падаше
ниско и откриваше изящно оваяните й рамене. Майкъл наблюдаваше плавно
преливащите й се женствени форми и й се усмихна:
-  Здравей, Анджелика. Заповядай! Как си?
-  Здравей. Благодаря, добре съм. А ти?
-  И аз съм добре. Радвам се, че те виждам. Изглеждаш прекрасно.
Тя сведе очи и каза:
-  Благодаря ти! Много си мил!
Той я въведе в огромната дневна, покани я да седне и той седна срещу нея.
-  Ще пиеш ли нещо?
-  Не. Благодаря!...Всъщност бих изпила една чаша вода- допълни
Анджелика.
Майкъл й се усмихна:
-  Разбира се.
Наблюдаваше как тя си налива и отпива от водата и не спираше да се пита
какво щеше да си говори с нея?!
Анджелика каза:
-  Красив апартамент.
-  О, благодаря! Не прекарвам много време тук, но го ползам, когато имам работа в града.
И отново настъпи тишина. Майкъл се чувстваше неловко и попита:
-  Анджелика, аз не разбрах ти с какво се занимаваш?
-  Фотограф съм.
Анджелика видя как на лицето на Майкъл се изписа искрено разочарование и
продължи:
-  О, не! Аз се занимавам само и единствено с художествена фотография.
Нямам нищо общо с онези, които трупат състояния на гърба на популярните
хора като теб.
Майкъл се усмихна:
-  Вероятно не съм справедлив, слагайки всички под един знаменател, но щом
чуя думата „ фотограф” и през съзнанието ми протичат заслепяващи
светкавици, нагло преследващи ме на всяка крачка папараци, дебнещи
сензация в това, че съм отишъл да пазарувам. Извинявай, ако съм те засегнал
с реакцията си!
-  Аз мога да те разбера. Мисля, че е недостойно от тяхна страна, но
погледнато от друг ъгъл те ти правят и реклама. Не си ли съгласен?
-  Не, нямам нужда от такава реклама. Целият ми живот преминава в това да
съм обграден от стени и високи огради, от бодигардове...Нямам нужда от
това.
Анджелика не се предаваше, Майкъл също. Водиха дълъг спор, в който всеки
имаше своето право. Той се възхищаваше на смелостта й да му се
противопостави, а тя си казваше, че за нищо на света не би искала неговия
живот.
Майкъл изпадна в бурен смях, когато тя каза:
-  Та, аз съм фотограф. С това се занимавам. Благодаря, че попита!
-  Извинявай! Наистина не говорихме за твоята работа. Разкажи ми!
Тя се усмихна и една трапчинка се появи на дясната й буза.
-  Обсебена съм от лицата на хората. Дали съм портретист? Не бих казала, но
обичам да се вглеждам в очите на онези, които снимам, в бръчките белязали
лицата им. Стремя се с работата си да открия човека, който стои зад лицето и
чрез фотографията да предам емоциите и чувствата, които го владеят.
Майкъл попита:
-  Успяваш ли?
-  Трудно е, но понякога успявам. Не искам да ти звучи като реклама, но съм
печелила доста награди и то в доста престижни конкурси. Обичам работата
си...Майкъл, искам да ти призная нещо.
Той вдигна въпросително вежди.
-  Снимала съм хиляди лица, но от вчера твоите очи ме преследват
непрекъснато. Изгарям от желание да те снимам, Майкъл! Не съм срещала
по- изразителни от твоите очи и това не е комплимент, а самата истина.
Майкъл беше изненадан от нейната откровеност и понечи да й благодари,
но тя продължи:
-  Разбира се виждала съм много твои снимки и съм отчитала силата на очите
ти, но сега заставайки пред теб...Нямам думи...Знаеш ли какво можеш да
правиш с погледа си?
-  Какво?
-  Всичко.
Майкъл се питаше дали тя флиртува, но осъзнаваше, че е напълно откровена
с него и не позира. Беше се научил да разпознава сервилното поведение и
фалша много отдавна. Усмихна се на отговора й:
-  Бих искал да мога да правя всичко.
-  Не го осъзнаваш навярно, но повярвай в думите ми.
За да отклони разговора от себе си, той попита:
-  Къде си родена Анджелика? В Лос Анджелис?
-  Не, в Маями.
-  О, Маями...А защо се премести тук? Маями е красиво място.
-  Избягах от алигаторите.
Той отново се разсмя и в този миг осъзна, че не би могъл да бъде с нея тази
нощ. Тя не бе само красива. Анджелика беше умна, интелигентна и забавна.
В никакъв случай не бе момиче, което би позволило и заслужава някой да се
възползва от нея.
А тя продължи:
-  Но сериозно- учих тук фотография и се влюбих в Лос Анджелис. Тук създадох връзки свързани с работата си и останах. Това е.
-  Сама ли живееш? - попита Майкъл.
-  Да.
-  А семейството ти?
-  Те са в Маями. Много ми липсват, но за съжаление мога да ги виждам рядко.
Майкъл видя как някаква сянка мина през погледа и й как тя сякаш се
натъжи от нещо. Вероятно наистина семейството й много й липсваше. За да я
измъкне от мястото, на което беше попаднала, той попита:
-  Би ли искала да поръчам вечерята?
-  Да.
-  А имаш ли предпочитания за храната?
-  Не, аз не съм претенциозна. Най- често се храня с полуфабрикати. Не съм много добра готвачка – усмихна се тя.
-  ОК. Тогава ми позволи да избера храна, която няма да има нищо общо с
полуфабрикатите.
Той се замисли и попита:
-  Обичаш ли индийска кухня?
-  Да. Харесвам я.
Той вдигна телефона и поръча и докато поръчваше я попита:
-  Пикантно или не?
-  Да. Пикантно.
-  Сигурна?
-  Да - усмихна му се тя.
След това те излязоха на терасата. От там се откриваше прекрасна гледка
към града и тя подпряла лакти на перилата с нескрита наслада се загледа в премигащите му като звезди светлини. Имаше нещо магнетично и вълшебно в тях. Нещо, което я оставяше безмълвна.
Майкъл я наблюдаваше с възхищение. Тя бе толкова красива на фона на
големия град. Изглеждаше толкова искрена в любовта си към Лос Анджелис.
Сякаш усещаше пълната й отдаденост. Той я попита:
-  Анджелика, защо обичаш толкова много този град?
Тя го погледна с блеснали очи и каза:
- Не мога да ти отговоря. И аз не знам. Това е като във всяко влюбване. Идва
без да знеш как и защо и те опиянява със силата си. Сърцето ми подскача
всеки път когато си идвам тук и видя тези светлини.
Майкъл се усмихна на сравнението й. Тя наистина изглеждаше влюбена.
Вечерята пристигна и докато им сервираха той продължи да наблюдава
Анджелика, която все още стоеше права запленена от гледката. Когато тя
седна той каза:
-  Може би е така защото му принадлежиш. Един ангел в града на ангелите.
Тя мило се усмихна и нищо не отговори. В този момент осъзнаваше, че цял
ден не бе слагала никаква храна в устата си. Толкова много се бе вълнувала от предстоящата среща с Майкъл, че през ума й не бе минавала никаква мисъл
освен съвсем нормалните за една жена мисли- какво да облече, как да
направи косата си... Сега вълнението й си бе отишло. С него се чувстваше
превъзходно. Понякога той я притесняваше с погледа си, защото успяваше да
разчете посланията му, колкото и бързо той да ги скриваше. И не  спираше да
се учудва как бе възможно да го почувства толкова близък за толкова кратко
време.
Започнаха да се хранят и изведнъж тя спря. Сълзи замъглиха очите й и
потекоха неконтролируемо по лицето й. Майкъл я погледна с недоумение:
-  Добре ли си?
Тя не отговори, а вдигна чашата с вода и започна да отпива на големи глътки.
-  Анджелика? Добре ли си?
Тя едва успя да му каже:
-  Гори като в Ада!!!- и продължи да отпива от водата изтривайки сълзите си.
Той първоначално се усмихна, а след това се разсмя:
- Извинявай! Но аз те попитах и ти каза, че обичаш пикантно.
- Обичам , но това е...
-  Това е традиционно приготвена индийска храна...Ще се обадя да ти донесат
друго.
-  Не, недей. Искам това. Дяволски вкусно е, но е и дяволски люто.
-  Не е нужно да го ядеш така, Анджелика.
-  Не, ще претръпна. Просто не очаквах.
Той пак се разсмя, а тя го попита:
-  И твоето ли е така люто?
Майкъл поклати утвърдително глава:
-  Искаш ли да опиташ?
И без тя да очаква той поднесе вилица пред устата й. Тя понечи да каже
нещо, но след това пое поднесената й внимателно храна. Той я наблюдаваше
усмихнат и тя пак видя онези пламъчета в очите му. Бързо сведе поглед
смутено, защото не можеше да им устои.
По време на вечерята говориха предимно за храна и за предпочитанията си.
Майкъл й разказваше за режима си на хранене и затова колко добре се чувства
откакто е вегитарианец. Каза, че си позволява само пиле и риба и е луд по
KFC. Анджелика видя, че той бе угасил пламъчетата в очите си, но
разбираше, че го прави против волята си. От това тя се чувстваше поласкана,
но и много смутена. Питаше се защо? Сега при възможността да бъде близо
до него разбра онова, което винаги й бе убягвало- неговата магия. Той нищо
особено не правеше, а я караше да се чувства незаменима. Гледаше
красивите му ръце и  у нея се пораждаше желание да ги докосне, да я
докоснат...Продължаваше да не разбира от какво естество беше интереса му
към нея? Може би беше някаква прищявка, но тя определено харесваше да
бъде в компанията му.
Майкъл бе започнал да се впечатлява много от Анджелика. Тя бе находка. От
разговора им разбираше, че тя никога не се бе интересувала от него или
музиката му. Той обичаше да се среща с момичета, които не скачах на врата
му, плачейки. Там нямаше тръпка. А Анджелика въпреки респекта, който той
усещаше, че изпитва към него, успяваше да бъде себе си и да не играе
игрички, които го уморяваха. Тя беше натурална. И Майкъл не можеше да
откъсне очи от нея и осъзнаваше колко нечестно е да се появява точно сега в
дните му.
След като приключиха с вечерята те отново седнаха вътре и Майкъл й
заразказва за Африка. В един момент той се прозя и Анджелика погледна
часовника си. Беше почти 1 часа. Времето с него бе изминало токова бързо и
неусетно. Тя каза:
-  Аз трябва да тръгвам, Майкъл. Утре имам доста работа, а и ти предполагам.
Майкъл не спори с нея. И, въпреки че онова ръмжащо зверче в него
изгаряше от желание тя да остане при него през нощта, той го прогони.
Майкъл си взе душ и когато легна установи, че не може да спре а мисли за
Анджелика. Какво се случваше? Усещаше желанието си да я види отново, да
чуе пак смеха й, да разговаря с нея... Усмихна се, когато си спомни как
реагира на пикантната индийска храна. Питаше се непрекъснато как и защо
тя така бързо завладя мислите му. Беше все още почти непозната за него, но
той разбираше, че тя е достоен човек. След това мислите му се върнаха към
външността й. Усети огромното сексуално влечение, което изпитва към нея и
въздъхна. Запита се защо трябваше да му се случи точно сега? Наистина я
харесваше и имаше желание да я опознае. Нямаше да успее. След седмица
заминаваше и това го натъжаваше.

Повече от чувство 6

След като закусиха Лиса си тръгна, a Майкъл дълго гледа след колата й неразбиращ как ще успява да се бори с липсата й в дните си. После влезе и не знаеше какво трябва да прави. Сякаш съзнанието му бе фокусирано само върху усещанията за празнота и безнадеждност. Тя му беше казала, че ще му се обади, но и двамата знаеха, че няма да го направи. Защо се излъгаха с изтъркани фрази?
Телефона звънеше. Майкъл се запъти към него, правейки знак на един от служителите си, че той ще поеме разговора.
-  Ало?
Отсреща прозвуча гласа на Кени:
-  Майкъл? Здравей. Кени е.
-  Здравей, Кени.
-  Извинявай, ако те  притеснявам, но искам да питам дали днес ще идваш, защото е време да започваме. Просто да знам дали да правим репетицията без теб?
-  Да, ще идвам , но започвайте без мен.
-  ОК. Отново се извинявам, ако съм се обадил в неподходящо време.
-  Не. Всичко е наред. Скоро ще се видим. Довиждане, Кени - каза Майкъл.

Не искаше да ходи никъде и искаше да се скрие от хората. Защо не можеше да остане сам с емоцията си от предишния ден и последвалата го нощ, за да има време да я осмисли и да я изживее отново в съзнанието си? Качи се горе и се преоблече, позвъни за лимузината и по пътя отново попадна в плен на мислите си за Лиса. Обеща си, че ще я забрави, но в същия момент осъзна, че това е невъзможно. Как да забрави любовта? Пак се върна да на признанието й че се вижда с някого. Кой ли беше?! Тръсна глава, за да отпъди мислите си, които рисуваха в съзнанието му картини на Лиса в обятията на друг мъж . Той нямаше право да изпитва ревност. Бяха разделени от много време и бе съвсем  логично тя да не остава сама.  Той също беше поел по своя път. Скоро щеше да стане баща. Запита се защо тя има все още такава власт над него? Защо не успяваше да я превъзмогне и да остави само усещането за благодарност, че я е имал в дните си.
По време на репетицията Майкъл успя да забрави за Лиса. Вложи отново цялата си енергия в работата и се раздаваше до краен предел.
Кени наблюдаваше как репетира Майкъл и усещаше абсолютно задоволство, че нещата се получават невероятно добре. Сега виждаше реализацията на целия им труд и се чувстваше напълно удовлетворен. Имаше нещо зверско в Майкъл и в начина му, по който владееше сцената. Пръскаше такава енергия, че заслепяваше всички с нея и не спираше с идеите си. Кени даде почивка, за да обсъдят някои последни неща и Майкъл го попита за един момент от „ The way you make me feel”:
-  А не е ли по-добре аз просто да се спусна по рампата и да потанцувам около момичето? Така близостта ми до зрителите ще ги взриви още повече.
Кени го погледна и каза:
-  Идеята ти е добра. Нека пробваме.
Разбира се оказа се, че Майкъл отново е прав. Кени не спираше да се възхищава на кретивността му и познаването на нуждите на публика.
Трябваше да репетират “You are not alone” и Майкъл отказа да прави тази песен днес.
Кени го извика встрани и го попита:
-  Добре ли си, Майкъл? Ако искаш да починем.
-  Добре съм, но днес не съм в състояние да изпълнявам тази песен. Утре, Кени.
-  Майкъл, утре нямаме репетиция. Забрави ли?
-  О!..Бях забравил - замисли се и добави. - Добре, нека я направим тогава.
Кени понечи да допълни още нещо, но Майкъл го спря с жест:
-  Ще я направим, Кени.

Майкъл много добре осъзнаваше, че точно сега ще му е трудно да изпълнява точно тази песен, но си каза, че е профисионалист и не бива в никакъв случай да става подвластен на емоционалното си състояние в момента. Нещо, което не успя да направи. Пееше и спомените се връщаха. Нейните устни сякаш отново го изгаряха, ласките й го застигаха, смеха й се разливаше в ушите му и той пропадаше в нея. Разплака се. Не успя да устои на така властно обсебилата го и преследваща го емоция. Искаше да може да се контролира, но не успяваше и болката по нея го правеше напълно безсилен.

Кени спря всички и попита:
-  Майкъл, добре ли си?
Той отговори:
-  Добре съм. Нека да продължаваме.
-  Сигурен ли си?
-  Да. Продължаваме.
Отново репетираха до късно и в мига, в който Майкъл положи глава на възглавницата, заспа.

Сутринта той имаше ангажимент свързан с благотворителната му фондация „Heal the world”  и работата там го погълна изцяло. Нямаше сила на този свят, която да го спре да помага на всички тези нещастни лишени от възможността за нормално детство деца. Искаше да може да помогне на всички и да даде колкото се може за тях, защото не можеше да понася мисълта, че някой страда и изпитва болка.
Телефона му позвъни. Беше готов да игнорира обаждането, но видя, че е Бриджит и си спомни за обещанието си. Как му се искаше да не го беше правил.
-  Майкъл? Здравей. Бриджит е.
-  Здравей, Бридж. Как си, скъпа?
-  Добре съм. А ти как си? Обаждам ти се, за да ти напомня в случай, че си забравил какво се уговорихме за утре.
-  Не съм забравил- излъга той.
-  ОК, тогава дали ще имаш нещо против да се видим у дома. Знам, че не би искал да излизаме навън.
-  Да, така ще е най- добре.
-  20:00 часа дали ще ти бъде удобно?
-  Звучи добре.
-  О, Майкъл, послушах те и се обадих на Хенри.
-  Направи ли го? Казах ти, че не е сложно, момиче. И той какво?
Тя се разсмя:
-  Как какво? Дотича при мен веднага.
-  Страхотно. Радвам се, че нещата са се наредили!
-  И аз. Благодаря ти, че ме накара да го направя. Имаш ли нещо против и той да дойде утре?
Майкъл въздъхна:
-  Бих ли могъл да откажа? А и все пак ти си домакина.
Тя се разсмя:
-  Би могъл да ми откажеш. А ще го направиш ли?
-  Не, няма. Нямам нищо против компанията му. Ще ми бъде приятно да го видя.
Поговориха още малко и затвориха.
Майкъл приключи с ангажиментите си и се прибра у дома. Там репетира хореографията си около 3 часа- нещо, което правеше всеки ден, когато не беше на репетиции. Чувстваше се толкова уморен, когато приключи, че дори не вечеря и не усети как заспа по средата на филма, който си беше пуснал да гледа.

Сутринта се събуди отново с мисълта за Лиса, но успя да прогони спомена за нея казвайки си, че не иска да изпада в самосъжаление и днес. Закуси на верандата наслаждавайки се на прекрасното утро, на жуженето на пчелите и песента на птичките. В него се разливаше приятното усещане за единение с природата. Загледа се в градинаря, който старателно подрязваше храстите и после затвори очи оставяйки се на приятното усещане. След малко стана и се качи до горе, за да се приготви за репетицията.
Репетицията мина перфектно. Щяха да имат още една в понеделник и екипа му и цялата техника заминаваха. Шоуто приближаваше и Майкъл нямаше търпение да застане отново на сцената. Усещаше как с приближаването на този ден адреналина му се покачва и как иска час по- скоро да се срещне с публиката и феновете си. Щеше да бъде уморително, но той въпреки всичко обичаше тази умора.
Майкъл се прибра от репетиция към 17: 30 часа. Влезе под душа и се замисли как не иска да ходи никъде. Искаше да си остане вкъщи и да си почине. Щеше да почете и да изгледа филма, на който снощи заспа. Имаше нужда от почивка след натоварванията и преди старта на турнето. Имаше огромно желание да остане сам със себе си и да не прави нищо. Дори в него се прокрадна мисълта да се обади на Бриджит и да откаже вечерята, но осъзна, че приятелите не постъпват по този начин и трябва да изпълни обещанието си. Знаеше, че с тях ще му бъде приятно. Изпитваше известни резерви към приятелката на Бриджит, защото не я познаваше, но се успокояваше с  това, че Бриджит го познава добре и не би си позволила да покани неподходящ човек.
Излезе от банята с хавлия около таза си и се замисли какво да облече? Всъщност Мйакъл беше много близък с тях и щом вечерята нямаше да е на публично място той можеше да си позволи съвсем нормално облекло, с което се чувстваше комфортно. След малко решението беше взето. Усмихна се сам на себе си- червена риза, черен панталон...”Колко обичайно за мен,” – си каза.
Малко след това се обади за лимузината. Бриджит не живееше съвсем близо и трябваше да пътува дълго, за да стигне до дома й. Докато пътуваше се зачете в книгата си. Четеше много интересен исторически роман и времето мина неусетно за него. В дома на Бриджит пристигна в 20: 30 часа.
Щом тя се появи на вратата, усмивката веднага огря лицето му. Наистина се радваше да я види. Тя както винаги бе изключително усмихната и приветлива. Прегърнаха се.
-  Здравей, Майкъл! Толкова се радвам, че успя да отделиш от времето си, за да се видим!
-  Здравей, Бридж! И аз се радвам да те видя! Изглеждаш прекрасно.
-  Благодаря ти! Заповядай, влез!
Бриджит беше дългогодишна приятелка на Майкъл. Спомените му се губеха кога точно се запознаха с нея, но помнеше, че беше на някакво парти, което Даяна бе организирала. Още при първия им разговор през тях протече нишката на сродните души. Тя работеше за малко независимо звуозаписно студио и списваше тук- там музикални страници. С нея винаги се чувстваше приятно, защото тя имаше невероятно чувство за хумор, мислеше оригинално и не на последно място - разбираше от музика.
Бриджит не можеше да скрие по никакъв начин радостта си, че вижда Майкъл. Той й беше много скъп и бе един от малкото хора, които се разбираше без да са нужни думи.
Когато го въведе в стаята за гости, Майкъл видя само Хенри. Той грееше в усмивка и изглеждаше много различно от последния път, когато го бе видял.
-  Здравей, Майкъл! Как си?
-  Здравей, Хенри! Благодаря, добре съм. А ти как си?
-  Перфектно- усмихна се Хенри- Искам да ти благодаря.
Майкъл го погледна учудено.
-  Бриджит ми каза, че ти си я подтикнал да ми се обади. Благодаря ти!
Майкъл се усмихна:
-  За нищо, Хенри. Тя имаше нужда от малка насока. Нали, Бридж?
Той не виждаше никой друг в стаята и това му донесе абсолютно спокойствие. Нямаше да е нужно да търпи изучаващия го поглед на непознати хора, които следят всеки негов жест.
Бриджит му посочи към едно кресло:
-  Заповядай, Майкъл!
Майкъл седна, тя го заля с въпросите си. Той искрено се разсмя:
-  Забави малко, момиче! Забравих кой беше първият ти въпрос.
И тогава вратата се отвори и в стаята плахо пристъпи едно прекрасно създание. Усмивката на Майкъл застина, а очите му се втренчиха в момичето, което неловко застана в стаята и сякаш не знаеше какво да направи и как да се държи.
Майкъл стана. Бриджит реагира:
-  Майки, нека ти представя моята приятелка, г- ца Анджелика Мендес.
Тя пристъпи неуверено и не смееше да погледне Майкъл в очите.
Той протегна длан към нея:
-  Приятно ми е да се запозная с Вас, г- це Мендес!
Тя тихо каза:
-  За мен е чест г-н Джаксън!
Майкъл усети напрежението в гласа й, видя все още несмеещите да го погледнат очи и си каза, че не обича такива ситуации. Усети, че все още държи ръката й и точно това сякаш я накара да го погледна. Той й се усмихна:
-  Мисля, че можеш да ме наричаш Майкъл.
Бриджит наблюдаваше запознанството им със задоволство. Бе проследила реакцията и на двамата и усети как Майкъл изобщо не беше подготвен да срещне момиче като Анджелика. Предполагаше, че навярно си е мислел, че ще го запознае с момиче, което ще го накара да се чувства некомфортно. Усмихвайки се тя си мислеше колко е доволна от това, което видя в очите му.
Анджелика имаше усещане, че сърцето й ще изскочи от гърдите. Не бе предполагала, че така ще се почувства от срещата си с Майкъл Джаксън. Много пъти бе слушала разказите на Бриджит за Майкъл и понякога на шега й бе подмятала, че иска да я запознае с него. Бе водена единствено от любопитството си да се срещне с тази икона на съвременният свят. Тя дори не го харесваше особено. Но, когато за миг срещна погледа му сякаш застина. Сякаш точно тогава осъзна кой стои пред нея и държи ръката
й. В живота си не бе срещала много знаменитости. Работеше като фотограф и водеше съвсем обикновен живот. Сега той стоеше пред нея и тя се чувстваше толкова малка и толкова развълнувана.
Бриджит каза:
-  Анджелика е много добра моя приятелка, Майкъл.
Майкъл само се усмихна, оставайки прав, докато Анджелика седне на мястото си.
В настъпилото след това бърборене на Бриджит с всички Майкъл успя да разгледа Анджелика. Осъзнаваше, че я гледа в захлас, но не можеше да контролира желанието си да я изучава. Тя беше истинска красавица. Косите й с цвят на абанос тежко се спускаха на едри къдрици около малкото й лице с перфектен овал. Имаше високи скули, които сияеха в прасковен отенък. Устните й бяха сочни и съблазнителни с цвят на малини, а очите й с бадемовата си форма и лешников цвят бяха обримчени с красиви дълги мигли. Беше облечена в бяла рокля на червени цветя, която идеално контрастираше с тена на матовата й кожа. Не носеше почти никакви бижута. Имаше само малък медальон на изящната си шия.
Майкъл се запита защо Бриджит го подлагаше на това? Тя добре познаваше вкусовете му и отлично знаеше, че бе невъзможно той да не хареса Анджелика. Обвини и себе си, защото бе останал дискретен за това, че Деби е бременна. Тя не играеше никаква роля в живота му и изпитваше към нея само приятелски чувства, но все пак щеше да бъде майка на детето му. Той чу Бридж да го пита:
-  Майкъл, кога заминаваш?
-  Следващата събота.
-  След една седмица? Вълнуваш ли се?
-  Да, нямам търпение- отговори й той.
Говорейки за турнето му Бриджит каза:
-  Ще се радвам да съм на концерта ти.
Майкъл я погледна и попита:
-  Най- после ще ми кажеш ли на кой ще бъдеш, момиче? Спри да ме държиш в напрежение.
-  Всъщност ще бъдем двете с Анджелика. Снощи тя поръча на нейни роднини да ни купят билети. - продължи тя без да му казва на кой концерт ще бъде.
Майкъл се обърна за помощ към Анджелика:
-  Моля те, Анджелика, би ли ми казала къде ще бъдете?
Тя не устоя на молбата му и каза:
-  Сарагоса, Испания.
Майкъл се отпусна с въздишка назад в креслото си:
-  Но това е, ако не се лъжа, още септември месец или октомври? Не помня всички дати.
-  Да, септември е - отговори му Анджелика. - На 24 септември.
-  О, това е толкова скоро след началото. Бридж, момиче, знаеш, че не обичам така.
-  Да, знам, но ние тогава ще бъдем в Испания. Не мога да се лиша от удоволствието да те наблюдавам на сцената.
-  А защо ще сте там? - попита той.
-  Екскурзия съчетана с гостуване. Анджелика има роднини в Испания и ме покани да я придружа.
-  О, ти си от Испания?- обърна се Майкъл към Анджелика.
-  Не съвсем. Родителите са ми от там, а аз съм родена тук.
Тогава тя и Майкъл се впуснаха в много интересен разговор за историята на Испания, а Бриджит и Хенри ги слушаха прегърнати. Майкъл усети как говорейки с него за корените си Анджелика се отпусна и как тя красиво и с любов говори за родината на родителите си. А той любопитен да научи колкото може повече и нови неща не спираше да я залива с въпросите си.
Вечерта преминаваше изключително приятно и Майкъл осъзна, че точно от това бе имал нужда. Да бъде сред приятели, които да го откъснат от напрегнатото му до краен предел ежедневие.
По време на десерта Бриджит изстреля въпрос, за който веднага съжали, че е задала. Беше попитала Майкъл дали се е чувал или виждал с Лиса.
Сякаш нещо го прободе в сърцето и болката го накара да изтръпне. Защо му я припомни?
-  Не, не съм- излъга той.
-  Така и трябва. Тя не те заслужаваше, Майкъл. Не разбирам...
Майкъл я прекъсна с повелителен тон:
-  Бриджит, спри!
Бриджит само каза:
-  Извинявай!
Майкъл остави прибора си и каза:
-  Е, благодаря за прекрасната вечер, но е време да си тръгвам!
Бриджит го погледна:
-  Майкъл, извинявай!
Той се усмихна тъжно:
-  Недей, Бриджит, не е нужно да се извиняваш, но нека аз преценям сам кой
ме заслужава и кой не.
-  Не исках да те засегна. Знаеш, нали?
-  Да, знам. Ще тръгвам вече. - и се обърна към Анджелика - Наистина ми беше много приятно да се запозная с теб Анджелика!
Стисна ръката й, а тя му отправи поглед пълен с разбиране.
Сбогува се и с Хенри, който му пожела успешно и безпроблемно турне.
Когато Бриджит го изпращаше на вратата импулсивно го прегърна и го замоли
да й прости за неуместната забележка.
-  Стига, момиче, стегни се! Не ти се сърдя, но искам една услуга от теб.
Тя го погледна въпросително.
-  Би ли могла да ми дадеш телефона на Анджелика?
Бриджит се усмихна палаво и  доволно:
-  Изчакай ме секунда.
След малко тя се върна с държейки визитна картичка и усмихвайки се му я
подаде:
-  Казах ти, че ще ти хареса.
Той се усмихна и каза:
-  Бриджит, моля те не й казвай, че съм й взел номера. Не зная дали изобщо
ще й се обадя.
-  Обещавам, но ти го направи. Тя е прекрасно момиче.
Майкъл само кимна. Казаха си довиждане и той се качи в лимузината.