Благодаря ти, Майкъл!

Повече от чувство 106

От няколко часа Майкъл се беше прибрал, но беше в студиото и не допускаше никого до себе си. Предполагаше, че Анджелика беше разбрала, че вече си е вкъщи, но тъй като той не беше отишъл при нея и не я беше потърсил, тя уважаваше правото му на усамотение и не го притесняваше.

Майкъл се чувстваше много объркан, много наранен и въпреки, че пилотния сингъл от албума му и филма към него бележеха значителен успех и бяха почти във всички класации в челната десетка, въпреки че след няколко дни щеше да снима в Man In Black 2 той не усещаше нещата както трябва. Не харесваше никак отношенията си със Сони, не одобряваше тяхната политика, с която замисляха да орежат кампанията по реклама на предстоящият му албум и в момента се опитваше да се успокои, за да не предава настроението си на любимите си хора.

Навън тихо се сипеше ситен дъжд, който блестеше под мекото есенно слънце и погледът на Майкъл се зарея напред. Точно в този момент, когато се опитваше само да се наслаждава на красивата природна картина и постепенно да забравя за днешния ден, в който Сони бяха отказали той да изпълнява която и да е било от песните от новия си албум на предстоящият бенефитен концерт за жертвите от 11.09. и той беше колкото разстроен, толкова и объркан, на вратата се почука. След кратко колебание Майкъл стана и отвори.

Сърцето му прескочи един тласък и той усети как дъха му за кратко секва. Не беше виждал Анджелика от два дни и сега тя стоеше пред него в цялата си неосъзната докрай преслест и му се струваше по- хубава от всякога.

- Анджи? Защо си мокра, скъпа?

- Бяхме с децата на разходка, играхме в индианското селище и беше изключително забавно, но заваля и ги изпратих обратно вкъщи, но аз исках да остана. Обожавам дъжда... А този ситния, в чиито малки капчици блести дъга ми е от най- любимите. Хубаво ми беше да вдигна лице и да поемам дъжда, Майкъл.

- Танцува ли? – Усмихна се Майкъл.

Анджелика поклати глава, а той не издържа и я прегърна, казвайки й нежно:

- Здравей, прекрасна моя любов! Липсваше ми много!

Тя целуна врата му и попита:

- Готов ли си да дадеш окончателната си оценка?

- Окончателна оценка?!- Неразбирайки попита Майкъл.

- Мисля, че съм готова с текста.

- Наистина ли?

- Да. Снощи почти не съм спала, но беше толкова мощно предизвикателство, че не спрях, докато не реших, че ме задоволява. Разбира се, окончателното решение е твое и ти трябва да прецениш, дали ти харесва. Ако не, може да променим каквото не ти допада.

- Анджи! Защо не изчака? Аз щях да ти помогна да я напишем.

- Казах ти защо. Искаш ли да я видиш?

- Разбира се.

- Добре. Ще отида да си взема душ, да проверя как са децата и ще дойда при теб.

Тя го целуна отново и след това излезе от студиото, а Майкъл след кратко колебание реши да я последва, защото искаше да види децата си и след това да може да поработи заедно с Анджелика. Чувстваше се странно, че ще работят върху негов проект заедно и нямаше търпение да го направят, а това усещане за обединението им го караше да се усмихва.

И двамата дълго не успяха да се останат насаме, защото бяха мощно увлечени от децата си и играта им с тях ги караше да не пожелават да се отделят от слънчевите им лица. Когато и последният от тях беше заспал дълбоко Майкъл и Анджелика слязоха в студиото и тя изведнъж се почувства безкрайно несигурна и притеснена. Изведнъж Майкъл спря да бъде съпруга й и се превърна в Майкъл Джаксън- изпълнителят и перфекционистът и тя се срамуваше да му представи работата си.

В студиото се носеше музиката на What More Can I Give и Майкъл седнал я гледаше неразбиращо.

- Хайде, Анджи, нека да го видя.

- Няма да ти хареса... Беше глупава идея, Майкъл. Аз не съм професионалист. Никога не съм писала текстове и... Трябваше да работиш с човек, който разбира от тези неща.

- Анджи, дай да видя текста,- посегна към нея той- но и ти трябва да ми помагаш, нали? Не знам испански – усмихна се Майкъл.

- Срам ме е – плахо каза тя и думите й изненадаха и самата нея.

- Какво? Анджи, хайде, дай го и да четем, а после ще пеем... Не, аз ще пея... Ти не- усмихна се той.

Тя му подаде листовете и той започна да чете, а тя зачака оценката му. Майкъл дълго чете и тя нетърпеливо започна да се върти на стола и го накара да повдигне очи и да я погледне, а след това да каже:

- Сериозен текст, Анджи.

- И?

- Трябва да ми помогнеш с произношението на думите, за да чуя как ще звучи.

- Не мислиш ли, че е по- добре да работиш с някой, който би могъл да ги изпее и да... Разбираш ме.

- Да, ще го направя, но сега искам с теб. Текста е твой и аз бих желал да извлека идеите ти, ако някъде нещо не ми се връзва.

- Харесва ли ти?

Майкъл се усмихна и я погали по бузата, но тя се отдръпна и пак попита:

- Кажи ми, Майкъл, харесва ли ти?

- Да, Анджи, харесва ми...

- Но?

- Защо реши, че има „но”.

- И ще го използваш?

- Ще реша в процеса на работата. А сега ще ми помагаш ли?

Тя кимна и се плъзна със стола си редом до Майкъл. Да стане част от творческия процес, от раждането на една песен, облечена с нейните думи я караше да се чувства невероятно горда и щастлива. Поправяше го, караше го да повтаря по много пъти една и съща дума или фраза, докато в един момент Майкъл звучеше почти идеално на испански.

- Нали няма да пееш ти в нея, Майкъл?

- Вероятно ще имам много малко участие. Защо питаш?

- Защото се стараеш така стриктно да научиш текста.

- Нали трябва да знам как звучи, скъпа? Нали трябва да изпробвам мелодичността на всяка дума, да я влея в ритъма и цялата композиция?

След като Анджелика прекара дълго време в слушане на едни и същи фрази, след като Майкъл я молеше да промени някои от идеите, като продължително изясняваха какво точно внушение иска да се предаде, тя каза:

- Виж, омръзна ми. По- трудно е отколкото очаквах, че ще бъде и наистина се уморих.

Майкъл я погледна въпросително и попита:

- Омръзна ти или се измори?

- И двете. Оказва се, че снощи съм будувала напразно. Ти промени почти всичко.

Майкъл я гледаше и нищо не казваше. Искаше да я прегърне и да я целува докато краката и на двамата спрат да могат да ги държат. Искаше да я докосне и неиздържайки на предизвикателството хвана облегалките на стола й и го издърпа към себе си. Колелцата на стола леко потропаха по дървения под и когато Анджелика беше съвсем близо до него той я прегърна и веднага след това започна да я целува.

- Обичам те, Анджи! Благодаря ти, че го направи!

- И аз те обичам, Майкъл и това е най- малкото, което бих могла да направя. Дано тази хубава песен стигне до възможно най- много хора по целия свят.

В очите на Майкъл проблесна нещо, което тя никак не хареса и веднага попита:

- Какво? Нещо нередно ли казах?

- Неее... Не е заради теб – той се усмихна. – Колко добре се познаваме вече. Понякога се питам, дали това е хубаво или не толкова?!

- Кажи ми! – Настоя Анджелика.

- Не искам, Анджи. Всичко е наред. Знаеш ли, че искам да те питам нещо от няколко дни и непрекъснато забравям.

- Попитай ме- усмихна се тя.

- Аз съм много зает и си мисля, че не отделям достатъчно време за теб и искам да знам как си и как се чувстваш, но не обичайното ти „Добре съм”. Ходила ли си на лекар и изобщо ми разкажи как върви бременността ти.

- О! Амии... Добре. Чувствам се добре. Бих казала изключително добре, съпоставено със състоянието ми преди 1- 2 месеца. Ако не бяха всички тези спомени...

- Помага ли ти д-р Томсън?

- Да. Мисля, че ми помага много. Не знам защо толкова дълго отказвах да призная, че имам нужда от специалист като нея. Непрекъснато си повтарях, че аз съм силна и мога да се справя с... Знаеш...

- Знам, разбира се. Наистина се надявам тя да успее да те накара да повярваш, че не носиш вина за онова, което се случи с Алекс, да ти върне спокойствието от преди 11 септември. Скъпа, знам, че е било ужасно и не спирам да се обвинявам, че не те принудих да заминеш с нас.

- Знеш, че нямаше да го направя... О, и като стана дума за това, има поместени мои снимки и разказа ми към статия за...

- Кажи го, мъничка. Кажи го!- Помоли я Майкъл.

Анджелика затвори очи и усети как кошмара от онзи ден я блъсва отново и как тя стои като вкаменена и не може да избяга от неговата често повличаща я в безумни състояния, сила. Една сълза се промъкна през затворените й клепачи и бавно се спусна по гладката й златна кожа, оставяйки блещукаща следа.

- Те... Те падаха сякаш са манекени... Летяха толкова бързо... Мислех си, че сънувам... Опитвах си да си внушавам, че това са предмети, които приличат на хора, но как.... Виждаш, че се оглежда през прозореца, че вероятно обмисля как да и дали може да се измъкне... Искаш да му извикаш да спре, че идва помощ, но някъде дълбоко в себе си разбираш, че няма как да стигне помощ до него... Знаеш, че този човек сега е на прага на смъртта, защото вече си видял полета на няколко преди него и... -Анджелика чу как Майкъл изхлипа и отвори очи.- О, Майкъл, съжалявам! Не исках да те разстройвам! Съжалявам, скъпи!

- Как можах да те оставя там?! Къде ми беше ума? Боже, Анджи, толкова сме безумни в омразата си... Толкова хора! Толкова погубени мечти, усмивки, съдби...

И двамата не знаеха как да забравят. Тя, изживяла целия ужас на деня, видяла и усетила цялата нечовешка трагедия дни наред вече се бореше с преследващото я с лепкавите си пипала на отровно насекомо, усещане за разруха и смърт. Майкъл искаше да изличи спомените си от мига, в който беше разбрал какво се случва до мига, в който не беше усетил в обятията си Анджелика, която трепереща стенеше в ръцете му.

Двамта бяха като малки деца, когато заставаха така безпомощни пред ръба на тази огромна проспаст и все още не можеха да намерят спасителният мост, по който да преминат, за да оставят далече онзи ден, в който човешката омраза отново беше взела връх и бе разчупила на милиони парченца красотата на септемврийското утро, порязвайки го и оставяйки го кървящо завинаги.

Майкъл също беше говорил с Д-р Томсън и тя му беше казала, че Анджелика трябва да бъде оставяна да споделя всяка емоция от този ден и затова той никога не я спираше, не й казваше да забрави и че всичко е наред, защото знаеше, че не е. Искаше да бъде сигурен, че бебето им е добре, че цялата тази трагедия няма да окаже влияние върху него и затова се стараеше да намира време, за да отвлича Анджелика от мислите й. Искаше да й дава занимания и да я измъква от миговете, в който очите й се разширяваха и бързо плувваха в сълзи. Не беше толкова силен, за да се пребори със собствените си страхове, но задължително беше да бъде достатъчно силен, за да накара любимата си жена да се бори с нейните.

- Анджи?

Тя го погледна въпросително и изтри една от сълзите му.

- Ти беше казала, че имаш желание да подредиш стаята за бебето. Имаш ли идеи вече?

В очите й заблестяха хиляди искрици и тя се усмихна с онази топла и мека усмивка, която озаряваше лицето й винаги, когато мечтаеше.

- Да, Майкъл, имам много идеи. Ще стане една прекрасна стая. Обещавам ти! Но не знам, дали ти ще я харесаш, защото не искам да я правя разкошна, а уютна.

- Ще харесам всичко, което ти харесваш. Кога смяташ да започваш да „работиш” по нея?

- Скоро. Много скоро – загадъчно каза тя. - Утре ще ходя до Раул. Обещах му да се видим, защото както ти казах нещата между него и жена му не вървят никак добре и той... Е, искам да съм по- често с него сега... После в 15 часа имам час за лекаря си и този път може би ще разбера пола на бебето. Знаеш ли, аз не греша, Майкъл. Може да казваш, че не мога да съм сигурна, но аз съм. Просто искам да се уверя и когато го направя ще започна да се занимавам със стаята.

- Не можеш да си сигурна, пак ти го казвам.

- О, да, мога. Ще се увериш сам след няколко месеца.

- Не е възможно точно това да знаеш, Анджи.

- Но аз го знам.

- Искам да дойда с теб утре. Може ли?

- Може, но сигурен ли си?

- Да, защо да не съм?

- Сякаш не знаеш защо.

- Ще рискувам, а ако разберат... Ще те изпратя много далече и на спокойствие, за да не те притесняват. Просто искам да видя заедно с теб, да разбера тогава, когато и ти ще го разбереш.

- Възможно е да не може да се види, защото ако не е в подходяща поза...

- Да, знам, но искам. И ще се види- намигна й той.

- Е, аз така или иначе знам.

Майкъл поклати глава и завъртя театрално очи, показвайки й и че прекалява с увереността си, но някъде вътре в себе си откриваше, че тя започва да го заразява с нея и той приема вярата й, че очакват син и за своя.

- Не можеш да ми повярваш, но, когато родя ще видиш колко си бил несправедлив.

Анджелика му се усмихна и го погали по бузата. Изглеждаше толкова уморен, толкова загубил живеца в погледа си, че тя непрекъснато се плашеше, че този стрес, на който е подложен ще го принуди отново да посегне към лекарствата, за които той поне засега беше забравил. Тя се престори, че се прозява и след това се изправи, протягайки ръката си към Майкъл:

- Хайде да си лягаме. Уморена съм. Ти също трябва да си починеш.

- О, съжалявам, скъпа, но аз ще поработя тук още малко.

Тя реши да му възрази, но веднага се отказа, защото знаеше, че е безмислено. След като Майкъл имаше нужда да се потопи в музиката си тя нямаше власт.

- Бързо ли ще приключиш? За да знам, дали да те изчакам.

Подтекста в думите й беше кристално ясен, но Майкъл се престори, че не го разбира и каза:

- Не знам. Зависи. Почивай си, Анджи, защото може да се забавя.

Тя за кратко го гледа, но неиздържайки на погледа му, който й казваше, че той наистина няма да промени решението си тя повдигна рамене и целувайки го, излезе от студиото му. Чувстваше се неприятно, защото той й беше отказал, а тя не го беше очаквала. Заради ограниченото си от ангажименти време тя не се виждаше често и рядко успяваха да намерят време един за друг. Анджелика беше спряла да се натоварва и заради това, защото знаеше, че не може да го промени. Майкъл беше и щеше да си остане отдаден на работата си, която отдавна не беше просто работа, а нещо много по- висше от нея. Цялата му отдаденост на звуците и танца нямаше аналог и той им оставаше верен завинаги. Но сега, в късния час, когато къщата беше притихнала и когато Анджелика искаше да се сгуши в нежността му той просто бе предпочел по- силната си любов- онази към музиката.

Майкъл беше видял гордостта в очите на Анджелика, която се беше запалила миг след като те бяха блещукали предизвикателно. Той знаеше, че тя сигурно ще му се сърди, но усещаше, че няма да успее да й даде онова, което очакваше и почти винаги получаваше от интимността им. Беше дяволски уморен и не толкова физически, а психически и желанието му да запали съпругата си го нямаше. Нямаше го и истинското желание тя да запали него, затова предпочиташе да запазва дистанция и да се крие в работата си, докато това състояние на пределно духовно изтощение отмине. Не можеше да й се отдава само с тялото си, не и на нея, защото тя щеше да го разбере и усети, а той не желаеше да превръща секса им в методичен акт на сливане и използване на усъвършенстваните им до перфектност движения, в които нямаше да вложи мисъл и истинска страст.

На вратата се почука и още преди той да отговори в студиото бързо влезе Анджелика.

- Извинявай, но искам да те питам нещо и няма да те притеснявам с присъствието си повече. Какво, по дяволите се случва?

Майкъл разтвори изненадано ръце, показвайки й, че не разбира въпроса й.

- Много ли е вече да ми дадеш онова, от което съвсем ясно ти показах, че имам нужда?

- Не знам за какво говориш?

- Наистина ли, Майкъл? Е, тогава лека нощ!

Анджелика се обърна и точно, когато затваряше вратата чу Майкъл да я вика. За секунда се поколеба дали да не се върне, но не го направи и тръгна бързо по коридора. Тя се опитваше да диша дълбоко и да изгони напиращото в нея разочарование, което искаше да се излее под формата на сълзи.

- Анджи?- Извика я отново Майкъл, излязъл от студиото си.

Тя се обърна и продължавайки да се движи попита:

- Какво?

- Върни се.

- Защо? Колко още искаш да се унижавам?

- Не говори така, мила.

Майкъл се приближи към нея и я хвана за ръката.

- Ела, искам да ти обясня.

- Не искам думи, Майкъл. Не искам.

- Искаш, Анджи, защото трябва да разбереш.

- Не искам, не искам...

Изненадващо за Майкъл тя се притисна плътно към него и ръцете й го обгърнаха през врата, а челото й легна на рамото му. Той притвори очи пред тази нейна капитулация и му се прииска тя да не го умолява по този начин, защото нямаше да успее да устои на тихият й, нежен призив. Майкъл се опита да се отдръпне от нея, но тя премести ръцете си под раменете му и продължи да го задържа близко до тялото си.

- Скъпа... Недей... Не искаш това.

- Искам го.

- Не и по този начин, Анджи. Не го искаш така?

- Ако си поемеш дълбоко въздух може би ще можеш и да усетиш аромата ми, така че не ми казвай как и колко го искам.

- Анджи! Не искам... Не мога.

- Добре- отдръпна се тя.- Добре.

- Сърдиш ли се?

- Не.

- Сигурна ли си?

Тя не му отговаряше и погледа на Майкъл се плъзна по лицето й и се спря върху устните й. Познаваше тази тяхна крива, познаваше я прекрасно и знаеше, че желанието я изгаря, затова се разсърди сам на себе си. Опита се да хване ръката й, но тя я отдръпна бързо и също бързо каза:

- Уморена съм. Беше глупава идея. По- добре е да спя сега. Лека нощ, Майкъл и не стой дълго!

Майкъл я гледаше как се отдалечава и възхитен за сетен път се наслаждаваше на походката й. Прекрасните й бедра караха погледът му да ги гали, да се спуска по тях, достигайки до перфектно оформените й колене, прасци и глезени, а след това се връщаше обратно, за да обгръща апетитно наедрелият й ханш. Нямаше никаква идея защо я наблюдава само като произведение на изкуството и тя не събужда дивото желание в него, но осъзнаваше, че изпитва нещо много по- силно. Той имаше нужда да я извика и да коленичи в нозете й да излее цялата си възхита, цялата си бълбукаща като извор любов към нея- кристална и чиста.

Той забеляза как талията й се беше позагубила и леко се усмихна, но след това отново го застигна усещането, че тя се отдалечаваше огорчена от него и му се прииска да не й беше давал повод да се чувства така, но не можеше да промени състоянието си. Телефона му звънеше и затова той се върна в студиото си и без да поглежда кой го търси, отговори на обаждането.

                                           ____________________________________

Ръката му много бавно се отпусна и Майкъл остави телефона на масата, а очите му блуждаеха и той премигваше бързо. Нямаше сили да поеме и това предизвикателство, което съдбата поставяше пред него и както често правеше, когато се чувстваше безпомощен, реши да го сподели, но този път избра човек, който беше най- неподходящ в този случай. Бързо се качи в спалнята и изненаданите очи на Анджелика го посрещнаха въпросително над книгата, която тя четеше.

- Бързо приключи- каза тя и продължи да го гледа.

Майкъл седна до нея и хвана ръката и без да я поглежда и все още с онзи безмощен поглед започна да говори:

- Трябва да ти споделя нещо, което научих току- що и знам, че то никак, никак няма да ти хареса, но си обещах повече никога да не те лъжа и затова ще ти го кажа. Никак не е подходящото време да го чуеш, нито ще е щадящо за психиката ти, но...

- Какво искаш да ми кажеш?- Попита Анджелика и дори Майкъл усети как тя става агресивна още преди да е чула това, което искаше да й сподели.

- Анджи – погледна я той – аз току- що говорих по телефона с Ванеса.

Анджелика издърпа ръката си от неговата и студено го спря:

- Не искам да ми казваш нищо повече. Нито дума повече, Майкъл. Нито дума!

- Трябва, защото не знам какво ще се случва от тук нататък и...

- Не желая да слушам за нея! Не разбираш ли? Решавай проблемите с тази... – тя стисна зъби, за да спре обидата- както пожелаеш, но не не замесвай и мен в тях. Това поне ми спести. Ще можеш ли?

- Анджи, мъничка, ако не беше наложително нямаше да те занимавам, но то наистина е и аз съм объркан и трябва да ти го споделя.

- Сподели с някой твой приятел. Не занимавай мен!

Майкъл отново я погледна с огромните си, молещи очи и каза:

- Аз нямам по- голям приятел от теб. Само на теб мога да ти се доверя безрезервно... Анджи, Ванеса...

- Не!!! – Извика Анджелика и като малко дете сложи длани върху ушите си, за да не го чува.

- Добре, Анджи. Добре!- Предаде се Майкъл.- Просто... Добре.

Майкъл се изправи и излезе, а Анджелика остана с все още вдигнати ръце, а малко след това един стон на силната й душевна болка се откърти от гърдите й и излизайки навън страховито огласи стаята. Тя осезателно усещаше заплахата от Ванеса и въпреки че не знаеше какво се е случило погледа на Майкъл й беше казал, че то никак не е за подценяване и тя се страхуваше от неизвестността, но се ужасяваше от това да разбере истината.

Анджелика се изправи и излезе от спалнята, за да намери Майкъл и точно, когато слизаше по стъпалата го чу да казва:

- Ванеса, искам да ми отговориш сега, защото аз ТРЯБВА да знам!... Да, разбирам, но аз обичам деца, а и решението е общо, не мислиш ли?... Аз? Аз не искам да го правиш... Анджелика ли? С нея ще се оправям аз. Точно за това ти не бива да се притесняваш... Какво от това?... Разбира се, Ванеса! Съмняваш ли се, че няма да дам името си на мое дете? Много повече от това ще направя и ти го знаеш... Ванеса, знам. И на мен никак не ми е приятно да се случва при такива обстоятелства, но аз много обичам Анджелика и няма да направя нищо, повтарям и наблягам на думите си, че съм луд по нея и няма да позволя тя да страда и да се чувства зле, заради моите грешки.

Анджелика не издържа повече и излезе от сянката, в която се беше спотайвала и предизвикателният й поглед накара Майкъл да каже:

- Трябва да приключваме. Помисли си добре и ще говорим отново. Лека нощ!

Анджелика мълчаливо се приближи към него и без той да знае какво е чула от разговора му с Ванеса беше изненадан от бързата смяна на поведението й. Тя грабна телефона от ръцете му и с невероятна сила го запрати в една от стените, в която той се разби и частите му се пръснаха в различни посоки по пода.

- Мразя те! Ти нямаш никаква милост! Никаква! Никой мъж... – задъха се тя – Никой не ме е карал да страдам така както го правиш ти. Какво още ще ми причиниш, Майкъл? Какво, егоистично копеле такова?

- Анджи, съжалявам! Не искам и никога не съм искал да те боли. И аз и Ванеса не сме очаквали това да се случи... Не мислиш, че е планирано, нали?

- Защо си с мен, Майкъл? – Отказваше да го чува тя. – Имам чувството, че е само, за да ме накараш да загубя разсъдъка си. Какво още си ми подготвил? Аз ходя на терапия, а ти... Ти безмилостно ме погубваш отново и отново. Мислиш ли, че мога да издържа още дълго?

- Анджи, нищо не се променя между мен и теб. Разбираш го, нали?

- Нямам дори сили да се карам с теб... Нямам сили да...

Анджелика докосна челото си, олюля се и Майкъл интуитивно усети какво ще последва и с няколко бързи крачки се приближи към нея и я взе в ръцете си. Въпреки силният му захват тя натежаваше в обятията му, а очите и се затвориха и той разбра, че тя за втори път губи съзнание в обятията му.

- Анджи! Скъпа, моля те! Анджи!!! Недей, Анджи! Моля те!!! – Проплака Майкъл, докато се опитваше да я извади от безпомощното й състояние.

Той я постави върху канапето и с подивял от притеснение поглед се огледа за телефона си, но веднага след това осъзна, че той е разбит на парчета и затова тичайки стигна до стационарния. Без да губи излишно време набра охраната си и след като бързо нареди да извикат лекар, продължи да говори на Анджелика и да потупва страните й, молейки я да отвори очите си.

- Хайде, мъничка! Хайде! Трябва да отвориш красивите си очи!

Майкъл не спираше да я притиска към себе си, неосъзнавайки, че тя се нуждае от повече въздух, но беше толкова уплашен, толкова паникьосан, че всякаква трезва мисъл му се изплъзваше. Сълзи се спуснаха по лицето му и когато вече беше на път да се отчае напълно, Анджелика отвори очите си, премигна неразбиращо и попита:

- Какво стана?

- Припадна, Анджи. Господи, как си? Толкова се изплаших!

- Припаднах?! – Изнедада се тя и се опита да седне, но едно неприятно главозамайване я върна обратно на канапето. – Замяна съм... Боже! Бебето! Майкъл, ако се случило нещо с него? Аз... Аз не правя така, аз съм силна, аз...

- Спри, Анджи! Дишай дълбоко и се успокой! Моля те! Лекарят всеки момент ще пристигне.

- Извикал си лекар?

- Разбира се... Наистина ме изплаши ужасно. Сигурна ли си, че си добре?

- Да. Просто съм замяна...

- Почти не улавях пулса ти, момиче... Обичам те, миличка! Бог ми е свидетел, че те обичам изключително много!

Майкъл я целуна по челото и усети ситните капчици пот, които бяха покрили кожата й.

- Ще ти донеса вода... Милото ми момиче! – Погали я той по лицето и стана.

Докато го нямаше Анджелика се опитваше да се успокои, а ръцете й лежаха върху корема й и тя мислено се молеше да усети познатото движение, което да й покаже, че бебето не е пострадало при припадъка й.

Майкъл се върна и седна по- далече от нея, спомняйки си чак сега за всичко, което трябваше да върши при такива състояния. Осъзнаваше, че не бе бил в помощ на Анджелика, докато не я беше изпускал от ръцете си и мислено благодареше, че сега тя го гледаше, докато бавно отпиваше от водата.

- Кажи ми как си?

- Казах ти вече, Майкъл. Много се страхувам за бебето... Няма да...

Думите й заглъхнаха и тя затвори очи, но спомена за загубата им преди няколко години не си отиваше и дишането й отново ставаше все по- забързано, а сърцето й се блъскаше диво в гърдите й. Тя усети Майкъл близо до себе си и тревожния му глас й даде да разбере, че вероятно изглежда зле.

- Майкъл, не се чувствам добре... Сърцето ми...

- По дяволите! По дяволите!!!

Майкъл скочи бързо от канапето и се отправи към входа, за да види, дали най- сетне не идва лекаря, но алеят оставаше пуста и не се виждаше никакво раздвижване по пътя, който оставаше тъмен.

- Къде се бавят? Къде?

Той не осъзнаваше, че откакто се беше обадил бяха отминали не повече от 5 минути и имаше чувството, че бяха минали часове.

- Майкъл? – Извика го Анджелика.

- Да, мила. Тук съм. Кажи ми, че си по- добре.

Но Майкъл виждаше, че тя не беше добре. Страхуваше се, дори да я гледа. Помнеше как се беше чувствал, когато самият той беше припаднал, но тогава беше различно или не беше? Не помнеше, но знаеше колко бе бил изплашен, как устата му беше пресъхнала, как всички предмети се завъртаха в дива надпревара и как му се гадеше от замаяното състояние, в което беше изпаднал.

- Тук съм, скъпа. Ето ме!- Седна до нея той и се опита да се усмихне.

- Майкъл... Страх ме е. Никога не съм се чувствала така. Какво ми е?

- Ще разберем съвсем скоро, мъничка. Просто дишай дълбоко и се опитай да изгониш старховете си. Всичко ще бъде наред, любима. Обещавам ти, че до няколко часа това ще бъде само лош спомен и ти пак ще се усмихваш!

Анджелика въздъхна тежко и сложи длан върху гърдите си, който се повдигаха бързо.

- Искам да съм здрава, Майкъл.

- Ти си здрава, съкровище! Аз... О, ето ги. Най- сетне!

Охраната въведе лекаря и отстъпвайки назад излезе от стаята.

След като Анджелика обясни с помощта на Майкъл какво се беше случило последва и прегледа й и след направената й кардиограма, той се усмихна и каза, че всичко при нея е наред и че синкопа й най- вероятно е предизвикан от емоционална превъзбуда.

- Докторе, аз съм бременна. Дали има вероятност да се е случило нещо с бебето ми?

- Не мисля. Нека се опитам да го чуя, но бих ви посъветвал да се обърнете към лекаря или екипа, който следи бременността ви, защото те ще ви отговорят най- добре. Стреса не е подходящ за вас, госпожо, както и за всички нас всъщност- усмихна се той- и ще ви посъветвам да си спестявате всякакви тревоги точно сега. Прекалено уязвима сте.

Той постави стетоскопа върху корема на Анджелика и след малко се усмихна, а тя го беше направила секунда преди него.

- Мисля, че не е нужно дори да давам отговор на въпроса ви, защото предполагам, че сама усещате, че всичко е наред с плода ви.

- О, Боже, благодаря ти! – Възкликна Майкъл.

И двамата се извърнаха към него и той видя как усмивката на Анджелика угасна и очите й загубиха топлината, в която се къпеха. Той се почувства малък и ненужен и затова виновно се усмихна и каза:

- Съжалявам!

Лекарят също се усмихна и отново се обърна към Анджелика, за да продължи с препоръките си, които внесоха много спокойствие у нея.

- Но защо сърцето ми имаше толкова учестен ритъм?

- Заради силното вълнение. Може би след синкопа ви вие сте се притеснили заради плода си и това е довело и до учестеното сърцебиене. Да, има такова, но сърцето ви е в синусов ритъм и сте добре. Просто, още веднъж ви съветвам, въздържайте се от силни вълнения.

След като останаха сами, Майкъл седна на едно от канапетата и обхващайки слепоочието си с длан наведе глава и въздъхна.

- Майкъл?

- Да?

- Боли ме, но знам, надявам се, че не сте го планували и че... Не мога да не говоря за това... Не мога да го игнорирам и да спре да ме тревожи.

- Съжалявам, Анджи!

- Ти искаш да го задържи, нали?

Майкъл се взря в нея и не й отговори, а тя въздъхна тежко и попита отново:

- Тя ще го направи ли?

- Не знам – тихо каза Майкъл.

- Майкъл, мисля, че е време да продължим по пътищата си сами. Не се получава, колкото и да опитваме. Дай ми позволението си да си тръгна, Майкъл!

- Не мога да го направя, но не мога и да те спра.

- Не! Искам да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че си щастлив с мен.

Той закова погледа си в нея и изумен възкликна:

- Ума ли си загуби, Анджи?! Разбира се, че съм щастлив с теб!

- Щастлив си, когато ме караш да страдам?!

- Ти трябва да почиваш и мисля, че е време да поспиш. Ще говорим, когато си добре. Не сега, когато се страхувам за теб.

- Аз вече съм много по- добре. Щом бебето е добре и аз съм добре... Отговори ми, Майкъл!

- Анджи, уморен съм, стресиран, притиснат... Не си мисли, че всяко мое минорно настроение е предизвикано от теб, защото не е така. За Бога, аз те обичам! Това, че Ванеса е бременна не променя чувствата ми, не променя нашата връзка... Тя сигурно няма да задържи детето. Прекалено е... Различна е.

- Не е там проблема.

- Виж, аз... Имам ангажименти и ще замина... Ще отсъствам известно време и ти ще имаш възможност да помислиш добре. Не искам да падам в краката ти и да те моля за прошка, но веднага ще го направя, ако така ще успея да изкупя поне част от вината си.

Анджелика се усмихна с насмешка и каза:

- Не се поправят накърнени чувства с падане на колене, Майкъл. Знам, че ти е известно. Не исках и не искам много от теб, нали? Исках да мога да ти вярвам, да ми позволяваш да те обичам без да се страхувам, че ще опорочиш най- съкровеното в мен- доверието ми и любовта ми. И какво получих? Какво? Чаках толкова дълго... Деби, Лиса... На всяка крачка се боря с присъствието на някаква жена в живота ти. Къде съм аз сред тях? По милост ли си с мен? Не искам така... Не мога да приема, че не съм единствена.

- Ти си единствена.

- О, не съм, скъпи... Искам да съм, но това не е вярно. Време е да спрем да вярваме, че е така.

- Не мога да понасям този разговор, Анджи! Нараняваш ме! Ванеса е бременна не защото не обичам теб, а защото такива са законите на природата. Тя е част от миналото ми. Тя е жена, която обичах. Не помня точно как и колко, но знам, че по никакъв начин не е сравнимо с чувствата ми към теб. Ти си... Господи, колко силно и много те обичам! Не мога да опиша какво изпитвам, защото е толкова по- силно от всички думи на този свят, че те стават ненужни. Не можеш ли да почувстваш любовта ми, Kite?

- Бих могла, но винаги си спомням какво съм изживяла... Знаеш ли, спомних си за Лиса... Боже, колко беше тежко това време! А Деби?! А когато се родиха децата ти... Майкъл, аз съм толкова уморена. Мислех, че всичко е свършило, че вече няма какво да застава на пътя на щастието ни, защото сме се поучили от грешките си, но, ето, че се появиха нови. Защо ТЯ е бременна, Майкъл? Защо? Помниш ли колко дълго ползва презервативи, когато беше бил с Лиса? Сега не го направи. Нито за мен, нито за любовницата ти. Нарочно ли го направи?

- Глупости, Анджи! Как можеш да ме мислиш за такъв подлец?! Не е нарочно и с нея винаги съм ползвал презерватив.

- Винаги?

- Е, не точно. Няколко пъти не е имало или не са стигали... Боже!!! Нека спрем с това!

- И за какво предлагаш да говорим? За времето? За какво, culo?

- С какво ме обиди пак?- Попита Майкъл и се изправи. – Време е да си лягаме, Анджи. Разбери, че наистина имаш нужда да си починеш добре. Мислех да настоявам да те вземат в болница, за да те наблюдават непрекъснато, защото се страхувам за теб. Толкова си уязвима сега.

- Да, такава съм, а ти никак не ми помагаш да се възстановя.

- Знам. Аз съм виновен. След няколко дни заминавам, така че ще можеш да си отдъхнеш от мен.

- Глупак! А е толкова просто...

Анджелика седна и усети как главата й тежи, почака няколко секунди, за да отмине лекото замайване и се изправи под зоркия поглед на Майкъл. След като вече беше права той се приближи до нея и без тя да разбере как се отзова вдигната в ръцете му.

- Майкъл, пусни ме долу. Не можеш да изкачиш стълбите, докато ме носиш.

- Мога. За теб мога да направя всичко.

- Тръпна в очакване на следващата ти изненада.

Майкъл не й отговори, защото беше зает да внимава да не се спъне по стъпалата и да я изпусне. Не проумяваше защо тя продължава да иска да го напусне. Нали се обичаха? Нали любовта решаваше всички недоразумения? Нали точно тя сваляше и унищожаваше всички прегради? Или може би Анджелика вече не го обичаше достатъчно, за да преглъща неволните му грешки? Нямаше да я остави да си тръгне! Не и този път. Нямаше да позволи на хора, обстоятелства, ангажименти и недоразумения да попречат отново на щастието му. Беше се случило веднъж в живота му с Лиса и нямаше да се случи втори път.

Докато я притискаше плътно в ръцете си, а тя го беше гушнала здраво Майкъл непрекъснато поемаше от аромата и започна да си мисли, че сигурно така ще му мирише и в Рая, ако един ден се отзове там. В момента всеки остатък от всички продукти, които тя ползваше беше почти изчезнал и той усещаше само аромата на кожата й. Той го завладяваше както винаги и го караше да я съблече и да го поема до безумно насищане. Искаше да го подуши в гънките на коленете й, на бедрата и ръцете й, да го поеме от шията и зад ушите й. Майкъл си мислеше, че вероятно това е останалото от животните- желанието, инстинкта да опознаят партньора си само, докато го душат. И той желаеше да му се отдаде, за да познае, дали страховете и недоверието й са по- силни от любовта й.

- Вече можеш да ме пуснеш – каза Анджелика.

- Не искам – каза Майкъл и лицето му се зарови в косите й точно зад ухото й. – Прости ми, Анджи!- Прошепна той. – Искам да ми простиш. Моля те да ми простиш! Имам нужда да го направиш, за да спра да се страхувам, че ще те загубя.

- Няма да ме загубиш, Майкъл. Дори и да си тръгна аз няма да спра да те обичам. Сега ме пусни на пода.

Майкъл беше спрял да върви и просто я държеше в ръцете си и не вдигаше лицето си от упояващата и гъделичкаща го гъстота на къдриците на Анджелика. След като той не я пускаше тя сама се опита да се отскубне от прегръдката му, но той я притисна още по- плътно и тя недоумяващо извърна лице към него.

- Нали не искаш да стоим така непрекъснато, защото, дори и да е приятно, че искаш да го правиш за мен, не е особено удобно?

Той сякаш не я чу и след като постоя така с нея в ръцете си я занесе до леглото им и внимателно я постави върху него. Тя не го виждаше добре, защото в стаята беше тъмно, но усещаше влагата върху врата си и знаеше, че той може би все още плаче.

- Майкъл, ти си велик. Не го забравяй! Всичко ще бъде прекрасно и всяко твое усилие ще си е струвало. Не искам да се тревожиш. Искам да си спокоен и усмихнат. Моля те!

- А аз искам ти да ми простиш. Ще можеш ли, Анджи?

Тя не му отговори веднага, но после осъзнавайки, че той има нужда да я чуе, каза:

- Обичам те, Майкъл. Това е най- голямата лудост и парадокс в моя живот, но е самата истина.

- Не ми отговори- каза той, докато се събличаше и вземаше хавлията си.

- Да. Мисля, че мога да ти простя всичко, защото имам нужда да те обичам... Не знам какво ще правя с теб, Майкъл?! Просто не знам.

Анджелика въздъхна и усети как ужасна умора се разстила по цялото й тяло и как очите и се затварят. Гласа на Майкъл достигаше до нея, но тя не можеше да отговаря и скоро спря да го чува, заспивайки.

                                             __________________________________

Майкъл беше излязъл преди Анджелика да се събуди и тя се приготвяше да излезе, когато една от жените, които работеха в къщата, дойде да й каже, че я търсят.

- Мен?!

- Да, госпожо.

- Кой ме търси, Лучия?

Лучия й се усмихна и не й даде никакъв отговор, излизайки от стаята

- Лучия?!- Извика след нея Анджелика. – Кой е?

Анджелика слезе по стълбите и след като отвори вратата беше посрещната от няколко усмихнати лица на мъже облечени в пончо, с огромни сомбреро на главите си и докато тя се опитваше да осъзнае какво се случва те запяха. Тя ги гледаше и се усмихваше глуповато и сконфузено, а след това усмивката й започна да става все по- широка, а те, опитващи се да завладеят напълно, даваха всичко от себе си. Гласовете им се надпяваха, сливаха и типичните мексикански любовни серенадни песни заливаха входа на къщата на Майкъл.

Когато приключиха единият от тях й подаде малък пакет и след това й пожелаха приятен ден. Тя дълго гледа след тях невярваща на случилото се и след когато те се загубиха от погледа й Анджелика започна нетърпеливо да разопакова пакета. В красива кутия, обкована с метални, които приличаха на златни орнаменти, тя видя поставена по- малка кутийка и лист. Тя разтвори листа и започвайки да чете усмивката отново се появи на лицето й. Нямаше възвишени слова, но въпреки всичко Майкъл по неговият неподражаем начин й засвидетелстваше за сетен път любовта си. Не беше нито лаконичен, нито досадно дълъг и завършваше с думите на Ла Рошфуко: „Истинската любов е като призраците, за които всеки говори, но малцина са виждали.” Е, Анджи аз съм сред онези, които я изживяват и, Боже, колко съм щастлив!”

Анджелика въздъхна и извади и малката кутия, а след като я отвори възкликна изненадано. В нея лежеше малката, златна, елипсовидна плочка, която тя беше дала на Майкъл на Коледа в Япония. Тя не знаеше как да реагира. Не знаеше, дали той не променя правилата на тази предавана от човек на човек от незнайно колко време плочка, но все пак нямаше усещането, че това, че тя се връща при нея е нередно. Под нея лежеше малко сгънато на четири листче, на което Майкъл беше написал:”Времето дойде.” Анджелика не знаеше защо е решил точно сега да я й я даде, но чувствайки я отново при себе си изпита усещане за закрила.

Тя се извърна, за да се прибере вътре и точно тогава усети погледа му- безпогрешно и като високочестотен радар. Вдигайки очи тя го видя на алеята на около 150 метра от нея. Майкъл стоеше там и облечен с една весела карирана риза и индигови дънки я наблюдаваше. Анджелика предположи, че е там от мига, в който се бяха появили мексиканците, които и направиха серенадата и че бе следил всяка от нейните реакции.

Когато видя, че тя го забеляза Майкъл започна да се приближава, а Анджелика го гледаше и си даваше сметка, че той малко е напълнял, че й изглежда по- различен с късата си коса, но въпреки всичко това беше една промяна, която много й харесваше.

Тя му се усмихна, но той не отговори на усмивката й и след като застана пред нея взе ръката й в своята и попита:


- Ще бъдеш ли моя след като времето свърши ?

- О, скъпи...

Тя се опита да продължи, но той постави пръсти върху устните й и тя не успя да каже нищо повече.

- Не, не казвай нищо. Искам да видя отговора в очите ти.

Очите й му заговориха за болка, за радост, за любов, но за обреченост. В този миг Майкъл дръпна ръката си и каза:

- Анджи, свободна си да си тръгнеш от тук в мига, в който го пожелаеш. Искам да си щастлива. Нищо повече.

Тя сега не изпитваше желание да говори и само бързо мигаше, за да изгони сълзите. Защо я караше да го обича безумно силно точно в миговете, когато трябваше да му се сърди и да го наказва за грешките му, които я нараняваха? Дали заради спокойния му, мек глас със онзи избледнял с времето, но все пак различим чикагски акцент или заради очите му, които гледаха втренчено в нея и въпреки че устните му изричаха едно, те говореха за нещо съвсем различно? Дали заради топлината, която излъчваше тялото му, стоящо близо до нейното или заради безумно съблазняващият му аромат, който то излъчваше? Или заради всички тези неща взети заедно?

- Майкъл, аз...

- Не ми казвай нищо, Анджи. Аз не искам да се измъчваш. Не искам да се луташ.

- Може ли да остана?

Той я погледна с толкова силна изненада, че тя чак си помисли, че той искаше да му беше казала, че си отива затова продължи:

- Но, ако имаш други планове, които не ме включват вече в живота ти... Ще си тръгна, ако искаш.

Майкъл беше спрял да я гледа изненадано и отново си беше върнал проникващия поглед, който я правеше безпомощна и напълно неспособна да му устои. Не знаеше защо той се държи по този начин и се опитваше да го прочете в очите му, но не успяваше.

- Майкъл, искаш да си тръгна ли? Можеш да ми кажеш. Без друго аз знам, че това е най- доброто решение.

Клоните на огромните дървета пред къщата се поклащаха и няколко листа бавно танцуваха във въздуха, а жълто- оранжевата им окраска беше пронизвана от слънчевите лъчи и те блестяха, докато вятърът бавно си играеше с тях. От вътрешността на къщата се чуваше смехът на децата и свирката на механичното влакче, а Анджелика и Майкъл сякаш отсъстваха от движенията около тях. Само премигваха един срещу друг и тя очакваше присъдата му с бързо препускащо в гърдите й сърце, а той изпитваше желание да я целуне, но не можеше, защото се чувстваше виновен, а и се страхуваше, че тя ще го отблъсне.

Майкъл беше говорил с Ванеса много рано, докато бе пътувал за студиото и тя му беше казала, че е мислила много дълго през нощта и е решила, че не иска да задържи детето. Той не беше спирал да й повтаря, че е време да бъде майка, че ще се погрижи за нея и детето им, че ще има пълната му подкрепа, а когато тя беше попитала, дали той ще напусне Анджелика и беше получила отново отрицателния му отговор бе казала, че не желае детето й да бъде страдащо заради родителите си. Колкото и да се беше опитвал да я убеждава, толкова по- силно тя се бе съпротивлявала, но Майкъл беше усещал и вътрешната й борба. После, след като бяха приключили разговора той си беше мислил, че не всичко е загубено и ако се види с нея може би ще успее да я убеди, че не е права и трябва да задържи детето им. Тогава не беше предполагал какво ще се случи и затова й се бе обадил отново и я беше попитал, дали е удобно да мине през дома й, за да поговорят. Ванеса колебливо му беше отказвала, но той бе бил много настоятелен и тя бе склонила.

Когато беше пристигнал в студиото всички вече го чакаха, а той, неспиращ да мисли за това как за сетен път се доказва като син на баща си и неразбиращ себе си и мразещ се беше започнал да работи по песента, за да избяга от обърканата действителност.

Майкъл не успяваше да се разбере и с нетърпение чакаше да се махне и да остане за кратко сам, за да мисли защо Анджелика от предишната вечер не бе успяла да го съблазни, а Ванеса тази сутрин го беше направила без особени усилия. Той дори не беше сигурен, дали тя го бе съблазнявала или той я беше пожелал, докато я беше гледал объркана и раздвоена в избора си. Сините като морска шир очи се бяха изпълвали на моменти с искрящите бликващи сълзи, които тя успешно бе овладявала, но въпреки това Майкъл беше виждал. И, когато тя му беше казала, че съжалява, че не иска да се превръща в обект на омраза от страна на Анджелика, че не иска детето и да бъде плод на случайност, а на любов, Майкъл я бе притеглил към себе си и й беше казал, че я обича. После не знаеше точно какво се беше случило, но устните им се изпиваха, ръцете им се търсеха и минути след това те двамата грешно, но сладко се сливаха върху дивана в дневната на Ванеса. Докато бе бил в банята Майкъл се беше опитвал да спре усещането, че преживяното преди малко му беше харесало. Беше ударил стената така силно в безпомощността си да го направи, че все още изпитваше болка в китката си.

Сега пред него стоеше тя- Анджелика- красива като римска статуя. Вятърът палуваше с няколко кичурчета, устните й бяха леко разтворени и той почти чуваше забързаното от вълнението й дишане, а очите се къпеха в лешниковата си мекота. Майкъл вдигна ръка и потърси с пръсти трапчинката й, която все по- рядко виждаше на лицето й.

- Искам да си щастлива, Kite! Искам да си щастлива.

С думите му тя сякаш беше прочела и отговора и преглъщайки бързо, вдигайки гордо брадичка каза:

- Ще бъда, Майкъл. Обещавам ти! Аз...

Анджелика не успя да довърши и се извърна, влизайки навътре, а Майкъл бързо я последва.

- Анджи!

Тя се обърна и се усмихна насила.

- Трябва да се приготвям. Не искам да карам Раул да ме чака.

                                           _________________________________

Стичащата се вода от банята се чуваше от ненапълно затворената врата, а Анджелика седеше и гледаше как ръцете й треперят. От унеса й я извади Айзая, който влезе в стаята и усмихвайки се я попита, дали ще го вземе със себе си. Тя търпеливо му обясни, че там, където отива не е за деца и е много скучно, обеща му, че като се върне ще се разходят и му каза, че до тогава може да се забавлява и да си играе с Парис, Принс и Майкъл. Той не беше протестирал и само я беше помолил да се връща по- бързо. Анджелика знаеше, че няма да успее да се върне така скоро както той желаеше. Имаше да свърши куп неща и това щеше да отнеме много време. Точно сега искаше да остава по- далече от тук, от очите на Майкъл, от онова, което я караха да изпитва.

Майкъл излезе от банята и се усмихна, когато видя как Анджелика целува Айзая за довиждане и попита:

- Бързо ли ще приключиш с Раул?

- Не знам. Може би не... А и след това имам час за лекаря, за който ти, забелязвам, си забравил.

- О, Исусе!- Възкликна Майкъл.- Анджи, аз наистина забравих.

- Нищо. Разбирам те... Е, аз ще тръгвам. Ще се погрижиш за Айзая, нали?

- Да, но, Анджи аз искам да присъствам на прегледа.

- Не. Няма нужда. Ще ти донеса снимки.

- Можеш да ми кажеш адреса и аз ще съм там.

- Няма нужда, Майкъл. Почивай си или работи... не знам плановете за деня. Просто... Трябва да тръгвам. Чао.

Още преди той да успее да реагира Анджелика беше излязла от стаята и Майкъл разбираше, че няма смисъл да я следва. Усещаше болката, която й беше причинил, болката, която тежеше във въздуха и ги караше да дишат много трудно. Дали са боеше за Анджелика? О, да! Боеше се повече, отколкото за себе си, но искаше да я отдели от себе си. Вече знаеше, че любовта им я трови и неговите грешки убиват онова момиче, което беше срещнал преди 5 години и което бе било пълно с живот, а смеха му бе бил по- чист от ромона на извор. Дали го болеше от самото осъзнаване на желанието си? О, да! Но нямаше право да издевателства над нейната красива душа и да я убива бавно. Искаше я щастлива, с разпилени от вятъра коси, усмихната с безумно съблазнителната си трапчинка на дясната буза и с очи окъпани в игриви отблясъци. Тази Анджелика, която беше излязла от стаята беше бледо копие на този спомен за нея. Беше време да я пусне, за да не загуби душата й.

- Майки, защо мама плаче?

- Какво?

Майкъл излезе от стаята и видя Анджелика на няколко метра от вратата, седнала на пода, с ръце заровени в косите си, хлипаща.

- Анджи- коленичи той пред нея- защо плачеш, скъпа?

- Аз... Не знам... Раул се обади... Щастлива съм. Той... Отложи срещата ни...Те заминават... с жена му за Хаваи след няколко часа... Каза, че ще ми разкаже като се върне.

- Защо тогава плачеш? Защо, мила?

Айзая се гушеше в майка си и я молеше да спре да плаче, а тя го целуваше без да може да изпълни молбите му.

- Кажи ми, Анджи, защо плачеш?

- От завист- изхлипа тя.

- Не плачи, мамо! Не плачи- проплака също Айзая и чак тогава тя се осъзна.

Бързо започна да изтрива сълзите си и опитвайки се да му се усмихва, но с потрепваща от усилята си да се преструва пред него, брадичка, каза:

- Ето, вече не плача, слънчице. Вече се усмихвам. Всичко е наред, красивото ми момче. Мама е добре. Добре съм, Айзая. Виж. Добре съм.

Майкъл също беше седнал срещу нея и подпрял едната си ръка върху коляното с дланта си закриваше устата си и наблюдаваше как Анджелика продължава да успокоява Айзая. Миг след това тя беше започнала да го гъделичка и той отново се усмихваше и скоро се смееше звънко, а тя се усмихваше, докато го гледаше как забравя гледката, на която бе станал свидетел.

- Обичам те, Анджи! Обичам те повече от всичко на този свят! Ти и децата ми. Няма нищо друго. Нищо.

Тя вдигна очи и погледа го закратко и после пак ги отправи към Айзая

- Ела, миличък. Трябва да намерим Парис и Принс. Аз и Майкъл трябва да поговорим.



Когато Анджелика се върна намери Майкъл да седи там, където го беше оставила и тя седна срещу него.

- Майкъл, аз реших какво трябва да направя. Ти ми помогна. Няма да вземам целия ни багаж, но ще пренеса най- необходимото и до ден- два ще се преместя у дома. Не късам с теб. Не бих могла, но мисля, че и двамата имаме нужда да сме по- далече един от друг.

- Искам да си щастлива.

- Спри да го повтаряш! Разбрах те! РАЗБРАХ ТЕ! Не ме разстройвай повече, защото аз трябва да се пазя от стрес. Моля те да не го правиш.

Изненадващо за себе си и за Анджелика Майкъл каза:

- Не искам да ходиш никъде. Ти си моя съпруга. Ти не можеш да бъдеш далече от мен. Не е редно.

- Недей. Спри да ме объркваш с онова, което искаш и онова, което казваш. Познавам безпогрешно сигналите ти и знам, че искаш да си тръгна.

- Не, не го искам. Всъщност го искам, но заради теб. За да се почувстваш по- добре, защото Анджи аз те погубвам.

- Любовта наранява, Майкъл. Твоята обаче... – Тя го погледна- особено силно.

Пред погледа му премина като на лента онова, което беше извършил тази сутрин и той отново осъзна, че тя е права. Дали, ако й разрешеше да си тръгне той нямаше да се отдаде на глупавата си слабост? Дали нямаше да си намира поводи да вижда отново Ванеса? Колко силно искаше да дойде денят, в който да замине, за да остави зад гърба си тази обърканост и да се потопи във водите, в който плуваше с увереност и сигурност, познавайки до съвършенство всяко подводно течение!

- Днес говорих с Деби.

- О!

- Да. Информира ме, че най- сетне е съгласна да се откаже от родителските си права...

- Каква е цената, която трябва да платиш, изнудвайки я да го направи?

- Анджи!

- Какво? Лъжа ли е? Опитваш се от много време. С колко я купи?... Не, не ми отговаряй. Това няма да се случи и с мен, Майкъл. Няма! Аз няма да ти позволя. Няма да отнемеш детето ни от ръцете ми!

- Разбира се, че няма.

- Колко ще останеш на Източното крайбрежие?

- Не знам. Имам извсестни пролуки и може би ще се върна, но до промотирането на албума във „Virgin” може би ще съм там. Не съм сигурен.

- Кога е то?

- На 7ми ноември.

- А концерта кога щеше да бъде?

- Той е на 21 октомври.

- Това означава, че ти съвсем скоро заминаваш.

- Да. И затова няма нужда да си тръгваш. Аз ще отсъствам.

- Можеш ли да повярваш, че стигнахме до тук толкова бързо? Аз не мога, защото много те обичам. Всеки път си казвам, че всичко ще бъде наред, но явно се лъжа.

Той не й отговори, а взе ръцете й в своите и ги целуна.

- Наистина те обичам, Майкъл.

Той я погледна и каза:

- Говорих и с Ванеса...

- О, това име! В мига, в който го чуя сякаш земята и небето се сливат и ми отнемат всяка глътка въздух.

- Тя няма да задържи детето. За това можеш поне да бъдеш спокойна.

- Защо ще го прави? Кажи й, че грешка. Кажи й го! Колкото и да те обича и да не може да бъде с теб дори... Не бива да го прави. Аз вече съжалявам, че го направих. Кажи й го, за да не съжалява и тя. На колко години е?

- Не съм сигурен. Не знам точно. 37, 38... Не знам.

- О! Защо е решила да го направи?

- Анджи, спри да говориш така, защото и двамата знаем, че не си чак толкова доброжелателна.

- Защо мислиш, че съм чак толкова лош човек, Майкъл? Мен това може да ме наранява, но аз мога да усетя и болката, която тя ще изживее, ако се лиши и то на тези години от това да бъде майка.

- Не искам да коментирам решението й. То е окончателно. Каза, че по- късно ще си запази час за лекар и...- той въздъхна.- Казвам ти го, за да знаеш, че не трябва да се тревожиш и за този проблем.

- Приемаш го много... Приемаш го с безразличие или то е привидно.

- Какво бих могъл да направя щом тя не желае?... Ще загубя още едно дете още преди да е поело дъх...

Анджелика пак си спомни за усещането на празнота и ръцете й инстинктивно се отдръпнаха от неговите, за да легнат върху корема й.

Майкъл видя защитната й реакция и се изправи, казвайки:

- Ще се облека и ще дойда с теб.

- Няма нужда.

- Напротив, има.

Той се изправи и бързо се скри от погледа й, а тя остана като малко дете да стои на пода и да го чака да се появи. Мислеше си, че знае какво трябва да направи, но усещаше как вече няма сили да се противопоставя на съдбата си. Чувстваше, че най- вероятно ще остане с него и бавно, но сигурно истинското и „аз” ще изчезне, защото Майкъл ще й го отнеме. Така ли беше с жените, които винаги оставаха, надявайки се, че съпрузите им ще спрат да ги малтретират, да злоупотребяват с наркотици или алкохол, ще спрат да изневеряват? Анджелика не искаше да се предава, но все още нямаше отговори на въпросите си защо винаги се връща? Ако ги намереше може би тогава щеше да знае и дали може да си тръгне. С терапевтката си работеха по случая с Алекс и 11 септември и все още не стигаха до връзките и тя не знаеше, дали иска да ги излага пред нея? Не знаеше, дали иска да си признае, че е безкрайно слаба пред две кадифени очи, събрали толкова пространства в себе си, че в мига, в който я погледнаха с молба и разкаяние тя забравяше за всяка болка, която притежателят им й причинява.

Телефона и иззвъня и тя се усмихна, виждайки че я търси Бриджит.

- Здравей, момиче!

- Анджи, не може така, скъпа! Само ми обещаваш, че ще се видим, а не се появяваш. Как си, мила?

- Съжалявам, Бридж. Виновна съм. Аз съм добре. Ти как си? Как е Хен?

- „Съжалявам” при мен не върви. Искам да те видя. Имам нужда от приятелката си.

- О! И ти ми липсваш много. Защо не дойдете на гости? Знаеш, че и на двамата с Майкъл ще ни бъде приятно.

- Не искам да виждам Майкъл.

- Не искаш? Защо?

- Той... Не искам, момиче. Ти може и да си простила, но аз не мога.

- Какво да му простя, Бридижит?

- Спри да се преструваш, Анджи. И двете знаем за какво говоря.

- Аз определено не знам.

- Добре – въздъхна Бриджит- Искам да се видя само с теб. Имам да ти разказвам толкова неща.

- Обещавам ти, че тези дни ще го направим. Майкъл заминава за Източното крайбрежие и може би ще отсъства около 2 седмици. Тогава би могла да дойдеш до Невърленд и ще се видим. Ще ти се обадя, ОК?

- ОК. Но не забравяй, защото аз няма да го направя. Липсваш ми. Наистина ми липсваш.

- И ти на мен, но знаеш как е...

- Не го оставай да те победи, Анджи!- Изненадващо каза Бриджит.

- Не те разбирам- престори се Анджелика.

- Обзалагам се, че ме разбираш отлично, но ще говорим, когато се видим. Ще отделя цял ден специално на теб и ще донеса от любимият ти сладкиш.

Анджелика се усмихна и моментално усети аромата на сладкиша, който само Бриджит можеше да приготви така, че тя да не може да спре да го яде.

- О, Бридж! Защо го каза?

- Господи, Анджи, скъпа, съжалявам! Не съобразих! Ох, че съм!! Извинявай! Боже, понякога съм истински глупава. Знаеш ли? Имам малко работа сега, но след малко се освобождавам и се залавям да го правя. Ще ти го изпратя по куриер. В Невърленд ли си?

Анджелика се разсмя на бързото й говорене и продължавайки да се усмихва каза:

- Бридж, спокойно. Не се притеснявай.

- Но аз знам колко обичаш този сладкиш и да го спомена точно сега... Не, ще ти го изпратя. Край! Там ли сте?

- Да, тук сме, но след малко излизаме, защото отивам на преглед и Майкъл пожела да ме придружи.

- Не рискувате ли прекалено много?

- Така пожела. Надявам се никой да не го забележи.

- Да не забележат Майкъл?! Ти в джунглата ли смяташ, че живееш.

- О, да. Определено сме в нея.

Бриджит също се разсмя и каза, че въпреки всичко ще изпрати сладкиша, поръчвайки на Анджелика някой да се погрижи да не остава вън от хладилника, за да не се развали.

- Добре, Бридж, но пак ти повтарям, че няма нужда.

- Знам как е, момиче. Аз знам.

Двете поговориха още малко за бременността на Анджелика и точно, когато тя приключи разговора си Майкъл излезе от стаята и изненадан попита:

- Още ли седиш на пода?

- Да. Говорих по телефона с Бриджит. Изпраща ти много поздрави!

- О, благодаря!

- Майкъл? Може ли да те попитам защо върна плочката на мен?

- Така го почувствах, Анджи. Нямам логичен отговор. Нали не е против правилата?

- Не знам.

Тя започна да се изправя, а Майкъл й помогна и тя се разсмя:

- Мислиш, че съм прекалено тежка и не мога да си вдигна дупето от пода ли?

- Знаш ли? Ти си невероятно сладко същество! Обичам те!- Усмихвайки се каза Майкъл.

Помагайки й да се изправи Майкъл беше придърпал Анджелика до себе си и сега двамата стояха, гледайки се в очите, в опасна и взривяваща близост. Тя свали поглед и устните му се оказаха точно на едно ниво с него. Анджелика усети как в нея страстта по Майкъл започва да бълбука и понечи да вдигне ръка за да прокара пръсти по устата му, но не успя да го направи, защото той я долепи до нейната и започна да я целува. Отначало, Анджелика шокирана от порива му леко се отдръпна, но дланта му я хвана за тила и не й позволи да се се измъкне. Миг след това тя подсъзнателно знаеше, че дори и не иска да го прави. Дали отношенията им бяха объркани в този отрязък от време нямаше никакво значение, защото телата им отново говореха едно на друго и усещането беше, че са на границата на нещо, което едва ли ще успеят да спрат. Свободната ръка на Майкъл се плъзна под полата на Анджелика и пръстите му докоснаха дантеленото й бельо, секунда след това го отместиха встрани и попаднаха между срамните й устни, започвайки да масажират клитора й.

- О, скъпи!- Въздъхна Анджелика, започнала да диша по- дълбоко и учестено.

Майкъл не мислеше в този миг, а само усещаше и подушваше. Беше извън себе си и оставил се на необходимостта да има съпругата си точно в този неочакван и за двамата момент, се отдаваше на инстинктите си, които го водеха към тяхното отдаване един на друг.

Ръцете му започнаха да разкопчават ризата й и след това той придържайки гърдите й зарови лицето си в тях, за да поема от сочността им.

Анджелика, също престанала да разсъждава, пъшкаше и мисълта как той се слива с нея и я изпълва със себе си караше стените на влагалището й да отделят секрета си и тя имаше чувството, че той се стича по бедрата й и ги наводнява с изобилието си.

- Искам да те почувствам веднага!- Изхриптя Майкъл молещо.

- Направи го! Направи го!- Позволи му тя, разкопчавайки панталона му.

Познаваше я, знаеше кога е възбудена и сега виждаше, че тя не го лъже. Очите й- отнесени и от време на време разширяващи се, когато си поемаше по- дълбоко въздух не можеха да го излъжат.

Скоро те се сливаха един в друг, бързайки да утолят застигналата ги изтръпваща страст. Анджелика опираше гръб на стената и тихо стенеше почти през цялото време, докато Майкъл се врязваше в нея, а ръцете й опитвали се да сграбчат нещо и не успели се впиваха в раменете му. Очите им не се откъсваха едни от други и когато Анджелика простена и ги притвори Майкъл усети пулсирането й, усети как пръстите й още по- силно се впиват в раменете му и чу приличащите й на плач стонове съпровождащи оргазма й. Той не спираше да се движи в нея и скоро я изпълни със своите скове. За кратко останаха слети и дишащи тежко, а после Майкъл потърси устните й, дари я с изгаряща, но нежна целувка- пълен контраст на страстта, която се беше вихрила в тях преди секунди и се отдръпна от нея.

Анджелика все още беше леко главозамаяна и затова опря глава на стената и затвори очи, облизвайки устните си. Миг след това усети как топли струйки се стичат по бедрата й тя се опита да ги спре, но не успя и спермата на Майкъл продължи да изтича от нея. Той забеляза промяната в изражението й и в мига, в който щеше да пита, дали всичко е наред с нея видя как струйките се плъзгат отстрани на коленете й. Нямаше идея защо, но тази гледка му се стори безкрайно възбуждаща. Анджелика стоеше пред него с разголени гърди, едната част на полата й беше вдигната около кръста й, а другият край покриваше ханша й, а по красивите й бедра се стичаше част от него.

- Обади се, за да отмениш часа си за днес, Анджи! Искам да правя любов с теб до припадък.

Тя облиза отново устните си и се наведе, за да вземе телефона от чантата си.

                                           __________________________________

Главата на Майкъл лежеше върху корема й и от време на време го целуваше, а Анджелика галеше косите му, а очите й не се откъсваха от наситено червеният, почти лилав белег от страст върху дясната му плешка. Анджелика знаеше, че не го беше оставила тя и въпреки че унищожаващата я болка я караше да вика, продължаваше да се наслаждава на ласките, с които Майкъл не спираше да я дарява от няколко часа насам. Щеше да поиска обяснения за него по- късно, утре, защото сега беше толкова хубаво да усеща сипещата се по тялото й като звезден прашец Майкълова нежност, че не желаеше да я прекъсва, дори и заради факта, че вероятно я споделя и с друга жена, с Ванеса. 

Скоро

Не съм изчезнала, не съм спряла да желая да продължа историята си, но имах ангажименти, които непрекъснато ме разсейваха. А и сега е лято :)
Почти привършвам поредната глава и скоро ще Ви я представя. Надявам се и Вие все още да сте тук!
Прегръщам Ви!