Майкъл отвори врата и тя влетя вътре.
- Искам да пия нещо. Дай ми вино.
Тя се отправи към кухнята без да го поглежда.
- Къде е виното, Майкъл?
Той затвори вратата недоумяващ и я последва.
- Какво, за Бога правиш, Анджи?
- Искам да пия вино и ми кажи къде е защото изобщо не го виждам. Карах толкова дълго и съм схваната. Всичко ме боли, по дяволите!
- Кажи ми какво те накара да дойдеш чак до тук?
- Нали ти казах по телефона. Искам да говорим.
Тя най- сетне намери бутилката и вземайки мимоходом една чаша се запъти към всекидневната и тежко се отпусна върху дивана. След това започна да рови из чантата си и извади всички документи, които беше получила от Майкъл.
- Какво е това? Искам да те гледам в очите, когато го изричаш. Кажи ми какво е това!
- Това е...- Майкъл взе листовете от нея, разгърна ги и след това продължи.- Това е нашето споразумение.
- Нашето?- Анджелика се изсмя.- Ти си можел да бъдеш много нагъл. Да не би да си загубил разсъдъка си, Майкъл? Кое от лудите ти състояния те накара да си помислиш, че бих могла да подпиша тази глупост?- Тя скъса листовете пред него.- Кое?
- Успокой се. Нека ти обясня.
- Какво ще ми обясняваш? Смешен си. Ти сякаш не ме познаваш. Луд ли си, Майкъл? А?
- Нека ти кажа защо искам да го направим.
- С голямо неудоволствие ще ми се наложи да те изслушам.
Майкъл седна до нея и внимателно взе чашата от ръката й.
- На първо място не мисля, че да пиеш вино точно сега е добра идея.
- Едва се удържам да не крещя, защото не искам да плаша Принс и Парис. Не злоупотребявай, моля те! Съвсем малко ми трябва.
- Добре. Ще се опитам да ти го обясня.
- Да. Държа да го чуя.
- Виж, Анджи ти знаеш, че брака ни така и не стана достояние на медиите. Мисля, че предпочиташ да остане така и занапред.
- Ооо... Разбирам. Искаш да ме заличиш по всякакъв начин- прекъсна го тя.
- Не, Анджи, изслушай ме.
Тя посегна за чашата си, но Майкъл я отръпна назад и тя не успя да я вземе.
- Недей. Просто ме слушай. Ако започнем съдебен спор всичко ще излезе на повърхността и ще бъдеш следена от медиите месеци наред. Пак ще притесняват родителите ти, брат ти, приятелите ти, теб, Айзая и си виждала какво се случва. Като подпишеш, споразумението за сурогатна майка...
- Ти давам всички права върху детето си и преставам да съм фактор в живота му- прекъсна го отново тя.- Майкъл, ти за толкова глупава ли ме мислиш?
- Не, Анджи, така спирам всякакъв опит да се търси информация за теб. Ти оставаш скрита за света, защото искам да живееш спокойно. Ще се договорим за другото.
- Я стига. Това е прекалено нагло дори за теб, Кралю! Не мога да повярвам, че ме подценяваш така, Майкъл. Обиждаш ме.
- Не те подценявам. Защо не искаш да го проумееш? Какво пречи ти просто да останеш инкогнито?
- И... Ако един ден с теб се случи нещо- тя видимо потръпна от тази мисъл и Майкъл го забеляза.- Какво ще стане тогава? Няма да мога да имам право върху детето си? Няма да мога да се грижа за него. Забрави да се съглася! Това е луда, луда идея. Най- лудата, която ти е хрумвала.
- Аз ще се погрижа за това и ще включа нова клауза в завещанието си. Знаеш, че те обичам, Анджелика. Не искам да страдаш. Разбери го. Минем ли през съда аз ще спечеля. И това го знаеш.
- Не. Това не го знам.
Анджелика се плъзна напред по дивана, опита се да се изправи и след като не успя, помоли:
- Помогни ми да стана, ако може.
Майкъл се усмихна, изправи се и изпълни желанието й.
- Помисли, Анджи. Знам, че изглежда абсурдно, но ще е най- добрият вариант.
- Какво ни пречи да се споразумеем без да вдигаме шум?
- И като попитат коя е майката аз какво да казвам?
- Каквото искаш, а най- добре нищо. Не дължиш обяснения на никого.
Майкъл се усмихна.
- Ти наистина не разбираш, нали? Те ще направят всичко, за да се доберат до документи, до информация... Анджи, всичко около теб...
- Трябва да изчезне, нали? Аз така и не станах достатъчно достойна да се появя пред очите на хората и сега трябва да измисляш начини да ме изтриеш като с гума. Бях ненужен щрих в живота ти, който ти създава неудобства в момента... Какво пък... Сурогатна майка не е чак толкова лоша идея, за ме отстраниш от пътя си... Няма да подпиша обаче. Не съм толкова глупава. Чак толкова не съм. Сега ще тръгвам обратно, защото трбява да приготвя някои неща на Айзая. Утре ще го закарам до Сан Диего при Дилън. Не искам да се тревожа и за него, когато започна да раждам.
- Остави го при мен. Аз ще се погрижа отлично за него.
- Не. Вече съм се разбрала с Дилън. Те не са се виждали от доста време и той държи да му го дам.
- Защо той не дойде да го вземе, а ти ще трябва да ходиш до там в твоето състояние.? Много е неразумно.
- Защото той за разлика от мен работи и е ужасно зает.
- Аз ще организирам някой да го придружи. Няма защо ти да пътуваш. Това е лудост, Анджи.
- Не ми казвай какво е лудост, Майкъл. Не желая да ми помагаш. Ще отида с Раул. Вече говорих с него и той е съгласен да ни закара.
- О, ти смяташ да пътуваш с кола. Луда ли си? Аз мислех, че ще е със самолет. Чуй ме- категорично съм против да го правиш. Крайно необмислено е.
- Довиждане, Майкъл. Не мисля, че изобщо ти влиза в работата какво ще правя аз.
- Докато носиш моето дете много сериозно ми влиза в работата какво правиш.
- Не желая да спорим повече.
Тя го погледна и той усети слабост в краката си, защото я видя сякаш за първи път. Тя пак беше онова красиво момиче, което стои плахо във всекидневната на Бриджит и около него всичко сияе. По страните й пак грееше прасковена руменина, а устните й бяха като изпръхнала малина.
Анджелика премигна срещу него и всичко, което се случи в последвалите няколко мига я оставиха без дъх. Майкъл бързо я придърпа към себе си и устните му завладяха нейните, а ръцете му подчиняващо я прегърнаха. Той я целуваше толкова сладко и толкова хубаво, че тя не пожела да се вслуша в разума си, а се остави на инстинкта си, който обичаше това усещане на сливане с тялото на Майкъл.
- Нуждая се от теб, Анджи. Ден и нощ... Нуждая се от теб!
Тя простена върху устните му и той усети как ръцете й колебливо се вдигат и се помоли да ги усети около себе си, но тя ги отпусна, непосмяла да се отдаде докрай на желанието си. Майкъл впи пръсти в тила й и продължи да я целува. Анджелика не се отдръпваше, но той усещаше колко е объркана от неговото действие.
- Пусни ме, Майк.... – тихо помоли тя.- Недей!
- Искам да... Не мисли, Анджи. Само ме чувствай.
Тя постави ръце на раменте му и леко започна да го избутва от себе си.
- Недей! Аз трябва да вървя...
Устните му запърхаха по шията й.
- Не отивай, Анджи. Доведи го при мен. Елате двамата при мен... Ела си у дома, Анджи!
- Майкъл...- отново проплака тя.- Трябва да се откажеш.
- Не искам и не мога.
- Пусни ме!- Помоли го отново Анджелика.
Майкъл вдигна ръце, показвайки й, че не я задържа, а тя се уплаши, че той не я спира физически, а тя не може да си тръгне. Миглите й отново запърхаха объркано и той стисна здраво зъби пред кошутената й обърканост. Какво ли не би дал да можеше да върне времето назад? Да пренареди случки и хора в живота им, за да промени изцяло хода на събитията. Не можеше да го направи и затова се молеше да му бъде даден поредния последен шанс да поправи нещата.
- Недей, Анджи! Остани! Ще се обадя да докарат Айзая и всичко да си дойде на мястото.
- Трябва да вървя. Обещай ми само едно нещо.
- Какво?
- Че няма да ме караш да подписвам това за суругатната майка. Аз не съм...- сълзи напълниха очите й.
- Остави ме да говоря с адвокатите си и ще измислим нещо друго.
- Помни, че ще се боря за детето си, Майкъл!
- Знам, Анджи. Знам... Обичам те! Върни се при мен и няма да има нужда да си причиняваме всичко това, мила.
- Спри, Майкъл. Не искай да разбивам сърцето си за пореден път. Пусни ме да си тръгна.
Той я гледа известно време и след това отстъпи освобождавайки й пространство към вратата.
След като тя излезе ароматът й го преследваше дълго и връщаше спомена за топлината й и бързо повдигащите й се върху неговите, гърди.
________________________________
-
Айзая, ела- извика тя.
Айзая дойде и застана пред нея гледайки я с любопитство.
- Днес отиваме, за да те оставим при баща ти. Когато се върнеш тук ще има малко бебе. Говорихме за това, нали?
Айзая кимна.
- Искам да запомниш, че трябва да слушаш баща си и Шийла и че много те обичам и ще ми липсваш. Ще ти се обаждам всеки ден. Чуваш ли ме, Айзая?
- Мамо, а бебето много малко ли ще бъде?
- Да, скъпи. То ще бъде много мъничко и ние ще трябва да бъдем много нежни и внимателни с него.
- Добре. Аз ще го гушкам много. Кога ще дойде то, мамо?
- Скоро. Съвсем, съвсем скоро.
На вратата се позвъни и Анджелика тежко се изправи.
- Не тичай така, Айзая! Бъди внимателен, за да не паднеш по стълбите.
Тя отвори, а Раул й се усмихна.
- Готови ли сте?
- Да- каза тя.
- Искам да ти кажа, че продължавам да не съм съгласен с идеята да пътуваш с нас, но щом искаш да се разнообразиш няма да протестирам.
- Искам да поговоря с Дилън за вижданията му с Айзая, Раул. Какво толкова. Сан Диего е съвсем близо. Ще отидем и до довечера ще се върнем.
Телефона и звънеше и тя влезе, за да отговори съпроводена от смеха на брат си и Айзая, които се закачаха един с друг. Беше Майкъл и тя се поколеба, дали да му отговори, но после натисна бутона и каза:
- Здравей, Майкъл!
- Анджи, как си? Радвам се да те чуя. Радвам се, че ми вдигна.
- Добре съм. Защо ми звъниш, Майкъл?
- Просто много ми се прииска да те чуя. Много, много силно и... Анджи, искаш ли да се видим днес? Аз съм в града и скоро ще съм свободен. Искам да те видя.
Анджелика усети, че и тя изпитва необходимост да го види, но нямаше време.
- Ще трябва да ти откажа, Майкъл. След минути заминаваме за Сан Диего. Забрави ли, че ти казах, че ще закарам Айзая при Дилън. Ще имам достатъчно грижи след раждането.
- Не, не съм. Анджи!!!... За Бога! Аз ще ти наема поне 2-3 детегледачки, медицински сестри. Не бива да се притесняваш за нищо. Мога да се погрижа и за Айзая. Отложи това пътуване. Нека детето ти да е с теб.
- Трябва, Майкъл. Искам да се разберем подробно с Дилън. Сега може би ще се нуждая по- често от него.
- Не виждам смисъл. Наистина. Айзая трябва да си остане с теб. Ти няма да си сама.
- Вече е уговорено, Майкъл. Нека бъде с него. Сега и момента е подходящ.
- Добре. Никога не успях да се науча да споря с теб. Искаш ли като се върнеш...- Майкъл замълча. - Кога се връщаш?
- Още днес.
- О! Не е ли по- добре да преспите там. Ще се умориш, Анджи. Нека ти изпратя лимузина, хеликоптер. Моля те! Или ми обещай, че ще пътувате утре.
Анджелика беше затруднена. Знаеше, че Майкъл е прав. Щяха да пътуват повече от 400 километра в двете посоки и тя не беше убедена, че ще издържи. Не, не, че нямаше, но щеше да си причини нежелан дискомфорт. От друга страна Раул настояваше да бъде с нея.
- Добре, Майкъл, прав си. Ще остана в Сан Диего за вечерта и ще се върна утре.
- Това ми звучи по- добре. Обади ми се, когато се прибереш. Може би все още ще съм в града и ще мога да се видя с теб.
- Защо искаш да се видим?
- За да ти предложа нещо.
- Какво?
Анджелика чу прииждаща вълна от гласове около Майкъл и той каза:
- Трябва, Майкъл. Искам да се разберем подробно с Дилън. Сега може би ще се нуждая по- често от него.
- Не виждам смисъл. Наистина. Айзая трябва да си остане с теб. Ти няма да си сама.
- Вече е уговорено, Майкъл. Нека бъде с него. Сега и момента е подходящ.
- Добре. Никога не успях да се науча да споря с теб. Искаш ли като се върнеш...- Майкъл замълча. - Кога се връщаш?
- Още днес.
- О! Не е ли по- добре да преспите там. Ще се умориш, Анджи. Нека ти изпратя лимузина, хеликоптер. Моля те! Или ми обещай, че ще пътувате утре.
Анджелика беше затруднена. Знаеше, че Майкъл е прав. Щяха да пътуват повече от 400 километра в двете посоки и тя не беше убедена, че ще издържи. Не, не, че нямаше, но щеше да си причини нежелан дискомфорт. От друга страна Раул настояваше да бъде с нея.
- Добре, Майкъл, прав си. Ще остана в Сан Диего за вечерта и ще се върна утре.
- Това ми звучи по- добре. Обади ми се, когато се прибереш. Може би все още ще съм в града и ще мога да се видя с теб.
- Защо искаш да се видим?
- За да ти предложа нещо.
- Какво?
Анджелика чу прииждаща вълна от гласове около Майкъл и той каза:
- Анджи, трябва да вървя, мила. Лек път и се пази, момиче! Не е умно да пътуваш точно сега, но едва ли бих могъл да те спра. Мога ли?
- Не- разсмя се тя.
- Обичам те!
- И аз те обичам, но…
- Нека го оставим без това „но”, може ли?
- Да- усмихна се тя.
- Не- разсмя се тя.
- Обичам те!
- И аз те обичам, но…
- Нека го оставим без това „но”, може ли?
- Да- усмихна се тя.
_________________________________
Раул се беше съгласил с идеята на Майкъл още в мига, в който я бе чул и след като Айзая заспа те отседнаха в хотел и рано сутринта потеглиха обратно за LA. Времето се беше променило и дъжда се изливаше като из ведро.
- Раул, ако ти е трудно да шофираш ми кажи, за да те сменя.
- Ти шегуваш ли се с мен? Аз съм далеч по- добър шофьор от теб.
Анджелика потри очите си, защото все още й се спеше много и отново легна на задната седалка. Бяха потеглили рано, за да може Раул да пристигне навреме в LA и да не се налага да отсъства от работа.
- Раул, какво да правя с Майкъл?
- Не знам. Ти си изумяващ пример как хората не трябва да живеят живота си. Щом го обичаш и той теб не разбирам как е възможно да не можеш да му простиш?
- Защо ли те питам? При теб всичко се свежда до едно и също. Аз не мога да прощавам непрекъснато. Това, че ме наранява не означава нищо щом ме обича...
- Ти искаш ли да си с него?
- Да, но...
- КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ ПРАВИ ТОЗИ?????
Анджелика се надигна да види какво предизвика Раул да извика така и тогава колата връхлетя върху тяхната с бясна скорост, помете ги и ги запрати встрани от пътя. Раул се опитваше да направи нещо, но беше невъзможно, защото пътят беше прекалено мокър, а удърът изключително силен. Колата им полетя с бясна скорост по склона преобръщайки се и спря, смазвайки се в едно в дърво.
- Раул, ако ти е трудно да шофираш ми кажи, за да те сменя.
- Ти шегуваш ли се с мен? Аз съм далеч по- добър шофьор от теб.
Анджелика потри очите си, защото все още й се спеше много и отново легна на задната седалка. Бяха потеглили рано, за да може Раул да пристигне навреме в LA и да не се налага да отсъства от работа.
- Раул, какво да правя с Майкъл?
- Не знам. Ти си изумяващ пример как хората не трябва да живеят живота си. Щом го обичаш и той теб не разбирам как е възможно да не можеш да му простиш?
- Защо ли те питам? При теб всичко се свежда до едно и също. Аз не мога да прощавам непрекъснато. Това, че ме наранява не означава нищо щом ме обича...
- Ти искаш ли да си с него?
- Да, но...
- КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ ПРАВИ ТОЗИ?????
Анджелика се надигна да види какво предизвика Раул да извика така и тогава колата връхлетя върху тяхната с бясна скорост, помете ги и ги запрати встрани от пътя. Раул се опитваше да направи нещо, но беше невъзможно, защото пътят беше прекалено мокър, а удърът изключително силен. Колата им полетя с бясна скорост по склона преобръщайки се и спря, смазвайки се в едно в дърво.
______________________________
Мъглата най- сетне не беше толкова гъста и тя почти можеше да вижда през нея. Някой викаше името й, но Анджелика искаше да види какво има пред нея. От там чуваше познати гласове и не можеше да не се възползва от случая да надникне за първи път зад завесата на мъглата, зад която се процеждаше светлина каквато никога не беше виждала.
______________________________
Раул държеше ръцете й и не
спираше да вика името й, а тя не му отговаряше.
- АНДЖИ! ПОГЛЕДНИ МЕ, АНДЖИ! НЕ МИ ГО ПРИЧИНЯВАЙ! НЕ МОЖЕШ ДА МИ ГО ПРИЧИНИШ! АНДЖИ!!! МОЛЯ ТЕ, ПОГЛЕДНИ МЕ!
Беше толкова бледа. Толкова красива. Толкова малка и безпомощна. Раул не спираше да я вика и да се опитва да я вижда през сълзите си и мокрещият лицето му студен, силен дъжд.
______________________________
Майкъл видя непознатият номер и остави телефона си. Щеше да се откаже от телефоните рано или късно. Нямаше нужда от тях. Само го разсейваха. Телефона звънеше отново, но този път беше Анджелика.
- Здравей, скъпа- усмихнато каза той.
- Майкъл...
Това не беше тя. Това беше мъжки глас. Майкъл не отговаряше.
- Ало, Майкъл? Раул е. Чуваш ли ме?
Майкъл незнайно защо потръпна.
- О, Раул! Радвам се да те чуя. Как си?
- Майкъл... Майкъл, трябва да... Искам да кажа, че...
Майкъл се вледени.
- Анджи? Къде е тя, Раул? Искам да я чуя!!!
- Тя... Ние... Имаше катастрофа, Майкъл... Тя сега е в операционната.
Догади му се и дъха му спря.
- Искам да я чуя, Раул. Не се шегувайте с мен.
- Майкъл, тя е зле... Аз не знам...
- Бебето! Какво става с него?
- Не знам, Майкъл. Нищо не знам все още.
Изпадаше в истерия. Останалата част от разговора им му се губеше. Помнеше, че крещеше за хеликоптер. Помнеше, че Грейс бързо изведе Принс и Парис от апартамента, където той чупеше и унищожаваше безпаметно всичко, което се изпречи на пътя му. Помнеше как трепереше по време на полета сложил ръце между краката си, молейки се на Бог да запази Анджелика. Помнеше, че му беше лошо и много студено, а всички гласове бяха далечни и нежелани.
_______________________________
- Къде е тя?
Раул го гледаше с подпухналите си очи, полулегнал в болничното легло, гипсиран.
- Аз... Тя... Още нямам информация, Майкъл.
- Франк!!!- Изкрещя Майкъл.
- Отивам да се опитам да разбера- отговори му Франк.
- Не искам да се опитваш. Искам да ми кажеш къде е жена ми!
Скоро в стаята с Франк влезе лекар и Майкъл се втурна към него.
- Как е тя, докторе?
- Г- н Джаксън, състоянието на пациентката е много критично. Тя е с тежки вътрешни наранявания, счупвания и не мога да дам никаква гаранция.... Следващите часове ще са решаващи и критични. Но бебето е живо и здраво- погледна лекарят към Раул.- Сестра ви има красиво момче.
Майкъл усети как всичко около него се завърта с бясна скорост и седна на близкият стол.
Дишайки тежко той попита с пресипнал, глух глас:
- Може ли да я видя? А после и бебето. Аз съм бащата.
- Да, но ви предупреждавам, че не можете да останете дълго при нея.
- Защо?
- Тя се нуждае от пълно спокойствие.
Майкъл кимна и тръгна след лекаря, а гласа на Раул го помоли:
- Майкъл, после ще ми кажеш ли...
Майкъл се обърна.
- Да, Раул.
Не знаеше как се движи, не знаеше как издържа на цялото това напрежение, което го теглеше по- силно от гравитацията към земята. Искаше да се срине и да крещи, но само вървеше и мислите му бяха каша. Едва дишаше и Франк го попита няколко пъти, дали е добре и когато го направи за пореден път, той го погледна с див поглед и попита:
- Мога ли да съм добре, Франк? Ти ми кажи.
________________________________
Толкова много машини около нея, а тя малка и беззащитна в болничното легло. Изглеждаше като порцеланова кукла- крехка и чуплива. Страхуваше се да я докосне. Страхуваше се, че ще я нарани, ако отприщи цялото си желание да я притисне с цялата любов, която изпитваше към нея.
- Анджи? Мъничка?... Анджи...
Сълзите го задушиха и разводниха Анджелика пред погледа му. Майкъл пъхна длан в нейната, а тя не реагира. Никога досега не беше оставала безразлична към докосването му.
- Анджи... Ти позна, скъпа. Имаме син, Анджи. Не съм го видял все още, но знам, че е красив. Анджи, моля те, мила, отвори очи! Хайде, красавице!
Сълзите му започнаха да попиват в лицето й, когато той се наведе да целуне устните й. Тя отново не реагира и Майкъл осъзнаваше, че това не беше проклет сън, а Анджелика наистина лежеше пред него и се бореше за всяко вдишване.
- Обичам те, Анджи! Обичам те, любов моя!
Пръстите му нежно погалиха страните й, а в същият момент една сестра влезе и го помоли да напусне.
- Нека остана. Моля ви! Искам да остана!
Тя беше категорична и той излезе от стаята, неможейки да откъсне очи от Анджелика. Щеше да намери начин да остане при нея, но сега трябваше да види сина си, да го прегърне и детето му да чуе, че е обичано.
Вървеше като сред облаци и всеки звук беше различен- ту кънтящ, ту приглушен.
Синът им беше красив. Наистина беше красив. В мига, в който го пое и почувства топлината и аромата му, Майкъл се влюби в него. Държейки го в ръцете си той не можеше да приеме факта, че Анджелика не е в състояние да прегърне детето им, че не може да му се усмихне с най- красивата си усмивка, че не може да се зарадва на така дълго чаканото щастие. Искаше да може тя да отвори очите си веднага, за да види прекрасното създание, което тихо плачеше, сякаш я търсеше.
- Обичам те! Обичам те!- Майкъл нежно го целуна, а сълзите му не спираха.
Не преставаше да мисли, че трябва да е било чудо при всичките наранявания той да оживее и Анджелика да успее да го опази.
___________________________
В стаята й беше пълно със сестри и лекари. Някой го избута навън, но той вече беше видял, че я реанимират.
- КАКВО СТАВА???
- Моля ви, г-н Джаксън, излезте!
- НЕ!!! АНДЖИ? НЕ!!! МОЛЯ ВИ!!! АНДЖИ!!!
Франк едва успя да го издърпа навън, а Майкъл се извърна към него и той не успя да види в очите му нищо повече освен див, животински страх и болка.
- ФРАНК! Защо ме дърпаш, Франк! Аз трябва да бъда при моето момиче! Трябва, Франк!
Майкъл отново нахълта в стаята, а Франк се опита да го задържи, но не успя
- АНДЖИ!!!
__________________________________
Това беше гласа на Майкъл. Той я викаше, но Анджелика го чуваше от много, много далече. Беше хубаво тук- светло и спокойно... Чувстваше се щастлива. Много, много щастлива. Но Майкъл я викаше. Дали не трябваше да се върне при него, за да го прегърне? Не. Енрике я чакаше, а той и беше липсвал години наред. Сега вече нямаше връщане назад. Майкъл бе пропилял всичките си шансове. Тя трябваше най- после да си позволи да бъде щастлива.
__________________________________
Линията на апарата беше неизменно права и пищеше пронизително, а Майкъл не спираше да се бори с персонала и Франк, за да остане в стаята при Анджелика. Онова, което виждаше го караше да крещи и плаче непрекъснато.
Най- сетне един от лекарите помоли високо:
- Г-н Джаксън, излезте от стаята. Трябва да излезете, моля!
- НЕ! ТЯ ИМА НУЖДА ОТ МЕН! БОРИ СЕ, МОМИЧЕ. МОЛЯ ТЕ! АНДЖИ... МОЛЯ ТЕ!!!
Франк го беше прегърнал през гърдите и усещаше как сърцето на Майкъл щеше да изскочи. В мига, в който двамата лекари се погледнаха и сякаш по команда се отдръпнаха от тялото й и единият от тях тихо произнесе:”Час на смъртта?”, Франк чу нечовешко ридание да се изтръгва от гърдите на Майкъл и той олекна в ръцете му, свличайки се на пода.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!- Изрева Майкъл.- АНДЖИИИИ!!! МОЛЯ ТЕ, ГОСПОДИ!!! НЕЕЕЕЕ!!!
____________________________
Раул усети как го обгърна безмерна пустота, опита се да си поеме въздух, но не успя и разбра, че нея вече я няма. Сълзите му неконтролируемо се спуснаха по лицето му и той не се опита да ги спира. Анджелика- красивата му, немирна и палава сестра си беше отишла. Знаеше го и нямаше нужда някой да му го съобщава. Раул знаеше, че е сам.
_____________________________
Дланите му държаха нежно лицето й, а палците му галеха все още топлата й, нежна кожа.
- Kite, мъничка, любима... Красивото ми момиче... Той е... Знаеш ли, че прилича повече на мен. Не се сърди... Анджи, чуваш ли ме, хубавице? Трябва да го видиш. Съвършен е. Има малки красиви пръстчета и големи очи... Анджи!!! Хайде, принцесо, отвори очи! Хайде, скъпа. Погледни ме! Не може да ми го причиниш! Забранявам ти да се шегуваш така с мен! Боже, Анджи...
Майкъл не издържа и положи глава върху гърдите й.
- Дишай, Анджи! Дишай! Имам нужда от теб! Не може да е истина! Боже!!! Боже!!!! Какво ми причиняваш, Господи! Върни се, Анджи! Не мога да живея без теб.
Франк стоеше навън и не знаеше как да постъпи. Страхуваше се за Майкъл, защото чуваше гласа му, виковете му, клетвите му… Искаше да може да го изведе от там, а знаеше, че това е почти невъзможно. Той така се беше вкопчил в безжизненото тяло на Анджелика, че едва ли имаше сила на този свят, която да го отдели от него. Раул се беше опитал да влезе, но крясъците на Майкъл, че иска да бъде сам с Анджелика го бяха принудили да остане до Франк, скърбящ за сестра си и очакващ мига, в който ще може да я види.
- Не знам как ще го кажа на майка ми и баща ми???... Те летят насам, но не знам, когато се обадят след като кацнат как ще им съобщя, че убих дъщеря им, че са загубили още едно дете. Трябваше да съм аз. Господи, трябваше да съм аз!!!- Той покри лицето си с длани и зарида неудържимо.
Франк погледна към него и единственото, което успя да направи е да стисне силно рамото му.
- Съжалявам, Раул! Тя беше… Обичах я!
Вика на Майкъл, зовящ името й ги смрази и в този миг и Франк не успя да издържи и също се разплака.
- Франк, моля те, кажи му, че искам да видя сестра си. Моля те, нека да я докосна, докато все още има топлинка в нея.
И двамата бяха като в транс и не осъзнаваха състоянието на Майкъл. Той беше използвал цялата си власт и си беше осигурил възможността да остане с Анджелика необезпокояван. Никой обаче не можеше да вижда как той постепенно се загубва в болката си.
_____________________________
Пътуваха към Невърленд в пълно мълчание. Майкъл държеше в ръцете сина си и погледа му се рееше в пространството без да вижда. Едва понасяше болката, която го разяждаше. Никога не беше страдал толкова и... Изведнъж той усети как му причернява и започва да потъва дълбоко, дълбоко...
_______________________________
Лимузината беше паркирана на алеята и Майкъл наблюдаваше зад тъмните си очила хората, които изпращаха Анджелика. Не беше знаел, че тя има толкова приятели и познати. Не бе предполагал колко много хора я обичат. Очите му се спряха на Айзая. Той седеше между баба си и дядо си, но изглеждаше болезнено самотен и изоставен.
Елвира... Тя... Майкъл мислеше, че тя вече няма да се възтанови от поредната загуба на свое дете. Елвира беше... Елвира я нямаше.
Силвио не спираше да плаче. По красивото, посърнало от загубата на любимата си дъщеря лице на този мъж се търкулваха едри капчици сълзи и той бързо ги изтриваше, за да направи място за следващите.
Раул беше сериозен и с каменно изражение, седящ в инвалидната количка и само издайническото потрепване на челюстта му и празният поглед, неотделящ се от белият ковчег с алени рози върху него, показваха как стоически се бори с мъката си.
- Майкъл?
Майкъл се извърна бавно.
- Добре ли си? Ако искаш можем да си тръгваме.
- Да си тръгваме...- Провлачено каза той.- Франк, просто замълчи!
Грег. Грег беше там и Майкъл не можеше да го гледа, защото нечовешкото страдание изписано на лицето на този мъж го караше да не може да удържа сълзите си. Близо до него бяха застанали Бриджит и Хенри. Бриджит беше смазана от загубата на приятелката си и само силната подкрепа на съпруга й я караха да успява да се държи на крака.
Сред множеството от лица Майкъл видя и Дилън и Шийла и не беше изненадан да проследи как малко встрани от всички е застанал Кенет, който не спираше да изтрива бликащите си сълзи.
... И изведнъж вика на Майкъл стресна всички в лимузината. Той сграбчи Франк за реверите на сакото му и изкрещя в лицето му:
- Искам я обратно!!! Върни ми я, Франк! Умолявам те да ми я върнеш! Ще дам всичко! Всичко! Накрай я да се върне при мен!
Майкъл хвана дръжката на вратата и я отвори.
- Недей, Майкъл! Недей! Изчакай!
Франк се просегна през него и затвори вратата. Майкъл отново, треперещ стисна реверите му и после бавно се предаде и отпусна глава на рамото на дългогодишният си приятел, разтърсван от конвулсии. Не, те не бяха такива, които се пораждаха от плач. Майкъл имаше чувството, че всеки миг умира. Всяка секунда се бореше за живот, всяка секунда поемането на въздух му беше огромно усилие. Всеки момент той се бореше с неспиращото му да трепери като лист тяло, подчинено на нервният срив.
- Майкъл, мисля, че е по- разумно да се приберем. Страхувам се за теб, защото не си добре и веднага трябва да те види лекар.
- Не искам живот, в който нея я няма. Не искам да съм жив, Франк! Не ми пука дори да умра в този миг. Искам да умра.
- Не говори така, Майк. Имаш деца. Те се нуждаят от теб.
Майкъл рязко извърна глава и точно в този миг видя олюляващата се Елвира, която бе силно подкрепена от Силвио. Той видя как десетките хора бавно започнаха да се оттеглят от мястото, което щеше да бъде последният дом на Анджелика и потърси с очи белият ковчег, но не го видя.
Риданието му беше нечовешко и през сълзите му Франк чу молби, клетви, викове, стонове каквито до сега, въпреки че Майкъл бе бил в нечовешко състояние последните 3 дни, не бяха стигали до слуха му. Приятелят му... Франк имаше чувството, че Майкъл губи разсъдъкът си.
- ПРОКЛЕТ ДА СИ! НЯМА БОГ! МРАЗЯ ТЕ!... ЗАЩО МИ Я ВЗЕ? КАКВО ОЩЕ ИСКАШ? КАКВО ОЩЕ ЩЕ МИ ОТНЕМЕШ? ЗАЩО??? ХАЙДЕ, ВЗЕМИ И МЕН И ДА ПРИКЛЮЧИМ С ТАЗИ БИТКА. ВЗЕМИ МЕ, ГОСПОДИ!- Крещеше обезумял от скръб Майкъл.
Колите с роднините и приятелите на Анджелика скоро потеглиха и на алеята остана само лимузината на Майкъл.
След около 10 минути той слезе от колата и бавно се отправи към пресният гроб на Анджелика. Постоя пред него с празен поглед и после седна.
- Знам, че ме чуваш, Анджи! Дори не знам какво трябва да ти кажа, скъпа. Той е добре. Не се тревожи за него. Красив е. Много е красив. Кожата му е като твоята- златна и е с толкова малки пръстчета... Плаче... Търси те сигурно.- Гласът му беше учудващо спокоен и за първи път, откакто Анджелика беше починала Майкъл изглеждаше уравновесен.- Знаеш ли, ние с теб ще се видим по- скоро, отколкото предполагаш. Мислиш си, че можеш да изчезнеш от мен ли? Не можеш, Анджи. Ще те намеря и там. Ще те намеря, мъничка... Студено ли ти е, мила?
Мисълта, че Анджелика е там долу, сама, затворена в клаустрофобичното пространство на ковчега, на тъмно, накара Майкъл да потръпне и отново да усети как не може да си поеме въздух. Сълзите му се върнаха и той не пожела да ги спира. Искаше да може да се удави в тях, за да прекрати болката, която го унищожаваше.
- Анджи, никой не ме послуша. Никой, мила! Не ми повярваха. Не искаха... Не знам защо, принцесо?! Казах им, че ти би искала така. Казах им колко се страхуваш да си в тъмното, затворена и сама. Казах им, че трбява да те освободят над океана. Не искаха да ме чуят. Мразят ме. И аз се мразя, Анджи!...Анджи... Върни се! Моля те! Толкова си ми нужна, любов!!! Обичам те повече от всичко на този свят. Как да живея, когато знам, че те няма, Анджи? Кажи ми, любов!
Вятър премина като ласка по лицето му и той затвори очи. Имаше чувството, че тя му казва, че всичко е наред и че е с него завинаги, но той знаеше, че нищо вече не е наред и никога няма да бъде.
________________________________
Майкъл се прибра в Невърленд без спомени за пътуването, за нещата, които Франк му каза. Пред погледа му непрекъснато беше Анджелика. Искаше да прогони спомена за безжизненото й тяло, положено в ковчега, но не успяваше и той непрекъснато се връщаше като бумеранг. На моменти не успяваше да диша от задушаващата го болка, която режеше сърцето му. Дори не можеше вече да плаче. Беше застинал. Имаше нужда да крещи. Не знаеше колко е часа, не знаеше кой ден е, не знаеше какво ще трябва да прави занапред, утре?
Обвиняваше се. Защо й позволи да си тръгне? Защо й позволи да пътува? Защо не я задържа? Защо не я заключи? Завърза? Защото не й повтаряше до безпаметност колко много я обича, доакто тя не му повярва и не остане?
Излезе навън. Тръгна безцелно из имота си. Не можеше да остане затворен между стените, защото те безмилостно го смазваха. Имаше усещането, че няма да може да преживее загубата й. Пред очите му изгря красивата й усмивка и болката в гърдите го прониза жестоко и го накара да се свлече на колене. Из месността се разнесе вика му, който смразяваше кръвта и беше изпълнен с протест и раздираща сърцето болка.
Той не знаеше колко време крещя името й и плака навън. Когато усети как вече няма глас и как главата му тежи като олово Майкъл пое пътя към дома си. Малко преди да се прибере бе застигнат от първите лъчи на слънцето и посрещайки ги си помисли, че за Анджелика повече никога нямаше да има изгреви и залези, прибой на вълните, вятър, който си игре с къдриците й ...Нямаше я. Никога вече нямаше да чуе гласа й да изговаря името му, смеха й да звъни чисто и никога нямаше да усети неповторимият й аромат.... Нямаше я, а спомените за нея прииждаха и го разяждаха до кост, впиваха се с мощни пипала по цялото му тяло, дълбаеха го като свредели и той умираше от болката да осъзнава, че „Никога” вече е реалност ... Чувстваше се загубен, унищожен, разкъсан на хиляди парченца. Не виждаше смисъл в нищо, не искаше утрото да идва. Не искаше да има дни без нея в живота си. Беше като ранено животно - кървящо, болящо и безпътно. Сякаш някой за секунди скри целия смисъл и нищо вече нямаше значение. Лицето му се мокреше от сълзите и той вървеше безсилен и безпомощен и само една едничка мисъл пронизваше съзнанието му: „Господи, защо тя?” и една гореща молба “ Върни я, Боже, а на мен ми вземи всичко!”
Докато се прибре денят вече властваше с пълна си сила. Той влезе при малкият Принс, който спеше, погали го по нежната, деликатна главичка, целуна го и след това залитайки влезе в спалнята си и впи поглед в шишенцата с успокоителните върху нощното си шкафче. Отвори ги бавно едно след друго и изсипа от всяко таблетки в дланта си без да ги брои, взе чашата с вода и ги погълна.
Трябваше да заспи, защото, ако не го направеше щеше да полудее.
