Повече от чувство 90

 

Бел. на автора- Не искам да бавя повече главата и затова я помествам до настоящия момент, като оставам с уговорката, че тя не е завършена.

Анджелика много му липсваше. Напоследък толкова беше свикнал с присъствието й около себе си, че не успяваше да спира да я пита кога ще се върне. Тя винаги му отговаряше, че ще е скоро, но дните отминаваха и нея я нямаше, за да стопля света му. Работата му беше почти на финален етап, но той се усещаше непрекъснато притеснен от звукозаписната компания, която не спираше да го притиска със срокове. Майкъл искаше, когато се прибере да го посреща погледа на Анджелика и там да чете нейната любов и всеотдайност. Щеше да бъде лъжа, ако кажеше, че в мислите му не се прокрадват съмнения с кого прекарва тя времето си и необичайни нотки на ревност се го измъчваха с натрапчивостта си.

- Извинете ме, но имам нужда от 30 минутна почивка – Обърна се Майкъл към хората в студиото.

Той стана и излезе и знаеше, че няма да се върне днес. Не беше сигурен, дали ще го направи и в следващите няколко дни. Изпитваше необходимост да се отдели за малко, за да се освежи и да се върне с нови идеи, защото имаше усещането, че последните дни непрекъснато се върти в някакъв омагьосан кръг и всеки опит да се измъкне от него и да влее в музиката своя отпечатък се оказваше неуспешен. Беше започнал да се пита, дали решението му да използва толкова много автори е най – удачното, но вече беше късно за промени. Обещаваше си, че следващият албум ще го направи сам и ще ограничи присъствието на други творци. Улавяше се, че колкото и да му харесват техните предложения нищо не можеше да се сравни с това самият той да сътвори продукта си.

Майкъл влезе в лимузината и набра телефона на Франк.

- Франк, запази ми полет за LA… За сега… Не, ще пътувам сам… Франк…Франк! Чуй ме. Ще се върна скоро, но трябва да отида за кратко там. Имам работа… Да. Добре. Когато разбереш кога е полета ми се обади… Моля?... Не, само обичайните ми придружители. Обади се и на Грейс…и в студиото…Не, те не знаят… ОК. Ще очаквам позвъняването ти.

Майкъл се усмихна и му се прииска да се обади на Анджелика, но реши да спре порива си и да го направи, когато пристигне в LA. След няколко часа щеше да я види и усещането на трепетно очакване го накара да се усмихне и чертите на лицето му да се отпуснат, защото разбираше, че най – сетне ще прекрати безуспешното търсене на топлината на любимата си жена.

Майкъл се изненада как до сега не беше предприел това пътуване. Беше толкова логично и така лесно осъществимо. Знаеше, че има ангажименти, но това да не вижда Анджелика влияеше на работата му и може би за първи път усещаше колко силно е започнал да вплита и нея в музиката си.

Анджелика гледаше Грег и не можеше да повярва, че отново я поставя в неловка ситуация. Предложението му я оставяше без думи и тя имаше желание да го зашлеви през лицето и да го накара да спре да й се усмихва така победоносно.

- Какво ще кажеш? – Попита той.

- Че искам да спреш да ме караш всеки път, когато те видя да съжалявам. Как може да си помислиш, че ще се съглася?!

- Защо не, Анджи?! Всички ще спечелим. Попитай го.

- Ти си луд, Грег.

- Кажи ми, че не е прекрасна идея. Само си представи как твоята анонимност ще изчезне и ще бъдеш представена пред света като жената, която самият Майкъл Джаксън обича. Виждам го, хънибий. Всеки кадър виждам.

- Грег, не продължавай. Ако искам публичност за връзката си ще ми бъде достатъчно само едно появяване до Майкъл и новината ще обиколи света за по- малко от час. Не искам никой да нарушава спокойствието ми. Още помня кошмара и за мен и за близките ми след злополучната случка в Япония. Нямам нужда от филма ти. Нито аз, нито Майкъл.

Телефонния звън прекъсна думите на Анджелика и тя, виждайки, че се обажда Майкъл сложи пръст на устните си в знак Грег да пази тишина и отговори на позвъняването.

- Kite! Толкова се радвам да те чуя.

- И аз, скъпи. Свърши ли в студиото?

- Кажи ми – червено или бяло?

- Не разбирам въпроса ти.

- Вино. Червено или бяло?

- Бяло. Защо питаш?

- За да знам кое да взема. Къде си ти сега?

- У дома съм. Звучиш ми много странно, Майкъл.

- Мислиш ли? – Усмихна се той. - Анджи, отвори ми, за да вляза.

Анджелика усети как стомаха й се преобърна и сърцето й заби в лудешки ритъм.

- Какво да направя? – Попита тя, опитвайки се да се заблуди, че не го беше чула добре.

- Хайде, Анджи! Пред вратата ти съм. Побързай!

Тя прекъсна разговора и с щур поглед впи очи в Грег и ставайки каза:

- Maldita sea!

- Какво?!

- Ще видиш сам.

Тя се отправи към вратата и не искаше да повярва, че на нея е възможно да бъде Майкъл. Анджелика бавно превъртя ключа и пред нея усмихнат все пак се появи той, държащ бутилката с вино и още нещо в ръцете си.

- Ауу, изглеждаш така все едно виждаш призрак! – Каза Майкъл, продължавайки да й се усмихва. - Какво, мъниче? Много ли те изненадах?

Майкъл пристъпи и Анджелика сякаш в сън затвори вратата след него. Дори не можеше да се зарадва истински, че го вижда, защото знаеше какво ще последва след минути или по- скоро секунди. Прегръдката на Майкъл не й носеше така търсената дни наред утеха на ръцете му, защото съзнанието й трескаво се опитваше да намери най – точните думи, с които да обясни присъствието на Грег в дома й.

- Анджи? – Отдръпна се от нея Майкъл. - Не се ли радваш да ме видиш?

- Радвам се, Майкъл. Разбира се, че се радвам.

Той пак се усмихна, целуна я и с леко пресипнал глас каза:

- О, Боже, колко много ми липсваше!

На Анджелика почти и причерня, когато го видя как, отделил се от нея и влиза в дневната, казвайки:

- Ще дадеш ли подходящи чаши за виното и…

Фразата му увисна по средата и мълчането му я прикова на място й. Не можеше и не искаше да помръдне самозалъгвайки се, че по този начин ще предотврати задаващата се буря.

Анджелика чу гласа на Грег, но не различи нито една от думите му. Слуха и сякаш се беше настроил да приема само онова, което Майкъл щеше да каже. След мълчание, което й се стори, че продължи цяла вечност той каза:

- Добър вечер!

Анджелика продължаваше да стои до вратата и ситуацията, в която беше поставила и тримата я накара да започне да трепери. След всичко, което беше преживяла с Алекс и от което все още се възстановяваше, нервите й не бяха така стабилни и най – малките сътресения я караха да не успява да се владее. Тя опря гръб на стената и слагайки ръце пред устата си се свлече бавно, клякайки. Очите й не спираха да гледат към вратата на всекидневната в очакване на нея да се появи Майкъл. Знаеше, че скоро ще последва страшното и въпреки че го очакваше не можеше да успокои лудешкото сърцебиене и да накара парещата топка в гърдите й да изчезне.

- Анджи?

Гласа му сякаш проби черепа и прониза мозъка й със сменената интонация. Тя познаваше тази застрашителна нотка и все още не пожелаваше да му отговори.

- Анджелика? – Показа се на вратата Майкъл.

Тя беше като красива котка, която се е свила на топчица и само очите с разширени зеници следят за надвисващата опасност. За миг Майкъл се уплаши, че Анджелика не се чувства добре, но след това осъзна кое предизвикваше състоянието й и гнева му се върна с пълна сила.

- Ще ми обясниш ли? – Попита той.

В същият момент Грег също се появи до Майкъл и каза:

- Аз ще тръгвам.

Майкъл впи поглед в него и го гледаше като алфа – мъжки, който само с присъствието си всява респект и прогонва осмелилия се да навлиза в територията му конкурент за лидерство. След това лицето му стана напълно спокойно и той с равен глас сякаш зашлеви Анджелика с невероятна сила каза:

- Не, почакай, Грег. Може би аз трябва да си тръгна? – Той се извърна към Анджелика. – Е, Анджи, кой от нас искаш да излезе от дома ти?

- Майкъл, недей! – Помоли му се тя.

- Недей!? Недей какво?

- Ти не разбираш. Аз… Грег…

- Кажи, Анджи! – Прекъсна я Майкъл. – Да си тръгвам ли?

Грег мина покрай него и поклащайки глава каза:

- Майкъл, не й го причинявай! Нищо не се е случило и нямаше да се случи.

- Грег, върви си. Моля тя! - Промълви Анджелика.

- Сигурна ли си? – Попита Майкъл, докато Грег вече отваряше вратата.

Никой от двамата не чу думите му на излизане. Те застиваха вторачени един в друг и Анджелика, неиздържайки повече на погледа на Майкъл, сипещ хиляди обвинения върху нея бавно извърна глава настрани, за да не може той да види сълзите й.

Въздуха сякаш пулсираше от заряда, който се излъчваше от двамата и само един жест или дума щяха да го възпламенят и да го превърнат във факла, която е способна да ги изпепели.

Майкъл се обърна и влезе в дневната. Вече не искаше да е тук. Не искаше да вижда Анджелика, нямаше желание да я докосне и всяка мисъл за нея го караше да потръпва сякаш от погнуса.

Следите от присъствието на Грег все още бяха видими. Разпилените малки възглавници по дивана, чашата му… Стаята го притисна още по –силно и той сякаш трудно си поемаше въздух. Майкъл не издържа и отново излезе.

Анджелика беше опряла чело върху коленете си, ръцете бяха захлупили главата й и по трептенето на раменете й Майкъл разбра, че тя плаче. Не изпита умиление, нито желание да я успокои, защото беше виновна. Дяволски виновна и цялото й поведение в момента издаваше, че тя знае колко много е сгрешила. Анджелика беше разбирала колко го е наранила и сега се опитваше да го накара да я съжали. Не, той нямаше да търпи дребните й номера непрекъснато! Всичко си имаше граници и тя не можеше да го предизвиква и винаги да очаква, че той ще прости само, защото я обичаше безпаметно. Не искаше да й говори, но думите сами си прокараха път и се промъкнаха между устните му:

- Кажи ми, Анджелика, защо ми го причиняваш?

Тя не можеше да го погледне. Не сега. Не в този миг. Силното й ридание сряза като нож плътния въздух, който ги обръщаше и помоли за прошка. Анджелика усети как Майкъл минава покрай нея и бързо се изправи.

Неочаквано ръцете й го сграбчиха и той се почувства сякаш е захванат от удавник и ако се изтръгне от вкопчващата му силна хватка го обрича на сигурна гибел.

- Не! – Проплака Анджелика. – Не! Ти няма да си тръгнеш!

- Пусни ме, Анджелика! Искам да изляза. Не мога да остана тук.

- Ти не разбираш. Не! Няма да ходиш никъде!

Захвата й стана още по – отчаян и Майкъл най – сетне я погледна. Беше красива, дори когато е нещастна и виновна. Беше ухаеща на нещото, без което той вече не можеше да диша. Аромата на цветна градина се излъчваше от всяка нейна пора и го караше да вдишва дълбоко и да усеща болезнено, че тя отново го кара да страда, а той я обича. Обича я като бездомник - подслон, като премръзнало в студа куче – коричка хляб, като загубил се – открил верния път… Не искаше да остава, защото мразеше това, което му причинява и осъзнаваше, че не иска да си тръгне, защото я обича.

- Защо плачеш, Анджелика? – Попита той студено.

Очите й го погледнаха с объркване и тя се отдръпна от него.

- Прав си, Майкъл. Ако искаш да си тръгнеш, няма да те спирам. Предполагам, че ти минават какви ли не мисли в главата и аз нямам сили да се боря с тях. Само ще ти кажа, че не съм планувала да видя Грег. Срещнахме се случайно.

- Случайно?! Срещнахте се в LA случайно?! Анджелика, аз на глупак ли ти приличам?

- Казвам ти, че беше случайно, а ти имаш право да повярваш или не… И, защо за Бога си тук?!

- Вече няма значение. Е, аз ще тръгвам.

- Просто така?

- Да. Просто така. Не мога да остана сега. Искам да бъда сам за малко. Утре може би ще ти се обадя да поговорим. Сега съм в емоционален шок, а и ти също и не искам да казваме неща, който ще ни наранят допълнително.

- Майкъл! – Помоли го тя.

- Недей, Анджелика! Просто недей! Следите от него са навсякъде… Миризмата му… Не искай да остана. Не мога.

- Той ми е приятел, Майкъл. Не мога ли да се видя с приятел?

Сякаш кръвта му бързо са качи в главата му и я накара да да запулсира. Майкъл се замая и бързо хавана Анджелика за раменете и я притисна с тялото си плътно към стената.

- Грег не ти е приятел и ти го знаеш. Знаеш го, по дяволите! Аз не знам що за човек си ти?! Той те е наранил така силно, а ти го приемаш в дома си и го наричаш приятел.

Въпрки, че Майкъл изглеждаше много ядосан и я плашеше Анджелика му се противопостави:

- Ти също не веднъж си ме наранявал. Това означава ли, че трябва да те изтрия от живота си?

- Аз съм нещо съвсем друго, Анджелика. Този пръстен – той взе ръката й я вдигна пред лицето й – говори много ясно какъв съм ти аз… Знаеш ли, колко неща са ми на главата, а аз въпреки тях се опитвам да организирам сватбата ни, а ти… Ти се виждаш с „приятели”. Летях 5 часа само, за да те видя … - той се отдръпна от нея. - Тръгвам си. Лудост е, че стоя още.

- Какво толкова направих?

- Когато ме видиш някой ден с … Лиса или Джоана насаме да не си посмяла да ме обвиняваш! Те ще са моите приятелки, с които весело ще си разговарям.

- Няма да се виждаш с Джоана! Чуваш ли ме? Няма да се виждаш с тази курва!

Майкъл вече отваряше вратата, а Анджелика викаше след него извън себе си от гняв:

- Майкъл! Да не си посмял да ми го причиниш! Ако я видя около теб ще… Ще я изтрия от лицето на земята.

Той не издържа на крясъците й и се върна обратно вътре.

- Анджелика… Аз съм свободен човек и ще виждам когото поискам и когато поискам. Дори и да крещиш до сутринта няма да промениш факта, че те намерих в полунощ с бившия ти. Разбираш ли? Няма!

Майкъл проследи как тя сякаш отново се смали под бича на думите му и й обърна гръб, оставяйки я сама.

След час той влезе в апартамента си, бързо се съблече, оставяйки диря от дрехите си до банята и остана във ваната дълго, опитвайки се да спре талазите на заслепяващата рационалното му мислене, ревност. Това пагубно усещане го караше да извиква непрекъснато в съзнанието си как Грег седи в дома на Анджелика и изглежда толкова на мястото си, толкова осезаемо вписващ сред целия интериор, че Майкъл се беше почуствал чужд и като врязващ се безмилостно метеор в интимността на двама души с неочакваното си появяване, прекъсващ нещо красиво и истинско. Тази мисъл не му даваше покой, докато лежеше неподвижно във ваната и се опитваше да спре вика, напиращ в него и борещ се да излезе навън.

Майкъл се изправи, сложи хавлията си и бавно, влачейки краката си стигна до най – близкия стол и се отпусна върху него. Не можеше да повярва, че тази незначителна случка може да му повлияе така силно. Толкова ли много означаваше Анджелика за него или не можеше да приеме, че е възможно някой да му я отнеме? Ревността беше едно от чувствата, което цял живот беше презирал, защото мислеше, че то е деструктивно, погубващо и признак на слабост, неувереност и комплекси. Защо Анджелика го караше да изпитва тези съмнения? Защо само, когато видеше Грег близо до нея мигновено си представяше най – лошия сценарий и искаше да се защитава, да се противопоставя на възможността той да пожелае да се върне в живота й и още по- страшното беше, че допускаше мисълта, че тя може да му позволи да го направи? Защо, по дяволите, така се страхуваше? Какво при тях не беше наред? Нали се обичаха?

Майкъл посегна към телефона и без да мисли, че е много късно набра някого. Той дълго чака, слушайки самотния свободен сигнал и точно, когато мислеше да затвори, чу от другата страна гласа, който винаги го караше да усеща как сякаш нещо го обгръща с небивала мекота и в душата му става светло и просторно.

- Мамо, знам, че те събудих. Може ли утре да дойда, за да се видим?

Гласа отсреща прозвуча разтревожено, докато го питаше, дали всичко е наред.

- Да, мамо, добре съм. Просто искам… Не, мамо… Не съм съвсем добре… Тъжен съм и съм объркан. Нужен ми е съвет. От теб.

Катрин се опита да успокои Майкъл и не след дълго той почувства как бавно всичко си идва на мястото. Не знаеше как майка му успява да го прави, но тя винаги намираше точните думи и успяваше с много грижа и любов да стопли сърцето му. Изведнъж той се почувства виновен, че беше прекъснал съня й и започна да се извинява, че я притеснява.

След като приключиха разговора си Майкъл облече пижамите си, седна в леглото си, завивайки се и пусна телевизора. Около 5 часа сутринта той усети как клепачите му натежават и без да може да се пребори с настигащата го умора, заспа под силните звуци на анимационния канал, който до сега беше гледал.




Анджелика се опитваше да хване Айзая, който усетил, че майка му отново ще го остави на непознатата и чужда за него жена, тичаше из къщата. Тя знаеше, че сина й не харесва непрекъснатото й отсъствие и различните детегледачки, които й изпращаха от агенцията, но нямаше избор. Искаше колкото е възможно по- бързо да приключи нещата, които я задържаха в LA и най – сетне да заминат при Майкъл в NY.

Днес тя имаше среща с Кенет, който непонятно защо се държеше нетипично и дистанцирано и на нея й се струваше, че спъва финализирането на сделката им. Беше го виждала три пъти, откакто бе пристигнала и той винаги имаше някакво изискване. Кенет спореше за оборудването, търсеше фактури и разплащателни сметки, които да докажат, дали това или онова е закупено лично от него или от двамата с Анджелика и не оставяше наетите консултанти да си вършат работата спокойно, намесвайки се непрекъснато с дребнавите си забележки. Поведението му я изнервяше и тя не разбираше защо приятелят й се държи така. Днес искаше да се видят, за да поговорят и да решат проблема, за да могат да продължат спокойно да осъществят прехвърлянето на собствеността отново. Анджелика беше започнала да мисли, че с времето Кенет е станал много себичен и разглезен и не знаеше какво може още да й разкрие той от новото си и непознато й лице.

- Айзая, кълна се, че, ако не спреш да тичаш като уплашен заек ще изляза и няма да се върна никога! – Извика Анджелика.

Той спря за секунда и в мига, в който тя си помисли, че най – сетне се укротил той се шмугна край нея и излезе от стаята.

- По дяволите! – Тихо каза Анджелика и го последва.

Не чуваше стъпките му и знаеше къде е. Той предприемаше тази последна мярка от протеста си, когато усещаше, че е изразходвал всичките си козове, състоящи се в плач, тичане или молби. Обичаше да се сгушва в дрешника й и прегърнал някоя от играчките си да се спотайва в ъглите му като малка мишчица. Анджелика отвори вратите на скривалището му и чу лек шум и веднага видя как той бързо се издърпа назад, скриващ се под висящите от закачалките дрехи.

- Излез, Айзая! – Каза властно тя.

Нямаше време да си играе с него и да се преструва, че не го вижда.

- Чуваш ли ме? Излизай!

- Нееее!

Тя раздели дрехите си и го видя свит на дъното и в погледа му прочете небивал протест.

- Хайде, приятелче, - смекчи тона си тя – излез и ти обещавам, че когато се върна ще отидем за сладолед и след това ще гледаме анимационни филмчета и ще четем приказки. Моля те, Айзая, закъснявам!

- Мамоо! – Протегна ръце към нея той.

Анджелика се наведе и го прегърна, вземайки го на ръце.

- Знам, миличък, знам. Ще се постарая да си дойда възможно най – бързо.

Най- сетне беше успяла! Тя слезе долу, където я очакваше поредната детегледачка и й се усмихна. Жената й отговори също с вежлива усмивка и отправи очи към Айзая.

- Здравей! – Каза тя.

Айзая рязко й обърна гръб скри лице в къдриците на майка си. Ръцете му я прегърнаха още по – плътно и хленч в знак на протест се изтръгна от него.

- Не бъди неучтив, Айзая!

- Мамаа! – Проплака той.

- Какво ти става днес? – Недоумяваше Анджелика. После тя се обърна към жената – Съжалявам! Той по принцип не е такъв и е много общителен. Вероятно е кисел, защото му се спи. Събуди се много рано… Е, аз ще тръгвам. Всичко, което би могло да ти е от полза за навиците му и режима му е на хладилника. Храната му също е вътре. За нищо на света не му давай да яде сладки неща и държа да си изяде плодовете. Ако успееш със зеленчука ще бъда много доволна. Ако има някакъв проблем телефона ми пак върху хладилника.

Тя с усилия успя да отдели Айзая от себе си и поставяйки го на пода клекна пред него, взе ръчичките му в своите и каза:

- Ще се върна съвсем скоро. Моля те, бъди послушен!

Сълзите напираха в очите му и Анджелика, нямаща желание да ги види бързо го целуна, изправи се и взе чантата си. Докато излизаше чуваше плача му и се опитваше да не се предаде на желанието си да се върне и да го вземе със себе си.

Щом влезе в колата тя въздъхна тежко и си обеща, че днес, ако се налага ще води открита битка с Кенет, но няма да се остави той да й губи времето с дребнавите си изисквания. Тя запали колата и щом излезе на пътя, включи радиото. Усмихнат женски глас й съобщи, че днес денят се очертава да бъде много слънчев и температурата да достигне до 20 градуса. Анджелика също се усмихна на прекрасната прогноза и усети как я застига чувството за хармония, което винаги й създаваше слънчевото време. Тя увеличи радиото и започна да си тананика песента на Nelly “Ride With Me”, която я караше да вярва, че днес всичко, което бе планувала щеше да мине без препятствия.

Песента свърши и една много позната мелодия се впи в слуха й. Тя първоначално не различи коя е, но тежкият ритъм се разбиваше в нея и тя осъзна, че това всъщност е песен на Майкъл. Беше се старала цяла сутрин да не мисли за него и, ето, че той отново я намери и питаше:




“Who is it?

It is a friend of mine?

Who is it?

Is it my brother?

Who is it?

Somebody hurt my soul, now

Who is it?

I cant take this stuff no more!”




Анджелика инстинктивно посегна за телефона си и натисна 1.

Майкъл усети вибрацията на телефона в джоба си и каза:

- Извини ме.

След това извади апарата си и след като видя името на Анджелика на дисплея, отпусна ръката си. Беше ли готов да разговаря с нея? Вибрациите продължаваха и го молеха за съдействие, но той оставаше безучастен и колебаещ се.

Андежелика чу как се включи гласовата му поща и каза:

- Майкъл, обади ми се. Трябва да поговорим. Чуваш ли, обади ми се!

Тя остави телефона на седалката до нея и от слънчевото й настроение нямаше вече никаква следа. Осъзнаваше, че го беше ядосала, но поведението му беше неприемливо. Да продължава да й се сърди бе наивно и лишено от трезва мисъл. Майкъл трябваше да знае, че Грег не представлява интерес за нея и не може да му бъде конкурент за сърцето й. Не само, защото беше минало или защото я беше наранил и измамил, а и защото тя все още беше толкова безумно влюбена в Майкъл, че в съзнанието й нямаше мисъл за друг мъж. Никой не я привличаше и никой нямаше неговото невероятно силно въздействие върху нея. Аурата му я заслепяваше и тя, оставаща напълно покорна на властта й се опиваше от благодатното й излъчване.

Телефона й позвъни и тя се усмихна, очаквайки да е Майкъл. Беше разочарована да види, че е Кенет. Той отлагаше срещата им, а Анджелика едва издържаше да не се разкрещи от гняв.

- Кенет, какво се случва? Искаш или не искаш да ми продадеш студиото? Друг купувач ли имаш? Повече пари ли искаш?

- Не, Анджи, зает съм днес. Просто изникна неотложен ангажимент и трябва да се видим друг път.

- Кога, Кенет? Вече съм 2 седмици тук, а ти не спираш да създаваш проблеми. Имам и други неща да върша, а ти ми пречиш, защото… Не знам. Кажи ми ти.

- Обещавам ти, че вече няма да създавам проблеми и ще ти обясня всичко след като се видим.

Анджелика въздъхна тежко и се съгласи с него. Не искаше да го прави, но нямаше избор. Отново й се налагаше да чака и да не може да контролира ситуацията, защото тя беше в ръцете на Кенет. Трябваше да наеме агенция, която да се заеме с намирането на наематели за къщата й, а не можеше. Държеше да присъства на огледите, защото домът й беше много скъп за нея и искаше да прецени сама хората, които ще допусне да живеят в в него. Майкъл й беше намекнал да продаде къщата си, но след погледът, който му беше отправила той беше казал, че се извинява и я бе оставил сама да се справя с имота си.

Анджелика сви в отбивката и тръсна гневно глава, процеждайки:

- По дяволите!

Единственото, което й оставаше да прави бе да чака. Да чака Кенет да реши какво иска да се случва от тук насетне със студиото, да чака Майкъл да спре да й се сърди и да й се обади, да чака да намери подходящи наематели и цялото това напрежение вече се стоварваше върху нея с небивала сила.

Анджелика напазарува и минавайки по Brighton Way, тя видя магазин за сватбени рокли и изведнъж реши да влезе и да разгледа. Нямаше желание да купува, нито да пробва, но обстановката и любезните консултанти на магазина за кратко я накараха да промени мнението си и скоро тя се отзова в една от пробните, заобиколена поне от 10 рокли, които й бяха донесли да пробва. Тя точно започваше да се съблича, когато телефонът й позвъни.

Гласът на Майкъл я накара да седне на един от столовете в пробната и тихо да каже:

- Надявах се да ми позвъниш.

- Анджи, искаш ли да дойдеш… Аз сега съм в Енсино и … Ти какво правиш сега?

- Честно ли?

- Да, разбира се.

Тя се усмихна.

- В магазин за сватбени рокли съм и съм заобиколена от дантели и камъни, сатен и тафта.

- Ооо! – Възкликна Майкъл и тя сякаш видя игривата му и в същото време смутена усмивка. – Имаш идея да пазаруваш ли?

- Не, но минавах от тук и влязох. Все пак не знам, дали предложението ти е в сила след снощи.

- О, за Бога, разбира се, че е в сила. Снощи беше грешка. Аз… Съжалявам, че реагирах така! Може би трябваше да… Имаш ли планове за вечерта?

- Не.

- Искаш ли да дойдеш в Енсино? Аз реших да се видя с майка ми и тя изяви желание да се запознае с теб.

Анджелика мълчеше и Майкъл се опитваше да си дава вид, че тя му говори нещо и леко кимваше с глава, докато зоркият поглед на Катрин следеше реакциите му. Най – сетне тя проговори:

- Аз не знам, Майкъл. Не е ли по – добре да се видим и да поговорим само аз и ти преди да се запозная с нея?

- За какво да говорим?

- За снощи.

- Няма смисъл, Анджи. Ще ми обясниш после.

- Какво да ти обясня? Няма нищо за обясняване. Поканих го на гости, защото… Не знам. Поканих го. Не търси друго.

- Добре. Не мисля, че трябва да обсъждаме точно по телефона тези неща…. Е, ще дойдеш ли?

- Аз… Аз… Страхувам се.

- От какво, Анджи?

- От това да срещна майка ти. Ами, ако не ме хареса.

Смеха му я заля и тя също се усмихна:

- Не се смей! Знам, че тя е най – важната жена в живота ти и не искам да я разочаровам.

- Защо си мислиш, че ще го направиш?

- Не го мисля. Просто… Страхувам се.

- Няма защо да се страхуваш, Анджи.

- Ако се съглася ще трябва да взема и Айзая с мен. Не мога да го оставя на детегледачка и довечера.

- Разбира се, че ще го вземеш! Не съм и мислил обратното. Е, ще дойдеш ли?

Тя отново замълча, но този път беше за много по- кратко.

- Добре.

- ОК. Ще изпратя кола, за да ви вземат…и… - той замълча.

- Какво?

- Нищо. Щях… Нищо.

- Кажи, Майкъл!

- Мислех си, дали не е по- добре да поръчаш роклята си при някой дизайнер?

- Майкъл?! Нима си мислиш, че ще избера нещо неподходящо?

- Не, но защо да не уникат?

- Защото… Не искам да го обсъждам. Не сега. Ще се видим довечера.

Майкъл затвори и въздъхна, а след това се усмихна и каза на Катрин:

- Ще дойде. Каза, че се страхува от срещата си с теб.

- Разбирам я – усмихна се и Катрин. – Спомням си, че и аз бях притеснена, когато трябваше да се запозная с родителите на Джоузеф. Знаеш ли, мислех си, че тя ще бъде първото момиче, което ще ми представиш преди да се ожениш за нея.

- Да, така е. Надявам се това да означава нещо за теб и да си снизходителна.

- Мислиш, че до сега не съм била ли?

- Не, но… Просто и аз искам да я харесаш така както аз я харесвам.

- О, не го очаквай. Моите очи ще я гледат по съвсем друг начин. А сега ми разкажи точно защо беше така разстроен снощи.

- Аз ти казах вече, мамо… Беше… Сгреших. Сега мисля по- трезво. Кажи ми, ти ревнуваше ли Джоузеф?

- В началото. После… Примирих се, защото осъзнах, че той никога няма да се промени.

Майкъл поклати глава и спомняйки си за страданието, на което баща му бе подложил майка му с непрекъснатите си изневери, му се прииска да я прегърне. Той се изправи и седна до нея на дивана. Ръката му я обгърна през рамото, а после той вдигна и другата и заключи Катрин в прегръдката си.

- О, Майкъл! – Възкликна тя. - Всичко е наред.

Тя посегна и го погали, а той жаден за майчината ласка отпусна глава на рамото й.

Майкъл се остави в тази така рядко случваща се проява на интимност между двамата и за пореден път усети как близостта на майка му му действа като наркотик. Тя вливаше в него вяра, увереност и го караше да има силите да се изправя пред всяка трудност. Тихо и без много думи, но винаги с най – точните Катрин успяваше да го върне към същността му и да го накара да се усмихне.

- Ревнувам Анджелика, мамо. Много я ревнувам и това ме плаши… Но, знаеш ли, и тя също ме ревнува.

- Майкъл, всеки, който обича ревнува, а онези, които твърдят обратното са лъжци. От кого я ревнуваш или я ревнуваш по принцип?

- Аз… Тя, всъщност не ми е давала поводи за ревност, но остава много близка с бившия си приятел, с когото е имала, мисля, че много хубава връзка. Аз дойдох от NY, оставяйки работата си, само защото исках да я видя, а в дома й беше той. Почувствах се ужасно… Ненужен и сякаш съм натрапник. А той я е наранил, мамо.

- Какво каза тя?

- Нищо. Аз не можех да я слушам дори. Тя плачеше, когато си тръгнах.

- Ти си я разплакал?! – Изненада се Катрин.

- Не. Не мисля. Мисля, че плачеше, защото се чувстваше виновна, а точно това ме ядоса най – много. Не знаеш колко пъти се обвиних, че не й се обадих, че пристигам. Щах да си спестя спомена да го виждам в дома й посред нощ…

- Майкъл?

Гласът на майка му го накара да се изправи и да я погледне, очаквайки какво ще му каже. Тя продължи:

- Ако усещаш несигурност и не можеш да й повярваш, ако тя те кара да се съмняваш, дали е само твоя тялом и духом, тогава мисля, че трябва да размислиш, дали е най- удачно да се обвързваш с нея. Знам, че за теб брака не е така свещен както на мен ми се иска и греховно го прекрати два пъти…

- Не отново, мамо! – Прекъсна я Майкъл.

- Добре – съгласи се тя. – Аз искам да кажа, че брака е отговорност и той не е прищявка. Аз бях много млада, когато се омъжих за баща ти, но имам много примери пред себе си и знам, че не е едно и също, когато имаш само връзка и когато вече си минал под венчилото.

- Мислиш ли, че не го знам?

- Нека бъдем честни. И двата ти брака бяха… Необмислени.

- Мамо! Аз обичах Лиса! Винаги ще я обичам. А Деби… Ти знаеш кой ме накара да се оженя за нея. Не съм го искал и ти трябва доста по- добре от мен да знаеш, че го направих заради теб. С Анджи е различно. Никога не е било така. Понякога се опитвам да сравня чувствата си с онези, които изпитвах към Лиса, но се убеждавам, че не са същите. Лиса никога не стигна до мен, така както Анджи. Не ме разбирай погрешно. Обичахме се. Много се обичахме и се разбирахме, защото познаваме бремето на известността, но тя … Не знам. Винаги оставам озадачен, когато се питам, защо не пожела да имаме собствени деца?!

- Тя искаше да се върне при теб, Майкъл.

- Беше късно. Много късно. Вероятно щях да й дам още един шанс, ако сърцето ми вече не преливаше от любов по Анджелика. А сега я ревнувам и това ме обърква. Нали не трябва да си даваме поводи за ревност?

- Не е задължително тя да ти ги дава, за да ги виждаш, Майкъл. Хората понякога оставаме заслепени и виждаме неща, които не съществуват.

- Не искам да се превръщам в такъв човек! Аз нямам право да го правя. Обичам я, искам я, но това не означава, че трябва да я усещам като своя собственост. Отвратително е, мамо.

Навън се чу шум и вратата се отвори и на нея се появи Джоузеф.

- Майкъл?

- Джоузеф?

- Не очаквах да те видя.

- И аз теб. Мислех, че си във Вегас.

- Имах малко работа в града, но довечера ще пътувам обратно.

Катрин се изправи и попита, дали е Джоузеф има нужда от нещо и когато той й отговори, че няма, тя се извини и каза, че ще отиде да си почине.

Майкъл я проследи с поглед и след това погледна критично към баща си.

- Всичко наред ли е между вас?

- Да – отговори му Джоузеф, докато си наливаше уиски. – Предполагам, че не искаш да пиеш с мен.

- Не.

Баща му седна и малките му сини очи се впиха любопитно в Майкъл.

- Е, как е при теб?

- Нормално.

- Майка ти ми спомена, че има вероятност да се жениш отново. За онази… испанката ли?

Майкъл не желаеше да му отговаря и затова просто мълчеше и го наблюдаваше как отпива от питието си.

- Ало? Майкъл? На теб говоря. Ей!

- Какво те засяга, Джоузеф? От кога се интересуваш от мен?

- Защо говориш така? Винаги съм го правил.

- Дааа. Разбира се.

- Как са Принс и Парис?

- Добре, благодаря!

- Поздрави ги!

Майкъл кимна и се запита, дали Джоузеф ще си тръгне преди вечеря или ще се наложи да представи Анджелика и на него. Тази мисъл го караше да негодува и да се колебае, дали да не отложи срещата.

- Кога е полета ти? – Попита той.

- К’во?

- Кога заминаваш за Вегас?

- Не знам. Зависи. Защо питаш?

- Просто така.

- Хайде, Майкъл, разкажи ми за приятелката си.

- Няма какво да ти разказвам, Джоузеф.

- Наистина ли ще се жениш за нея?

- Да, наистина.

- Дано този път брака ти трае повече от 2 години – каза баща му и се разсмя.

- Джоузеф! Прекаляваш!

- Какво? Ти да не се засягаш? Казвам го с добро чувство.

- Не желая да се намесваш там, където не ти е работата! – Повиши глас Майкъл.

- И ще ме поканиш ли на сватбата си или пак ще я направиш в някой хотелски апартамент и извън страната?

- Защо винаги правиш така? Защо винаги се държиш по този начин? Защо никога не каза нищо хубаво, Джоузеф?

- Майкъл, ние сме мъже. Нали не искаш да те запрегръщам и зацелувам като някоя фуста? Това не означава, че не съм загрижен за теб.

- Загрижен…

Майкъл замълча, защото не искаше да превръща и тази среща с баща си в спор и защото нямаше настроение за пререкания.

Катрин влезе и попита:

- Джо, ще оставаш ли за вечеря?

- Да. Мисля да остана и тази вечер в града. Майкъл е тук и понеже не знам кога ще успея да го видя отново е добре да се възползвам от случайната ни среща.

- Би ли дошъл за малко?

Джоузеф я погледна изненадан, но стана и излезе.

Останал сам Майкъл се надяваше, че майка му ще накара по някакъв начин баща му да замине за Вегас и няма да се наложи да изправи Анджелика пред един от най – жестоките си кошмари. Не искаше да й причинява тази среща и нетърпеливо изчкваше родителите му да се върнат, за да разбере резулатата от разговора на Катрин с Джоузеф.

В мига, в който баща му отвори вратата Майкъл знаеше, че е време да си тръгва.

- Много добре, Майкъл. Аз те разпитвам за приятелката ти, а ти си траеш и не ми казваш, че майка ти я е поканила на вечеря. Какво? Криеш я от мен ли?

- Не я крия от теб. Просто искам да й спестя неудобството цяла вечер да бъде длъжна да търпи присъствието ти и безмислените ти бъртвежи, когато изпиеш малко повече уиски.

- По дяволите, момче! Какви ги говориш? Не мислиш ли, че ме обиждаш?

- О, моля те! Аз ще тръгвам. Не мисля, че желая тази вечеря да се състои точно тази вечер.

Погледът на майка му го застави да остане на мястото си, а думите й му прозвучаха повече като заповед, а не като молба.

- Майкъл, не се дръж по този начин, моля те!

- Не, той се срамува от мен.

- Джоузеф, не се срамувам от теб – каза Майкъл. – Просто се страхувам, че тя ще се притесни много.

- Няма от какво да се притеснява. Все пак ще става член на семейството ни.

- Трбява да разговарям с нея и тя сама ще реши.


Когато Майкъл й се обади Анджелика вече беше излязла от магазина и бе решила следващите дни да се види с Бриджит и ако тя е свободна да посетят възможно най – много магазини, за да може да си купи рокля. Сама не можеше да вземе решение и си повтаряше колко много иска майка й да е до нея, когато прави покупката си.

- Да, Майкъл?

- Анджи, случи се нещо съвсем непредвидено и искам да ти го кажа, за да решиш сама, дали искаш да дойдеш довечера в Енсино или ще е по- добре да го отложим за друг път.

- Какво се случи?

- Джоузеф си дойде и също иска да се запознае с теб. Виж, ако мислиш, че нямаш желание да го виждаш ще те разбера и…

- Майкъл, няма проблем – прекъсна го тя. – Няма смисъл да го отлагам. Все някога ще трябва да го срещна, нали?

- Не е задължително.

- Майкъл! – Разсмя се тя.

- Аз съм сериозен, Анджи! С него, дори не е желателно да се запознаваш. Той е досаден.

- Може би, но ти е баща и аз не мога да не се съобразя с това.

- Значи нямаш нищо против?

- Не.

- А ще възразиш ли, ако лично дойда да те взема?

- Не. Няма – усмихна се тя.

- Добре. Ще се видим в 18 часа? Добре ли е?

- Да. Идеално е.

- Анджи?

- Да?

- Благодаря ти!

- О! Я стига! Аз без друго исках да ме запознаеш с тях, защото мисля, че е редно… По дяволите! Мамка му!

- Анджи? Какво? – Изненда се Майкъл.

- Трябва да затварям. Спира ме полиция. Дявол да го вземе! – Каза тя и връзката прекъсна.
  

Следва продължение...


Моля, гласувайте и коментирайте главата!

Честито Рождество Христово!

Повече от чувство 89

Майкъл седеше заобиколен от двамата си мениджъри и внимателно слушаше за предложенията относно идеите за няколко от предстоящите му публични изяви. След 2 седмици му предстоеше среща с Ариел Шарон и беше изключително важно за него да се запознае с тази така ключова фигура в днешния свят. В момента той задаваше въпроси свързани с биографията на избраният преди месец за министър – председател на Израел и се опитваше да построи съвместно с екипа си конструкцията, по която би могла да протече срещата им с политика.

- Не, Майкъл. Знаеш, че с личности от този ранг никога не се знае как могат да се развият събитията. Той може да ти отдели 1 час от времето си, но би могъл само да се запознае с теб и да те отмине. Просто бъди готов и на този вариант.

- Да, разбирам – отговори Майкъл, - но трябва да съм подготвен за всичко, което би могло да се случи. Искам да знам с какво мога да съм полезен и да се наблегне изключително на деца, които са пострадали. Трябва да насочим вниманието си изключително и само към хуманитарната ми дейност и възможностите да я приложа на територията на Израел. Не искам да съм натрапчив, защото не мисля, че мога да получа отговорите на въпросите си от глава на правителство, но ми се иска да мога да поставя някакви основи за вероятно съдействие от страна на политиците в Израел. Там се извършват нечовешки посегателства върху правата на хората и ако мога да помогна държа да знам какви са пътищата и дали има такива. Знаете, че моите фондации са самостоятелни и въпреки, че можем да сътрудничим с „Червения кръст” или УНЦЕФ аз задължително желая да имам своята ниша.

До слуха на Майкъл долетя смях от вън и той погледна през прозореца. Много близо до вилата той видя Анджелика да тича преследвана от Айзая, Парис и Принс, които я замерваха със снежни топки. Децата бяха изключително доволни, когато успяваха да я улучат и високите им възгласи на задоволство огласяха местността. Тя се опитваше да отговаря на атаките им, но вероятно осъзнавайки, че те са много по- бавни и тромави от нея не влагаше тяхната настървеност в играта и по- скоро ги стимулираше и предизвикваше, отколкото противодействаше.

- Нееее!!! - Извика тя.

Майкъл се усмихна, виждайки как и трите снежни топки успяха да я улучат и тя се обърна с гръб, прикляквайки. С неочаквана бързина към нея полетяха още две и се разбиха в тялото й превръщайки се в прах. Принс достигна пръв до Анджелика и загребвайки от снега и без да губи време го хвърли към нея. Тя се разсмя отново и тогава и Айзая и Пaрис я обградиха и с присъщата на всички малки деца, които са увлечени в играта необузданост успяха да я повалят върху снега. Секунди след това и четиримата сякаш се вплетоха в едно цяло и смеха стана още по – силен. Трите малки същества облечени в ярките си шушлекови костюми нападаха седналата безпомощно върху снега Анджелика и я обсипваха с ледения прашец. Тя се опитваше да се изправи, но те не й позволяваха и като пчели продължаваха да я атакуват, опиянени от надмощието си.

Най – сетне тя протегна ръце към Айзая и прегръщайки го се отпусна отново върху снега. Той се опитваше да се освободи, но тя го притискаше здраво към себе си и той издаваше недоволни възгласи. Парис и Принс сякаш поведени от негласна команда, се свлякоха върху тях двамата. Смехът отново се върна и на Майкъл вече му беше трудно да следи събитията, защото четиримата се превърнаха в едно оплетено кълбо от тела.

- Г – н Джаксън, свършихме ли засега? – Чу гласа на Саймън той.

- О, извинявайте, че се отнесох! – Усмихна се Майкъл. – Не знам. Имаме ли още нещо да обсъдим?

- Нищо спешно.

- ОК, тогава сте свободни.

Когато остана сам в стаята Майкъл отново погледна навън. Смехът вече беше спрял и децата му, Анджелика и Айзая бяха прави и тя им говореше нещо. След това клекна пред тях, а те послушно наблюдаваха действията й. Той разбра какво бе започнала да прави тя и отново се усмихна, питайки се, дали да излезе навън и да се включи в правенето на снежен човек. Нещо извън него го накара бързо да стане и да посегне за якето си, което висеше на окачалката и да излезе от стаята.

Майкъл вървеше към малката група, която старателно оформяше торса на снежния човек, когато чу телефонен звън. Анджелика се изправи и той видя леката гримаса по лицето, изразяваща объркване и се спря на мястото си. Тя отговори на обаждането и обърната с гръб бавно се отстрани от децата.

- Татееее! – Извика Парис.

Дъщеря му бързо дотича при него и той неуспявайки да устои на порива й я вдигна на ръце.

- Здравей, принцесо!

Страните на Парис бяха с цвят на сочни, узрели праскови, а големите й сини очи го гледаха искрящи. Той я целуна и тя каза:

- Татии, ела! Ние правим снежен човек.

Анджелика вече се беше обърнала към него и продължавайки да разговаря, леко му се усмихна. По косата й все още блестяха следите от снега, в които слънцето се отразяваше. Тя също като дъщеря му имаше онази красива руменина по лицето си, която я правеше неустоимо свежа и още по – красива.

Майкъл остави Парис на земята и коленичи при децата, за да им помага в създаването на ставащият в момента все по – безформен снежен човек. Той поглеждаше за кратко към Анджелика, която продължаваше да запазва съсредоточеното изражение на лицето си, докато разговаряше.

- Маки! – Протегна ръце към Майкъл Айзая.

- Да, приятелче?

- Виж!

Айзая взе в малката си ръчичка сняг и я сложи върху станалата вече доста голяма купчина сняг.

- Точно така, Айзая. Нека слагаме още и ще направим голям снежен човек. Ще видиш колко хубав ще бъде, когато го свършим.

- Какво е снежен човек? – Попита го Парис.

- Човек от сняг – отговори й Принс.

Майкъл се усмихна и кимна.

- Да. Точно това е.

- А ще говори ли? – Отново полюбопитства Парис.

- Не. Той владее само снежния език.

- А, когато ние му говорим той ще чува ли?

- О, разбира се.

Анджелика се върна при тях и също коленичи, а Майкъл продължавайки да оформя снежната топка, попита без да я поглежда:

- Кой беше?

- Моля?

- На телефона. Кой беше?

- От кога трябва да ти давам отчет с кого разговарям?

Майкъл вдигна глава и изненадан от острия й тон, каза:

- Не искам отчет, Анджи. Просто изглеждаш притеснена. Извинявай, че попитах!

- О, Майкъл, ти извинявай! Беше Кенет.

- О! Какво иска?

- Знаеш. Иска отговор.

- Трябва да поговорим, нали?

- Да. Трябва.

- Добре. Когато се приберем ще разговаряме. Не се тревожи, Анджи! Това не е дори кой знае колко голяма дилема.

- Знаеш ли? Може би отдавна не съм била толкова объркана.

- Мамо?

Анджелика погледна към Айзая, а той просто се приближи и я прегърна.

- О, слънчице! – Мило възкликна тя и също го прегърна, целувайки го по челото.

Майкъл се усмихна, повдигна рамене и продължи да изгражда снежния човек с помощта на децата си, докато Анджелика и Айзая си раздаваха нежности.

Скоро петимата завършиха фигурата, която беше по- висока от децата и Майкъл държейки всеки в ръцете си им позволи да му сложат очите и носа. След това той добави и една борова клонка оформяйки с нея устата на снежния човек, а Анджелика се усмихна и сваляйки шала си, каза:

- След малко може да му стане студено, а ние не искаме да го заболи гърлото, нали?

Заедно се отдръпнаха, за да го разгледат и доволни от резултата се прибраха във вилата. Парис непрекъснато се обръщаше и махаше на усмихващият се снежен човек и питаше:

- Ще дойдем ли отново при него?

- Разбира се – Отговори й Майкъл, - но сега е време за обяд и следобеден сън.



Децата им вече сладко спяха, а Майкъл и Анджелика повече от половин час разговаряха за предложението на Кенет. Той се опитваше да бъде съпричастен и да изгони егоизмът от себе си, за да може да даде правилният съвет на Анджелика, но не успяваше.

Анджелика не се бореше и не налагаше мнение, защото също като Майкъл не беше сигурна, че може да вземе удачното решение. Кенет не можеше да продължи да работи в студиото. Когато се беше обадил на Анджелика в Лондон бе звучал уклончиво и не категорично. Много „може би” и „ако” се бяха прокрадвали между думите му и тя не бе усетила колко е сериозно положението, в което бе изпаднал. Днес той напълно твърдо и окончателно й бе заявил, че ще затвори студиото. Анджелика винаги беше знаела, че Кенет е друг тип фотограф и това да не може да проявява своята типична авторска позиция, която работата в студиото му налагаше го измъчваше. Години наред той бе успявал да се бори и крепи, но вече, както той казваше имаше нужда от това да излезе от там и да пътува, за да бъде това, което винаги бе бил. Работата му с разглезени звезди и фотомодели, пътуванията му и ангажиментите му за списания и издания, които нямаха нищо общо с агресивният му поглед и изкуство го бяха уморили до краен предел и той най- сетне се признаваше за победен. Докато бяха работили заедно с Анджелика бяха постигали абсолютния баланс, но сега сам той не бе успял. Беше й казал, че клиентите му са се отдръпнали, че все по- рядко го търсят за големи проекти и той не съумява да поддържа екипа, който работеше за него. Кенет знаеше колко много означава студиото за Анджелика и затова й беше предложил тя да си го върне, ако желае и да продължи да работи. Беше казал: „ Знам, че вероятно ми се сърдиш, че провалих нещо, което беше на върха, прогонвайки хората, които ни бяха редовни клиенти, но Анджи, когато аз не се чувствам комфортно в това, което върша, то личи и в работите ми.” Сега тя не знаеше какво да направи. Спомняше си колко скъпо й беше това място и колко упорито се бе грижила да го направи успешно.

- Не мога да реша, Майкъл и това ме влудява.

- А аз не мога да реша вместо теб, Анджи. Просто си мисля, че, ако се върнеш там ние почти няма да се виждаме. Трябва отново да избереш и да прецениш какво точно искаш да се случва в живота ти от тук нататък.

- Знаеш ли, колко много предложения за работа съм отхвърлила през изминалите няколко месеца. Много добри предложения, които биха ми донесли големи приходи… Не, не ме поглеждай така! Не го казвам, за да звучи все едно съжалявам и правя жертва заради теб. Аз искам да съм до теб, но напоследък… Не съм ти казвала, но, Майкъл, моите пари почти се стопиха. Независима съм от много време и не мога да си представя, че един ден ще загубя тази своя самостоятелност.

- Анджи, защо изобщо ти хрумва да се тревожиш за пари?! – Изненадано попита Майкъл. – Ти си с мен и щом сме заедно няма нужда това да стои като проблем пред теб.

- Не. Мисля, че вече ме познаваш прекалено добре, за да говориш така. Аз държа да знам, че разполагам с финансовата си независимост. Може да не съм богата като теб, но печелех много добре и това, че в момента нямам постъпления не ме кара да се чувствам сигурна. От друга страна и самата работа ми липсва.

- Тогава мисля, че си взела решението си.

- За съжаление не съм. Ако си върна студиото, ще си върна и клиентите, защото някои от тях обожават да работя за тях. Нали знаеш за какво говоря? Ти си сниман милион пъти, но вероятно можеш да кажеш веднага с кои от фотографите би работил отново без да се замислиш за секунда.

- Така е – съгласи се Майкъл.

- Ако се върна – продължи Анджелика – не знам как ще успяваме да поддържаме връзката си. По телефона и с по едно виждане на месец или два няма да стане, нали?

Майкъл се изправи и застана до прозореца. Погледът му се спря върху снежния човек и той леко се усмихна, но след това се обърна към Анджелика и опирайки се на перваза, попита:

- Какво искаш ти, Анджи? На този въпрос трябва да си отговориш.

Тя въздъхна:

- Искам да ми кажеш какво да правя!

- Не мога – поклати глава той. – Разбирам, че правиш компромис със себе си, заради мен и това ме кара да се чувствам виновен. Така е, мила. Знам, че спрях кариерата ти в момент, когато ти можеше да се върнеш и да доказваш себе си и да бъдеш още по- добра от преди. Откраднах ти възможността да се качиш на върха и… Не искай да ти кажа какво решение да вземеш. Стига ми да нося този товар, който ме затиска в момента.

- Вероятно някой ще сметне за луда, ако знае, че се колебая така. Сигурно някои жени са готови да те последват навсякъде отказвайки се от всичко, а аз не мога. Майкъл?

- Да?

- Знаеш какво е да си в дуенде по – добре от мен сигурно. Така съм и аз понякога, Майкъл, когато снимам. Няма ме и не съм аз. Потъвам и изчезвам за този свят. Случвало ми се е рядко, разбира се, но толкова искам да го почувствам още много пъти. Тогава сякаш работите ми са съвършени.

- Изпадала си в дуенде?

- Да. Сигурна съм.

- О, не е ли… прекрасно?

- Прекрасно е, да. Но мисълта ми беше, че…

- Че не можеш да се откажеш от фотографията.

Очите им се срещнаха и Майкъл видя как в нейните заблестяха искриците на сълзите. Прииска му се да може да я утеши, а знаеше, че не би успял, защото го болеше да осъзнава, че тя вече е взела решението си. Не искаше да я губи и затова не можеше да се преструва и да й казва, че всичко ще бъде наред, когато разбираше и усещаше, че тя ще изчезне от дните му. Гласът й само щеше да му напомня за лицето й и смеха й щеше да чертае в съзнанието му спомена за малката любима трапчинка. Искаше му се да я утеши, а се задушаваше от вероятността тя да не се събужда в прегръдката му и той да не може да прокара пръсти по контура на устните й и да каже, потъващ в мекия лешников цвят на очите й, че я обича завинаги.

- Не мога – каза тихо тя и сведе очи.

- Радвам се, че взе решението си.

- Какво?

- Казвам, че е хубаво, че успя да решиш какво ще правиш с предложението на Кенет и че ще си върнеш отново студиото.

- Не си ме разбрал. Няма да го направя. Затворих тази страница преди няколко месеца и няма да се връщам към нея повече. Но, Майкъл, аз трябва да работя. Задължително е. Нужно ми е.

Майкъл отново седна до нея и каза:

- Знаеш ли какво ми хрумна току – що? Помниш подаръка ми за Коледа преди няколко години, нали?

- О, не! Не започвай пак!

- Помещението все още те чака, Анджи! Помисли си преди да ми откажеш още веднъж.

- Аз не съм галерист, Майкъл! Аз съм творец.

- Казах ти да си помислиш. Не бързай. Не съм казал, че трябва да спреш да създаваш, а да отвориш следващата страница.

- Колко пъти да ти казвам, че няма нужда да демонстрираш, че си богат?!

Майкъл се отдръпна назад и я погледна с укор. Не беше искал да я засяга и подаръкът му я чакаше без да бъде ползван. Помещението само се поддържаше, когато се налагаше. Той не желаеше да настоява, но много му се искаше тя да приеме идеята му и да види как ще я развие.

- Ти се страхуваш, нали?

- От какво мислиш, че се страхувам?

- От това, че няма да се справиш с това да притежаваш галерия.

- Говориш глупости. Аз създадох студио и го превърнах в повече от успешно. Галерията изисква много по- малко усилия особено, когато си създал име каквото аз имам вече.

- Тогава определено не разбирам защо се инатиш.

- Искам да е мое.

- То е твое. Просто чака да го вземеш и да го направиш такова каквото би искала да е.

- Не искам да спорим. Няма да ме накараш да променя решението си.

- Помисли си преди да бъдеш така категорична.

Те оставиха разговора отворен и не пожелаха да продължават спорят. Майкъл беше убеден, че един ден ще успее да склони Анджелика да приеме предизвикателството му и да открие галерия, а Анджелика едва удържаше сълзите си при мисълта, че напълно и безвъзвратно губи студиото. През спомените й преминаваха като на забавен кадър как дълго бе търсила подходящото място и колко щастлива бе била когато най – сетне го бе открила . Как всеки малък детайл в него носеше нейният отпечатък и не можеше да приеме факта, че никога повече няма да влезе там и да я обгърне усещането за сигурност и пълноценност. Продавайки своя дял на Кенет тя не бе усещала, че го губи. Беше имала чувството, че винаги ще може да се върне в мига, в който пожелае или ако я налегне носталгия ще отвори врата и приятелят й ще я посрещне усмихнат, а след това ще седнат на любимият им диван и дълго ще говорят за онова, което бе непонятно за обикновените хора, които не свързваха живота си с фотографията. Анджелика сега осъзнаваше, че никога повече няма да може да бъде в своя храм и в неговата тъмнина и сред десетките ленти ще започне да работи върху снимките и ще накара образите да оживяват. Изведнъж й се прииска да вие от болка. Тя стана бързо и взе телефона си.

Майкъл я гледаше изненадан и очакваше какво ще направи. После чу гласа й:

- Кенет, аз взех решението си. Ще купя студиото… Не мога да позволя да го няма в живота ми… След няколко дни ще ти се обадя отново.

Тя затвори и усети как очите на Майкъл я заставят и молят да го погледне. Анджелика се обърна към него и тихо каза:

- Е, сега вече няма да имам почти никакви спестени пари.

- Защо го казваш?

- Защото… Не знам.

Сълзите, които се стекоха по лицето й бяха непонятни за Майкъл и той не знаеше какво да каже, затова само протегна ръка към нея и тя бързо прие прегръдката му и се остави на емоцията. Не знаеше какво ще прави със студиото, не знаеше, дали ще работи в него, но не можеше да си представи този пристан да си отиде от живота й.

Телефона й позвъни и тя очакваше, че ще е Кенет, който беше забравил да й каже нещо, но с изненада откри, че е брат й.

- Раул, здравей! Радвам се да те чуя!.. Добре съм. А вие как сте?

Лицето й отново стана сериозно и Анджелика пак се освободи от ръцете на Майкъл и се изправи. Пръстите й преминаха през къдриците й и тя повдигна косата си.

- Да, разбирам… Не. Не представлява никакъв проблем за мен… Не се тревожи за това, Раул… Аз…Аз ще се намеря някой… Не, предпочитам да го направя сама. Радвам се за вас и чакам да ме поканиш на гости… Какви ги говориш, Ру?! Разбира се, че ще имам време! Искам да видя племенниците си и да ги нацелувам… О, той е голям мъж вече… Раул, спри да се извиняваш! Това бе очаквано. Много се радвам, че сте го направили! Много!... Аз сега съм в Европа, но след два дни се връщам и понеже реших да си върна отново студиото ще идвам в Лос Анджелис… Да, не успях да остана далече от него. Нали знаеш колко си го обичам?... Той е добре. Изпраща ти много поздрави… Благодаря ти! Ще му предам…Да, непременно ще му кажа. Добре, Ру, ще затварям сега и съвсем скоро ще се видим. Целувам ви всички!!!

Тя се обърна към Майкъл и се усмихна, но усмивката й беше престорена. Майкъл очакваше тя да заговори и затова също й се усмихна без да казва нищо. В този момент той си мислеше, че Анджелика има нужда от почивка, но далече от телефони. Спомни си колко зле бе била след събитията с Алекс и знаеше, че все още не се е възстановила напълно. Понеже той спеше както винаги много малко, често, докато я прегръщаше в съня й тя бълнуваше и продължаваше да остава неспокойна и напрегната. Анджелика рядко му споделяше за страховете си и сънищата си, но Майкъл знаеше, че нещо много силно продължава да я тревожи и искаше да направи всичко по силите си то да изчезне.

Анджелика остави телефона си на масата и седна на фотьойла, качвайки краката си върху него и обгръщайки колене с ръцете си. Косата й покри част от лицето й за кратко скри обърканото й изражение.

- Майкъл, няма да остана с теб в Ню Йорк – погледна го тя. – Налага се да отида до Лос Анджелис.

- Добре.

- Не исках да става така, но…

Тя не довърши и въздъхна, а Майкъл не издържа на неизвестността и попита:

- Всичко наред ли е, Анджи?

- Да. Просто трябва да свърша някои неща.

- Мога ли да ти помогна?

Тя поклати глава:

- Не, не бих казала.

- А искаш ли да споделиш?

- Нищо важно, Майкъл, но трябва да отида до LA… Знаеш ли, уморих се. Преди няколко години този начин на живот беше напълно естествен за мен. Пътувах, не можех да остана на едно място повече от месец. С Грег обожавахме да плануваме заедно работата си и често успявахме да я съвместим. Не исках да оставам за дълго на едно място, но вече не мога. Мисля си, че го дължа и на Айзая. Знаеш ли какво ме попита преди няколко дни? Погледна ме, ококори очи и попита: „Мамо, къде е нашата къща?”. Дадох си сметка, че детето ми никога не е било в моя дом. Аз никога не съм го водила на гости при брат ми. Те идваха в Невърленд. Изпитах вина, че не му давам дом. Той непрекъснато е по хотели, самолети и различни краища на света. Последните месеци го карам да преживява ужасно времето си.

- Той се забавлява, Анджи.

- Да, но няма дом. Много е мъничък, Майкъл, за да го уморявам така.

- Какво искаш да кажеш?

- Нищо. Споделям.

Анджелика се изправи и взе якето си.

- Искам да се разходя малко навън.

- Анджи, кажи ми какво те измъчва. Не искам да си тъжна.

- Не съм тъжна, Майкъл. Трудно ми е. Искам да бъда добра майка, а имам чувството, че не успявам.

- Напротив. Справяш се отлично. Айзая не е лишен от нищо, Анджи. Има любовта ти и вниманието ти. Ти за миг не спираш да мислиш за него. Какво повече искаш да направиш, за да се почувстваш пълноценна?

- Не знам. Искам да изпитва сигурност. Искам да знае кое е неговото легло, стая. Искам да спра да го разнасям като куфар по света.

Тя не искаше да обвинява Майкъл, но някъде дълбоко в себе си знаеше, че го прави и се страхуваше, че той ще се обиди. Анджелика отлично познаваше ритъмът на живот и за сетен път се питаше как би могла да остане в крак с него. Самата тя жадуваше за спокойствие и стабилност. Толкова неща искаше да направи за любимия си, а осъзнаваше, че той вече ги има. Никога нямаше да подреди техен общ дом, никога нямаше да успее да спре лудешкият му бяг по ангажименти и въпросителните как би оцеляла връзката им пак се връщаха със страшна сила, която я плашеше.

- Анджи, ако мислиш така, то тогава не пътувайте с нас.

- Да. Би било най – разумното решение, нали?... Майкъл Джаксън… Аз имам връзка с Майкъл Джаксън… Лудница! Мислиш ли, че някога бихме могли да имаме нормални отношения, Майкъл.

- Защо? Ти мислиш, че сега не са нормални ли?

- А ти какво мислиш?

Майкъл вече започваше да се обърква и не спираше да се пита от къде се беше взело това тягостно настроение в нея? Не искаше да спорят, връщайки се към коментирани десетки пъти теми и затова се опитваше да не предизвиква Анджелика и да я накара да спре с въпросите си.

- Анджи, всяка връзка е различна. Знам, че с мен сигурно е трудно, но няма как да променя нещата. Ти си наясно и не разбирам защо отново започваш с тези колебания, които те измъчват толкова много?! Нали сме заедно, а това е по- важно от всичко останало. Какво значение има къде ще се будим, ако се будим един до друг? Децата ни са здрави и обичани и аз съм сигурен, че се усещат закриляни и щастливи. Нима има нещо по- важно от това?!

- Не. Няма. Ти си прав. Е, аз излизам.

- Добре, но не се бави.

- Няма.

Тя излезе, а Майкъл реши, че трябва да проведе няколко разговора и след като го направи се отпусна пред камината, опитвайки се да не мисли. Не успя. Думите на Анджелика за пореден път го бяха накарали да се чувства виновен, а той знаеше, че тя не е права и че не трябва да се чувства по този начин. Знаеше, че й дава всичко, което и най – претенциозната жена би оценила и харесала. Тя се ползваше с всички привилегии, с които той разполагаше, а те бяха почти неограничени. Посещаваше места, които вероятно никога не би могла да посети, ако не беше той. Ако поискаше нещо веднага имаше начин, по който то да й бъде осигурено и не ставаше въпрос само за материалната страна. Той влагаше толкова емоция и страст във връзката им, каквито никога до сега не бе изпитвал. Искаше да я кара да бъде щастлива и затова не можеше да спре да извиква най – доброто от себе си, за да се почувства тя обичана, ценена и разбирана. Майкъл знаеше, че имат различни виждания по много въпроси, но точно затова връзката им бе така колоритна и омагьосваща го. Искаше да може да вникне в душата и мислите й и да изтръгне всички нейни съмнения и да остави само слънчева удовлетвореност. Трябваше да може да се чувства като него – преизпълнена с благодарност, че съдбата бе решила да пресече пътищата им. Отдавна не я беше чувал да се колебае и бе мислил, че тази нейна несигурност и опасения са си отишли, но тя явно ги бе подтискала и днес след разговорите си с брат си и Кенет, те, незнайно защо се бяха върнали.

Снегът хрупаше под краката й и тя не спираше да върви и да вдишва с пълни гърди чистият планински въздух. Върховете на планината блестяха окъпани от слънчевите лъчи и тя изпитваше желание да ги покори и да погледне земята от високо. От възможно най – високо. Не знаеше защо отново си бе позволила да демонстрира колебание и несигурност пред Майкъл?! Може би беше заради Раул. Брат й беше казал, че са си купили къща и освобождават нейната и тя си бе представила неговото семейство. Видя лицата на племенниците си, на съпругата на брат си и поиска да бъде част от една такава малка общност, в която всичко беше спокойно и сигурно. Представи си колко приятни мигове ги очакват, докато подреждат дома си и му придават своя дух. Невърленд беше… приказка. Това беше място, на което започваш да дишаш по друг начин, но не беше дома на Майкъл и Анджелика. Той беше мястото на Майкъл и тя знаеше, че никога няма го почувства свой дом. Беше й се приискало да може да имат нещо ново, което изградят заедно и за което да имат общи спомени. Как са спорили коя картина къде да стои и дали е по- добре стените да са в бяло или в цвят на слонова кост. Осъзнаваше, че жената приема дома на съпруга си за свой и това бе нормално, но това, че разбираше, че вероятно много малко би могла да даде на Невърленд от себе си я възмущаваше. Невърленд бе съвършен. Странни бяха тези мисли за нея, но Анджелика знаеше, че точно това вероятно я беше довело до усещането за несигурност. Колко много й се искаше да могат да поспрат безкрайния си бяг и да останат за кратко на едно място. Жадуваше да заминат за Маями. Жадуваше.

Срещу нея се появиха фигурите на двама мъже и тя се изненада от присъствието им на това така усамотено място. Когато приближиха те я поздравиха, а тя се усмихна й им отговори. Точно, когато се разминаваха единият от тях спря и каза:

- Заповядайте!

Анджелика пое странния букет от непознати за нея цветя и благодари. Прииска й се да попита за името на малките цветенца, но мъжете вече бяха отминали и тя се вгледа в неочаквания подарък, който по много странен начин я изпълни със спокойствие. Прииска й се колкото може по- скоро да се върне при Майкъл и затова забърза към вилата като поглеждаше към малкото букетче в ръката си. Една мисъл не спираше да назрява в нея и да я кара да я сподели с любимия си, за да могат да я превърнат в действителност колкото може по- скоро.

На входа на вилата тя видя Гюнтер и той, забелязвайки цветята в ръката й изненадано попита:

- Как ги открихте? Те не се срещат лесно.

- Кое? – Не разбра въпроса му Анджелика.

- Еделвайсите.

- Кое? – Попита пак тя.

- Цветята.

- О! Подариха ми ги. Как казахте, че се казват? Никога не съм виждала такива цветя.

- Цветето се казва еделвайс и расте на много високо. Много мил жест от страна на този, който ви ги е подарил.

- Едел… Какво?

- Еделвайс.

- Красиви са, нали?

- Да. Това са планински цветя и са рядкост. Пазете ги.

- Ще го направя. Обещавам. Майкъл в стаята си ли е?

- Не. Долу е. Пихме чай с децата.

Анджелика влезе вътре и чу смеха изпълващ цялата вила. Тя се усмихна и забързана, игнорираща Айзая, който протягаше ръце към нея да го вземе, се приближи към Майкъл, наведе се, целуна го и каза:

- Искам да се оженим възможно най – скоро. Направи каквото е необходимо, за да се случи в близките един – два месеца.

Следва продължение...


Моля, гласувайте и коментирайте главата!

Повече от чувство 88

Текста не е подходящ за лица под 18 години! 

След като частния джет беше кацнал от Лондон в Инсбруг, Анджелика и Майкъл веднага се качиха в единия от чакащите ги мини- ванове и потеглиха. Част от екипа му, с които той беше казал, че има нужда да разговаря по бизнес, се качиха заедно със собственика на вилата, в която щяха да отседнат в другия ван и ги изпревариха, за да ги водят по пътя .



Майкъл погледна Анджелика и попита:


- Не съжаляваш, нали?


- Не знам. Вероятно ще ми липсва, но ти си прав. Наистина се нуждаем от пълно спокойствие след всичко преживяно.


Той не знаеше, дали тя го казва, защото го мисли или защото не желае да обсъждат нещо, което вече беше факт. Майкъл имаше нужда да бъде само с нея. Така както не бяха били от много отдавна и въпреки че никак не му беше било лесно да я убеди все пак я бе накарал да склони Айзая да остане с Грейс в Инсбруг.


Майкъл вече беше споделил на Анджелика къде отиват и тя нямаше търпение да стигнат, за да потъне отново в пълната власт на снега. Щяха да пътуват около 2-3 часа и затова той се разположи удобно и остави тя да се отпусне върху гърдите му. Той затвори очи и спокойният й глас го водеше по непознатия пейзаж. Често чуваше как фотоапарата й щрака и се питаше, дали би могъл да й даде правилния отговор, който тя вече втори ден очакваше. Анджелика му беше споделила защо я беше търсил Кенет и Майкъл първоначално бе реагирал с пълно нежелание да коментира предложението му, но този път Анджелика бе била много по- разумна и не бе влязла в ожесточен спор с него. Беше го помолила да не решава подведен от емоциите си и да помисли преди да й отговори и той се бе съгласил с нея. Сега тя сигурно чакаше отговора му, а той не знаеше кое е правилното решение. Вероятно трябваше да поговорят отново и заедно да стигнат до верния отговор.


- Майкъл, добре ли си?


Той отвори очи и я погледна.


- Да, добре съм. Просто си почивам, защото крака ме боли.


Беше направил голям гаф. Лекарствата му бяха останали в Инсбруг. Не беше съобразил, че са в друг куфар, в който бяха дрехите на децата му, а той бе останал с Грейс и сега щеше да се наложи стоически да се справя без тях.


- Как можа така да си счупиш крака, глупаче? Толкова ми е мъчно, когато те гледам как страдаш!


Анджелика го целуна, а Майкъл се усмихна тъжно.


- Случва се, мила. Дори и на мен.


- Кога ще пристигнем?


Той вдигна рамене, подсказвайки й, че не знае точно и погледа на Анджелика го накара да се изненада.


- Какво, скъпа?


- Нищо.


След това тя се приближи плътно към него и му прошепна:


- Просто искам да останем само двамата.


- О! Не мисля, че ще успея веднага да го направя след като пристигнем. Трябва да обсъдим някои неща с останалите и това ще отнеме известно време.


- Наистина?! Мислех, че няма да се занимаваш с бизнес тези дни.


- Налага се.


- Предполагам, че имаш ясна представа колко – тя пак се приближи до ухото му – много те желая?


Майкъл се усмихна на неочаквано споделената откровеност и каза:


- Нямам никаква представа.


- О! Повярвай ми, че определено ще се изненадаш.


- От какво? – Не спираше да се усмихва той.


- От мен.


- Това звучи много обещаващо.


Анджелика погледна към шофьора и телохранителя и чувайки, че те разговарят и по нейна преценка не обръщат внимание на тях двамата, премести ръката си върху слабините на Майкъл. Той реагира изненадано и се отдръпна назад, вземайки ръката й в своята.


- Анджи, какво по …


- По- тихо, скъпи! – Прошепна му тя, а дъха й в ухото му го изгори. – Само бъди по- тих!


Той също като нея погледна към спътниците им и не спираше да държи дланта на Анджелика, която продължаваше да го гледа изкусително. Въпреки че нямаше никакво желание тя да спира, Майкъл осъзнаваше, че не може да я остави да продължи и затова отмести ръката й на безопасно разстояние.


- Не може, мила!


- Напротив. Може. Просто трябва да бъдеш тих – отново му прошепна тя.


Дланта й пак обхвана вече започналия му да еректира пенис и той затвори очи и въздъхвайки каза:


- Моля те, недей!


Тя не му отговори и той усети как спира ласката си и отвори очи.


Анджелика се беше извърнала и измъкваше якето си, което бе затиснала зад себе си. След това го сложи върху бедрата му и каза:


- Така по- добре ли е?


- Недей, Анджи!


- Шшшш, не говори. Затвори очи и ме остави да го направя.


.Устните й го опиха с медената си сладост и след секунди Майкъл остана без никакво желание и сили да се съпротивлява на внезапно споходилото я решение. Той се почувства така сякаш е оплетен в мрежата на паяк и Анджелика беше този паяк, който с хирургическа прецизност вливаше в него отровата си, която караше вътрешностите му да се превръщат в хомогенна маса. Дори и да искаше да се противопостави, тя бързо го завладяваше и превръщайки го в нейната жертва изкусително пиеше от него и го подчиняваше без той да може да й противостои


- Отпусни се, скъпи – шептеше му тя, а ръката й бавно масажираше изпъкналата твърдост между бедрата му.


Анджелика нямаше никаква представа защо бе решила да действа по този начин?! Майкъл тези дни й изглеждаше толкова напрегнат и уморен, че тя вероятно търсеше начин да го накара за кратко да забрави за грижите си и да изпита удоволствие. Сега виждаше как лицето му се отпуска и как се отдава на мига и усещането, което тя предизвикваше с дланта си. Пръстите й разкопчаха копчето на панталона му и тя чу тихото му стенание и се усмихна. След това Анджелика ги върна отново върху слабините му, а устните й се плъзнаха нежно по врата му.


- О, Боже! – Възкликна Майкъл.


Анджелика видя с прериферното си зрение, че телохранителя на Майкъл се обърна, но виждайки ги да интимничат веднага зае предишната си поза. Тя знаеше, че, ако Майкъл го беше видял всичко щеше да приключи в този момент, но той вече беше в плен на пълзящата по тялото му възбуда и оставаше със затворени очи и отпусната назад глава.


Рационалното й мислене й казваше, че не трябваше да започва тази игра, но огнената и импулсивна жена надделяваше и караше ръката й вече да разкопчава ципа на панталоните на Майкъл.


В мига, в който усети как дланта на Анджелика обхвана пениса му и започна да се движи, Майкъл прехапа силно долната си устна и се опита да заглуши напиращия стон. Той я придърпа към себе си, отвори очи и видя как започва да му причернява от възбудата и впи безмилостно устни в нейните.


- Ох, скъпа! Ти си…


Майкъл не успя да продължи, защото Анджелика така изкусно движеше китката си, че той нямаше сили за думи. Желаейки да стене и не можейки да го направи той скри лицето си в косите й и устните му засмукваха врата й, а гърдите му се повдигаха двойно по – забързано.


Един стон, подобен на хрип се изтръгна от гърдите му и накара Анджелика да погледне към мъжете пред тях. Тя с задоволство установи, че те не дават външен израз на случващото се зад тях и дори шофьора увеличи музиката, което я накара да разбере, че са съвсем наясно със ситуацията.


- Ох, Анджи! – Възкликна Майкъл.


Тя премести погледа си към него и възбуденото му лице и парещият му дъх, който се стелеше зад ухото й и стигащ до тила я накара да доближи устните си до неговите и да му позволи да я целуне с огромна, тръпнеща страст.


Ръката й усети как попива влага и тя разбра, че съвсем скоро Майкъл ще стигне до кулминацията си.


- Погледни ме – прошепна й той. – Искам да те гледам!


Пръстите му се впиха в бедрото й и тя го погледна, усмихвайки му се. После Анджелика отмести един кичур, който беше паднал върху очите му, а ръката й не спираше да се движи все по- бързо по нежния, твърд до пръсване Майкълов член.


- Обичам те! – Въздъхна той.


- Аз те обичам повече! – Отговори му тя.


Майкъл отново сложи глава на рамото й и тя усети конвулсиите му и как зъбите му се забиват във врата й. Ръцете му се бяха вплели в косата й и я стискаха, опитвайки се да не я опъват или скубят. Пръстите й се покриха с животодаряващите му сокове, а тя не преставаше да ги движи, предизвиквайки в Майкъл нови спазми.


Онова, което Анджелика го беше накарала да изживее нямаше равно на себе си и той все още не можеше да повярва, че се е случило. Лицето му оставаше скрито в катранения, миришещ на пролет облак на косите й и Майкъл не знаеше, дали ще успее да го вдигне скоро, защото се страхуваше, че ще срещне очите на спътниците им и няма да може да понесе срама, че бяха станали свидетели на един толкова съкровен момент. Предпочиташе да се залъгва, че те не бяха разбрали и да продължава да се опива от близостта на любимата си жена.


Ръката на Анджелика внимателно се зае да закопчава панталона му , а той успокоил дишането си й прошепна:


- Ти си невероятна мръсница!


Тя се усмихна и попита:


- Оплакваш ли се от това свое откритие?


Майкъл поклати глава върху рамото й и каза:


- Не. Обичам да ме изненадваш… Анджи, те разбраха ли?


Тя започна да се смее.


- Ти как мислиш?


- Аууу… Ужасно!


- Не са, Майкъл. Така мисля.


Той я погледна без да отклонява очите си към шофьора и телохранителя си и поклати глава.


- Какво? – Попита тя.


- Никога не бих предположил, че би могло да ми се случи такова нещо.


- Хареса ли ти?


- А ти не разбра ли?


- Обичам те, Frou – frou!!!


Той измърка доволно като котарак пред камината и се сгуши в нея, давайки й да разбере, че иска да помълчат.


Скоро Анджелика усети, че той заспа и беше безкрайно доволна, че това се случва.


- Г- н Джаксън? - чу гласа на телохранителя си Майкъл.


- Хммм…


- Пристигнахме, г – не.


Майкъл бавно отвори очи и първото, което усети беше силната болка, която сякаш пронизваше с хиляди стрели крака му. Той сви устни в гримаса и леко се надигна, опитвайки се да не събужда Анджелика, която спеше в ръцете му, прегърнала го здраво. После се огледа и погледа му бе заслепен от крещяща белота. Той посегна за очилата си и след като ги сложи продължи да разглежда околността.


Вилата, в която щяаха да отседнат беше сякаш продължение на красивата борова гора и Майкъл неволно възкликна пред красотата й. Анджелика се раздвижи в обятията му, а той я целуна по челото.


- Анджи, събуди се, миличка! Пристигнахме.


Тя бавно отвори очи, погледна навън и също заслепена като него преди малко, присви очи.


- Ах! Колко е красиво! Виж, Майкъл! Приказно е!

Боровите иглички галеха покрива на вилата, а клоните им я прегръщаха с покритите си със снежна белота обятия. Тя изглеждаше защитена сред високите борове и високите преспи, които я обграждаха. До нея стигаше утъпкан добре, но също заснежен път и когато Анджелика насити очите си, изпита силно желание да се докосне до тази красота. Тя бързо се освободи от обятията на Майкъл и излизайки от колата го хвана за ръката, опитвайки се да го накара да слезе с нея. Поривът й беше напълно импулсивен и тя дърпайки го, каза:

- Хайде, Майкъл, ела!


Той се опита да я последва, но болката отново властно му напомни за себе си и той пусна ръката й.


- Какво?! – Изненадано се извърна Анджелика.


Изражението на лицето му я накара отново да влезе в колата. Тя седна и притеснението я завладя изцяло.


- Майкъл?! Много ли те боли, миличък?


- Не. Добре съм.


Не искаше да я тревожи и затова я излъга. В момента Анджелика беше толкова силно завладяна от пейзажа наоколо от кристалната чистота на въздуха и стелещата се бяла тишина, в която гласовете отекваха, че той не можеше да й отнеме този миг.


Майкъл внимателно слезе от колата и прегърна Анджелика, която продължаваше да го поглежда с недоверие.


.


Час след като се бяха настанили Анджелика почука на вратата на един от гардовете на Майкъл и го помоли да открие лекар за Майкъл.


Тя се върна в стаята и седна на леглото, където Майкъл се опитваше да пребори режещата го болка. Той бе очаквал, че след като си почине състоянието му ще се подобри, но това не се случваше и Анджелика силно разтревожена за него беше взела решение да потърсят лекар. Очите й го бяха погледнали в огромна вина и тя го бе прегърнала силно, казвайки му, че в момента искрено съжалява, че преди няколко дни беше изхвърлила лекарствата му.


- Те ще се обадят за лекар и след това ти ще се почувстваш по- добре.


Майкъл кимна и взе ръката й в своята.


- Мразя да се чувствам така! Трябваше да е съвсем различно. Искам да ти подаря тези дни и да ги запълня с красиви спомени, а седя тук като инвалид и хленча от болка.


- Не говори така, Майкъл! Всичко е наред и на мен ми стига, че реши да дойдем тук. Знам, че пак ще го направиш незабравимо. И, знаеш ли какво искам най – много?


- Не. Какво?


- Искам да остана в тази стая заключена с теб ден и нощ. Нищо друго не ми е нужно. Стига ми само да усещам ръцете ти и дъха ти близо до мен.


Майкъл се усмихна и я придърпа към себе си и Анджелика се отпусна върху гърдите му.


- И не искаш да лудуваш навън? Не искаш да снимаш или да правиш снежни ангели?


- Не искам. Всичко, което искам е твоята топлина. Толкова се измъчихме последните дни, че сякаш нямахме време да се усмихваме. Искам да забравя, а ти си този, който можеш да ми помогнеш да го направя.


- Тогава ще сведем излизането си до минимум. За мен няма да е трудно с този болящ ме крак.


- Скоро ще дойде лекарят – опита се да го успокои тя.


- Да, знам, но ми се иска да не се налагаше.


Анджелика подпря брадичката си върху гърдите му и го погледна. Отново нещо се случи и тя сякаш за първи път попадна в плен на топлите му очи, които я обгръщаха с ласкавата си, нежна топлина. Прииска й се да му каже, че го обича и й се стори, че това признание би било нищожно в сравнение с чувството, което я владееше в този миг. То беше толкова силно, толкова пъстро и с многобройни нюанси, че една дума не можеше нито да го побере, нито да го опише. Тя за сетен път се влюбваше в Майкъл, който беше взел между пръстите си един неин кичур и бавно си играеше с него, а очите му не спираха да й говорят с мекота, деликатност, любов и отдаденост и тя не можеше да повярва, че силата на обичта й е така голяма и всеобхватна.


- Майкъл? – Най – стене тихо го повика тя.


- Хммм?


- Знаеш ли, че, ако те загубя, ако един ден решиш да си тръгнеш от живота ми аз ще умра от мъка?


Майкъл сключи недоволно вежди и възмутено каза:


- Забранявам ти да говориш така!


- Не. Повярвай ми, че, ако спра да чувам ритъма на сърцето ти аз ще се превърна в смъртно ранена птица и загубвайки просторите, в които ме караш да се рея ще падна в прахта и сърцето ми ще спре.


- Анджелика! Недей!


Очите му станаха още по- топли, но и започнаха да искрят мистично. През тях премина тъмна сянка и за миг тя накара Анджелика да потръпне, но Майкъл успя бързо да я прогони и да премахне заплахата й. Пръстите му нежно преминаха по лицето на неочаквано олекналата в обятията му и в своята отдаденост жена и той прошепна:


- Искам да видя ангелското докосване, скъпа.


Анджелика продължаваше да е затворила очите си и потънала изцяло в плен на пърхащата нежност не променяше изражението си.


- Не спирай да ме докосваш така, Майкъл! Коприната на пръстите ти е най – голямата ми награда. Само ти и Айзая ме карате да виждам смисъл в живота си.


- Анджи, казах ти, че не искам да говориш така!
 


- Това плаши ли те, Майкъл?

- Да. Искам да не мислиш за утре, а да живееш сега и в настоящия миг. Живота ни поднася много премеждия и ние винаги си мислим, че товара им би бил непосилен за нас. След това се изненадваме колко сме силни и се справяме с трудностите и излизаме от тях помъдрели.

- Какво се опитваш да ми кажеш? Че бих могла да дишам след теб?

- Разбира се.

- И допускаш вероятността да се разделим някога? – Леко се отдръпна от него тя, отваряйки очите си.

- Казах ти, че никога не се знае, Анджи. Понякога нещата се случват, колкото и да не ги искаме и да си мислим, че не биха могли да застигнат точно нас.

- Ти ми казваш, че не живееш с мисълта, че ще бъдем завинаги заедно?!

Очите бяха станали мътни и Майкъл не успяваше да различи, дали тя е ядосана или разочарована, дали е уплашена или изумена?! Затова се опита да подходи внимателно и отново я придърпа към себе си.

- Не живея с тази мисъл, разбира се, че не, но…

- Но?

- Но не знам какво ще ми донесе утрешния ден, скъпа. Ти знаеш какво ни се случи преди години и как за дълго останахме разделени.

- Мислех, че това е останало в миналото и няма да позволим то да се повтори.

Майкъл разбра, че тя очаквала други думи от него, когато бързо се освободи от ръцете му и допълни:

- Ще отида да проверя какво става с лекаря.

- Анджи, остани! – Помоли я Майкъл, улавяйки я за ръката.

- Много се бавят. Искам да знам.

- Когато пристигне те ще ни информират. Не бягай!... Знаеш, че нещата, които ти казах не са породени от желанието ми да се случат. Аз не мога също да си помисля, че някога бих могъл да те загубя.

- Преди минута говореше друго, Майкъл.

Майкъл най- сетне се усмихна.

- Знаеш ли, че си най – прекрасното същество от женски пол, което е стъпвало по тази земя и аз те обичам повече от себе си? Как можеш да си помислиш, че бих могъл да заспивам и да се събуждам без да усещам пролетният ти аромат до себе си, без да чувам гласа и смеха ти? Не искам да живея без теб и ти обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да не те разочаровам и да не спреш да желаеш да споделяш живота си с мен.

Анджелика го гледаше и постепенно по лицето й също заигра едва доловима усмивка.

- Изпросих ли си го?

- Да, но…

- Лъжец! Аз съм всичко за теб. Не можеш да ме заблудиш, колкото и да се опитваш.

- Кой аз ли? Дори и не съм пробвал. Повярвай ми, че съм добър.

- Винаги мога да позная кога някой се опитва да се шегува с мен, скъпи – самоуверено каза тя.

- Хммм… Предизвикваш ли ме?

- Разбирай го както искаш. Но още от сега ти казвам – обречен си на пълен провал.

- Ще видим… А сега ще се върнеш ли при мен?

Тя се поколеба и след това го послуша и седна на леглото.

- Майкъл, не искам да те притискам, но имаш ли отговор за предложението на Кен?

- А ти?

- Не съвсем, но почти.

- Ще ми хареса ли?

- Не знам.

Майкъл щеше да я пита на къде все пак клонят везните в решението й, когато на вратата се почука и след малко охраната му въведе симпатична жена на средна възраст, която с нескрито притеснение и силен италиански акцент каза: „Добър вечер!”

Анджелика понечи да излезе, но Майкъл тихо й каза:

- Моля те, остани!

Тя му кимна и се отдръпна на разстояние и започна внимателно да следи разговора на Майкъл с лекарката. След като той я запозна със състоянието си и крака му беше прегледан заключението беше, че той вероятно е натоварил крака си по нелекия път от Инсбруг до Солда. Единственото, което жената му препоръча бе да си почине добре и след като Майкъл попита, дали има нужда от болкоуспокояващи лекарката му зададе контра въпрос:

- А вие как мислите? Имате ли нужда?

Майкъл я гледа съвсем кратко и после ясно и отчетливо отговори:

- Да. Бих бил благодарен, ако по някакъв начин мога да накарам болката да отшуми.

Жената се усмихна и каза:

- Разбира се, че имате нужда от болкоуспокояващи. Крака ви е бил под напрежение, което не е препоръчително за травмата ви и е нормално да изпитвате дискомфорт. Сега ще ви дам лекарство, което да я облекчи, свеждайки я почти до минимум и ще ви изпиша рецепта, която утре бихте могли да изпълните.

Скоро след това се приготви да си тръгне и изведнъж каза:

- Г- н Джаксън, разбирам, че сте тук вероятно на почивка и не бих искала да ви се натрапвам с молбата си, но дали бихте могъл да дадете автограф за дъщеря ми. Тя е ваш голям фен.

Майкъл се усмихна и започна да се оглежда на какво би могъл да се подпише. Намери една салфетка, но Анджелика поклати глава и каза:

- Не, чакай.

Той я погледна изненадано и проследи как тя извади от нещата си диск и му го подаде. Майкъл се усмихна и постави автографа си върху него. След това се обърна към лекарката и попита:

- А до каква степен трябва да съм в покой, защото да не се движа ми идва в повече?

- Не трябва да претоварвате крака си. Това е. Не бих казала, че не трябва да се движите.

Скоро Анджелика и Майкъл останаха сами и той изненадано каза:

- Не знаех, че носиш мои дискове?

- О, исках да го чуя, защото винаги ми носеше някак тягостно настроение, когато го пусна и сега мога да кажа със сигурност, че това е най не любимият ми твой албум.

- Защо?!

- Защото е … Не ми харесва. Натъжава ме.

- Какво тъжно има в него, мила?

- Стига, Майкъл. Знаеш не по- зле от мен. Ти си толкова не себе си в него, а в същото време отчайващо себе си. Мразя агресията му.

Майкъл се усмихна. Може би този кратък и странен за много от критиците му проект беше поне наполовина едно от най – откровените му музикални прозрения.

- Дали? Не е ли тя градивна понякога?

- Не искам да споря с теб. Предполагам, че ти обичаш сътвореното от теб и ти е скъпо, но аз мога да се лиша от това да слушам как се „отнасяш”.

- О! Ти заради „Morphin”ли?

- Тръпки ме побиват от нея. Защото знам, че не е претворяване на ситуация от страничен наблюдател, а лично преживяване… Не искам да я чувам никога повече!

- Ела, мила! – Протегна ръка към нея Майкъл.

Доакто се сгушваше в топлата му прегръдка Анджелика казваше:

- Обещай ми, че никога няма да видя това!

- Кое?

- Онова, за което пееш в нея. Моля те!

- Няма никога да ме видиш така. Обещавам ти!

- Закълни се!

- Анджи!

- Аз говоря сериозно, Майкъл.

- Знам… Искаш ли да вечеряш? Не си се хранила от сутринта.

- Не съм много гладна.

Тишината падна бавно между тях и двамата не желаеха да я нарушат.

Майкъл мислеше за думите, докато болкоуспокояващото вече го караше да не чувства стягащите обръчи около крака си. Искаше да може да изпълни молбата й и никога повече да не изпада в състоянията, за които пееше, но не можеше. Никога не ги беше търсил умишлено и никога не ги бе искал, но ситуациите му ги бяха наложили. Колкото и страшно да звучеше беше му харесвало да забравя, да изпада в състоянието на бягство от болка и грижи, колкото и пагубно да се бе оказало всъщност.

Анджелика почти заспиваше в ръцете на Майкъл. Мислите й бяха разпилени и тя ги оставяше да се оплитат и не спираше на никоя от тях.

- Айзая ми липсва – провлачено каза тя.

- Трябваше да ги вземем с нас, нали? Щяха да се радват на снега.

- Да, много.

- Искаш ли да се обадя, за да ги докарат утре?

- Да. Мислех, че ще успея да се абстрахирам и да не мисля за него, но не мога.



По- късно Майкъл и Анджелика решиха, че не биха могли да не уважат настойчивите покани от страна на любезният им домакин и слязоха долу, за да вечерят. Имаше нещо интимно и много приятно в това да разговарят и да се смеят заедно с останалите. Майкъл изглеждаше много по- добре и въпреки че умората все още личеше по лицето му, той беше увлечен от разказите на домакина им за курортното селище, за живота в планината и за възможността да се почива сред красивата природа на Южен Тирол.

Някой попита какви забавления предлага курорта и понеже се оказа, че те са достатъчно всички решиха, че след вечеря ще отидат да потанцуват в препоръчаният им клуб. Майкъл се усмихна, когато го попитаха, дали не би искал да отиде в тях и отговори:

- С удоволствие бих дошъл, но предпочитам да се отдам на препоръчаната от лекаря почивка.

- Г- це Менденс, а вие ще дойдете ли с нас? – попита едно от момчетата от охраната на Майкъл.

- Не. Аз също съм уморена. Утре ще ни разкажете как сте прекарали, нали?

- Разбира се.

- Анджи, ако ти се танцува отиди с тях – каза Майкъл.

- Не. Ще остана с теб.

Начинът, по който тя го погледна и тона на гласа й накараха Майкъл да пожелае да остане насаме веднага. Напоследък нямаха никакво време да се отдадат един на друг и той знаеше, че тази липса в живота им става все по- осезаема и не искаше да я оставя да продължава. Стреса от случилото с Алекс беше накарал Анджелика за известно време да бъде непрекъснато напрегната и изнервена, а той заради нея не успяваше да бъде спокоен също. Полицията в Невърленд ги бе разделила, а в Лондон той беше непрекъснато зает. Прибираше се късно и я намираше или да спи или почти заспала. Анджелика отказваше да правят секс и заради крака му като решаваше, че трябва да съумеят да издържат, докато той се почувства по- добре. Днес в колата тя му беше дала да разбере, че вече и тя не иска да чака и че ще могат най – сетне да се вкусят и да се слеят един в друг.



Майкъл беше приятно изненадан да открие, че камината в стаята им вече гореше и огъня създаваше още по- романтично настроение в него. Анджелика беше все още в банята, а той изгаряше от нетърпение тя да излезе, за да може да я целуне.

- Анджи?

- Да? – Чу се приглушено гласът й.

- Защо се бавиш толкова?

- Идвам след малко, Майкъл.

- Колко малко?

Майкъл чу смеха й и също се усмихна. Чувстваше се добре. Не само, защото заради въздействието на лекарството болките му бяха отшумели, а защото нещо в тази вечер го караше да бъде напълно отпуснат и да не мисли за нищо друго, а само за това, че тези два дни ще трябва да си почива и да се наслаждава на възможността да остане отдаден само и единствено на любимата си жена.

Миризмата на дърво и играта на огъня го упояваха и той се унасяше затворил очите си. Топлината от камината се плъзгаше успокояващо по тялото му и всеки негов мускул се отпускаше и го правеше почти неспособен да се движи.

Вратата на банята се отвори и Майкъл без да отваря очи бавно повдигна ръката си и я протегна към Анджелика.

- Ела при мен, скъпа! Ела! Искам да те вкуся.

- Майкъл, не поглеждай за кратко.

- Какво си намислила? – Попита той, отваряйки очите си.

- Затвори ги, моля те! – Помоли го тя. – Имам малка изненада за теб.

Майкъл затвори отново очите си и усмихвайки се попита:

- Ще ми хареса ли?

- Надявам се.

Той можеше да чува само тихото й шумолене и когато в един момент стаята се изпълни със силно звучащата музика, Майкъл без дори да помисли, че все още не бе получил разрешението на Анджелика, отвори очите си.



- Какво, по …

Той не довърши фразата си, защото Анджелика стоеше пред него и изглеждаше зашеметяващо.

- Не искам да се движиш! – Заповяда му тя.

Той поклати отривисто глава и продължи да проследява с лаком поглед сексапилното й тяло, която тя безмилостно разкриваше пред него. Тя беше облечена в красив корсет и прашки с цвят на отлежало червено вино, а жартиера й придържаше черните, мрежести чорапи и така изглеждаше много предизвикателно. Андежелика прокарваше длани по бедрата си, които качени на високи обувки сякаш нямаха край. Тя бързо изпадаше в транс под влияние на музиката и увлечена в нейния ритъм предаваше тялото си в пълната й власт. Косите й се развяваха и Майкъл едва устояваше на желанието си да я накара да се приближи, защото искаше да почувства близостта й още по- силно от преди няколко минути. В очите й искреше буен огън и тя безспирно го разпалваше и го превръщаше в див, опустошителен пожар.

- Ела при мен, момиче! – Повика я Майкъл.

Тя присви очите си и без той да може да я чуе, дали пее или дали само го произнася, прочете по устните й:

- Shot through the heart, and you're to blame.

- Ела, Анджи!

Тя сякаш не чу молбата му и продължи да танцува близо, но достатъчно далече от него, за да не може да я достигне. Начинът, по който движеше тялото си, прехапваше плътните си устни и притваряше очите си караха Майкъл да потръпва от желание да обладава и да я притежава на мига.

Песента свърши и той си помисли, че сега тя най – сетне ще се дойде при него, но остана напълно изненадан, че тя няма такова намерение. Започналата следваща песен носеше същия лудешки заряд и тя отново му се отдаваше изцяло.



Когато най – малко очакваше Анджелика се качи върху леглото и забивайки тънките си токчета в завивките остави тялото на Майкъл между краката си. Той посегна и погали глезените и после плъзна дланите си по прасците й, започвайки да ги целува.

- Толкова си секси! – Каза той и усети колко е задъхан от възбуда. – “I was made for loving you, baby.”

Анджелика седна в него и продължи да танцува в скута му. Таза й се плъзгаше по слабините му като почти не ги докосваше, а гърдите по същия начин едва се опираха в неговите, но Майкъл усещаше горещината на тялото й и с всяко нейно движение дишането му ставаше все по – трудно. Ръцете му се лутаха по нея и не успяваха да се наситят на предизвикващата й го прелест и когато устните му се долепиха до нейните тя внимателно се отдръпна и го погледна така, че го накара да бързо да сложи дланта си на тила й да я застави да се подчини на желанието му да я целува изпепеляващо.

- I can’t get enough of you, baby! – каза Анджелика.

- Therе’s so much I wanna do – отговори й той.

Анджелика отметна главата си назад и прекрасният й и врат се озари от играещите в стаята отблясъци на огъня в камината. Майкъл вкуси от нея и по устните му остана солената влага на кожата й. Ръцете му я обгърнаха здраво и той усети как тя вече е готова да се подчини на него. Песента свършваше и следващата  започваше да говори сякаш неговите мисли.



- Искам те толкова силно, Kite!

- Аз също, скъпи – отговори му тя и покри устните му със своите.

Дланта на Майкъл се плъзна по гърба й и пръстите му откриха мястото на тила й, което я караше да настръхва. Тя простена тихо, докато го целуваше и притисна още по- плътно тялото си до неговото. Неспирайки да гали врата й той започна да развързва връзките на корсета й и нетърпеливо да ги разхлабва, за да може най- сетне да докосне златната й, гола кожа.

Анджелика спусна ръцете си по гърдите му и стигайки до колана на панталона му закратко спря и с дланта си започна да гали Майкъл по слабините. Движенията й извикаха неговия стон и тя спря да го целува и очите й се впиха в неговите.

- Обичам те, Анджи!

- Обичам те, Майкъл!

Той най – после я освободи от корсета и разкопча жартиерите й, а след това дланите му обхванаха гърдите й и Майкъл се наведе към тях и започна нежно да ги вкусва. Зърната им бързо се втвърдяваха в устата му, а той все по- невъздържано ги засмукваше като сменяше съвсем за кратко това свое действие с леко драскане със зъби по гърдите й. Анджелика вече дишаше по – дълбоко, а сладките й стонове ставаха все по – продължителни. Ръката й разкопча панталона на Майкъл и се пъхна под бельото му.

- Хайде, малката, нека почувствам докосването ти. Направи го, скъпа! – Прошепна хриптящо той в ухото й.

След като го каза Майкъл прокара устните си по врата й като с езика си остави по него мокра, гореща следа и целуна ключицата и рамото й. Усещайки как тя обхваща с дланта си пулсиращият му пенис той въздъхна и захапа рамото й, а зъбите му се впиха в нежната й плът. Тя леко простена от болката и той осъзнавайки, че я наранява се отдръпна сконфузено.

- Извинявай, скъпа! Но…

- Не говори. Разбирам – прекъсна го тя, слагайки пръсти върху устните му.

Той пак въздъхна и пое пръстите й между устните си, засмуквайки ги.

Дланта на Анджелика го караше да усеща как по гръбначния му стълб се спускат на талази на вибрираща възбуда и се вливат в слабините му, изпъвайки ги сякаш с цялата кръв на тялото му. Майкъл простена силно и ръката му се пъхна между бедрата на Анджелика – действие, което я накара да спре да го стимулира. Влагата й сякаш наводни пръстите му дори през бельото й и той вдигна очи, за да я погледне, докато пръстите му отместиха прашките й встрани и започнаха да се движат по втвърдената й качулчица. Тя разтвори устни, отметна глава назад и простена толкова чувствено, че той усети как нещо в корема му се сви на топка и веднага след това се взриви на сладостни искри.

- Аххх… Да!

- Ако можеше да видиш лицето си, момиче… Толкова си красива! – Прошепна й Майкъл.

Анджелика пак пъхна ръката си под бельото на Майкъл и отново захвана тръпнещият му пенис, а той изпъшка дълбоко и ниско и звука идваше чак от гърдите му.

- Искам това... Искам теб!

Анджелика продължи да движи все по- бързо дланта си, а Майкъл пъхна единия си пръст в нея. Тя за кратко спря да го стимулира и въздъхна безпомощно, слагайки глава на рамото му.

- Хубаво ли ти е, мъничка? – Попита той, докато тя обвиваше ръка около врата му и я вплиташе в косата му. – А сега как е? – Пъхна и втори пръст той.

- Аууу… Майкъл! – Простена тя.

Майкъл усещаше как пръстите му сякаш се давят във влагата й и изваждайки ги от нея отново потърка с тях разцъфтяващото й ядро.

Анджелика се повдигна малко и бързо смъкна панталона и боксерките на Майкъл надолу по бедрата му. След това застана точно над слабините му и очите й срещнаха неговите. В тях тя прочете изгарящото го желание и бавно, простенвайки го пое в себе си. Ръцете му я обхванаха плътно през кръста, а погледът му не спираше да се насища от тялото, което вече намерило ритъма си, разкриваше пред него изумителната си красота. Майкъл се я придърпа към себе си и постави челото си върху нейното. Тя спря да се движи и той каза:

- Обичам те, Анджи! Не позволявай това чувство да си отиде никога! Обещай ми!

Тя взе лицето му в дланите си, целуна очите му и прошепна:

- Обещавам ти, Майкъл, защото без него ще умра!

- Искам да ме почувстваш, скъпа! Целият!

Тя го обви ръцете си около врата му и не спирайки да се взира във очите му – горещи въглени започна да го поема бавно между копринените си стени. Гърдите й се отриваха в него и той чувствайки обгръщащата й го теснота въздъхна и прошепна:

- Да… Да… Това е, момиче!

Анджелика усети как той също започва да се движи и как всеки негов тласък ставаше все по- бърз и силен. Тя видя как той се самозабравя, останал в плен на възбудата си и си помисли, че може би ще навреди на крака си, но начинът, по който я караше да се чувства надделяваше над всяка трезва мисъл и тя опъна силно косата му, простенвайки.

- Ах, Майкъл… Толкова е хубаво! Ауу, скъпи… Да … Точно така… Не спирай! Не спирай!

Виковете на Анджелика отекваха в стаята и се попиваха от дървената й ламперия и под, потъваха в пухкавите завивки и мекия килим и лумваха още по – невъздържани с огъня в камината. Тя стягаше Майкъл в себе си и обръчите й му носеха лудост, затова той изхриптя и каза:

- Анджи? … Скъпа, трябва да спрем за малко. Не издържам повече!

- Неее! – Изтръгна се от гърдите й силен стон на протест.

- Само за минута, мъниче.

Тя най – сетне го разбра и се отпусна върху него. Устните й намериха гърдите му и тя пое малките му зърна между тях. После бавно се спусна по стомаха му и стигна до слабините му. Погледът й се отправи към лицето му и тя прочете онова, което желаеше и прокара езика си по цялата дължина на пениса му. Анджелика чу, дори и сред силната музика как Майкъл си пое шумно въздух между зъбите, когато тя го взе между устните си. Тя бавно го възбуждаше още повече и преминаваше отново с езика си по върха му, преди устните й отново да го поемат целият. Бедрата на Майкъл започнаха да треперят от начинът, по който тя го поемаше с меките си устни и когато дланта й започна да го гали между тестисите и ануса той изкрещя почти в самозабрава.

- Спри, Анджи! Спри! Няма да издържа и секунда, ако продължиш. Ела тук!

Ръката му се провря между бедрата, разтвори ги й той отново откри колко мокра е тя. Пръстите му погалиха деликатната и сърцевина и Анджелика тихо простена.

- Боже, искам да те вкуся!

Тя го погледа за кратко, преценяща, дали и как да изпълни желанието му и след това се изправи и застана точно пред него. Ръката на Майкъл се плъзна по стегнатия й корем, погали заоблените й, възбуждащи го полукълба на дупето и пръстите му отново се плъзнаха между краката й. Малко след това той пиеше от любимата й сладост, а тя го притискаше плътно към себе си. Анджелика усети топлите вълни и отдръпвайки се от Майкъл отново коленичи. Погали пениса на му и го пое в себе си, молейки го, стенейки да я накара да изпита края възможно най – скоро.

- По дяволите, момиче! – Изхриптя той.

Докато Анджелика разбере какво се случва Майкъл я превъртя по гръб и започна бясно да потъва в нея.

- Майкъл, не! Недей!

- Замълчи, Анджи!

- Но..

Тя не успя да продължи, защото той впи устните си в нейните, а после отделяйки се от тях приближи лицето си плътно до нейното и хриптенето му започна да пари ухото. До слуха й достигна гласът му – нисък и ръждив:

- Това искаш, нали, Анджи?

Забравила за всякаква предпазливост тя извика силно, заради начина, по който я караше да чувства как цялото й тяло трепери от очакването:

- Да… О, Майкъл, да!

Дишането в ухото й вече беше толкова тежко, че тя едва успяваше да чува кога той си поема въздух. Майкъл от своя страна виждаше как тя търси с дланите си чаршафа, как впива пръсти в него и знаеше, че оргазмът й е на секунди разстояние.

Той потъна дълбоко в нея веднъж, два пъти, три пъти и задържа толкова, че изглеждаше цяла вечност, преди да си поеме въздух… Когато всичко се проясни той оставаше все още неподвижен и притискаше тялото й плътно към своето. Тихичко й прошепна:

- Обичам те, Анджелика Мендес! Ти си всичко за мен.

Анджелика бе опряла челото си в рамото му и все още потрепвайки се опитваше да задържи сълзите си.

- Не, ти си всичко за мен!

Те продължиха да правят любов, докато най – накрая изпаднаха в колеблив сън, заради превъзбудените си до краен предел сетива.







Следва продължение...


Моля, гласувайте и коментирайте главата!