Повече от чувство 101

Анджелика искаше да спи и да не се събужда. Да спи, да спи, да спи... Беше изключително уморена и от безсънието всеки мускул в тялото й трепереше така, сякаш бе пробягала километри, но не можеше да заспи. Очите й се впиваха в тавана, в стените и тя най- накрая след дългите часове на вцепенено недоумение какво се случва в живота й, се разплака. Не беше сигурна защо плаче?! Имаше чувството, че сълзите й са породени от мъчението да иска да заспи и да не може. Не помнеше да й се беше случвало друг път по такъв жесток начин, но сега изпита кошмара, през който минава Майкъл и си помисли, че на негово място щеше да премине отвъд границата на нормалността и щеше със сигурност да полудее.

Тъмните сенки изсветляваха и Майкъл вече го нямаше цяло денонощие и тя не знаеше кога ще се прибере. Преди няколко дни беше споделил, че след последния ден на снимките сигурно с екипа ще се съберат някъде, за да отбележат завършването на работата, но после се беше усмихнал и казал, че едва ли ще остане задълго, защото иска да е при нея. Процеждащата се едва- едва през плътните завеси на спалнята светлина показваше на Анджелика, че вече е утрин и тя гневно се обърна отново по гръб, издавайки недоволен стон, приличащ повече не плач, заради невъзможността да заспи. Секунди след това застина и после цялата й нервност и отчаяние си отидоха и по лицето й изгря една от най- съвършените й усмивки. Усещаше го. Слабо. Като бълбукане, като погалване отвътре... Като най- прекрасното усещане на този свят, което й даде повод очите й да се напълнят отново със сълзи, но този път от щастие. В тези няколко секунди, през които усети първия сигнал за съществуването на живота в себе си, тя забрави за всичко останало и затворила очи и положила ръце върху корема си благодареше на Бог за това прекрасно чувство дошло в миг на отчаяние и безмерна самота. Сега се усещаше по- силна от всякога и уверена, че няма да позволи на нищо и никой да застане на пътя й и да отнеме щастието й. Искаше това мъничко зрънце живот в нея да бъде обградено с искрена и безмерна обич и майката в нея въстана, готова да се бори със зъби и нокти за любовта си и с извоюваното си след толкова страдания, право да бъде с мъжа, който я караше да забравя себе си. Усещането, сякаш погалващо я перце на птица, отвътре в корема й продължаваше и тя беше толкова безмерно щастлива, че искаше целият свят да чуе прекрасната новина, но щеше да я сподели само с един- единствен човек.

Ванеса се беше облегнала на лакът и го гледаше, а очите й се усмихваха, изпълнени с игриви отблясъци. Не й се искаше да сваля очи от него, сякаш, за да не му позволи да изчезне, така както беше го направил преди много години. Имаше желание да продължава да я държи будна цяла нощ и да посреща утрото, отразяващо се в очите му, а пурпурните отблясъци на зората да играят по деликатната му кожа и да го превръщат в сияещо зарево от съвършенство.

Майкъл посегна и хващайки я за тила я придърпа към себе си, започвайки да я целува. Тя постави ръка на гърдите му и едва чуто простена, защото пръстите му вече се плъзгаха между срамните й устни. Миг след това тя разтвори още по- широко бедрата си, а той се усмихна и отваряйки очи видя как възбудата е променила лицето й и то показваше само подчинено очакване на още по- силни усещания.

- Майкъл?

- Хммм? – захапа той устната й.

- Ще закъснея.

- Е, и?

- Не мога да си го позволя.

- Ако работеше за мен щях да те уволня, за да имам времето ти.

Тя се усмихна, защото си спомни какво й беше обяснил след като я бе уволнил, докато бе работила за него. Беше решил, че не може да има връзка с нея и тя да му е подчинена, а и беше искал да я има непрекъснато. Сега, същото негово я желание накара да почувства как времето изтънява и те се връщат назад в годините и отново са влюбени и тръпнещи от желание един за друг.

- Наистина трябва да ставам...

Пръста му се пъхна във влагалището й и тя безпомощна се отпусна обратно на леглото, простенваща. Майкъл намери устните й и заглуши стона й, а тя леко се отръпна, казвайки:

- Натисни повече, моля те!

Майкъл изпълни молбата, а тя усетила необходимия й негов натиск, изпъшка продължително и точно тогава телефона на Майкъл иззвъня. Той не спря да движи пръстите си, а лицето на Ванеса му показваше, че и тя изобщо не обръща внимание на така нахално опитващият се да отнеме удоволствието й, телефонен звън.

- Толкова е хубаво, Майкъл!... Не спирай! Да, точно там!... O, Майкъл!!!

Телефона спря да звъни, но секунди след това отново прекъсна сластния миг, който Ванеса и Майкъл споделяха.

- Съжалявам – въздъхна Майкъл и посегна за телефона си. – Ало?

Гласа на Анджелика, накара нещо в корема му да се свие и да притвори очи. Обичаше я диво и безумно, а гласа й беше така опияняващо нежен, че той можеше да го слуша непрекъснато и нямаше да му омръзне никога.

- Майкъл, ще се прибираш ли скоро?

- След няколко часа сигурно, защото трябва да изгледам още веднъж част от заснетото. Имаме спор за една сцена, дали да не я презаснемем.

Майкъл не представяше грешна информация, а просто остаряла такава. До преди няколко часа бяха гледали точно този момент и в крайна сметка бяха решили да го оставят така.

- Всичко наред ли е?

- Да... Майкъл, вече усещам бебето!!!

Боже, гласа й!!!

- Наистина ли? – Попита той и седна, усмихвайки се широко.

- Да. Все още е съвсем нежно и едва доловимо, но аз познавам това усещане... Просто исках да го споделя с теб.

- Разбира се, че ще го споделиш, Анджи... Щастлив съм. Безкрайно щастлив. Аз... – той се обърна към Ванеса, която галеше гърба му. – Може ли да говорим, когато се видим?

- Да, но кога ли ще е това?

- Съвсем скоро. Сега трябва да затварям. Обичам те!

Ласката на Ванеса рязко спря в мига, в който Майкъл изрече последната дума, но след това отново продължи и той усети устните й върху кожата си.

- И аз те обичам... Боже, Майкъл... Природата трябваше да е милостива и да ви позволява да усещате, това което аз чувствам в момента. Това е един от най- щастливите мигове в живота ми... Безмерно щастлива съм... Ох, съжалявам, че те задържам, но ми е толкова хубаво. Толкова много! Искаше ми се да беше тук, за да те прегърна.

Ръката на Ванеса се плъзна по хълбока му и стигайки до слабините му, започна да масажира пениса му. Разума му искаше да я спре, но сетивата му говореха друго и затова ръката му само легна върху нейната, колебаеща се.

- Майкъл? Тук ли си? – Попита Анджелика.

- Да. Не знам какво да кажа. Толкова е хубаво, това което ми споделяш, че аз искам да кажа милион думи, а няма нито една достатъчно силна.

- Нали? Красиво е... То е тук, в мен и расте... Нашия отговор за любовта, Майкъл.

Майкъл усети как Ванеса коленичи зад него и почувства твърдите зърна на гърдите й да се опират в гърба му. Тя закратко спря да го масажира, но когато продължи ръката й беше влажна и усещането го накара да потръпне от удоволствие и въздъхвайки да затвори очи, облягайки глава върху рамото й.

- Майкъл?

- Да... Слушам те, Анджи.

- Къде си, Майкъл!?

Той преглътна и се опита да звучи нормално, въпреки че пламъците, които вече го обземаха правеха и дишането и гласа му различни.

- Аз... Казах ти къде съм.

- Звучиш... Ще те оставям да „работиш”.

Последната дума беше изречена с такава интонация, че Майкъл разбра подтекста й и искаше да опонира, но Анджелика вече бе затворила, а в същото време дланта на Ванеса усукващо се обвиваше нагоре- надолу по пениса му и го накара безпомощно да се отпусне и да легне по гръб.

Телефона се изплъзна от ръката му, когато той отново седна и виждайки доволната физиономия, изписана по лицето на Ванеса, заради ефекта на въздействие, който причинява с дланта си, посегна и ръката му я хвана за тила. Придърпвайки я към себе си той я целуна като вълк, разкъсващ жертвата и след това се отдръпна и натискайки главата й към слабините си й заповяда:

- Смучи го!

Той знаеше, помнеше, че тя не обича да прави орална любов, въпреки че, когато я правеше това не личеше, но в този миг не се вълнуваше от нейните желания и искаше да усети езика и устата й да поемат еректиралия му член.

- Майкъл, аз... Не искам, Майкъл.

- Направи го, Анджи! – Каза той и отново натисна главата й.

Ванеса го погледна изненадана, че я нарича с друго име и веднага след това езика й премина по главичката му, а Майкъл вбесен на себе си пак натисна главата й и съскащо – простенвайки каза:

- Целия, момиче!

Нещо се беше случило през последните минути и Ванеса отчайващо искаше да върне Майкъл в мига, преди телефонното обаждане да прекъсне интимността им. Тя нямаше как да знае, че точно сега това е невъзможно. Майкъл повдигаше таза си и твърдостта му се плъзгаше между устните й, по засмукващият й го език и стигайки до стегнатото й гърло я предизвикваше да го поеме целият, а тя издаваше звуци подобни на позиви за гадене. Ръката му посегна и я извъртя с гръб към него и тя коленичила усети как дланта му стисва дупето й, как го масажира и после пръстите му се пъхнаха между бедрата й и зигзагообразно започнаха да преминават по започващата й да пулсира женственост. Усещането я накара да простене и да вдигне глава, поглеждайки към Майкъл.

- Не спирай! – Въздъхна той и отново повдигна таза си към устните й.

Беше лудост. Знаеше го. Беше се подвел. Беше поредната му грешка, но тази грешка му даваше чувство за контрол над живота му. С нея се опитваше да си докаже, че може да изпитва удоволствие и с други жени, че не му беше нужна само Анджелика, но сега разбираше, че греши. Осъзнаваше колко малко е знаел за секса преди да срещне Лиса, а след това и Анджелика. Ванеса... Колко време бе продължила връзката им?! Не помнеше. 3, 5, 8 месеца? Не знаеше. Вече беше сигурен, че има нужда от изумяващата го понякога свенливост на сегашната му съпруга, от пърхащата върху кожата му нейна нежност, от оставящата му кървави белези нейна страст, от влажността в очите й малко преди да изригне, от сладките й, разтърсващи го до дъно нейни стонове, от пръстите й погалващи страните му, от горещите й, малинени устни с вкус на майско вино, мед и грях... Имаше нужда да усеща дъха й върху врата си, когато тя заспива, от кристалния й смях, от бисерните й сълзи... Имаше нужда само от една жена и дори понякога тя да го караше да бъде гневен, яростен, да се чувства неразбран, Майкъл знаеше, че душата му плаче за нея във всяка секунда, когато не усеща любовта й и харизматичната й аура около себе си.

Пръстите му разтвориха малките срамни устни на Ванеса и зарисуваха малки кръгове около входа на влагалището й, а тя пак простена с уста, изпълнена с втвърдената му страст. Свободната ръка на Майкъл се плъзна по бедрото й и преминавайки по корема й също се пъхна между бедрата й. Пръстите му достигнаха клитора й, който го посрещна влажен и твърд. Искаше да я накара да припада в ръцете му, искаше да доведе пред праговете на инфаркта и след това да види обожанието в очите й. Не му трябваше любовта й. Не я искаше, искаше подчинеността й. Желаеше да я пороби, за да я владее, а тя да го жадува като ялова жена- дете и примирена и подчинена да посреща с щастие всяка секунда от неговото удостояващо я с присъствието си благоволение.

Ванеса вдигна глава, простена силно и помоли:

- Моля те, прави любов с мен! Не издържам повече!

Майкъл я стрелна с огнените си очи и коленичи зад нея. Пръстите му отново се върнаха на входа на влагалището и той пъхна двата си в него, а Ванеса простена отново. Майкъл протегна другата си ръка и я повдигна към себе си и впи устните си във врата й, а дланта му обхвана гърдата й. Стоновете й продължаваха, а той прошепна в ухото й:

- Харесва ли това или искаш още?

- Дай ми още! – Помоли тя.

- Колко?

- Много... Аххх...

Пръстите му вече бяха открили най- сензитивната и чувствителна точка във вагината й и тя почти изпищя, заради усещането, което предизвика в нея Майкъл.

- Повече от това ли? – Изхриптя Майкъл.

- Да... Искам те целия. Искам всичко!

Майкъл забрави за всички задръжки и предразсъдъци и Ванеса, може би за първи път, усети колко много се беше променил той. Да, продължаваше да е същия деликатен и чувствителен човек, но имаше и нещо друго, което го владееше и тя не можеше да разгадае какво беше то.

Докато той проникваше в нея и я довеждаше до положение, в което тя не успяваше да контролира себе си, а бързо да потъва в състояние на концентрация само върху усещането, което се вихреше в слабините й, тя за първи път престана да мисли защо той се беше върнал при нея. Ванеса не спираше да си задава този въпрос от мига, в който бе усетила устните му върху своите. Живота, събитията, различията ги бяха разделили преди 10 години, но така и не беше успяла да не се вълнува от него. В сърцето й той имаше много специално място и вероятно затова сега го бе приела отново без да си създава илюзии, че ще й принадлежи и че ще изградят връзка. Усещаше, че и той не иска това за тях, но дори и да знаеше, че общо бъдеще пред двамата едва ли съществува, Ванеса не преставаше да иска да знае защо точно сега и защо точно тя.

Колко различно я усещаше от Анджелика, колко различно се движеше и го докосваше и колко несъвършена му се струваше цялостта им... Майкъл знаеше, че скоро няма да си тръгне от Ванеса. Имаше нужда от нея – необяснима и непонятна и в същото време така логична. Сега за първи път разбираше Грег и го оправдаваше, дори. От толкова безумна и разрушаваща всяка клетка в тялото ти любов, се изпитваше желание за бягство, за да си вземеш въздух, за да си отново господар, а не подчинен. Майкъл разбираше, че ще е пленник на лешниковите й очи завинаги, че ще е се сражава с нея, а всяка битка ще е обречена на провал, заради необяснимата й власт, с която го бе покорила. Затова искаше Ванеса, защото тя беше различна, несъвършена в неговите очи, въпреки своята прекрасност, отзивчива и мила. Анджелика... Анджелика го унищожаваше, защото любовта им беше истински пагубна.



- Ще дойдеш ли довечера? – Попита го Ванеса, докато стояха до вратата.

- Сигурно не. Може би няма да можем да се виждаме известно време, мила. Ще заминавам за NY за концертите, но ще ти се обаждам.

Двамата излязоха от къщата и Майкъл по навик се огледа, въпреки че знаеше, че къщата на Ванеса е защитена добре от висока ограда и че е доста навътре от портите.

- Искаш ли да те закарам? – Попита Майкъл.

- Не. Имам доста работа днес и моята кола ще ми е нужна.

Двамата останаха загледани един в друг и Майкъл, обръщайки гръб на чакащата го кола и гардовете си, свали очилата си и я целуна.

- Иска ми се да дойдеш в NY. Искаш ли да ти изпратя билети за шоуто?

- Не знам, дали ще успея. Затрупана съм с работа.

- Аз ще ти ги изпратя, а ти прецени, дали ще можеш.

Той пак я целуна и тя изпита желание да го попита коя е Анджи, но той сложи длан на тила й и гледайки я тихо каза:

- Ванеса, нямаш представа колко силно се нуждая от теб!

Тя се почувства, така като че ли слънцето плискащо лъчите си около тях се е приближило и я изгаря с хилядите си градуси. Страните й пламнаха от вълнение, заради признанието му и тя сведе очи, за да не загуби контрол и каза:

- Наистина трябва да тръгвам, защото срещата ми е след 30 минути и не искам да ме чакат.

- Ще ти се обадя. Пази се!

- И ти.

Майкъл я гледаше как го изпраща с объркан поглед, докато колата потегляше и си помисли, че Анджелика е виновна за страданието, което най- вероятно той щеше да причини на тази добра жена.

- Къде отиваме, г-не? – Чу се гласа на шофьора му.

- В апартамента ми. У дома – каза Майкъл и след това въздъхна.



Анджелика седеше на пода и привършваше с пилатес тренировката си, когато влезе Майкъл. Тя го погледна и му се усмихна, а след това продължи да прави упражнението си, а той се приближи до нея и след като я целуна, каза:

- Имам изненада за теб.

- Каква? – Попита тя.

- Ще разбереш по- късно.

- Добре.

Анджелика легна, сви колене и повдигна таза си, а Майкъл, усмихвайки се седна до нея и погали корема й.

- Усещаш ли го още?

- Вече не. Не ме разсейвай, моля те! – Каза тя, защото той я целуна под пъпа.

- Извинявай!

- След малко свършвам.

- Аз през това време ще си взема душ. Къде са децата? Липсват ми ужасно много тези дни!

- Навън са с Грейс. Няма да се върнат до обяд.

Анджелика смени позата си като коленичи и протегна ръце напред, плъзгайки ги по рогозката. Дупето й, предизвикателно стана най- високата точка в постройката на тялото й и Майкъл въздъхна.

- Отивам в банята, защото започва да ми става много горещо около теб.

- Защо, Майкъл? Тя не те ли задоволява достатъчно?

- Анджи! Спри най – после с тези безумици! – Възмути се Майкъл. – Аз не съм такъв човек.

- Това го кажи на медиите, но не го пробутвай на мен и спри да се преструваш, че нея я няма. Не ти вярвам.

Тя се изправи и отпи глътка от водата, а след това добави:

- Аз също искам да вляза в банята, така че побързай.

- Ела с мен.

- Смятам да си взема вана.

В апартамента на Майкъл имаше още една баня, но в нея нямаше вана и затова Анджелика трябваше да изчака, за да разбере къде ще влезе той.

- Това не би трябвало да ни пречи, а и с удоволствие бих се присъединил към теб стига ти да го желаеш.

- Не се опитвай да бъдеш мил с мен, Майкъл. И щом искаш да си поделим ваната аз нямам нищо против.

Анджелика искаше да му каже колко тъжно й беше станало, когато в най- щастливия й ден от толкова време насам бе разбрала къде е той, но предпочете да премълчи. Не, нямаше да прави сцени, нямаше да изпада в истерии, въпреки че й идеше да вика с цяло гърло и до прегракване. Нямаше да му покаже повече колко я боли. Щеше да го остави сам да се оплете в лъжите си и после щеше да му се присмее, тръгвайки си. Да, историята се повтаряше и тя нямаше отговор защо това отново й се случва, но този път щеше да остави рани, много дълбоки и незаличими рани. Знаеше как да го кара да загубва връзка с реалността, знаеше силата си и щеше да я използва при всеки удобен случай, а после невинно щеше да се отдръпва и да го оставя болен от желание да я вкусва. Не знаеше коя е другата и с какво е предизвикала вниманието му. Представяше си я много красива и секси, мила и не конфликтна и малко безлична. Искаше да я открие и в същото време не искаше. Не можеше да отговаря за последиците и реакциите си, ако видеше тази жена, която безпардонно се вклиняваше между нея и Майкъл и й отнемаше щастието, затова беше по- добре никога да не я среща. О, да тя определено щеше да го унищожи емоционално. Нямаше да си тръгне тихичко и на пръсти, както направи с Грег, а щеше да предизвика всички стихии на помощ и щеше да вилнее с тяхната сила, докато го остави гърчещ се в нозете й и молещ я за пощада. Нямаше да му я даде, защото ненавиждаше предателите, които опустошаваха душата й, точно в миговете, когато тя цъфтеше с най- прекрасните си цветове и грееше с всички нюанси на дъгата. Единствените й страхове бяха свързани с бъдещото им дете и тя съвсем реалистично осъзнаваше, че ако нещо ще е в състояние да я спре беше вероятността той да й го отнеме. Да я накара да се чувства като просякиня за вниманието й любовта му беше нищо в сравнение с вероятността да я лиши от възможността да отглежда и възпитава детето си.

- Идваш ли? – Долетя гласа на Майкъл от банята.

Тя влезе вътре и с гръб към него свали хавлията си бавно и стараейки се да изглежда неволно я изпусна и след като се наведе да я вземе го чу.

- По дяволите, Анджи!

Обърна се към него и прекрасният й полупрофил, сочната й гръд, едва доловимо заобленият й корем, леко бляскащите й устни... го накараха да изпита безмерна омраза към себе си. Защо им го причиняваше? Защо искаше да провали всичко, за което бе бленувал през целия си живот? Защо???

- Ела при мен, скъпа! Ела!

Анджелика влезе в пухкавата вана, ухаеща на ванилия и жасмин се усмихна на решението му да използва точно тази добавка за вана.

- Когато излезем ще ухаем на прясно изпечени бисквитки – каза тя.

Майкъл също се усмихна, а очите му заблестяха по детски и тя си припомни защо го обича толкова много.

- Да, но аз искам да отнема този аромат от теб и да го превърна в друг.

Тя не му отговори, а затвори очи се отпусна, за да може тялото й да релаксира след изтощителните часове на безсъние. Беше успяла да подремне закратко, но Айзая бе прекъснал съня й, влизайки шумно в спалнята и започвайки да подскача върху леглото. Грейс й се беше извинила сигурно 10 пъти, че не е успяла да го задържи, защото точно тогава се беше грижила за косата на Парис. Ако нямаше работа след обяд тя щеше да си позволи да прекара целия ден в леглото, но трябваше да отиде до редакцията, за да предаде снимките и да присъства на някаква събиране на персонала.

Водата беше толкова отпускаща и приятна и я унасяше и точно, когато тя беше изключила за присъствието му и се наслаждаваше само на обгръщащата я топлина и приятна музика, дланта на Майкъл я върна към действителността.

- Какво правиш, Майкъл? – Отдръпна се тя. – Спри!

- Не мога.

- Трябва. Не може така. Една жена ти е достатъчна.

- Анджи, моля те да спреш! Няма друга жена. Боже, защо си толкова упорита!?

- Лъжец. Защо не си признаеш? Защо?

- Не мога да си признавам за твоя фантазия.

- Майкъл, искаш да я открия ли?

- Открий я! Искам и аз да я видя!

- Спри! Просто спри.

- Анджи, искам да знам защо реши, че има друга? Как ти хрумна?

- Знам. Мисля, че забравяш, че съм го преживявала. Усещам.

- Какво усещаш, за Бога? Толкова те обичам, а сега... – ръката му се плъзна по корема й – сега благоговея пред теб. Не проваляй, това което имаме. Недей!

Гласа му звучеше толкова искрено, че тя си помисли, че не може да я лъже, докато я гледа в очите с толкова любов и обожание.

- Как искам да ти вярвам!

- Вярвай ми, мъничка, моля те!

Анджелика се отпусна отново назад и затвори очи, но въпреки това от тях се процедиха сълзите й и скоро след това тя изхлипа.

- Не мога.

- Защо? Защо?

Тя усети как той я взема в обятията си и я притиска плътно до гърдите си, почувства усните му върху лицето си и също го прегърна.

- Искам, но не мога! Знам, че я има, просто знам...

- Защо ми е друга, Анджи, след като имам теб? Защо ми е?

Господи, колко изпечен мошеник можеше да бъде, а не го беше знаел до сега. Ненавиждаше, че я лъже, но за нищо на света не искаше да я губи! Та, как би живял без нея? Нямаше да позволи на нищо повече да застане между тях и да я принуди да си тръгне. Не, нямаше да спре да се вижда с Ванеса, но трябваше да накара Анджелика да му вярва безрезервно и щеше да я лъже, защото не можеше да понесе още една раздяла с нея, а и особено сега, когато тя беше в толкова деликатно състояние.

- Не знам, Майкъл, не знам...

- Анджи, обичам те! Обичам те! Обичам те! Не се разстройвай! Мисли за бебето! Искам да не спираш да се усмихваш и да бъдеш щастлива! Не вярвай на глупости и не си ги втълпявай! Моля те!

Останаха дълго така. Той не спираше да гали косите й, а тя да го прегръща силно и да се опитва да игнорира гласа в себе си, който не спираше да я предупреждава да не му вярва. Колкото повече слушаше мекия му тембър, успокояващите му я думи, толкова по- слаб ставаше този глас и тя го заставяше да замлъкне завинаги, защото искаше да бъде щастлива. Да бъде чашка на цвете, попиващо докосванията на сутрешна роса, разтварящо красивите си листенца за слънчевите лъчи и сияещо в безподобната си красота, защото бе обсипвано с любов и обожание.

Майкъл знаеше, че е виновен, но във вината си се чувстваше победител, защото сякаш за първи път можеше да контролира Анджелика, да избяга от паренето на всяко докосване с нея и охладен и уверен, че е единствена да се върне в обятията й, готов за нови пожари. Беше парадокс, беше лудост, но кой, за Бога, можеше да постави рамки и да каже какви са правилата в любовта? В такава любов, каквато ги свързваше тях двамата трябваше да има оазиси, защото те се палеха безпощадно от съприкосновението си, а то понякога оставяше огромни отворени рани. Понякога лудостта на желанието им да се имат до поглъщане ги караше да се чувстват собственици, а той ненавиждаше това да вземат свободата му. Трябваше някъде да се чувства господар и тук ставаше дума за него, а не за властващия с имиджа си Майкъл Джаксън.

- Анджи, обичам те!

- Аз те обичам повече! Не ме наранявай, Майкъл! Моля те!

- Никога, любов моя! Никога!

Как можеше да й обясни, че Ванеса е в живота им само защото той искаше да ги предпази от рани?