Повече от чувство 41

Грег видя как Анджелика се приближава към кафето на терминала и се изправи, за да може тя да го забележи. Той се възхити за пореден път на красотата й. Беше облечена в дънки и жълта тениска. Косата й беше вързана на висока опашка и откриваше дългият й изящен врат, а една случайно пропусната къдрица небрежно се спускаше по него и го правеше още по – изкусителен.
- Анджи! – извика той и когато тя се обърна той й помаха.
Тя се усмихна и се отправи към него. Походката й на газела го накара да спусне очи и да обходи цялото й тяло и да се запита, дали е бил луд да й изневери с Кели и да си позволи да я загуби.
Анджелика не беше очаквала да изпита вълнение при срещата си с Грег, но той стоеше до масата и тя усети как нещо в нея за кратко затрептя. Въпреки неприятната им раздяла и цялата болка, която й беше донесъл, той беше част от живота й и тя имаше прекрасни спомени за времето, през което бяха заедно. Или за по – голяма част от това време. Той отново изглеждаше добре, облечен в отрупания си с външни джобове панталон с цвят на пясък и бялата си тениска. Косата му беше късо подстригана, а сините му очи я гледаха усмихнато и образуваха малки бръчици в краищата им.
- Здравей, мила! – Каза той.
- Здравей, Грег! – Отговори му Анджелика и подаде дланта си за поздрав.
- Взел съм ти мляко с какао – усмихна се той.
Тя го погледна изненадано, но нищо не отговори и седна.
- Нали все още го обичаш?
- Да, Грег, все още обичам мляко с какао. Благодаря ти! От къде беше толкова сигурен, че ще дойда? – Попита тя, опитвайки се да свали капачката от пластмасовата чаша.
- Нека ти помогна – каза Грег и взе чашата от ръцете й. – Да кажем, че те познавам. Готово, заповядай!
Той й върна чашата и проследи как тя я пое с малката си длан и я поднесе към устните. Когато отпи по лицето й се изписа наслада и тя каза:
- Имах нужда от това.
Грег и се усмихна и тя не успя да устои и също му се усмихна.
- Радвам се, че си тук, Анджи! Трябваше да заминем двамата. Нямаше да е честно, ако не сме заедно.
- Предполагам, че си прав. Това ни беше мечтата. Нашата мечта. Все още не мога да повярвам, че ще отидем в Кения, Грег! Нали отиваме там? – Попита въодушевено тя и очите й блестяха, окъпани в задоволство.
- Да, хънибий, отиваме в Кения. Имам изготвен маршрут, който никак или почти никак не се различава от онзи, който правихме с теб. Ще бъде... О, нямам търпение!
- Колко време ще останем?
- Около 20 – 30 дни. Това притеснява ли те?
- Не. Не, разбира се – каза Анджелика и изведнъж си помисли как няма да чуе Майкъл повече от месец.
Не беше успяла да го чуе преди да тръгне. Знаеше, че вероятно той й се сърди заради начина, по който си беше заминала, но не предполагаше, че точно това го е спряло да й се обади. Сигурно пак беше зает и пътуваше от ангажимент в ангажимент и не бе имал време да се свърже с нея. Не искаше да го оставя в недоумение къде е ако я търси и затова беше променила съобщението на телефонният си секретар като казваше, че заминава за Кения. Това щеше да му даде да разбере защо я няма и не може да отговаря на евентуалните му обаждания. Анджелика много беше искала да говори с него и да му обясни постъпката си. Невъзможността да се чуят, отново я бе накарала да се замисли колко е сложно да има отношения с Майкъл и как неговата известност е невероятна пречка, за да може да се обичат като две нормални човешки същества.
- Анджи, трябва да тръгваме. Мичъл вероятно вече е вътре.
- Мичъл? Той с нас ли ще бъде?
- Разбира се, захарче. За къде съм без Мичъл? – Усмихна се Грег.
- О, радвам се! Това ми показва, че няма да има скука и ще се смеем много.
И двамата се усмихнаха. Мичъл работеше с Грег от много време и бяха добри приятели, но пълни противоположности като характери. Почти навсякъде пътуваха заедно и Анджелика се бе заливала от смях винаги, когато двамата заедно започваха да й разказват истории около снимките. Никога тези разкази не съвпадаха напълно и те започваха да спорят за безумни неща от типа на какво е било името на някого или за цвета на джипа, с който са се придвижвали.
Въпреки че Мичъл беше силно впечатлен от Анджелика той никога не бе поглеждал на нея като жена. За него тя бе едно изключително красиво момиче, в което неговият приятел беше влюбен и което бе само пет години по- голямо на възраст от неговата дъщеря. Сега Грег и Анджелика се приближаваха и той със съжаление констатира колко бе жалко, че те двамата бяха пропилели шанса си да бъдат заедно. Той знаеше, че Грег никога не бе спирал да обича Анджелика, но Кери се беше възползвала от негова моментна слабост и ловко и изкусно го бе омотала в отровната си мрежа и той не бе успял да устои на повика й. Не след дълго и съвсем логично беше загубил прекрасната Анджелика.
Мичъл прегърна греещата в усмивка от срещата им млада жена и каза:
- Радвам се да те видя, дете! Липсваше ми смехът ти!
- И ти ми липсваше, Мич! – каза тя - Както и твоят неизменен старомоден аромат на „Old Spice”.
В този момент чуха гласът на стюардесата, която ги подканваше да се отправят към входа. Анджелика погледна към Мичъл и след това към Грег и каза:
- Започва да се случва! – И в импулсивен пристъп на радост прегърна Грег. - Благодаря ти!
Той също я прегърна и отговори:
- Няма защо да ми благодариш. Дължа ти го.
Тя се отдръпна от него и през лицето премина сянката на тъга.
- Какво има, Анджи? – Загрижено попита Грег.
- Изведнъж ми стана ми изключително мъчно за родителите ми и Раул. Аз обиколих света, а все не намирам време да им се обадя дори – тя замълча за кратко и после усмихвайки се отново, добави – Спирам да хленча. Отивам в Кения!!! Грег, нали си включил в маршрута и езерото Накуру?
- Разбира се – отговори той и поклати глава. – Вече си спомних защо те обичам.
Анджелика му хвърли бърз поглед, взе раницата си и се отправи към входа за проверка на билетите, където Мичъл вече търпеливо чакаше реда си.
В самолета Анджелика заспа почти веднага и когато Грег нежно я побутна, защото трябваше да слизат за смяна на полета в Маями тя почти не осъзнаваше къде се намира. След това видя познатия пейзаж и й се прииска да откаже пътуването до Кения и да хване първото такси, което да я заведе в обятията на родителите й.
Тя реши да използва времето си и да поговори с тях, но не успя да ги открие и това още повече я натъжи. От много време не беше усещала така осезаемо липсата им. Сега Анджелика повече от всякога искаше да поговори с майка си. Искаше да й сподели за Майкъл и се нуждаеше от съвета й.
Грег наблюдаваше Анджелика, която стоеше до телефона и се чувстваше като преди години, когато я срещана за първи път. Спомените нахлуха в съзнанието му и той се усмихна на картината, която те му нарисуваха. Тя беше все още студентка, а той беше решил да пробва да преподава режисура, защото тогава имаше нужда да спонсорира проектите си. Беше видял Анджелика след една от лекциите си да си тръгва прегърната с едно от момчетата от неговия клас и от този миг не бе успял да спре да връща мислите си към красотата й. Той още си спомняше късата й сива плисирана пола с презрамки, които се кръстосваха на гърба й и съвсем ясно си припомни как едната от тях се беше смъкнала от рамото й падаща свободно върху ръката й. Сякаш до него достигна звънкият й смях, когато приятелят й я беше повдигнал и завртял като малко момиченце.
Анджелика седна до него и каза:
- Не мога да ги открия. Къде ле са? Толкова исках да ги чуя!
- Ще опиташ отново. Имаме време до полета – опита се да я успокои Грег.
Анджелика поклати глава и съгласявайки се с него, попита:
- Грег, имам ли време да отида да ги потърся?
- Знаеш отговора на въпроса си, нали?
- За съжаление, да – каза тя и красивите й очи изведнъж се изпълниха със сълзи.
- Анджи, наред ли е всичко? – попита той, проследявайки реакцията й.
- Да, Грег. Просто те ми липсват, а тук, у дома го усещам още по- силно.
Анджелика предполагаше, че те са излезли някъде. Родителите й обичаха да посещават при всяка отдала им се възможност всякакви събития. Понякога тя бе имала усещането, че те са като справочник за културните събития в Маями. Нищо не им убягваше и те продължаваха с невероятен плам да се интересуват от всичко, което ги отделяше от ежедневието им.
Тя пробва да се свърже с тях още два пъти и отново не успя да ги открие.
Отнякъде се появи Мичъл и с усмивка съобщи, че вече е време да тръгват.
За Анджелика полета до Кения отново премина в сън и когато кацнаха тя имаше усещането, че времето беше минало много бързо и не се намира отново на хиляди километри от родината си.
Пристигнаха в хотела и тя почти онемя от красотата, на която бяха подложени сетивата й.

Африка я посрещна красива и тя осъзна, че мечтата й се превръща в реалност и че е на мястото, за което беше бленувала така дълго, но досега винаги се бе появявала няккава пречка и тя не успяваше да се докосне до копнежа си.
Африка разпиляваше косите й с лекия си бриз и палаво като младо момче обвиваше тръпнещи длани около тялото й.
Африка докосваше по непознат за нея начин сетивата й и ги караше да се разтварят и да поемат всеки шум, цвят и аромат и тя да се очарова от непонятната им сила, с която бързо я превръщаха в своя поклонница.
Грег я гледаше и не смееше да каже нищо, защото изражението й говореше много повече от която й да дума. Анджелика беше щастлива.       



Майкъл беше пристигнал в Банкок и без да има време да се обади на Анджелика бе подет от вълната на постоянно съпътстващите го срещи, посещения и репетицията за концерта и опитите му всячески да отблъсне атаката от медиите за бременността на Деби. Екипът му работеше на пълни обороти, а Майкъл се стараеше да се съсредоточи върху работата си и да не обръща внимание на цялата лавина от въпросителни, които го измъчваха.
Той отново беше ядосан от грубата намеса в неговият личен живот и малко се сърдеше на Деби, но когато тя му се обади трепереща и плачеща от възмущение и обида на Майкъл не му оставаше нищо друго освен да я успокои и да й каже, че в неговият свят нещата се случват по този начин. Тя грубо проклинаше мнимата си приятелка, която не беше успяла да си замълчи и я беше „продала”, но той я накара да му повярва, че няма проблем. Все още не смееше да я попита за брак, може би защото сега повече от всякога не го желаеше.
След като приключи разговора си с Деби, Майкъл най- сетне намери време да се опита да говори с Анджелика. Той жадуваше за този разговор, защото обидата и недоумението заради начина, по който тя си тръгна все още изискваха отговорите й.
Майкъл набра номера й отново се включи телефонният секретар и след като изслуша съобщението на Анджелика сключи вежди в изненада и бавно затвори слушалката. За миг си помисли, че беше объркал номера, но след това реши, че тя вероятно е заминала по работа в Кения. Той се опита да си спомни, дали тя беше споменавала нещо за Африка, докато бяха заедно, но беше сигурен, че тя не бе говорила за такава вероятност. Недоумението на Майкъл ескалираше и той реши да се обади на Бриджид с надеждата, че тя ще има повече информация.
След като чу гласа на старата си приятелка, който звучеше както винаги приповдигнато и ведро, Майкъл се усмихна и каза:
- Здравей, момиче! Как си?
- Майкъл?! Ти ли си, момче? – Радостно възкликна тя.
След като поговориха затова как са и какво се случва с Майкъл напоследък, Бриджит каза:
- Предполагам, че ми се обаждаш заради Анджи, нали?
- Неее, исках да те чуя – каза Майкъл, а после добави – Но определено искам да знам къде е тя! Оставила е съобщение на телефонния си секретар, в което казва, че е в Кения.
- Да, Майкъл. Там е – отговори му Бриджит.
- Защо?
- Защото Грег успял да уреди всичко. Той ще снима филм там и понеже това е тяхната мечта Анджелика не успя да устои на предложението му. Нямаш идея от колко време бленуваха за тази възможност. Тя е като тяхна рожба – каза Бриджит.
- Грег? Кой Грег, Бриджит? – Попита Майкъл, усещайки как кръвта започва да бушува във вените му.
Само произнасянето на името на бившият приятел на Анджелика го накара да почувства как нещо в стомаха му се преобърна. Досега не беше я ревнувал от миналото й, но сега то му се изпречваше със страшна сила.
Бриджид замълча за кратко и после добави:
- Мислех, че ти е разказвала за него. Той е... Ех, Майкъл защо аз трябва да ти казвам това? – Каза тя, усещайки, че се намесва в отношения, в които няма право да присъства.
- За бившият й приятел ли говориш, Бридж? – Улесни я Майкъл.
- Ох, ти знаеш за него. Добре – сякаш успокои себе си тя. – Да, за него говоря.
- Колко време ще са там? – С безизразен тон попита Майкъл.
- Не знам точно, но тя спомена за период от около месец. Беше истински щастлива, че заминава.
- ОК, Бридж. Благодаря ти за информацията. Ще трябва да затварям, защото всеки момент ще излизам по ангажименти.
Майкъл затвори телефона и се загледа в него. След това усети как го спохожда силна вълна на възмущение и гняв. Тази новина беше последната капка, която той можеше да понесе и сякаш всичко в него преля. Разбра, че Анджелика просто си е тръгнала, за да замине с бившият си приятел за Африка. Най – вероятно чувствата й към него не са били достатъчни, за да заличат онези, които изпитва към Грег. Той беше усещал, че може да й подари света, а тя просто го бе заблуждавала, карайки го почти да загуби себе си в любовта си към нея. Колкото и да не искаше да повярва, Майкъл не може да намери друго логично обяснение за действията й. Всичко се изпари за секунди. Тя беше взела своето решение и вече бе напълно ясно, че го напуска. Без да има смелостта да му го каже в лицето.Подло и недостойно, нараняващо до безумие. Сега бележката й добиваше съвсем ясно значение за него. И какви бяха тези фалшиви думи, че го обича? Защо му го бе причинила? Беше го накарала да я заобича така както никога не бе обичал и после се беше върнала при онзи, който я беше лъгал и наранил. Обидата и болката пулсираха в тялото му, а ескалиращото егоистично чувство на ревност започваше да мъти разсъдъкът му. Той не успяваше да прогони започващите да се нижат като на филмова лента картини на Анджелика в обятията на Грег. Представяше си всяко докосване, целувка и сякаш чуваше стоновете й. Усети се безпомощен и малък и раната в душата и сърцето му, която тя беше отворила зееше като огромна кървяща дупка .
Майкъл не чу почукването и когато видя как в стаята му влиза Франк тихо каза:
- Вън!
- Майкъл, здравей! – Поздрави го Франк, който не беше разбрал какво изрече Майкъл.
- Вън! – Изкрещя Майкъл, а лицето му беше придобило диво изражение.
Франк го погледна учуден и застина на мястото си, незнаещ какво да прави.
- Какво има, Майки? – Неразбиращо попита той.
- Вън, Франк! – Отново извика Майкъл. – Вън!
Франк бавно отстъпи назад и хвана дръжката на вратата като не спираше да се колебае, дали да остане или не. Очите на Майкъл горяха и той изглеждаше не на себе си.
- Ти чуваш ли ме? ВЪН!!! – Изкрещя Майкъл и докато Франк излизаше във вратата се разби на много парчета една ваза.
Тя беше първото нещо, което бе попаднало в ръцете на Майкъл и той я запрати със страшна сила след излизащият Франк. Искаше да остане сам. Не желаеше ничие присъствие. Звука на разбиващата се ваза, събуди в него желанието да руши и той изпадна в състояние на пълна забрава и всичко, което се изпречеше пред погледът му беше обръщано, хвърляно или чупено. Скоро хотелският апартамент се превърна в сцена изпълнена с разхвърляни на всички страни възглавници от диваните, килнати на една страна кресла и множество счупени малки вещи. Погромът беше пълен, а Майкъл не спираше да търси какво още би могъл да унищожи и риташе всичко, което се изпречеше на пътя му. Лицето му бе покрито със ситни капчици пот и няколко кичура се бяха залепили за него. Очите му чернееха като въглени и той често ги присвиваше и заприличваше на дебнещ плячката си звяр и след това намирайки нова вещ, която да унищожи, разтваряше широко уста и с крясък или чупеше или хвърляше предмета без да се интересува къде ще се приземи.
Вратата на стаята му се отвори и през пролуката се подаде лицето на Дон:
- Г-н Джаксън, добре ли сте?
- Излез Дон! – Извика Майкъл. – Не искам да виждам никого!
После той бавно седна на дивана, който в единият си край беше с разпрана дамаска и с широко разтворени и невиждащи очи застина в отпусната поза. Гърдите му се повдигаха бързо и дишането му беше учестено. Той не спираше да мисли как всичко беше изчезнало за секунди. Не искаше повече да страда и не можеше да спре да се пита до кога ще трябва да плаща? Цял живот се опитваше да вярва, да бъде добър, да дарява обич, а в замяна получаваше болки. С Анджелика си бе мислил, че най- после е намерил отговора на молитвите си за мъничко щастие. Беше повярвал, че най – сетне слънцето се е подало иззад облака в неговия самотен и дъждовен свят и ето, че отново всичко се оказа лъжа. Той отново беше сам и раната от нанесеният удар кървеше и болеше. Не можеше да повярва, че тя така изкусно го бе заблудила. Той бе разтворил душата си за нея. Бе свалил всички свои маски и й бе позволил да открие и види истинската му същност, а тя беше играла роли. Всичките й усмивки и сълзи вероятно бяха били фалш и измама. Сега тя се беше върнала при любимия си. Майкъл дори не знаеше дали някога го бе напускала. Той потърси с поглед телефона и след известно търсене успя да го открие под една от възглавниците на канапето.
Майкъл набра номера на Деби и когато тя се обади той попита:
- Деби, ще дойдеш ли при мен в Австралия. Трябва да сме заедно сега.
Тя замълча за кратко и после каза:
- Да, Майкъл. Ще дойда.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАЙКЪЛ!

Исках да кажа красиви думи.
Исках да разтворя душата си и да я излея, за да споделя всичко, което се таи в нея, но не мога. Осъзнавам колко е парадоксално и глупаво да го правя.
Ти, Майкъл, вече знаеш всичко, което искам да ти кажа и всичко, което усещам. Божествената енергия е предала мислите и чувствата ми. Няма нужда да ги изписвам по страниците на блогове и сайтове. Така те няма да станат по- важни или по- силни. Няма нужда да се надвикваме в доказване на обичта си, защото това е нищо повече, а суета.
И, докато пишех тези думи си спомних за едно от любимите си стихотворения. Вярвам, че ще ме разбереш - и ти и онези, които го четат.

Аз вярвам в мълчаливата любов.
Без думи, без крaсиви обещания,
без упреци, без молещи уста.
Аз вярвам само в нямото стардание
в сподавения порив на кръвта.

Очи в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце -
от клетви, от несдържан плач,
по-ясно говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава,
тя вечен огън и нестихващ зов.
Как нея ще отминеш, ще забравиш?...
Аз вярвам в мълчаливата любов.

Давид Овадия

Повече от чувство 40

Майкъл се прибираше след дългочасовата си обиколка из Бомбай. Онова, което му беше разкрил града го бе подтиснало. Тук усети със страшна сила разликата в класите, деленето на касти и покъртителната бедност и живот потънал в мизерия. Лъскавият прием и пътуването му след това по бедните странични улици го бяха накарали да изтръпва.
Сега имаше огромна потребност да прегърне Анджелика. Знаеше, че тя има нужда от него, защото я беше оставил невероятно разстроена. На него самият също му беше трябвало много време, за да се възстанови от възбудата. Едва беше успял, защото мислите му непрекъснато се бяха връщали към зовящото й го горещо тяло, към устните й и сякаш непрекъснато бе чувал греховните й стонове и чувствал влудяващите й го движения. Тези спомени го бяха карали дълго време да води битка със себе си, за да не се върне при нея и да отложи всичко, което беше планувано за деня.
Майкъл изпитваше огромна вина, че не беше успял да мисли трезво и се бе поддал на желанието си, осъзнавайки, че тя най- вероятно е права и телефона няма да ги остави за дълго сами. Не беше преценил трезво, че ще стигнат така далече за толкова кратко време, но тя бе била така предизвикателна в близостта си, че той беше забравил за реалността. Сълзите й все още го нараняваха и той бързаше, за да й се извини. Знаеше, че Анджелика търпи много негативи в тази така сложна връзка. Майкъл жадуваше да има времето, за да може да бъде с нея, тя да може да го придружава на всички места, които той посещава, да я запознае с всички, но искаше да я предпази от любопитството на медиите и хората. Тя от своя страна заради работата си не можеше да се задържа за дълго при него, а той окован във веригите на турнето си беше заставен да бъде на хиляди километри от нея.
Днес за първи път Майкъл си позволи да й купи подарък, който беше скъп, но той толкова му хареса, че не успя да го отмине. 

 Красивата гривна, обсипана с диаманти перфектно щеше да прилегне на фината изящна китка на Анджелика и той копнееше да я постави на ръката й. Искаше да я зарадва и да види щастливият блясък в очите й. Въпреки че, Анджелика беше много по- различна от всички жени, които познаваше, Майкъл знаеше, че тя харесва красивите бижута и вярваше, че изборът му е правилен. Той се надяваше, че тя няма да изтълкува погрешно желанието му да й подари тази разкошна гривна. Той можеше и искаше да я обсипва с подаръци, но не желаеше тя да се чувства некомфортно от тях. Винаги, когато й подаряваше нещо се съобразяваше с това, че тя не разполага с неговите възможности и подаръците му бяха на нищожна цена, но винаги поднесени с много любов. 
Майкъл отвори вратата на апартамента и потъна в тъмнина. Той си помисли, че щом не е в хола Анджелика най- вероятно спи и бавно отвори врата на спалнята. Процеждащата се светлина от лампите в хола откриха пред него гледката на празното легло и Майкъл учудено посегна към ключа за осветлението. Леглото беше непокътнато и той още по- изненадан се отправи към банята, която също го посрещна тъмнееща и пуста. Не беше типично за Анджелика да остава навън в непознатите и чужди градове до толкова късно и в Майкъл започна да назрява паника, че нещо й се е случило.
Той затвори врата на банята и уплашеният му поглед се спря върху плика поставен върху възглавницата му. Майкъл го взе и извади листа от него. Прочете написаното и застина. Погледът му отново се плъзна по листа, попивайки всяка написана дума и след това той бавно седна на спалнята и сведе глава. Ръцете му се отпуснаха безпомощно върху бедрата му, а с едната от тях все още здраво държеше бележката от Анджелика.
Мислите му се лутаха в опита си да осъзнае действителността. Той недоумяваше защо тя бе постъпила по този начин?! Не можеше да си обясни как бе допуснала да му каже „Довиждане” така?! Майкъл започна да си мисли, че той се бе лъгал в чувствата й. Вероятно тя просто бе имала нужда от авантюра. Но, не! Той не беше усетил никакъв фалш. Чувстваше любовта й с всяка фибра на тялото си и всеки път когато се взреше в очите й. Тогава защо го бе направила?! Той недоумяваше как тя може така да си замине като му остави само три изречения. Толкова ли заслужаваше той? Три изречения и нищо повече? Наистина ли Анджелика е трябвало да си тръгне така спешно и да го лиши от възможността да й каже „Довиждане”. Без да му даде шанс да поговорят, без да знае кога биха могли да се видят отново? Постъпката й го нараняваше и обиждаше. Той знаеше, че прави всичко по силите си, за да я накара да се чувства добре. Не можеше да бъде непрекъснато с нея, но тя знаеше, че в момента той работи. Беше й обяснил и не веднъж, че животът му преминава в постоянно движение и че по време на турнетата е най- натоварен. Тя не можеше да му се сърди, че си върши работата и се отнася с отговорност към нея. Той също не й се сърдеше, когато тя си тръгваше, въпреки че искаше да е до него през цялото време. Обичаше да знае, че когато се прибере няма да го очаква пуста хотелска стая, а тя ще е там и ще го стопли с усмивката си и с нея ще накара умората му да изчезне. А сега я нямаше. Беше си тръгнала неочаквано, грубо и цинично. Сякаш го беше зашлевила през лицето. Не можеше да повярва, че момичето, което го караше да изпитва токова силна и безпрекословна любов се бе отнесло така безцеремонно с него. Не можеше да повярва, че това беше възможно. Болката засядаше в гърдите му. Погледът му беше празен и изумен и разширените му очи се взираха невиждащи в пода.
Майкъл набра рецепцията и поиска да го свържат с Америка. След това избра номерът на Анджелика. Чу сладкият й глас и след сигнала той тъжно и с огромна болка каза: „Защо постъпи така, мила?! Нарани ме. Накара ме да се чувствам глупаво. Наистина ли го заслужавам, Анджи? По този начин ли?” После той бавно остави слушалката и пак препрочете думите й които вече знаеше наизуст.
След малко Майкъл започна да сваля сакото си. Докато го правеше напипа кутията с гривната. Той я извади от джоба си, вгледа се в нея и я отвори. Отвътре диамантите примамливо заблестяха и сякаш намигвайки му го питаха къде е китката, която трябва да украсят. Майкъл рязко затвори капака и в пристъп на гняв понечи да хвърли кутията, но нещо го спря и той безпомощно отпусна ръката си. Чувстваше се безкрайно объркан и изгаряше от желание да говори с Анджелика. Тя му дължеше обяснение! Той искаше да я попита толкова много неща. В съзнанието му изплуваха разплаканото й лице, нежеланието й да разговаря с него и отчетливата й възбуда, с която тя се бореше. Майкъл не можеше да допусне, че тя си беше тръгнала, защото я лиши от секс и защото не задоволи нагона й. За него също бе било неприятно, че трябва да излезе, но и двамата отлично знаеха, че щом той се върне няма да издържат повече от час и вечерта им отново ще премине в утоляване на желанието им да се чувстват и сливат до припадък. Той не виждаше никаква логика в постъпката й, за която беше сигурен, че е необмислена и импулсивна. Какво искаше още тя? Какво? Имаше нещо друго, което я беше накарало да постъпи по този неочакван начин, нещо скрито , за което тя не му беше споделила. Искаше тя да да му каже какво е то, да му обясни детската си постъпка, която така силно го обиждаше и нараняваше. Даваше й всичко, което би могъл да даде на любимата си. Бореше се да запази връзката им чиста и неопетнена от медиите или от преценящите и осъждащи погледи на хората около тях. Майкъл си спомни подчертаната агресия на Карън към Анджелика, която винаги и при всеки удобен случай се опитваше да я засегне и нарани като правеше хапливи забележки по неин адрес. Веднъж съвсем неуместно тя беше изказала мнението си, че Анджелика е неискрена и че го мами за чувствата си. Веднага той беше провел много остър разговор с Карън, в който й беше дал да разбере, че ако продължава да демонстрира отношението си към Анджелика, ще се принуди да я уволни. Тя му беше казала: „ Помни, че съм права. Рядко греша в преценката си. Тя така ще те нарани, че болката от Лиса ще ти се стори като детска песничка.” Сега Майкъл не знаеше, дали Карън не беше права. Анджелика се отнасяше с него като с някой, с когото нямаше нищо сериозно и когото може да игнорира с лека ръка. Появяваше се и си тръгваше, когато тя пожелае, а Майкъл не одобряваше такова непостоянство и несигурност. Той не разбираше как може някой да наранява по този начин, когато обича?! Винаги ли беше така? Онези, които обичаше го нараняваха най- жестоко. Той знаеше, че тя ще си тръгне скоро, но това ли беше начинът? Такъв ли трябваше да бъде споменът, който тя искаше да му остави от последните им минути заедно?
В този момент Майкъл се почувства много сам. Загаси осветлението, легна на леглото и посегна към възглавницата на Анджелика в желанието си да открие аромата й, но спалното бельо беше сменено и той притискайки плътно към себе си възглавницата, тъжно въздъхна.
Искаше му се й се разсърди, заради отношението й, заради безпардонното й решение, но не можеше да изпитва нищо повече от пустота и обида. Искаше тя да е близо, имаше силна и неутолима нужда от нея. Това чувство се бе засилвало с всеки изминал ден, в който тя му беше подарявала усмивката и обичта си. Анджелика постепенно му откриваше себе си и той пиеше от откровенията й с цялата си влюбена душа. Чувстваше се сякаш пред предизвикателството да отваря врата, а след нея да следва друга и той да попада на нови места, които го изненадваха и омайваха. И не беше само физическото привличане. Анджелика имаше толкова мъдрост в себе си, толкова чувствителност и състрадателност, че той не спираше да желае да споделя с нея всяка секунда от живота си.
Телефонът иззвъня. Майкъл посегна и тихо каза:
- Ало?
Гласа на майка му го накара да се почувства защитен, но този миг трая съвсем кратко. Тя отново му говореше за Деби. Неочаквано попита:
- Чел ли си пресата?
- Знаеш, че не го правя, мамо? Каква глупост са написали отново?
- Не мога да повярвам, че имаш такъв огромен екип от хора, които се грижат за имиджа ти и са пропуснали да ти съобщят точно това! – Възмутено каза Катрин. – Майкъл, ти в кой век живееш? Къде си? Деби е говорила с приятелка, която е разгласила за бременността й. Трябва да прочетеш статията!
- Не желая. Все пак това е истина. Кое трябва да ме притеснява? – Попита незаинтересувано той.
- Как кое? Майкъл, порасни най- после! Те се опитват да те представят зле и с обидни имена, а ти се държиш все едно нищо не е станало.
- Мамо, - въздъхна Майкъл – уморен съм да чета глупости за себе си. Да пишат каквото искат. Трябва ли да се наранявам допълнително?
- О, те казват, че е имало изкуствено осеменяване...
- Мамо! – Прекъсна я Майкъл – Нека пишат каквото пожелаят. Аз знам каква е истината.
- И каква е, Майкъл? – попита Катрин.
- Не желая да коментирам.
- Кога ще се жените? – продължи атаката майка му.
- Наистина не ми се говори за това точно сега.
Катрин въздъхна и Майкъл се почувства длъжен да я успокои.
- Виж, мамо ще говоря с Деби и ще реша. Но запомни, че го правя само заради теб. Аз не обичам тази жена. Обичам друга.
- Другата се разведе с теб, ако си забравил – апострофира го Катрин.
Майкъл замълча, мислейки дали да сподели с майка си за Анджелика и после каза:
- Не говоря за Лиса.
- Какво се опитваш да ми кажеш, Майкъл?!
- Не се опитвам. Казвам ти го. Има друга жена, която обичам до полуда.
Въздишката на Катрин този път беше още по- дълбока.
- Не мисля, че искам да слушам повече. Обичай когото пожелаеш, но ти ще се ожениш за Деби. Разбираш ли?
Майкъл мълчеше.
- Майкъл? Чуваш ли ме?
- Да, мамо. Вече водихме този разговор и преди. Ще се оженя за Деби. Да, ще го направя. И, знаеш ли, пак ще им изглежда откачено. Всичко, което правя им изглежда ненормално.
Те говориха по този начин още дълго и след като приключиха разговора Майкъл се чувстваше на предела на силите си. Анджелика си беше тръгнала без да каже нищо. Майка му вече ставаше нетърпелива и го притискаше за брака му с Деби. Света вече беше гръмнал от новината за бременността на Деби и на него му изглеждаше как сякаш всичко се изплъзва от контрола му, а той дори няма желание да противодейства.
Майкъл набра шефа на отдела му за „Връзки с обществеността”. След като се информира за статията, даде нареждане да се пусне изявление от негова страна, което да отрича изкуственото осеменяване и да потвърждава бременността на Деби и неговите отношения с нея.
Главата го болеше. Мислеше си как Анджелика ще се прибере в L.A. и онова, което щеше да прочете за него или да чуе по новините щеше да е за другата жена и нейната бременност. Не можеше да спре да се обвинява как беше объркал живота си за по- кратко от година. Панически се страхуваше как ще реагира Анджелика на тези новини. За нея нищо от тях не беше новост, но въпреки всичко Майкъл предполагаше, че ще се почувства много зле, когато й се наложи да ги чуе сама. Той искаше да може да е до нея, когато тя се натъкне на цялата тази информация, за да я успокои и за да я прегърне, казвайки й колко много я обича. Денят му определено беше непоносим.

                                 ____________________________________________________

Анджелика отпусна ръцете си, които държаха „News of the world” върху скута си и се загледа през илюминатора в мрака навън. Чувстваше се сякаш далече от себе си и от целият свят. Сякаш не беше на 10 000 метра височина над земята, а някъде много по- високо, извън орбита, извън пространството. Усещаше се така сякаш главата й е отделена от тялото й и е пълна с хелий. На първата страница на вестника имаше статия за Майкъл и Деби. Имаше и снимките им. Анджелика за първи път видя жената, която косвено й причиняваше огромно страдание и се почуства още по- зле. Погледа й критично беше обходил всеки милиметър от снимката и тя недоумяваше как е възможно тази жена да бъде избрана от Майкъл за майка на детето му. Очите й се връщаха върху неговата снимка и после пак върху тази на Деби и объркването й ескалираше. Да, тя знаеше истината. Знаеше какво и как се беше случило, но не успяваше да проумее решението на Майкъл. Толкова ли е бил отчаян? Звезда от неговият ранг, толкова силна, мощна и богата фигура в съвременният свят, а толкова объркан и изправен пред невъзможността да е щастлив. За първи път, откакто беше започнала връзката си с Майкъл тя осъзна с пълна сила колко е ненормален живота му и се запита дали иска наистина да е част от тази лудост?! Не искаше тези мисли и непрекъснато се бореше с тях, но те се връщаха със силата на бумеранг в съзнанието й тя не успяваше да ги игнорира.
Майкъл беше станал част от нейният свят, от нейните най- съкровени тайни и тя го обичаше с невероятна сила. Той я бе уловил здраво и Анджелика не беше сигурна, че вече е себе си и че някога ще бъде същата като преди след като му бе позволила да я омагьоса и да я притежава. Всяка нейна мисъл и действие бяха свързани с него. Той вече определяше живота й и тя го знаеше. Сега се бе опитала да се върне към своя свят и ден и да нормализира всичко, но ето, че Майкъл я застигна почти веднага. Той беше навсякъде. Накъдето и да погледнеше тя усещаше присъствието му и огромните пространства скрити в шоколадовите му очи.
Анджелика се запита, дали той е знаел за статията?! Предположи, че няма как да не му е било известно за съществуването й, но не е искал да я коментира пред нея. Оценеше желанието му да я предпази от болката, която изпитваше в момента, но от друга страна се дразнеше от недоверието му към нея. Тя не беше дете и знаеше какво я очаква. Щеше да е любовница на една от иконите на съвременният свят и толкова. Нямаше да има нищо друго, а просто откраднати мигове на споделено щастие да е в обятията му, да е в плен на ласките му и да изригва в красива заря от сливането си с него. Толкова щеше да получи, а един ден, когато тя му омръзнеше той щеше да си тръгне от света й и да я остави унищожена и неспособна да събере парчетата, за да продължи с живота си.
- Г- це? Добре ли сте? – попита жената, която седеше до нея.
- Да. Благодаря! – каза Анджелика и пое подадената й салфетка.
Дори не беше осъзнала, че лицето й отново беше мокро от сълзи. Прииска й се да слезе от самолета, да се махне, да избяга, но не знаеше къде би могла да избяга от самата себе си?! Питаше се защо любовта трябва да й носи такова страдание? Искаше да бъде негова и той неин. Нищо, нищо повече. Желаеше да изчезне всяко препятствие което обричаше обичта им и те да се отдадат един на друг без да се страхуват от нищо и от никого. Стените, с които Майкъл беше обградил живота си я задушаваха и тя имаше нужда да ги разруши и да позволи на въздуха да нахлуе през тях. Искаше да го измъкне от там и да го накара да забрави кой е. Анджелика разбираше, че това са напразни мечти. Връщаше се в L.A. осъзнала, че Майкъл е може би любовта на живота й и разбрала, че те няма да могат да изживеят тази любов както им се искаше.
Когато се прибра в апартамента си след невероятно дългият си и уморителен полет и след като беше минала през Кенет, за да прибере Спарки, тя нямаше сили за нищо друго освен да легне на леглото си. Кучето й се качи и легна до нея, поставяйки влажната си муцуна върху корема й и й отправи неразбиращ поглед. Анджелика го погледна, усмихна му се тъжно и каза:
- Спарки, само, ако знаеш в какво се забърках.
Анджелика се отпусна, но после осъзна, че трябва да се мобилизира и да провери пощата си, обажданията си и да влезе в банята. После можеше да спи. Нямаше време за губене.
Пусна телефонният си секретар и започна да разпечатва едно от писмата. Един познат глас каза: „ Хей, красавице, къде си? Обади ми се, ако си там! Анджи? Явно те няма. Обади ми се. Важно е. Мисля, че няма да повярваш на онова, което имам да ти кажа.” Беше Грег. Гласът му звучеше въодушевен и така свеж. След малко тя го чу отново. Преброи общо 23 съобщения от него и се изуми на настоятелността, с която я беше търсил. За какво му беше?! Живота й без друго беше толкова объркан в момента, за да се появи и той и да я накара да се чувства още по- зле. После Анджелика чу гласа и на Бриджит, която й казваше, че знае, че я няма, но че е говорила с Грег и след като е разбрала, че той я търси неуспешно и причината, поради която го прави я съветваше веднага да му се обади, за да не съжалява след това. Това съобщение на приятелката й събуди любопитството й и тя с недоверие набра номера на Грег. Когато чу гласа на Кери, тя едва удържа желанието си да затвори телефона и безизразно каза:
- Бих искала да говоря с Грег, моля.
Кери замълча за кратко и после студено отговори:
- Един момент.
След малко Грег с присъщият си енергичен тон каза:
- Анджи! Здравей!
- Здравей, Грег! Току – що прослушах съобщенията си и забелязвам, че си задръстил секретаря ми с твоите. Защо ме търсиш така настоятелно?
- Преди всичко искам да ти кажа, че се радвам да те чуя, а след това искам да ти предложа нещо.
- Слушам те – каза Анджелика и се зачете в една оферта за изложба в Ню Йорк.
- Анжди, утре заминавам за Кения – отговори й Грег и замълча.
Докато преглеждаше тарифите за галерията, която може да ползва, Анджелика неразбиращо го попита:
- И затова си ми оставил 20 съобщения? Защо си мислиш, че ме интересува къде отиваш?
- Анджи?! – изненада се Грег – Алоо, събуди се! Отивам в Кения.
- Да, Грег, чух те. Отиваш в Кения.
И точно, когато произнесе тези думи Анджелика осъзна какво й говори Грег.
- Грег?! Отиваш в Кения! Ти отиваш в Кения!!!
- Слава на Бог, чу какво ти казвам – засмя се той. – Това интересува ли те вече?
- Ти шегуваш ли се?! Разбира се, че ме интересува. Разказвай!
Грег й разказа накратко на колко врати е почукал и как най- сетне от „National Geographic” са решили, че могат да му се доверят и са го наели да заснеме така бленуваният от него филм за племената в Кения.
- Направих и нещо, за което може би ще ми се сърдиш. Включих те в екипа си като фотограф.
- Какво си направил? – изуми се Анджелика.
- Моля те, не се сърди! Знам, че си или че беше обсебена от желание да снимаш там. Реших, че ще е хубаво да ти дам възможност да го направиш.
- Защо не ме попита най- напред, Грег?
- Опитах. От повече от седмица те издирвам, но теб те няма никъде. Трябваше да решавам бързо, заради визите и като не те открих, действах на своя глава.
- И сега какво? Задължена ли съм да замина? – попита Анджелика.
- Не, разбира се. Как мога да те задължа да дойдеш след като не знам, дали изобщо го искаш. Просто ти казвам, че можеш. Утре летим в 17:45 часа. Билета ти ще е в мен. Ако искаш, ела.
- Взел си ми и билет?
- Да, взех ти. Не съм ли сладур? – разсмя се той.
- Ох, Грег, трябва да помисля. Не знам. Нямаше ме в страната около 10 дни. Имам да върша толкова много работа. Наистина ме изкушаваш и ме караш да се чувствам пред голяма дилема. Знаеш колко много искам да снимам там. Едва ли друг път ще ми се отдаде такъв шанс.
- Дааа... А и ще поместят снимките ти в списанието.
- Наистина ли? – екзалтирано попита Анджелика.
- Да, мила, наистина.
Грег замълча за кратко и Анджелика чу как Кери му говори нещо и после той добави:
- Ще трябва да затварям. Ако решиш, ще съм на LAX към 16:30 часа на терминал 4. Пътували сме от там. Ще съм в кафето до 17 – 17:10. След това изчезвам. Чао, хънибий.
Анджелика се усмихна на позабравеното от нея обръщение и също се сбогува с него. После седна на дивана и се замисли върху предложението му. Спомни си затова колко време двамата с Грег бяха мечтали за осъществяването на тази идея. Бяха като обсебени от нея, но понеже винаги нещо се изправяше по пътя им да я превърнат в реалност тя си оставаше нереализирана. Сега Грег се беше преборил, беше намерил време за нея и дори при факта, че бяха разделени й даваше шанс да осъществи желанието си да се потопи в многообразието и колорита на тези африкански племена.
Тя отново взе телефона и се обади на Кенет. Разговорът им беше кратък и той беше екзалтиран дори повече от нея. Каза й че ще е престъпление, ако не замине и че няма да й го прости. Той я увери, че ще се справи сам със задачите и преговорите за изложбата в Ню Йорк и каза, смеейки се: „А и Спарки вече ни липсва.”
След като приключи разговора си с Кенет, Анджелика се обади и на Бриджит. Говориха много дълго. Тя не й сподели как си беше тръгнала от Индия и не каза нищо за мислите, които я спохождаха напоследък. Повече говориха за информацията за бременността на Деби. Бриджит каза:
- Толкова го обичам, но никога няма да разбера някои от постъпките и действията му. Вероятно е прав за себе си, но това не пречи всичко около тази личност , Деби, да изглежда някак откачено. Не те обиждам, нали?
- Не, защо да ме обиждаш? Той го е направил преди да се срещнем. Наистина му вярвам, че не би го направил, ако ме познаваше тогава. Не е излишно самочувствие, но, Бриджит, аз виждам и усещам любовта му. Лошо е, че се питам, дали е достатъчна?!
- Дали те обича достатъчно ли? – неразбиращо я попита Бриджит.
- Не, дали е достатъчна само любовта ни, за да продължим въпреки обстоятелствата? – поясни Анджелика.
- Мила, ако любовта не е достатъчна не знам кое друго би било?!
Анджелика не желаеше да обсъждат повече отношенията й с Майкъл и се прехвърли върху по- безопасната тема за предложението на Грег.
- Не, не се чуди, Анджи! – каза Бриджит – И двете знаем, че мечтаеш за Кения от 3 години. Това даже не подлежи на коментар. Просто го направи. Не мисли за работата си тук. Кенет вероятно се справя перфектно, а и сега като пълноправен твой съдружник има интерес да работи с пълна отдаденост, нали?
Анджелика знаеше, че ще замине за Кения още в момента, в който чу, че има уредена виза за там. Нямаше спор затова колко силно искаше да да осъществи този свой блян и разбираше, че не е по силите й да се откаже от заминаването си.
След кратка реорганизация на багажа си тя беше готова за новото предизвикателство. Спарки седеше близо до нея и наблюдаваше как се приготвя да го остави отново и сякаш усетил предстоящата им раздяла тъжно изскимтя.
- О, миличък! Знам, красивото ми бебенце! Толкова ще ми липсваш! – и тя клекна пред него и го прегърна. 
 Тя така и не прослуша всички съобщения на телефона си и не успя да чуе тъжните думи на Майкъл, които  я молеха за обяснение. 

Повече от чувство 39

3 Ноември 1996 година, Бомбай, Индия

Дните на Анджелика и Майкъл протичаха изцяло съобразени с неговият график. Той следваше ангажиментите си и още със слизането си от самолета беше зает. Тя се прибираше в хотела, в който винаги имаше стая и за нея. Много от хората в екипа на Майкъл вече я поздравяваха и въпреки че те двамата стриктно се стараеха да не демонстрират отношенията си, тя усещаше, че всички са наясно какво се случва между тях.

Сингапур и Куала Лампур

След като се освежеше след полета, Анджелика тръгваше да разглежда градовете и да се запознава, доколкото й е възможно с културата на местата, които посещаваха. Тя никога не бе имала шанса да пътува из Азия и сега се възхищаваше на този толкова интересен и изумяващ я свят.
Паралелно на цялото си задоволство от срещата с тази слънчевост на източната култура, Анджелика разбираше отлично, че тя наистина е оставила Майкъл да управлява дните й. Когато си правеше равносметка установяваше, че те двамата се виждат само за няколко часа и че през повече от времето тя беше сама. Той имаше много срещи, репетиции и почти не му оставаше време за нея. Всяка минута прекарана с Майкъл й носеше наслада и изпълваше сърцето й с любовта, която той й даряваше красиво и нежно, но Анджелика започна да си дава сметка, че в името на него не може да върши собствената си работа. Непрекъснатите полети, смяна на обстановка и напрежението й се отразяваха и тя започна на моменти да става все по- нервна и напрегната. Често спомените й я връщаха към красотата на онзи малък средиземноморски остров, на който сякаш бяха попаднали за кратко в безвремието.
Анджелика знаеше, че не може да изисква от Майкъл много. За всички тези дни, откакто беше пристигнала виждаше, че той няма време дори за сносна почивка, защото се стараеше след невероятно напрегнатият си ден да обърне внимание и на нея. Това му костваше по- малко сън и тя разбираше , че е време да си замине, ако искаше той да може да си върши работата и да се възстановява, доколкото е възможно.
Майкъл я гледаше:
- Анджи?!
- Да? Извинявай! Просто си мислех, че вече е време да се връщам в L.A.
- Как така? Защо? – изненада се Майкъл.
- Защото имам работа там, която повече не може да търпи отлагане. Вчера Кенет звучеше много уморен. Знам, че в момента е пренатоварен и не мога повече да злоупотребявам с неговото приятелство. Разбираш ли?
Майкъл я обгръщаше с очи и не искаше и за миг да си представи, че тя отново ще си тръгне и ще го лиши от сладкото си огнено присъствие.
- Ох! – въздъхна той. – Разбирам, но не искам да го правиш.
Майкъл се чувстваше спокоен и невероятно щастлив с Анджелика до себе си. Нейната любов го караше да вижда още по- голям смисъл във всичко, което правеше. В момента, в който той излезеше и я загубеше от погледа и обятията си си мечтаеше за мига, в който ще се върне при нея и ше попие цветният й аромат и ще целуне гладките й нежни устни. Имаше нужда да си почива при нея. Тя успокояваше напрегнатия му уморителен ден с мекият си глас, с милувките и целувките, с цялата й по детски чиста любов, която четеше в красивите и лешникови очи с форма на бадем. После тя се променяше и той й позволяваше да го отведе в царството, където властваше опияняваща сласт и опустошителна похот, в която той изтръпваше и забравяше, че някога е имало други жени преди нея. Анджелика му даваше целият небесен простор и той се рееше в него волен като птица, а крилете му бяха огрявани от слънчевата благодат на любовта и той се къпеше блажено в топлите й лъчи.
Майкъл разбираше, че тя не може да бъде непрекъснато с него. Понякога улавяше нежеланието й да го дели с целият свят, но оставаше безпомощен пред тъгата в нея. Спомни си как веднъж съвсем случайно тя беше казала: „ Защо си Майкъл Джаксън? Искам да си най- обикновен мъж. Името ти ми тежи.” Тогава той не беше отдал голямо внимание на думите й, но сега се опитваше да се постави на мястото й и разбираше цялата мъка в тези изречения. Искаше му се да има машина на времето, за да може с нея да прескочи месеците, които му оставаха до края на турнето. Майкъл често беше започнал да си мечтае за спокойни дни с Анджелика в Невърленд, където нищо и никой нямаше да ги притеснява. Представяше се как двамата се грижат за бъдещото му дете и в тези щастливи слънчеви мисли той не виждаше Деби.
Една вечер, в която беше бил много превъзбуден от умората и цялото му тяло беше като като изтръпнало и сънят все не идваше той си беше мечтал за семейство с Анджелика. Тя спеше спокойно сгушена в обятията му и той си беше мислил как иска да я има за своя съпруга и колко желае деца от нея. В онова състояние, което беше на границата между съня и реалността и в което мечтите изглеждаха така лесно изпълними, Майкъл се бе преизпълнил с невероятно силна увереност, че това ще се случи и един ден Анджелика щеше да бъде негова жена. Деби щеше да разбере. Майка му също трябваше да разбере. Всички щяха да разберат и той най- сетне може би щеше да успее да бъде щастлив.
Анджелика го прегърна през кръста и очите й се впиха в неговите. Скоро не й се беше налагало да води такава борба със себе си и да се колебае между „трябва” и „искам”. Майкъл я караше да полудява от любов. Сякаш с него беше стигнала до съвсем нов етап на осъзнаването си като жена. Тя беше открила колко спяща страст е имало в нея, която той беше отключил без никакви усилия. Понякога се бе срамувала от онова, което прави и говори, докато се любеха. Те бяха толкова безумно откровени в тези минути, че след това Анджелика не можеше да повярва, че това което се бе случвало бе било реалност. За тези дни секса с Майкъл беше бил толкова интензивен и толкова много, че тя не не разбираше как могат да продължават да се желаят същата страст. Колкото повече се любеха, толкова по- хубаво ставаше. Телата им вече се познаваха и безпогрешно откликваха на търсенията си.
Майкъл отговори на погледа й. Очите им за кратко запазиха контакта си, а после той прихващайки я за тила притисна лицето й към врата си, а тя нежно го целуна.
- Наистина ли се налага да си тръгнеш? – тихо попита той.
- Боя се, че да – отговори му тя.
Той въздъхна и ръката му се вплете в абаносовите й къдрици. Усещането за топлото и нежно тяло притиснато в неговото и дискретният й омайващ аромат, накараха Майкъл да изпита невероятна болка. В момента те бяха в Индия и през съзнанието му премина спомена за разходката им с лодка преди два дни. Тогава тя беше изглеждала като изящна източна принцеса на фона на реката и красивата зеленина обгръщаща бреговете й.

Анджелика беше била облечена в традиционните за индийките сари и чори. Цветът им беше светло син и те бяха украсени с много и изящни бродерии от сребърно и златно ламе. Воалът, който беше на главата й финно се спускаше по раменете й , а поставеният по средата на темето й и спускащ се към челото й накит блестеше обсипан със сините и белите си камъчета и в края си завършваше с голям камък в формата на капка. На великолепната й шия и част от деколтето й лежеше огромно колие от същия комплект, а невероятният блестящ ансамбъл завършваше с грозда на разкошни дълги обици. Той за първи път я виждаше силно гримирана и очите й бяха прекрасно изпъкващи на фона на прасковения отенък на скулите и устните й. Майкъл си спомни съвсем ясно чувството на благоговение пред красотата й, което го бе завладяло, докато я бе съзерцавал. Матовата й кожа сякаш сияеше в унисон с проблясващите камъчета на бижутата й, а тя усмихвайки му се бе казала: „ Изкушавах се да си сложа и накит на носа, но се отказах.”
Цялото им плаване по реката беше преминало в трепетното му и неспирно желание да се омайва и да попива прелестта й. Той не знаеше, че тя си беше купила този костюм и когато й се обади с предложението си за разходката и й беше казал с палав тон, че ще я чака един велик махараджа в лимузина, не беше очаквал тя да успее да го изненада така.
Сега Майкъл не знаеше как ще я пусне да си отиде. Не знаеше дали трябва да я пусне. Можеше да я моли да остане. Дори си мислеше, че би могъл да я склони да отложи тръгването си още малко, но знаеше, че не бива да я спира. Анджелика му беше разказала за всичките си усилия и борба, които е вложила, за да достигне до сегашното си положение във фотографската гилдия и Майкъл не можеше заради собственият си егоизъм да стане предпоставка тя да пропилее годините си труд.
Той се освободи от прегръдката й и седна на едно от креслата. Усещаше как иска да каже много неща, а думите не идваха. Анджелика стоеше пред него облечена в разръфаните си къси дънкови панталонки с ниска талия и бялото си късо потниче и беше олицетворение на сексапила. Всяка извивка на прекрасното й тяло се открояваше пред очите му и Майкъл изпита непреодолимо желание да премахне всяка пречка, която се изправяше между тях и да спре времето.
- Г- це Мендес, вие сте най- прелестното създание на тази земя!
Тя се усмихна на неочакваното му откровение и приближавайки се, сложи ръце на облегалките на креслото. Леко надвесена над него тя го изпи с погледа си и отговори:
- Благодаря ви, г- н Джаксън! Сияя само заради вас!
Майкъл остана напълно сериозен и не спираше контакта им с очи. Тя невъзмутимо отговаряше на предизвикателството на погледа му и виждаше как очите му бавно се присвиват и в тях започват да лумва онзи вече така добре познат й хищнически пламък.
Изведнъж той промени цялото си съзерцаващо я изражение и очите и устните му съвсем се присвиха. С бързо движение на ръката си Майкъл сграбчи колана на късите й панталонки и я притегли рязко към себе си. Анджелика едва не загуби равновесие, но успя да се задържи и се отзова на сантиметри от лицето му.
- Знаеш ли какво следва сега? - с дълбок и леко дрезгав глас попита той.
Анджелика се усмихна и каза:
- Да, знам. Телефона ще позвъни и ти ще трябва да тръгваш за всички ангажименти, които ти предстоят.
- Грешен отговор – апострофира я Майкъл. – Смятам да вкуся всеки милиметър от прекрасното ти тяло. Ще изпия всяка капчица отделила се от теб, ще се опитам да те накарам да ме молиш отново за спасението си и когато реша ще ти го дам.
Майкъл говореше с нисък хриптящ и възбуждаш глас, а Анджелика не спираше да се взира в лицето му. Тя отново се усмихна:
- Не би могъл. Имаш задължения.
Майкъл не й отговори нищо, а впи жадните си за плътта й устни във врата й.
След малко, когато и на двамата им причерняваше от обзелата ги страст и желание да се слеят, когато и двамата бяха само стонове, породени от целувки и докосвания, телефона позвъни. Анджелика въздъхна дълбоко и недоволно, а Майкъл стана, за да отговори на обаждането. Тя чу дрезгавият му глас и задъхана проследи как той прочиства гърлото си, докато говореше.
- Да, ОК. След по- малко от 10 минути идвам – каза той.
Анджелика, чувайки тези думи едва сдържа стона си в израз на протест. Беше невероятно възбудена. Цялата тлееше в желанието и това, че чуваше как Майкъл ще излиза я караше да се чувства пометена и опустошена.
Той затвори и остана прав до телефона. Видя как Анджелика посегна за потничето си и го облече, а после проследи как повдигайки леко таза си издърпва смъкнатите си панталонки и ги закопчава. Тя не го поглеждаше, а действаше методично, но Майкъл виждаше как отчаяно се опитва да нормализира дишането си.
- Миличка, съжалявам! – Каза той. - Аз мислех, че имаме време.
Анджелика все още потръпваше от пулсиращата възбуда, която я бе завладяла със страшна сила. Цялото й тяло гореше и тя не успя да проконтролира сълзите на отчайващото безсилие, които се спуснаха по скулите й и тежко започнаха да капят по голите й бедра. Тя закри бързо лицето си с длан, но Майкъл видя всичко и веднага се приближи и сядайки на масата срещу нея каза:

- Анджи, погледни ме! – и посегна към ръката й.
- Не ме докосвай! – помоли през сълзи тя. – Отивай! Не ги карай да те чакат.
- Не се сърди. Моля те! Знаеш, че искам да остана.
Тя усещаше, че колкото повече той й говори, тя се чувства още по- зле. Страстта я беше погубила и сега оставайки сама по пътя на нейното утоляване се чувстваше обидена и наранена.
- Хайде, ангелче! Моля те, не плачи! Знаеш, че ще ти се реванширам. И на мен не ми е по- добре. Само ме погледни – усмихна се Майкъл.
Анджелика не искаше нито да го гледа, нито да го слуша. Знаеше, че няма логика в това да му се сърди, но начина, по който я беше накарал да се чувства още гореше пагубно вътрешността й и тя протестираше срещу необмислената му постъпка и срещу цялата му ангажираност.
- Отивай, Майкъл! Остави ме, моля те! Ще се оправя. Тръгвай!
Майкъл я погледа още малко незнаещ какво да каже и след това се изправи, казвайки:
- Ще се върна след няколко часа, миличка.
- Да, ОК. Тръгвай сега!
След малко тя го чу да казва: „Довиждане. Обичам те!” и да затваря вратата след себе си, оставяйки я отново сама.
Близкият спомен за дланите, устните и думите му все още изпращаше парещи импулси в нея и тя безпомощно впи пръсти в облегалката на креслото. Анджелика никога не бе изпадала в подобна ситуация. Тя не беше и чувала някоя от приятелките й да беше докарвана до състоянието, в което беше тя сега и мъжа да си беше тръгвал. Знаеше, че Майкъл има разписание, което следва стриктно, но в момента това никак не й помагаше. Беше се почувствала неспособна да се противопостави на желанието си, което бързо замъгляваше съзнанието й. Анджелика за първи път в живота си изпитваше такава силна зависимост от секса и за първи път той я караше да забравя за заобикалящият я свят. Скоро си бе мислила, че би се отдала на Майкъл където и да я пожелае. Тогава нищо не съществуваше и всичко се случваше съвсем първично и естествено. В този момент тя имаше остра нужда да го почувства в себе си и не знаеше как да се справи с тази необходимост.
- По дяволите, Майкъл! – простена тя и отново се разплака.
Вече не плачеше заради желанието си, а от осъзнаването, че тя никога няма да има нормална връзка с него и това я караше да се увлича още повече в самосъжалението си. Да, тя бе поела риска да бъде с Майкъл въпреки всичко и на всяка цена, но цялото й същество се бунтуваше от невъзможността той да бъде отдаден единствено и само на нея. Съществуваха Деби, бъдещето им дете, майка му, децата, на които той не спираше да помага, музиката, танца и всички други ангажименти, които я отдалечаваха от нея. Анджелика знаеше, че той я обича и че любовта му е силна, но не знаеше дали тя приоритет в живота му.
С тези мисли тя влезе в банята и след като си взе душ извади куфара си и започна да прибира дрехите си в него. След като всичко беше вътре, Анджелика взе телефона, за да се информира за полет към Америка. Имаше след 4 часа и тя си запази място. После извади един лист от чекмеджето на писалището и написа: „ Не ми се сърди! Мразя сбогуванията. Много те обичам! Анджи.” След това остави бележката на спалнята и излезе от апартамента и се отправи към летището, за да напусне Индия. Анджелика осъзнаваше, че постъпката й е импулсивна и вероятно много ще нарани Майкъл, но някъде дълбоко в себе си тя парадоксално искаше да го заболи.

Повече от чувство 38

Анджелика крачеше бавно из лобито и се бе замислила, когато две ръце я хванаха за кръста и тя чу гласа на Майкъл:
- Готов съм.
Тя се обърна и в първият момент очите й се разшириха, след това прихна да се смее, но Майкъл бързо сложи длан върху устата й.
- Тихо, Анджи. Не реагирай така!
- Майкъл! Изглеждаш... – изкиска се тя. - Ох...
Анджелика едва удържаше смеха си, защото Майкъл наистина изглеждаше невероятно в дегизировката си. Беше с тъмни очила, изкуствени бакенбарди, които покриваха цялата му челюст и прекрасна добре оформена брада с мустаци. Косата му беше прибрана под спортна червена шапка с козирка. Беше облечен в светло сини широки дънки и свободно падаща черна риза. На гърдите му лъскаше ланец, на който беше окачен малък компакт диск, върху който блестяха камъни. Беше обут с високи маратонки и крачолите на дънките му бяха втъкнати в тях.
- Оооо... Не мога. Имам нужда да се смея. Моля те, Майкъл! Не мога! – каза тя и стоически стисна зъби.
- Як ли съм? - попита той, усмихвайки се.
- Ох, имам нужда от фотоапарата си! Как успя? От къде намери всичко това?
- Аз имам и други неща и понякога ги ползвам. Забавно е, когато не те разпознават. Въпреки, че винаги се намира някой, който все пак разбира кой съм... Обади ли се за такси?
- Не. Навън има.
Те излязоха през главния вход на хотела и Анджелика помоли пиколото за такси. Майкъл я беше прегърнал през кръста и те търпеливо зачакаха таксито да дойде. Когато пристигна и портиера изпълни молбата им да упъти шофьора къде желаят да отидат, те се качиха и потеглиха.
Майкъл се чувстваше много странно, защото рядко през живота си си бе позволявал да рискува да излиза без охрана. Сега дори не знаеше къде отиват. Не знаеше, дали все пак някой няма да го познае, но тази неизвестност и риск го караха да чувства приятния гъдел на вълнението, което се разливаше в него. Искаше да види истинският живот без престореност и маски, защото знаеше как почти всички хора играят пред него. Беше свикнал да бъде величан, ласкан, харесван и обичан, но винаги се съмняваше в откровеността на онези, които му се усмихват. Сега двамата с Анджелика щяха да попаднат в реалния свят и Майкъл се надяваше да открие отговорите на въпросите, които имаше. Той усети как тя го гледа и малко след това, неиздържайки се разсмива.
- Анджи, спри да се смееш! – Помоли я той.
- Не мога. По- силно е от мен. Изглеждаш... Изглеждаш...Сладък си. Много си сладък. Харесваш ми с брада – повдигна вежди тя.
Майкъл също се усмихна и попита:
- Как изглеждам? – И застана сериозно.
- Харесваш ми!
- Знаеш какво питам.
- О! – Досети се тя. - Извинявай! Ами, не знам. Аз не бих те познала никога, ако някой не ми каже да те наблюдавам и не си поставя за цел да се вглеждам в чертите ти. Мисля, че не трябва да се усмихваш. Оставай по- често сериозен, защото усмивката ти е уникална.
- Добре. Друго? – попита той.
- Не. Не мисля. Убиваш ме с този ланец – изкикоти се тя отново.
- Cool съм, нали?
- О, да! – отговори му тя и се заля в смях.
Анджелика виждаше, че Майкъл е добре дегизиран, но въпреки всичко не спираше да го изучава, за да открие евентуални пробойни. Той разбира се, че можеше да бъде разпознат, но от някой, който му е близък, от нея. Не знаеше как хора, които не са го срещали отблизо биха могли да предположат, че мъжа с черната брада и лъскавият кичозен ланец би могъл да бъде самият Майкъл Джаксън.
Таксито спря и те слязоха и се запътиха, хванати за ръце към посочения им от шофьора вход на клуба. Вълнението владееше и двамата.
Анджелика почти се страхуваше за сигурността на Майкъл, защото спомена за феновете, които бяха окупирали колата в Сарагоса се завърна със страшна сила. Тогава те бяха защитени, но сега бяха съвсем сами. Ако Майкъл бъдеше разпознат тя дори не можеше да си представи какво би могло да се случи.
Майкъл от своя страна беше с приповдигнато настроение заради възможността да е свободен. Никога не беше обичал клубовете. Като малък, докато пътуваха по участия, той беше видял достатъчно неща, които го отблъснаха завинаги от тях, но сега искаше да се потопи в света на една нормална влюбена двойка. Искаше да заведе момичето си на среща, искаше да я накара да се почувства поне за кратко и доколкото е възможно в една обикновена връзка с него. Майкъл отлично разбираше, че няма да може да го прави редовно, но си обещаваше, че ще се опита да направи всичко по силите си, за да могат по- често да са навън заедно и извън рамките на четирите хотелски стени. Не можеше си позволи да излизат без охраната му, защото добре знаеше колко е опасно, но тази вечер беше решил да поеме този риск и се надяваше да не съжалява

Клуба беше голям и препълнен с хора. Имаше танцуващи почти навсякъде и на Майкъл и Анджелика им беше интересно да наблюдават обстановката с огромен интерес. Той, защото много рядко бе попадал в такава, а тя, защото й беше любопитно как изглежда клубния живот извън Америка.
Настаниха ги на голямо сепаре, което беше заето от група младежи, които за кратко огледаха странната двойка и след това продължиха разговорите и закачките си.
Майкъл постепенно се отпусна и облягайки се назад прегърна Анджелика, която понечи да го целуне, но се спря.
- Какво? – Попита изненадан той.
- Страхувам се да не ти разваля дегизировката – прошепна му тя.
- Не се притеснявай, здрава е – каза Майкъл и я целуна.
Той се заслуша в музиката, саунда и диджея и прецени, че са на много добро ниво. Диджея се справяше страхотно с миксирането и имаше наистина много добри попадения. Майкъл поклащаше глава в ритъма и наблюдаваше с интерес танцуващите, търсейки някое оригинално движение, което би могъл да използва.
Анджелика много обичаше да танцува и беше абсолютно нетипично за нея толкова дълго да седи на мястото си, когато е в клуб. Музиката я вълнуваше и тя едва удържаше желанието си да вземе ръката на Майкъл и да го поведе към танцуващата около тях тълпа от хора, но разбираше, че не може да го направи и само наблюдаваше как останалите се забавляват.
- Харесва ли ти? – Попита Майкъл.
- Да. Много. Хубаво е, а музиката, която предлагат е добра и...
Анджелика щеше да добави още нещо, но Майкъл я спря с жест, защото чуваше началните акорди на They Don't Care About Us. Тя първоначално се учуди на реакцията му, но след малко чу гласа му да ехти от мощните колони и се усмихна. Майкъл беше любопитен да чуе как диджея ще миксира песента му и затова беше прекъснал така неучтиво Анджелика. Той също се усмихна, когато песента свърши. Момчето зад пулта наистина разбираше от работата си и всичко, което беше добавил към оригинала бе направено с много вкус и слух.
- Добър е – каза Майкъл.
- Кой?
- Диджея.
Анеджелика започваше да се отегчава и сякаш Майкъл забеляза досадата в нея, защото я попита:
- Има ли ти нещо?
- Не – излъга го тя.
Майкъл поклати глава и добави:
- Кажи ми!
- Нищо. Просто...
- Скучно ли ти е? – отгатна той.
- Не, но... Аз обичам да танцувам в клубовете.
- Тогава защо не танцуваш? – Изненада се Майкъл.
- Ти се шегуваш.
- Защо да се шегувам?
- Не бих могла да танцувам пред теб.
- Защо не? – Недоумяваше Майкъл.
- И питаш?! Срамувам се.
- От кого?
- От теб.
- Моля?! Защо?
- Как защо? Защото знам кой си. Ще изглеждам смешна.
- Сега, казвайки това си смешна. Щом искаш да танцуваш – танцувай.
- Не мога. Срам ме е.
- Анджи, това съм аз – усмихна се той. - Как може да те е срам от мен?!
- Може, точно, защото си ти.
Майкъл осъзнаваше, че много рискува с постъпката си, но я хвана за ръката и се изправи.
- Хайде, ела да танцуваме.
- Не, недей. Моля те!
- Хайде, Анджелика! Нека се забавляваме!
Тя се изправи и прошепна в ухото му:
- Майкъл, не рискувай заради мен. Моля те!
- Не се тревожи – и той я поведе към центъра на дансинга, където сякаш всичко кипеше.
Анджелика се съпротивляваше, но Майкъл държеше здраво ръката й, докато си проправяше път през сгорещените от танца тела на заобикалящите ги хора. Той сякаш започна да стъпва по- леко и усещаше как музиката го обсебва. Извърна се към нея, а в този момент тя изпитваше огромно желание да види очите му, които бяха скрити зад слънчевите очила.
- Хайде, Анджи, отпусни се! – Каза той и я прегърна. – Усети музиката и не мисли за друго.
- Аз... Майкъл, не мога. Ще ми се смееш. Аз не умея да танцувам добре.
- Стига вече! Танцувай заради мен. Моля те! – И Майкъл я целуна по врата.
Изкуствената му брада я погъделичка, но тя хареса това усещане и после намери устните му, за да ги слее със своите. Майкъл я притисна по- плътно към себе си, и тя усети как той продължава да се движи и как уверено увлича и нея в неговия ритъм, подчинен на музиката.
Майкъл почувства как Анджелика бавно се отпуска и как сексапилното й тяло се предава на желанието на разума да танцува и се отдръпна от нея и все още държейки ръцете й я загледа. Тя отбягваше погледа му, но когато започна

 Песента и с превод за онези, които не знаят английски език

„Secret” на Madonna сякаш нещо се промени, очите се изпълниха с онзи блясък, който имаше в тях, когато той я любеше и тя заживя само с песента. Пристъпвайки бавно към Майкъл тя се обърна с гръб към него и обвивайки ръце около врата му сластно заизвива тялото си. Майкъл я прегърна с една ръка около кръста и се включи в предизвикателните й движения. Отстрани двамата изглеждаха така сякаш правят любов пред десетките хора около тях. Анджелика отпусна глава на рамото му и затворила очи се опитваше да забрави, че зад нея стои един перфектен танцьор и да се остави на усещането, че това е любимият й човек. Наслаждаваше се на начина, по който той я предизвикваше с движенията си и я караше да се чувства сигурна. Чу го да прошепва в ухото й:
- Кой ти каза, че не можеш да танцуваш?
След това той я извърна към себе си, а Анджелика напълно забравила за стеснението си обви единия си крак около неговия и с вълнообразните си движения на тялото си, в които се включи и той, го караше сякаш да прониква в нея и да я владее. Той не можеше да спре обзелото го под нейно влияние усещане за сливане с песента и се подчиняваше на желанието й да го има на дансинга.
Анджелика почти не отваряше очи, защото знаеше, че няма да срещне неговите. Искаше само да го чувства и да се омайва от силата, с която я владееше. Тя обичаше тази песен и сега сякаш я слушаше по друг начин. Сякаш думите придобиваха съвсем друго значение. Майкъл я бе открил в един токова самотен момент в живота й и й бе показал за кратко какво е щастие, любов и желание. Тя се притисна към него и прошепна:
- Обичам те! Толкова те обичам!
Майкъл започна да я целува и те разтапяйки се един в друг, треперещи от спохождащата ги възбуда и екстаз от осъзнаването, колко са щастливи да могат да се имат не спираха да преплитат телата и езиците си в забравата на открития Рай.
Двамата бяха толкова откровени в споделянето на чувствата си, че за кратко време бяха успели да привлекат вниманието на заобикалящите ги и да ги накарат да не могат да откъснат погледи от тях. Анджелика беше изключително чувствена във всяко едно свое движение. Мъжките погледи я следяха с копнеж и изпиваха сексапилните й форми. Тя беше съумяла бързо да разпали низките страсти в тях и почти всеки мъж наоколо я пожела и завидя на странния грозник, когото тя целуваше с неописуема страст. Анджелика предизвика особено силен интерес в три момчета, които бяха застанали много близо до тях двамата и не правеха нищо, освен да ги наблюдават. Погледите им я събличаха и в очите им се четеше много похот, която вещаеше неприятности.
Майкъл ги забеляза и спирайки да я целува каза:
- Анджи, нека да се махаме от тук.
Тя все още под въздействието на танца и онова, което си споделиха чрез него го погледна и се помоли:
- Само още една песен. Една. Моля те!
Майкъл отправи поглед към малката групичка до тях. В момента те не ги наблюдаваха и той реши, че може би се е заблудил и усмихвайки й се каза:
- Добре, но само една.
- Благодаря ти! – Отговори му тя, прегръщайки го.
Майкъл почти не танцуваше, защото знаеше, че няма как да избяга от стила си и ако се остави на ритъма щеше да стане много подозрително. А и не обичаше да става център на внимане на такива места. Сцената беше място, където той можеше да сподели с останалите уменията си. Усмихваше се на Анджелика, която вече съвсем освободена от първоначалното си стесенение се забавляваше и не искаше да прекъсва насладата й, защото много добре познаваше усещането да си обсебен от ритъма и как той може да те отнесе на неподозирани места и да те накара да се чувстваш свободен като птица. Но за секунди нещата добиха друг обрат. Момчета, които бяха наблюдавали Анджелика преди малко се приближиха и затанцуваха около нея като с телата си препречиха пътя му.
- Анджи! – Извика той. – Ела! Нека да тръгваме!
Тя вече беше усетила предизвикателството на мъжете около нея и се опита да си проправи път, но те я спряха като се приближиха плътно един до друг. Анджелика загуби Майкъл от очите си и опитвайки се да си проправи път помоли:
- Пуснете ме да мина, моля!
- За къде бързаш, красавице? – На развален английски каза единия от тях и тя усети силната миризма на алкохол.
През това време Майкъл, борейки се се опитваше да намери начин да премине през образувалата се стена пред него, но единият от натрапниците го изблъскваше при всеки негов опит.
- Пусни ме да мина! – Извика Майкъл.
- Или какво?
Майкъл пак се опита и отново беше изблъскан. Усещаше как кръвта нахлува в главата му и как го обзема непозната за неговия характер и темперамент ярост и злоба. Идеше му да разкъса на парчета нагло хилещият му се в лицето мъж. Следващият му опит отново се оказа неуспешен. За кратко той успя да види как един от другите двама се опитва да сложи ръце върху кръста на Анджелика и как тя го отблъсква и извика:
- Хей, остави я!
Онзи се обърна към него и каза:
- Разкарай се, грознико!
Майкъл се опита пак да преодолее живата преграда преграда пред себе си, но попадана в ръцете на единия от тях и той с див пламък в очите си му изсъска:
- Спри да ме дразниш! Когато свършим с нея ще ти я върнем. Или не?!
- Анджи! – Извика Майкъл, виждайки как другите две момчета започват да се отдалечават с нея и той вече трудно я вижда измежду танцуващите.
До него стигна гласа й изпълнен със страх и молба да го вика и той истински полудя. Събрал в себе си цялата ярост, на която бе способен, той най- после успя да се измъкне от наглеца и се отправи след другите двама, освирепяло проправяйки си път между нищо неподозиращите забавляващи се хора. В един момент усети как една ръка го спира и той не може да продължи. Обърна се и лицето на същия мъж му се ухили:
- Бързаш ли за някъде?
- Пусни ме! – Изкрещя Майкъл.
Момчето продължаваше да му се хили, а Майкъл се бореше със здравите му като менгеме ръце и почти полудяваше от страх, че губи ценно време и няма да може да открие Анджелика. През съзнанието му преминаваха мисли какво можеше да й сторят и самата идея някой да я докосва караше светкавици да пронизват мозъка му.
- Спокойно, друже! – Каза мъжа.
В следващият момент нещо се случи и докато Майкъл осъзнае какво става видя как Бари с едно бързо движение свали на земята натрапника и каза:
- Елате, г-н Джаксън!
- Бари?! Тя... Трябва да намерим Анджелика! Тя... Те тръгнаха натам – и Майкъл посочи накъде бяха тръгнали с нея другите две момчета.
- Елате, господине! Тя вече е с Дан, мисля!
- Мислиш или е? – Нервно попита Майкъл. – Разбери, Бари! Трябва да я намерим!!! Боже!
Бари веднага се свърза по станцията с Дан, а Майкъл припряно я издърпа от ръката му.
- Дан? Тя с теб ли е? Откри ли я, Дан?
- Да, господине. В колата сме – отговори му Дан.
- Дай ми я да я чуя!
Гласа й го накара да изпита и спокойствие и притеснение, защото в начина,по който трепереше усети ужаса, който беше изживяла.
- Майкъл? Добре ли си?
- Да, мъничката ми. Добре съм. Ти как си?
- Аз съм добре – отговори му тя, но гласа й се загуби в сълзи.
- Анджи, не плачи, прекрасна! Недей!
- Къде си, Майкъл? Искам да те прегърна.
- Всеки момент съм при теб.
Майкъл бързаше да стигне при нея, защото искаше да се увери, че е освен стреса от ситуацията, тя е добре. Щом влезе в колата, Анджелика веднага се вкопчи в прегръдката му и той разбра колко е ужасена и че все още е под влияние на изживения страх. Той я притискаше към себе си и не спираше да се обвинява, че не бе успял да предотврати събитията, въпреки че ги беше предугадил. Беше се оказал абсолютно безпомощен и осъзнаваше, че ако не се бяха появили телохранителите му последиците за Анджелика вероятно щяха да са страшни. Тази мисъл не му даваше спокойствие и го караше да изтръпва. Беше си обещал да я закриля, а не бе успял да направи нищо, за да я предпази. Майкъл разбираше колко безпомощен се оказа и си даваше сметка, че в реалния живот не би могъл да помогне на момичето си, ако някой застраши нейната сигурност.
- Извинявай, скъпа! Съжалявам, че не успях да ти помогна и да ги спра! Моля те, успокой се!
- Обичам те, Майкъл! – Притискаше се, трепереща в него тя. – Не позволявай това да се случи отново! Моля те!
- Никога, миличка! Обещавам ти! Те нараниха ли те?
- Не, но... Боже, те не се шегуваха!
Майкъл взе лицето й и целуна всяка бисерна сълза по него.
- Извинявай, моля те да ми простиш! Моля те!
- Какво можеше да направиш ти, Майкъл? Те бяха трима, а и толкова големи.
- Само при мисълта... – Майкъл затвори очи. – Ако нещо ти се беше случило...
Той не успяваше да изгони спомените от съзнанието си. Виждаше как тя се загубва от очите му и паниката се връщаше с пълна сила.
Анджелика постепенно се успокои в прегръдката на Майкъл и докато пристигнат до хотела тя спря трепери.
Те вървяха към апартамента му, а той си мислеше, че тази вечер бяха истински щастливци. Щом стигнаха, Анджелика влезе вътре, а Майкъл се обърна към телохранителите си и каза:
- Момчета, не мога да ви опиша колко съм ви благодарен! Радвам се, че не успях да ви се изплъзна! Благодаря ви! – И той им стисна здраво ръцете.
Когато влезе вътре Анджелика не беше в хола и той я намери в спалнята да се съблича. Тя му се усмихна, а Майкъл се приближи към нея и прегръщайки я попита:
- Как си, миличка?
- Добре съм. Бях уплашена много, но вече ми мина. Радвам се, че Дан ме откри! Знаеш ли, за теб работят невероятни професионалисти!
- Да, наистина, такива са – съгласи се той.
Майкъл чувстваше как мъжкото му достойнство е смазано. Искаше му се тя да благодареше на него и той да бе съумял да направи за нея онова, което Дан и Бари направиха.
Анджелика каза:
- Искам да си взема душ. Сякаш усещам отпечатъците им по тялото си. Искам да ги махна.
- Ще ме изчакаш ли само да сваля тези неща от себе си? – Попита Майкъл посочвайки към лицето си.
Тя кимна, а той започна внимателно да сваля изкуствената си брада, мустаци и бакенбарди. Анджелика наблюдаваше с интерес как той отново се превръща в любимия й мъж, а Майкъл й се усмихна вяло и тя забелязвайки, че нещо не както трябва го попита:
- Майкъл, какво ти е?
- Нищо, защо?
- Не знам. Изглеждаш...
- Нормално е, Анджи. Тази вечер трябваше да се забавляваме, а виж какво се случи.
Тя се приближи до него и го прегърна.
- Майкъл, това се случва непрекъснато по клубовете. Не се измъчвай толкова.
- Как няма да се измъчвам, скъпа?! Те можеха да те... А аз нищо не успях да направя, за да те защитя – виновно каза той.
- Миличък, толкова ми беше хубаво с теб там! – И тя отмести няколко кичура, които се бяха спуснали пред очите му и го целуна. – Не си мисли за тях. Никой не би могъл да ги спре, ако не е професионалист. Ставала съм свидетел на такива случки, дори и на престрелки заради жени. Ти направи всичко по силите си.
- Не ме успокоявай, Анджи. Нищо не направих. Нищо! Стоях и гледах безпомощен как те губя от погледа си.
Анджелика искаше да извади по възможно най- бързият начин Майкъл от състоянието, в което се намираше. Не искаше да го гледа такъв. Тя наистина знаеше какво говори и вярваше в думите си, дори те да му звучаха само успокояващо. Беше виждала как мъже, които бяха много по- силни физически от Майкъл не успяваха да се справят в такива ситуации. Спомни си как при една такава свада неин приятел беше намушкан в бедрото. Анджелика наистина беше безкрайно благодарна, че нищо подобно не се случи с тях тази вечер. Тя знаеше, че Майкъл няма как да е виждал и участвал в подобни ситуации. Света, в който живееше беше някак стерилен и изолиран и тя се радваше, че покварата и престъпността стигаха до него само чрез медиите. Той продължаваше да изглежда много сърдит на себе си и тя съвсем по женски се гушна в него и предизвикателно каза:
- Спомняш ли си какво ми обеща сутринта?
Майкъл я погледна изненадан и леко отблъсквайки я от себе си каза:
- Не мисля, че мога да изпълня обещанието си точно сега.
- Не можеш или не искаш? – по същия предизвикателен начин го попита тя, приближавайки се отново към него.
- Недей, Анджи! – помоли се Майкъл и се отдръпна от нея.
- Преиграваш! – Констатира Анджелика. – Все пак аз бях потърпевшата и застрашената. Спри да разиграваш сцени.
Майкъл за миг застина и я стрелна с погледа си, а в очите му тя прочете изненада, раздразнение и обида.
- Ще влизаш ли в банята? – Студено я попита той.
Тя нищо не му отговори. Просто рязко се обърна и усещайки как нещо я стяга за гърлото, влезе в банята.
Оставайки сам Майкъл ядосано заприбира дегизировката си, като не спираше да се увлича и да позволява на гнева в него да ескалира. Какво знаеше тя за него? Как си позволяваше да му говори така? Той беше изпитал ужас, че не може да й помогне, беше бил разкъсван от болка заради безсилието си, а тя мислеше, че преиграва. Самият той бе рискувал изключително с това излизане и сега съжаляваше, че го бе направил, защото тя очевидно не оценяше жеста му. Майкъл беше от хората, които обичат да контролират всичко, което се случва в живота им и да се чувства слаб и безпомощен беше меко казано неприятно за него. Анджелика можеше да пострада, а той нямаше власт и не можеше сам да се справи с гнусните и похотливи ръце на пияните мъже. А тя му казваше, че преиграва!?
Майкъл излезе от спалнята и влизайки в хола на хотелския апартамент взе телефона и поръча една бутилка вино. Знаеше, че е глупаво от негова страна точно сега да пие, но имаше нужда да усети как червената течност се разлива в него и да й се отдаде. Той дочу лек шум от спалнята и разбирайки, че Анджелика е излязла от банята се върна там, за да може и той да си вземе душ.
Тя видя как той премина покрай нея без да я поглежда и се ядоса на себе си. Как беше могла да остави работата си, която толкова обичаше, да прелети хиляди километри и сега Майкъл да я кара да съжалява, че го беше сторила. Не беше дошла при него, за да спорят, да се сърдят един на друг или да се разминават безмълвно. Чувстваше се глупаво. Може би не трябваше да му говори по този начин, но тя се бе опитала да го извади от състоянието му и да го накара да спре да се обвинява за нещо, което не би могъл да контролира. Ситуация като тази беше ежедневие по клубовете и вместо той да успокоява нея, защото тя беше застрашена се налагаше тя да се опитва да лекува накърненото му мъжко достойнство. Беше се опитала, а той я бе отблъснал.
След малко Майкъл излезе от банята и след като се подсуши, обу боксерки и тениска. Докато го правеше наблюдаваше Анджелика, която вече беше легнала и пред него се разкриваше прекрасния й гръб, овалните й красиви форми на ханша, които съблазнително изпъкваха изпод завивката и го обзе още по голям яд и болка, че така се бяха сдърпали. Той първосигнално взе хавлията и свивайки я на топка я запрати към срещуположния ъгъл на стаята. Тя прелетя над Анджелика и блъскайки се в стената тупна на пода. Майкъл видя как Анджелика се стресна и леко потръпна и му се прииска, да й каже, че не може да му говори така, но се отказа и излезе от стаята.
Майкъл беше изпил първата бутилка и вече започваше да пие от втората и със замъглено от алкохола съзнание започна да си мисли, че беше прекалил преди малко. Виното го беше замаяло и той усещаше невероятен прилив на енергия. Случката в клуба му се струваше малка и незначителна. Сега си представяше как Анджелика чувствено отрива красивото си и сексапилно тяло в неговото и му се прииска да я прегърне и да прави любов с нея. Майкъл стана бавно, леко се олюля и залитайки се подпря на облегалката на дивана.
- Опааа! – изкикоти се той и успявайки да запази равновесие продължи с лек порив напред и поклащайки се към спалнята.
Анджелика не спеше, когато Майкъл влезе и тежко се строполи на леглото до нея. Тя усети как той я прегръща през кръста и се притиска към нея. Лъхна я силната миризма на алкохол и тя стисна зъби, когато усети устните му да целуват врата й, а когато ръката му се плъзна по бедрото й тя се отдръпна и я премести от себе си.
- Ооо, ти не спиш? – Каза Майкъл.
Тя не му отговори, а той отново сложи ръка на крака й.
- Спри, Майкъл! Искам да спя! – Настоя тя.
- А на мен не ми се спи.
- Не спи тогава, но не пречи на моя сън !
- Ооо, вече и ти преча. Така ли?
Анджелика нищо не отговаряше, а се бореше със силното си желание да му каже да отдръпне ръката си от нея и да спре да се притиска към тялото й, защото я задушваше с неприятната миризма на алкохол, която сякаш се процеждаше през всяка пора на тялото му. Майкъл очакваше отговора й, но след като не го получи тромаво се надигна и подпирайки се на лакът, хвана лицето й и го извърна към себе си.
- Не ми отговаряш. Преча ти вече, а?
- Какво искаш, Майкъл? – Ядосано го попита тя.
- Нищо вече – отговори й той и рязко отблъсна главата й в предишната й позиция и я освободи от дланта си.
Анджелика се изненада от неподозираната му грубост и понеже едно от нещата, които ненавиждаше беше агресията, но когато тя беше съпроводена и с алкохол я караше да излиза извън кожата си. Тя бързо се извърна към него и с треперещ от гняв и обида глас попита:
- Как смееш да ме блъскаш така? За кой се мислиш?
Той й се усмихна нагло и съвсем спокойно и с удебелен от алкохола език каза:
- Аз съм Майкъл Джаксън. За никой не се мисля.
Тя присви гневно очи и се изправи от леглото. Майкъл я погледна изненадано:
- Къде, красавице?! Ела тук, ела! – Повика я той и потупа с ръка опразненото от нея място на леглото.
- Не, няма – отказа тя. – Отивам да спя.
- Аз ще дойда с теб – каза той и започна бавно да се надига, действие, което му костваше усиля. – Опаааа! Главата ми тежи. Ще ми помогнеш ли?
- Не искам да идваш.
- Аз все пак ще дойда.
Анджелика го погледана ядосано още веднъж и излезе от стаята.
Виното вече бе започнало да действа и съвсем беше замаяло Майкъл и той по никакъв начин не осъзнаваше реакциите и думите си. Почти не му се случваше да пие и такова количество алкохол оказваше своето пагубно влияние върху разума и тялото му. Натрупващата се вече умора, натоварването от турнето и пътуванията също бяха спомогнали и той беше напълно пиян.
С усилия се изправи и усещайки силно замайване му отне време, за да координира движенията си. След това бавно и отново залитайки стигна при Анджелика, която вече беше легнала на дивана в хола.
- Майкъл, моля те, върни се в леглото! – Умоляващо каза тя, когато го видя.
- Нееее... Теб те няма там... Искам при теб!
Анджелика беше ядосана на Майкъл, който така безотговорно се беше напил и искаше просто да го накара да си легне и да заспи. Тя едва се владееше да не му се развика, но тъй като осъзнаваше, че е напълно безсмислено се опитваше по всякакъв начин да отблъсне желанието му да е близо до нея.
Майкъл застана пред Анджелика и леко поклащайки се попита:
- Защо ме гледаш така, прекрасна? Знам, че съм пиян. Напих се зверски – отново се изкикоти той.
- Иди да си легнеш, миличък. Хайде, аз ще ти помогна – и Анджелика се изправи.
- Искам при теб, Анджи! Искам! – Повтаряше той, докато тя прегърнала го през кръста и поела цялата му тежест вървеше с него към спалнята. – Нали няма да ме оставиш сам? Недей, Анджи! Искам да си при мен! Ще те оставя да спиш. Обещавам!... Обещавам!
На Анджелика изведнъж й домиля за него, защото осъзна, че той просто беше пиян и нито беше искал да я обиди и нарани, нито знаеше какво върши. Обзе я силен гняв, който беше отправен срещу онези три момчета в клуба. Те бяха провалили цялата им вечер и тя се почуства ограбена. Цяла една нощ беше пропиляна. Нощ, през която двамата с Майкъл нямаше да се сърдят един на друг и той нямаше да се напие така, ако не бяха отишли в онзи клуб.
- Добре, Майкъл. Ще остана при теб.
- Благодаря! – Тихо каза Майкъл.
Когато легнаха той отново се притисна плътно в нея и постепенно Анджелика се отпусна. Тя имаше нужда след тази изпълнена с толкова отрицателни емоции, страх и ужас вечер най- сетне да затвори очи и да заспи. Въпреки силната алкохолна миризма, която вече се стелеше из цялата стая топлината на тялото на Майкъл я успокояваше и унасяше. Тя хвана ръката му, с която я обгръщаше през кръста и се остави съня да дойде. И точно, когато почти заспиваше, силният пеещ глас на Майкъл я върна отново в будно състояние.

„Angie, Angie, when will those clouds all disappear?
Angie, Angie, where will it lead us from here?...”

Той не пееше целия текст на песента и на моменти само я тананикаше с уста или с глас допълваше с „На, наa, нааа...”. После си спомни част от нея и пак запя:

„Angie, you're beautiful... na, na, na…
Angie, I still love you, remember all those nights we cried?
All the dreams we held so close seemed to all go up in smoke
Let me whisper in your ear:”

И той наистина шептеше в ухото й:

„Angie, Angie, where will it lead us from here?
Oh, Angie, don't you weep, all your kisses still taste sweet
I hate that sadness in your eyes…”

После гласа му започна да затихва и той пееше само:

“Angie, you're beautiful... na, na, na…
But Angie, I still love you, baby
Evеrywhere I look I see your eyes
There ain't a woman that comes close to you
Come on Baby, dry your eyes…
“Angie, you're beautiful... na, na, na…”

- Обичам те! – каза той и малко след това дишането му стана равномерно и дълбоко и Анджелика разбра, че беше заспал.

Повече от чувство 37

- Ще ми кажеш ли най- сетне?! – настояваше Майкъл – Аз как ти разказах преди малко.
- Добре, добре ще ти кажа.
Анджелика го погледна палаво, а той очакваше отговора й с любопитство, което тя съзираше в очите му.
- На 15 – отговори тя, свеждайки поглед.
- Аууу... Ти си била дете – изуми се той.
- Когато съм си мислела след това, да, наистина бях дете, но тогава разсъждавах по друг начин. Всички мои приятелки вече бяха развити, а аз не исках да изоставам. Исках да се почувствам жена. Луис беше приятел на Енрике... И се случи.
- И? Как беше? – Любопитстваше Майкъл.
- Ужасно! Не спирах да треперя от страх, а после плаках от болка. Сега знам какво е да не си готов за тази стъпка и един ден, ако имам дъщеря ще й обясня, че не бива да го прави, ако истински не го желае.
- Това се отнася за всичко в живота ни, нали?
- Да, така е... Майкъл, а ти бил ли си някога с девствено момиче? – Попита го тя.
- Да. Случвало ми се е.
- Ще ми разкажеш ли?
- Да, щом искаш. – Майкъл се замисли за кратко и заразказва - Бяхме на турне. Турнето се казваше „Victory”. Тя беше от онези момичета, които следват групите на всеки концерт. Познавахме я, защото тя винаги успяваше да се приближи до нас. Всички знаеха, че харесва мен. Една вечер бяхме вече в хотела след концерта и с Марлон – това е един от братята ми - стояхме на терасата. Долу бяха феновете ни и той каза, че тя отново е там и ме попита, дали не искам да прекарам известно време с нея насаме. Измрънках нещо, че всъщност тя ми харесва, а малко по- късно след като бяхме поръчали да я доведат горе, Марлон ми бутна няколко презерватива в ръката и каза, че ще ме убие собственоръчно, ако не ги използвам. Когато тя дойде поговорихме, мисля, че дори гледахме и филм и в един момент тя седеше в мен и се целувахме. Анджи и за миг не съм си помислил, че може да е девствена. Ако знаех никога нямаше да позволя да се стигне до момента да правим секс. Мисля, че първия път трябва да е с любим човек, а не с някоя рок – звезда, например. Тя през цялото време беше леко притеснена, а когато почти я бях съблякъл тя трепереше. Мислех си, че от възбуда. И когато после ...Анджи, аз почти ... аз ... бях готов да се слея с нея и тя ми каза, че е девствена. Беше все едно ме зашлеви много силно през лицето. Спрях, попитах я защо не ми е казала ... и такива неща, но тя ме увери, че трябва, че иска да е с мен, че не иска никой друг да е първият мъж в живота й. – той се усмихна – Девствените момичета никак не са лесни, знай го! Но е толкова хубаво с тях..!
- Така ли? – Отговори на усмивката му с усмивка тя – И после?
- После... После правихме секс, Анджи.
- Нееее... Разкажи ми!
Той отново се усмихна:
- Хмм ... Объркващо е, защото усещането е невероятно. Да чувстваш цялата тази непорочност, обгръщащата те плътно теснота ... Мммм.... Като в Рая е. От друга се опитваш да си внимателен и възможно най- нежен, защото не бива да я нараниш допълнително и ...
- О, с теб вероятно е изпитание  – прекъсна го Анджелика.
- Защо го казваш? В какъв смисъл? – учуди се Майкъл.
- Ти си ... огромен – каза тя и запуши устата си с длан.
- Аз ли? – Усмихна се игриво и някак самодоволно той.  – Не съм, момиче!
- Ооо... ОК – също се усмихна тя.
- Оплакваш ли се?
- Кой? Аз? Неее, аз не съм девствена отдавна. И после?
- После, после тя се държа невероятно. Аз примирах от страх, че й причинявам болка и след това тя си тръгна като ми каза, че не може да ми обясни какво означава тази нощ за нея. Благодари ми и това е. Повече никога не я видях.
Анджелика го наблюдаваше за известно време без да говори и после каза:
- Знаеш ли, докато те слушах се замислих затова как се забавляваш? Как релаксираш?
- С хубава книга, музика, с децата, които идват в Невърленд... Аз почти нямам време за почивка, Анджи. Непрекъснато съм в движение. Мисля, че когато пиша музика си почивам най- добре.
- Какво е, Майкъл? Да пишеш музика имам предвид.
- О, аз не мога да го обясня. То се случва и ме завладява и обсебва. Чувствам се щастлив, когато го правя. Има нещо неземно в целият този творчески процес. Няма как да се опише с думи. Просто музиката идва, зазвучава в съзнанието ми и аз й се подчинявам. Вероятно е нещо като транс, като връзка с Вселената ... Не знам как да го обясня?! Наистина не мога.
- Ти си щастлив, че Бог те е дарил с този талант.
- Мисля, че и ти участваш в подобен процес, Анджи. Обичам добрата фотография, а твоята е много добра.
Тя го погледана изненадано:
- А ти от къде знаеш дали е добра?
- Знам – усмихна се Майкъл. – Ще ти призная нещо. Четири фотографии от последната ти изложба са вече мои.
- Какво?! Как? Кои? – изуми се тя.
- На кой въпрос да отговоря най – напред? – смееше се Майкъл на реакцията й.
Анджелика беше седнала на леглото срещу него и го гледаше изненадана с прекрасните си лешникови очи. Косата и се спускаше по раменете й и падаше по гърба й. Ефирната нощничка, която той и беше подарил не скриваше почти нищо от красивото й тяло и тя изглеждаше като фино изваяна статуя изпод ръцете на на изкусен творец.
- Кажи ми, Майкъл! – Настоя тя.
- По обичайният начин, скъпа. Разгледах каталога ти, реших какво искам, поръчах да ги купят и това е. – отговори й той и повдигайки възглавницата седна, облягайки се на нея.
- Аха ... И защо не си ми казал досега? Кои са?
Майкъл с усмивка се впусна да обяснява кои фотографии е купил и да се аргументира защо. Анджелика поклащаше изумена глава и каза:
- Я признай, дали наистина ти харесват или ги купи само защото са мои?
Майкъл я погледна палаво, повдигна вежди и престорено виновно каза:
- Защото са твои, разбира се. В противен случай...
Той не успя да довърши, защото Анджелика бързо беше взела една възглавница и го замери с нея.
- Не!!! – извика, разсмивайки се Майкъл и успя да я изтласка преди тя да се приземи върху него – Ооо, не си познала, госпожице! Никой не ме е побеждавал на бой с възглавници.
Възглавницата, с която тя го замери веднага полетя към Анджелика. Тя я улови, погледна го изпод вежди и давайки си вид, че се отказва от предизвикателството, което сама беше отправила я постави върху коленете си.
- Ах, колко бързо се отказа! – подигра й се Майкъл.
Тя не му отговори, а се загледа през прозорците в нощта.
- Майкъл, виж колко е тъмно. Сякаш няма Луна.
Той погледна също навън и тогава Анджелика реши да нанесе удара си и сграбчвайки възглавницата я запрати към него. Тя едва не улучи лицето му и тупна върху гърдите му. Майкъл не успя да реагира съвсем навреме и се разсмя на разсейващият й го трик:
- Ооо, вече си го изпроси!

Тя също се разсмя и бързо скочи от леглото, за да избегне летящата обратно към нея възглавница. Майкъл видя, че няма да улучи и издърпа онази, на която се беше облегнал и също я запрати към Анджелика. Тя успя само да я близне и Анджелика се оказа с две възглавници около себе си.
- Ха, падна ми! – каза тя доволна.
Майкъл също стана от леглото, за да се измъкне от очаквания обстрел на летящи към него възглавници. Анджелика беше взела и двете в ръцете си, а той бавно вървейки назад се измъкваше към вратата на спалнята. Майкъл вдигна ръка и сочейки с показалец, заплашително и опитвайки се сякаш да я вразуми каза:
- Недей, Анджи! Не знаеш с кого се захващаш.
- И ти не знаеш – каза тя и едната възглавница бързо полетя към него и го удари в краката. Той се наведе да я вземе и тя виждайки уязвимостта му в момента, приземи втората върху гърба му. След това осъзнавайки, че сега той е „въоръжен до зъби” мина бързо покрай него и излезе тичайки от спалнята. Анджелика чу Майкъл да се смее след нея и заканително да казва със задоволство в гласа си:
- Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш!
Ожесточената им безкомпромисна игра, придружена с много смях протичаше с променлив успех и за двамата. Хотелският апартамент за кратко се превърна в арена за прелитащи във всички посоки възглавници. Никой от двамата не желаеше да прекрати битката и да се признае за надигран. Детското в тях отново беше взело тотален превес и те му се отдаваха с наслада. Те и двамата бяха успели да опазят детето в себе си и то често имаше необходимост да се прояви. Майкъл си позволяваше да го прави при всяка възможност. За него беше невероятно удоволствие да се почувства отново малко, непослушно момче и да се впусне в детски игри.
Анджелика също обичаше да лудува, но рядко можеше да го прави. В нейното ежедневие нямаше много поводи да се държи като малко момиченце и в момента шанса да се забавлява, който и позволяваше Майкъл я караше да се отдава на напълно на цялата си стаявана палавост.
Смеха им кънтеше в апартамента и те не спираха да си разменят удари да се дебнат скрити зад мебелите като малки котки и изчаквайки удобния момент да се атакуват безпощадно.
В един момент Майкъл се прицели в Анджелика, но тя ловко се отдръпна и възглавницата силно се блъсна във висящата на стената картина. И двамата застинаха на местата си и се загледаха в нея как се поклаща и след това неиздържайки на силата на гравитацията, пада на пода.
- Опааа! – Възкликна Майкъл и прихна да се смее.
- Видя ли какво направи? – Попита Анджелика.
- Аз?! Ти се отдръпна.
- А да чакам да ме улучиш ли? – Разсмя се също тя.
- Ти си виновна – каза Майкъл и заплашително тръгна към нея с възглавница в ръка.
- Хайде, Майкъл, стига! Ще изпотрошим апартамента! Майкъл! – Смееше се Анджелика, докато се опитваше да избяга от него.
Тя отново тичешком влезе в спалнята, но Майкъл я последва и й нанесе унищожаващ удар. После се приближи, за да вземе отново възглавницата. И двамата посегнаха към нея, но Анджелика се оказа по- бърза от него и го изпревари, а след това плътно я прегърна пред гърдите си. Майкъл се опитваше да я измъкне от нея, но тя се извърташе с гръб и не му позволяваше. Тогава той хващайки я през кръста и придърпвайки я към себе си започна да я гъделичка, а тя неможейки да се измъкне от ръцете му се заливаше в смях.
- Майкъл, спри! Моля те! Гъдел ме е! Моля тя!
Звънкият й чист смях огласяше апартамент, а той не спираше да търси уязвимите й места и когато ги улучеше, тя се превиваше и извиваше в опитите си да се отскубне от ръцете му.
- Дай ми я и ще спра – каза Майкъл.
- Няма. Не играеш честно.
- В тази игра няма правила, скъпа – каза Майкъл и я извърна към себа си.
Анджелика продължаваше да притиска възглавницата, но когато Майкъл прибра разпиляната й коса назад и взе лицето й в дланите си тя я пусна и го прегърна. Устните им се намериха, за да сътворят сладка и нежна целувка.
- Хайде да излезем – каза изненадващо Майкъл – Кажи ми как обичаш да се забавляваш?
Анджелика изобщо не съобрази, че Майкъл не би могъл да я заведе на такова място и каза:
- Обичам клубовете със силна музика и много танцуващи хора.
- Хммм... Клуб?!...ОК, нека бъде клуб. – съгласи се той.
Точно тогава тя се досети, че всъщност Майкъл не може да отиде в клуб.
- Майкъл, не! Съжалявам, че не съобразих. Ти не можеш да ходиш по клубове.
- Мога. Ще видиш. Хайде, приготвяй се.
- Не, Майкъл. Недей! – Помоли го Анджелика.
- Искам го. Наистина.
Тя го погледна сериозно :
- Моля те! Как ще влезеш в клуб? Ще настане лудница.
- Не, няма. Приготвяй се, скъпа!
- Сигурен ли си? – с недоверие попита тя.
- Анджи, повярвай ми! – каза той и я целуна.
Тя все още не беше убедена в увереността му, но реши, че няма как да спори с него и щом той е сигурен в думите си няма как да го спре вече.
След дълги колебания тя избра една червена къса рокля от трико, чийто единствен ефект беше голият гръб и когато се гримира и оправи косата си като я остави да пада свободно, влезе при Майкъл в хола.
Той се втренчи в нея и усмихвайки се каза:
- Изглеждаш зашеметяващо! Мисля, че вече сме готови да се впуснем в малкото си приключение. Ти тръгвай. Ще се обадиш за такси, докато аз се измъкна от охраната. Чакай ме в лобито на хотела.
- Майкъл, сигурен ли си?
- Разбира се. Не искам да прекарваш времето си между четири стени. Ти сама каза, че обичаш да се забавляваш по клубове.
- Да, но ти... Не е ли опасно?
- Отивай, Анджи! – каза й той като леко я побутна към врата.
Анджелика слезе долу и забеляза, че пред хотела има достатъчно таксита и няма нужда да се обажда. Тя нямаше ни най малка представа защо Майкъл реагира така на нейните думи. На нея й беше толкова хубаво с него и нямаше нужда от развлечения. Поне не в момента. Стигаше й просто да го прегръща и да го усеща до себе си.