Повече от чувство 113

  

Дните му, обвити в пелена от забрава и той движещ в мъгла, от която не желаеше да изплува никога повече...

- Майкъл, слушаш ли ме?

- Да.

Нищо не беше чул. И защо да слуша безполезният брътвеж на адвокати, съветници и всички останали около него, а да знае през цялото време, че истината е една- трябваше да го направи независимо от условията. Просто трябваше.

Преди няколко дни се бяха навършили 7 години откакто нея я нямаше. 7 години!... А сякаш беше вчера, когато за последен път й каза „Обичам те!”, а дори не беше видял очите й в този миг. Колко пъти бе искал да върне времето назад? Хиляди, милиони... Беше се самоизяждал, самонаказвал, потъвайки в разрушителните състояния на забрава, в които сякаш действителността почти изчезваше и той отново можеше да е с нея. Тогава успяваше да я докосва, да я прегръща, да се насища от аромата й и да чува звънкият й смях... Тя не му говореше никога, само се смееше, но беше безумно, умопомрачително красива, грееща в най- главозамайващата усмивка на този свят. Той прокарваше пръсти по ефирната й, сякаш прозрачна от деликатност и нежност кожа и докосваше мъничката й трапчинка на дясната й на буза и не спираше да й повтаря, че я обича.

Дните му, оплетени в плътни мрежи, в паяжина, в която той беше попаднал и от която нямаше надежда да се измъкне. 7 години и толкова много болка, през която бе преминал, която го беше оставяла почти без капчица вяра, че на добрината винаги се отвръща с добро. Беше бил подритван като случаен боклук, на който се натъкват по пътя, беше унизяван, разголен, раздран и сякаш хиляди черни гарвани бяха откъсвали мънички парченца от плътта му и бяха почуквали болезнено по белите му кости. Беше крещял и вил от нечовешкото страдание, на което бе подлаган ден след ден и после нощите- тъмни, страшни, самотни, в които само една единствена мисъл не спираше да го влудява- какво ще се случи с децата му, ако го отведат?

Дните му, нощите му, съществуването му... За много дълго смисълът беше изчезнал и той не знаеше къде отива, защо и как. Беше преминавал през кръговете на Адът и сега някой се опитваше да го измъкне от там, а той беше толкова неуверен, че вече може да бъде себе си, че се страхуваше. Изпадаше в ужас, че може да се провали, че отново ще му се присмиват, ще го сочат с криви пръсти и ще коментират съществото му, използвайки грозни и злобни думи. Не искаше да потъпкват още едно от нещата, който обичаше... Но, да, знаеше, че трябва да го направи.

- Майкъл?

- Да?

- Добре ли си?

Добре? От колко години се преструваше, че е добре...

- Добре съм, Томе.

Побутваха го, а той още беше замаян... И знаеше, знаеше, че е стока, че сега ще застане пред малкото, които все още може би го обичаха искрено и безрезервно и ще трябва да им се усмихне и да им покаже, че и той ги обича. Защо трепереше от страх? Сигурно защото беше заобиколен от шайка кръвопийци. Но, какво пък? Тях винаги ги е имало защо сега да е по- различно?

Чуваше виковете на тълпата и те ставаха все по- силни и отчетливи с приближаването му... Ето, че го обявиха и сега трябваше да застане пред тях и да обяви концертите. Беше толкова замаян и толкова му беше трудно да се усмихва, но все пак... Дължеше им го... Заслужаваха го... Те бяха топлината през тези години... Те и децата му...

 
На връщане след пресконференцията Майкъл се отпусна в колата и затвори очи и с езика на тялото си даде да се разбере, че не желае да контактува с никого. И изведнъж един мъничък спомен, толкова незначителен, че никой не би могъл да предположи, че е възможно да предизвика такава реакция, накара Майкъл да се повдигне рязко и да помоли:

- Закарайте ме до Тауър Бридж.

Стояха на моста, аварийните светлини премигваха, а Майкъл гледаше през прозореца и притискаше с длан очилата си плътно, за да спре с рамките стичащите се по лицето му сълзи. Сякаш пак я виждаше опряна на парапета да гледа в Темза, облечена с протрити дънки и онази блуза в бананово- портокалов цвят с голям надпис Free, обграден от летящи птици. Тя зъзнеше в лоното на нощта, но лицето й беше оставало все така красиво под синкаво-зелените светлини на моста, обрамчено от къдриците, които се беше опитала да усмири в небрежна опашка. Спомни си усмивката й, когато видя примигващите срещу нея фарове... Майкъл не помнеше дати, но знаеше, че това се беше случило точно преди 8 години и един ден, тук на този мост, тук на 6 март, тук той бе дошъл, бързайки да притисне до себе си, забравилата за времето негова любов, говореща по телефона. Толкова време беше изтекло от този момент, толкова неща се бяха случили, а болката и жаждата по нея не се променяха. Търсеше я навсякъде и я откриваше във всичко. Усети как нещо отново притисна гърдите му и стисна гърлото му с костеливи пръсти, усети как трудно си поема дъх и му се прииска да слезе от колата, за да докосне камъка, в чиито молекули се беше запазила топлината на Анджелика.

Беше ли възможно да я няма? Беше ли възможно така ужасяващо да си отиде от живота му без да може да й каже толкова много неща, без да може да сподели толкова щастливи мигове с него и сина им, без да може да й покаже колко силно я обича както никога не го беше правил до тогава? Искаше всяка секунда от времето, което бяха загубили в скандали и разочарования да се върне, за да го запълни с любовта, която имаше и пазеше само за нея. Искаше я в дните си, когато злите и алчни хора го преследваха и унищожаваха. Имаше нужда от топлата й длан, галеща косите му, докато той е положил глава в скута й. Жадуваше за сладкият й глас, който тихо му шепне, че всичко ще бъде наред. Тя трябваше да е там, за да види първата усмивка на Бланкет, първата му крачка, да чуе първата му дума, слънчевият му смях...

Очите му не спираха да се пълнят със сълзи, замъглявайки погледът му и преливайки от тях да се стичат по страните му, а той притискаше длан и ровеше по джобовете си, търсейки нещо, с което да ги попие от лицето си.

- Тръгвай, Джамал- каза Томе.

- Не!

- Майк, какво става! От момента, в който дойдохме тук ти се държиш... Аз не мога да те позная.

- Томе, искам няколко минути тишина и няколко минути, в които да не се движим.

- Не може да останем повече тук, Майк. Спираме движението и... трябва да продължим.

Майкъл се облегна назад и с жест показа, че е съгласен да тръгнат. Нямаше нужда да стоят там вече. Той беше върнал всички спомени от онази нощ преди 8 години и един ден. Беше ли по- зле тогава от сега? Той се усмихна, виждайки как Анджелика трескаво преобръща наопаки хотелската стая и багажа им, за да намери лекарствата му... Как искаше да чуе бивните й обвинения и да й повярва, че е права и да не спори с нея... Как искаше да може да визуализира добре лицето й, но от известно време откриваше, че не успява и затова се радваше, че обичаше да я снима с камерата, за да я има сега, когато тя вече избледняваше в съзнанието му. Но в дни като днешният Майкъл сякаш я караше да се въплътява и тя ставаше толкова реална, че едва удържаше порива си да я притиска към себе си.

- Милото ми момиче... Прекрасната ми измъчена душа... Какво ти причиних? Какво?- прошепна той.

Томе се наклони към него:

- Не те разбрах, Майк.

- Нищо. Просто... Музика- измъкна се Майкъл.

Искаше по- скоро да се измъкнат от трафика, искаше да се прибере в хотела и да остане сам. Обади се на Грейс, за да я помоли да не бъде притесняван и направи същото с всички, които имаха претенции да разговарят с него.

Майкъл нямаше идея защо толкова силно почувства липсата на Анджелика точно тук, в Лондон, но това усещане не си отиваше, а се разрастваше и той стоеше сам и безпомощен пред силата му.

Ръката му се движеше и той подреждаше изречение след изречение без да мисли за следващото. Изписваше душата си, споделяше й, обвиняваше я, задъхваше се от сълзите си, които гневно избърсваше от лицето си... Болеше го. И после си спомни... Майкъл си спомни как имаше един момент, един кратък отрязък от времето, през което вече Анджелика я нямаше, в който той си беше наложил да не мисли за нея като за мъртва. Почти го беше постигнал и си беше повярвал, че тя е заминала някъде далече в преследване на щастието, което той не беше успял да й даде, докато един ден не бе взел една книга от библиотеката си и от нея не беше изпаднал лист. Майкъл го бе разтворил и пред него се бяха заредили думите, изписани с дребния, равен почерк на Анджелика. Тя беше писала до бъдещото им дете. Майкъл не разбираше защо го беше направила и какво я бе накарало да напише това послание, но си спомни, че когато го беше изчел илюзията, че Анджелика е на най- красивото място на този свят, че златната й кожа е огрявана от ласкави слънчеви лъчи и тя се наслаждава на спокоен морски бриз, който разпилява абаносовите й къдрици, докато Айзая тича наоколо, се беше разпаднала. Майкъл си спомни как една студена вълна го беше ударила безмилостно и той подет от нея бе почувствал как тя го понася далече, как го въвежда в тъмни тунели и как той спира да усеща топлина. Беше се почувствал толкова самотен, че се питаше, дали някой някога би могъл да изпита подобна всепоглъщаща безмерна празнота и безпътност. Той безпътен? Той! Заради жена?! Това беше парадокс, това беше лудост... И после... Кошмара на делото... Беше тук и не беше... Дните се дуелираха с нощите в кървав сблъсък. Думи отекваха, кънтяха безспирно в главата му и той нямаше къде да отиде, а вцепенен се луташе из дома си, а болката, че пак бе излъган, че отново някой се опитваше да го накара да си плати, че обича го изяждаше. И беше сърдит, и беше уплашен, и беше болен от разочарование, и Анджелика му липсваше...

Сега му се прииска пак да прочете онези мили думи, които тя беше посветила на Бланкет. Бяха простички... Тя не се беше старала да бъде интересна, да изпъстря споделеното с метафори, епитети и да украсява речта си. Беше говорила с детето си- мило и топло, с огромна любов. Бе била изключително точна в чувствата си и Майкъл ясно си спомни, че беше преброил, че Анджелика казва „Обичам те!” точно 59 пъти в 46 изречения. Беше писала и за него... Точно 3 изречения, но те бяха му бяха напълно достатъчни: „Баща ти ли? Обожавам го, обичам го повече от себе си. Каквото и да се случило, където и да ни отведе съдбата той е и ще бъде най- прекрасният, най- желаният, най- изумяващият и спиращ дъха ми човек на този свят.” Майкъл беше жадувал да разбере кога точно Анджелика е писала тези думи, но нищо не можеше да му подскаже. Той се измъчваше от нуждата да й каже толкова много неща... Беше се опитвал... Бе имал мигове, в които бе посягал към телефона, за да й се обади, за да сподели с нея мисъл, чувство, мелодия... и ръката му беше увисвала по средата на движението.

Винаги, когато мислеше за Анджелика, освен болката, изпитваше вина. Огромна вина и съжаляваше, че не беше успял да й покаже докарай истинските си чувства, които бяха съизмерими с вселени и необятни космически пространства. Страдаше, че я беше разочаровал жестоко без да иска и че го беше правил, обичайки я както никога не беше обичал. 

Сега и той пишеше и когато започна да чете бързо написаните изречения разбра, че е писал до нея. Всъщност той през цялото време беше знаел, че го прави, но чак сега разбираше какво е написал. Прочете го още веднъж и после бавно започна да го къса по дължината на листа на малки тънки ивички... Погледнат отстрани приличаше на онзи герой на Стивън Кинг, чийто единствен начин да успокои бушуващите налудничави мисли в главата си бе да къса хартия по същият методичен начин. 

Телефона го извади от унеса му. Предпочете да не отговори и си легна. Не успя да заспи, докато не изпи останалият от миналата вечер алкохол. 

-  Толкова те обичам, Анджи! Ела, принцесо!

Тя му се усмихваше и колкото и да се опитваше да се приближи до нея някой го спираше и я загубваше от погледа си. Този път го спряха десетки фенове и той трябваше да им даде автографи. Докато Майкъл го правеше, Анджелика се шмугна в тъпата и сви зад някакъв ъгъл.
Беше сумрачно, а тя седеше на стъпалата и дългата й коса покриваше гърба й. Къдриците й се спускаха идеално подредени и стигаха чак до кръста й. Майкъл пожела да зарови длани в тях, а след това леко да повдигне косите й и да зарови лице във врата и да почувства с устни пулса й. 

-  Майкъл!- Гласът й го стресна. Тя оставаше все така неподвижна пред него и той очакваше какво иска да му каже.-  Не ти е нужно, Майкъл! Недей! 

-  Кое? Кое не ми е нужно, Анджи?- Чу се да я пита той. 

Тя бавно се извърна към него и той изтръпна. Анджелика плачеше, но сълзите й бяха кървави. Майкъл бързо седна до нея и започна да ги изтрива, но те оставаха върху лицето й сякаш бяха нарисувани. 

Ръцете й се вдигнаха и тя сложи длани върху страните му, кървавите й очи го смразяваха и той не знаеше, дали се страхува от нея или изпитва болка, защото и тя страдаше.

-  Колко искам да те целуна!!!- Прошепна тя и устните й почти докоснаха неговите.- Колко искам да ме обладаваш, но аз съм празна и не чувствам нищо... Не го прави! Запомни, Майкъл, не го прави! 

-  Кажи ми какво да не правя! 

-  Трябва да тръгвам, защото пътят е много дълъг. 

-  Искам да дойда с теб! 

Анджелика се изправи и вече не беше сумрачно и вече не бяха на стъпалата, а някъде сред прохладна гора и слънцето провираше бляскави лъчи между огромни дървета. Всичко около тях беше толкова искрящо зелено, че Майкъл за миг затвори очи, за да свикне с промяната. Когато ги отвори Анджелика беше много далече от него и само изумяващо красивият и смях огласяше местността и той разбираше, че не може да я последва, защото беше пропуснал момента.
-  KITE!!!

Майкъл седна в леглото и повтори:

-  Kite!

А след това потен, задъхан и треперещ осъзна, че това е било сън, който го беше приближил до Анджелика и за първи път от толкова много години насам той беше усетил докосването й. Защо тя беше толкова тъжна в съня му? Защо се стичаше тази кръв от очите й. Това неговото чувство за вина ли беше? И какво му беше казала? Че е празна. 

Майкъл се отпусна отново върху леглото и въпреки че знаеше, че няма да заспи, затвори очи, опитвайки се да върне Анджелика при себе си.

-  Хайде, скъпа! Хайде, ела! Моля те!- Прошепна той и една сълза се процеди между затворените му клепачи, плъзна се по слепоочието му и бакенбарда му я попи. 

После той чу почукване на вратата. Знаеше, че е Кондрад със закуската. Не беше гладен и му каза, че няма да закусва и след като размениха няколко думи той си тръгна. 

Майкъл взе телефона си и след като набра зачака отговор. 

-  Имам нужда от теб... Да, сега. Както обикновено.

Беше намерил Фентъзи. След толкова време не очакваше усилията му да завършат с успех, но тя продължаваше да работи за същата агенция и той не срещна никакви трудности да направи възможно преминаването й от единия окенаски бряг на другият, където агенцията също имаше „офиси”. Скоро тя се превърна в човекът, който може би познаваше най- добре трепетите в душата му. Винаги с маска, а той винаги в с апарат, който отчасти променяше гласа му, Майкъл се чувстваше комфортно с нея, защото не му се налагаше да се оправдава и да се преструва. Нямаше пред кого да се разкрие, да изплаче мъката си така както желаеше и затова Фентъзи беше се превърнала в неговият изповедник. Почти не я лъжеше, но когато един ден тя попита: „Ще те видя ли някога?” Майкъл стана изключително предпазлив. Не можеше да й позволи да разбере кой е той и затова я помоли никога повече да не иска това от него и я накара да подпише договор за конфиденциалност.

Фентъзи беше разбрала за времето, през което г- н Тут й беше редовен клиент, че той не е като другите. Имаше толкова страст в него, а в същото време една гальовна, котешка нежност, че тя никога не знаеше как ще се отнася с нея, когато се видят. Той обичаше да играят, предизвикваше я, даваше й роли и тя знаеше, че обича да го обслужва, защото, преди да я дари с дълго крити от него, подтискани и разтърсващи оргазми, я довеждаше до ръба на дивото желание, от което се главамозамайваше и тръпнеше да го почувства в себе си- топъл, твърд и голям, пулсиращо плуващ в соковете й, повтарящ името на любимата си, за която бе изплакал безутешни сълзи,  а тя бе попивала с устни тяхната соленост. Понякога беше груб, но това се случваше много рядко и не я плашеше, а по- скоро я изненадваше. 

 

Изгаряше от желание да го види и веднъж, само веднъж се изкуши да повдигне маската си, когато той влизаше в банята. Беше... Е, да кажем, че оправда желанието му да се крие от нея.

Майкъл видя как тя се сви в края на леглото и задъхан каза:

-  Не исках да те нараня, Фентази. 

Тя, оставайки с гръб към него прошепна:

-  Името ми е Ейва. Извинявам се, че прекрачих границите, но исках да съм честна с теб. Наистина те обичам, макар че не съм те виждала, но така е дори по- истинско, защото сърцето ми те обича.- Той потръпна и понечи да каже нещо, но тя продължи.-  Имам и съм имала много клиенти за тези години, но ти си различен... Ти ме караш да се чувствам обичана, да забравям, че съм платена курва... Знаеш ли, че заради теб започнах да уча и... О, ето, че го правя пак... Преминавам недопустими граници. Мога ли да си вървя?

-  Не. Искам да останеш днес с мен по- дълго... Може би целият ден. 

Ейва преглътна и вътрешно душата й и ликува и потръпна, осъзнавайки, че очите й ще бъдат на тъмно още часове наред. Гласа на Майкъл я информира сякаш разгадал притеснението й.

-  Ще ти позволя да свалиш маската си, но ще трябва да оставаш с гръб към мен.

-  Защо не искаш да те видя?

-  Защото и за двама ни е по- добре да не го правиш... Фентъзи... Ние вече едва ли ще се срещнем, а ако направим няма да бъде скоро. Аз заминавам.

-  Заминаваш?- Ейва рязко се обърна към него.- Къде? 

Майкъл се усмихна, защото не й дължеше отговор, но все пак реши да й го даде:

-  Далече. В Европа. 

-  Колко дълго ще останеш там?

-  Година, две... 

Една тъжна усмивка се появи на лицето й и тя с минорен глас констатира:

 

-  На момичетата като мен хубавите неща не се случват лесно.

-  О, Фентъзи! Казвал съм ти го и преди. Ти си прекрасно младо момиче и не трябва да позволяваш живота ти да продължава по този начин! Бори се! 

-  Какво знаеш ти? Какво изобщо знаеш за живота ми?

Ръката й потърси тялото му, плъзна се по гърдите му, стомаха и корема му, намери слабините му и бързо обгърна пениса му с опитните си пръсти.

-  Не ми давай съвети, защото нищо не знаеш за моя шибан живот и за мен! Нищо!

-  Знаеш, че знам. 

-  Не. Ти си информиран, но това не е същото. Може ли да не говорим вече? Нека те накарам да се почувстваш добре. 

Ръката й продължи да се движи още по- бързо по члена му, а Майкъл затвори очи въздъхвайки.

Ейва прилепи тялото си до неговото и му прошепна:

-  Обичам дори начина, по който си поемаш въздух... Позволи ми да те видя! 

Майкъл отвори очи и се отдръпна бързо. 

-  Мисля, че трябва да си отидеш. 

-  Сигурен ли си?

-  Да. Ще е най- добре. Казах ти, че не умея да обичам. 

-  Напротив. Чух много, за да знам колко обичаш Анджи. Толкова е силно, че й завиждам и ревнувам от нея. Бих искала поне малко от тази огромна любов, която носиш към нея.

-  Фентъзи!

-  Ейва. Казвам се Ейва. 

-  Знаеш ли какво означава името ти?- Попита той.

-  Да. Това е Ева, варианта на... 

-  А знаеш ли какво означава? 

-  Не. 

Майкъл прокара ръка по брадичката й, а тя леко склони глава за да усети по- дълго ласката му.

-  Означава „жива”, „живееща”... Нека ти призная нещо... Мисля, че най- сетне е време да го направя... Не ревнувай от Анджи. Няма смисъл.

-  Защо? Ти я обичаш и ти е нужна и... Тя е всичко за теб... Дори и да не знам защо те е отхвърлила и те е оставила да се давиш от сълзи по нея, аз искам такава любов. Нужно ми е да знам, че някой не спира да мисли за мен. Никога не спира да мисли за мен.

-  Не. Не ревнувай. Не е редно. 

-  Може би, но все пак го правя.

-  Не се ревнува от мъртвец. 

Ейва се отдръпна и потръпна.

-  Анджи е мъртва? Тя е... Ти... Боже! Миличкият!!!- Ръцете й се вкопчиха около врата му и главата й легна върху рамото му, показвайки му явно разбиране и съпричастност.- Защо? Какво се е случило с нея? Защо ти е била отнета?

-  Може би защото не я заслужавах и защото... – Майкъл не успя да продължи и малко по- късно гласът му помоли - Фентъзи, моля те да си вървиш

-  Не искам...

После тя осъзна в каква взаимовръзка е с мъжът, който лежеше до нея и седна в спалнята.

-  Тут, може ли да помоля за дрехите ми?

-  Да.

Майкъл се изправи и постави дрехите на Фентъзи до нея, казвайки:

-  Аз ще вляза в банята и ти можеш да се облечеш спокойно и да си тръгнеш. Парите са на масата в другата стая. Там е и една папка... Искам да имаш копието от онзи документ за конфиденциалност, който беше подписала преди време. 

-  Кой си ти?

-  Просто някой, който се нуждае от сигурност, че името му няма да се появи някъде компрометирано. 

-  Няма как да се случи, защото аз никога не съм те виждала, не чувам дори истинският ти глас... Ти си моят невидим клиент. Това е. 

Майкъл потвърди, че е най- добре да бъде така и след това влезе в банята.

Ейва усети, че остана сама и свали маската си и докато обличаше бельото си я обзе една луда идея. Никога не беше чувствала по- силно нужда да види този мъж, който толкова силно я вълнуваше. Тя се изправи и осъзнавайки, че престъпва всякакви граници и може да предизвика огромен проблем за себе си, отвори вратата на банята. 

Майкъл се извърна изумен и срещна красиви сини очи, които бързо се разширяваха и лицето на Ейва изразяваше шок. Пълен шок! После тя затвори вратата. Майкъл спря водата и вземайки хавлията, излизайки от банята я обви около таза си.

Ейва трепереща се обличаше, бързайки да изчезне завинаги от този апартамент,  а не можеше да го прави, защото изпускаше дрехата си.

-  Не можа да се въздържиш, нали?

-  Недей!- Вдигна ръка пред лицето си тя- Моля те! Съжалявам! Нямах представа, че това може да сте Вие. Съжалявам! Съжалявам! Много съжалявам! Простете ми г-н Джаксън. Моля Ви! Простете ми! Отивам си! 

-  Ейва! Чуй ме! Чуй ме, момиче! 

Тя сякаш беше чакала реакцията на Майкъл и след като чу гласа му седна върху леглото и се сви, треперейки.

-  Боже, Ейва! Успокой се! Аз не съм сериен убиец!

-  Аз... Ейва Ричърдс... Аз... години наред обслужвам идола си... Аз разтварям краката си и се унижавам пред човека, който уважавам най- много на този свят след майка ми. Вземам пари за секс от идола си. О, Боже! 

-  Ейва! Идолът ти е човек, мъж и си плаща за секс.

Тя го погледна. 

-  Наистина си ти. Боже! Може ли да те прегърна?

-  Ейва! 

-  Не! Не, сега е различно. Искам да прегърна не клиента си, а Майкъл.

-  Стига, моля те! Караш ме да се чувствам неудобно. 

-  Извинявам се! 

Айва сложи ръце върху лицето си и поклащайки глава сякаш на себе си каза:

-  Не трябваше да го правя. Сега нищо не е същото.

Майкъл не знаеше как да постъпи. Беше ядосан, но в същото време и не можеше да остане безчувствен към състоянието, в което беше изпаднала Ейва, защото между тях се беше породила някаква странна зависимост, от която и двамата извличаха полза и той знаеше, че нейната не е само материална. Той го беше чувствал още първата нощ, когато бе бил с нея.

-  Ейва.

-  Да?- Не го погледна тя.

-  Обещай ми, че никога няма да споделиш какво се е случвало между нас. Никога и на никого! 

-  Няма. Обещавам, а и съм подписала договор, който е красноречив... Кажи ми нещо, Майкъл- защо, за Бога, проститутка? Ти можеш да имаш различно момиче в леглото си всяка вечер. Защо аз? Не разбирам. 

-  Не е нужно да знаеш. С теб ми е хубаво... Почти колко с нея. 

-  Анджи? Може ли да я видя, Майкъл? 

-  Тя е мъртва. Казах ти вече. 

-  И нямаш нейна снимка, не си снимал видео с нея?

Майкъл не и отговори и започна да се облича. 

-  Още ли искаш да си отида?- Плахо попита Ейва. 

Майкъл сви рамене. 

-  Както желаеш. Аз съм те наел за 24 часа. Ти решаваш, дали искаш да останеш. 

-  Не аз, а ти го решаваш, защото ти си човекът, който го прави. 

Майкъл потръпна. Това красиво момиче продаваше тялото си за пари. Купуваха я и я употребяваха. Колко още щеше да съумее да опази душата си чиста? Той излезе от спалнята и взе от бара бутилката с уиски и слагайки няколко кубчета лед в чашата, попита:

-  Искаш ли да пиеш нещо?

-  Не- долетя гласът й от спалнята.- Аз не пия.

-  Добро момиче- каза на себе си Майкъл и наля от кехлибарената течност. 

Ейва все още не можеше да се съвземе от шока, че клиента, в който се беше влюбила без да го вижда,  клиента, в който беше заобичала мъжа, онзи който й беше изповядвал душата си, бе нейният идол от детство. Беше мечтала да го прегърне, да го целуне, да му каже, че го обича, че се възхищава от него. Беше искала да го пита милион неща, а сега не можеше, защото Майкъл Джаксън я купуваше за секс. Падаше ли ореола му или просто той беше станал истински земен и обикновен за нея, заради времето, през което беше прекарал с нея? Губеше ли тя правото си да бъде негов верен почитател? Нямаше значение. Той си беше платил за нея и тя не трябваше да го разочарова. 

Ейва свали бельото си и седна върху спалнята, облегна гръб на една от възглавниците и сви крака в коленете си, след което го извика. 

Не беше очаквал да я види така. Точно, когато влезе тя облиза пръсти и ги прокара между предизвикателно разтворените си бедра. 

-  Ела- Повика го тя.  

-  Не мога. 

Ейва не каза нищо, но продължи да го съблазнява, а Майкъл почувства колко е грешно това, което прави, но знаеше, че е много късно да усеща вина и затова се усмихна само с единият край на устните си и се приближи към спалнята. 

-  Сложи си маската. 

-  Майкъл! 

-  Сложи я, Фентъзи!

-  Името ми е...

-  Не ме засяга. Сложи си маската! 

Той посегна към маската, която лежеше не единият край на леглото и след като я взе я хвърли към Ейва. 

-  Направи го!

-  Моля те! Искам да те виждам. 

-  Не. 

-  Защо? 

-  Не мисля, че ти дължа обяснения. Сложи я!

Ейва сложи с неохота пухкавата маска върху очите си и пак попита:

-  Това те възбужда, нали? Затова я искаш, за да ме държиш под твой контрол.

-  Не говори, Фентъзи!

-  Майкъл, позволи ми да бъда без тази така ограничаваща ме маска и ти обещавам, че ще те влудя. 

-  Не ти ли се изострят другите сетива повече, когато си с маската?- Попита Майкъл и взе едната и ръка и уви около китката й вратовръзката си, а след това започна да я завързва. Ейва застина и Майкъл успя да види как тя се бори с нещо и след като стегна възела и посегна към другата й ръка попита отново- Кажи ми Фентъзи, често ли те връзват? Карат ли те да се чувстваш безпомощна и...

 

-  Моля те!

-  За какво се молиш? Ти не спази уговорката ни, Фентъзи. В договора ти пише, че никога и по никакъв повод не трябва да ме виждаш. 

-  Не искам да играя тази игра!

-   Питам ли те какво искаш?

Майкъл посегна към чашата си и изпи остатъка в нея. Усещаше, че вече е пиян, но това чувство му харесваше, защото така успяваше да се освободи от задръжките си и вроденото си чувство за такт и дисциплина. Фентъзи го беше предала. Не беше нищо ново в живота му, но след толкова време прекарано с нея той не го беше очаквал. Беше й повярвал, а сега се оказа излъган за пореден път. Толкова бе болезнено да осъзнава, че няма на кого да се довери. 

-  Майкъл! Умолявам те да не ме нараняваш!

Той се отдръпна от нея.

-  Защо си помисли, че ще те нараня?... Върви си. Не искам да те виждам никога повече! И ти си като всички останали. Хайде, махай се!- Извика й той.

Ейва се отдръпна от него и докато го правеше, помоли:

-  Развържи ме и си отивам. 

И тя не искаше да остава повече. Вече нищо не беше същото и усещаше как не може да спре изплъзващото се чувство за безкраен респект към името и личността на човека, който дишаше тежко някъде близо до нея. 

-  Толкова ми е студено...- тихо каза Майкъл и Ейва се изуми как е възможно да му бъде студено в това топло помещение и почти в края на юни. 

Тя усети как той внимателно сваля маската от очите й и срещу себе си видя неговите и й се прииска да го прегърне, защото скоро не беше срещала по- тъжни очи. 

Майкъл посегна за вратовръзката си и скоро ръцете на Ейва бяха също свободни.

-  Искаш ли да ти призная нещо? 

-  Не знам. Ти искаш ли?- Попита той. 

-  Мисля, че да. Имам билети за 2 вечери от концертите в Лондон. 

-  Ти... Сериозно ли?- Усмивката му за първи път й се стори искрена.

-  Да. Аз наистина съм съм луд твой фен Майкъл...

-  Луд фен...- повтори той като ехо. 

-  Мисля, че ще е хубаво шоу. Поне се стараем да е такова. 

-  Защо си тъжен? 

-  Аз ли? Не съм... Просто съм уморен. Много съм уморен, а не мога да си почина добре, защото... Няма значение... Можеш да тръгваш... Някога може би ще се срещнем отново.

И двамата знаеха, че никога повече няма да се видят, но, докато тя обличаше роклята си обещаваха, че следващият път ще бъдат различни. Тя вече няма да е в бизнеса с компаньонки, а той и обещаваше, че тогава ще я заведе в любимият си ресторант и може би, може би ще могат да го нарекат среща. 

-  Би ли се срещнал с момиче като мен, Майкъл? 

-  Честно ли? Не. Не мисля. Не бих се срещал с никого, никога повече. Сърцето ми принадлежи само на една жена и не желая да лъжа, че ще съумея да обичам отново. Не бих могъл. Тя беше най- съвършената, най- нежна, най- влудяваща, най- объркваща, най- предизвикателна, най- красива и страстна любов, която съм изпитвал и аз не искам друга, защото всичко след нея ще е опит да се доближа до съвършенството й, а няма да мога. Не желая да заблуждавам никого, а най- малко себе си... Не искам жени в живота си. Затова и търсех теб... Сега върви, Фентъзи и бъди щастлива! 

Тя стоеше и го гледаше и сякаш в нозете си имаше олово и не можеше да тръгне и да откъсне поглед от неговите очи, които уморено се лутаха без да я срещат нейните. Не можеше да се освободи от желанието да го закриля, да притисне отслабналото му до неузнаваемост тяло и да му каже, че трябва да повярва, че някъде има още една голяма любов, която го чака. 

Майкъл се изправи и потръпна, загръщайки се в халата си. Мина покрай нея и тя вдиша прекрасния аромат на тялото му и след това го видя как отново си налива уиски. 

Майкъл взе от масата плика с парите за Ейва и папката и й ги подаде.

-  Върви! Искам да съм сам. Благодаря ти за всичко!

Тя тръгна и се извърна да го погледне, казвайки:

-  Знаеш как и къде да ме намериш. Ще ти оставя и личният си номер. Можеш да ме търсиш по всяко време. 

-  Недей! Няма да се обадя. И двамата го знаем. Ние нямаме нищо, което да ни свързва. 

Заболя я много, но тя остана с гордо вдигната глава и се усмихна.

-  Напротив, но няма да споря с теб, а просто ще ти го оставя. Може би някой ден ще ти потрябва.- Тя извади от малката си чанта визитка и я остави върху масата.- Е, пожелавам ти огромен успех в Лондон, Майкъл! Очаквам с нетърпение да те видя отново на сцената!

Майкъл само й се усмихна и тя му обърна гръб, затваряйки внимателно вратата зад себе си. Почувства се така сякаш се сбогува с част от себе си, защото усещаше, че почувствала идола вътре в себе си, изживяла забранен екстаз за начина, по който се прехранваше. Нещо се беше изкривило като в онези огледала, в който нищо не е такова каквото е в действителност. Не знаеше защо се чувства така? Това беше бил нейният Майкъл, единственият й неопетнен кът в душата, от който тя черпеше сили и понякога го викаше, за да може да се справи в предизвикателствата на дните си. Сега той изглеждаше омърсен. Ейва не проумяваше, дали тя го бе омърсила или той сам беше слезнал от върха си и я беше накарал да ридае вътре в себе си, че вече няма нищо чисто в живота си, на което да разчита, че ще я спаси, когато има нужда от пречистване.

Майкъл се чувстваше странно. Сякаш не беше болен, а се чувстваше така. Говориха му и го гледаха с подозрение- важните хора- промоутъри, мениджъри, лекари... За Бога!!! Беше ли наистина златната кокошка? Отвращаваше се от ролята, която отново трябваше да играе, но му се струваше, че за първи път съвсем загубва желанието да се съпротивлява на волята им. Нека да го разкъсват. Нека го изяждат. Нима имаше вече някакво значение. Имаше други идеи и цели и скоро щеше да ги осъществи... само да се освободи от тези кръвопийци, но преди това трябваше да стъпи здраво на краката си. 

Той взе телефона и набра Бриджит.

-  Здравай, скъпа!- Бодро прозвуча гласът му.

-  Майкъл? Ти ли си?

-  Да. Радвам се да те чуя.

Говориха повече от два часа и той се чувстваше щастлив, че го беше направил. Тя винаги го беше зареждала с оптимизъм и го караше да се смее. Имаше нужда от нея, а не го беше разбирал толкова дълго време. Каква загуба! Може би изпитваше вътрешна съпротива да я вижда заради Анджелика. Вероятно. 

Майкъл стана и излезе от стаята. Скоро се върна с кутия и седна на леглото. Кутията остана до него и той дълго я гледа преди да посегне, за да я отвори. Малки късчета спомени. Малки късчета от красивата му любов. Прфюм. Няколко снимки. Вещи. Малка бутилчица пълна с пясък. Два диска. Много малки бележки, които тя обичаше да му оставя, когато бяха принудени да се съобразяват с неговият график. Той взе една от тях и започна да я чете: „Не мога да те чакам повече и заспивам, но ако решиш да ме събудиш, ще отворя очи само, ако чуя правилните две думи.” Майкъл се усмихна на изплезеното лице, което тя беше нарисувала под думите си и остави бавно бележката в кутията. 

-  Сякаш всичко след теб се срути, Анджи... 

Майкъл затвори кутията и се обади, за да осведоми охраната си, че е готови, за да отпътуват към Стрипъл Център за репетиции.

Ейва се събуди и потръпна, а миг след това болката отново се върна с режеща сила. След това видя, че телефона й лежи до възглавницата й. Напрегна ума си, за да си спомни с кого беше говорила и някъде в замъгленото си от алкохола съзнание извика един любим глас, който й каза: „Извинявай, че бях толкова лош с теб! Иска ми се да се видим, когато си в Лондон. Ще ти позвъня скоро пак, за да разбера кога ще си там.”

Тя не помнеше от колко дни се събуждаше само, за да отиде до банята и за да вземе поредната бутилка на връщане. Не се страхуваше, че може да й се случи нещо от алкохола. Страхуваше се да изтрезнее, защото тогава щеше да й се наложи да живее в свят, в който вече нямаше светлина. Беше обичала Майкъл от толкова малка, че не помнеше време, през което да не беше присъствал в живота й. Беше започнала да го обича без да го познава, а после се беше увлякла съвсем просташки в един мъж, който й беше клиент. Клиент, който не й позволяваше да го вижда, не можеше да чува истинският му глас, но мъж, който я докосваше така все едно, че бяха най- влюбената двойка на този свят... Беше разбрала, че идолът й е този мъж... Сега той си беше отишъл завинаги. Седмица след като беше чувала дъха му, седмица след като беше чувствала устните му върху тялото си, седмица след като той я беше изпъвал и се беше сливал с нея... Нямаше го! Беше поел на вечното си пътуване и Ейва не искаше да изтрезнява в свят без него. 

Тя отпи от бутилката и посегна за дистанционното на телевизора и го пусна. Дори не знаеше защо го прави. После почти веднага потъна в делирумната си дрямка, от която стреснато се измъкна след време, а очите й се втренчиха в екрана пред нея, чиято картина пияното й съзнание размиваше и кривеше... После звука стана разбираем и тя видя как един самотен покрит със цветя ковчег стои в зала пълна с хора и усети как й се гади, гади й се толкова, че няма да успее да направи и крачка. Ейва просто се извърна и затвори очи, разтърсвана от конвулсиите на неразположението си, а сълзите я давеха, докато чуваше как Стиви Ундър пее: “I Never Dreamed You’d Leave In Summer”. Секунди след това тя запрати бутилката с алкохола по посока на този глас и тя разби монитора на телевизора, чу се неприятен звук, стаята се изпълни с миризмата на нещо изгоряло, а тя чак тогава осъзна защо телефона е така близо до възглавницата й. Ейва се отпусна в леглото си и едва виждайки бутоните включи гласовата си поща и и затвори очи, а от там един спокоен и топъл глас каза: „Извинявай, че бях толкова лош с теб!”

Усещането беше все едно си на скоростно влакче, но го нямаше чувството за страх и беше толкова спокойно, леко, безметежно и изпълнено със съвършена и непозната със силата си доброта. 

Тя го чакаше. Цялата в изумяващо красива светлина. Усмихваше му се и ръката й пое неговата, за да го поведе към онези светове, които го зовяха с жадуваното спасение.




                                                                             КРАЙ

 

Повече от чувство 112

Майкъл отвори врата и тя влетя вътре.

- Искам да пия нещо. Дай ми вино.

Тя се отправи към кухнята без да го поглежда.

- Къде е виното, Майкъл?

Той затвори вратата недоумяващ и я последва.

- Какво, за Бога правиш, Анджи?

- Искам да пия вино и ми кажи къде е защото изобщо не го виждам. Карах толкова дълго и съм схваната. Всичко ме боли, по дяволите!

- Кажи ми какво те накара да дойдеш чак до тук?

- Нали ти казах по телефона. Искам да говорим.

Тя най- сетне намери бутилката и вземайки мимоходом една чаша се запъти към всекидневната и тежко се отпусна върху дивана. След това започна да рови из чантата си и извади всички документи, които беше получила от Майкъл.

- Какво е това? Искам да те гледам в очите, когато го изричаш. Кажи ми какво е това!

- Това е...- Майкъл взе листовете от нея, разгърна ги и след това продължи.- Това е нашето споразумение.

- Нашето?- Анджелика се изсмя.- Ти си можел да бъдеш много нагъл. Да не би да си загубил разсъдъка си, Майкъл? Кое от лудите ти състояния те накара да си помислиш, че бих могла да подпиша тази глупост?- Тя скъса листовете пред него.- Кое?

- Успокой се. Нека ти обясня.

- Какво ще ми обясняваш? Смешен си. Ти сякаш не ме познаваш. Луд ли си, Майкъл? А?

- Нека ти кажа защо искам да го направим.

- С голямо неудоволствие ще ми се наложи да те изслушам.

Майкъл седна до нея и внимателно взе чашата от ръката й.

- На първо място не мисля, че да пиеш вино точно сега е добра идея.

- Едва се удържам да не крещя, защото не искам да плаша Принс и Парис. Не злоупотребявай, моля те! Съвсем малко ми трябва.

- Добре. Ще се опитам да ти го обясня.

- Да. Държа да го чуя.

- Виж, Анджи ти знаеш, че брака ни така и не стана достояние на медиите. Мисля, че предпочиташ да остане така и занапред.

- Ооо... Разбирам. Искаш да ме заличиш по всякакъв начин- прекъсна го тя.

- Не, Анджи, изслушай ме.

Тя посегна за чашата си, но Майкъл я отръпна назад и тя не успя да я вземе.

- Недей. Просто ме слушай. Ако започнем съдебен спор всичко ще излезе на повърхността и ще бъдеш следена от медиите месеци наред. Пак ще притесняват родителите ти, брат ти, приятелите ти, теб, Айзая и си виждала какво се случва. Като подпишеш, споразумението за сурогатна майка...

- Ти давам всички права върху детето си и преставам да съм фактор в живота му- прекъсна го отново тя.- Майкъл, ти за толкова глупава ли ме мислиш?

- Не, Анджи, така спирам всякакъв опит да се търси информация за теб. Ти оставаш скрита за света, защото искам да живееш спокойно. Ще се договорим за другото.

- Я стига. Това е прекалено нагло дори за теб, Кралю! Не мога да повярвам, че ме подценяваш така, Майкъл. Обиждаш ме.

- Не те подценявам. Защо не искаш да го проумееш? Какво пречи ти просто да останеш инкогнито?

- И... Ако един ден с теб се случи нещо- тя видимо потръпна от тази мисъл и Майкъл го забеляза.- Какво ще стане тогава? Няма да мога да имам право върху детето си? Няма да мога да се грижа за него. Забрави да се съглася! Това е луда, луда идея. Най- лудата, която ти е хрумвала.

- Аз ще се погрижа за това и ще включа нова клауза в завещанието си. Знаеш, че те обичам, Анджелика. Не искам да страдаш. Разбери го. Минем ли през съда аз ще спечеля. И това го знаеш.

- Не. Това не го знам.

Анджелика се плъзна напред по дивана, опита се да се изправи и след като не успя, помоли:

- Помогни ми да стана, ако може.

Майкъл се усмихна, изправи се и изпълни желанието й.

- Помисли, Анджи. Знам, че изглежда абсурдно, но ще е най- добрият вариант.

- Какво ни пречи да се споразумеем без да вдигаме шум?

- И като попитат коя е майката аз какво да казвам?

- Каквото искаш, а най- добре нищо. Не дължиш обяснения на никого.

Майкъл се усмихна.

- Ти наистина не разбираш, нали? Те ще направят всичко, за да се доберат до документи, до информация... Анджи, всичко около теб...

- Трябва да изчезне, нали? Аз така и не станах достатъчно достойна да се появя пред очите на хората и сега трябва да измисляш начини да ме изтриеш като с гума. Бях ненужен щрих в живота ти, който ти създава неудобства в момента... Какво пък... Сурогатна майка не е чак толкова лоша идея, за ме отстраниш от пътя си... Няма да подпиша обаче. Не съм толкова глупава. Чак толкова не съм. Сега ще тръгвам обратно, защото трбява да приготвя някои неща на Айзая. Утре ще го закарам до Сан Диего при Дилън. Не искам да се тревожа и за него, когато започна да раждам.

- Остави го при мен. Аз ще се погрижа отлично за него.

- Не. Вече съм се разбрала с Дилън. Те не са се виждали от доста време и той държи да му го дам.

- Защо той не дойде да го вземе, а ти ще трябва да ходиш до там в твоето състояние.? Много е неразумно.

- Защото той за разлика от мен работи и е ужасно зает.

- Аз ще организирам някой да го придружи. Няма защо ти да пътуваш. Това е лудост, Анджи.

- Не ми казвай какво е лудост, Майкъл. Не желая да ми помагаш. Ще отида с Раул. Вече говорих с него и той е съгласен да ни закара.

- О, ти смяташ да пътуваш с кола. Луда ли си? Аз мислех, че ще е със самолет. Чуй ме- категорично съм против да го правиш. Крайно необмислено е.

- Довиждане, Майкъл. Не мисля, че изобщо ти влиза в работата какво ще правя аз.

- Докато носиш моето дете много сериозно ми влиза в работата какво правиш.

- Не желая да спорим повече.

Тя го погледна и той усети слабост в краката си, защото я видя сякаш за първи път. Тя пак беше онова красиво момиче, което стои плахо във всекидневната на Бриджит и около него всичко сияе. По страните й пак грееше прасковена руменина, а устните й бяха като изпръхнала малина.

Анджелика премигна срещу него и всичко, което се случи в последвалите няколко мига я оставиха без дъх. Майкъл бързо я придърпа към себе си и устните му завладяха нейните, а ръцете му подчиняващо я прегърнаха. Той я целуваше толкова сладко и толкова хубаво, че тя не пожела да се вслуша в разума си, а се остави на инстинкта си, който обичаше това усещане на сливане с тялото на Майкъл.

- Нуждая се от теб, Анджи. Ден и нощ... Нуждая се от теб!

Тя простена върху устните му и той усети как ръцете й колебливо се вдигат и се помоли да ги усети около себе си, но тя ги отпусна, непосмяла да се отдаде докрай на желанието си. Майкъл впи пръсти в тила й и продължи да я целува. Анджелика не се отдръпваше, но той усещаше колко е объркана от неговото действие.

- Пусни ме, Майк.... – тихо помоли тя.- Недей!

- Искам да... Не мисли, Анджи. Само ме чувствай.

Тя постави ръце на раменте му и леко започна да го избутва от себе си.

- Недей! Аз трябва да вървя...

Устните му запърхаха по шията й.

- Не отивай, Анджи. Доведи го при мен. Елате двамата при мен... Ела си у дома, Анджи!

- Майкъл...- отново проплака тя.- Трябва да се откажеш.

- Не искам и не мога.

- Пусни ме!- Помоли го отново Анджелика.

Майкъл вдигна ръце, показвайки й, че не я задържа, а тя се уплаши, че той не я спира физически, а тя не може да си тръгне. Миглите й отново запърхаха объркано и той стисна здраво зъби пред кошутената й обърканост. Какво ли не би дал да можеше да върне времето назад? Да пренареди случки и хора в живота им, за да промени изцяло хода на събитията. Не можеше да го направи и затова се молеше да му бъде даден поредния последен шанс да поправи нещата.

- Недей, Анджи! Остани! Ще се обадя да докарат Айзая и всичко да си дойде на мястото.

- Трябва да вървя. Обещай ми само едно нещо.

- Какво?

- Че няма да ме караш да подписвам това за суругатната майка. Аз не съм...- сълзи напълниха очите й.

- Остави ме да говоря с адвокатите си и ще измислим нещо друго.

- Помни, че ще се боря за детето си, Майкъл!

- Знам, Анджи. Знам... Обичам те! Върни се при мен и няма да има нужда да си причиняваме всичко това, мила.

- Спри, Майкъл. Не искай да разбивам сърцето си за пореден път. Пусни ме да си тръгна.

Той я гледа известно време и след това отстъпи освобождавайки й пространство към вратата.

След като тя излезе ароматът й го преследваше дълго и връщаше спомена за топлината й и бързо повдигащите й се върху неговите, гърди.


                                                       ________________________________

-  Айзая, ела- извика тя.

Айзая дойде и застана пред нея гледайки я с любопитство.

- Днес отиваме, за да те оставим при баща ти. Когато се върнеш тук ще има малко бебе. Говорихме за това, нали?

Айзая кимна.

- Искам да запомниш, че трябва да слушаш баща си и Шийла и че много те обичам и ще ми липсваш. Ще ти се обаждам всеки ден. Чуваш ли ме, Айзая?

- Мамо, а бебето много малко ли ще бъде?

- Да, скъпи. То ще бъде много мъничко и ние ще трябва да бъдем много нежни и внимателни с него.

- Добре. Аз ще го гушкам много. Кога ще дойде то, мамо?

- Скоро. Съвсем, съвсем скоро.

На вратата се позвъни и Анджелика тежко се изправи.

- Не тичай така, Айзая! Бъди внимателен, за да не паднеш по стълбите.

Тя отвори, а Раул й се усмихна.

- Готови ли сте?

- Да- каза тя.

- Искам да ти кажа, че продължавам да не съм съгласен с идеята да пътуваш с нас, но щом искаш да се разнообразиш няма да протестирам.

- Искам да поговоря с Дилън за вижданията му с Айзая, Раул. Какво толкова. Сан Диего е съвсем близо. Ще отидем и до довечера ще се върнем.

Телефона и звънеше и тя влезе, за да отговори съпроводена от смеха на брат си и Айзая, които се закачаха един с друг. Беше Майкъл и тя се поколеба, дали да му отговори, но после натисна бутона и каза:

- Здравей, Майкъл!

- Анджи, как си? Радвам се да те чуя. Радвам се, че ми вдигна.

- Добре съм. Защо ми звъниш, Майкъл?

- Просто много ми се прииска да те чуя. Много, много силно и... Анджи, искаш ли да се видим днес? Аз съм в града и скоро ще съм свободен. Искам да те видя.

Анджелика усети, че и тя изпитва необходимост да го види, но нямаше време. 

- Ще трябва да ти откажа, Майкъл. След минути заминаваме за Сан Диего. Забрави ли, че ти казах, че ще закарам Айзая при Дилън. Ще имам достатъчно грижи след раждането.

- Не, не съм. Анджи!!!... За Бога! Аз ще ти наема поне 2-3 детегледачки, медицински сестри. Не бива да се притесняваш за нищо. Мога да се погрижа и за Айзая. Отложи това пътуване. Нека детето ти да е с теб.

- Трябва, Майкъл. Искам да се разберем подробно с Дилън. Сега може би ще се нуждая по- често от него.

- Не виждам смисъл. Наистина. Айзая трябва да си остане с теб. Ти няма да си сама.

- Вече е уговорено, Майкъл. Нека бъде с него. Сега и момента е подходящ.

- Добре. Никога не успях да се науча да споря с теб. Искаш ли като се върнеш...- Майкъл замълча. - Кога се връщаш?

- Още днес.

- О! Не е ли по- добре да преспите там. Ще се умориш, Анджи. Нека ти изпратя лимузина, хеликоптер. Моля те! Или ми обещай, че ще пътувате утре.

Анджелика беше затруднена. Знаеше, че Майкъл е прав. Щяха да пътуват повече от 400 километра в двете посоки и тя не беше убедена, че ще издържи. Не, не, че нямаше, но щеше да си причини нежелан дискомфорт. От друга страна Раул настояваше да бъде с нея.

- Добре, Майкъл, прав си. Ще остана в Сан Диего за вечерта и ще се върна утре.

- Това ми звучи по- добре. Обади ми се, когато се прибереш. Може би все още ще съм в града и ще мога да се видя с теб.

- Защо искаш да се видим?

- За да ти предложа нещо.

- Какво?

Анджелика чу прииждаща вълна от гласове около Майкъл и той каза:

-  Анджи, трябва да вървя, мила. Лек път и се пази, момиче! Не е умно да пътуваш точно сега, но едва ли бих могъл да те спра. Мога ли?

- Не- разсмя се тя.

- Обичам те!

- И аз те обичам, но…

- Нека го оставим без това „но”, може ли?

-  Да- усмихна се тя.

                                             _________________________________

Раул се беше съгласил с идеята на Майкъл още в мига, в който я бе чул и след като Айзая заспа те отседнаха в хотел и рано сутринта потеглиха обратно за LA. Времето се беше променило и дъжда се изливаше като из ведро.

- Раул, ако ти е трудно да шофираш ми кажи, за да те сменя.

- Ти шегуваш ли се с мен? Аз съм далеч по- добър шофьор от теб.

Анджелика потри очите си, защото все още й се спеше много и отново легна на задната седалка. Бяха потеглили рано, за да може Раул да пристигне навреме в LA и да не се налага да отсъства от работа.

- Раул, какво да правя с Майкъл?

- Не знам. Ти си изумяващ пример как хората не трябва да живеят живота си. Щом го обичаш и той теб не разбирам как е възможно да не можеш да му простиш?

- Защо ли те питам? При теб всичко се свежда до едно и също. Аз не мога да прощавам непрекъснато. Това, че ме наранява не означава нищо щом ме обича...

- Ти искаш ли да си с него?

- Да, но...

- КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ ПРАВИ ТОЗИ?????

Анджелика се надигна да види какво предизвика Раул да извика така и тогава колата връхлетя върху тяхната с бясна скорост, помете ги и ги запрати встрани от пътя. Раул се опитваше да направи нещо, но беше невъзможно, защото пътят беше прекалено мокър, а удърът изключително силен. Колата им полетя с бясна скорост по склона преобръщайки се и спря, смазвайки се в едно в дърво.

                                         
                                         ______________________________

Мъглата най- сетне не беше толкова гъста и тя почти можеше да вижда през нея. Някой викаше името й, но Анджелика искаше да види какво има пред нея. От там чуваше познати гласове и не можеше да не се възползва от случая да надникне за първи път зад завесата на мъглата, зад която се процеждаше светлина каквато никога не беше виждала.

                                    
                                          ______________________________

Раул държеше ръцете й и не спираше да вика името й, а тя не му отговаряше.

- АНДЖИ! ПОГЛЕДНИ МЕ, АНДЖИ! НЕ МИ ГО ПРИЧИНЯВАЙ! НЕ МОЖЕШ ДА МИ ГО ПРИЧИНИШ! АНДЖИ!!! МОЛЯ ТЕ, ПОГЛЕДНИ МЕ!

Беше толкова бледа. Толкова красива. Толкова малка и безпомощна. Раул не спираше да я вика и да се опитва да я вижда през сълзите си и мокрещият лицето му студен, силен дъжд.

                                          ______________________________

Майкъл видя непознатият номер и остави телефона си. Щеше да се откаже от телефоните рано или късно. Нямаше нужда от тях. Само го разсейваха. Телефона звънеше отново, но този път беше Анджелика.

- Здравей, скъпа- усмихнато каза той. 

- Майкъл...

Това не беше тя. Това беше мъжки глас. Майкъл не отговаряше.

- Ало, Майкъл? Раул е. Чуваш ли ме?

Майкъл незнайно защо потръпна.

- О, Раул! Радвам се да те чуя. Как си?

- Майкъл... Майкъл, трябва да... Искам да кажа, че...

Майкъл се вледени.

- Анджи? Къде е тя, Раул? Искам да я чуя!!!

- Тя... Ние... Имаше катастрофа, Майкъл... Тя сега е в операционната.

Догади му се и дъха му спря.

- Искам да я чуя, Раул. Не се шегувайте с мен.

- Майкъл, тя е зле... Аз не знам...

- Бебето! Какво става с него?

- Не знам, Майкъл. Нищо не знам все още.

Изпадаше в истерия. Останалата част от разговора им му се губеше. Помнеше, че крещеше за хеликоптер. Помнеше, че Грейс бързо изведе Принс и Парис от апартамента, където той чупеше и унищожаваше безпаметно всичко, което се изпречи на пътя му. Помнеше как трепереше по време на полета сложил ръце между краката си, молейки се на Бог да запази Анджелика. Помнеше, че му беше лошо и много студено, а всички гласове бяха далечни и нежелани.

                                     
                                          _______________________________


- Къде е тя?

Раул го гледаше с подпухналите си очи, полулегнал в болничното легло, гипсиран.

- Аз... Тя... Още нямам информация, Майкъл.

- Франк!!!- Изкрещя Майкъл.

- Отивам да се опитам да разбера- отговори му Франк.

- Не искам да се опитваш. Искам да ми кажеш къде е жена ми!

Скоро в стаята с Франк влезе лекар и Майкъл се втурна към него.

- Как е тя, докторе?

- Г- н Джаксън, състоянието на пациентката е много критично. Тя е с тежки вътрешни наранявания, счупвания и не мога да дам никаква гаранция.... Следващите часове ще са решаващи и критични. Но бебето е живо и здраво- погледна лекарят към Раул.- Сестра ви има красиво момче.

Майкъл усети как всичко около него се завърта с бясна скорост и седна на близкият стол.
Дишайки тежко той попита с пресипнал, глух глас:

- Може ли да я видя? А после и бебето. Аз съм бащата.

- Да, но ви предупреждавам, че не можете да останете дълго при нея.

- Защо?

- Тя се нуждае от пълно спокойствие.

Майкъл кимна и тръгна след лекаря, а гласа на Раул го помоли:

- Майкъл, после ще ми кажеш ли...

Майкъл се обърна.

- Да, Раул.

Не знаеше как се движи, не знаеше как издържа на цялото това напрежение, което го теглеше по- силно от гравитацията към земята. Искаше да се срине и да крещи, но само вървеше и мислите му бяха каша. Едва дишаше и Франк го попита няколко пъти, дали е добре и когато го направи за пореден път, той го погледна с див поглед и попита:

- Мога ли да съм добре, Франк? Ти ми кажи.


                                            ________________________________


Толкова много машини около нея, а тя малка и беззащитна в болничното легло. Изглеждаше като порцеланова кукла- крехка и чуплива. Страхуваше се да я докосне. Страхуваше се, че ще я нарани, ако отприщи цялото си желание да я притисне с цялата любов, която изпитваше към нея.

- Анджи? Мъничка?... Анджи...

Сълзите го задушиха и разводниха Анджелика пред погледа му. Майкъл пъхна длан в нейната, а тя не реагира. Никога досега не беше оставала безразлична към докосването му.

- Анджи... Ти позна, скъпа. Имаме син, Анджи. Не съм го видял все още, но знам, че е красив. Анджи, моля те, мила, отвори очи! Хайде, красавице!

Сълзите му започнаха да попиват в лицето й, когато той се наведе да целуне устните й. Тя отново не реагира и Майкъл осъзнаваше, че това не беше проклет сън, а Анджелика наистина лежеше пред него и се бореше за всяко вдишване.

- Обичам те, Анджи! Обичам те, любов моя!

Пръстите му нежно погалиха страните й, а в същият момент една сестра влезе и го помоли да напусне.

- Нека остана. Моля ви! Искам да остана!

Тя беше категорична и той излезе от стаята, неможейки да откъсне очи от Анджелика. Щеше да намери начин да остане при нея, но сега трябваше да види сина си, да го прегърне и детето му да чуе, че е обичано.

Вървеше като сред облаци и всеки звук беше различен- ту кънтящ, ту приглушен.

Синът им беше красив. Наистина беше красив. В мига, в който го пое и почувства топлината и аромата му, Майкъл се влюби в него. Държейки го в ръцете си той не можеше да приеме факта, че Анджелика не е в състояние да прегърне детето им, че не може да му се усмихне с най- красивата си усмивка, че не може да се зарадва на така дълго чаканото щастие. Искаше да може тя да отвори очите си веднага, за да види прекрасното създание, което тихо плачеше, сякаш я търсеше.

- Обичам те! Обичам те!- Майкъл нежно го целуна, а сълзите му не спираха.

Не преставаше да мисли, че трябва да е било чудо при всичките наранявания той да оживее и Анджелика да успее да го опази.

                                          ___________________________


В стаята й беше пълно със сестри и лекари. Някой го избута навън, но той вече беше видял, че я реанимират.

- КАКВО СТАВА???

- Моля ви, г-н Джаксън, излезте!

- НЕ!!! АНДЖИ? НЕ!!! МОЛЯ ВИ!!! АНДЖИ!!!

Франк едва успя да го издърпа навън, а Майкъл се извърна към него и той не успя да види в очите му нищо повече освен див, животински страх и болка.

- ФРАНК! Защо ме дърпаш, Франк! Аз трябва да бъда при моето момиче! Трябва, Франк!

Майкъл отново нахълта в стаята, а Франк се опита да го задържи, но не успя

- АНДЖИ!!!

                                                __________________________________

Това беше гласа на Майкъл. Той я викаше, но Анджелика го чуваше от много, много далече. Беше хубаво тук- светло и спокойно... Чувстваше се щастлива. Много, много щастлива. Но Майкъл я викаше. Дали не трябваше да се върне при него, за да го прегърне? Не. Енрике я чакаше, а той и беше липсвал години наред. Сега вече нямаше връщане назад. Майкъл бе пропилял всичките си шансове. Тя трябваше най- после да си позволи да бъде щастлива.

                                                __________________________________


Линията на апарата беше неизменно права и пищеше пронизително, а Майкъл не спираше да се бори с персонала и Франк, за да остане в стаята при Анджелика. Онова, което виждаше го караше да крещи и плаче непрекъснато.

Най- сетне един от лекарите помоли високо:

- Г-н Джаксън, излезте от стаята. Трябва да излезете, моля!

- НЕ! ТЯ ИМА НУЖДА ОТ МЕН! БОРИ СЕ, МОМИЧЕ. МОЛЯ ТЕ! АНДЖИ... МОЛЯ ТЕ!!!

Франк го беше прегърнал през гърдите и усещаше как сърцето на Майкъл щеше да изскочи. В мига, в който двамата лекари се погледнаха и сякаш по команда се отдръпнаха от тялото й и единият от тях тихо произнесе:”Час на смъртта?”, Франк чу нечовешко ридание да се изтръгва от гърдите на Майкъл и той олекна в ръцете му, свличайки се на пода.

- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!- Изрева Майкъл.- АНДЖИИИИ!!! МОЛЯ ТЕ, ГОСПОДИ!!! НЕЕЕЕЕ!!!

                                                  ____________________________

Раул усети как го обгърна безмерна пустота, опита се да си поеме въздух, но не успя и разбра, че нея вече я няма. Сълзите му неконтролируемо се спуснаха по лицето му и той не се опита да ги спира. Анджелика- красивата му, немирна и палава сестра си беше отишла. Знаеше го и нямаше нужда някой да му го съобщава. Раул знаеше, че е сам.

                                                    _____________________________

Дланите му държаха нежно лицето й, а палците му галеха все още топлата й, нежна кожа.

- Kite, мъничка, любима... Красивото ми момиче... Той е... Знаеш ли, че прилича повече на мен. Не се сърди... Анджи, чуваш ли ме, хубавице? Трябва да го видиш. Съвършен е. Има малки красиви пръстчета и големи очи... Анджи!!! Хайде, принцесо, отвори очи! Хайде, скъпа. Погледни ме! Не може да ми го причиниш! Забранявам ти да се шегуваш така с мен! Боже, Анджи...

Майкъл не издържа и положи глава върху гърдите й.

- Дишай, Анджи! Дишай! Имам нужда от теб! Не може да е истина! Боже!!! Боже!!!! Какво ми причиняваш, Господи! Върни се, Анджи! Не мога да живея без теб.

Франк стоеше навън и не знаеше как да постъпи. Страхуваше се за Майкъл, защото чуваше гласа му, виковете му, клетвите му… Искаше да може да го изведе от там, а знаеше, че това е почти невъзможно. Той така се беше вкопчил в безжизненото тяло на Анджелика, че едва ли имаше сила на този свят, която да го отдели от него. Раул се беше опитал да влезе, но крясъците на Майкъл, че иска да бъде сам с Анджелика го бяха принудили да остане до Франк, скърбящ за сестра си и очакващ мига, в който ще може да я види.

- Не знам как ще го кажа на майка ми и баща ми???... Те летят насам, но не знам, когато се обадят след като кацнат как ще им съобщя, че убих дъщеря им, че са загубили още едно дете. Трябваше да съм аз. Господи, трябваше да съм аз!!!- Той покри лицето си с длани и зарида неудържимо.

Франк погледна към него и единственото, което успя да направи е да стисне силно рамото му.

- Съжалявам, Раул! Тя беше… Обичах я!

Вика на Майкъл, зовящ името й ги смрази и в този миг и Франк не успя да издържи и също се разплака.

- Франк, моля те, кажи му, че искам да видя сестра си. Моля те, нека да я докосна, докато все още има топлинка в нея.

И двамата бяха като в транс и не осъзнаваха състоянието на Майкъл. Той беше използвал цялата си власт и си беше осигурил възможността да остане с Анджелика необезпокояван. Никой обаче не можеше да вижда как той постепенно се загубва в болката си.

                                              _____________________________

Пътуваха към Невърленд в пълно мълчание. Майкъл държеше в ръцете сина си и погледа му се рееше в пространството без да вижда. Едва понасяше болката, която го разяждаше. Никога не беше страдал толкова и... Изведнъж той усети как му причернява и започва да потъва дълбоко, дълбоко...

                                             _______________________________

Лимузината беше паркирана на алеята и Майкъл наблюдаваше зад тъмните си очила хората, които изпращаха Анджелика. Не беше знаел, че тя има толкова приятели и познати. Не бе предполагал колко много хора я обичат. Очите му се спряха на Айзая. Той седеше между баба си и дядо си, но изглеждаше болезнено самотен и изоставен.

Елвира... Тя... Майкъл мислеше, че тя вече няма да се възтанови от поредната загуба на свое дете. Елвира беше... Елвира я нямаше.

Силвио не спираше да плаче. По красивото, посърнало от загубата на любимата си дъщеря  лице на този мъж се търкулваха едри капчици сълзи и той бързо ги изтриваше, за да направи място за следващите.

Раул беше сериозен и с каменно изражение, седящ в инвалидната количка и само издайническото потрепване на челюстта му и празният поглед, неотделящ се от белият ковчег с алени рози върху него, показваха как стоически се бори с мъката си.

- Майкъл?

Майкъл се извърна бавно.

- Добре ли си? Ако искаш можем да си тръгваме.

- Да си тръгваме...- Провлачено каза той.- Франк, просто замълчи!

Грег. Грег беше там и Майкъл не можеше да го гледа, защото нечовешкото страдание изписано на лицето на този мъж го караше да не може да удържа сълзите си. Близо до него бяха застанали Бриджит и Хенри. Бриджит беше смазана от загубата на приятелката си и само силната подкрепа на съпруга й я караха да успява да се държи на крака.

Сред множеството от лица Майкъл видя и Дилън и Шийла и не беше изненадан да проследи как малко встрани от всички е застанал Кенет, който не спираше да изтрива бликащите си сълзи.

... И изведнъж вика на Майкъл стресна всички в лимузината. Той сграбчи Франк за реверите на сакото му и изкрещя в лицето му:

- Искам я обратно!!! Върни ми я, Франк! Умолявам те да ми я върнеш! Ще дам всичко! Всичко! Накрай я да се върне при мен!

Майкъл хвана дръжката на вратата и я отвори.

- Недей, Майкъл! Недей! Изчакай!

Франк се просегна през него и затвори вратата. Майкъл отново, треперещ стисна реверите му и после бавно се предаде и отпусна глава на рамото на дългогодишният си приятел, разтърсван от конвулсии. Не, те не бяха такива, които се пораждаха от плач. Майкъл имаше чувството, че всеки миг умира. Всяка секунда се бореше за живот, всяка секунда поемането на въздух му беше огромно усилие. Всеки момент той се бореше с неспиращото му да трепери като лист тяло, подчинено на нервният срив.

- Майкъл, мисля, че е по- разумно да се приберем. Страхувам се за теб, защото не си добре и веднага трябва да те види лекар.

- Не искам живот, в който нея я няма. Не искам да съм жив, Франк! Не ми пука дори да умра в този миг. Искам да умра.

- Не говори така, Майк. Имаш деца. Те се нуждаят от теб.

Майкъл рязко извърна глава и точно в този миг видя олюляващата се Елвира, която бе силно подкрепена от Силвио. Той видя как десетките хора бавно започнаха да се оттеглят от мястото, което щеше да бъде последният дом на Анджелика и потърси с очи белият ковчег, но не го видя.

Риданието му беше нечовешко и през сълзите му Франк чу молби, клетви, викове, стонове каквито до сега, въпреки че Майкъл бе бил в нечовешко състояние последните 3 дни, не бяха стигали до слуха му. Приятелят му... Франк имаше чувството, че Майкъл губи разсъдъкът си.

- ПРОКЛЕТ ДА СИ! НЯМА БОГ! МРАЗЯ ТЕ!... ЗАЩО МИ Я ВЗЕ? КАКВО ОЩЕ ИСКАШ? КАКВО ОЩЕ ЩЕ МИ ОТНЕМЕШ? ЗАЩО??? ХАЙДЕ, ВЗЕМИ И МЕН И ДА ПРИКЛЮЧИМ С ТАЗИ БИТКА. ВЗЕМИ МЕ, ГОСПОДИ!- Крещеше обезумял от скръб Майкъл.

Колите с роднините и приятелите на Анджелика скоро потеглиха и на алеята остана само лимузината на Майкъл.

След около 10 минути той слезе от колата и бавно се отправи към пресният гроб на Анджелика. Постоя пред него с празен поглед и после седна.

- Знам, че ме чуваш, Анджи! Дори не знам какво трябва да ти кажа, скъпа. Той е добре. Не се тревожи за него. Красив е. Много е красив. Кожата му е като твоята- златна и е с толкова малки пръстчета... Плаче... Търси те сигурно.- Гласът му беше учудващо спокоен и за първи път, откакто Анджелика беше починала Майкъл изглеждаше уравновесен.- Знаеш ли, ние с теб ще се видим по- скоро, отколкото предполагаш. Мислиш си, че можеш да изчезнеш от мен ли? Не можеш, Анджи. Ще те намеря и там. Ще те намеря, мъничка... Студено ли ти е, мила?

Мисълта, че Анджелика е там долу, сама, затворена в клаустрофобичното пространство на ковчега, на тъмно, накара Майкъл да потръпне и отново да усети как не може да си поеме въздух. Сълзите му се върнаха и той не пожела да ги спира. Искаше да може да се удави в тях, за да прекрати болката, която го унищожаваше.

- Анджи, никой не ме послуша. Никой, мила! Не ми повярваха. Не искаха... Не знам защо, принцесо?! Казах им, че ти би искала така. Казах им колко се страхуваш да си в тъмното, затворена и сама. Казах им, че трбява да те освободят над океана. Не искаха да ме чуят. Мразят ме. И аз се мразя, Анджи!...Анджи... Върни се! Моля те! Толкова си ми нужна, любов!!! Обичам те повече от всичко на този свят. Как да живея, когато знам, че те няма, Анджи? Кажи ми, любов!

Вятър премина като ласка по лицето му и той затвори очи. Имаше чувството, че тя му казва, че всичко е наред и че е с него завинаги, но той знаеше, че нищо вече не е наред и никога няма да бъде.

                                              ________________________________

Майкъл се прибра в Невърленд без спомени за пътуването, за нещата, които Франк му каза. Пред погледа му непрекъснато беше Анджелика. Искаше да прогони спомена за безжизненото й тяло, положено в ковчега, но не успяваше и той непрекъснато се връщаше като бумеранг. На моменти не успяваше да диша от задушаващата го болка, която режеше сърцето му. Дори не можеше вече да плаче. Беше застинал. Имаше нужда да крещи. Не знаеше колко е часа, не знаеше кой ден е, не знаеше какво ще трябва да прави занапред, утре?

Обвиняваше се. Защо й позволи да си тръгне? Защо й позволи да пътува? Защо не я задържа? Защо не я заключи? Завърза? Защото не й повтаряше до безпаметност колко много я обича, доакто тя не му повярва и не остане?

Излезе навън. Тръгна безцелно из имота си. Не можеше да остане затворен между стените, защото те безмилостно го смазваха. Имаше усещането, че няма да може да преживее загубата й. Пред очите му изгря красивата й усмивка и болката в гърдите го прониза жестоко и го накара да се свлече на колене. Из месността се разнесе вика му, който смразяваше кръвта и беше изпълнен с протест и раздираща сърцето болка.

Той не знаеше колко време крещя името й и плака навън. Когато усети как вече няма глас и как главата му тежи като олово Майкъл пое пътя към дома си. Малко преди да се прибере бе застигнат от първите лъчи на слънцето и посрещайки ги си помисли, че за Анджелика повече никога нямаше да има изгреви и залези, прибой на вълните, вятър, който си игре с къдриците й ...Нямаше я. Никога вече нямаше да чуе гласа й да изговаря името му, смеха й да звъни чисто и никога нямаше да усети неповторимият й аромат.... Нямаше я, а спомените за нея прииждаха и го разяждаха до кост, впиваха се с мощни пипала по цялото му тяло, дълбаеха го като свредели и той умираше от болката да осъзнава, че „Никога” вече е реалност ... Чувстваше се загубен, унищожен, разкъсан на хиляди парченца. Не виждаше смисъл в нищо, не искаше утрото да идва. Не искаше да има дни без нея в живота си. Беше като ранено животно - кървящо, болящо и безпътно. Сякаш някой за секунди скри целия смисъл и нищо вече нямаше значение. Лицето му се мокреше от сълзите и той вървеше безсилен и безпомощен и само една едничка мисъл пронизваше съзнанието му: „Господи, защо тя?” и една гореща молба “ Върни я, Боже, а на мен ми вземи всичко!”

Докато се прибре денят вече властваше с пълна си сила. Той влезе при малкият Принс, който спеше, погали го по нежната, деликатна главичка, целуна го и след това залитайки влезе в спалнята си и впи поглед в шишенцата с успокоителните върху нощното си шкафче. Отвори ги бавно едно след друго и изсипа от всяко таблетки в дланта си без да ги брои, взе чашата с вода и ги погълна.

Трябваше да заспи, защото, ако не го направеше щеше да полудее.