Беше изминала цяла седмица, откакто Майкъл вече се движеше и тя се усмихна, когато чу потропването на патериците по дървения под. Той вече не се нуждаеше от помощ и не я искаше и затова Анджелика беше спряла да я предлага. Децата им бяха с учителката си, а тя проверяваше пощата си, която брат й й беше изпратил. В ръцете й беше плика с баланса по сметката й и тя го отвори и възкликна. Не беше очаквала парите й да се стопят така бързо и затова необходимостта, че трябва да се замисли за завръщане към работата си беше очевидна.
- Какво четеш? – Попита Майкъл, отпускайки се до нея на дивана.
- Преглеждам пощата си… Майкъл? Искам да те питам нещо, но обещай да не ми се сърдиш.
Той я погледна и тя се усмихна отново. Лицето му беше добило едно от онези негови изражения, които показваха тревога, но и отегчение. Тя знаеше, че вероятно много го изнервя с непоследователния си характер, но вече беше късно да се променя, а и беше сигурна, че не би могла.
- Какво сега? – Въздъхна той.
- Не мислиш ли, че вече е време да спреш болкоуспокояващите?
Очите й го заковаха и Майкъл, изненадан от въпроса й се почувства неприятно. Той живееше почти в непрекъсната борба с болката и думите й му се сториха неуместни.
- Не. Не мисля.
- Майкъл!
- Какво? – Повиши глас той.
- Мисля, че нямаш нужда от тях повече.
- А аз мисля, че не си ти онази, която решава от какво имам нужда аз, когато става въпрос за здравето ми.
Анджелика замълча. Стори й се безпредметно да продължава този разговор, но Майкъл нямаше намерение да остави нещата до тук, затова тя го чу да я пита:
- Защо реши, че можеш да даваш мнение по този въпрос, Анджи?
- Няма значение. Не желая повече да коментираме.
- Искам да ми отговориш! – Настоя той.
- Остави, Майкъл… Аз не съм лекарят ти и не мога да дам компетентна оценка.
- Тогава защо се опита да го правиш?
- Виж, аз също съм чупила ръката си и не се нуждаех от лекарства, за да се възстановя. Ти пиеш прекалено често и аз се тревожа, че… - тя не довърши думите си.
- Че ще се пристрастя ли? Кажи го. Защо не го кажеш, а замълча?
- Не… Аз мисля, че… Недей, Майкъл. Искам да спрем да говорим за това.
- Да, наистина ще спрем.
Той взе патериците и се изправи:
- Извини ме, но ще поработя в студиото.
- Майкъл?
- Да?
- Извинявай!
Той я погледа за кратко и после се извърна, казвайки:
- Искам да ми вярваш малко повече, Анджи!
Тя остана сама и съжаляваше, че беше споделила страховете си с него, но не можеше повече да става безучастен свидетел как, според нея, той приема повече от необходимата доза лекарства, как често губи типичната си енергичност и става вял и отнесен. Страхуваше се за него, но не знаеше какво да направи и как да постъпи, за да разбере, дали загриженост й не я превръщаше в прекалено подозрителна.
Телефона й позвъни и тя виждайки, че на дисплея не се изписва номер го остави обратно на маста. Звъненето упорито продължаваше и тя, когато вече за трети път се опитаха да се свържат с нея не издържа и вдигна. Веднага разпозна гласа на Алекс и сърцето й уплашено затрептя.
- Какво искаш?
- Да се срещнем. Днес. В Лос Оливос. След час. Ще бъде на паркинга до хотел Days Inn Buellton - Solvang. Знаеш ли го? Онзи с вятърната мелница. Няма да ти е трудно да ме видиш.
- Не мога да дойда.
- Можеш. Трябва.
- От къде имаш номера ми, мръснико?
- О, с какво заслужих това отношение? Ела, Анджелика или името на твоя любим до вечерта ще бъде на първо място във всички новинарски емисии.
- Остави го на мира! Какво още искаш? Нали ти плати?
- Времето лети, Анджелика – каза той и затвори.
Тя стисна още по - силно телефона и се огледа около себе си. Беше сама в просторното светло помещение и в тишината се почувства застрашена и уязвима. Изправи се, незнаейки какво да прави и дали да отиде на срещата, която Алекс я беше заставил да приеме още преди да има възможност да му я откаже. Тона му бе бил красноречив и тя разбираше, че той ще изпълни заканата си и няма да пожали Майкъл. Анджелика изпита и силен гняв, защото Майкъл не я беше послушал. Този мъж си оставаше заплаха и въпреки че банковата му сметка се беше напълнила със завидна сума, той продължаваше да ги преследва с изискванията си.
Тя се качи горе и взе първата връхна дреха, на която погледът й се спря. Докато минаваше по коридора Анджелика помоли една от камериерките да предаде на Майкъл, че е трябвало спешно да излезе и че след около час и нещо най – късно ще се прибере.
Тя караше колата и пейзажа оставаше скрит за нея. Красивите лозови масиви, планинските възвишения, които винаги я караха да желае да се гмурне в зеленината им и да вдиша аромата на гора и земя сега бяха безцветен фон. Нямаше очи за красотата, която се откриваше пред нея и Анджелика бързаше да стигне до хотела и да разбере какво още им е подготвил Алекс. Беше забравил за думите на Еди и цялата й ярост ескалираше и се превръщаше в едно огнено кълбо, готово всеки момент да се взриви и да изпепели човека, който дни наред притесняваше и изнудваше Майкъл.
Осъзна, че е пристигнала по – рано чак, когато паркира колата си. Имаше още 20 минути до уречения от Алекс час, затова тя слезе и се запъти към близкия магазин. Нямаше за цел да купува каквото и да е, а просто искаше да убива времето си и да се опита да спре да мисли за предстоящата среща, която я плашеше. Скоро тя излезе, защото и там не успя да разся мислите си от проблемите.
Когато отваряше вратата на колата си, гласа на Алекс я накара да усети как сякаш по гърба й се изля ледена вода и тя бързо се обърна. Малките му, лукави очи я гледаха победоносно, а на устните му играеше познатата й противно – сервилна усмивка.
- Знаех, че ще дойдеш – каза той.
- Говори. Какво искаш от мен? Нямам време да слушам твоите констатации.
- О! Не си в позиция да даваш нареждания.
Анджелика не му отговори и зачака какво ще й каже той.
- Ела. Нека се качим в стаята ми.
- Никъде няма да ходя с теб, а най – малко в стаята ти. Каквото имаш да ми казваш е по- добре да го направиш тук, а ако не можеш аз си тръгвам.
- Ти решаваш – усмихна се той. – Аз не съм под напрежение.
- Ах, гадино! – Изпусна нервите си тя. - Какво още искаш от нас? Не можеш ли най – сетне да спреш?
- Не. Знаеш ли, че заради него аз пострадах много? Знаеш ли, че защото ти не успя да си затвориш устата аз загубих ценни позиции? Не може да ви се размине само с няколко подхвърлени като на куче хилядарки.
- Още пари ли искаш?
- Нека се качим в стаята ми. Тук не е удобно да говорим.
- Не искам.
- Тогава, довиждане и помни, че ти ще си виновна, че името на възлюбения ти отново ще бъде въвлечено в грандиозен скандал.
Алекс продължаваше да се усмихва победоносно и да наблюдава как съпротивата на Анджелика бавно си отива. Той знаеше, че тя обича прекалено силно Майкъл, за да позволи нещо да го нарани. Беше убеден, че ще направи необходимото щом може да го предпази. Такива жени беше срещал доста често и познаваше мисленето им. Любовта им ги правеше сякаш слепи и те се втурваха да я защитават без да мислят за собственото си достойнство или его.
- Добре, ще дойда, но имаш 10 минути и след това си тръгвам.
- Анджи, Анджи, – засмя се той – казах ти, че не си в позиция да ми нареждаш. Не го забравяй, скъпа!
- Не съм ти скъпа! И ме пусни! – Рязко издърпа ръката си тя от пръстите на Алекс, които я бяха хванали за лакътят.
- Анджелика, не се опитвай да ме ядосаш! Просто върви.
След като вече бяха в стаята Алекс съблече якето си и го хвърли върху леглото. После покани Анджелика да седне.
- Не искам да седя. Слушам те!
- Седни!
Гласа му беше станал страшен и тя без да се замисли изпълни нареждането му. Анджелика не смееше да го погледне. Усещаше се сякаш беше затворена в капан, в който глупаво беше влязла сама и осъзнаваше, че съпротивата й беше напълно безсмислена.
- Искаш ли нещо за пиене?
Анджелика поклати глава. Страха се беше върнал и нищо друго не беше останало. Плашеше я близостта му, погледът му и тя се изправи.
- Аз ще тръгвам. Прави каквото искаш, но не мога да остана нито секунда повече с теб.
- Не, мила, ще останеш. Не е нужно да разиграваш сцени. Седни и ме изслушай!
Тя отново седна, но не спираше да стиска чантата плътно до гърдите си. Съжаляваше, че беше дошла и че не беше казала на никого къде ще бъде и се страхуваше от очите на Алекс, които я гледаха победоносно и той с усещането, че напълно владее положението, седна до нея.
- Отпусни се, момиче.
- Виж, нямам време да се отпускам и не искам да го правя, защото хора като теб ме отвращават. Казвай, каквото искаш да ми кажеш , защото не мога да понасям присъствието ти.
- О, принцесата! Ще се наложи да ме изтраеш. ОК, слушай сега. Искам да знаеш, че с теб имаме неуредени сметки и ще се наложи да ги платиш. Ти ми навреди, а който е застанал на пътя ми не е видял нищо добро, докато аз не се почувствам отмъстен за стореното ми зло. Имаш ли идея как ме провали, госпожичке?
Гласа на Алекс отново беше станал студен и се плъзгаше по тялото на Анджелика като острието на кама. Тя го погледна в очите, опитвайки се да му покаже, че не се страхува от думите му, но не успя да го излъже и той се разсмя.
- Анджелика, Анджелика… Ще говориш с Майкъл и ще го убедиш, че трябва да ме върне на работа.
- Какво?! Ти си луд!
- Не… Ще го направиш. В противен случай знаеш какво ще се случи.
- Защо си толкова неблагодарен? Той ти даде достатъчно, за да живееш охолно дълги години.
- Млъкни! – Извика той. - Не искам да ми противоречиш! Не съм те извикал да преговаряш с мен! Разбираш ли?!
Ръката му сякаш със светкавична скорост захвана част от косата и я опъна назад. Анджелика извика от изненада и болка и го погледна с погнуса и гняв.
- Пусни ме, нищожество!
- Разбра ли ме, кучко? – Повтори Алекс и дръпна косата й още по- силно.
Тя мълчеше и се опита да се отскубне от него, но това сякаш го накара да се ядоса още повече и с другата си ръка да хване челюстта й и да извърне главата й към себе си. Лицето му остана на сантиметри от нейното и тя подуши силната миризма на цигари и отвращаващият му я одеколон. Малките му, светло кафяви очи я накараха да потръпне и той просъска:
- Разбра ли ме!
- Пусни ме! – Едва каза тя.
- Разбра ли ме?! Ако не си, всички ще пострадате. Не знаеш на какво съм способен. Сина ти е толкова беззащитен в съня си.
Щом изрече тези думи Алекс видя как очите на Анджелика застинаха. Сякаш го гледаше мъртвец. Лицето й изгони уплашеното си изражение и на мястото на паниката се спусна със завидна бързина ледена завеса и чертите й сякаш се вкамениха. Докато той наблюдаваше тази мигновена промяна, незнаещ какво предвещава, чу звука на разкъсваща се плът и без все още да изпитва болка, извика по- скоро от изненада.
Анджелика веднага се отдръпна от него, бързо извади още нещо от чанта си и след малко чу вика на Алекс:
- Кучка! Курва! Ще…
Той не успя да продължи, защото чу гласа й:
- Никога не заплашвай детето ми! Никога не заплашвай любимите ми хора! Знам всичко за теб, твар нищожна. Не заплашвай моя син, за да не заплаша твоята дъщеря. Сега ти ме чуй, Алекс Грей. Вземи парите, които Майкъл ти даде и изчезни от живота ни завинаги, защото следващият път няма да те намушкам в крака, а някъде, където шансовете ти да продължиш мизерния си живот ще са сведени до минимум.
- Мръсна курва!
Алекс крещеше и с едната си ръка държеше бедрото си, което вече кървеше обилно, а с другата разтриваше очите си, защото Анджелика го беше напръскала със спрей.
- Не губи време, мизернико, а отиди при някой да зашие раната ти, за да не умреш от кръвозагуба. Не искам да те убивам. Запомни, че никога повече не искам да чуя за теб, защото следващият път няма да си жив.
- Ще ви унищожа! – Извика Алекс.
- Кое не чу от онова, което ти казах? Или искаш да се обадя на полицията и да им кажа как планираше да изнасяш наркотици и оръжие, докато работиш за Майкъл? Да им покажа къде е наркотика в Невърленд?
- Не могат да го свържат с мен, тъпачке! Не съм толкова глупав. Твоето мъжленце ще го отнесе. Всичко съм предвидил.
Анджелика беше блъфирала и беше успяла да налучка защо Алекс толкова се бе озлобил от загубата на работата си. Вероятно беше укрил наркотик в имението и парите, които бе получил от Майкъл не покриваха стойността му и той трябваше да го вземе. Тя предположи, че затова той така силно желаеше да се върне на работа.
- Вече ще могат, защото записах целият ни разговор – отново блъфира тя.
Алекс изръмжа и посегна към нея, опитвайки се да се изправи, но болката в крака му и спрея, замъгляващ зрението му и изгарящ очите му попречиха и той пак седна на леглото.
Анджелика, опитвайки се да овладее обзелата я паника и страх, че е прекалила и го е намушкала прекалено дълбоко, каза:
- Изчезни, Алекс! За твое добро е да ни оставиш на мира и запомни нещо от мен – никога не заплашвай повече детето ми. Никога!
Тя се обърна и излезе от стаята, оставяйки Алекс да крещи и псува след нея. Беше сигурна, че той няма да се обади в полицията. Беше сигурна, че, няма да успее да се прибере сама и усещаше, че скоро ще припадне и затова набра Майкъл. Не след дълго тя чу приятния му, спокоен тембър да я пита къде е и защо е излязла без да му каже. Анджелика нямаше време да му обяснява и затова през сълзи и със силно треперещ глас, каза:
- Майкъл, моля те, би ли могъл да изпратиш някой в Лос Оливос до хотел Days Inn Buellton – Solvang? Лошо ми е и не бих могла да шофирам сама.
- Какво ти е, скъпа? Много ли ти е зле?
- Да, много ми е зле. Моля те, нека дойдат по- бързо, защото се страхувам да стоя тук сама.
- Веднага тръгваме, мила. До 10 минути сме при теб.
- Добре, скъпи. Моля ви, побързайте!
След като затвори Майкъл беше обзет от силна паника, защото Анджелика наистина бе звучала както никога досега. Гласа й беше глух, уплашен и той предполагаше, че тя наистина е много зле.
Докато пътуваха Майкъл се опита да я набере отново, за да я чува, но тя не вдигаше телефона и непрекъснато отказваше обажданията му.
Анджелика вече беше осъзнала какво се беше случило в хотелската стая и бързо и сигурно изпадаше в състояние подобно на шок и не успяваше да се отърси от завземащият я ужас, който с вледеняващи пипала я обгръщаше и не й позволяваше да спре да потръпва от страх. Тя беше наранила човек! Тя се бе оплела в една лепкава мрежа, от която, колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че няма да успее да се измъкне лесно. Страхуваше за Майкъл, за Айзая, за Принс и Парис и за всички хора, които обичаше. Тя знаеше, че Алекс не би могъл да бъде сам в цялата тази заплетена история, че вероятно той е само една малка брънка от престъпна верига. Как щяха с Майкъл да се измъкнат невредими от този продължаващ да набира завидна скорост кошмар? До какво още щеше да ги доведе тази необмислена постъпка на Майкъл, който беше поискал услуга от най – неподходящият човек? Анджелика не знаеше, дали Алекс се е вслушал в думите й и дали не се беше озлобил още повече след като го намушка. Тя не можеше да се постави в неговата позиция и да предвиди следващият му ход, а се налагаше, защото не желаеше повече изненади и срещи с него.
Навън заваля дъжд и изведнъж красивия Лос Оливос се превърна в сив и безличен град, който притъмня под бързо сгъстяващите се облаци. Сякаш приветливият му облик изчезна и града стана чужд и враждебен. По стъклата на колата бързо се стичаха едрите дъждовни капки и Анджелика вече не успяваше да овладее треперенето си. Сетивата и тялото й крещяха за топлина, но тя знаеше, че е нужно да стопли душата си. Не беше сигурна, че нещо скоро ще успее да върне усмивката й. Дори и Айзая. Тя щеше да се страхува за него, щеше да тръпне всеки миг, когато не е пред погледа й и… Анджелика подскочи уплашено, когато видя как Алекс излиза от хотела и куцайки се приближава към паркинга и веднага се смъкна надолу надявайки се той да не я забележи. За миг той погледна към колата й, поколеба се и след това се отправи към своята и не след дълго тя го видя да изчезва с бясна скорост от очите й, изгубвайки се в дъждовната пелена.
Телефона й отново иззвъня и тя пак натисна червената слушалка и прекъсна прорязващият му мозъка й шум. Не искаше да говори, не можеше и не искаше да отговаря на въпроси точно сега.
Някой почука на стъклото й и тъмния силует я накара да изпищи уплашено.
- Г- це Мендес?
Учтивия глас я накара да погледне навън и да успее да различи през мокрия прозорец един от телохранителите на Майкъл. Тя бързо натисна копчето и стъкло се смъкна съвсем малко.
- Г- це Мендес, г- н Джаксън ви чака – каза той и посочи към паркираният наблизо до нейната кола „Ford Econoline”.
Анджелика кимна и бързо излезе от колата си. Когато стъпи на краката си усети една неимоверна слабост, главата й олекна за кратко и после натежа и тя не успя да направи и две крачки и пропадна в тъмнина. Малко преди да припадне усети как силните ръце на Майкъловия телохранител я повдигат и тя не успява да издържи повече на цялото напрежение, страхове, притеснения и паника, които взели връх я превзеха със силата си.
Когато отвори очи първото нещо, което усети беше силната почти задушаваща я прегръдка на Майкъл и устните му, които целуваха челото й.
- По– добре ли си, мъниче? – тихо попита той.
Анджелика бавно преглътна и също зададе въпрос:
- Майкъл, има ли вода? Жадна съм.
Той посегна и пое от шофьора си подаваната му бутилка и бързо я отвори и я поднесе внимателно към устните на Анджелика. Тя отпи малко и се отдръпна, а Майкъл отново попита:
- Как си, мила? Изплаши ме.
- По – добре съм вече. Много по- добре.
- Обадих се за лекар.
- Добре съм, скъпи. Нямам нужда от лекар.
- Да, добре – отговори й той без да има намерение да се вслушва в думите й.
Да я вижда как се отпуска и губи съзнание пред очите му и той може само безпомощно да гледа и да очаква кога цвета на лицето й ще се завърне беше болезнено и спиращо сърцето му изживяване. От мига, в който я бяха внесли във вана Майкъл не беше спирал да я обсипва с целувки и да й обещава, че всичко ще бъде наред. Имаше толкова въпроси, но знаеше, че сега не би могъл да й ги зададе.
Анджелика се сви в обятията на Майкъл и си спомни изражението на Алекс, когато бе приближил лицето си към нейното. Пред очите й се появи злия му поглед, истинската омраза изписана по всяка негова черта и гласа му, скърцащият му глас, който сякаш отваряше врати, които трябва да бъдат заключени завинаги и тя се вкопчи в Майкъл.
Той имаше чувството, че начина, по който тя цялата бе разтърсвана от конвулсии се предава и на неговото тяло и че то трепери в унисон с нейното.
- Какво ти е, Анджи? Кажи ми, моля те!
Анджелика се вкопчи в него и продължавайки да трепери каза:
- Гушни ме, Майкъл! Кажи ми, че всичко ще бъде наред!
Той я загърна с якето си, а тя пак се отпусна безпомощна и бледа върху гърдите му.
- Всичко е наред, принцесо! Всичко е наред… - шептеше й той и я целуваше по меката коса.
Толкова се страхуваше за нея и докато я прегръщаше и безспирно прокарваше ръка по гърба й си даваше сметка, че тази импулсивна, динамична, горда и огнена жена е успяла така силно да се вклини в живота му, че той не можеше да си представи как е живял без нея. Обичаше я! Нямаше как да опише това чувство, защото то го изпълваше всецяло и безпощадно и не се нуждаеше от формулировки. Майкъл не разбираше какво предизвикваше състоянието на Анджелика и нямаше търпение да разбере какво ще каже лекарят.
Вана паркира пред къщата и Майкъл сведе поглед към Анджелика, която вече се бе поуспокоила и треперенето й не бе видимо.
- Пристигнахме, Kite. Ще можеш ли да вървиш?
- Мисля, че да.
- Сигурна ли си?
Тя му кимна и го погледна, а той потръпна, защото в очите й видя безпомощност. За първи път бе видял този поглед преди четири години и си беше пожелал никога повече да не го среща, но ето, че сега тя беше като малко беззащитно дете, победено от болката.
- Майкъл, съжалявам!
Той не й отговори, а я целуна и посегна към патериците си.
Отстрани изглеждаха като ветерани, преживели много битки, докато бавно се придвижваха към входа на къщата, подпомагани от хората на Майкъл. Тя вървеше малко по- уверено от преди, но личеше слабостта й, а той се опитваше да преодолява временната си неспособност да се движи свободно.
Анджелика не можеше да се отърси от преследващият я спомен за кръвта. Страхуваше се от кръв. Никога не бе успяла да преодолее тази своя фобия и дори с нейни приятелки си бяха говорили, че не е зле да се посъветва с психолог, но тя така и не бе стигнала до кабинета на специалист. Сега, сякаш навсякъде виждаше бликащата от бедрото на Алекс кръв и не успяваше да спре усещането, че едва си поема въздух и позивите на стомаха й, от които силно й се гадеше. Първоначално сякаш не бе мислила, но сега, когато се чувстваше малко по- сигурна и вън от заплахата на Алекс, оставаше само спомена за раната му и сякаш заливащите я талази от кръвта му.
- Анджи, искаш ли да ти приготвят топла вана, за да можеш да се отпуснеш? – Попита Майкъл.
Тя за кратко се поколеба, но след това реши, че идеята не е лоша и кимна, съгласявайки се.
Не след дълго Майкъл седеше на ръба на ваната и обтриваше с гъбата гърба й и споделяше нетипичната тишина настанила се между двамата. Чуваше се само тихия шум, предизвикван от движенията на Анджелика във водата и нищо повече. Неиздържайки той пръв наруши мълчанието, питайки:
- Анджи, ще ми кажеш ли какво предизвика състоянието ти?
- Не сега, Майкъл. Моля те! Ще ти кажа, но не сега.
Тя отново започна да трепери видимо и той съжали, че бе попитал.
- Недей, скъпа! Всичко е наред! Просто се отпусни.
- Майкъл, искам, когато излезем от тук да видя Айзая. Искам да гушна детето си, Майкъл.
- Добре, мила, добре. Той ще се радва да те гушне!
Лекарят излезе от стаята и Майкъл го погледна въпросително.
- Няма нищо притеснително, г- н Джаксън. Г- ца Мендес е под силен стрес и той предизвиква нервна криза и това се е отразило на физическото й състояние. Всички останали показатели са в норма и няма никакъв повод за тревога. Дадох й успокоителни, за да може да заспи и се надявам утре сутринта тя да се чувства значително по – добре. Ако все пак има проблеми, обадете ми се незабавно.
- Да, разбира се. Много благодаря!
След като д- р Ван Валин си тръгна Майкъл се върна при Анджелика и лягайки до нея я прегърна.
- Искаш ли нещо?
- Не – отговори му тя и се притисна в него. – Благодаря ти, че се грижиш за мен, скъпи.
- Не е нужно да ми благодариш! Ще направя всичко за теб! Всичко, миличка! Ти сега си почини добре.
Той целуна челото й, а тя се намести в ръцете му и скоро заспа.
Сутринта посрещна Анджелика с плиснало през големите френски прозорци слънце и съвсем за кратко тя се усмихна, но после си спомни кошмара от предния ден и се сви безпомощно в леглото. Беше сама. Майкъл вероятно отдавна беше буден и сигурно работеше. Анджелика осъзна, че й предстои много труден разговор с него и потръпна. Не искаше да го наранява и за нищо на света не желаеше да му създава проблеми, но не можеше да премълчи онова, което се бе случило с Алекс. Той трябваше да предприеме незабавно мерки и да открие какво и къде е укрил в Невърленд бившия му служите. Тя отново потръпна. След това бавно се изправи и усети леко замайване, но го преодоля и влезе в банята.
Майкъл отвори вратата на спалнята и след като не видя Анджелика в леглото се отправи към банята. Застана на притворената врата и се заслуша в шума на стичащата се вода. Колебаеше се, дали да влезе, но желанието му да я види надделя и той бавно побутна вратата и остана в очертанията й.
Анджелика бе с гръб към него и той можеше спокойно да се наслади на прекрасното й голо тяло. Трябваше да я нарисува. Искаше го толкова отдавна, но все не му оставаше време. От косата й се отичаха тънки струйки и бавно се плъзваха по златната и гладка кожа, по която играха слънчевите лъчи и капчиците по нея блестяха като малки бисери. Тя посегна към шампоана си, но след това бавно отпусна ръката си и Майкъл отчетливо видя как една конвулсия премина по тялото и тя потръпна сякаш бе ударена от ток. След това се опря на стената и клякайки се сви и остана под струята, а скоро той чу плача й.
- Анджи.
Тя вдигна глава, изненадана, погледа го за кратко и един стон се откърти от нея и тя проплака:
- О, Майкъл!
- Не плачи, мила! Моля те, не плачи!
Тя отново отново отправи очи към него и поемайки си дълбоко въздух каза:
- Няма. Обещавам.
Той се насили да й се усмихне и си помисли, че е длъжен да запази самообладание.
- Имам изненада за теб.
- Каква?
- Ще разбереш, когато се приготвиш. Днес е топло, но все пак си облечи нещо по- дебело, защото ще сме навън.
Тя поклати глава и проследи как Майкъл я оставя сама в банята. След това успя да се съвземе и изправена пред трудната задача отново да премине през случилото се предния ден си наложи да спре да се поддава засега на емоциите, които я караха да изпада в крайни състояния.
Майкъл я гледаше и в този миг не знаеше какво да каже. Беше я завел в една от беседките, където можеха да се усамотят и където искаше да подишат чист въздух. Бяха далече от къщата и наоколо нямаше никой, който да ги притеснява с присъствието си. Слънцето вече се бе издигнало високо и плискаше благодатно лъчите си. Това беше може би най – топлия ден през този февруари и наоколо се чуваха звуците на събудената природа. Всичко беше окъпано в блаженство и светлина и разказа на Анджелика звучеше нереално и като зле скалъпена булевардна история.
Майкъл видя как тя потръпна, но все още не можеше да реагира – нито с жест, нито с дума. Гледаше я, но сякаш погледът му преминаваше през тялото й и се рееше далече. Дори мисълта му не можеше да спре лудешкия си бяг. Представяше си я в малка хотелска стая, заплашвана от Алекс, а след това започваше да си мисли какво да стори, за да предпази себе си и всички, които обичаше от вероятна заплаха и физическа разправа. Майкъл не спираше да се връща и на думите й:
„И тогава той заплаши детето ми и аз изключих. Не знам как извадих ножа от чантата си и помня как той се отзова забит в бедрото му… Сякаш не бях аз.”
Анджелика посегна към чашата с чая си и бавно отпи. Чакаше присъдата на Майкъл. За нея тя беше най – важната от всички присъди на този свят. Щеше ли да й прости, че не му беше споделила, че ще се види с Алекс? Щеше ли да може да я прегърне след като се беше превърнала в хладнокръвна и способна за миг да нарани до кръв човек? Дали би могъл да я разбере?
- Майкъл? Кажи нещо.
- Трябва да се обадим в полицията. Това отиде твърде далече, Анджи.
- Ще им кажеш ли, че съм го наранила?
- Ти трябва да им кажеш.
- Не мога. Не искам да отивам в затвора.
- Да идеш в затвора ли? – Попита Майкъл, сякаш събудил се от сън. – Защо мислиш, че ще идеш в затвора?
- Аз го нараних, Майкъл. Ти чу ли ме?
- Не може затова да идеш в затвора.
- Ти… Може, разбира се.
- Няма да го позволя.
- Майкъл, позволи ми да се консултирам с моя приятел.
- Анджи… Ума ми не побира как си могла да не ми кажеш?! Имаш ли представа какво можеше да ти се случи? Защо си толкова своенравна?
- Ти нямаше да ми позволиш да отида.
- Предвид събитията ми се струва, че това би бил най – удачния вариант.
- Не искам да спорим. Станалото – станало. Сега трябва да помислим как да излезем от ситуацията. Трябва да се обадя. Дай ми тази възможност.
- Разбира се, че ще се обадим. По дяволите!... По дяволите!!! – Най – сетне успя да даде израз на чувствата си Майкъл
След около 2 часа в Невърленд пристигнаха голяма част от адвокатите на Майкъл, съветници, шефа на PR и още няколко човека и се затвориха в кабинета му. През това време Анджелика говори с Еди и той я посъветва за сега да не предприема никакви действия и й каза, че съвсем скоро ще й се обади отново. Сега телефона й звънеше и тя треперейки от цялото неспиращо да ескалира напрежение го вдигна.
- Анджи. Арестували са го.
- Кого, Еди?
- Алекс. Вчера е катастрофирал по пътя за LA и предвид досието му и разследването, което се провеждаше срещу него са го задържали. Признал е доста. Не искам да се притесняваш. Не е казал нищо за вашата среща. Понеже са задържали и още двама, с които са работили те твърдят, че Грей е укривал наркотик в Невърленд. Анджи, нали мога да ти имам доверие и няма да разпространиш информацията?
- Не, Еди. Ще си мълча. Обещавам ти.
Тя затвори и съзнанието й се опита да намести онова, което току- що бе научила от Еди. Звучеше й невероятно и тя не можеше да повярва, че се е случило. Или тя и Майкъл бяха големи късметлии или просто сънуваше и скоро щеше да се събуди и кошмара щеше да продължи. Тя стана и скоро стоеше пред вратата на кабинета на Майкъл. Почука. Един от адвокатите на Майкъл отвори и по погледа му беше ясно, че в момента тя не е любимката на екипа му.
- Може ли да говоря с Майкъл? – Плахо попита тя.
- В момента е зает.
- Важно е.
Той отново я изгледа строго и затвори вратата. След секунди Майкъл излезе. Изглеждаше много уморен и объркан.
- Анджи, опитваме се да решим как да реагираме адекватно в създалата се ситуация. Дано наистина е важно, онова, за което ме викаш.
- Арестували са Алекс.
- Шегуваш се.
Тя поклати глава и разказа всичко, което й беше споделил Еди.
- Сега ще се появят тук, за да търсят наркотика. Боже мой, кошмарите нямат край! Радвам се, че заминаваме за Европа.
- Вероятно ще изпреварят пътуването ти, Майкъл.
- Да, сигурно си права. Знаеш ли, радвам се, че са го прибрали. Хора като него трябва да са зад решетките. Моля се да бъдат дискретни, когато дойдат, въпреки че се съмнявам.
- Не се тревожи. Тази случка няма да дискредитира името ти по никакъв начин. Все пак ти жертва в случая. Определено мисля, че можем да се надяваме, че най – после случая „Алекс” ще остане зад гърба ни. Все още не мога да повярвам как се развиха събитията. Кой можеше да предположи, че той ще катастрофира?!
- Да… Ще трябва да го съобщя на екипа си.
Майкъл се обърна, за да се върне в кабинета си, но изведнъж бързо се извърна и попита:
- Как си ти, мила?
- Ще ти кажа след седмица или две. Сега не знам. Все още се страхувам.Все още...
И двамата се питаха ще има ли още или най - после можеха да поемат дълбоко въздух?!
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Бонус :)
Отпадналия вид на главата
Беше изминала цяла седмица, откакто Майкъл вече се движеше и тя се усмихна, когато чу потропването на патериците по дървения под. Той вече не се нуждаеше от помощ и не я искаше и затова Анджелика беше спряла да я предлага. Децата им бяха с учителката си, а тя проверяваше пощата си, която брат й й беше изпратил. В ръцете й беше плика с баланса по сметката й и тя го отвори и възкликна. Не беше очаквала парите й да се стопят така бързо и затова необходимостта, че трябва да се замисли за завръщане към работата си беше очевидна.
- Какво четеш? – Попита Майкъл, отпускайки се до нея на дивана.
- Преглеждам пощата си… Майкъл? Искам да те питам нещо, но обещай да не ми се сърдиш.
Той я погледна и тя се усмихна отново. Лицето му беше добило едно от онези негови изражения, които показваха тревога, но и отегчение. Тя знаеше, че вероятно много го изнервя с непоследователния си характер, но вече беше късно да се променя, а и беше сигурна, че не би могла.
- Какво сега? – Въздъхна той.
- Не мислиш ли, че вече е време да спреш болкоуспокояващите?
Очите й го заковаха и Майкъл, изненадан от въпроса й се почувства неприятно. Той живееше почти в непрекъсната борба с болката и думите й му се сториха неуместни.
- Не. Не мисля.
- Майкъл!
- Какво? – Повиши глас той.
- Мисля, че нямаш нужда от тях повече.
- А аз мисля, че не си ти онази, която решава от какво имам нужда аз, когато става въпрос за здравето ми.
Анджелика замълча. Стори й се безпредметно да продължава този разговор, но Майкъл нямаше намерение да остави нещата до тук, затова тя го чу да я пита:
- Защо реши, че можеш да даваш мнение по този въпрос, Анджи?
- Няма значение. Не желая повече да коментираме.
- Искам да ми отговориш! – Настоя той.
- Остави, Майкъл… Аз не съм лекарят ти и не мога да дам компетентна оценка.
- Тогава защо се опита да го правиш?
- Виж, аз също съм чупила ръката си и не се нуждаех от лекарства, за да се възстановя. Ти пиеш прекалено често и аз се тревожа, че… - тя не довърши думите си.
- Че ще се пристрастя ли? Кажи го. Защо не го кажеш, а замълча?
- Не… Аз мисля, че… Недей, Майкъл. Искам да спрем да говорим за това.
- Да, наистина ще спрем.
Той взе патериците и се изправи:
- Извини ме, но ще поработя в студиото.
- Майкъл?
- Да?
- Извинявай!
Той я погледа закратко и после се извърна, казвайки:
- Искам да ми вярваш малко повече, Анджи!
Тя остана сама и съжаляваше, че беше споделила страховете си с него, но не можеше повече да става безучастен свидетел как, според нея, той приема повече от необходимата доза лекарства, как често губи типичната си енергичност и става вял и отнесен. Страхуваше се за него, но не знаеше какво да направи и как да постъпи, за да разбере, дали загриженост й не я превръщаше в прекалено подозрителна.
Телефона й позвъни и тя виждайки, че на дисплея не се изписва номер го остави обратно на масaта. Звъненето упорито продължаваше и тя, когато вече за трети път се опитаха да се свържат с нея не издържа и вдигна. Веднага разпозна гласа на Алекс и сърцето й уплашено затрептя.
- Какво искаш?
- Да се срещнем. Днес. В Лос Оливос. След час. Ще бъде на паркинга до хотел Days Inn Buellton - Solvang. Знаеш ли го? Онзи с вятърната мелница. Няма да ти е трудно да ме видиш.
- Не мога да дойда.
- Можеш. Трябва.
- От къде имаш номера ми, мръснико?
- О, с какво заслужих това отношение? Ела, Анджелика или името на твоя любим до вечерта ще бъде на първо място във всички новинарски емисии.
- Остави го на мира! Какво още искаш? Нали ти плати?
- Времето лети, Анджелика – каза той и затвори.
Тя стисна още по - силно телефона и се огледа около себе си. Беше сама в просторното светло помещение и в тишината се почувства застрашена и уязвима. Изправи се, незнаейки какво да прави и дали да отиде на срещата, която Алекс я беше заставил да приеме още преди да има възможност да му я откаже. Тона му бе бил красноречив и тя разбираше, че той ще изпълни заканата си и няма да пожали Майкъл. Анджелика изпита и силен гняв, защото Майкъл не я беше послушал. Този мъж си оставаше заплаха и въпреки че банковата му сметка се беше напълнила със завидна сума, той продължаваше да ги преследва с изискванията си.
Тя се качи горе и взе първата връхна дреха, на която погледът й се спря. Докато минаваше по коридора Анджелика помоли една от камериерките да предаде на Майкъл, че е трябвало спешно да излезе и че след около час и нещо най – късно ще се прибере.
Тя караше колата и пейзажа оставаше скрит за нея. Красивите лозови масиви, планинските възвишения, които винаги я караха да желае да се гмурне в зеленината им и да вдиша аромата на гора и земя сега бяха безцветен фон. Нямаше очи за красотата, която се откриваше пред нея и Анджелика бързаше да стигне до хотела и да разбере какво още им е подготвил Алекс. Беше забравил за думите на Еди и цялата й ярост ескалираше и се превръщаше в едно огнено кълбо, готово всеки момент да се взриви и да изпепели човека, който дни наред притесняваше и изнудваше Майкъл.
Осъзна, че е пристигнала по – рано чак, когато паркира колата си. Имаше още 20 минути до уречения от Алекс час, затова тя слезе и се запъти към близкия магазин. Нямаше за цел да купува каквото и да е, а просто искаше да убива времето си и да се опита да спре да мисли за предстоящата среща, която я плашеше. Скоро тя излезе, защото и там не успя да разся мислите си от проблемите.
Когато отваряше вратата на колата си, гласа на Алекс я накара да усети как сякаш по гърба й се изля ледена вода и тя бързо се обърна. Малките му, лукави очи я гледаха победоносно, а на устните му играеше познатата й противно – сервилна усмивка.
- Знаех, че ще дойдеш – каза той.
- Говори. Какво искаш от мен? Нямам време да слушам твоите констатации.
- О! Не си в позиция да даваш нареждания.
Анджелика не му отговори и зачака какво ще й каже той.
- Ела. Нека се качим в стаята ми.
- Никъде няма да ходя с теб, а най – малко в стаята ти. Каквото имаш да ми казваш е по- добре да го направиш тук, а ако не можеш аз си тръгвам.
- Ти решаваш – усмихна се той. – Аз не съм под напрежение.
- Ах, гадино! – Изпусна нервите си тя. - Какво още искаш от нас? Не можеш ли най – сетне да спреш?
- Не. Знаеш ли, че заради него аз пострадах много? Знаеш ли, че защото ти не успя да си затвориш устата аз загубих ценни позиции? Не може да ви се размине само с няколко подхвърлени като на куче хилядарки.
- Още пари ли искаш?
- Нека се качим в стаята ми. Тук не е удобно да говорим.
- Не искам.
- Тогава, довиждане и помни, че ти ще си виновна, че името на възлюбения ти отново ще бъде въвлечено в грандиозен скандал.
Алекс продължаваше да се усмихва победоносно и да наблюдава как съпротивата на Анджелика бавно си отива. Той знаеше, че тя обича прекалено силно Майкъл, за да позволи нещо да го нарани. Беше убеден, че ще направи необходимото щом може да го предпази. Такива жени беше срещал доста често и познаваше мисленето им. Любовта им ги правеше сякаш слепи и те се втурваха да я защитават без да мислят за собственото си достойнство или его.
- Добре, ще дойда, но имаш 10 минути и след това си тръгвам.
- Анджи, Анджи, – засмя се той – казах ти, че не си в позиция да ми нареждаш. Не го забравяй, скъпа!
- Не съм ти скъпа! И ме пусни! – Рязко издърпа ръката си тя от пръстите на Алекс, които я бяха хванали за лакътят.
- Анджелика, не се опитвай да ме ядосаш! Просто върви.
След като вече бяха в стаята Алекс съблече якето си и го хвърли върху леглото. После покани Анджелика да седне.
- Не искам да седя. Слушам те!
- Седни!
Гласа му беше станал страшен и тя без да се замисли изпълни нареждането му. Анджелика не смееше да го погледне. Усещаше се сякаш беше затворена в капан, в който глупаво беше влязла сама и осъзнаваше, че съпротивата й беше напълно безсмислена.
- Искаш ли нещо за пиене?
Анджелика поклати глава. Страха се беше върнал и нищо друго не беше останало. Плашеше я близостта му, погледът му и тя се изправи.
- Аз ще тръгвам. Прави каквото искаш, но не мога да остана нито секунда повече с теб.
Събитията се развиха толкова бързо, че тя не успя да ги осъзнае до мига, в който усети силната болка в челюстта си. Разбра, че удара на Алекс я беше изпратил на леглото и че тялото му покрива нейното. Анджелика се опита да се отскубне и да се измъкне изпод тежестта му, но не успя, затова извика , но той заглуши зова й за помощ с дланта си. Другата му ръка се опитваше да си проправи път между силно стиснатите й бедра и когато усилията му се оказаха неуспешни той грубо избута коляното и тя чу как нещо се разтегна и извика от болка, а след това впи зъби в дланта му.
- Кучка! – Изсвистя гласа му.
Анджелика усети още множество удари, които я накараха да спре за секунди съпротивата си. Сълзите й се стекоха по лицето й тя простена:
- Недей! Моля те, недей!
Алекс не й отговори и ръката му отново покри устата й, а с помощта на бедрата си той разтвори краката й. Тя усети как той разкъса бельото й простена и продължи с всичките останали й сили да се бори с него. Ръцете й се опитваха да го отблъснат от нея, ноктите й се впиваха в тила му, в лицето му, но всяка нейна съпротива беше наказвана с мощен удар. Той не се опитваше да я опази от силата си и безпощадно я превръщаше в почти изпаднала в несвяст маса от кръв и болка и въпреки това тя не спираше да го рита и издира. Анджелика искаше да се освободи, да се измъкне и затова Алекс с един много силен удар я накара да спре за кратко, а през това време я обърна по корем и натисна главата й към възглавницата.
- Хайде, Анджи, сега искам да стенеш така както го правиш, когато си с него. Кучка! Курва меркантилна! Ще го накарам да изпита болка, която никога не е изпивал разглезената, велика звезда! Ще съжалява, че ме е срещнал!
Алекс вдигна полата й и обгръщайки я с ръка през корема я повдигна и проникна в нея. Риданието, което се изтръгна от гърдите й сякаш беше нечовешко и тя отново се опита да се освободи, но той хвана врата й с ръката си и продължи да натиска главата й, докато неумолимо разкъсваше вътрешностите й.
Много я болеше и тя изпитваше неистов страх да не я наранява повече. Опитите й да се бори с него вече бяха сведени до минимум и тя само ридаеше и впиваше зъби във възглавницата. Искаше й се да може да се пренесе на друго място и да не чувства нищо, но това не се случваше и тя усещаше всеки негов тласък, чуваше свистящото в ушите й тежко дишане и подушваше аромата на пот смесена с силния му парфюм. Алекс продължаваше да държи ръцете й извити зад гърба и китката на лявата й изпращаше пареща болка. Искаше издевателството над нея да спре, искаше да нарани Алекс, а почти не можеше да помръдне.
Не успя, дори да разбере кога е останала сама в стаята, а просто лежеше и се страхуваше да помръдне. Гласове по коридора я извадиха от състоянието й тя се обърна настрани и смъкна полата си надолу и загърна палтото около себе си. Беше й студено.
Анджелика остана известно време така и след това бавно се изправи. Усещаше как цялото тяло я боли и опирайки се по стените, неможейки да пази равновесие, стигна до банята. Лицето й беше в кръв и тя пусна водата, намокри една от хавлиите и след това внимателно започна да изтрива червените следи по него. Не усещаше, че не спира да плаче и продължаваше да увеличава темпото на движенията си. След като реши, че е достатъчно, тя взе чантата си, извади от нея очилата си, сложи ги, вдигна яката на палтото си, скри се в него и с несигурна стъпка и усещането, че тялото й не й принадлежи излезе от хотела и се отправи към колата си.
Не знаеше как шофира, защото сцената от преди малко я преследваше с кошмарните си пипала, а погледът й често беше замъгляван. Тя изтриваше с ръка кръвта и сълзите си и продължаваше да натиска педала на газта, искайки сякаш да успее да избяга по този начин от спомените. Не можеше.
Паркира пред дома на Майкъл и не влезе през централния вход, а през този, който беше отреден за персонала. Въоръжавайки се с последните й останали сили тя стигна до спалнята и рухна напълно безпомощна върху леглото, придърпвайки завивката върху себе си. Конвулсиите разтърсваха цялото й тяло и тя усещаше как не може да се стопли и как само болката пулсира на бели петна пред очите й.
- Ето, къде си била – сякаш от друг свят чу гласа на Майкъл. – Не разбрах кога си се прибрала.
Майкъл пусна осветлението, но тя тихо го помоли:
- Загаси, Майкъл! Искам да загасиш.
Той изпълни молбата й и седна до нея на леглото. Ръката му се опита да погали гърба й, но тя рязко се отдръпна и той възкликна:
- Сърдиш ли ми се? Добре, но искам да ти кажа, че аз не прекалявам и ти се притесняваш неоснователно.
Тя не му отговори и той стана, но след това усещането за нещо нередно го накара да се извърне и да попита:
- Анджи, защо си легнала с палтото си?
Майкъл отново не получи отговор от нея и се приближи.
- Скъпа? Анджи? Добре ли си?
Мълчанието му я накара да пожелае да я види и затова той се върна до вратата и натискайки ключа за осветлението разреши на светлината да залее стаята с мекотата си.
Анджелика бързо покри главата си със завивката и Майкъл, разбирайки, че се е случило нещо бързо се приближи до нея. Той се опита да я отвие, но тя така здраво се бе вкопчила в завивката, че не успя.
- Анджи! Стига с тези игри! Кажи ми нещо, мила!
- Загаси, Майкъл. Моля те, загаси!
Чак сега Майкъл забеляза как тялото на Анджелика е разтърсвано от конвулсии и рязко сграбчи завивката и я отви. Тя бързо се сви и сложи ръце пред лицето си. Кръвта по тях го накара да почувства как му се догади и как почти загуби равновесие. След това седна на леглото и задъхващ се, помоли:
- Мъничка, какво се е случило? Погледни ме, скъпа!
Дланите му покриха нейните й той се опита да ги отстрани от лицето й. След кратка съпротива Майкъл най – сетне успя и онова, което видя го накара силно да извика. Анджелика се изплаши от вика му и отново скри лицето си.
- Кой ти стори това? Какво се случи? Анджи? Говори с мен, мъничка! Моля те, кажи нещо! – Молеше я Майкъл.
Тя се губеше. Изпитваше желание да изчезне, да се скрие и да я няма. Мисълта й беше хаотична, накъсана и един силен и първичен страх я караха да не може да реагира. Тялото й продължаваше неконтролируемо да трепери и тя изрида, когато усети как ръцете на Майкъл се опитват да разкопчеят палтото й.
- Спирам! Ето, не те докосвам! – Каза Майкъл.
После тя чу как той говори по телефона и осъзнавайки, че се обажда за лекар, извика:
- Не! Не искам лекар.
Майкъл се извърна към нея. Тя все още криеше от него лицето си, но спомена за обезобразената маса не напускаше съзнанието му и той знаеше, че не може да си позволи да не извика помощ веднага.
- Знам, Анджи, знам, но трябва, скъпа! Трябва!
- Съжалявам! Съжалявам! Той беше по- силен! Съжалявам! – Простена тя.
Майкъл затвори очи и силно стисна зъби, защото болката да я вижда в това състояние беше неописуема. Досещаше се какво й се е случило и искаше да разбере къде, как и защо тя бе изпаднала в такава ситуация, а повече от всичко искаше да знае кой си беше позволил да й причини всичко това.
- Анджи, скъпа, ще ми позволиш ли да сваля палтото ти? – Попита той.
- Неее – загърна го около себе си тя. – Студено ми е.
При това нейно действие той отново видя лицето й и така стисна челюстта си, че от натиска зъбите му изскърцаха, а той рязко обърна глава встрани. Не можеше да понесе да я вижда такава. Едното й око беше почти затворено с образувал се огромен оток, устната й беше разкъсана и цялото лице беше сякаш изкривено в една крещяща от болка гримаса с всичките охлузвания и рани по него. Майкъл искаше да се скрие някъде и да вика, да крещи силно и до пълно изтощение, но в момента осъзнаваше необходимостта да остане при Анджелика и да се опита да я успокои поне малко, ако това изобщо беше възможно.
- Какво се случи, Анджи? Кажи ми! Моля те, кажи ми!
В този момент телефона на Анджелика позвъни и Майкъл й подаде чантата без да бъде сигурен, че тя го чува, но тя бавно я пое и след като видя от кого е обаждането сълзите й бързо се стекоха по обезобразеното й от ударите на Алекс лице. Тя остави телефона и не пожела да отговори, но само след секунда в стаята сякаш с хиляди децибели отново се чу звън от апарата, който обещаваше да не спира.
- Моля те, Майкъл, говори ти с него. Аз не мога.
Майкъл кимна и опитвайки се да овладее гласа си, отговори на обаждането. От другата страна последва кратко мълчание и след това мъжкият глас каза:
- Майкъл? Ти ли си?
- Да, аз съм. Здравей, как си?
- Искам да говоря с Анджи!
- Тя не може да говори с теб сега. Нещо спешно ли е?
- Трябва да чуя сестра си, Майкъл! Кажи й, че искам да я чуя веднага!
Майкъл погледна към Анджелика, която сякаш отсъстваше от действителността и стиснала зъби, продължаваше да трепери. Той сложи ръка върху апарата и прошепна:
- Анджи, той настоява да говори с теб.
Анджелика застина за миг, след това въздъхна дълбоко и пое телефона от ръката на Майкъл.
- Здравей, Раул.
- Анджи, как си?
Тя мълчеше и не можеше да му отговори. Не знаеше как е.
- Анджи? Кажи ми как си! Чувствам… Знам… Говори ми, Little bug!
- Раул… Ще можеш ли утре да дойдеш до тук, за да вземеш Айзая за известно време при вас? Питай Ани, дали има нещо против. Аз имам нужда от…
- Какво ти е, Анджи? Знам, че нещо не е наред.
Беше им се случвало и преди и тя беше забравила за тази тяхна невъзможно да се опише връзка. Чувството на тревожност, натрапчивата и непрекъсната мисъл за другия, независимо на какво разстояние бяха един от друг в случаи на беда ги беше карало да се търсят и те безпогрешно усещаха и отгатваха, когато нещо с другия се е объркало.
- Ще дойдеш ли, Раул? Ако си на работа ще го докарат.
- Мога да тръгна още сега. Искаш ли да го направя? Само кажи и веднага тръгвам.
- Раул… Страх ме е – проплака тя.
- Тръгвам веднага – каза той.
Тя не успя да му отговори, защото Раул вече беше затворил телефона.
- Имаш ли нужда от нещо, мила? – Попита Майкъл.
След това веднага осъзна абсурдността на въпроса си и хвана ръката на Анджелика и се отпусна върху тялото й. Искаше да я разпита, искаше да разбере какво се е случило, но не можеше и затова с кановски усилия се опитваше да задържи сълзите си, позивите за гадене, които изпращаше стомаха му и необходимостта да запази спокойствие, въпреки че истерията го завладяваше с всяка изтичаща секунда. Очакваше лекарят да се появи скоро и забавянето му го правеше още по- тревожен и нервите започнаха да оказват въздействието си и върху него.
- Майкъл, обещай ми нещо – тихо каза Анджелика.
- Разбира се – отговори и й той и вдигна глава, за да я погледне.
- Не искам полиция.
- Анджи, ти си жертва на безумно и зверско насилие… Аз не мога да ти обещая такова нещо. Трябва да… Кажи ми какво се случи.
- Не мога. Не сега. Моля те! Никаква полиция! Никаква!
- Къде беше, Анджи? Това поне можеш ли да ми кажеш?
- Недей, Майкъл. Не мога и не искам да говоря сега.
Той отново отпусна глава върху корема й дълбоко въздъхна, а след това я прегърна.
- Трепериш като лист. Кажи ми какво да направя, за да те успокоя. Аз не знам как да ти помогна.
Тя постави ръка върху главата му и каза:
- Просто бъди до мен.
- Тук съм, Kite. Тук съм и никъде няма да ходя.
След около час лекарят, който Майкъл извика дойде и го помоли да излезе от стаята. Той беше единствения човек, пред когото Анджелика успя да разкаже какво й се е случило и го помоли да запази разговорът им поверителен.
- Трябва да говорите с полицията г- це Мендес. Задължително е и се налага.
- Моля ви, не мога. Не бива. Аз почти не го видях.
- Те имат своите методи. Помислете за другите жени, които той може да насили, ако остане неразкрит.
- Вижте, докторе… Излъгах Ви. Аз го познавам.
- О!!! Тогава е още по – наложително. Трябва да отидете до болница. Имате нужда от гинеколог, защото…
- Да, знам. Утре ще отида. Имам приятелка в LA. Вижте аз съм виновна, аз го предизвиках и…
Спора им продължи много дълго и накрая Анджелика успя някак да го убеди да не докладва за случая и да й помогне без да намесва органите на реда. Знаеше, че е опасно да си играе с Алекс, ужасяваше се от мисълта, че може да го предизвика отново. Беше разбрала, че той не се шегува и че е в състояние да нарани всеки, който му пречи.
Когато излезе от стаята лекарят беше посрещнат от въпросителният поглед на Майкъл.
- Как е тя?
- Има множество наранявания по лицето. Носа й е счупен… Г- н Джаксън, трябва да я убедите да отиде в болница. Нуждае се от множество прегледи, за които трябва апаратура.
- А вашата клиника не може ли да я поеме? Тя отказва да отидем до полицията и аз няма да й се противопоставям щом това е нейното желание.
- Бих могъл да го уредя, но, въпреки всичко е нередно… Ще направя изключение заради вас.
Малко преди да излязат пред дома на Майкъл паркира й Раул. Той бързо слезе от колата и с уверена крачка се запъти към входа на къщата, на която вече го чакаше иконома. Той го придружи до дневната и го помоли да изчака за кратко, докато сестра му дойде.
Раул идваше в Невърленд за втори път, но сега нито имаше време да се възхити на красивата обстановка, която го заобикаляше, нито пък имаше очи за нея. Той чакаше с нетърпение да види Анджелика. Целият му ден бе изминал в едно силно усещане, че тя е в беда и че с нея се случва нещо много неприятно. Не бе успял да й се обади, защото постоянно бе бил ангажиран с работата си, но дойде един момент, в който той усети как едва си поема въздух и как сякаш някой е стиснал гърлото му със здрави ръце и тъй като това усещане не отминаваше и натрапчивата мисъл за Анджелика не го напускаше той бе решил да й позвъни. В мига, в който беше чул гласа й бе настръхнал и желанието му да я види веднага го беше накарало набързо да каже на Ани, че сестра му е много зле и да кара до Невърленд с невероятна скорост, рискувайки да претърпи злополука или бъде глобен. Знаеше, че щом тя искаше да остави Айзая при тях ситуацията е много сериозна и сега очакваше с нетърпение и страх срещата си с нея.
Вратата бавно се отвори и в стаята влезе Майкъл, който за негова изненада беше с патерици и Раул се запита, дали сестра му не е претърпяла някакъв инцидент. Майкъл му се усмихна тъжно и подаде длан за поздрав.
- Здравей, Раул. Как си?
- Здравей, Майкъл. Не знам как съм. Как е сестра ми?
- Раул, искам да те предупредя, че онова, което ще видиш е много болезнено.
- Добре. Заведи ме при нея, моля те!
Анджелика беше излязла от банята и бавно и с усиля се обличаше, за да е готова да тръгнат за клиниката. Не искаше да ходи, защото се страхуваше да не би някой да докладва за състоянието й, но разбираше колко е сериозно и затова се беше съгласила като десетки пъти помоли Майкъл да не позволява на никого да разбере какво й се е случило. Гласовете пред вратата я стреснаха и тя уплашено се сви върху леглото. Вратата се отвори и от нея надникна Майкъл:
- Анджи, Раул е тук вече. Може ли да влезе?
- Да – каза тя.
Когато я видя очите на брат й за секунди се изпълниха със сълзи и той бързо седна до нея на леглото и взе ръцете й в своите.
- Анджи, кой ти стори това? Веднага ми кажи кой беше!
Тя поклати глава.
- Познаваш ли го?
Тя отново поклати глава в знак на съгласие.
- Кой?
- Има ли значение?
- Да, разбира се, че има. Веднага ми кажи!
- Не ме притискай, Раул, моля те!
- Дай ми името му и ми кажи защо ти е причинил всичко това!
Раул винаги бе бил по- различен от Анджелика и Енрике. Те двамата бяха прекалено принципни и хора на честа и достойнството, а Раул не беше като тях. Той беше най – буйния от тримата. Баща им често им казваше, че ако Анджелика се беше родила момче щеше да го надмине, но тя беше момиче и залитанията й бяха много по- обмислени. Раул носеше онова, което никой от тях нямаше. Щом решеше нещо никакви доводи не можеха да го спрат да го извърши. В тийнейджърските си години не веднъж се беше забърквал в проблеми и чак, когато срещна Ани успя да укроти лудостта си и да се ориентира към семейството си и изграждане на кариерата си. Сега той стоеше пред Анджелика и тя виждаше онзи Раул, който беше позабравила. Грижовния, любящ баща и съпруг си беше отишъл и в очите му гореше толкова силен пламък, изразяващ гняв, че тя се уплаши.
- Спри, моля те!
- Говори, Анджи! Кажи ми!
Той хвана раменете й разтърсвайки я я придърпа към себе си.
Анджелика се стресна от агресивността му и тя вече не виждаше Раул пред себе си. Ударите на Алекс и неговата злоба и грубост се върнаха и тя изпищя сякаш пред нея не стоеше брат й, а насилникът й.
- Пусни ме! Майкъл! – Извика тя.
Раул все още не я пускаше, а секунди след като тя извика в стаята влезе и Майкъл.
- Анджи? Чух, че ме викаш.
- Кажи му, да ме остави! Кажи му да си ходи! – Задъхваше се тя, опитвайки се да се освободи от ръцете на Раул.
- Кажи ми! – Повтаряше й той. – Няма да те пусна и няма да си тръгна, докато не чуя какво се е случило и докато не ми кажеш името на тази твар!
- Пусни я, Раул! – Извика Майкъл. – Не виждаш ли, че е в шок? Пусни я веднага!
Раул не чуваше никой от двамата. Докато бяха деца Енрике беше взел ролята на закрилник на Анджелика и не позволяваше тя да бъде наранена безнаказано. Ако пожелаеше помощта му, Раул се включваше, но отговорността за сестра им падаше върху по- големият им брат. Когато той загина Раул си обеща, че няма да позволи Анджелика да остане без закрила и сега, когато виждаше красивата си сестра пребита и поругана не можеше да овладее яростта си, която без да иска изливаше върху нея.
- Спри, Раул! – Разплака се тя. – Моля те, спри! Ще ти кажа само ме пусни.
Тя познаваше този гняв и знаеше, че няма да си отиде, докато самият Раул не пожелае да го пусне. Тази заслепеност понякога я беше плашила и принуждавала дни наред да стои далече от брат си, докато той се успокоеше.
- Говори тогава – каза той и ръцете му я освободиха от захвата си.
Анджелика погледна към Майкъл и каза:
- Майкъл, ще излезеш ли?
- И аз искам да разбера, Анджи!
- Не. Не искаш. Нищо от онова, което ще кажа на брат си не искаш да чуеш и да разбереш. Повярвай ми, че е по- добре за теб и за нас да не го знаеш.
Майкъл понечи да каже нещо, но се отказа и бавно излезе от стаята. Не знаеше къде да отиде, а парещата болка не го напускаше и желанието му да я излее оставаше. От думите на Анджелика му ставаше ясно, че тя много добре знае кой бе насилникът й и това, че тя не желаеше да го сподели с него го нараняваше още по- силно.
Майкъл внимателно слезе до студиото си и пускайки високо музиката даде воля на състоянието си като дълго не спря да крещи в шумоизолираната стая. Сълзите му бликаха и той не ги спираше, а виковете му приличаха на воя на вълк, който е прогонен от глутницата и не спира да освирепява в самотата си. Болеше го и нямаше нищо друго.
Когато Раул излезе от спалнята имаше силно желание да намери Майкъл и да разговаря с него. Скоро му казаха, че Майкъл не може да се види с него и той пак влезе при Анджелика.
- Анджи, мила, извинявай, че те притеснявам, но ще се обадиш ли на Майкъл. Трябва да взема Айзая, а не знам как да го открия.
Тя набра Майкъл и след като дълго чака той й отговори.
- Майкъл, къде си? Трябва да дойдеш, защото Раул си отива и иска да му помогнеш с Айзая.
След около 5 минути Майкъл се появи и заведе Раул в стаята на племенника му.
- Ето къде е багажа му. Приготвили са най – необходимите неща, а ако имате нужда от нещо се обадете и ще ви го докарат. Айзая спеше и Майкъл го погали, за да го събуди.
- Айзая? Събуди се, миличък.
Детето отвори очи, взря се в него и след това отново ги затвори. Майкъл се извърна към Раул и попита:
- Държиш ли да го будим?
- Да, защото се налага да му обясня, че ще ни дойде на гости.
- Той едва ли ще осъзнае какво му говориш и предполагам, че няма да успеете да предотвратите кризата му, когато утре потърси майка си и не я открие.
Раул въздъхна:
- По дяволите! Ще… Прав си. Нека го оставим да спи. Не знам как ще се справим със ситуацията, но наистина мисля, че не бива да вижда Анджи в този вид. Не искам да има този спомен за майка си. Не мога да го позволя. Аз лично не съм сигурен в психичното й състояние, защото тя в момента е кълбо от нерви и преминава през ужас до истерия и точно затова мисля, че е по- важно тя да се почувства по- добре, за да не влияе на сина си. Той ще преживее раздялата, надявам се.
- Бих искал да остане, но тук ще я търси и ще я открие. Аз също не желая да я вижда такава. Ще се погрижа да получи необходимите грижи и скоро белезите й ще бъдат заличени. Мислиш ли, че има нужда от специализирана помощ? Клиника?
- Не знам. Тя е силна, но такова преживяване вероятно е много травматизиращо и колкото по- скоро осъзнае, че тя няма вина за случилото се, толкова по- добре за нея.
Майкъл… Хммм… Не занимавай полицията с това. Аз ще се погрижа.
- Какво имаш предвид?
- Не ме питай. Просто направи всичко по силите си никой да не разбира. Можеш ли?
- Да, предполагам.
Раул кимна и взе спящия Айзая в ръцете си.
- Раул?
- Да? – Погледна го той.
- Тя… Тя е изнасилена, нали?
Раул преглътна и дълбоко въздъхна преди да отговори положително.
- Кажи ми кой е бил?
Очите на двамата мъже се срещнаха и тези на Майкъл крещяха в молбата си, но Раул поклати глава:
- Не искай това от мен, Майкъл. По – добре да го чуеш от нея.
- Кажи ми, моля те!
- Мисля, че знаеш отговора.
Начина, по който Раул го погледна, обвинението, което проблесна в очите му, лекото свиване на устните и потръпващата челюст накараха Майкъл да се увери в съмненията си. Той бързо затвори очи и попита:
- Какво ще правиш?
- Не искаш да знаеш… Е, трябва да тръгвам. Чака ни дълъг път. Ще се обаждам. Моля те, грижи се добре за нея!
След около 3 часа Анджелика беше минала през всякакви прегледи и спеше в болничното легло, притисната в прегръдката на Майкъл.
Следва продължение...
Моля, гласувайте и коментирайте главата!
