Marry Christmast and Happy New Year

Желая Ви много Любов, топли зимни нощи и Весели празници!
Онова, за което мечтаем, рядко е между коледните подаръци.
Понякога то се оказва само на ръка разстояние от нас, но за да стигнем до него, трябва да направим поне една крачка.
Да я направим!
На Коледа стават чудеса.

Повече от чувство 110

Средата на януари 2002

Анджелика попадна в задръстване и докато колоната бавно се придвижваше тя използва момента да прегледа списанието, в което бяха поместили няколко от снимките й. Тя поклати одобрително глава и се усмихна. Не беше загубила усета си и беше доволна, защото дълго се беше притеснявала, че няма да успее да се справи.

Погледът й беше привлечен от Escalade, който беше в дясната лента и няколко коли по- напред. Тя поклати глава, отказвайки да повярва, че в него може да е той и отново се зачете в списанието. Вниманието й не можа да се задържи за дълго, защото съмнението не спираше да я преследва и затова остави броя на седалката до себе си и вгледа в джипа. Искаше ли Майкъл да е вътре или не? По- скоро не. Колоната се раздвижи и тя се изравни с обекта, който я привличаше. Погледна към шофьора и усети как цялата изтръпва, а в стомаха й нещо се преобръща бързо и предизвиква силно вълнение. Тя рязко извърна очи и стисна здраво волана. Нямаше как да избяга. Нямаше как да се скрие. Беше на няколко метра от една от колите на Майкъл и дори и да не знаеше, дали той беше вътре усещаше, че иска да избяга бързо, защото не желаеше да разбира там ли е той или не. Колоната от дясната й страна се придвижи на метър напред и сега тя се изравни с местата на пътниците, които може би бяха в джипа. Анджелика извърна глава на другата старана и се опита да прикрие колкото може повече от себе си, но разбираше, че, ако Майкъл беше вътре щеше да я познае още в мига, в който я забележеше. Тя се молеше, ако бе там, той да седи от другата страна и да е зает с нещо, за да няма време да оглежда хората в колите около себе си.
                                                         ____________________________

- Тати, виж! Джи! Виж, тати!

Майкъл погледна към Принс, който залепен за стъклото и извърнат към него сочеше навън.

- Какво?

- Джи. В колата до нас е Джи.

- Какво?! Къде?- Бързо се приближи до стъклото Майкъл.

Очите му се плъзнаха по силуета в познатата му кола до тях и Майкъл усети чувството на трепет, което винаги го обземаше, когато видеше Анджелика. Красивата й коса блестеше от прокрадващото се между високите сгради следобедно слънце, а когато ръката й нервно премина по тях той разбра, че тя знае, че той е близо до нея.

Дланта на Ванеса докосна рамото му:

- Коя е Джи, Принс?

- Никоя- отговори Майкъл и се извърна към нея, даряващ я с най- омайната си усмивка.

- Тати, искам да кажа „Здравей” на Джи. Моля те, тати! Може ли да я поздравя?

- Не може, Принс, защото тя няма да те чуе. Не виждаш, че вече я няма?

Майкъл бързо взе Принс в скута си и се зае да отвлича вниманието му от Анджелика.

- Видял е Анджелика ли, Майкъл?- Попита Ванеса.

- Сигурно се е припознал.

- Не се преструвай. Толкова си развълнуван, че няма смисъл да ме лъжеш.

- Да, Ванеса. Тя е в колата до нас.

- Какво чакаш тогава? Действай, Майкъл!

Той я погледа известно време и след това пак бързо се плъзна до прозореца и натисна бутона. Стъклото бавно се спусна и това се случи точно навреме, защото Анджелика в същият момент се обърна към него. Първоначалната й реакция беше да извърне поглед, но след това явно осъзнавайки, че това е глупаво отново се обърна към него. Беше безумно красива!

По устните на Майкъл Анджелика прочете, че й казва „Здравей!” и тя му кимна, опитвайки се да увладее всички емоции, които я застигнаха за секунда. След това и двамата не знаеха какво да правят и затова се гледаха без да откъсват очи един от друг, без да премигват дори, за да не пропуснат нито миг от случайната си среща.

Изведнъж джипа на Майкъл започна да се движи и Анджелика го загуби от погледа си. В същият момент телефона й позвъни. Не искаше да го чува. Нямаше да вдигне. Нямаше!!! Майкъл беше само все още болящо я минало, но минало и тя не трябваше да забравя това, въпреки лудешкото препускане на сърцето й.

                                                 _____________________________ 

- Е, благодаря ти, че ме докара, Майкъл. Пожелавам ти всичко хубаво. Беше ми приятно да се видим. Много ми помогна.

Ванеса слезе от джипа и Майкъл си помисли, че тя беше добра жена. Радваше се, че беше успял да й уреди срещата, за която го беше помолила и й беше помогнал да спечели един прекрасен клиент. Ванеса въпреки всичко беше искрен човек и някога наистина беше бил влюбен в нея.
Скоро те стигнаха пред сградата и Майкъл каза:

- Е, Принс, сега ще трябва да се прибереш с Грейс, а аз ще дойда по- късно.

- ОК. Може ли да гледам анимация? 

- Да, но само едно филмче. Едно, Принс! Дай целувка!

Принс целуна Майкъл и след това двамата с Грейс слязоха, за да се приберат в апартамента, в който бяха отседнали за няколко дни. Майкъл закратко се поколеба, но след това насочи шофьора си до мястото, на което трябваше да е още преди 30 минути, но заради задръстването беше закъснял.

                                               ______________________________

След около час Майкъл излезе напълно разочарован от срещата. Албумът му беше провален. Провален и оставен на забрава без никаква промоция. Цялата упорита работа, борбата с всички малки детайли, времето, което прекара далече от децата си, загубата на Анджелика, разтрогването на брака им... всичко бе било за нищо.

Майкъл се прибра и след като вечеря и приспа Принс и Парис седна самотен в големия си хол, опитвайки се да измисли някаква концепция, която поне малко да успее да вдигне албума му от зоната на изпадащ от класациите. Изглеждаше, че всички радиостанции бяха готови да пускат музиката му, защото тя беше добра, тя беше много добра, но лейбъла му го избутваше настрани и се опитваше да го остави на самотек. Това го нараняваше дълбоко, защото след толкова години на лоялност те го захвърляха като ненужна играчка. В Майкъл постепенно се надигаше спящият от няколко месеца гняв и той се опитваше да се пребори с него и да остане неподвластен на нерационалността.

Другата мисъл, с която се опитваше да се пребори беше тази за Анджелика. Случайната им среща днес го беше оставила безсловесен и тъжен за дълго време. Сега, когато беше напълно обезверен и самотен имаше нужда от нея повече от всякога. Бленуваше да положи глава на бедрата й, а тя тихо да го успокоява със сладкият си глас, докато нежно гали косите му. 

                                             __________________________________

-  Раул, кажи му, че ще се прибера с такси. Не е чак толкова далече. Не виждам защо трябва да се ангажира с мен?

-  Защото е в твоята посока и защото е видимо заинтригуван от теб.

-  Раул!- Усмихна се Анджелика.- Погледни ме! Аз съм като... В осмия месец съм, Раул.

-  И пак си красива, сис. Помисли, Анджи. Не пренебрегвай ухажорите си. Не можеш, не 
трябва да бъдеш сама!

-  Боже, ти да не би да си го планирал? Тази среща не е случайна, нали?

Раул й се усмихна съзаклятнически и я остави без думи. Колегата му беше симпатичен мъж с много приятни обноски и подчертано галантен, но Анджелика все още се отърсваше от връзката си с Майкъл и считаше, че е прекалено рано да приема други мъже около себе си.

-  Не съм готова, Раул.

-  Ти никога няма да бъдеш, ако продължаваш да се обграждаш със стени. Събуди се от розовия си сън, Анджелика. Време е да започнеш да подреждаш живота си отново и колкото по- бързо го направиш, толкова по- добре. Майкъл...

-  Не споменавай името му, Раул! За Бога, не желая да чувам името му!

-  Добре. Съжалявам! Но позволи на Кори поне да те изпрати до вас. Така ще съм по- спокоен. Не искам да се прибираш толкова късно сама. 

                                                   ________________________________ 

Не можеше да се отърси от мисълта за нея и затова се изправи, взе ключовете от джипа и още преди охраната му да разбере, Майкъл излезе от гаража и подкара Escalade по булевардите на LA и скоро се качи на магистралата, която водеше към Бевърли Хилс. Усещането за свобода го обзе с набивала сила и той натисна газта, наслаждавайки се на момента. Не знаеше защо го прави, но имаше чувството, че това е най- правилното му решение от много време насам. Надяваше се да я види и може би да успее да разговаря с нея и да съумеят да разсеят облаците след онзи неприятен разговор, който бяха провели, когато той беше получил документите за развода им. Надяваше се тя да му прости за несправедливите думи, за студенината му и болката, която й беше причинил. Искаше да може отново да разчисти пътя си към нея и въпреки че предполагаше, че това е почти невъзможно не можеше да удържи порива си да я види и да й каже, че няма да я преследва, че няма да я наранява, че няма да я кара да страда, защото я обича, обича я така както я обичаше, когато я видя за първи път да стои във всекидневната на Бриджит, озарена от светлината, която само тя притежаваше.

Когато стигна на нейната улица той отдалече забеляза фаровете на непознатата кола, осветяващи алеята на Анджелика и приближавайки се бавно отби, неспирайки да впива поглед в силуетите вътре. Майкъл видя как мъжът слезе и после, заобикаляйки отваря вратата и подава ръката си на Анджелика да излезе. Скоро двамата стигнаха до верандата и двойката озарена от светлината накара Майкъл силно да стисне бутилката със сок. Не му беше трудно да разчете езикът на телата им, а когато мъжът посегна и взе лицето й в дланта си и се наведе да я целуне на Майкъл му се стори, че я целува цяла вечност.

Виждайки Анджелика в такава близост с друг мъж накара Майкъл да усети как нещо в него експлодира и той без да мисли за действието си, блъсна бутилката във вратата на колата, а тя се счупи от силата на удара и го поряза.

- Оххх... По дяволите... ПО ДЯВОЛИТЕ! – Не се въздържа да извика той.

Кръвта не спираше и затова Майкъл беше принуден да потърси нещо, с което да увие ръката си. Започна да се оглежда и за щастие видя на задната седалка една от тениските на Принс и докато се извърташе обратно зает да я обвива около ръката си без да иска натисна клаксона на джипа. Из тихата улица звука се разнесе пронизително и Майкъл бързо се снижи, опитвайки се да се скрие от вероятните любопитни погледи на съседите на Анджелика. Това обаче се оказа по- малкият проблем, защото след като той чу шума на отдалечаваща се кола Майкъл чу и почукване по стъклото на джипа и до него стигна приглушен гласът на Анджелика:

- Какво правиш тук, Майкъл? Преследваш ли ме?

Тя посегна, видимо ядосана, към дръжката на вратата и я отвори, а секунда след това в краката й се изтърколи счупената бутилка и я накара да отстъпи назад.

- Порязах се, Анджи.

- Какво си направил?- Майкъл вдигна дланта си, която изглеждаше още по- голяма, заради тенската, с която я беше обвил и Анджежелика въздъхна.- Боже, Майкъл! Ела вътре!... Почакай... Премести се, за да паркирам поне джипа ти на алеята. Боже!!!

Анджелика паркира и те бързо влезнаха в къщата й и се отправиха към банята, където тя започна да търси в шкафа необходимите неща, за да го превърже. В този момент на вратата се почука.

- Г- це Мендес? Вие ли сте?

- Да, Ана, аз съм- Анджелика погледна към Майкъл и тихо каза – Изчакай ме секунда!

Тя изпрати детегледачката на Айзая, мина покрай стаята му, бързо го целуна и се върна в банята.

- Дай да видя- каза тя и започна да развива тениската на Принс.- Как се случи, Майкъл?

- Бутилката се счупи.

- Аха- поклати недоверчиво глава Анджелика.- Моля те, ще можеш ли сам да измиеш ръката си... Знаеш, че ми е трудно да гледам кръв.

Майкъл се изправи и след като обля дланта си с вода на светлината забеляза, че раната не е чак толкова страшна и дълбока, но беше на място, което предизвикваше непрекъснатото й кървене и трябваше да се направи всичко необходимо то да се спре.

- Анджи, не си длъжна да се грижиш за мен. Аз ей сега ще се прибера и ще се обадя на някой да ми погледне китката.

- Замълчи, Майкъл! Дай да видя.

Тя взе ръката му и взирайки се в китката му посегна за кислородната вода, напои един тампон и внимателно започна да попива кръвта.

Майкъл се чувстваше и смутен, заради начина, по който тя го беше видяла сякаш беше някой стаяващ се в тъмното, преследващ я маняк, а и заслепен от ревност и затова констатира:

- Изглеждаш добре. Явно не си губиш времето.

- Какво? Бях на гости у брат ми, Майкъл.

Майкъл не можеше да спре да гледа в линията, която се образуваше между пълните й гърди, докато тя наведена почистваше раната му.

- Онзи с мерцедеса не беше брат ти.

Анджелика вдигна поглед, в очите й проблеснаха студени искри и тя каза:

- Това не те засяга вече, Майкъл.

Сякаш, за да го накаже за наглостта му, Анджелика изля от другото шишенце въглеродния пероксид и Майкъл изсъска, а по раната му се появиха балончета.

- Внимавай, Анджи! Щипе!... И, знаеш ли, мисля, че ме засяга, защото носиш моето дете.

- Не мърдай!

Анджелика излезе, за да отиде до кухнята, от където да вземе хартиени кърпи, с които да попие капчиците кръв по пода в банята й, а и за да може да си поеме въздух. Знаеше, че точно сега не е момента да чисти, но имаше нужда да остане за малко далече от него, защото усещаше как й се иска да плаче, а не искаше да го прави. Защо винаги се получаваше така и около Майкъл се превръщаше в малко, безпомощно момиченце? В този миг тя осъзнаваше, че единственото, на което може да се надява е спокоен живот, в който е сама, защото по никакъв начин не можеше да се измъкне от неговото влияние върху себе си. Той не й позволяваше. Дори и да не беше с него той не разрешаваше да бъде и с някой друг. Що за егоизъм беше това? До кога щеше да я преследва- в мислите й, в сънищата й, в дните й?

Анджелика откъсна необходимите й салфетки и се върна при него, заварвайки го да седи на същото място пред огледало и да се взира в раната си, която беше спряла да кърви.

- Не съм специалист, но мисля, че няма да имаш нужда от шевове и след като те превържа ще можеш спокойно да се прибереш.

- Благодаря ти, Анджи! За човек, който не може да понася кръв ти се справяш отлично!

Опита му да пошегува с нея беше неуспешен и затова той остана мълчалив, докато тя внимателно се грижеше за раната му.

Близостта й, парфюмът й започнаха да му въздействат и той усещаше как започва да потръпва и как Анджелика за пореден път го влудява с неописуема сила. Майкъл затвори очи, за да се опита да игнорира нарастващото напрежение между тях, но скоро се оказа, че това е напълно загубена битка. Нейният неповторим аромат, златният цвят на гладката й, нежна кожа, сочността на наедрелите й гърди, близостта на малиновите й устни, които тя неволно прехапваше, докато го превързваше... Искаше я, имаше нужда от нея и трябваше да я има. Беше луда и напълно неустоима жажда по нея.

Ръцете на Анджелика довършваха превръзката, а Майкъл усещаше как треперят. Тя чувстваше топлината на дъха му върху кожата си, който я караше да настръхва някъде по горната част на ръцете й и от това зърната на гърдите й се свиваха от разгарящото се в нея желание.

- Ще бъде добре утре някой да огледа раната ти. Някой, който е специалист. Аз само ти оказах първа помощ- усмихна се тя.

Той не казваше нищо, не се движеше и когато тя погледна към и него видя в очите му пожара, в който гореше, докато я наблюдаваше. Анджелика потъна в необятността на онази красива кадифена мекота и помоли:

- Майкъл, моля те, не го прави!

- Да не правя какво?

- Не ме карай да те обичам.

Той посегна и прокара нежно палецът си по челюстта й, после го плъзна съблазнително по врата й и накрая леко издърпа надолу деколтето на блузата й, разкривайки гърдите й.

- Обичаш ли ме още, момиче?

Устните му изгаряха врата й без дори да го докосват, а пръстите му нежно масажираха зърната на гърдите й, а тя нямаше сили да противодейства.

- Кажи ми, момиче!

Анджелика простена, когато устните му намериха зърното й и тя безпомощно и безразсъдно призна:

- Да... аххххх, Майкъл... Да, обичам те!

Ръцете му погалиха нежно корема й, целунаха го, очите му блестяха в диво желание и той отново вдигна ръце и взе гърдите на Анджелика в тях, събра ги заедно, а Анджелика се облегна на плота, гледайки в огледалото тяхното безсрамно отражение.

Майкъл я постави да седне в скута му, а тя бързо го възседна и той започна да я целува. Устните му докоснаха с нежност нейните преди езикът му да ги накара да се разтворят и да започне да се движи съблазнително, като с всяко движение й напомняше как го прокарва и на други места по тялото й.

- Липсваш ми, Анджи... Не мога да лъжа... Искам да бъда с теб.

Бременността беше помагала на Анджелика да не усеща толкова силно липсата на секс в живота си, но сега в ръцете на Майкъл всичко беше различно.

- Не искам повече болка, Майкъл... Толкова съм уморена от това да ме нараняваш.

Той плъзна ръцете по гърба й и след това я притегли към себе си.

- Мислиш ли, че този с мерцедеса ще те накара да се чувстваш по- добре, момиче... По- добре, отколкото аз те карам да се чувстваш?

- Не си справедлив.

Майкъл стисна дупето й, захапа долната й устна и прошепна:

- Не се бори с онова, което желаеш, Анджи! Недей! Заведи ме в леглото си, мъничка!

Един кратък стон се изплъзна от устните на Анджелика, когато Майкъл изрече тези думи. Нима това не беше било всичко, което тя бе искала да й се случи, всичко, за което беше мислила напоследък, но бе отричала дори и в най- самотните си нощи? Дори факта, че той толкова я беше наранил с действията си, с думите си и заплахите си тя разбираше, че телата им отново ги предаваха и те никога не биха могли да им се противопоставят.
Главата й се замая и тя чу пулса си, бучащ в ушите й сякаш е прииждаща река в мига, в който започна да го целува. Всяка рационална мисъл беше изчезнала, когато го поведе към мястото, което не беше помисляла, че ще сподели отново с него- нейното легло, леглото, което помнеше сълзите й, но и безсрамните им стонове и потни отпечатъци.

Анджелика отвори вратата на спалнята, пристъпи и се спря. За миг тя се поколеба и се запита защо отново се поддава на слабостта си и защо отново се връща към него и повтаря грешката, която си беше обещала никога повече да не прави. Тя усети Майкъл зад себе си и устните му по врата й.

- Притеснява ли те нещо, Анджи?

- Това не е правилно! Това не трябва да се случва!

Майкъл я прегърна, погали отново корема й и прошепна, наелектризиращо:

- Ако пожелаеш аз веднага ще си тръгна. Просто го кажи.

Ръцете му бяха толкова топли и я галеха така нежно и съблазнително, че Анджелика се опитваше да се фокусира, но не успяваше.

- Аз... Майкъл... Аххх... Просто аз искам да постъпим правилно.

Разтворената му длан започна да потърква зърното на гърдата й и тя въздъхна, отпускайки глава на рамото му.

- Шшшт, момиче. Ще бъде по- лесно, ако спрем да се борим. Не разбираш ли, Анджи? Ние не можем да бъдем разделени.

Анджелика разбра, че няма да успее да му се възпротиви. Не и сега, когато онзи негов неповторим аромат я главозамайваше, а нуждата да бъде обичана бе по- силна от всякога. Тя се обърна и се отпусна в обятията му, позволявайки му безмълвно да я води до всички места, за които той шептейки й обещаваше.

- Донесох ти нещо- каза Майкъл.

Телата им, прегърнати бавно да се люлееха в бавен танц, а той не спираше да я докосва нежно.

- Какво?

- Нещо, което не ми принадлежи и искам да задържиш.

Анджелика спря да се движи и Майкъл усети, че трябва много да внимава как ще се държи, за да не загуби магията, която ги обгръщаше отново. Той бръкна в джоба на панталона си и тя проследи движението му, очаквайки какво ще извади той от там. В тъмнината диамантите пробляснаха и Майкъл взе ръката й и плъзна пръстените по безименният й пръст. Анджелика бързо дръпна ръката си.

- Не, Анджи! Не ги сваляй! Не ми ги връщай! Искам да ги задържиш. Искам да знаеш, че с тях ти казвам, че никога повече няма да има жена, на която да дам такива пръстени... Ти си моята жена... Няма значение, дали ще бъдем заедно... Не ги искам. Те винаги са били твои.

Той видя несигурността в очите й, гледайки в неговите, а след това бавно отправи поглед към пръстените и Майкъл забеляза как очите й се пълнят със сълзи. Той осъзна вината си и след като с тръпнещи пръсти отмести косата й назад, опря чело в нейното, погледа я закратко, а след това зарови лице във врата й. Ръцете му я обвиха през кръста и той тихо промълви:

- Съжалявам, скъпа! Толкова много съжалявам, Анджи!

Поведението му, спомените й... накараха сълзите да се спуснат по лицето й, а заглъхващият глас на Майкъл в косите й я караше да разбира, че и той плаче. След минута- две, в които те се губеха в емоциите си, Майкъл вдигна глава и видя сълзите на Анджелика да се спускат по красивото й лице.

- Аз... Съжалявам, Анджи. Не бях на себе си, когато ти наговорих всички онези неща... Ти... Аз бях толкова ядосан... Не можех да повярвам, че ще те загубя. Прости ми, мила! Прости ми!

Тя сякаш отново видя изкривеното му от гняв лице, чу смразяващо студеният му глас, заплахите... и потръпна.

- Нищо от, това което ти казах не е вярно, Анджи. Ти ме познаваш.... Но да виждам тези документи за втори път пред очите си, твоят подпис там... Боже!!! Толкова предаден се почувствах... Не мога да си простя за всички думи и болка, която ти причиних точно сега... Не мога да...

Гласът му отново се загуби и той се отдалечи от нея и седна на леглото. Анджелика не можеше да не види как той продължава да трепери, затова се приближи и седна до него, а ръката й започна успокояващо да гали гърба му.

- Успокой се, Майкъл.

- Трябва да ти кажа това, Анджи, защото ме преследва непрекъснато. Нямах право да се държа така, когато вината е моя... Държах те на разстояние, не те допусках до толкова неща, които се случваха в живота и кариерата ми. Неща, които ме нараняваха дълбоко и заради, които бягах от теб, за да не предам болката си.

Анджелика отмести косата му, която скриваше лицето му от погледът й и му каза:

- Ти знаеш, че можеше да ми се доверяваш за всичко... Знаеше, че можеш да ми вярваш, защото аз за нищо на света не бих те предала.

- Да... Исках да те предпазвам, а ти си толкова силна. Понякога си прекалено емоционална, но можеш да понесеш толкова много, че, когато накрая започна постепенно да се разпадаш под натиска на всичко, което преживя... Аз бях лош съпруг, Анджи! Аз не ти помогнах, аз те наранявах... Не знам, дали някога ще мога да поправя тези свои грешки... Не знам.

Анджелика стисна закратко ръката му и усещайки как кръста й натежава легна на леглото и каза:

- Аз също не знам, Майкъл. Но, когато си спомня за разговорът ни ме побиват тръпки и ми се плаче.

Майкъл също легна, поставяйки глава на рамото й и след като въздъхна дълбоко и взе ръката й в своята прошепна:

- Толкова се страхувах за теб. Мислех си и за бебето ни, затова, че не си справедлива да ме лишаваш от това да бъда близо до вас... От това, че искаш да заминеш... Аз не бях прав, Анджи, знам.

- Наистина ли смяташ да накараш Дилън да потърси отново правата си в съда, Майкъл?

Майкъл се обърна по корем, погледа я, а след това зарови отново лице във врата й и Анджелика едва чу тихото му признание, потъващо в къдриците й:

-  Не, Анджи, аз те обожавам. Не мога да те карам да страдаш повече. Как бих живял със себе си след това?

- Не можех да те позная тогава. Как можа да ме накараш да страдам толкова? Заспивах и се събуждах примирайки от страх, че всеки момент може да се появи някой и да ми връчи призовка и аз да се лиша от възможността да отглеждам сина си.

Проследявайки линията на сочните й устни с палеца си, Майкъл се усмихна виновно и каза:

- Предполагам, че исках да те нараня, защото и ти ме нарани, искайки развод. Желаех да ти покажа, че не можеш да постъпваш така с мен. Но, знай, Анджи, знай, че не мога да го направя...

Анджелика се обърна по гръб и се загледа в тавана.

- Стоях и премислях как и къде да отида, за да не ме откриеш, за да отнемеш детето ни. Все още го премислям... Как ще се справим с това, Майкъл. Как? Може ли изобщо да го направим?

- Не знам, Анджи, но искам да успеем. Трябва! Затова и дойдох тази вечер, за да ти го кажа, за да те уверя, че няма защо да се страхуваш от мен... Аз... Не мога да го направя, скъпа, защото те обичам все още и искам да си щастлива. Вярвам, че няма да ми попречиш и аз да съм щастлив.

- Няма да ти преча, Майкъл, защото и аз все още те обичам, но...

Пръста му върху устните й и погледът му я накараха да не продължава повече. Когато Майкъл се увери, че тя няма да го направи ръката му продължи да се спуска по шията й, да я кара да настръхне отново, когато премина по ключицата й, а след това между гърдите й и накрая, когато започна гали корема й.

- Искам да бъда с теб тази нощ, Анджи!

- Знам.

- Ще ми позволиш ли, мъничка?

Майкъл плъзна ръката си между бедрата й, но не прекали с докосването си, а Анджелика затвори очи и съвсем леко разтвори крака, показвайки му одобрението си. Той се надвеси над нея и прошепна изкусително в ухото й:

- Позволи ми да бъда пак с теб, Анджи!... Твоята близост както винаги ме влудява и... Боже... Опитвам се да се боря и да не съм такъв, но не мога да се въздържам около теб.

Ръката му стигна до бельото й и средният му пръст попи цялата изненадваща влага, с която Анджелика му даде отговор чрез тялото си. После той извади ръката си, устните му бавно вкусиха от мокротата на пръста му и той го приближи към устните на Анджелика и двамата затворили очи продължаха да изпиват желанието на Анджелика. Майкъл се надвеси над нея и езиците им се преплетоха в бавен и сластен танц.

Замаян от близостта й той вдигна глава и се загледа в нея, а тя изгледаше отново напълно негова и копнееща за повече.

- Искаш ли да си тръгна, Анджи?

- Да... Не... Остани. По дяволите, Майкъл, остани!

Майкъл изобщо не беше очаквал нощта му да му завърши по този начин, но вътрешно ликуваше и устните му се спуснаха по врата на Анджелика и след това дланите му отново разголиха гърдите й и той започна да ги засмуква, докато не усети как тя започва да се повдига срещу него.

Той се плъзна и застана на колене и свали бързо ризата си, насочвайки отново вниманието си към Анджелика, защото се страхуваше, че нещо може да я разколебае и тя да размисли. Майкъл започна да я разсъблича, а когато видя погледът му да обхожда корема й тя се повдигна на лакти и безмълвно зачака той да привърши огледа си.

- Това е изумително красиво, Анджи... Искам да кажа, че ти си изумително красива.

Ръцете му не можеха да се отделят от корема й и Майкъл не спираше да се обвинява за как бе пропуснал няколко месеца, в които новият живота в Анджелика бе растял. Анджелика хвана здравата му китка и го погледна без да казва нищо. Майкъл я разбра и се усмихна, а след това дланите му се спуснаха по бедрата й и повдигнаха полата й.

Скоро Анджелика лежеше напълно гола пред него и той я чу да казва:

- Моля те, Майкъл, накарай ме да се почувствам секси отново. Не съм се усещала така от месеци.

- Какво? О, Анджи! О, какво направих, красавице!

- Недей, Майкъл! Просто ме направи безпаметна отново!

Ръката му отново се плъзна между бедрата й и тя затвори очи. В този момент си помисли, че не би позволила на никой друг мъж да я докосва, докато е бременна. Помисли си, че вече не би могла да позволи да я докосва който и да е друг мъж освен Майкъл.

Анджелика беше толкова мокра, толкова зовяща го, че адреналина му беше покачен до небивали висини. Скоро той вкуси от нея и тя потръпна под устните му, които обсебващо поемаха от нея, всмукваха я, а езикът му рисуваше изкусителни кръгове по кадифената й плът.

Анджелика усещаше цялото му желание да я накара да се почувства отново едно цяло с нея и скоро спря да мисли за хилядите неща, които препускаха в съзнанието й и за пореден път се отдаде на любовта му, която й даваше отдавна неусещани тръпки.

Когато пръстите на Майкъл потънаха в нея, звукът, който съпровождаше движението им сякаш я възбуждаше толкова колкото и самото им проникване в нея. После той отново я всмука бавно и дълго и леко като с камшик удари езика си по втвърдената й перличка, Анджелика усети как тялото й се предава и тя е неспособна да се контролира. Пръстите й потърсиха раменете на Майкъл, а таза й се стегна и тя го повдигна, очакваща спускащият се вече по гърба й и пъплещ към слабините й взрив. Тя простена силно и продължително и Майкъл погледна към нея и веднага завъртя пръстите си, достигайки до специалното й място.

- Ох, Майкъл!

- Хайде, Анджи, позволи ми да гледам как свършваш. Хайде, направи го!

Анджелика затвори очи и се отдаде на кулминацията си, която сякаш продължаваше безкрайно, защото Майкъл не спираше да гали правилните й места и спираше само, за да я вкусва съвсем нежно отново. Когато той се увери, че Анджелика не може да поеме повече и е изтръгнал всичко от нея той я прегърна и я дари с продължителна и завладяваща целувка, от която тя имаше най- голяма нужда в момента и с която й показа силната си неутихнала любов към нея.

Прегръщайки я, докато тя леко потрепваше все още Майкъл попита:

- Добре ли си, скъпа?

- Ммммм...- измърка Анджелика и нежно го погали по бузата.- Това, което направи преди малко беше невероятно, Майкъл.

- Знаеш, че обичам да го правя за теб, Анджи.

- Знам ли?!... Бях свикнала с това, Майкъл. С това да... Разбираш ме, а сега...

Той усети как сърцето му се свива, защото осъзна колко много я е наранил.

- Обещавам, че ще ти се реванширам, Анджи.

Тя се усмихна вяло и се обърна настрани с лице към него. Майкъл се изправи и бързо съблече останалите дрехи от себе си и след това също бързо се върна в леглото при Анджелика.

Продължавайки да има онази усмивка на лицето си тя сложи длани на гърдите му, целуна врата му и ръцете й започнаха да се спускат надолу. Майкъл поклати глава, спирайки ръката й.

- Не, скъпа. Не и тази вечер.

Тя го погледна изненадано, а Майкъл коленичил пред нея разтвори бедрата й с коляно, докато ръката му бавно се движеше по члена му. Анджелика притвори очи, когато той много нежно проникна в нея, призовавайки я да се подчини на темпото му.

- О, Майкъл, толкова е хубаво! Ах, искам те толкова силно!

- Аз също те желая, скъпа.

Майкъл се опитваше да бъде максимално внимателен с нея и да не се поддава на изяждащото го желание да се впусне диво препускане сред нежната, копринена плът, но знаеше, че не бива и не може и затова премерено водеше Анджелика към кулминацията й. Скоро двамата смесиха стоновете си и не спираха да викат имената си, споделяйки искрено блаженство.

- Ахх, Анджи, кажи ми… Моля те, кажи ми, че ми вярваш.

Анджелика впи в Майкъл потъмнели, влажни очи и бързо се претърколи, заставайки върху него. Устните й се впиха в неговите, а ръцете на Майкъл бяха навсякъде по тялото й.

- Ау, Майкъл… Ахх… Да. Вярвам ти!

Той сграбчи бедрата й и потъна целия в нея, дълбоко. В очите му пробляснаха искри и той прошепна:

- Моя си, Анджи… Винаги ще бъдеш моя, независимо от всичко!

Анджелика потръпна и се отпусна върху него, изживяваща оргазма си, а в ушите й отекваха последните му думи.

                                          _________________________________

Майкъл се унасяше, когато усети ръката на Анджелика да пробягва по гърба му, къдриците погъделичкаха кожата му и после устните й целунаха тила му.

- Трябва да тръгваш, Майкъл. Утре ще ставам рано, а и не искам Айзая да те вижда, защото… Не искам… Той тъкмо спря да пита за теб.

Той се обърна по гръб погледа я, галейки ръката й над лакътя и след това седна.

- Да… Извинявай!

Майкъл се изправи и започна да се облича, а избягващият му Андежелика поглед я накара да каже:

- Беше красива нощ, Майкъл, но това не решава нищо между нас.

- Знам- кимна той.- Може ли да ти се обаждам, за да се информирам как си?

Тя също кимна.

- Искам някой ден да дойдеш до Невърленд. Стаята е готова. Мисля, че е точно такава каквото ти я искаше.

- Не мисля…- тя преглътна сълзите си.- Не мисля, че това е добра идея.

- Знам… Просто се опитвам да намеря повод да те видя отново.

- Аз…

Анджелика не успя да довърши, защото Майкъл я издърпа и тя се изправи. Очите им се срещнаха закратко, защото тя не издържа на унищожаващият я с молбата си Майкълов поглед. Той сложи ръце на корема й, а след миг и двамата усетиха движението на детето им и Майкъл, възкликвайки коленичи пред Анджелика и долепи устни върху появилата се издутинка.

- Здравей! Тук съм…- гласа му се задави- Да, тук съм. Тати е тук.

Анджелика отпусна глава назад и тихо помоли:

- Майкъл, трябва да тръгваш.

Когато звука от отдалечаващият се джип на Майкъл се изгуби и улицата отново стана тиха, Анджелика пусна завесата, но остана дълго опряла чело в стъклото.

Повече от чувство 109

Майкъл се огледа за Карън, а тя бързо се появи до него, направи последните докосвания по лицето му и той с уверена стъпка излезе от магазина. Светкавиците за пореден път го заслепиха, виковете на верните му фенове изпълниха пространството и той се усмихна. Позираше, махаше и след като получи уговорения сигнал се обърна и влезе обратно в магазина. Беше доволен да види колко много хора има отвън и се надяваше всичко да мине добре и така както го бяха планували.



- Не искам да го гледам, Бридж. Ти не можеш да ме разбереш, но аз наистина не издържам на цялото това пърхащо обожание около него. Ревнувам. Това е.

- Включи си компютъра, Анджи! Не мога да повярвам, че все още отказваш да признаеш, че си омъжена за най- голямата звезда на нашите дни. Трябва да започнеш да се интересуваш от работата му, Анджи. Изолираш ли се от нея, означава, че имаш 1/3 от Майкъл, а може би и по- малко.

- Защо да гледам как той подписва албума си на феновете си? Обясни ми го, Бридижит!

- Вероятно защото за него това е важно. Звучиш ми като абсолютен егоист. Щом е искал да го придружиш ти е трябвало да отидеш.

- Толкова ли е странно, Бридж? Той като популярната личност не ме вълнува и никога не го е правил. Да, аз го подкрепям, но това е. Трябва ли да го следвам като сянка?

- Не знам какво да отговоря на това. Мисля обаче, че се налага да си малко повече заинтересувана от кариерата му и неимоверните трудности, през които той преминава.

- Трудности? Какво имаш предвид?

- Не може да не знаеш за тях, Анджи- прозвуча изненадано гласа на Бриджидт.

- Знам за слабата рекламна кампания, от която той се оплаква, за саботирането на някои от проектите му, но Майкъл не навлиза в детайли, когато говори с мен за работата си. Предполагам, че желае да разграничи работата си от личния си живот и да не ме тревожи.

- Донякъде го разбирам, но... Пусни си го. Не ти пречи да си вършиш работата и да поглеждаш как протича всичко.

- Добре. Ще го направя. Благодаря ти още веднъж, че се обади да ме поздравиш. Нямаш идея колко обаждания получих!

- Къде ще празнувате по- късно, Анджи?

- O, не мисля, че ще празнуваме. Майкъл не е свикнал да отдава голямо значение на тези дни и...

- Анджи, ще трябва да приключваме. Викат ме- прекъсна я Бриджидт.

- Добре, скъпа. Радвам се, че те чух!

- И аз. Обади ми се, когато се върнете в Невърленд.

- Непременно.



Анджелика чу гласовете и се намръщи. Майкъл отново се прибираше с купища хора около себе си, с които щеше да обсъжда дълго отминалото събитие. Гнева й продължаваше да пулсира по цялото й тяло, но тя се зареждаше с търпение и след около час в апартамента настана тишина и Майкъл най- после влезе при нея.

- Здравей, принцесо!

Майкъл се приближи, за да я целуне и в мига, в който се надвесваше над нея тя се отдръпна и стана от фотьойла, на който седеше.

- Анджи?!

- Искам да те питам нещо, Майкъл. Ти нарочно ли го правиш или просто не успяваш да осъзнаеш колко ме наранява поведението ти?

Гласът й отново беше студен.

- Какво съм направил?

- Не знаеш ли?

- Не.

- Не? Наистина ли? Помисли си пак!

- Кълна се в Бог, че не знам за какво говориш.

Тя присви очи и въздъхна.

- Ти си ужасяващо нагъл. Казвам ти, че ще я открия и... Боже, моли се да не я намеря!

- Кого ще намериш, Анджи?

- Твоята малка, руса французойка. Майкъл, ще я... Ще те...

- О!- Възкликна той.

- Не успя да се удържиш, нали? Хайде, кажи ми, че имаш работа и отиди при нея. Нали затова така упорито разпитваше къде е отседнала и за телефона й?

- Аз... Аз просто бях учтив.

- Наистина? Защо не беше толкова учтив и с другите свои фенове? Учтив бил. Защо й взе номера, Майкъл? Защо? Не предполагаше, че ще гледам, нали? Изобщо не ти хрумна, че ще ми стане интересно. Говори ми, по дяволите!!!

Майкъл само я гледаше и не можеше да й отговори. Усещаше, че трябва да го направи, но не успяваше да намери точните думи и последвалата реакция на Анджелика го свари напълно неподготвен. Тя измъкна годежния си пръстен и брачната си халка от пръста си и ги остави на шкафа, казвайки:

- Не мога да продължавам така повече. Не мога! Опитах се, но не мисля, че ще успея да понеса още. И, ако сега пак ме заплашиш, че ще ми отнемеш детето, ще ти кажа, че това няма да ме спре този път. Ще се съдя с теб до безкрайност, ако се налага, но не желая да оставам повече в това подобие на брак. Ти не ме обичаш. Ти просто ме желаеш в леглото си, а аз имам нужда от много повече от това. Много повече!

- Анджи, чуй ме, по дяволите! Чуй ме!- Майкъл се приближи до нея и хвана ръцете й, стискайки ги здраво.- Чуваш ли ме? Успокой се и ме чуй! Когато видях Джона първото, за което се сетих беше, че тя може да ми бъде от голяма полза за онова, което съм решил да направя още тази вечер. То изобщо не е свързано с нея, а с теб. Разваляш ми изненадата, но се налага да ти я споделя. От няколко дни се питам какво да ти подаря днес. С какво бих могъл да те накарам да се усмихнеш и да се почувстваш специална. Знам, че не успях да съм до теб на рождения ти ден и затова исках да се реванширам подобаващо. Много неща ми хрумваха, но нито едно не ми беше достатъчно до мига, в който не реших, че и двамата имаме нужда от малко бягство. Запитах се къде не сме били и изведнъж изплува едно кътче на този свят, което хората наричат „града на любовта”. Не сме били там с теб никога заедно. Реших, че ще ти подаря точно това- няколко дни в Париж. Само аз и ти и никой друг. Когато видях Джоана си спомних, че тя е от Франция и си казах, че може да ми даде много интересни предложения за романтични места, които бихме могли да посетим там. Места, които само един французин знае и затова поисках телефона й. Аз вече говорих с нея и тя много ми помогна. Това е.

Анджелика го гледа дълго и после присвивайки очи каза:

- Това го измисли току- що, нали?

- Не. Резервациите са направени от два дни и след 2 часа излитаме. Съжалявам, че не успях да те изненадам както трябва.

- Ти за глупачка ли ме вземаш, Майкъл? Точно тя ли трябва да ти дава насоки? На теб? На този, за когото работят толкова много хора? Защо си мислиш, че мога да повярвам на тази плоска лъжа?

- Не е лъжа. А ти вярвай на каквото пожелаеш- каза Майкъл и пусна ръцете й.

Анджелика не му отговори нищо, а минавайки покрай него влезе в дрешника и извади куфара си. Беше започнала да придобива отчасти навиците на съпруга си и по- голямата част от нещата й все още бяха в него. Не й отне много време да го приготви и след това започна да се облича с онова, с което смяташе да пътува.

Майкъл я гледаше от стаята и не реагираше по никакъв начин на действията й, защото не знаеше, дали се приготвя за пътуването им до Париж или да го напусне за пореден път. Беше я излъгал за Джоана, разбира се. Той сам не знаеше защо беше реагирал така на появата й, но онова приятно гъделичкане в стомаха му, което се появяваше всеки път, когато я виждаше го беше споходило и той не бе мислил. Не беше мислил за Анджелика и за вероятността, че тя може да види флирта му с Джоана. Просто бе бил поддтикнат единствено от желанието си да може да я види за по- дълго и да поговори с нея. Той още чуваше смеха на Франк, криещ се зад списанието, докато я беше прегръщал и целунал, а погледа на Търкъл го беше накарал да се усмихне и той. Какво чак толкова беше направил?

Анджелика изнесе куфара от дрешника и след кратък оглед откри телефона си, лежащ на нощното й шкафче и го взе. Скоро след като набра Майкъл я чу да казва:

- Здравейте бих искала да се информирам за полетите от NY за LA. За следващите няколко часа, моля- тя се огледа.- Бихте ли изчакали секунда, за да мога да ги запиша. Благодаря!

Тя отвори едно чекмедже и извади от там лист и след това започна да записва часовете на полетите, благодари отново и затвори. Погледът й се спря на Майкъл.

- Какво?- Попита тя.

- Нищо. Питам се, дали наистина ще го направиш?!

- Мисля, че да.

- Защо?

- Защото нямам повече сили да стоя и да гледам как се подиграваш с мен. Нямам сили да ти прощавам... Ти не ме заслужаваш, Майкъл. Не заслужваш чувствата ми... Имам нужда да съм далече от теб сега... Ти ми обеща, че поне част от рожденият ми ден ще си с мен, а не успя да го направиш... Аз... Няма значение... Обади й се. Тя сигурно ще чака да те чуе. Има полет за LA след два часа и половина. Малко ще постоя тук... Нали може? Но ти си свободен да...

Тя се разплака. Майкъл ненавиждаше сълзите й. Не знаеше как да ги спира. Те го объркваха, нараняваха, караха го да се чувства зле и безпомощен.

- Анджи... Не плачи! Моля те!

- Имам... Имах рожден ден... Обадиха ми се десетки приятели и колеги, познати... Теб те нямаше до мен. Ти прегръщаше Джоана и молеше безспирно за номера й. Всички в интеренет са го видели. Видели са го и по репортажите на телевизиите, които покриваха събитието... Майка ми може би го е видяла, баща ми... Ти ме унизи на рожденият ми ден, Майкъл. Върви по дяволите!

- Не мисля като теб. Не съм те унижавал. Тя е мой фен и ти казах защо исках телефона й.

Анджелика просто кимна и сведе глава, а малко след това скри лицето си в дланите си.

- Няма да ти позволя да си тръгнеш. Чуваш ли ме? НЯМА!!!- Извика Майкъл.- Това, което твърдиш е пълна лудост и го отдавам на прекалено изострената ти емоционалност... Сега върни пръстените на мястото им и никога повече не ги сваляй! Аз те обичам. Обичам така както мога, колкото мога и ти ще трябва да се задоволиш с това, защото на повече любов не съм способен. И не към теб, а към което и да е било живо същество.

Анджелика продължаваше да стои закрила лицето си и мислеше, че всичко винаги се повтаря. Тя не знаеше как да разкъса този омагьосан кръг и как да излезе от него, за да диша с пълни гърди. Искаше да обича както преди, а нещо постоянно й пречеше. Не се познаваше вече, защото силната и независима жена си беше отишла безвъзвратно. Това я плашеше. Къде беше тази Анджелика, която се изправяше срещу всяко потъпкване и неуважение на личността й? Къде беше жената, която обръщаше гръб и дори да болеше продължаваше напред, вярвайки, че хубавото тепърва започва? Майкъл ли я беше превърнал в страхливката, която сега плачеше пред него?

- Анджи?

Тя мълчеше. Нямаше какво повече да каже. Обидата беше заседнала в гърдите й и й пречеше да разговаря.

- Добре- с променен глас каза той.- Искаш да си отидеш? Добре, Анджи. Няма да те спирам. От мига, в който те видях мислех, че ти си жената, която ще бъде до мен завинаги. Прости ми, че така силно съм се вкопчил в това свое усещане. Виждам, че съм сгрешил. Вече го виждам и аз. Ние... Ние сме различни...- той въздъхна.- И това не е проблем за мен. Никога не било. Проблемът е там, че ти не можеш да приемеш тази различност, докато аз я обожавам. Върви си, Анджи и бъди истински щастлива! Аз изглежда не мога да ти дам щастието, от което имаш нужда.

Тя вдигна мокрото си лице и с очи пълни със сълзи прошепна:

- Моето щастие си ти. Как не го разбра?

- Защо не си щастлива тогава?

- Защото те нямам. Губя те в часовете, в които твориш, в които работиш, в които зает с ангажиментите си, в които танцуваш, в които отделяш за децата си, в които ми изневеряваш, в които... За мен няма нищо или почти нищо. Молех те да не искаш от мен да дойда с теб и да оставам сама на рождения си ден, а ти ми обещаваше, че няма да съм сама. Бях сама, Майкъл. Бях и самотна. Бях и наранена... Мен трябваше да прегръщаш, а не Джоана.

Майкъл се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

- Късно е. Вече е късно.

- Искам да знаеш, че този път няма да се извинявам, защото за нищо не чувствам вина. Ако си тръгнеш, Анджи, ще е завинаги. Ще ме боли, но ще те преболедувам. Мога го. Колото до детето ни, да, Анджи, ще се съдим. Моите деца живеят с мен. Мога да те намразя, заради дете и да те накарам да страдаш безутешно. Никакви чувства няма да ме спрат! Никакви!

- Пак ме заплашваш- каза Анджелика и отбранително сложи ръце върху корема си.- Няма да го имаш. Никога!

- Това не е заплаха.

- Ще изчезна и ти няма да ме откриеш.

- Светът е малък за човек като мен, скъпа. Рано или късно ще те намеря, защото няма да спра да те търся.

- Жесток си.

- Не. Не съм.

Анджелика трепереше така сякаш в стаята беше много студено. Не можеше да остава при него и да го гледа нито секунда повече, затова бързо погледна часовника си и след това се изправи и хващайки дръжката на куфара си каза:

- Е, благодаря ти, че поне опита да ме направиш щастлива. Вярвам, че поне малко усилия си вложил. Сбогом и се пази!

Майкъл не излезе от апартамента си и не допусна никой при себе си три дни. Когато най- сетне Франк влезе при него се изплаши. Стаята беше в отвратително състояние, със застоял в нея въздух, от уредбата се носеше Clair de Lune на Клод Дебюси, а Майкъл седеше в сумрака.



- Майкъл?- Тихо го извика Франк.- Какво се е случило, Майкъл?

- Франк, искам да си отида у дома. Отведи ме у дома, Франк, моля те!

В гласът му нямаше живот и Франк потръпна.

. 

Повече от чувство 108

 

Майкъл беше станал от мястото си и Анджелика чуваше тихия му смях, докато той говореше по телефона с децата си. За миг тя съжали, че беше изпратила Айзая при Дилън и Шийла, но после си даде сметка, че за него ще е по- добре да е там, обгърнат от вниманието им, отколкото с нея в хотела. Искаше да се откъсне от последните редове на книгата, която лежеше върху бедрата й, но не можеше. Обърканото усещане оставаше и тя чувстваше как то я кара да извика Майкъл и да анализират романа. Имаше нужда да говори за този грешен повик на тялото, за тези непонятни за нея отношения, за самоубийството, за любовта.. „Ана Каренина” я беше завладял и тя трябваше да го обсъди със съпруга си.

Анджелика се извърна и веднага срещна погледа на Майкъл. В него грееше такава неподправена наслада от разговора, че тя се отказа да го вика при себе си. Щяха да говорят после. Не сега. Може би щеше да успее да й отговори те от щастливите семейства ли са или от нещастните. Погледа й се зарея навън и гъстите пухкави облаци накараха мисълта й да се прехвърли на друго мисловно стъпало. Имаше чувството, че ако е навън ще може да усети плътността на заобикалящата я къдрава белота и че ръката й ще потъне в нея като в захарен памук. „Боже, какви ги мисля?” си каза тя и се усмихна, а след това облегна глава назад и затвори очи. Трансконтиненталните полети я изнервяха. Толкова много, много часове на едно място с почти несменящ се пейзаж навън, с монотонния звук на самолетните двигатели, с плашещите я понякога със силата си въздушни ями я караха да се усеща в клетка. Анджелика се запита кога се беше променила толкова много и защо преди нищо не я спираше да лети и дори се радваше, че го прави. Може би беше самото чувство, което я водеше към местата, които посещаваше, за да работи. Не знаеше. Знаеше само, че в момента иска най- сетне да кацнат и да спре това изнервящо я усещане.

Майкъл видя търсещият го поглед на Анджелика и скоро прекрати разговора с децата си, въпреки че можеше да го продължава още дълго. Закратко остана на мястото си замислен за хилядите задачи, които го чакаха. Предпочиташе да е тук- високо в облаците, където времето сякаш ставаше абстрактно понятие. На това място не се налагаше да бъде съобразяващ се с нищо и никого. Просто летеше и това беше. Нямаше ги тълпите, дебнещите папараци, задълженията, отработените усмивки... Имаше само едно спокойно и илюзорно безвремие, в което той се потапяше с удоволствие. Мислите му се върнаха към Анджелика и той се изправи, за да заеме отново мястото си при нея.

За миг застана прав до седалките и погледът му я обгърна. Лицето й изглеждаше спокойно, а малките и нежни длани лежаха върху затворената книга. Помисли си, че никога няма спре да я обича. Беше странно усещане, защото го изненада със силата си. Анджелика му се стори беззащитна и уязвима, почти чуплива и чувството, че иска да я закриля и предпазва от всички несправедливости по този свят го блъсна с огромна сила. „Аз съм лицемер. Та, нима не я наранявам най- много самия аз?”, си каза той и седна до нея.

Устните му се долепиха до бузата и тя се усмихна, а Майкъл без да вижда, усети мъничката й трапчинка под тях и притегли тялото й към себе си.

- Обичам те!

- И аз те обичам!- Отговори му тя без да отваря очи.- Майкъл, би ли искал по- късно да поговорим за романа?

- Кой роман? „Ана Каренина” ли? С удоволствие, но не съм го чел.

- О!- Отвори очи Анджелика.- Не си представях, че си пропуснал него.

- Е, пропуснал съм го. Не ме осъждай строго, моля!

- Нямам такова намерение. Просто съм изненадана, защото имах усещането, че си изчел всичко, което е класика.

- Не съм, Анджи. Бих искал да имам времето да го направя. Заинтригува ли те?

- Да. Много, но ще го коментираме, когато един ден и ти самия го прочетеш.

- Добре. Говорих с Принс и Парис. Много се радват, че ще те видят.

Анджелика се усмихна. Обичаше децата на Майкъл. Обичаше ги по един необяснимо силен начин, който почти се доближаваше до обичта й към Айзая. Често си беше мислила, че това е невъзможно, но топлината, която изпитваше да усеща усмивките им, малките им ръчички, когато я прегръщаха, загрижеността, когато се разболяваха я караха да знае, че тя ги приема като свои деца.

- И аз се радвам, че ще ги видя. Много ми се иска да ги нацелувам. Майкъл?

- Да?

- Не. Нищо.

- Кажи ми!

- Не. Не желая.

- Да отгатна ли?

- Как би могъл?- Усмихна се Анджелика.

- Ще ми помагаш.

- Исках да те питам кога си запланувал да ме представиш на света като твоя съпруга?

Това беше било последното нещо, което Майкъл беше очаквал да чуе от Анджелика и за известно време се взира в лешниковите й очи и после каза:

- Когато ти пожелаеш.

Тя продължаваше да го гледа и той не разбираше мълчанието й, затова продължи:

- Анджи, просто ми кажи, че искаш да го направим и за секунди ще го уредя. Ще бъде сензация. Невероятно! Да, медиите ще се надпреварват да ни канят за интервюта, фотографи ще искат да ни снимат, вестниците ще крещят с ярки заглавия от първите си страници... Да, ще бъде сензация, която вероятно ще покачи продажбите на албума ми. Мдааа... Представям си всичко повече от ясно- Майкъл се усмихна.- Но бъди готова и за много неудобства и дори омраза, а и подигравки.

- Защо го правиш?

- Кое?

- Аз просто искам да те хвана за ръката и да сляза по стълбите на този самолет до теб. Защо всичко веднага го превърна в публичност и сензация? Омръзна ми да бъда извън живота ти.

- Ти си в живота ми. Какво, за Бога, те прихвана отново?

- Щом съм в него, тогава го заяви и пред всички останали. Не искам никоя жена вече да заспива с мечтата, че може да те има. Не може. Ти си мой. Само мой.

- О, това ли било?

- Да. И това също.

- Ревнивка.

- И с право. Не мислиш ли?

- Не... Анджи, това сериозно ли е?

- От колко време сме женени, Майкъл? 5 месеца, в които аз търпеливо изчаквах да дойде подходящият момент. Колко още искаш да крием брака си?

- Бих искал да го крия завинаги.

- Защо? Толкова ли съм недостойна за името ти?

- Ако беше недостойна, нямаше да ти го дам... Мъничка, - Майкъл я погали по бузата- имаш ли представа на какъв стрес ще ни подложат? Стрес, от който ти нямаш нужда точно сега.

- Това означава, че отказваш да обявиш брака ни, така ли?

- Не. Означава, че искам да те предпазя.

- От какво ще ме пазиш, Майкъл? Аз... Няма значение.

И Анджелика млъкна. Майкъл се опита да говори с нея, но след като тя няколко пъти му каза да я остави той се отказа и затвори очи, опитвайки се да превъзмогне надигащото се в него възмущение. Неуспял да го направи, той каза:

- Добре, разбрах те, Анджи. Щом искаш още щом кацнем ще се обадим на хората ми и ще пуснем изявление до всички медии.

- Вече не желая. Размислих.

- Анджи, не съм свикнал да се държат неадекватно с мен. Като дете си. Не ти отива нито на интелекта, нито на... На нищо не ти отива.

Тя го погледна, в очите й пробляснаха онези толкова познати му гневни искрици, но тя бързо ги унищожи и му каза:

- Обичам те, Майкъл, но искам да ти предложа да се поставиш на мое място. Вероятно, ако успееш да го направиш, ще се почувстваш изключително обиден. Защо искаше да се ожениш за мен? Спокойно можехме да бъдем заедно и без брак.

- Защото... Този разговор ме натоварва. Ще обявим брака си до часове. Не искам повече да го коментираме.

- Нищо няма да обявяваме, докато и двамата не го искаме еднакво силно.

- Не си мисли, че го правя, защото не си достойна. Няма нищо такова. Просто се страхувам за теб. Толкова си напрегната напоследък, че още стрес ще те накара да се сринеш напълно.

- А може да не стане така както си мислиш. Може да се почувствам по- добре, ако спра да влизам където и да е разделена от теб, ако спра да се крия, ако спра да се возя в отделни коли и...

- Добре, Анджи, питам те за последен път- искаш или не искаш да обявим брака си?

- И да и не. Не знам. Искам, Майкъл. Всъщност няма нищо, което да искам повече в момента. Ти си мой съпруг и аз искам да спреш да го криеш от всички.

- От никого не го крия. Най- важните хора го знаят. Забрави ли?

- Ще го направим ли или не, за да прекратим този разговор?

- Казах ти, че ще направя каквото ти желаеш.

- Тогава искам... Боже, ужасно е! Ще трябва да уведомявам медиите, че съм сключила брак. Защо с теб трябва всичко да е толкова сложно?! Аз просто те обичам... Просто искам да изживея живота си с теб. Защо да не може да се спре до тук? Защо?

Майкъл искаше да й отгори, но не можеше. Той беше свикнал с мисълта и реалността, че медиите така или иначе рано или късно научават за значимите събития в живота на известните хора и дори това да не му харесваше, нямаше как да го промени. Знаеше колко възмутена бе била Деби от цялото внимание, което я съпровождаше, докато беше омъжена за него и въпреки че те рядко бяха заедно тя беше преследвана непрекъснато. Той помнеше обажданията, в които бе чувал негодуванието й как не може да обядва с приятели без да не я заснемат или да отиде на пазар. Имаше нещо общо между Деби и Анджелика. И двете бяха влюбени в независимостта си. Затова и толкова се страхуваше, че красивата му съпруга ще бъде под невероятен стрес, ако свободата й бъде застрашена.

Анджелика не разбираше как феновете на Майкъл научават кога и къде ще се появи той, но те с невероятна точност бяха на местата, на които бе и той и този път не правеше изключение. Тя отново беше принудена да стигне до хотела му в отделна кола и докато пътуваше мислеше, дали би могла да се справи с това изживяване на всяка нейна публична поява. Едва ли щяха да я преследват феновете му- те по- скоро щяха да я мразят, но тя беше в гилдия, в която много от колегите й си вадеха хляба с преследване на сензационни кадри и беше запозната на какво бяха способни, за да ги получат. Не се спираха пред нищо. Пред нищо. Това я плашеше. Спомни си за един от най- фрапиращите случаи, на които тя без да иска беше присъствала и си даде сметка, че я чака точно това. Искаше ли го? Сега ли? Не беше ли просто поредния й изблик, с който се опитваше да накаже Майкъл? И да и не.

Анджелика се усмихна на бодигарда пред вратата на Майкъл и влезе. Вътре беше пълно с хора и тя въздъхна. Защо ли беше дошла?! Не й беше нужна точно такава близост с Майкъл. Но кога ли щеше да получи по- различна? Сега дори не знаеше къде да застане и какво да прави. Тя погледна към Майкъл, който й се усмихна, докато говореше с един от адвокатите си и седна на един стол близо до вратата. Отстрани изглеждаше като човек, който е чужд и ненужен. Като придатък на кипящия в апартамента живот. До нея дотича Парис и оглеждайки се, попита:

- Къде е Зая?

- Не е с мен, скъпа.

- А къде е?- Не спираше да пита Парис.

- Той е при баща си.

Парис се вгледа в Анджелика и след това се усмихна и пъхна ръчичката си в нейната.

- Ела, Джи. Искам да ти покажа нещо.

„Добре. Това е добре. Сега поне ще имам какво да правя.”, помисли си Анджелика, докато вървеше с Парис.

Майкъл проследи как дъщеря му се отдалечава с Анджелика към вътрешността на апартамента и си помисли, че трябва да спре адвоката си, който не преставаше да му излага начина, по който щеше да се случи изявлението за брака му.

- Ще ме извиниш ли за малко, Артър?

Майкъл влезе и Парис го дари със слънчевата си усмивка и го извика при тях на пода. Той се подчини и докато охотно се включи в подреждането на пъзела, каза:

- Подготвяме изявлението за медиите, Анджи.

- Какво изявление?

- За брака ни.

Тя застина. Осъзна, че не го желае. След като беше роптала, след като беше карала Майкъл да се чувства виновен тя разбра, че силно желае да бъде Анджелика и не иска да носи тежестта на фамилията Джаксън. Не и за пред обществото. Не още. Не беше готова да отговаря на въпроси къде се е срещнала с Майкъл, кога, как и дали се е влюбила в него от пръв поглед. Не искаше да се взират в интимната издутинка под сърцето й... Искаше тишината на споделеността на онова, което беше останало от любовта им с Майкъл. Щеше да се опита за пореден път да я накара да се роди от пожарищата и да разпери огнени криле. Но, за да го направи не трябваше да бъде обект на нездрав интерес. Не искаше да участва във фото сесии, в които някои неин колега щеше да й казва как да погледне към Майкъл, а той къде да постави ръката си. Не искаше да загуби това първично, стаено дълбоко в нея удоволствие, че мами целия свят, че той ляга в безсънните си нощи до нея и я приспива с перфектната си, галеща като върховете на гълъбово перо нежност.

- Аз размислих. Не искам да го правим.

Майкъл я гледа един дълъг миг и през лицето му преминаха множество емоции, докато последната- на решителност не остана върху него.

- Не! Аз не съм кукла на конци. Ще го направим. Всички тези хора са тук заради това и нямаш право да си играеш с времето им.

- Не желая, Майкъл. Просто осъзнах, че си прав... Да, Парис, мисля, че е точно там. Ха, видя ли? Получи се котка.. Не знам как да ти се извиня за създаденото неудобство... на теб и на всички тези хора... Просто...- Тя вдигна ръка и го погали по лицето- ние трябва да изгладим нещата между нас и тогава да го направим. Нали? Моля те! Ще сгрешим и ти беше прав.

Майкъл се изправи и излезе без да отговаря нищо на Анджелика. Знаеше, че тя сигурно беше права, а и дори и да не беше не бе в състояние да не изпълни молбата й. Той се приближи до адвоката си, прошепна му нещо и след това излезе от стаята. Не се върна при Анджелика и децата си, а влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

Тя го уморяваше повече от всякога и въпреки това имаше нужда от нея по начина, по който винаги я беше търсил в дните и нощите си. Анджелика беше приказното видение, което беше преследвал цял живот, беше и злата магьосница, която смразяваше кръвта с ледените си заклинания, беше две крайности, плюс и минус, но между тях тя създаваше такова разнообразие от емоции, че той се гмурваше там и пиеше жадно от нежност и грижа, от болка и сълзи, от смях и щастие, от детска наивност и дълбока философска проникновеност. Анджелика не спираше да го изненадва, да го възкликва, да събужда в него непознати или дремещи черти от характера му. Той никога не беше знаел колко силно може да обича и желае една единствена жена, не бе допускал, че може да ревнува, да изпитва толкова силно чувство за собственост. Майкъл не бе знаел, че една жена може да го накара така да гори от докосването си до нея, че това палене да го предизвика да избяга от нея при друга, за да не изгори. Отстрани те сигурно изглеждаха нормална двойка с обичайните препятствия, през които трябва да премине, но и двамата знаеха, че те не бяха нормални. Майкъл често беше чувал от Анджелика как се възхищава от талантите му, но той се възхищаваше от нейните. Майкъл обичаше всичко в нея. Обичаше я всякаква, но тази обич така го изморяваше, защото изискваше цялата му отдаденост, а той нямаше време.

Майкъл се съблече и точно, когато беше на крачка да влезе в банята в стаята влезе Анджелика. Влизайки тя все още продължаваше да гледа назад и след това попита:

- Къде отидоха всички?

- Предполагам, че са си отишли. Казах, че няма да правим никакво обръщение до медиите.

- Благодаря ти, Майкъл!

- Да... Следващия път, когато пожелаеш да мобилизираш целият ми PR екип искам да си сигурна в решението си.

- Извинявай!

- Не е достатъчно, Анджелика! Не си дете и не те познавам като човек, който не знае какво иска. Спри да ме объркваш и злепоставяш, защото е неприемливо.

- Затова ли ме наричаш Kite?- Усмихна се тя.

Майкъл също се усмихна.

- Мислиш, че е защото те мисля за непостоянна и вятърничава ли?

- А защо?

- Ти знаеш защо.

- Толкова отдавна го ползваш, че вече забравих какво влагаш в това име. Припомни ми.

Тя седна на спалнята, свали обувките си и кръстосала крака започна да масажира едно от стъпалата си. Майкъл си помисли, че я обожава и се уплаши от тази констатация.

- Защото си свободолюбива, защото следваш емоциите си и убежденията си и се втурваш след тях в целия си безумно красив порив, а аз стоя долу и тичам след теб, мислейки си, че те владея, но се лъжа. Ти ме увличаш в реенето си и аз не мога да се наситя на полета ти, колкото и да е разнопосочен.

Анджелика беше спряла да разтрива стъпалото си и го гледаше нежно, усмихвайки се.

- Това ли беше. Свободата?

- Да. Това е.

Той видя как скулите й пламнаха в руменина и как свежда поглед. Видя я как премигва бързо с разкошните си, дълги мигли и след това чу тихият й глас да му казва:

- Влизай в банята, Майкъл.

- Накарах те да се почувстваш неудобно ли, Kite?

Тя сложи един от кичурите си зад ухото си и несъзнавайки, че без да иска с жестовете си му позволява да вижда в нея като през паяжина, Анджелика прехапа устната си.

- Не. Просто... не искам да те задържам.

- Анджи?

- Да?- Вдигна поглед тя.

- Моля те!..- Думите се загубиха в огромната буца заседнала в гърлото му, затрудниха дишането му и извикаха сълзите му.- Анджи, умолявам те да ми простиш и да ме обичаш! Умолявам те! Искам да чувствам любовта ти, защото без нея умирам. Прости ми!

Изведнъж цялата й плахост изчезна, лицето й пребледня и тя отново си върна предишното равновесие, с което го превъзхождаше.

- Майкъл, Майкъл... Дори и когато правиш грешките на възрастните си оставаш дете. Отивай в банята. Моля те!

Той реши да я послуша и затова се загуби зад вратата. Анджелика се отпусна на спалнята, затвори очи и скоро заспа.



- Хайде, момиче, отвори очи! Навън е прекрасен ден. Хайде, Анджи. Спиш повече от необходимото, момиче!

Анджелика искаше да отвори очи, но не можеше. Пропадаше отново в прекрасната прегръдка на сънят, който за първи път от много време насам не беше плашещ, а безкрайно красив. Тя плуваше в неговата светла и омайна ласкавост и Майкъл й пречеше да я изживява, затова леко се отдръпна от него и го избута с ръка.

- Остави ме, Майкъл! Искам да спя.

- Спиш повече от 14 часа, Анджи. Нали не дойде тук, за да спиш?

- Мммм.... 14 часа? Наистина е много, но не може ли още малко? Мъничко, Майкъл!

Майкъл се усмихна на умоляващият й тон, но веднага след това издърпа завивките и успя да ги свали на пода, въпреки опитите й да ги задържи.

- Лош човек. Много, много лош човек!

Тя усети как Майкъл се движи и малко след това ръцете му повдигнаха нощницата й и с устни почти долепени до корема й той прошепна:

- Кажи й, че не съм лош, а че много я обичам и ми липсва. Кажи й, че е най- прекрасната жена, която стъпва по тази земя и я накрай да разбере, че аз съм луд от любов по нея.

Анджелика се разсмя и най- сетне отвори очи.

- Майкъл, спри да разговаряш с корема ми!

- Аз не разговарям с корема ти, а със сина ни, който временно го обитава.

- Обитава... – каза Анджелика и продължи да се смее.

- Сигурно си гладна след толкова сън?

- Не знам. Вероятно, но все още спя, така че.... Защо ме гледаш така?

- Питах се, дали съм ти казвал, че винаги съм те харесвал особено много, когато се събуждаш. Толкова си нежна!

- Оооо, какво правиш? Флиртуваш ли?

- Аха. Или поне се опитвам.

Анджелика отново затвори очи и закратко остави Майкъл да я гали, но след това прекъсна интимния му порив, като каза:

- Отивам да си взема душ и понеже осъзнах, че не съм яла откакто бяхме в самолета, искам корнфлейкс с банан, мляко, бъркани яйца... 3... не, нека са 2 и много, много грозде... и...- тя отвори очи и видя погледа на Майкъл, който я разсмя, но продължи- и също така кроасани и сирене.

- А какво да бъде сиренето?

- Няма значение... Не, искам го много мазно.

- Анджи, добре ли си?

- Да.

- Сигурна ли си?

- Да. Защо?

- Искаш корнфлейкс?!

- Да. Искам.

- Това не е полезно, Анджи.

- Не разбираш нищо. Има специален корнфлейкс за бременни, а и те са пълни с фибри... и аз се нуждая от тях, защото понякога... Сещаш се.

Майкъл повдигна въпросително вежди и поклати неразбиращо глава.

- Ще те оставя да се досетиш, докато си вземам ваната. О, трябва да се чуя с Айзая преди това.

- Аз се чух с него, с тях преди около 2 часа. Щяха да излизат на разходка и той звучеше много въодушевен.

- Ти ли им се обади?

- Да. Знаех, че първото нещо, което ще искаш да знаеш, когато се събудиш ще бъде, дали е Айзая е добре.

- Е, предпочитам да го чуя сама, но ти благодаря, че си го направил. Много си мил!- Каза Анджелика и целуна Майкъл за първи път от много дни насам.

- Боя се, че няма да успееш да се свържеш с него точно сега. Дилън спомена, че ще излязат в океана. Времето...

- В океана?!

Майкъл видя как Анджелика се изправи с неподозирана скорост и как очите и сякаш искат да излязат извън орбитите си.

- В океана?! И ти си позволил?

- А защо да не го направя? И как бих могъл да го спра?

- Ти шегуваш ли се с мен? Шегуваш ли се с мен, Майкъл?! Боже!!! Заобиколена съм от... деца. Моля те намери начин да се свържа с тях, защото, докато не чуя сина си ще се налага да слушаш много лоши неща за себе си. Господи!!! Ще убия Дилън! Защо винаги върши неща, които ме влудяват? Какво го кара да ме притеснява до такава степен? Какво???

- Ще се успокоиш ли? Какво лошо има в това да поплават, Анджи? Мисля, че Айзая ще бъде много доволен. Непрекъснато говореше как ще види делфини. Той беше щастлив, Анджи. Не искаш ли детето ти да е щастливо с баща си?

Тя пъхна длани в косите си и ги заключи на тила си. Гледаше все още като хваната в капан тигрица, но Майкъл вече виждаше как паниката й започва да отстъпва място на разума.

- Той е много, много малък, за да излиза в открити води. Той е на 3 години, за Бога. На 3. Дилън е луд. Жена му е луда, ти си луд и всички искате и аз да полудея. Той трябваше да ме попита. Трябваше да го обсъди с мен. Не може да си позволява такива своеволия. Няма право.

- Моля те, Анджи, успокой се, скъпа! Аз му казах, че ти със сигурност би се зарадвала Айзая да почувства океана.

- Той трябваше да го обсъди с мен! Аз не съм съгласна. Страхувам се, а ти спри да го защитаваш, защото мисля, че би реагирал по същият начин на такова своеволие, ако се отнасяше за твоите деца.

- Щом чуеш Айзая по- късно съм сигурен, че ще си промениш мнението. Не искам да се тревожиш, защото няма повод да го правиш.

- Не мога да не се тревожа. Достатъчно ми е, че е далече и не го виждам, а сега да знам, че е на някаква яхта и няма стабилна земя под краката си ме кара да съм ужасена. Как не го проумяваш?

- Мисля, че не е нужно да спорим, защото няма как да променим нещата.

- Има. Искам да намериш начин да чуя сина си!

Анджелика забеляза изумения поглед на Майкъл, който й казваше, че е прекалила с повелителния си тон, но предпочете да не коментира повече и влезе в банята. Затова и не успя да чуе отговора на Майкъл, който тихо и сякаш на себе си каза:

- Това момиче си позволява прекалено много.

Той започна да се занимава с неговите неща и беше много вглъбен, когато усети как тя влиза и сяда срещу него. Погледът й се забиваше в лицето му, но той не вдигаше очи от книжата и я оставяше да чака реакцията му на присъствието си. Подозираше, че скоро тя ще наруши тишината, но тя не го направи и след като не получи вниманието му, излезе от стаята. Анджелика беше и притеснена и ядосана, а несрещайки разбирането от страна на Майкъл я правеше и наранена. Изпаднала в състояние да не знае как да потуши всички тези емоции тя влизаше и излизаше от стаите в апартамента и търсеше нещо, което да отвлече от мислите й за Айзая. Издайническо къркорене в стомаха й я накара да усети, че вече наистина е много гладна и си припомни, че беше поръчала на Майкъл да се обади за закуска.


Вратата се отвори и този път той вдигна очи и срещна погледа й.

- Майкъл, извинявай, че те прекъсвам, но обади ли се да поръчаш закуска?

- О!- Прехапа устни той.- Забравих, Анджи! Съжалявам! Веднага ще се обадя.

- Не. Недей. Аз ще изляза и ще се нахраня някъде навън.

- Не е нужно да го правиш. Аз веднага ще се обадя- посегна към телефона Майкъл.

- Казах ти, че не желая. Помолих те за 2 прости неща... Благодаря ти, че си така загрижен за емоционалното и физическото ми състояние и за сигурността на сина ми!

Тя затвори вратата и не му даде право на отговор. Майкъл не искаше да се конфронтира с нея. Не искаше отново и отново да спорят за глупости и затова продължи да разглежда купищата документи, които се налагаше да прегледа и подпише.

Вратата пак се отвори и той успя да я изпревари, казвайки:

- Вземи си дълбоко въздух, помисли над онова, което искаше да ми кажеш и ако все още считаш, че е задължително да го чуя, го сподели.

- Къде са Принс и Парис?

- Навън.

- В океана ли?

Майкъл рязко се извърна и веднага след това се изправи.

- Виж, Анджи, не желая да ме замесваш в отношенията си с Дилън. Той се обади няколко пъти, а аз няколко пъти се опитах да те събудя, но ти не пожела изобщо да ме чуеш. Дилън каза, че времето е прекрасно за плаване и аз предполагам, че той знае какво говори и какво прави. Предполагам, че има опитни хора на яхтата и че е преценил изключително добре, дали би могъл да поеме риска да изведе сина си на тази разходка. Казано честно би ми се искало и моите деца да са там и скоро ще направя необходимото да им подаря такова преживяване. Не мисля обаче, че съм отговорен, защото съм изказал мнение, че ти най- вероятно ще се съгласиш с него и ще му разрешиш да сподели със сина си един прекрасен ден сред океана. Не съм си и помислил, че това ще стане повод за поредния ни конфликт. Ако беше така, то аз непременно щях да откажа и да го накарам да пропусне хубавото време и да изчака ти да го дариш с височайшото си решение.

През цялото време, докато Майкъл говореше Анджелика свиваше устни, те побеляваха и той разбираше, че тя не може да превъзмогне притеснението си, затова с далече по- мек и нежен тон добави:

- Не се тревожи, мила! Той звучеше толкова въодушевен, че съм сигурен, че не би могла да спреш по никакъв начин желанието му да види „всички рибки”.

- Не може да получава всичко, което го въодушевява. Утре може да се въодушеви, че е птица и да поиска да полети. И това ли трябва да му позволя?

Майкъл поклати глава и отново седна.

- Да, разбира се. Сега пак ще се вглъбиш в работата си, по- късно ще кажеш, че имаш ангажименти и ще излезеш, а аз ще стоя тук като пълна глупачка без да знам какво да правя и без да има с кого да разговарям дори... Знаеш ли, връзката ми с теб ме обрече на самота. А имах приятели, работа, смеех се непрекъснато... Ти не се влюби в това, в което съм сега и аз мразя това, в което ме превърна! Сякаш съм някоя от многото ти награди.

- Анджи, до кога ще продължава това? Ти знаеше кой съм, знаеше какъв живот водя... Не съм те карал да се обвързваш с мен.

Стомаха й отново се обади и двамата съвсем ясно чуха звука. Първоначално Майкъл не реагира, но секунда след това започна да се смее и докато вземаше телефона, каза:

- И те държа гладна на всичко отгоре.

Тя се усмихна също и понечи да каже нещо, но точно в този момент той се свърза и започна с безпогрешна точност да прави поръчката й за закуска. Анджелика се приближи до него и седна върху голямата маса покрита с листове и папки. Не спираше да го гледа, а докато го правеше си мислеше, че може би отново бе прекалила. Майкъл не беше ограничавал по никакъв начин контактите й, приятелствата й, не беше искал от нея да спре да снима и Анджелика знаеше, че живота, който водеше беше само неин избор.

Майкъл затвори телефона и вдигна глава, за да я погледне.

- Знаеш ли, какво реших току- що?

- Какво?

- Искам да отворя галерията, която ми подари. Искам да се занимавам с нещо. Прекалено дълго си почивам и ми омръзна да го правя. Имам нужда от ангажираност, от контакти с хората от моите среди, от фотографията... Искам да се върна там, където ми е мястото и си мисля, че това може би ще върне усмивката ми. Не желая повече да съм така кисела през по- голяма част от дните си.

- Мисля, че това е превъзходно решение и съм на твое разположение, ако имаш нужда от помощта ми.

- Да, определено се нуждая от помощта ти.

- Предлагам ти я с удоволствие.

И изведнъж Анджелика се промени. Погледът й се избистри, облачетата, които до преди малко бяха плували в очите й изчезнаха и лешниковата мекота се завърна в тях. Тя с удоволствие започна да споделя какво би искала да направи, как да се случи и Майкъл беше изключително приятно изненадан от конструктивното й мислене, от подредените й и обосновани идеи, че съжали, че тя бе спирала, вероятно само заради него, истинския си талант и се беше лутала толкова дълго време.

- Дори мога и аз да снимам по малко.

- Защо малко, Анджи? Ти не се виждаш, но в мига, в който започна да говориш за работата си започна да сияеш. Искам да си винаги такава! Това е твоето призвание и то те прави завършена. Няма да позволя никога повече нещо или някой да ти го отнема. Дори и от това да страда връзката ни. Но съм сигурен, че това няма да се случи, а дори точно обратното.- Майкъл взе ръцете й в своите.- Мъничка, как сме могли да бъдем толкова слепи?

- Слепи? Какво имаш предвид?

- Че точно това ти трябва. Ти не си себе си без призванието си. Аз не бих могъл да си представя, че живота ми ще преминава без да пиша музика, без да танцувам... Как можах да не го видя? Прости ми, че бях такъв егоист! Не си ли даваш сметка, че ти започна да се изнервяш след като спря да снимаш?

Анджелика не беше мислила затова. Беше взела решението си в интерес на връзката й с Майкъл и колкото и да й беше трудно първоначално, си бе дала сметка, че този компромис е необходим, за да бъдат заедно. Не можеше да сравнява кариерата си с тази на Майкъл и въпреки че не се налагаше да го прави й беше ясно, че той не може да живее без музиката си, а тя беше станала майка и приоритетите й сякаш се бяха променили. В момента обаче осъзнаваше, че точно това й липсваше и тя не би могла да живее повече без да се потапя в света от негативи, светлосенки, нюанси, настроения и лица, които да и дават възможността да изразява себе си. Да, Майкъл беше прав и тя най- сетне беше взела решение, че не може да продължава да стои настрана от призванието си.

По- късно той беше успял по неговият неповторим начин да я съблазни и те прекараха няколко часа в леглото, през които тя на няколко пъти се пита защо тяхното привличане оставаше константа и никакви проблеми не можеха да го променят? Сърдита или обидена, докосването на Майкъл беше ключ, с който той нахълтваше зад всичко, което се случваше в дните им и бързо я караше да забрави за всяка грижа и да му се отдаде с цялата страст, нежност и вреченост, която имаше в себе си. Обичаше да го докосва, да проследява с върховете на пръстите си толкова познатите му черти, да чувства как устните й докосват неговите и да чува как започва да диша все по тежко, а клепачите му натежават с покачването на желанието му.

Майкъл не я беше имал отдавна и нямаше сили да чака повече. Анджелика беше жена, която не можеш да отминеш без да не извърнеш след нея и след това да усетиш как не спираш да я следиш дълго с погледа си. Беше виждал тази неволна реакция не един път, когато тя преминаваше през стаята, докато той беше с хората си. Беше го виждал дори в очите на Франк. Не, не ги обвиняваше, защото знаеше, че тя носи в себе си нещо, което не може да бъде научено никъде. То й беше дадено от Бог и тя беше в състояние да превземе всеки мъж само за секунди. Сексапила й извираше на мощни талази и дори тя понякога да се опитваше съвсем умишлено да го скрива зад раздърпаните си широки пуловери, които обожаваше или с дългите си поли беше достатъчно само едно кратко движение, което караше кръвта му да закипи. Караха се и той я желаеше и искаше да спре тази лудост, а не можеше.

Тя говореше по телефона с Айзая, подпряна на лактите си, гола и усещаше пръстите на Майкъл да галят бавно кръста й, а след това устните му да ги следват с нежни целувки и кратки засмуквания.

- Забавлява ли се добре, слънчице?- За пореден път попита тя.- О, голяма ли беше?... Колко голяма, Айзая?... Толкова много!? Иска ми се да бях там, за да я видя... Не, не мога, миличък. Мама има важна работа с Майкъл, а ти трябва да си с тати за малко, нали?.. О, наистина ли? Тя вече ти е приятелка?... Какво?- Пръстите на Майкъл се плъзнаха по кривата на гръбначният й стълб.- О! Браво на Шийла!- Анджелика се опита да се отдръпне от ласките на Майкъл, които започваха да предизвикват дълбокото й дишане, но той я придърпа обратно към себе си.- Айзая, слънчице, целувам те много, много, много, много по красивото носле и ще трябва да ти кажа „чао”, но по- късно пак ще се обадя да те чуя преди да заспиш... Чао, миличък! Обичам те!- Тя му изпари целувка в слушалката, а след това погледна изненадано апарата.- Затвори ми. Сина ми ми затвори телефона без да изчака да довърша!- Тя изглеждаше напълно шокирана.- Това нормално ли е?

Майкъл вдигна глава, прекъсвайки целувката, която оставяше на лопатката й и се усмихна.

- Мисля, че е нормално. Случва ми се прекалено често напоследък.

Тя се подпря глава на дланта си и се загледа в лицето му.

- Какво?- Усмихна се той.

- Казах ли ти, че въпреки, че изглеждаш като препариран с този ботокс, си в завидна форма и много се радвам, че си качил килограми.

- По дяволите! Надявах се да не го споменеш.

- Кое? Ботокса или килограмите?

- Ботокса. Много е зле, нали?

- Eee... Не много, но май са прекалили.- Тя отмести един кичур, който упорито влизаше в окото му.- Обичам те всякакъв. За мен няма значение как изглеждаш. Отдавна спрях да се впечатлявам от външността ти.

- Това е обидно. Искам да ме харесваш.

- Аз те харесвам. Ти си съвършен в очите ми. Прави каквото искаш, за да поддържаш илюзията, че времето е спряло, но ти казвам, че си прекрасен с бръчиците си и с всичко, което бележи навлизането ти в зрелостта.

- Анджи, аз съм само на 43... Не ме карай да се чувствам като на 73.

- Само на 43 ли си? О, а изглеждаш като на 45- разсмя се тя.

- А ти си като глътнала топка за ръгби.

- О! Това не беше честно!

- Пухкава и апетитна си.

- Пухкава?! Това ме плаши. Не съм дебела, Майкъл! Аз съм напълняла само 4 килогрма.

- Само?!- Разсмя се и той.- Огромна си!

- Не съм- отдръпна се обидено от близостта му Анджелика.

Той се опита да я върне към себе си, но тя се изправи и бързо се загърна със завивката, оставайки го напълно гол.

- Обади се на Ванеса. Тя сигурно е с перфектни мерки.

- По дяволите, Анджи! Шегувам се. Защо се обиждаш?

- Защото... Защото мразя, че изглеждам така. Това е един от най- болезнените моменти по време на бременността. Тялото ти е... огромно, деформирано и грозно.

- Върни се в леглото, скъпа! Тялото ти не е грозно. Прекрасно е!

- Тя направи ли аборт?

- Какво?

- Направи ли?

- Недей!

- Не е, нали?! Кога смяташе да ми го кажеш? Или мислиш, че не ме засяга?

- Тя направи аборт. Отдавна. Може ли да сменим темата?

- Да, но преди това искам да ми кажеш, дали се виждаш все още с нея?

- Ти полудяла ли си? Не съм я виждал от месеци.

- Лъжец!

- Пак ли ще се занимаваме с това?- Въздъхна той.

- Не. Няма... Готов ли си за вдругиден?

- Готов? Не разбирам въпроса ти?

Майкъл седна на леглото, слагайки една от възглавниците върху слабините си.

- Питам, защото знам, че не обичаш толкова силно изразена публичност.

- Налага се, Анджи. Нямам нищо против да се срещна с феновете си. Медийното присъствие ме уморява, но аз имам силна нужда от реклама на албума си, защото Сони не си помръдват пръста да я направят.

- Знам, Майкъл. Просто попитах, дали си готов.

-  Да. Готов съм. Пак ще те питам- искаш ли да дойдеш?

- Не. Имам други идеи в главата си за този ден.

- И те са?

Анджелика седна на леглото, а Майкъл се приплъзна срещу нея.

- Кажи ми, скъпа. Какво ще правиш сама на рождения си ден? Ела с мен.

- Мислиш, че не мога да се забавлявам сама ли? Грешиш. А и ти каза, че няма да отсъстваш целият ден, нали?

- Разбира се, че няма- каза Майкъл и целуна рамото й, задържайки лицето си заровено със врата й.- Миришеш...

Той не довърши, затова Анджелика сконфузено се отдръпна от него и отново се изправи.

- Какво се случи пак?- Попита Майкъл изненадан.

- Отивам в банята. Наистина имам нужда от душ. Сигурно е неприятно да ухая на...

Майкъл смеейки се я хвана за ръката и я върна отново на леглото.

- Не, Анджи... Исках да кажа, че миришеш на мен и теб... Господи! Ти си...- Той продължи да се смее.

- Аз въпреки това искам да отида.

- Добре, мила- подсмихвайки се каза той.

Настроението му беше приповдигнато, защото с Анджелика си прекарваха страхотен следобед и затова му се прииска да се пошегува с нея. Докато се чудеше с какво би могъл да я поднесе му се обади Франк и говорейки с него на Майкъл му хрумна и идея за шегата.

Анджелика излезе от банята и бързо облече една пижама, която Майкъл никога не беше виждал. Тя беше толкова обикновена и в същото време изглеждаше, че Анджелика се чувства невероятно комфортно в нея и Майкъл просто се усмихна на способността й да знае кога и как да се облече. В това отношение двамата много си приличаха. Той обичаше пижамите си, а тя своите и можеха да прекарат деня си облечени в тях, ако нямаше да излизат навън. Метаморфозата се случваше, когато затвореха вратата на дома си и прекрачеха навън. И двамата със собствени стилове- силно и ярко изразени и неподражаеми. Майкъл обичаше блясъка, а Анджелика обожаваше бижутата от дърво и сплави и колкото по- цветни и големи бяха те за нея беше истински празник. Разбира се, обичаше и скъпоценните камъни, но тях слагаше само, когато умишлено търсеше ефект.

Тя седна на дивана до прозореца и отпуснато се загледа навън без да дава сигнали, че желае Майкъл да прекъсва замечтания й поглед. От унеса й я извади звънящият й телефон. Тя стана от мястото си и изненадано погледна към Майкъл, а след това отговори.

- Здравей!... До... Добреее...- тя неволно погледна към Майкъл, но той не й обръщаше внимание и четеше списанието си. - Сега? Защо?... Аха, разбирам. Да, ще дойда щом имаш нужда да поговорим... Не, няма проблем... Да, разбира се, че обещавам. Не се тревожи. След малко ще дойда... О! Не знаех. Така ще бъде малко по- трудно, но въпреки това ще дойда... Да. Казах ти, че няма да имаш грижи затова. ОК, разбрахме се... Не знам. Ще реша. Чао засега!

Тя затвори телефона и пак погледна към Майкъл, но той продължаваше да чете и Анджелика реши засега да се възползва от вглъбеността му и се отправи към дрешника. Точно, когато влизаше вътре чу гласа на Майкъл.

- Анджи, къде?

- Ще ти кажа след малко- отговори му тя, давайки си свободно време да измисли причината заради, която трябваше бързо да излезе и да отсъства няколко часа.

Докато стоеше пред дрехите си и се колебаеше какво да облече на вратата застана Майкъл.

- Анджи?- разтвори въпросително ръце той.

- Трябва да изляза.

- Къде?

- Не. Не ми задавай въпроси. Не мога да ти кажа. Някой се нуждае от мен и не мога да откажа помощта си.

- Кой се нуждае от теб в NY, скъпа? Имаш ли познати тук?

- Да, имам. Странно ли е да е така?- Каза тя и реши, че най- добре би се чувствала с роклята, която беше забелязала още с влизането си в дрешника. Беше я купила скоро и приятния жълт цвят, който беше с по- скоро подтон на охра и крем идеално пасваше на сезона и тена й.

- Не си ми казвала.

- Не сме говорили затова, Майкъл. Не питай повече, защото така или иначе няма да ти кажа. Лично е.

- Добре. Колко дълго ще отсъстваш?

- Не знам. Колкото е необходимо.

- Ужасно потайна си. Нали не се е случило нещо лошо?

- Надявам се, че не- отговори му тя и изтегли чорапа си нагоре по бедрото си.- Mierda! Вече не мога да се свивам спокойно. Имам усещането, че този път ще съм много по- голяма от първата си бременност. Майкъл, ще ми помогнеш ли с този чорап?

Майкъл кимна и коленчи пред нея, започвайки да я обува.

- Анджи, ако нещо неприятно се е случило не искам да ходиш никъде. Прекалено си уязвима, мъничка, за да се натоварваш.

- Понякога вършим неща, които трябва да направим, Майкъл и ти го знаеш не по- зле от мен. Всичко ще бъде наред с мен... Благодаря ти! Майкъл, аз все още мога да го прилепя силикона сама. Майкъл!- Усмихна се тя на старателното, приличащо по- скоро на ласка обуване.

Той я погледна и също се усмихна, а после попита:

- Трябва ли да ходиш?

- Трябва. Ти можеш да прекараш приятно време, докато ме няма с Принс и Парис.

- Да. Така ще направя, но въпреки това не искам да ходиш никъде.

Тя го погледна, казвайки му с очи, че не може да изпълни желанието му и щом той се изправи го прегърна и нежно го целуна.

- И аз искам да остана, но не мога.

После се обърна, за да си избере обувки и след като беше готова и с тях излезе от дрешника. Майкъл я видя да сяда пред огледалото и си помисли, че ще бъде жестоко наказан за тази шега.

Телефона на Анджелика позвъни отново и тя побърза да го вдигне.

- Да?... Добре. Щом е така, още по- добре за мен, за да не пътувам с непознати... Чудесно. Благодаря ти! След малко излизам... 15 минути. Нека са 20... Добре. Ще чакам там.

Майкъл седна на дивана и започна да наблюдава как Анджелика се гримира, как разресва косата си и след това я вдига високо в немирен кок, от който се подават малки къдрички. Той не издържа и стана, за да долепи устни върху врата й.

- Не тръгвай, скъпа! Остани с мен. Остани, Анджи!

- Майкъл, спри да се държиш така! Не е честно.

Тя прибра необходимите й неща в дамската си чанта и се изправи. Майкъл продължаваше да изглежда недоволен, че ще излиза и тя го целуна.

- Ще се върна възможно най- скоро. Ти ще бъдеш тук, нали?

- Не знам. Може някой да ми се обади и да се наложи да изляза.

Тя повдигна рамене, целуна го още веднъж и секунди след това излезе от апартамента. Майкъл веднага взе телефона си.

- Франк, тя излезе току- що. Сигурно след известно време ще ти се обади, така че продължавай да звучиш убедително.

Анджелика чакаше бащата на Франк вече повече от 25 минути и реши, че трябва да се обади на Франк, за да го попита какво се случва. Точно, когато говореше с него и той ядосано й обясняваше, че баща му е в огромно задръстване заради някаква катастрофа, плътно до нея застана мъж със странна външност, който очевидно проявяваше интерес към нея и разговора й. Тя го погледна косо и се отдръпна на разстояние от него и продължи да говори с Франк, питайки го, дали не е по- добре да си вземе такси, ако ще трябва да чака прекалено дълго. Той й каза да изчака, за да се свърже отново с баща си и да го попита, дали е успял да се измъкне от задръстването и затвори, обещавайки й да й се обади след минутка.

Майкъл я гледаше и се опитваше да остава сериозен, защото не искаше да го познае. Анджелика видимо беше изнервена, но колко красива беше! Той отново се приближи до нея.

- Може ли да ви питам нещо, госпожо?

Тя отговори с кимване и каза:

- Разбира се.

- Може ли да ме упътите как да стигна до най- близката... спирка на автобус М23? Мисля, че се загубих.

Тя се вгледа в мъжа, защото, дори и силно фъфлещ гласът му й беше подозрително напомнящ й за нечий, но в момента не успя да го разпознае и отговори:

- Съжалявам, но аз също съм гост на града и не бих могла да съм ви от голяма полза.

- О! От къде сте? Имате странен акцент.

Последното нещо, от което имаше нужда в момента беше разговор с непознат, но възпитанието не й позволяваше да го отпрати и затова Анджелика лаконично отговори:

- От далече.

- И аз. Тук съм на гости и дойдох да се разходя из Манхатън. Бях до Кота 0. Вие видяхте ли мястото? Отвратително, непонятно... Страшно!

„Боже, този глас ме изумява!”, помисли си Анджелика и пак се взря в мъжа до нея. Защо не можеше да разбере на чие й прилича произношението му, което й беше плашещо познато?!

- Не. Не съм ходила там и не желая да отида.

- А трябва. Всеки американец трябва да отиде там, за да види до каква лудост може да стигне човешкият разум. Или по- скоро липсата на такъв. И вие ли сте на гости тук?

- Да- излъга го Анджелика.

- Хубаво е в NY, но тъжно тези дни. Забелязвате ли промяната в хората? Сякаш нацията ни е по- единна и сплотена и решена да отмъсти на агресора.

- Да. Има нещо такова- продължаваше да е лаконична Анджелика.

Тя погледна мълчащият си телефон и отново набра Франк, но неговият даваше зает сигнал. Анджелика погледна към мъжа, който сякаш нямаше никакво намерение да си тръгва и понечи да му даде съвет да се обърне към някой друг за помощ, за да го упъти, но той в този момент попита:

- Чакате ли някого?

На Анджелика въпроса му й се стори прекален. Прииска й се да го прати по дяволите, защото вече започваше да се изнервя от продължителното чакане на бащата на Франк. Краката й, обути във високи обувки започваха да я болят и ти мислеше, че трябва да спре да носи такива, защото бременността й повече не й го позволяваше.

- Да- каза тя.

- Не бих карал такава красива дама като вас да чака и секунда. Аз бих ви чакал... Бих ви чакал... цял живот.

О, това беше прекалено и този мъж прекрачваше всякакви граници! Анджелика се огледа за полиция. Щеше да помоли да го упътят и да се освободи от присъствието му по възможно най- безболезненият начин. Но полицай наоколо нямаше.

- Много сте красива... Нали не ви притеснява, че го казвам? Аз наистина не мога да откъсна очи от вас.

Трябваше ли да продължава да бъде любезна или беше по- добре да се опита да покаже на натрапника, че присъствието му й е неприятно? Телефона й позвъни. Беше Франк.

- Анджи, извинявай, мила! Извинявай, че се забавих, но Майкъл ми се обади и трябваше много бързо да свърша някои неща, за които той ме помоли. Баща ми вече се е измъкнал от задръстването и пътува към теб. Може би до 15- 20 минути ще пристигне.

- 20 минути?! Франк, аз чакам вече повече от половин час. Трябваше... Няма значение. Добре. Кажи му да побърза, моля те!- Тя погледна към мъжа.- Франк, може ли да разговаряме, докато той дойде?

- С удоволствие, Анджи, но телефона ми трябва. Майкъл ме затрупа с ангажименти и се налага да проведа купища разговори. Знаеш как е.

- Да, разбирам. Добре. Тогава няма да те задържам и се надявам скоро да се видим.

- Да. И аз. Наистина имам нужда от помощта ти.

Анджелика затвори и прибра телефона си. Помисли си, дали да не се обади на някого, за да накара неприятно взиращият се в нея човек да си тръгне, но се отказа.

- Позната сте ми, знаете ли?

- Не мисля, че някога сме се срещали.

- Не, не... Аз съм много добър физиономист и знам, че съм ви виждал. От къде казахте, че сте?

- Не казах.

- Познавам ви. Не е възможно да се заблуждавам.

- Уверявам ви, че не ме познавате- дръпнато отговори Анджелика.- Бихте ли...

- Сега ще ми кажете, че ви притеснявам и че не желаете да разговаряте повече с мен. Улиците в днешно време са опасни, красиво момиче, а аз не искам да пострадате. Какво толкова, че разговарям с вас и ви правя компания в неприятното очакване на този, който трябва да дойде да ви вземе?

Анджелика се почувства притисната. Искаше да се измъкне от присъствието на този човек, но гласа му я караше да изпитва непонятна сигурност и увереност, че той няма да я нарани и че явно е просто един от многото самотници, които имат нужда да разговарят с някого.

- Не. Нямаше да кажа това, но вие наистина не ме познавате.

Мъжа събра рошавите си вежди и каза:

- Разбира се! Спомних си от къде сте ми позната. Вие бяхте в онова интимно видео с Майкъл Джаксън. Прав съм, нали, вие сте?... Фотографката. Не мога да забравя толкова красива жена никога! Какво стана с вас и Майкъл? Беше голяма сензация тогава... Помня как се купуваха вестниците с вас... Аз продавам вестници, списания... Казах ви, че ви познавам.

- О, това е... Твърде отдавна беше. Беше... Просто флирт. Нищо повече.

- Много, много горещ флирт, момиче.

О, не! Нямаше как да обърка това „момиче”, което чу току- що и затова сериозно се взря в непознатия до нея и чертите на Майкъл започнаха да изплуват зад невероятно сполучливата му дегизировка.

- Дявол да те вземе! Какво правиш тук?!- Възкликна тя.- Защо си тук?

Мъжът се огледа около себе си, изненадан от промяната на интонацията и поведението й.

- На мен ли говорите, госпожо?

- Защо ме следваш? Казах ти, че не мога да ти кажа къде отивам. Не мога да повярвам, че го правиш!

- Не разбирам?- Изфъфли мъжа още по- силно.

- Спри този театър! Идея си нямаш как ме притесни!

- С това, че ви разпознах ли? Казах ви, че помня лица.

- Майкъл!!! Спри вече, защото ще ти разваля маскировката насред Манхатън!

- Как ме позна?- Разсмя се Майкъл.

- Никой на този свят не изрича „момиче” така както го правиш ти. Никой!

- Но те изплаших, а? Какво ли си помисли?- Продължи да се смее той.

- Че ми иде да ти шамаросам един. Беше много нахален... Какво правиш тук? Как ме намери?

Ето сега идваше трудната част.

- Мммм... Хайде да се прибираме. Ще ти разкажа.

- Не мога да се прибера. Забрави ли, че трябва да се видя с някого?

- А къде е този някой? Един час чакаш, а него го няма... Ехооо... Не е ли подозрително?

Анджелика сви очи.

- Не! Ти не си... Не!!!

Силният смях на Майкъл й даде отговорът и тя веднага се обърна и тръгна към хотела.

- Анджи, чакай! Анджи!- Настигна я тичешком Майкъл.- Не се сърди, мила. Това беше шега. Безобидна шега.

Тя изненадващо спря и се извърна към него.

- Не ми говори! Недей! Как можа?! Да ме оставиш да стоя тук цял час сама? Аз съм бременна, Майкъл. Висях тук като пътен знак.... Започна да ми става студено дори. Как можа да ми го причиниш? И Франк.... Боже! Да ме накарате да стоя тук като пълна глупачка сама.

- Ти не беше сама. През половината от времето аз ти правих компания.

- Ти си луд! А компанията ти беше неприятна.

- Толкова беше сладка в опита си да се измъкнеш от мен, а в същото време да си любезна. Милото ми момиче!

Майкъл се опита да я прегърне през кръста, но тя отблъсна ръката му и продължи да върви бързо. Не знаеше колко е сърдита и колко е изумена, че не успя да познае собственият си съпруг, а и започваше да усеща, че й се иска и да се разсмее, защото той продължаваше да изглежда изключително различен и крачейки до нея беше и Майкъл, а в същото време и фъфлещият наглец- вестникопродавач.

- Ще ти го върна. Запомни го! Когато най- малко очакваш ще те връхлети отмъщението ми.

- Ооо, треперя от страх!- Разсмя се той.- Хайде, де! Признай, че беше готина шега!


- Да. Готина е. И моята ще е такава.

- Анджиии- усмихваше й се Майкъл с кривите си изкуствено поставени зъби- ти не ми се сърдиш, нали? Не може да ми се сърдиш!

Тя не издържа на веселата му физиономия и започна да я напушва такъв смях, че едва се удържаше да не прихне да се смее с цяло гърло в лобито на хотела. Майкъл виждаше борбата й и сякаш напук продължаваше да й прави безумните си физиономии и когато най- сетне влезнаха в асансьора тя отприщи сдържаното дълго желание и заля малкото помещение със звънкия си смях.

- По дяволите!... Ха-ха-ха-ха... Изглеждаш... Ха- ха- ха- ха... Изглеждаш наистина като продавач на вестници.

Майкъл се смееше с нея и когато тя посегна да изтрие една потекла сълза той я прегърна.

- Обичам да те карам да плачеш от смях! Обичам смеха ти. Нали не ми се сърдиш вече?

- Не.

После тя видя отражението му в огледалото и отново започна да се смее.

- Моля те, поне тези зъби свали. Искам да те целуна.

- Какво ти пречат прекрасните ми зъби?- Ухили й се насреща той.

- Как може да успяваш да се преобразиш толкова бързо? И от къде е този нос или приставка за нос?- Посегна тя към изкуственият му нос- Мили Боже!!! Не можах да разпозная собствения си съпруг! И целят този труд, за да ме накараш да стоя един час навън? Ти си такова дете!

- Каза, че искаш да ме целунеш?

Тя вдигна ръце и заключи пръсти зад врата му, свали очилата му, вгледа се в очите му и каза:

- Поне по скулите трябваше да предположа, че си ти.

- Яд те е, че не успя да ме познаеш ли?

- Много, защото, ако бях, щях да си поиграя с теб.

- Ти ме позна, но не го направи.

- Прав си. Бях шокирана, а можех така добре да се позабавлявам. Но тогава не знаех, че си правите шега с мен. Мислех, че си ме проследил, а изобщо не ми хрумна, че нямаше как да предположиш, че ще стоя половин час навън.

Майкъл не я остави да продължи и я целуна. Затвори очи и започна да я целува така както му се искаше, но нещо в устата му изтрака и се размести и миг след това и двамата започнаха да смеят още по- истерично от преди малко.

Вратата на асансьора се отвори и те се опитаха да бъдат сериозни, но не успяха и влезнаха в апартамента, смеейки се с глас.

- Майкъл, не мога да ти се наситя на лудостите! Не знам кога и с какво ще ме шокираш.

Майкъл театрално свали изкуствените си зъби и прокара език по собствените си, усмихвайки се.

- Сега махни и този нос- усмихна се Анджелика.

- Не ти ли харесва?

- Прекрасен е, но не е този, който съм свикнала да виждам.

Тя се усмихна и влезе в дрешника, за да се съблече.

- Майкъл и да знаеш, че определено ще ти го върна!

- Добре. Ще чакам.

Чу се силна музика и Анджелика излезе от дрешника любопитна да види какво е накарало Майкъл да увеличи така уредбата.

- Майкъл!

- Харесва ли ти?

- Да, харесва ми.

- Ела- повика я с показалец Майкъл.

Анджелика се усмихна, но той остана сериозен и тя разбра, че Майкъл всъщност не иска да игре.

- Изглеждаш прекрасно.

- Спри, Майкъл!

- Ти изглеждаш по- красива от всякога!- Той сложи ръка на корема й.- Повярвай ми, Анджи!

Майкъл погали линията на ухото й и устните му последваха, пръстите му.

- „Ain’t gotta rush I just wanna take it nice and slow”- прошепна й той с онзи дълбок глас, който тя обожаваше.

Анджелика усети как отново я изпълва познатото усещане на пропадане и инстинктивно се притисна в него, прегръщайки го. Той я погледна и пръстите му преминаха по устните й.

- Обичам те, Анджи!

Тя не му отговори, защото точно в този миг на съвършена близост, не желаеше да изпада в откровения. Взе ръката му и я сложи върху шията си, а след това едва усети докосването му... Беше като ефирен полъх по кожата й, който я накара да настръхне и да потърси устните на Майкъл. Целуваше я бавно, мъчително, разпиляващо и поглъщащо, а ръцете му изследваха новите й форми и се пълнеха с тях.

Анджелика почувства как дупето й се опря в ръба на голямата маса, а Майкъл я хвана под мишниците и я качи върху нея.

Косата й се спускаше около красивото й лице, а тя беше свела поглед, докато той бавно разтваряше бедрата й. Майкъл застана между тях, прибра косата й назад, видя я как прехапа плътните си устни и я помоли:

- Анджи, погледни ме!

Тя не вдигна глава, но отправи погледа си точно в неговия и Майкъл разбра, че Анджелика вече се е изключила за външния свят и се е отворила само за него. Колко отдавна не беше виждал това! Дори по- рано през деня, докато бяха правили любов и бе било така хубаво да я има и да я чувства не беше видял и усетил това, което се случваше сега с нея. Анджелика беше отново като омагьосана. Пръстите й танцуваха по него бавно и прецизно и се създаваше някаква илюзия, че двамата се докосват на забавен кадър. Майкъл имаше чувството, че тя сякаш за първи път изучава тялото му, че всяка толкова позната й негова извивка е нова за нея.

Анджелика вдигна ръката му и целуна кокалчето на китката му, а Майкъл веднага след това остави дланта си да легне върху лявата страна на лицето й. Тя задържа нейната ръка върху неговата и се отри в нея, докато пръстите му, вплели се в косите й леко масажираха слепоочието й. Анджелика затвори очи и въздъхна дълбоко, а Майкъл се наведе, за да я целуне, неиздържайки на цялото й съвършено подчинение, в което тя очакваше ласките му.

Каква сладост извираше от тази жена! Колко силно я вливаше в кръвоносните му съдове и тя, разтворила се в кръвта му се превръщаше в силно желание да я владее завинаги.

- Анджи,- прошепна Майкъл, едва удържайки треперенето на гласа си- хайде да отидем в спалнята. Искам да се чувстваш комфортно.

Тя сякаш се събуди от дълбок сън, погледна го с премрежен поглед и тихо каза:

- Моля те, не говори! Просто ме води и аз ще те следвам.

Възхитата им един от друг беше приела някаква нова окраска и те двамата я приемаха с любопитство. Анджелика беше забранила ревността и обидата да й говорят и приемаше интимността им без да допуска да мисли за другата жена, която изненадващо се беше врязала в живота й с Майкъл.

Ръцете му събличаха бавно бельото й и той откриваше цъфтяща в съвършенството си жена, която носеше част от него в себе си. Жена, която щеше да го претвори в едно малко създание и тази жена беше свята. Майкъл осъзнаваше лудостта си по нея, но и тихата си, коленичеща молба, с която свеждаше глава и я призоваваше за прошка.

Анджелика тихо простена, когато той нежно взе между устните си гръдтта й и прокара ръка по гърба му, а след това бедрата й се обвиха около таза му. Тя търсеше близостта му с всяка възможна част на тялото си, искаше да усеща движенията му, които я събуждаха от дългата летаргия, в която беше потъвала. Жадуваше окончателно да изгони съмненията си да ги изпрати много далече, за да бъде отново щастлива, че се оглежда в онези дълбоки, поглъщащи я очи, че се разтваря под онези големи, но нежни длани и че чува думи, които всяка жена трябва да чува от мъжа до себе си.

Минутите се нижеха, но Майкъл не бързаше. Изгаряше от желание, но по- силно за него беше удоволствието да наблюдава ескалиращата възбуда на Анджелика. Знаеше в какво се превръща тя и чакаше, за да я усети с пълната й сила. Езика му бързо се движеше по клитора й и той почувства как тя се стяга в дланите му, които я придържаха и миг преди тя да се взрви я погледна. Беше толкова възбуждащо да я види как цялата се повдигна сякаш е приливна вълна, вкопчи длан във възглавницата и тялото й започна да потрепва, а стоновете й го накараха да усети как възбудата му става непоносима.

Анджелика го прегърна и все още потръпваща започна да го целува, когато той застана над нея.

- Караш ме да се чувствам като богиня, Майкъл!

- Ти заслужаваш много повече от това, което аз ти давам, скъпа! Обичам те!

- И аз те обичам!

Майкъл усети как ръката й се плъзва между телата им и съвсем скоро дланта й обхвана пениса му.

- Боже!!!- Възкликна Анджелика.- Това определено е комплимент.

Въпреки, че му беше трудно в момента да води разговор с нея Майкъл хриптящо й отговори:

- Скъпа, ние наистина загубихме много време... Ооо... Не спирай!!!

- Загубихме много време и какво, Майкъл?

- Аууу, Анджи!!! Не мога... Искам те!

Тя седна и той застана на колене пред нея.

- Този път ще бъда отгоре. По- добре ми е така, Майкъл.

- Да, знам... Добре ли си?

Тя се усмихна:

- Да... Спри да говориш и мислиш. Ако не се чувствам комфортно ще ти кажа.

- О, Боже! Толкова си секси!- Прокара ръка по гърдите й Майкъл.

- Не говори! Просто ме усещай- каза Анджелика и му позволи бавно да проникне в нея.

Скоро Анджелика намери най- удачното темпо и когато започна да усеща как отново се възбужда се наведе над Майкъл и започна да го целува изпепеляващо.

Той знаеше, че трябва да е внимателен, но изгаряше от нужда да я владее. Не му харесваше тя да определя правилата точно сега след като толкова дълго го бе лишавала от близостта си. Дори напълно доволен от начина, по който тя се движеше, искаше да прави изключително необуздан секс с нея. Пълните й, стегнати гърди го караха да не може да откъсва очи от тях. Майкъл седна и устните му се впиха в едната й гърда, а Анджелика простена, докато той внимателно я засмукваше. Ритъма й се засили и това му причини още по- силно желание за контрол. Вън от всякаква мисъл той я обхвана с длани и я постави на колене пред себе си.

- Съжалявам, момиче, но не мога да издържа!

Анджелика нищо не му отговори, но одобрително погали бедрото му, а когато отново го почувства в себе си се извърна и го дари с толкова див поглед, че Майкъл осъзна, че решението му й харесва. Само след няколко тласъка я усети как пулсира и след това стоновете й огласиха стаята. Очаквал това да се случи, той потъна още два пъти в нея и се опусна върху гърба и разтърсен от своите конвулсии.

Тя лежеше по гръб, а той галеше корема й и се усмихваше:

- Сигурна ли си, че е нормално?

- Да. Рита така, заради учестеното ми сърцебиене. Четох за това съвсем скоро. То го усеща и реагира. Може би се радва за нас, а?

- Знаеш ли, че понякога ме е страх, че мога отново да...

- Недей!- Погледна го с молба Анджелика.- Просто недей! Забранявам ти да мислиш за това! Аз имам перфектно протичаща бременност в момента, въпреки всички проблеми между нас и това ще остане така. Искам да го вярваш и ти!... Само те моля повече да не ме нараняваш. Искам да родя щастлива и обичана.

- В това никога не е трябвало да се съмняваш, защото никой не те обичал така както те обичам аз.

Остатъка от превалящият ден двамата прекараха отново в розови мечтания и когато Анджелика най- сетне заспа отпуснала глава на гърдите му, Майкъл стана, покри я и тихо излезе от спалнята. Той седна на дивана в хотелската всекидневна и силно стисна очи, опитвайки се да превъзмогне силната болка, която отново го сковаваше. Лупуса му властваше отново с пълна сила върху тялото му и ако той не беше така добре тренирано и издръжливо едва ли би бил способен да се движи. Майкъл взе телефона и след като остреща му отговориха той каза:

- Моля те, имам нужда отново от помощта ти! .. Да, от същите... Бъди по- бърз, защото болката е непоносима.

След около два часа, в които беше изпил и няколко чаши водка той легна до Анджелика и най- сетне усети как болката се отдръпва, нещо вътре го затопля и той, прегръщайки съпругата си се унесе и заспа.

Когато Майкъл се събуди не видя Анджелика до себе си и бавно, внимавайки да не предизвика отново болката си седна в леглото.

- Анджи!- Повика я той.

- Даа?- Долетя гласа й от далече.

Той не й отговори и тя скоро се появи на вратата, усмихвайки му се.

- Добро утро, красавецо! Как спа?

- Добре. Спах дълго и добре.

- Радвам се да го чуя. Поръчала съм закуска, така че е време да ставаш, за да закусим заедно.

- Дай ми само няколко минути и ще стана.

- Имаш ги- целуна го още веднъж тя и излезе от стаята.

Майкъл отново усети болка, но тя беше много лека и той вдигна дясната си ръка и започна да я масажира. Нещо неестествено привлече вниманието му и той сведе поглед към дланта си, а след това бързо я вдигна, вглеждайки се изумен в ноктите си. Те бяха алено червени.

- Анджеликаааа!- Извика той.

- Дааа? Хайде, Майкъл, ставай.

- Ела тук, момиче!

Анджелика застана на вратата, гледайки го въпросително.

- Какво?

- Знаеш какво. Дай ми нещо, за да го махна.

- Да махнеш кое?

- Не ми е до шеги, Анджи! Колко е часа?

- 8:20.

- След малко трябва да излизам, така че е по- добре да ме послушаш.

- За какво говориш, скъпи? Не те разбирам.

- Донеси ми лакочистител. Нямам време да стоя с лак за нокти на ръцете си.

- О! Това ли? Нямам лакочистител. Нямам, Майкъл. Не те лъжа.

Майкъл я погледна изпитателно, усмихна се и потърси с поглед телефона си.

- Хмм, предполагам, че търсиш това?- Показа му телефона му в ръката си Анджелика.

- Дай ми го, Анджи! Хайде, моля те.

Тя поклати глава.

- Ела и си го вземи- разсмя се тя излезе от спалнята.

- Анджиии! Моля те!

Той стана и със задоволство установи, че болката в гърба му вече я няма. После бързо влезе във всекидневната. Анджелика седеше на дивана и гледаше новини. Майкъл застана пред нея:

- Сега ми го дай.

Анджелика се вгледа в ноктите му и секунда след това започна да се смее.

- Боже! Отива ти! Колебаех се кое ще ти хареса повече- розов или червен? Мисля, че съм улучила перфектно.

Майкъл вече се смееше, но понеже наистина нямаше време продължи да я моли да му даде телефона или лакочистител, за да изтрие кървавочервените си нокти.

- Кога успя да го направиш?

- Сутринта. Ти спеше така дълбоко, че улесни отмъщението ми, но искам да знаеш, че не съм го приключила. Най- доброто предстои.

- Добре, но сега ми дай нещо, за да го изчистя, защото наистина трябва много бързо да се приготвя. Ако имах време щях да му се насладя подобаващо.

Анджелика до последният момент го държа в напрежение и малко преди да му донесат дрехите, с които трябваше да излезе тя сама му помогна да свали лака от ръцете си. Когато приключи се усмихна доволно и каза:

- Искам да знаеш, че трябва да продължаваш да внимаваш, защото тепърва започвам.

- Внимавай, момиче! Може би ще те изпреваря- усмихна се той.

Скоро в апартамента настана обичайната суматоха и Анджелика предпочете да се оттегли в спалнята и да се обади на Айзая, за да му пожелае един прекрасен ден.

Майкъл влезе при нея, чу, че говори със сина си, целуна я, каза, че тръгва и я остави с обещанието, че ще се върне в ранния следобед.

Анджелика приключи разговора си с Айзая, отпусна се на леглото, затвори очи и се остави на усещането на ритащия живот в нея, мислейки си, че най- сетне нещата са такива каквито трябва да бъдат.