- Разкажи ми всичко, момиче! Не се крий зад маската на щастието, защото очите ти ме карат да искам да плача.
- Бриджит, стига вече! Всичко е наред. Абсолютно всичко...
Думите си отидоха и Анджелика издаде стон на безпомощност, който накара Бриджит да я прегърне. Тя разбираше, че сега не е момента да казва нищо и остави приятелката си да поплаче на рамото й, галейки гърба й.
След минута, в която Анджелика бе била неспособна да се овладее, тя рязко се отдръпна от Бриджид и се изправи.
- Съжалявам, Бриджит! Извинявам се!
Тя започна да подсушава лицето си, а след това виновно се усмихна, опитвайки се да възстанови предишното си лъжовно и отричащо проблеми състояние.
- Не се извинявай, скъпа, защото няма за какво. Кажи ми как да ти помогна?
- Нямам нужда от помощ. Всичко е наред, просто съм бременна, Бриджит и ти много добре знаеш как се чувства една жена в такова състояние и... малко преигравам.
- До кога ще се преструваш пред мен, Анджи? И защо го правиш?
- Не се преструвам.
Бриджит се питаше колко дълго още Анджелика ще се опитва да я залъгва за състоянието си и не проумяваше какво се беше случило с приятелката й? Тя не я познаваше такава и не можеше да спре да се измъчва от момента, в който я беше видяла. Зад перфектният й външен вид, зад безупречната й външност сега прозираше една много наранена душа. Очите й блуждаеха и Бриджит често осъзнаваше, че Анджелика не я слуша. Струваше й се, че тя се е оттеглила в един собствен свят, от който не желаеше да бъде изваждана за нищо на света и отричането на очевидното плашеше Бриджит неимоверно.
- Анджи, аз знам. Знам, момиче и не е нужно да го таиш в себе си.
- Знаеш ли какво смятам да направя тези дни, Бридж?- Сякаш не я чу Анджелика.- Да започна да обзавеждам стаята за него- каза тя и погали малкото си коремче.
- Него?!
- Да. Не ти ли казах? Боже, колко съм разсеяна! Бях на лекар. Нали ти споменах, че ще ходя онзи ден, когато ми изпрати сладкиша си? Не успях да отида този ден... Не отидох и на следващия... Не бях добре, но, това което искам да кажа е, че когато отидох потвърдиха моите усещания. Ще си имам момченце.
- Ще си имаш?
- Искаш ли да ти помогна? Мога да остана с теб тук и...
Физиономията на Анджелика се промени и очите й се свиха загледани в далечината към една от къщите за гости.
- Тази жена е отвратителна, Бриджит. Децата й са напаст и ако Майкъл не ме беше помолил да не им обръщам внимание, защото са негови гости, щях да ги изгоня на секундата.
- Коя е тя?
- Детето й е болно от рак. Майкъл е съпричастен със съдбата му и му помага. Но майка му... Боже! Колко е... Настръхвам всеки път щом я видя, а нищо не ми е сторила. Често ги чувам и в къщата. Неконтролируеми са. Поне така звучат- като шайка безделници.
- Не им обръщай внимание! Знаеш, че Майкъл не може да спре да се грижи за деца изпаднали в нужда.
- О, знам и го подкрепям, но... Има нещо в това семейство, което ме плаши. Ще се радвам, когато си тръгнат... За какво говорехме?.. О, да. За стаята. Ще ми бъде приятно да си около мен, защото скучая много, но Хен и дъщеря ти няма ли да са против?
- Не. Защо и кога са били против мои решения? Джесика е прекалено самостоятелна вече и дори е доволна, когато я оставям да се справя сама, а Хенри сега записва и е доста зает, така че с удоволствие мога да ти помагам и да поживея с теб като в доброто старо време.
- Добре- усмихна се Анджелика. – Кога започваме?
Тя се изправи и последвана от Бриджит тръгнаха към къщата, за да й покаже стаята, която с Майкъл бяха отредили за бебето.
- Знаеш ли, въпреки че ме чакат безсънни нощи, смяна на памперси и хиляди задължения, което едно бебе изисква аз нямам търпение той да се появи. Искам да го гушна, да го помириша... Колко хубаво ухаят бебета, Бриджит, спомняш ли си? Айзая започва да губи този аромат вече. Въпреки че обожавам и се опивам от неговия, изгарям от желание да усетя онзи неповторима миризма на мъничко бебе.
- О, само като си спомня за раждането и ме побиват тръпки. Не бих могла да го преживея още веднъж.
- Аз мога, но моето няма нищо общо с онова, което се е наложило да изживееш ти.
- Не ми припомняй – поклати глава Бриджит.
След като се прибраха в къщата и докато Анджелика показваше стаята и обясняваше на Бриджит за всеки малък детайл, с който искаше да я обзаведе, телефона й позвъни и тя, извинявайки се излезе, но от притворената врата съвсем ясно се чуваше разговорът й. Колкото и да се опитваше да не я слуша, Бриджит не успяваше и когато накрая почувства как сякаш се превръща с парче лед заради смразяващия тон на приятелката си, не издържа и излезе от стаята, слизайки на долния етаж. След малко тя чу гласа на Анджелика да я вика и секунда след това я видя да й се усмихва с най- престорената усмивка, която беше виждала на лицето й.
- Анджи, ела до мен, седни и искам да ми разкажеш всичко. Абсолютно всичко, момиче!
Анджелика осъзна, че Бриджит я беше чула как разговаря с Майкъл и че вече нямаше как да се преструва, че всичко между тях двамата е наред. Тя седна до нея и попита:
- Познаваш ли Ванеса?
- Ванеса?
- Да. Ванеса. Майкъл е имал връзка с нея преди около 10 години.
- Оооо!!! Ванеса? Ванеса!!! Не ми казвай, че...
- Казвам ти.
- Той... Тя... Те приключиха връзката си доста драматично и Майкъл беше доста наранен, защото тя го напусна заради друг. Не разбирам?! Той не е такъв. Защо с нея?
- Ти ми кажи, Бриджит. Ти ми кажи. Познаваш ли я?
- Бегло. Връзката им не продължи много дълго.
- Красива ли е?
- Ти си по- красива от нея. Много по- красива. Тя е... Анджи, тя е по- улегнала. Тогава ми изглеждаше такава. Боже, какво го прихваща този човек?!
- Тя дори забременя от него.
- Не!
- О, да!
- Разкажи ми, Анджи! Дано поне мъничко ти олекне.
Анджелика започна да разказва и колкото повече разказваше толкова по- силно осъзнаваше колко е безпомощна и как добре е оплетена в мрежата на Майкъл. Нямаше спасение- никакво.
- И щом го попитах за белега той започна да отрича, да казва, че сигурно се е ударил. Представяш ли си? Сякаш аз съм глупачка и не мога да различа белег от удар и белег от страст. Тогава бях решила да си тръгна. Завинаги и окончателно. Имах чувството, че живота ми свършва и че не мога да дишам дори, но исках да се махна, обаче той се появи, докато привършвах с багажа си, взе ми куфара от ръцете й го изсипа на пода, казвайки, че никъде няма да ходя, защото, ако го направя ще съжалявам. Заплаши ме и това не е за първи път, че няма да видя детето си, ако го направя.
- Обичаш ли го след като ти е причинил всичко това?
- Вече не знам... Всеки ден ме обсипва със съобщения, с подаръци, намирам навсякъде из къщата послания за себе си и... Знаеш ли, Бриджит, аз наистина му вярвам, че ме обича, но не мога да го разбера... Когато... Когато сме интимни ние сме като едно цяло... Как да ти го обясня?! Преди да кажа, да покажа, да почувствам съзнателно какво искам той вече го е отгатнал и ми го е дал... Никога не съм изживявала такова сексуално задоволяване и сходство! Никога!.. И затова не разбирам тогава защо тя го е привлякла и с какво?! Той ме обича, грижа го е за мен, задоволен е- сигурна съм... Не знам защо го прави? Кажи ми защо? Знаейки всички тези неща и усещайки ги аз не мога да се освободя от него и сякаш не мога да спра да го обичам, а той не спира да ме наранява и после да казва, че съжалява.
- О, скъпа, това е прекалено сложно, дори и за мен. Майкъл никога не е бил обикновен. Предполагам, че остава такъв и във връзките си. Той дълго отказваше да се привърже към някоя жена. Не съм сигурна, защото той винаги е бил напълно дискретен, когато става въпрос за жените около него, но си мисля, че просто се задоволяваше с някаква мимолетна връзка, в която не влагаше чувства и после изчезваше. Може би не вярваше, че някоя жена може да го обича заради самият него, а не заради славата и парите ми, които не са малък стимул.
- Сигурно е бил прав. Бридж, а аз съм толкова объркана и така безпомощна, че ми се иска като малко дете да избягам при майка си и да се сгуша в прегръдката й. Искам всичко да е различно. Нямам сили да поема наведнъж толкова силни чувства, привличане и в същото време и толкова болка.
- Миличка... – каза Бриджит и не успя да продължи, защото не знаеше как.
Откъм входа се усети раздвижване и всички, които се грижеха за къщата започнаха да сноват бързо насам- натам. Анджелика изненадано проследи една от жените, която се грижеше за част от долния етаж и попита:
- Какво става тук?
- Г- н Джаксън се прибира.
Служителката й отправи изненадан поглед, с който сякаш я питаше: „Вие не знаете ли?” и Анджелика беше принудена да й отговори.
- О! Затова ли всички така запърхахте?- Каза тя и се усмихна.
Бриджит погледна към приятелката си и видя как тя се развълнува от чутото и се запита от какво е породено вълнението й- от радост или от онова неприятно усещане, когато някой проваля плановете ти.
- Добре ли си, Анджи?
- Да. Добре съм. Извини ме, Бриджит, но искам... Трябва... Ще отида да се преоблека. Не се чувствам комфортно така.
- А аз трябва да си тръгвам, мила. Щом Майкъл ще си идва няма нужда да оставам.
- Не си отивай, Бриджит. Искам да останеш. Знам, че по някаква твоя причина си му сърдита, но, моля те, остани. Имам нужда от теб сега- Анджелика погледна към нея и виждайки колебанието й повтори- Моля те!
- Не, скъпа. Вие ще трябва да останете сами. Имали сте време да бъдете далече един от друг, за да помислите върху отношенията си и сега е необходимо да поговорите. Нямате нужда от гости. Разбираш го, нали?
Анджелика я погледна уплашено и премигна срещу нея, казвайки:
- Какво ще се случи, Бридж.?! Страх ме е! Страхувам се, че болката и обидата в мен ще вземат връх и аз ще направя нещо, за което после ще съжалявам.
- Не, няма да го направиш. Слушай сърцето си и не се оставай на провокации, Анджи. Бъди разумна, но не и несправедлива- нито към себе си, нито към Майкъл.
Докато Бриджит казваше тези думи Анджелика видя как Майкъл застава зад гърба на приятелката й и накланя глава настрани, заслушан в думите й.
- Анджи, аз знам, че ти трудно, но…
- Майкъл!- Прекъсна я Анджелика.
- Здравейте! Здравей, Бриджит. Радвам се да те видя!- Усмихна се той.
Бриджит се извърна към него изненадана от бързата му поява и се изправи.
- Здравей, Майкъл! Аз точно си тръгвах.
- Не, остани. Ще се радвам да чуя съветите ти.
Сарказма в тона му беше повече от отчетлив и Анджелика пожела да защити приятелка им.
- Майкъл, не говори по този начин на Бриджит.
- По кой, скъпа? Аз наистина искам да ме посъветва какво да правя с теб.
- Време е да тръгвам. Анджи, обади ми се, когато... Обади ми се. А ти, Майкъл, внимавай да не загубиш нещо, което никога повече няма да успееш да откриеш!
- О! Благодаря ти! Ще се постарая да го запазя. Довиждане, Бриджит! Карай внимателно!
- Ще дойда да те изпратя!- Каза Анджелика.
Майкъл застана до нея и хвана ръката й.
- Сигурен съм, че Бриджит много добре познава пътя, Анджи.
- Аз искам да го направя все пак.
- Няма нужда, скъпа- усмихна й се Бриджит.- Аз... Довиждане! Ще чакам да ми се обадиш и не забравай да го направиш!
- Няма, мила.
Бриджит, дори не изчака Анджелика да се приближи към нея и бързо обърна гръб на двамата си приятели, чувствайки, че вече губи единият от тях. Скоро тя излезе от къщата и Майкъл се извърна към съпругата си, която все още не смееше да погледне към него.
- Анджи? Хей!
- Това беше много грубо и неучтиво, Майкъл. Не мога да те позная. Не знам какво ти става? Как можа да се държиш така с нея?!
- Не обичам някой да се вклинява в отношенията ни и да дава съвети. Нужни ли са ти съветите й, Анджелка?
- Тя ми е приятелка. Разбира се, че се нуждая от мнението й и съветите й.
- Може да не искаш да ме чуеш в момента, но запомни нещо и от мен. Никога не карай някой друг да решава вместо теб, защото никой не може да чувства това, което чувстваш ти, да желае със страстта, с която желаеш ти и да мисли по начина, по който го правиш ти. Решенията винаги ги вземай сама! Винаги!
- Защо си дойде, Майкъл? Щеше да оставаш в NY до промоцията.
- Щях, но имам работа тук, която не търпеше отлагане.
- О, разбирам!
- Но преди това имам нужда да си взема душ и след това се заемам с ангажимента си.
- Да. Добре... Аз ще отида да поздравя Парис и Принс.
- Те не са с мен.
- Не са ли?
- Не. Останаха с Франк в Джърси.
- Защо?
- Задаваш много въпроси, Анджи... О, извинявай! Не исках да звуча по този начин. Просто им спестих поредния многочасов полет, защото няма да остана дълго тук. Утре се връщам обратно.
- О!
Майкъл видя объркването й и се върна при нея, вземайки ръцете й в своите.
- Анджи, дойдох си само заради теб. Исках да те видя и.. Исках да те видя.
- Заради мен?
- Да.
- Аз съм добре.
- Не. Не си. Искам да дойдеш с мен в NY.
- Не. Казах ти го милион пъти. Няма да дойда с теб. Тук ми е добре. Единственото нещо, което нарушава спокойствието ми са гостите ти, но се старая да не им обръщам внимание.
- Гости?! Какви гости?... О! Гавин. Анджи, те преживяха много тежки дни... Деца са... Не бъди толкова строга.
- ОК.
- Сега към основното, за което съм тук. Няма да тръгна обратно за NY без теб.
- Моля те, Майкъл, не ме карай да идвам. Не искам пак да се затварям по хотелски стаи и да стоя сама. Спести ми го. Тук непрекъснато се разхождаме с Айзая и сме напълно спокойни.
Майкъл я гледаше и се чудеше, дали тя не играе пред него, заради факта, че не желае да е близо до него или е искрена.
- Ще поговорим след малко. Наистина имам нужда да вляза в банята.
Той тръгна и миг след това се обърна и пак се приближи.
- Не успях да ти кажа „Здравей!”- изрече той и преди да реагира, Анджелика усети как устните му погъделичкаха с нежността си врата й.
Тя затвори очи и си помисли, че тази негова пърхаща по кожата й ласка й липсва изключително силно и точно заради нея е способна да прощава грешки и предателства.
- Здравей, любима! Липсваше ми!- Прошепна той.
Гласа и устните му я накараха да продължава да стиска очи и да отметне леко глава назад, а ръцете й да потърсят тялото му и те да легнат на хълбоците му. Обичаше тази негова разгаряща пламъчета в нея нежност, обичаше миризмата му и всичко това я караше за кратко да забравя за проблемите, които имаха и да се наслаждава на сладкия миг, който създаваха телата им.
- Ухаеш толкова хубаво, Анджи. Липсваше ми! Липсваше ми толкова много! Обичам те!
Последното накара Анджелика да отвори очи и да се отдръпне леко от него и да потърси очите му. Сякаш в тях искаше да види искрен ли беше той и дали не изрича просто една вече лишена от съдържание фраза.
- Погледни ме, Майкъл!
Тя взе в длани лицето му и го застави да изпълни молбата й.
- Какво, Анджи!
- Просто искам да ме погледнеш.
Тя съвсем скоро съжали, че беше поискала това от него и се отдръпна затваряйки очи, за да спре сълзите си, но не успя и заедно с един стон тя ги пусна да се плъзнат по лицето й.
- Анджи?! Какво ти е?- Недоумяващ поведението й попита Майкъл.
- Защо Майкъл? Кажи ми защо го правиш отново?
- Какво правя? Не разбирам какво говориш, Анджи.
- Този боклук ще те съсипе, Майкъл! Наистина ще го направи.
- О!- Възкликна той.
- Да: „О!”.
- Колко пъти трябва да ти обяснявам, че всичко е наред и под контрол. Това са лекарства, Анджи. Те са ми нужни.
- Разбира се, защото си пристрастен към тях. Боже, ти си... Майкъл, трябва да намериш начин и да спреш. Не мога да те гледам такъв. Ако не заради мен, заради децата си го направи, заради него...- каза Анджелика и постави ръка на корема си.- Не можеш да продължаваш така!
Той я гледа известно време без да каже нищо и след това, въздъхвайки отговори:
- Иска ми се да беше така лесно. Нямаш идея колко силно го желая. Но ме боли, Анджи. Много ме боли.
Анджелика се отдалечи от него и за първи път се отказа да продължи да спори. Нямаше желание да го прави, защото беше разбрала, че е невъзможно да контролира Майкъл. Беше се случило съвсем закономерно и тя го осъзна преди няколко дни след един от разговорите си с него. Нямаше сила на този свят, която да застане срещу него и да му нарежда как да се държи и какво да прави. Той беше създал своята свобода и я владееше както сам пожелаеше. За времето, през което беше с него тя бе виждала как много хора си отиват от живота и бизнеса му само, защото се опитваха да оспорят прекалено настоятелно неговите решения или защото се вклиняват на места, на които на Майкъл не му беше удобно да ги вижда. Някои от тях бяха водени от честни подбуди, но той често не ги виждаше и вмешателство им биваше считано за неуместно. Скоро след това тези хора биваха отстранени.
Тя не искаше поне засега да бъде извън живота на Майкъл, защото все още и напълно необяснимо за нея, го обичаше и защото знаеше, че той ще направи всичко по силите си да я лиши от бъдещото им дете, затова този път реши да замълчи. Майкъл щеше да поема дозите си болкоуспокояващи и те щяха да го завладяват и дори тя да се ужасяваше от вероятните последици беше осъзнала, че не може да го спре.
Майкъл се приближи до нея и повтори:
- Боли ме. Не разбираш ли? Как да се спася от тази болка, ако не я притъпя поне за малко?
- Разбирам те. Прави каквото искаш.
И изведнъж Майкъл я проумя, проумя поведението й, отказа да спори с него, да вложи цялата си енергия, за да се опитва да го вразуми и потръпна. Анджелика вече не го обичаше. Беше й все едно, дали го боли или не, дали е изпил 2 или 20 таблетки от лекарствата и дали ги е полял с алкохол или не. Тя вече не се интересуваше от него. Почувства се празен от това осъзнаване. Толкова самотен и тъжен се почувства, че болката в гърдите му почти го задуши. Знаеше, че беше разочаровал Анджелика не веднъж, знаеше, че тя въпреки всички възможности, които имаше пред себе си бе избрала да бъде до него само, за да го обича и да го подкрепя. Беше загубила блестящата си кариера на търсен фотограф и той често усещаше как погледа й се променя, когато чете професионалните списания, усещаше как иска да се втурне в някои проект и разбираше, че вероятно тя се чувства като с подрязани криле. От своя страна какво и даваше той? Обичаше я. Обичаше я до безумие, но точно това безумие го беше накарало да греши толкова много пъти и да я наранява дълбоко и непростимо с рани, които макар и зараснали, оставят грозни белези. Беше надрал чистата й, волна душа и тя вече просто беше изстинала и не я беше грижа за него.
- Анджи?
Тя го погледна, а красивите й лешникови очи го обгърнаха с мекотата си.
- Обичам те!
- Да, знам... Аз също те обичам.
- Ще дойдеш с мен в NY, нали?
- Не – въздъхна тя. – Няма да дойда.
- Защо, Анджи? Защо? Самотно ми е без теб.
- Обади се на Ванеса. Тя сигурно ще дойде.
Анджелика не разбра как думите изпревариха мисълта й и съжали в мига, в който ги беше изрекла.
Майкъл я погледна, сви очи и устни и студено каза:
- Може би ще го направя. Щом ти абдикираш от отношенията ни.
Търсеше реакция, търсеше огъня й, но тя просто повдигна рамене и равно отговори:
- Ти го направи първи, затова не ме обвинявай... И не абдикирам от нищо. Как можа да го кажеш?
Майкъл за кратко видя припламващите искри в очите й, но те си отидоха и тя отново доби спокойното си изражение. Боже, колко красива беше! Косата й вече беше пораснала доста и тъмния облак от къдрици обграждаше нежното й лице, което въпреки напредващата й бременност оставаше чисто и блестящо. Фигурата й беше все така привлекателна и само малко наедрелият й ханш и симпатично заобленото й коремче говореха за състоянието й. Светлосиния й широк пуловер, който стигаше до средата на бедрата й скриваше почти всичко и ако някой не знаеше, че тя е бременна може би никога нямаше и да отгатне сам.
Ръката й тръпнещо премина през едрите тежки къдрици и познатият й жест, издаващ нервността и притеснението й, накараха Майкъл да се приближи още по- близо до нея.
Анджелика го изненада с думите си:
- Какво искаш от мен, Майкъл?
Очите му се разшириха и той спря на място.
- Какво искам от теб?!- Възкликна той.
- Да. Какво искаш от мен?
- Аз какво искам от теб?!- Продължаваше да е шокиран от въпроса й Майкъл.
Този път тя не му отговори, но го гледаше въпросително и Майкъл недоумяваше какъв отговор да й даде.
- Защо ми задаваш този въпрос, Анджи? Нищо не искам от теб. Нищо повече от това, което вече ми даваш.
- Иди да си вземеш душ, Майкъл. Аз ще видя как е Айзая и дали е заспал вече, защото напоследък не иска да го прави без мен.
Отношението й, кратките фрази го объркваха и плашеха повече от виковете и обвиненията й, защото знаеше, че след тях тя постепенно ще се успокои и всичко ще си дойде на мястото. Страхуваше се да не замълчи напълно. Нямаше по- голямо и страшно наказание от мълчанието й и затова той се опита да я спре с въпроси- ненужни и злободневни. Питаше я за неща, които никак не го засягаха, които никога не би помислил да спомене, ако не се нуждаеше отчаяно да чува гласа й. Анджелика му отговаряше, но тона й продължаваше да е дистанциран и Майкъл имаше чувството, че не може да пробие стената, която тя беше изградила около себе си.
- Анджи, искаш ли поканя брат ти за вечеря?
Тя се извърна рязко и го погледна с изненада:
- Защо ти е Раул, Майкъл?
- Защото искам да го видя. Не съм се срещал с тях от много, много време.
- И сега изведнъж ти хрумна, че желаеш да се видиш с тях, когато си за една вечер тук?
- Защо не?
- Какво? Страхуваш се да останеш само с мен ли?
- Не. Ако не исках да съм с теб, нямаше да пропътувам цялото това разстояние, за да те видя. Струва ми е се, че ти си тази, която не иска да бъде с мен.
- Дали можеш да ми виниш?
Майкъл я погледна с един от онези негови погледи, в които тя разчиташе отегчение и затова побърза да излезе, но скоро чу стъпките му зад себе си.
- Анджи! – Хавана я той за лакътя.
- Какво?- Извърна се тя.
- Не можем да продължаваме по този начин. Нали го разбираш?
- Да. Разбирам го. Кажи ми какво би желал да направя и...
Телефона й позвъни и тя вдигна ръка и прие обаждането.
- О! Здравейте!.. Не знам, дали е удобно да се видим днес. Имам много ангажименти и дори не знам, дали няма да се откажа от услугите ви.... Не, не, харесвам как работите и напълно ви се доверявам, защото вижданията ни съвпадат, но има голяма вероятност стаята да не бъде точно тази и... Нека ви се обадя по- късно. Съжалявам, че отнемам от времето ви и че засега ви оставям без окончателен отговор, но имаме известни колебания... Да, разбира се, че ще ви уведомя... Приятен ден! Дочуване!
Майкъл я гледаше въпросително.
- Обадиха се от дизайнерската къща.
Той все още не се досещаше и я гледаше с неразбиране.
- За детската стая, Майкъл.
- О! Разбирам... Какви колебания имаш, Анджи?
- Не се преструвай на глупав. Няма да подготвям нещо, което няма да ползвам.
- Защо да не го ползваш? Не разбирам.
- Трябва да видя Айзая, Майкъл. После ще поговорим. Нали няма да ходиш никъде?
- Не. Дошъл съм заради теб.
- Сигурна ли си, че цялата тази комбинация на плодове е удачна?
- Аха. Вкусно е. Аз харесвам това, което се получава като краен резултат. В първия момент може да ти се стори странно, но след това е много приятно. Искаш ли да опиташ?
- Готово ли е?
- Да.
Анджелика се наведе и взе чаша, а Майкъл се приближи зад нея и я прегърна, поставяйки ръцете си на корема й. Тя не реагира, а вдигна каната и сипа от сока и обръщайки се в обятията му остана с лице към него.
- Опитай.
Майкъл не спираше да я прегръща и затова тя поднесе чашата към устните му и той започна да отпива. Съвсем скоро спря, повдигна вежда, преглътна и се усмихна.
- Ха, наистина е странен вкус, но изненадващо добре балансиран. Сама ли го откри?
- Не- усмихна се и Анджелика.- Беше Айзая. Просто слагаше каквото му попадне, държейки, че го иска точно по този начин. Аз се опитвах да му обясня, че най- вероятно няма да хареса комбинацията, но след това и двамата не спирахме да пием доволни от онова, което забъркахме.
- Обичам те! Ела с мен в NY, Анджи. Не искам да сме разделени на рождения ти ден. Моля те, ела!
- О?! Ти помниш кога е рождения ми ден?
- Разбира се, че помня. Ще дойдеш, нали?
- Не, Майкъл. Няма да дойда.
- Боже, колко си упорита. Дай ми един логичен довод да не го направиш и аз ще се съглася с теб.
- Не искам...
- И?
- Това е. Ти ще бъдеш ангажиран вероятно целият ден, а аз сигурно в един момент ще се изнервя и ще ми докривее, че те няма... Недей, Майкъл. Догодина може би няма точно на рождения ми ден да имаш така важна за кариерата ти...
- Анджи, обещавам ти, че ще се опитам да се реванширам подобаващо, че няма да успея да съм целия ден с теб.
- Трябваше ли да е точно на 7 ноември това подписване, Майкъл?
- Вероятно можеше да е и на друга дата...
- Но?
- Но обичам това число и си мисля, че ми носи късмет.
- Виж, когато се върнеш, ще отпразнуваме рождения ми ден. Не искам да се чувствам изолирана и зле точно на тази дата, а ти ме познаваш много добре и знаеш, че това ще се случи, когато съм принудена да стоя... някъде без теб и...
- Ще дойдеш там. Няма проблем.
- В музикален магазин, със стотици фенове, камери и Карън?... Неее, това не е представата ми за празнуване на МОЯ рожден ден.
- Невероятно упорита си. Няма ли да ти криво да останеш тук сама?
- Няма да съм сама. Ще отида при Раул. Говорихме да го отпразнуваме заедно. Не сме го правили от много отдавна.
- И предпочиташ да бъдеш с неговото семейство, а не със своето?
- Ти си малко зает на този ден.
- Не съм зает целя ден, Анджелика!
Мйакъл обидено се отдръпна от нея и взе чашата със сока от ръката й. После се отдалечи и седна на един от диваните, продължавайки да изглежда обиден.
- Ооо, не мисля, че ти трябва да се сърдиш.
- Не искам да си далече, но явно ти предпочиташ да бъде така.
- Прелетяла съм десетки хиляди километри заради теб. Не мисля, че имаш право да изричаш тези думи. А и от друга страна не искам да се подлагам на допълнителен стрес точно сега.
- Добре. Няма смисъл да го обсъждаме повече. Щом не искаш да прекараш рождения си ден с мен, така да бъде. Заслужил съм си отношението ти.
Майкъл изпи на един дъх остатъка от сока и се изправи, тръгвайки към къщата.
- Майкъл!- извика след него Анджелика.
- Искам да остана сам- отговори й той без да се обръща.
- Както искаш.
Тя не го проследи с поглед, както бе правила в съвсем недалечното минало, а се отпусна с уморена физиономия на дивана. Искаше отговорите на толкова много въпроси и знаеше, че няма да ги получи от никой друг, а трябва сама да си ги даде. На какво се превръщаха отношенията й с Майкъл? Започваше ли главоломно да се руши кулата, която бяха изградили и за известно време ги беше карала да се чувстват на върха на света? Как щяха да живеят в тази новосъздадена действителност в отношенията им? Дали тя щеше да съумее да му прости изневярата? Дали нейната обърканост и дистанциране нямаше отново да го тласне в обятията на Ванеса, ако изобщо си беше тръгвал от тях? Въпроси, въпроси, въпроси...
Анджелика въздъхна и затвори очи. Искаше й се да махне с ръка и да си каже по подобие на един от любимите й литературни образи: „Не мога да мисля за това сега. Ще се побъркам, ако го направя. Ще мисля за това утре!”, но не можеше. Трябваше да мисли сега, на секундата, защото иначе знаеше, че ще започне мигновено да губи мъжа, който обичаше, въпреки всичко.
Айзая не заспиваше и знаейки, че Майкъл е съвсем близо всячески се опитваше да накара Анджелика да се предаде пред молбите му и да го извика.
- Айзая, Майкъл е зает и не може да дойде. Утре, когато се събудиш той ще поиграе с теб.
- Лъжеш!- Извика Айзая.- Утре него няма да го има.
- Не, слънчице. Той ще бъде тук. Обещавам ти!
- Лъжеш!... Мамоооо, моля те! Искам Майки!
- Ето ме, Айзая!- Каза Майкъл.
Анджелика се обърна и се изправи, а радостните възклицания на сина й огласиха стаята. Тя тихо промърмори:„Сега няма да заспи поне още два часа”, целуна Айзая, молейки го да легне, но той не я чуваше и тя, повдигайки рамене се отдръпна от него.
Айзая изглеждаше така сякаш са му подарили всички играчки от огромен магазин и усмивката му не слизаше от лицето му, докато прегръщаше Майкъл, а очите му искряха по безкрайно пленителен начин.
- Как си, приятелче?- Попита Майкъл.
Анджелика тихо излезе от стаята, защото знаеше, че е безсмислено да остава. Там вече никой не й обръщаше внимание. До нея долетя звънящия смях на Майкъл, съпроводен от този на сина й и тя за първи път изпита ревност. Никога не й се беше случвало да ревнува Айзя от Майкъл и Майкъл от Айзая, но сега го усети и се почувства виновна и много грешна. Въпреки това тя си пожела да може да се радва на Майкъл, така както в момента сина й се радваше на съпруга й.
Анджелика си вземаше дълга вана, която сякаш й помагаше да се отпусне и съзнанието й да изгони тревожните мисли, които я преследваха последните няколко часа, когато вратата на банята се отвори и Майкъл застана на нея.
- Може ли да вляза?
Тя му кимна и отпи от приятния ябълков сок, който пиеше с надеждата да се излъже, че е вино.
- Заспа ли?
- Да.
Майкъл седна на черния гранитен плот, обграждащ ваната и погледа му се разходи по лицето на Анджелика.
- Красива си. Много си красива!
Тя му се усмихна и тихо му благодари, а после затвори очи.
- Искам да ми обясниш нещо, Майкъл. Не беше ли по- лесно да ми се обадиш и да ме помолиш да пътувам, вместо да идваш до тук?
- Не се опитвай да ме караш да повтарям причината, заради която пропътувах цялото това разстояние, Анджи! Аз наистина жадувам за теб. Не ми е лесно, защото дори да съм много, много зает, аз свикнах да си около мен. Когато те няма толкова дълго ми е неприятно и пусто. Омръзна ми да се питам колко дълго ще се сърдиш...
- Аз не се сърдя. Аз съм наранена и не ти вярвам. Не мога да повярвам как аз припаднах в ръцете ти, а ти на другия ден си отишъл при Ванеса и си спал с нея.
- НЕ СЪМ СПАЛ с Ванеса! Колко пъти трябва да ти го повторя? Защо не ми вярваш?
- Защото видях белега, който ти беше оставила.
- Анджи, не знам от какво се е получил. Наистина приличаше на това, което ти си така убедена, че беше, но не е. Не съм бил с нея. Не съм, Анджи!
- Спри! Унижаваш се като ме лъжеш така грозно. Бих могла да те разбера, ако не ме лъжеш, а ми обясниш защо се е случило. Искам да знам къде са ми грешките, за да не ги повтарям.
- Тогава не съм бил с нея, а за предишните пъти вече сме говорили.
- Мога да се престоря, че ти вярвам, но ще те излъжа. Мога да се опитам да залъжа и себе си, защото искам да ти повярвам, но това няма да е честно. Мама винаги ми е казвала да не се опитвам да заобикалям проблемите си. Така те не изчезват.
- Щом предпочиташ да не ми вярваш, така да бъде- Майкъл замълча закратко и след това допълни- Ще дойдеш с мен в NY, Анджи. Няма да го обсъждаме повече.
- Вече ти отказах, Майкъл. Имам планове и няма да ги провалям.
- Ще се наложи да ги отложиш за няколко дни.
- И защо?
Привидното й спокойствие и упорството й вече му действаха и той се изправи.
- Защото имам нужда от теб. Не съм добре и искам да си до мен.
- Не си добре ли? Какво ти е?- Погледна го тя с тревога.
- Просто те моля да не задаваш повече въпроси, а да се приготвиш да заминете утре с мен.
Тя беше в малка сумрачна стая и около нея имаше много хора. Познати и непознати хора идваха и си отиваха, а по лицата им се четеше съжаление. Някои се навеждаха над нея и й прошепваха думи, които тя не чуваше, а гласовете им бяха успокояващи, но тя не се чувстваше по- добре от тях, а напротив. Думите им я караха да усеща една огромна буца в гърдите си, която на моменти спираше дъха й. Хората ставаха все повече и повече и мъничката стая вече не можеше да ги побира. Близостта им я притесняваше, задушаваше и тя имаше нужда да им каже да се махат, но усещаше, че не е редно и мълчеше. Изведнъж видя майка си през всички тела, която свита в един ъгъл, ридаеше неудържимо. Опита се да я извика, но от гърлото й не излезе и звук, а хората й пречеха да стигне до нея, за да я прегърне.
Светлината беше толкова силна, че я заслепяваше и тя премижаваше срещу нея, а Енрике стоеше до нея и ръката му я държеше здраво. Анджелика се опитваше да се отскубне от захвата му, но той не я пускаше и през цялото време се усмихваше. В усмивката му нямаше топлина и тя усещаше, че той в този момент я държи при себе си, за да не изпитва болка. Бяха високо, много високо, на най- високата сграда в света и той изведнъж й каза:”Не тъгувай, скъпа! Аз ще те обичам винаги, дори и да ме няма до теб!”. Гласа не беше този на Енрике и тя уплашено се извърна и видя лицето на Майкъл.
До слуха й достигна плача на майка й и те двете стояха пред ковчега на Енрике, но този път не беше затворен и в него не лежеше той, а безжизненото тяло на Майкъл. Анджелика най- после успя да извика и вика й беше изпълнен с нечовешка болка.
- Майкъл! Майкъл!... Майкъл!!!
Сълзите й не спираха и цялото й тяло се тресеше в конвулсии. Ръцете й се впиваха в Майкъл и тя ридаеше без да може да се успокои за секунда.
- Моля те, Анджи! Това беше сън, само сън, скъпа!
Тя усещаше топлите му устни по челото и слепоочието си, но спомена за безжизненото му тяло, за застиналата му красота, за лъхащият от него хлад, за цялата нечовешка болка, която изпита да го види така, я караха да не може се успокои и сълзите й да се стичат непрекъснато, докато не спираше да повтаря името му.
- Обичам те, Майкъл! Обичам те! Никога не си отивай от мен! Никога! О, Боже! О, Господи!
Анджелика опитваше да наложи на себе си и на съзнанието си, че всичко е било само кошмар, но съня й бе бил толкова ярък, толкова силен и реален, че тя не успяваше да се отърси от него. Осъзнаваше, че вече е в ръцете на Майкъл, но, онова което беше видяла преди той да я събуди беше смразяващо кръвта й. Сякаш съня й беше дошъл точно навреме и й бе показал, че тя няма живот без Майкъл, че не може да съществува без него до себе си и че ако го направи болката от липсата му ще я убие.
- Ще дойда с теб, Майкъл, ще дойда с теб и на края на света! Обичам те, обичам те... Не е възможно да живея без теб. О, Майкъл!
Тя се притисна още по- плътно към него и той въздъхна, усещайки я как трепери в обятията му, как пръстите й се впиват в ръката му и от няколко минути не успяват да го пуснат от железния си захват.
- Моля те, стопли ме! Студено ми е!- Помоли го тя.
Майкъл посегна към завивката и обви Анджелика с нея, но тя не спря да тръпне и той истински се изплаши, че това е един от поредните й нервни сривове, с които той сам не успяваше да се справи.
- Моля те, Анджи, кажи ми, че си по- добре!
- Да, по- добре съм! Не ме пускай! Просто недей! Искам да чувствам ритъма на сърцето ти!
- Какво сънува този път, мъничка?
- Не ме питай за този сън. Никога не ме питай за него! О, Боже!
Анджелика затвори очи, но пред тях изплува картината от съня й и болката, която изпита в него, че Майкъл вече не съществува я проряза така жестоко и силно, че тя отново се притисна към тялото му и се помоли никога да не я изживее в действителност. Имаше нужда да чувства топлината му, дъха му, разстилащ се по шията й, да чува тихият му спокоен тембър и този сън така силно й доказа колко много означава Майкъл за нея, че тя почти умираше от необходимостта да го задържи до себе си.
Сърцето му все още не можеше да успокои ритъма си, защото той като по чудо беше заспал и писъкът й, звучащ сякаш идва от деветият кръг на ада, го беше смразил и събудил, а секунди след това го беше накарал да я събуди. Лицето й беше обляно в сълзи и тя не спираше да го мокри с тях още дълго време, а треперенето й бе толкова силно, че той не можеше да си спомни някога да го беше усещал така след неин кошмар.
- Защо, Анджи, продължаваш да сънуваш тези кошмари, любов моя? Защо? Ще трябва да потърсим друг терапевт. Господи, чувствам се толкова безпомощен.
- Майкъл!!!- Пак проплака тя в прегръдката му.
- Знам, скъпа, знам. Просто се успокой вече. Каквото и да е било, било е само сън. Боже, искам да спреш да се измъчваш!
Може би около час тя просто го прегръщаше, неспособна да се откопчи от дишащото му, топло тяло. Майкъл вече не й говореше, а само я галеше и чакаше тя да успокои ритъма на сърцето си, треперенето си и очите й да спрат да се пълнят със сълзи.
Анджелика хвана лицето му между дланите си и го целуна. Целуна го с толкова нежна и искрена любов, каквато той отдавана не беше чувствал, че му дарява.
- Обещай ми, че ще се пазиш! Обещай ми, че си по- внимателен към себе си! Обещай ми!
Майкъл поклати глава.
- Кажи го! Закълни се!- Помоли го тя.
- Обещавам ти, Анджи! Обещавам ти!
Зората щеше да дойде и щеше да открие и двамата потънали в мислите си, но
осъзнаващи, че те отдавна вече не са две успоредно вървящи, сливащи се в едно линии, някъде
преди да изчезнат зад хоризонта, а един път, който, дори и криволичещ и
изтъняващ почти до загубване по чуките, остава, за да ги води напред.
- Ела, Майкъл!
Той я погледна и се качи при нея на леглото. Анджелика взе ръката му и я
сложи на корема си. Майкъл затвори очи и за да не вика, силно стисна зъби, а
сълзите му си проправиха път през клепачите му и се спуснаха по лицето му. Той
погали малката издутинка под корема на Анджелика, а след това се наведе и я
целуна.
- Здравей, приятелче! Обичам те!
Сякаш в отговор на думите му издатинката се раздвижи и той усети по устните
си все още нежното й подритване. Майкъл се усмихна и главата му легна върху
корема на Анджелика, а ръката му потърси нейната и пръстите им се вплетоха едни
в други.
