Повече от чувство 109

Майкъл се огледа за Карън, а тя бързо се появи до него, направи последните докосвания по лицето му и той с уверена стъпка излезе от магазина. Светкавиците за пореден път го заслепиха, виковете на верните му фенове изпълниха пространството и той се усмихна. Позираше, махаше и след като получи уговорения сигнал се обърна и влезе обратно в магазина. Беше доволен да види колко много хора има отвън и се надяваше всичко да мине добре и така както го бяха планували.



- Не искам да го гледам, Бридж. Ти не можеш да ме разбереш, но аз наистина не издържам на цялото това пърхащо обожание около него. Ревнувам. Това е.

- Включи си компютъра, Анджи! Не мога да повярвам, че все още отказваш да признаеш, че си омъжена за най- голямата звезда на нашите дни. Трябва да започнеш да се интересуваш от работата му, Анджи. Изолираш ли се от нея, означава, че имаш 1/3 от Майкъл, а може би и по- малко.

- Защо да гледам как той подписва албума си на феновете си? Обясни ми го, Бридижит!

- Вероятно защото за него това е важно. Звучиш ми като абсолютен егоист. Щом е искал да го придружиш ти е трябвало да отидеш.

- Толкова ли е странно, Бридж? Той като популярната личност не ме вълнува и никога не го е правил. Да, аз го подкрепям, но това е. Трябва ли да го следвам като сянка?

- Не знам какво да отговоря на това. Мисля обаче, че се налага да си малко повече заинтересувана от кариерата му и неимоверните трудности, през които той преминава.

- Трудности? Какво имаш предвид?

- Не може да не знаеш за тях, Анджи- прозвуча изненадано гласа на Бриджидт.

- Знам за слабата рекламна кампания, от която той се оплаква, за саботирането на някои от проектите му, но Майкъл не навлиза в детайли, когато говори с мен за работата си. Предполагам, че желае да разграничи работата си от личния си живот и да не ме тревожи.

- Донякъде го разбирам, но... Пусни си го. Не ти пречи да си вършиш работата и да поглеждаш как протича всичко.

- Добре. Ще го направя. Благодаря ти още веднъж, че се обади да ме поздравиш. Нямаш идея колко обаждания получих!

- Къде ще празнувате по- късно, Анджи?

- O, не мисля, че ще празнуваме. Майкъл не е свикнал да отдава голямо значение на тези дни и...

- Анджи, ще трябва да приключваме. Викат ме- прекъсна я Бриджидт.

- Добре, скъпа. Радвам се, че те чух!

- И аз. Обади ми се, когато се върнете в Невърленд.

- Непременно.



Анджелика чу гласовете и се намръщи. Майкъл отново се прибираше с купища хора около себе си, с които щеше да обсъжда дълго отминалото събитие. Гнева й продължаваше да пулсира по цялото й тяло, но тя се зареждаше с търпение и след около час в апартамента настана тишина и Майкъл най- после влезе при нея.

- Здравей, принцесо!

Майкъл се приближи, за да я целуне и в мига, в който се надвесваше над нея тя се отдръпна и стана от фотьойла, на който седеше.

- Анджи?!

- Искам да те питам нещо, Майкъл. Ти нарочно ли го правиш или просто не успяваш да осъзнаеш колко ме наранява поведението ти?

Гласът й отново беше студен.

- Какво съм направил?

- Не знаеш ли?

- Не.

- Не? Наистина ли? Помисли си пак!

- Кълна се в Бог, че не знам за какво говориш.

Тя присви очи и въздъхна.

- Ти си ужасяващо нагъл. Казвам ти, че ще я открия и... Боже, моли се да не я намеря!

- Кого ще намериш, Анджи?

- Твоята малка, руса французойка. Майкъл, ще я... Ще те...

- О!- Възкликна той.

- Не успя да се удържиш, нали? Хайде, кажи ми, че имаш работа и отиди при нея. Нали затова така упорито разпитваше къде е отседнала и за телефона й?

- Аз... Аз просто бях учтив.

- Наистина? Защо не беше толкова учтив и с другите свои фенове? Учтив бил. Защо й взе номера, Майкъл? Защо? Не предполагаше, че ще гледам, нали? Изобщо не ти хрумна, че ще ми стане интересно. Говори ми, по дяволите!!!

Майкъл само я гледаше и не можеше да й отговори. Усещаше, че трябва да го направи, но не успяваше да намери точните думи и последвалата реакция на Анджелика го свари напълно неподготвен. Тя измъкна годежния си пръстен и брачната си халка от пръста си и ги остави на шкафа, казвайки:

- Не мога да продължавам така повече. Не мога! Опитах се, но не мисля, че ще успея да понеса още. И, ако сега пак ме заплашиш, че ще ми отнемеш детето, ще ти кажа, че това няма да ме спре този път. Ще се съдя с теб до безкрайност, ако се налага, но не желая да оставам повече в това подобие на брак. Ти не ме обичаш. Ти просто ме желаеш в леглото си, а аз имам нужда от много повече от това. Много повече!

- Анджи, чуй ме, по дяволите! Чуй ме!- Майкъл се приближи до нея и хвана ръцете й, стискайки ги здраво.- Чуваш ли ме? Успокой се и ме чуй! Когато видях Джона първото, за което се сетих беше, че тя може да ми бъде от голяма полза за онова, което съм решил да направя още тази вечер. То изобщо не е свързано с нея, а с теб. Разваляш ми изненадата, но се налага да ти я споделя. От няколко дни се питам какво да ти подаря днес. С какво бих могъл да те накарам да се усмихнеш и да се почувстваш специална. Знам, че не успях да съм до теб на рождения ти ден и затова исках да се реванширам подобаващо. Много неща ми хрумваха, но нито едно не ми беше достатъчно до мига, в който не реших, че и двамата имаме нужда от малко бягство. Запитах се къде не сме били и изведнъж изплува едно кътче на този свят, което хората наричат „града на любовта”. Не сме били там с теб никога заедно. Реших, че ще ти подаря точно това- няколко дни в Париж. Само аз и ти и никой друг. Когато видях Джоана си спомних, че тя е от Франция и си казах, че може да ми даде много интересни предложения за романтични места, които бихме могли да посетим там. Места, които само един французин знае и затова поисках телефона й. Аз вече говорих с нея и тя много ми помогна. Това е.

Анджелика го гледа дълго и после присвивайки очи каза:

- Това го измисли току- що, нали?

- Не. Резервациите са направени от два дни и след 2 часа излитаме. Съжалявам, че не успях да те изненадам както трябва.

- Ти за глупачка ли ме вземаш, Майкъл? Точно тя ли трябва да ти дава насоки? На теб? На този, за когото работят толкова много хора? Защо си мислиш, че мога да повярвам на тази плоска лъжа?

- Не е лъжа. А ти вярвай на каквото пожелаеш- каза Майкъл и пусна ръцете й.

Анджелика не му отговори нищо, а минавайки покрай него влезе в дрешника и извади куфара си. Беше започнала да придобива отчасти навиците на съпруга си и по- голямата част от нещата й все още бяха в него. Не й отне много време да го приготви и след това започна да се облича с онова, с което смяташе да пътува.

Майкъл я гледаше от стаята и не реагираше по никакъв начин на действията й, защото не знаеше, дали се приготвя за пътуването им до Париж или да го напусне за пореден път. Беше я излъгал за Джоана, разбира се. Той сам не знаеше защо беше реагирал така на появата й, но онова приятно гъделичкане в стомаха му, което се появяваше всеки път, когато я виждаше го беше споходило и той не бе мислил. Не беше мислил за Анджелика и за вероятността, че тя може да види флирта му с Джоана. Просто бе бил поддтикнат единствено от желанието си да може да я види за по- дълго и да поговори с нея. Той още чуваше смеха на Франк, криещ се зад списанието, докато я беше прегръщал и целунал, а погледа на Търкъл го беше накарал да се усмихне и той. Какво чак толкова беше направил?

Анджелика изнесе куфара от дрешника и след кратък оглед откри телефона си, лежащ на нощното й шкафче и го взе. Скоро след като набра Майкъл я чу да казва:

- Здравейте бих искала да се информирам за полетите от NY за LA. За следващите няколко часа, моля- тя се огледа.- Бихте ли изчакали секунда, за да мога да ги запиша. Благодаря!

Тя отвори едно чекмедже и извади от там лист и след това започна да записва часовете на полетите, благодари отново и затвори. Погледът й се спря на Майкъл.

- Какво?- Попита тя.

- Нищо. Питам се, дали наистина ще го направиш?!

- Мисля, че да.

- Защо?

- Защото нямам повече сили да стоя и да гледам как се подиграваш с мен. Нямам сили да ти прощавам... Ти не ме заслужаваш, Майкъл. Не заслужваш чувствата ми... Имам нужда да съм далече от теб сега... Ти ми обеща, че поне част от рожденият ми ден ще си с мен, а не успя да го направиш... Аз... Няма значение... Обади й се. Тя сигурно ще чака да те чуе. Има полет за LA след два часа и половина. Малко ще постоя тук... Нали може? Но ти си свободен да...

Тя се разплака. Майкъл ненавиждаше сълзите й. Не знаеше как да ги спира. Те го объркваха, нараняваха, караха го да се чувства зле и безпомощен.

- Анджи... Не плачи! Моля те!

- Имам... Имах рожден ден... Обадиха ми се десетки приятели и колеги, познати... Теб те нямаше до мен. Ти прегръщаше Джоана и молеше безспирно за номера й. Всички в интеренет са го видели. Видели са го и по репортажите на телевизиите, които покриваха събитието... Майка ми може би го е видяла, баща ми... Ти ме унизи на рожденият ми ден, Майкъл. Върви по дяволите!

- Не мисля като теб. Не съм те унижавал. Тя е мой фен и ти казах защо исках телефона й.

Анджелика просто кимна и сведе глава, а малко след това скри лицето си в дланите си.

- Няма да ти позволя да си тръгнеш. Чуваш ли ме? НЯМА!!!- Извика Майкъл.- Това, което твърдиш е пълна лудост и го отдавам на прекалено изострената ти емоционалност... Сега върни пръстените на мястото им и никога повече не ги сваляй! Аз те обичам. Обичам така както мога, колкото мога и ти ще трябва да се задоволиш с това, защото на повече любов не съм способен. И не към теб, а към което и да е било живо същество.

Анджелика продължаваше да стои закрила лицето си и мислеше, че всичко винаги се повтаря. Тя не знаеше как да разкъса този омагьосан кръг и как да излезе от него, за да диша с пълни гърди. Искаше да обича както преди, а нещо постоянно й пречеше. Не се познаваше вече, защото силната и независима жена си беше отишла безвъзвратно. Това я плашеше. Къде беше тази Анджелика, която се изправяше срещу всяко потъпкване и неуважение на личността й? Къде беше жената, която обръщаше гръб и дори да болеше продължаваше напред, вярвайки, че хубавото тепърва започва? Майкъл ли я беше превърнал в страхливката, която сега плачеше пред него?

- Анджи?

Тя мълчеше. Нямаше какво повече да каже. Обидата беше заседнала в гърдите й и й пречеше да разговаря.

- Добре- с променен глас каза той.- Искаш да си отидеш? Добре, Анджи. Няма да те спирам. От мига, в който те видях мислех, че ти си жената, която ще бъде до мен завинаги. Прости ми, че така силно съм се вкопчил в това свое усещане. Виждам, че съм сгрешил. Вече го виждам и аз. Ние... Ние сме различни...- той въздъхна.- И това не е проблем за мен. Никога не било. Проблемът е там, че ти не можеш да приемеш тази различност, докато аз я обожавам. Върви си, Анджи и бъди истински щастлива! Аз изглежда не мога да ти дам щастието, от което имаш нужда.

Тя вдигна мокрото си лице и с очи пълни със сълзи прошепна:

- Моето щастие си ти. Как не го разбра?

- Защо не си щастлива тогава?

- Защото те нямам. Губя те в часовете, в които твориш, в които работиш, в които зает с ангажиментите си, в които танцуваш, в които отделяш за децата си, в които ми изневеряваш, в които... За мен няма нищо или почти нищо. Молех те да не искаш от мен да дойда с теб и да оставам сама на рождения си ден, а ти ми обещаваше, че няма да съм сама. Бях сама, Майкъл. Бях и самотна. Бях и наранена... Мен трябваше да прегръщаш, а не Джоана.

Майкъл се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

- Късно е. Вече е късно.

- Искам да знаеш, че този път няма да се извинявам, защото за нищо не чувствам вина. Ако си тръгнеш, Анджи, ще е завинаги. Ще ме боли, но ще те преболедувам. Мога го. Колото до детето ни, да, Анджи, ще се съдим. Моите деца живеят с мен. Мога да те намразя, заради дете и да те накарам да страдаш безутешно. Никакви чувства няма да ме спрат! Никакви!

- Пак ме заплашваш- каза Анджелика и отбранително сложи ръце върху корема си.- Няма да го имаш. Никога!

- Това не е заплаха.

- Ще изчезна и ти няма да ме откриеш.

- Светът е малък за човек като мен, скъпа. Рано или късно ще те намеря, защото няма да спра да те търся.

- Жесток си.

- Не. Не съм.

Анджелика трепереше така сякаш в стаята беше много студено. Не можеше да остава при него и да го гледа нито секунда повече, затова бързо погледна часовника си и след това се изправи и хващайки дръжката на куфара си каза:

- Е, благодаря ти, че поне опита да ме направиш щастлива. Вярвам, че поне малко усилия си вложил. Сбогом и се пази!

Майкъл не излезе от апартамента си и не допусна никой при себе си три дни. Когато най- сетне Франк влезе при него се изплаши. Стаята беше в отвратително състояние, със застоял в нея въздух, от уредбата се носеше Clair de Lune на Клод Дебюси, а Майкъл седеше в сумрака.



- Майкъл?- Тихо го извика Франк.- Какво се е случило, Майкъл?

- Франк, искам да си отида у дома. Отведи ме у дома, Франк, моля те!

В гласът му нямаше живот и Франк потръпна.

.