Повече от чувство 111

"They didn't agree on much. In fact, they rarely agreed on anything. They fought all the time, and challenged each other every day. But in spite of their differences, they had one important thing in common: They were crazy about each other."

Майкъл не можеше да спре да мисли за Анджелика. Тя идваше и си отиваше тихо и само сладките й впиващи се със страховита сила в слабините му стонове, бяха най- силният й говор. Тя не го допускаше в света си и не желаеше да разговаря с него. Отдаваше му се разгулно, а това нейно поведение беше още по- възбуждащо, защото тя беше бременна. Виждаха се най- често в неговия апартамент в LA. Всяко нейно появяване го изстрелваше в различен, паралелен свят и той подчинено- омагьосан присядаше до нея и я попиваше с толкова силно благоговение, че понякога не успяваше да отговори на някой неин въпрос. А тя наистина говореше малко. Просто сядаше и онази вяла усмивка се появяваше на лицето й, но в тези мигове тя излъчваше можещо да събаря стени и препятствия, превъзходство. Понякога играеше и той гледаше захласнат кратките й етюди, с които го предизвикваше още повече.

Анджелика идваше, за да го разпилее сред намачканите чаршафи и след това си отиваше, пожелавайки му приятна вечер. Често плачеше след като тя затвореше вратата, обгърнат от аромата й по завивките и кожата си. Искаше да я спре, да й каже, че вече го е наказала достатъчно и не е нужно да продължава, но разбираше, че ако го направи няма да я види никога повече и приемаше нейните условия, оставайки в раздадената от нея сякаш „ръка” на покер. Трябваше да я задържи. Трябваше да я излъже. Не трябваше да демонстрира никакви чувства. А искаше да й каже толкова много!!! Да й разкаже за децата си, за проблемите си, за страховете си, за любовта си към нея, но не можеше. В тази игра всяка демонстрация на чувства означаваше загуба.

Майкъл си наля още малко вино и отпи бавно от течността, която му помагаше да приема Анджелика в новата й роля по- лесно.

Анджелика приглади косата си и се усмихна на портиера пред сградата. За каква ли я мислеше? Виждаше я много често да идва и да си отива и ако не беше бременна най- логично бе да я вземе за проститутка. Тя се усмихна ехидно, питайки се, дали всъщност няма и мъже, които искат да чукат само бременни жени. „Защо не? Света е пълен с изненади.”, отговори си тя и влезе в асансьора.

Кръста й я скъсваше от болки и изобщо не искаше да е тук тази вечер, но не можеше да се откаже точно сега. Майкъл за първи път беше изцяло неин. Подчинен. Не, че преди не го превземаше и владееше, но сега беше различно. Той я нямаше и имаше. Не знаеше кога ще я загуби и дали ще я загуби. Беше се опитал да я накара да му отговори, но тя само се беше усмихвала. Не знаеше защо държи толкова на нея? Вероятният отговор беше един единствен и тя трябваше много да внимава и да изиграе добре картите си, за да не загуби. Не можеше да си представи да се провали точно в тази битка, защото тя бе най- важната. Майкъл трябваше да се съгласи тя да отглежда детето им и трябваше да го направи без никакви допълнителни клаузи под линията, изписани със ситен шрифт. Щеше да й бъде трудно, по- трудно от всякога, но нямаше да се предаде и докато знаеше как да го манипулира, и докато виждаше как той се разпада пред нея от любов и разкаяние Анджелика беше превъзхождаща го и съумяваща да печели.

Майкъл чу движещият се асансьор и погледът му се отправи към него, за да я види как влиза. Малко след това от него се процеди мека светлина и Анджелика застана в жълтия лъч закратко и после отново падна мрак, когато вратите му се затвориха.

- Защо е тъмно, Майкъл?
 
Гласът й беше най- жадуваното нещо в тежкият му ден.
 
- Не знам. Ще пиеш ли нещо?
 
- Да. Искам малко сок от ананас, ако може.
 
Майкъл се усмихна. Обичайното. Сок от ананас.  

- О, каква изненада! 

Тя седна на обичайното си място и не му отговори. Когато чу как течността се излива в чашата, помоли:

-  Ще му сложиш ли допълнително още едно кубче лед. Устата ми е пресъхнала.

-  Добре ли си?- Попита Майкъл, вземайки третото кубче лед. 

-  Като изключа това, че съм огромна като кит ли? Да, добре съм.

Той й подаде чашата и седна до нея. Обичайно. Тя се усмихна. Обичайно.

-  Как мина денят ти?- Попита той и сложи длан на коляното й.

-  Нищо ново. Тренировка, разходка, пазар, закуска, игра с Айзая, обяд... Защо питаш?

-  Поддържам разговор.

-  Тогава спри. Досадно е. Имам по- добра идея за обмяна на информация.

-  И тя е?

Боже, колко силно и безпаметно го обичаше! Полудяваше от обич. Сърцето й се свиваше на малка топчица и болеше, болеше, болеше... Обичаше тези питащи по детски очи. Обичаше това мило изражение на молба и смиреност. Обичаше тези нежни пръсти. Обичаше този аромат, който я караше да диша дълбоко, за да насити обонянието си до краен предел, за да го запази. Обичаше начинът, по който той бавно се предаваше на зависимостта си да я има, да го има. Обичаше го с всяка молекула, съставяща тялото й. Обичаше въздухът, който дишаха заедно. Обичаше го като в стара филмова драма, в която героите се гледат и иизведнъж мъжът притиска пламенно жената към гърдите си и започва да целува ярко червените й устни, а тя театрално отмята глава назад, прималяваща. Обичаше го като птичка, която е счупила крилото си и само той може да го излекува. Обичаше го трагично и лудо. Той не трябваше да разбира за тази обич. Любовта я правеше слаба и глупава.
 
Тя се изправи.

-  Анджи, недей!

-  Какво?- Повдигна рамене тя.- Ти ми се обади.

-  Нека поговорим.

-  Да говорим? За какво, Майкъл?

-  За нас, Kite.

Тя седна отново и зачака какво иска да й каже Майкъл. Ръката й легна на бедрото му, а пръстите й леко го погалиха по вътрешната му част.

-  Е?

-  Аз... Много съм загрижен за теб и искам да знам какво смяташ да правиш след като бебето се роди. Мислиш ли, че тези отношения между нас могат да се променят към по- добро.

-  По- добро?

-  Да. Искам да кажа да...

-  Какво, Майкъл?

-  Нищо- поклати глава той.

Беше забравил за играта. По дяволите! Бе бил на косъм да се провали.

-  Как е днес, Майкъл? – Дланта й пое слабините му.- Липсвах ли му?

Майкъл въздъхна и затвори очи.

-  Анджи, обичам те!

Тя беше започнала да разкопчава панталона му и след като чу признанието го погледна.

-  Майкъл, не разваляй всичко!

-  Анджи, не ни отива да го правим. Искаш ли да спрем?

Анджелика се отпусна до него и също затвори очи и взе ръката му в своята.

-  Да, искам, но, ако спра... Ако спра... Ако спра ще трябва да си отида.

Тя бавно се изправи и започна да слага шала си. Когато посягаше за чантата си, Майкъл я последва и я спря.

-  Анджи, сгрешихме. Вече няма значение как, колко и защо. Единственото, което има значение за мен е, че не успяваме да бъдем далече един от друг, независимо какво ни се случва.

-  Какво искаш да кажеш?

-  Че това, което се случва в момента между нас не ми харесва и не ми стига.

-  Не можем да имаме друго, Майкъл.

-   Защо?

-  Защо ли? Предполагам, че знаеш. Опитахме и сега единственото, което остава да решим е какво ще правим с детето ни.

-  Но ти знаеш, че въпреки всичко се обичаме. Обичаме се, Анджи.

Тя се усмихна вяло.

-  Това е толкова досадна тема. Обсъждана много, много пъти.

-  Не искам да живея без теб!- Възкликна Майкъл.- Не искам да го правя. Не мога!

-  Мисля, че ще се наложи да спрем да се виждаме. Така ще ни бъде по- лесно да се примирим.

-  Аз не се примирявам. Не съм такъв човек. Аз се боря за това, което желая.

-  Пусни ме да си тръгна, Майкъл. Късно е, а кръста ме боли много и изобщо не съм в кондиция. В деветия месец на бременността си една жена трябва да си почива, а не да прави интензивно секс с бившия си съпруг.

-  Няма да правим секс. Само остани. Моля те! Имам нужда от топлината и аромата ти, Анджи!

Очите му бяха две огромни молещи я нежности. Заливаше я с тяхната кадифена ласкавост и тя знаеше, че е откровен. Разбираше нуждата му, защото я изпитваше по същият начин и усетила как още малко и ще се предаде на призива му, измъкна ръката си от неговата и го помоли:

-  Моля те, недей! Не искай да страдам.

-  Остани! Просто остани, Анджи!

-  Ако си тръгна... Ако остана...

-  Погледни ме, Анджи!

-  Не мога... Трябва да тръгвам. Наистина не мога да остана сега. Искам да си помисля. Искам... 

Тя не довърши, защото имаше нужда да поеме дълбоко въздух. Майкъл все още я притежаваше и тази мисъл я унищожаваше на хиляди мънички парченца. Сбогуването с него по този начин беше мъчително и тя предпочиташе миговете, когато си крещяха и в които можеше да излети вбесена през вратата. Сега бяха тихи и уплашени, че ако разстоянието между тях започне да ги губи един за друг, те никога няма да приближат отново телата си в такава близост. Анджелика не можеше да се проумее за пореден път и затова бавно седна на близкият стол.
 
- Добре ли си, Анджи?- Попита Майкъл с нескрита тревога.
 
- Не. Изобщо не съм добре. Би ли ми донесъл малко вода, моля?
 
Майкъл се загуби и скоро се върна с водата и докато тя отпиваше от нея той не спираше да я се взира в красивата й цялост, разцъфнала пред очите му по най- неповторимия начин на този свят.
 
- Анджи, не мога да те загубя.
 
- Стига вече. Не мога да живея така объркано повече, Майкъл. Ние вече сме разведени и трябва да го проумеем.
 
- Брака няма нищо общо с чувствата, Анджи. Не съм спирал да те обичам от мига, в който те опознах.
 
- Какво искаш от мен?
 
- Да се върнеш.
 
 Да се върна... Къде, Майкъл? Как? Ти изгори всички пътища.
 
- Ще изградя нови. По- здрави. По- сигурни. Научи ме да бъда нормален, Анджи, защото искам да те имам завинаги до себе си. Моля те! Научи ме да живея за двама.
 
- Не мога. Не знам, дали имам сили за повече болка.
 
- Аз няма да те наранявам повече. Ти само се върни при мен.
 
Анджелика се отдръпна от държащите му я ръце и големият й шал се смъкна от едното й рамо, разкривайки голата й плът.
 
- Не мога повече да продължавам с този фарс. Искам те цяла! Ако ти не можеш... По дяволите, не желая проститутка! Искам жена си!
 
- Ти нямаш жена- тихо каза Анджелика.
 
- Не казвай това, Анджелика!!!
 
Майкъл се изправи рязко и бързо започна да крачи из стаята. После спря, погледна я с онзи поглед, с който я караше да се побърква от желание, защото в него прозираше безкомпромисна решителност и каза:
 
- Тогава... Щом така мислиш наистина и щом чувстваш нещата по този начин... Можеш да си отиваш, Анджи. Аз те молих и се унижавах достатъчно.
 
Ами сега?! Къде беше сгрешила? Защо беше загубила контрола върху него? Защо беше поискал повече от това, което винаги му беше стигало? Нова тактика? Боже! Какво щеше да прави, ако излезеше от тази врата сега?
 
- Искам да остана.
 
- Не можеш. Не искам така както ти искаш. Върви си.
 
- Успокой се, Майкъл. Можеш ли? Не знаех, че ме възприемаш като проститутка.
 
- Да се успокоя? Цял месец го правиш. Цял месец... и аз го приемах, очаквайки нещо да се промени. Отказвам да го правя повече. Или ще си с мен както е редно и трябва или не. Последиците от решението си ги знаеш.
 
- Ти ми обеща.
 
- Да, направих го, но преди да започнеш да ме манипулираш. Не съм глупак, Анджелика. Знам какво целиш. Няма да стане! НЯМА!

-  Искаш да съм с теб само, защото това ще е единственият начин да съм близо до детето си? Това ли искаш, Майкъл?

- Кажи ми, че не искаш да си с мен! Кажи ми го!

- Не започвай пак. Нужно ми е спокойствие. Ще съумееш ли поне в последните дни преди да родя да ми го дадеш? Можеш ли? Можеш ли да не ме разстройваш, Майкъл?

Трепереше. Как бе могла да се забърка с човек като Майкъл? Как бе успяла да се заблуди така, че да си помисли, че могат да създадат поколение, което да отгледат заедно? Трябваше да изчака. Сега разбираше напълно Лиса. Къде й беше бил ума? Какво като се обичаха? Какво от това щом не се разбираха, щом се нараняваха като най- големи врагове? Искаше той да й позволи да се грижи за детето си. Нищо повече. Нищо.

- Аз съм добра майка, Майкъл.

- Аз съм добър баща, Анджелика.

По дяволите! Защо си го причиняваше? Защо все още се бореше с нея и се опитваше да я върне при себе си? Тя не искаше да бъде негова. Той я нараняваше. Защо да бъде с него? Сега щеше да я нарани пак и може би тази рана щеше да е най- страшната.

- Няма да ти го дадат. Децата винаги остават при майките си.

- Забравяш, че аз имам далече по- добри условия за отглеждане и възпитание на деца, скъпа. Ще оставим на съда да реши.

- Недей! Ти обеща, че това ще спре! Обеща!

- Излъгах те! Не мога да го изпълня, защото те познавам.

- Моля те, Майкъл! Моля те! Имай милост!

- Съда ще реши. Щом ние не можем.

- Можем. Можем!!! Кажи какво да направя?

Колко по- подъл можеше да бъде? Колко още можеше да я унищожава?

- Нищо не можеш да направиш, Анджи. Аз искам да ме обичаш, но ти не можеш, защото те предадох и ти си прекалено горда да ми простиш. Предпочиташ да загърбиш чувствата си, да ги погребеш само заради това, че аз сгреших. Не искаш да повярваш, че те обичам така както никой и никога няма да те обича. Не искаш да се опиташ да забравиш. Аз имам нужда да те обичам, а ти не ми позволяваш, защото...- Той стисна здраво челюсти и замълча за кратко.- Ти искаш съвършенство. Съжалявам, че не можах да съм такъв. Нищо не можеш да направиш.

Анджелика почувства как губи всяка малка спечелена битка и как Майкъл победоносно си връща позициите.

- Ще се опитам да ти се доверя отново. Дай ми шанс. Дай ми шанс, проклетнико!

Беше лудост. За секунди всичко се беше обърнало на 180 градуса. Тя се молеше. Тази чиста и мила душа, която той беше наранил толкова пъти седеше пред него с очи пълни със сълзи и го умоляваше за благоволение. Не беше ли редно той да е в нозете й и да моли за прошка? Не трябваше ли той тихо да продължава да е склонил глава и да й обещава, че ще прави всичко по слите си, за да изкупи греховете към нея? Защо тя му се молеше? Защо?

- Анджи, стига! Нека се успокоим!

- Не мога да съм спокойна. Ти не знаеш какво е да си майка. Никога няма да го усетиш. Защо искаш да ме наказваш още? За какво? Затова, че те напуснах, защото...

- Моля те, мъничка, моля те, успокой се!- Майкъл седна до нея и я прегърна.- Аз съм виновен. Аз. Ти само се успокой!

- Не мога. Ти искаш да го вземеш.

- Аз искам и теб, Анджи! Знаеш какво изпитвам към теб и то никога не се е променяло. Никога. Искам да си с мен.

- Защо? Кажи ми защо?

- Защото с теб дишам по- лесно. Защото с теб живота ми е завършен. Лесно е, Анджи. Просто е. Защото те обичам.

- Това не ми стига.

- Напротив. Нищо друго няма значение. Любовта е всичко, от което се нуждаем от мига, в който идваме на този свят до мига, в който го напускаме.

- Да, но тя трябва да се доказва, а не да се хвърля като пясък в лицето и от нея да боли. Не искам повече болка. Не мога да живея с болка занапред. Аз заслужавам щастие. Вярвам, че го има и няма да се откажа, докато не го открия.

- Не си ли щастлива, когато те прегръщам, Анджи?

- С теб е различно. С теб боли.

- Защо? Аз съм ти роб.

- Защото никога няма да си само мой. Мислиш си, че си ми роб. Не си. А и аз не искам да бъдеш. Искам... Няма значение, Майкъл. Вече е време да спрем. Имаме проблем и, да, ще го решим в съда. Нямаме друг избор, защото никой от нас не се задоволява с малкото.

- Това ще убие един от нас.

- Знам. Мислиш, че не искам да бъда с теб, нали? Искам и винаги ще жадувам за теб, но колко години се опитваме да се приспособим, а не успяваме. По- добре е да потърсим спокойствие другаде. Заедно сме като две мощни бури, който се срещат и се помитат. Не ми останаха сили. Не мога.

Анджелика се изправи бавно и с усилия, а Майкъл продължаваше да държи ръката й.

- Не си отивай, Анджи.

- Трябва. Ще се видим... Предполагам, че ще ти се обадя, когато започне раждането. Няма да те лиша от това да присъстваш.

Майкъл се изправи и осъзнаваше, че е загубил играта.

- Не тръгвай. Остани. Искам да останеш. Без теб въздухът не е същият.

- И без теб... Но трябва.

Тя излезе, а той остана да гледа след нея с опустели очи.

Не плачеха. Беше прекалено лесно да леят сълзи. Боляха. Боляха с небивала сила и крещяха с пълно гърло, но вътре в себе си. Раздираха се, погубваха се във виеща самота и се чувстваха безпътни и по- самотни от всякога. Кой казва, че любовта побеждава винаги? Лъжец!