Повече от чувство 92

Дъжда се сипеше на ситни капчици и по- скоро приличаше на прашец, но продължаваше да вали вече от около два часа и караше Анджелика да се чувства още по- напрегната, заради, изненадващата му поява. Улиците бяха мокри и въпреки че из целят град се носеше пленителният дъх на пролетта, тя не спираше да нервничи и да кара майка й да внимава как да се отнася с нея, за да не я предизвиква.

- Анджи, всичко ще бъде наред, мила. Не е нужно да се тревожиш толкова. Това все пак е само една рокля.

- Трябваше да послушам Майкъл! Той се оказа прав, но понеже аз съм инат реших, че пак трябва да му се противопоставя. Остават само 3 седмици до сватбата, а аз все още нямам рокля. Как да не се тревожа?! Ами, ако и днес не харесам нищо?

- Сигурна съм, че ще намерим! Спри да бъдеш негативна и се усмихни!

- Не мога! И този глупав дъжд допълнително ме изнервя.

Елвира се усмихна и погледна навън през стъклото, а спомените й я върнаха към дните около подготовката на собствената й сватба. Тя не можеше да изживее отново трепетното вълнение предхождащо това така важно събитие, променило напълно живота й, но знаеше, че избора на сватбената й рокля се бе оказал един от най - трудните в подготовката за големия ден. Коя млада жена не искаше да изглежда главозамайващо на този празник на любовта? Коя жена не мечтаеше за този ден от малко момиченце и не съграждаше във фантазиите си небивала красота, сред която тя да блести с прелестта и щастието си?! Елвира не познаваше такава. Анджелика винаги бе била суетна и въпреки че външният й вид не бе имал нужда от много усиля, за да изглежда почти перфектно, тя трудно се примиряваше с нещо, което имаше и най – незабележимият дефект или не отговаряше на критериите й за естетика. След два дни, през които те бяха прекарали в пробване на много рокли, Анджелика се чувстваше напълно обезверена и сякаш губеше преценката си, объркана в многообразието на моделите, които й предлагаха. Красивата й външност и пропорции бяха награда за всеки консултант в магазините, но те не знаеха с колко взискателен клиент им предстои да се справят. Ако тя не одобреше детайл, роклята моментално беше отхвърляна и Елвира вече не съумяваше да й се противопоставя и да изказва мнението си, защото Анджелика започваше да реагира агресивно, обвинявайки я, че не й помага или че не вижда дефектите. Вечерта тя беше плакала и само благодарение на Майкъл ситуацията бе била овладяна. Той й беше обещал, че ще има роклята, за която си мечтае, независимо по кой начин ще трябва да я получи.

- Мамо!!!

- Да?

- Не ме ли чуваш?! Пристигнахме.

Докато слизаше, Елвира си помисли, че кошмара отново започва и се помоли най – сетне дъщеря й да намери, онова, което иска.

Записаният й час за „Kleinfeld” беше нарочно оставен за последен, защото Анджелика знаеше, че ако не успее да си хареса рокля и в него трябваше да сведе глава пред Майкъл, да признае, че е бил прав и да намерят дизайнер, който щеше да осъществи идеите й.

След като консултантката не след дълго разбра, че пред нея стои една много претенциозна клиентка на помощ й се притече и управителя на магазина. Не, Анджелика не искаше нищо специално или скъпо. Тя искаше рокля, която, когато се види в нея да не иска да пробва друга и да не събужда колебания в нея. Не държеше на скъпоценни камъни и перли, на брилянтно изработени, финни дантели… Не. Тя искаше НЕЙНАТА рокля, която беше сигурна, че ще я познае за секунди. До сега, а беше пробвала вече три, само една я беше накарала да се вгледа по- настойчиво, но все пак нещо в нея я беше накарало да я отхвърли.

Елвира влезе в стаята за преобличане, седна на един от столовете и попита:

- Анджи, кажи ми, какво точно искаш?

- Колко пъти да ти обяснявам, мамо?! Искам МОЯТА рокля. Това е. Може да е най – простата и обикновена, но искам да почувствам, че е тя.

- Какво не хареса на последната, която пробва? Беше точно това, което търсиш.

Анджелика въздъхна и седна до майка си.

- И на теб ли ти беше така трудно да избереш?

- Беше ми трудно, но не помня да съм била толкова взискателна… Миличка, роклята е важна и знам, че всяка булка иска да е с най – прекрасната на сватбата си, но дори и с обикновена дреха Майкъл ще продължава да те обича.

- Не се опитвай да ме успокояваш! Няма да се примиря. Разбираш ли? Ако вече съм станала досадна, можеш да си тръгнеш.

- Няма да си тръгна, ангелче. Искам да се успокоиш. Поеми дълбоко въздух и ще пробваш, докато не се измориш или не намериш твоята рокля. И аз ще бъда до теб и двата случая.

- Извинявай, мамо! Знаех, че ще е трудно, но идея нямах, че ще е така. Обещавам да не съм нервна. Имам и друг вариант, който трябваше да приема още в самото начало. Мразя, когато почти винаги той се оказва прав!

Следващите две рокли объркаха Анджелика, защото тя хареса и двете. Не спираше да се колебае и да се пита, коя да избере?! С помощта на майка си, от която отчаяно изпита нужда точно в този момент тя най – сетне реши коя да купи и в мига, в който напуснаха магазина и се качиха в колата Анджелика въздъхна и се разплака. Елвира я прегърна и я остави да излее цялото напрежение, което я бе обзело през последните три дни. Тя познаваше добре дъщеря си и знаеше, че сега след като бе направила избора си нищо нямаше да е в състояние да я накара да изпита колебание и затова бе безкрайно учудена, когато я чу да пита:

- Не трябваше ли да взема другата?

- Не, скъпа. Тази е твоята рокля. Тази и никоя друга на този свят.

- Сигурна ли си? – Недоверчиво попита тя.

- Напълно. Толкова си красива в нея, че едва не се разплаках, докато те гледах.

- Дали и Майкъл ще я хареса?

Елвира се усмихна, защото искрено се наслади не неподправеното желание на дъщеря си да бъде харесвана от любимия си. Желание, което имаше всяка влюбена жена.

- Да, Анджи, сигурна съм, че ще я хареса.

- Не знам. Той е доста претенциозен, когато става въпрос за външния вид.

- И трябва да бъде – продължаваше да се усмихва Елвира.

- Защо не го послушах?! Можехме да се венчаем без цялата тази никому ненужна официалност.

- Един ден, когато времето отмине ще сядате и ще разглеждате албума си със снимки, ще гледате записите от този ден и ще си спомняте колко сте били развълнувани. Всяка жена иска сватба като в приказките, мила. Ти не си пожелала нещо неестествено.

- Да, но той… Знаеш ли, онзи ден си говорехме много сериозно и аз се съгласих с него да не избързваме да обявим, че сме женени. Той е под голямо напрежение заради албума и не би искал излишен шум около името му. Трябва да остане фокусиран върху работата си, а научат ли за брака ни, медиите ще ни подложат на кошмар.

- И кога ще е най – удобния момент да го обявите? – Попита Елвира.

- Не знам. Може би след като издаде албума си. Не знам, мамо. Искрено се надявам да успеем да запазим това събитие само за нас и за най - близките ни. Поне засега.

- Няма ли да ти е неприятно, че вече си негова съпруга, а си принудена да криеш това, да продължаваш да криеш и себе си, дори?

- Не. Аз свикнах, мамо. Не е важен статуса, с които ще се представям пред хората. Важни са нашите отношения, които напоследък, благодаря на Бога, са много хармонични. Скоро не ме е карал да изпитвам съмнения или колебания. Много се старае и аз съм му благодарна, защото е безумно зает и уморен… Обичам го!

- Дано не съжаляваш за решението си.

Елвира разбираше само до някъде изложените доводи на дъщеря си. За нея връзката, обвързаността и споделянето на любовта с останалия свят не беше нещо, което трябва да остава забулено в мистерия и догадки. Тя бе съгласна, че Майкъл беше огромна звезда и начинът му на живот нямаше нищо общо с този, който тя имаше, приемаше факта, че заради тази своя невероятна популярност той и близките му трябваше да търпят редица негативи, но не можеше да си представи, че дъщеря й ще бъде негова законна съпруга, но ще продължава да остава невидима. Елвира се страхуваше, че един ден Анджелика няма да издържи на това и ще страда, защото познаваше нейната гордост, която в мигове на гняв можеше да изтълкува тази „спогодба” като обида.

- Не, няма да съжалявам – отрече Анджелика.

Щом вече бяха в хотела Анджелика пожела отново да облече роклята и двете с майка й обсъждаха какви бижута биха й подхождали, когато се чу детска глъч. Секунди след това вратата се отвори широко и през нея тичайки и смеейки се влязоха и трите деца. Малко по – отдалече се чу гласа на Майкъл и още преди Анджелика да каже нещо Елвира бързо стана и излизайки, затвори вратата след себе си.

Принс, Парис и Айзая бяха замлъкнали и с широко отворени очи наблюдаваха Анджелика, която искаше да ги прегърне, но предполагайки от къде се връщат се опитваше да удържи желанието си. Но тя не бе планувала реакцията на сина си, който след първоначалната изненада бързо се приближи към нея и преди тя да каже: „Айзая! Не!” той я обгърна през бедрата, положи глава върху снежната белота на роклята и собственически каза:

- Това е моята мама!

Анджелика знаеше, че няма как да го накара да се отдръпне от нея в споходилия го порив на нежност, затова извика:

- Мамо!

Майка й влезе, усмихвайки се и след като видя как внука й обгръща Анджелика, веднага разбра необходимостта от бърза реакция.

- Знам, че е малко вероятно да ме изцапа, но, моля те, изведи ги от тук!

Най – трудно излезе Парис, която след като се беше отърсила от изненадата да види Анджелика облечена по този начин не спираше да пита: „Джи, ти принцеса ли си? Джи, много си красива!”, а големите й сини очи оставаха широко отворени и усмивката не слизаше от лицето й.

Елвира успя да ги изведе от стаята, а Анджелика чу бързите, тичащи стъпки и вика на Парис:

- Тати, Джи е много красива! Тя е принцеса, тати... като Снежанка!... Неее, по – красива е!!! Ела да я видиш!

Тя държеше Майкъл за ръка и настойчиво се опитваше да го изтегли и да го накара да се вслуша в молбите й и сам да се увери колко е красива Анджелика.

- Не, Парис, не трябва да я виждам.

- Тати, ела. Наистина е много красива! – Повтаряше тя.

Майкъл я взе на ръце и сядайки на дивана се опита по най – достъпния за нея начин да й обясни защо не може да я види точно сега, но тя не можеше да приеме доводите му и не спираше да го призовава да се увери в красотата на Анджелика.

Елвира влезе при дъщеря си и я видя да седи на леглото с телефона си в ръце, гледайки с празен поглед пред себе си.

- Анджи?

Тя сякаш не я чу и не й отговори, затова Елвира се приближи и докосна внимателно рамото й.

- Анджи?

Анджелика се стресна и уплашено се извърна към нея. Очите й я погледнаха с неразбиране и тя със глух глас, каза:

- Мамо, моля те, би ли извикала Майкъл?! Трябва да говоря с него.

Елвира кимна и преди да излезе от стаята се извърна и видя как дъщеря й нервно и с треперещи пръсти прокарва длан между косите си и истински притеснена напусна спалнята, за да побърза да извика Майкъл, от когото Анджелика видимо се нуждаеше много.

Докато влизаше, Майкъл се усмихваше и веселият му глас, иззвъня в тихата стая:

- Вече нямам търпение да те видя със сватбената рокля. Парис твърди… Анджи?! Добре ли си?

Изплашеният й поглед му отговори много преди тя да успее да каже нещо и затова той бързо седна до нея и я прегърна.

- Какво има, миличка? Кажи ми.

Най – сетне Анджелика разруши стената, зад която се бяха блъскали страховете й и очите й бързо се напълниха със сълзи, които започнаха да се търкулват по лицето й.

- Анджи! Кажи ми!

- Прегърни ме по – силно, Майкъл! Моля те!

Тя прехвърли крак над бедрата на Майкъл, седна в него и обви ръце около врата му, склонявайки глава на рамото му.

- Хей, кажи ми, какво има! – Не спираше да я моли той.

- Той е мъртъв…

- Кой е мъртъв, Анджи?! – Уплашен я попита Майкъл и се опита да се отдръпне от нея, за да види лицето й, но не успя.

- Убили са го…

- Анджи, искаш да получа инфаркт ли? Кажи ми кой е мъртъв!

- Убили са го по време на сбиване и Еди каза, че боят е бил предизвикан умишлено – продължаваше да говори с недомлъвки тя.

- Погледни ме, Анджи! – Помоли я Майкъл

Тя се насили да го погледне и въздъхна.

- Сега ми кажи за кого говориш!

- Алекс… Алекс е мъртъв… Убили са го в затвора.

- Какво?!

Майкъл усети как изпитва смесени чувства при тази информация и как ужасен настръхва. Анджелика продължаваше да се притиска към него и имаше нужда от това да я успокои, но и самият той беше не по- малко шокиран и стресиран от новината, която тя му бе поднесла.

- Аз… съм виновна – каза Анджелика.

Този път Майкъл успя да се отдръпне назад и да я погледне изумен.

- Какви ги говориш, Анджи!?

- Ако не го бях наранила той нямаше да катастрофира, Майкъл и може би…

- …И може би щяха да наранят нас или децата ни. Не си виновна, Анджи. Виновни са само онези, които са го сторили.

- Страх ме е, Майкъл. Ами, ако поискат да навредят и на нас?

- Няма страшно. Няма – каза Майкъл като звучеше така сякаш се опитва да убеди сам себе си.

В мислите на Анджелика беше пълен хаос и тя непрекъснато си спомняше случката в хотелската стая. Застигаше я гласа на Алекс, обидите му… Тя сякаш отново виждаше бликащата кръв от бедрото му и ужаса от преживяното не спираше да се връща.

- Той вече беше ли осъден, Анджи?

- Не знам, Майкъл, не знам… Как е възможно? Защо? Той беше противен човек, но… смърт… Колко наркотик намериха в Невърленд?

- Недей, скъпа. Не искам да говорим за това. Моля те!

- Кажи ми!

- Не знам. Не ме интересува. Искам да се успокоиш и да се усмихнеш. Чуваш ли?

- Ти спокоен ли си? – Погледна го тя.

- Да. Всичко е наред, мъничка. Спри да мислиш за него. Недей!

Майкъл я лъжеше. Не беше спокоен и нямаше да бъде, докато не се увереше, че сигурността им е гарантирана. Трябваше да се обади на няколко места и да поиска засилено присъствие на властите на реда или ФБР около тях за известен период от време и знаеше, че то ще им бъде осигурено. Беше напълно запознат колко и какво бе било укрито в Невърленд и разбираше съвсем ясно гнева на онези, които бяха убили Алекс. Мафията не прощаваше, а той индиректно бе замесен в тази лудост и сега се страхуваше не по- малко от Анджелика за сигурността на семейството си.

- По дяволите!!! – Изруга Анджелика. – Няма ли най – после всичко това да свърши? Искам спокойствие, защото усещам, че ще полудея, ако още нещо се случи… Кенет ми губи цял месец времето в напразни обещания, къщата ми все още няма наематели… Алекс е убит и не знам, дали убийците му няма да решат да отмъщават и на нас… Подготовката за сватбата ме притеснява, защото искам всичко да одобря лично… Ти си толкова зает, че почти не те виждам… Искам спокойствие. Много ли е?

- Анджи, успокой се! Всичко ще бъде наред. Обещавам ти!

Майкъл я прегръщаше и успокояваше така както го правеше, когато децата му се разстроят и привидно спокойният му глас я караше бавно да игнорира неприятните мисли и да се чувства малко по- добре.

След около 10 минути, през които тя почти не говори, Анджелика се отдръпна от обятията му и го целуна.

- Майкъл, имаш ли представа какво съкровище си?

- Да – усмихна се той.

- Не. Аз те питам съвсем сериозно. Мислила съм понякога, докато те слушам или гледам, че ти по един необясним начин твориш магия само с присъствието си. Лекуваш всички около себе си.

- Стига, Анджи! Аз само се опитвам да не позволявам на нищо негативно да се задържа задълго в мен.

- Как успяваш? Научи ме.

- Научих се и все още се уча.

Разговора им се премести върху плоскостта на философията, която Майкъл изповядваше и върху всички уроци, които бе запомнил от живота и от мъдростта на хората. Неспирният му стремеж да чете и да общува с много духовно извисени личности го беше накарал с течение на годините да изгражда своята собствена философия и тя беше заработила в негова полза.

- Ако позволя на всичко лошо да остава в мен, ако му дам правото да ме разяжда аз ще бъда свършен за дни. Преминавам през толкова много омраза, завист, сервилност, двуличие и злоба, че всеки ден за мен е борба и не мога да се оставя те да ме побеждават. Вярвам в доброто у човека. Търся го и след това се концентрирам само върху него.

- Искам да съм като теб.

- Можеш. Стига да поискаш. И, знаеш ли, че понякога успяваш. Ето днес плачеш за Алекс, а той ти стори само злини.

- Не знам, дали плача за него или от страх, че нещо може да се случи и на нас?!

- Нищо няма да ни се случи, Анджи. Ние не сме част от тази картина. Нашата е друга.

- Дано си прав. Моля се да си прав!

Телефона на Майкъл иззвъня между тях и той дълго го игнорира преди да каже:

- Извинявай!

Анджелика реши да използва момента, за да се облече, защото новината за убийството на Алекс я беше сварила точно, когато бе съблякла сватбената си рокля и тя до сега бе стояла само с бельото си. Тя преминаваше покрай Майкъл, който крачеше из стаята, докато говореше, но точно тогава ръката му я спря и тя се извърна да го погледне изненадана. Той оставаше съсредоточен в разговора си, но я придърпа към себе си, леко я притисна към гърдите си, а ръката му я обгърна през кръста. Анджелика се усмихна и оставайки с гръб към него сложи длани върху неговата. Тя обожаваше миговете като този, в които той въпреки съсредоточеността си върху работата си й показваше, че продължава да мисли за нея.

- Само секунда – каза Майкъл и миг след това Анджелика усети устните му да се плъзгат по врата й.

Анджелика отново се усмихна и погали ръката му.

- Обичам те! – Тихо й прошепна той.

- И аз те обичам!

Майкъл я целуна още веднъж по рамото и след това без да я пуска продължи да говори.

- Не, не… След седмица заминаваме… Да?... Не знам. Може би. Виж, ще поработим и ще преценим… Нека да го чуя… Кога? Днес ли?... Добре. Ще съм там след около час и нещо. Може и да си прав, но искам да чуя. Добре. До скоро. Чао.

Анджелика видя как телефона му лети и се приземява върху меките завивки на спалнята и веднага след това усети как Майкъл я завърта с лице към него.

- По дяволите, Анджи, как го правиш?

- Кое?

- Не успявам да се владея, когато си близо…

Анджелика само му се усмихна и го целуна, а той тихичко издаде онзи  гърлено - носов звук, който тя толкова много обичаше. Крака му се пъхна между нейните и движението му я накара да въздъхне. Майкъл я целуваше бавно и много нежно, а една от дланите му скрити в гъстата й коса се спусна по тила й и изкушаващо започна да го гали. Пръстите й се впиха в гърба му и той целувайки я се усмихна, казвайки почти без да отделя устни от нейните:

- Харесва ли ти да те докосвам така, скъпа?

Анджелика не му отговори и забравила, че от другата страна на вратата са децата им, Грейс и майка й простена силно, защото Майкъл не спираше да разгаря желанието в нея. Той познаваше всеки милиметър от тялото й, всяко настръхващо я от удоволствие място и за секунди и с безпогрешна точност го откриваше и с гальовна мекота го нажежаваше до пламтящо зарево.

Майкъл знаеше, че не бива да започва тази игра, защото вероятно нямаше да успее да я довърши, но Анджелика беше неустоима. Следите от болката и страховете й все още блестяха по тъмните й мигли и те, влажни, го призоваваха да ги изсуши със страстната си любов. Тялото й го привличаше с магнетичната си, омагьосваща сила и го караше да желае да проследи отново и отново всяка частица от него.

Майкъл се отдръпна от нея и очите му се заковаха на подпухналите й устни, които вече аленееха от поглъщащата им целувка. Анджелика повдигна бавно клепачи и лешниковата им омая го накара да въздъхне и поемайки лицето й в дланите си, отново да се потопи в разтапящата се меденост на изпълващата го страст по нея. Сега я целуваше като обезумял и нямаше спасение и насищане. Пиеше жаден от нея и оставаше ненапит. Всяко нейно движение и въздишка, извикваха пак и пак онези цветни кръгове пред очите му и той се предаваше безпомощен и обсебен.

- О, Боже… - възкликна Майкъл, когато усети как дланта на Анджелика се плъзга по слабините му. - Недей, Анджи, недей!... Боже… Моля те!

Анджелика го погледна и занемя пред разкрилото се пред очите й. Обичаше го! Не защото сега той изглеждаше загубен и тръпнещо подвластен и очарован или защото цялото му лице беше стон, а защото не можеше да спре да мисли, че той е отговора на всички нейни въпроси.

- Аз… Аз… Съжалявам, Анджи! Не трябваше да… Господи, колко си сладка!

Майкъл отново я притегли към себе си, неуспяващ да овладее безумния си стремеж да я вкусва. Тя оставаше като глина в ръцете му и той неутолимо я ваеше с наслада. Анджелика се разливаше пълноводна и богата в обятията му, даряваше го с райските си сочни плодове и нямаше пощада и нямаше сила, която да спре дивия му стремеж да я притежава и завладява.

Майкъл избута Анджелика към стената и изправяйки ръцете й нагоре впи устните си в подмишницата й, а едната му ръка повдигна крака й. Той се триеше като обезумял в нея, вкусваше я, а тя вкопчила ръце в косите му, затворила очи тихо простенваше, вече усещайки осезаемо надигащата се вълна на силна възбудата. Устните й се впиха във врата му и аромата му я блъсна с неподозирана сила.

- О, Майкъл! Боже мили! – Възкликна тя на свой ред.

После Анджелика отново се потопи в миризмата на сладки подправки и портокалови цветове, които насищаха обонянието й я караха да се опитва да открива още от загадъчните нюанси на пленителния му аромат. Докато се омагьосваше от парфюма му, между бедрата си тя усещаше как Майкъл блъсва и плъзга твърдостта си и подчинена на първосигналното и праисторическо желание без да мисли за обстоятелства и невъзможности, бързо започна да разкопчава дънките му.

- Недей, мила… - изхриптя той, но след това бързо предал се, добави - Не, не спирай, защото… Господи!

Пръстите на Анджелика нежно обхващаха тръпнещият му член, който сякаш се беше превърнал в кост и тя прехапа устни, а после шепнейки, запъхтяно каза:

- Искам го в себе си! Искам го!

Майкъл, въпреки лудостта знаеше, че грешат и че не биваше да стигат до тук, но вече бе късно. Дяволски късно. Не можеше да спре сега, защото, ако не почувстваше как тя става едно цяло с него, как го поема сатенено гладка в лоното си, щеше да полудее. Ръката му отмести встрани бельото й и той леко свивайки коленете си започна да усеща как тя отваря вратите си за него и той нахълтва в уробата й, като античен завоевател, препускащ на огнен жребец.

Анджелика се повдигна на пръсти, а Майкъл, продължавайки да придържа крака й го повдигна още по- високо, леко разтваряйки го.

Обезумяла от усещането на Анджелика й идеше да крещи, но една мъничка частица трезв разум я караше да възпира желанието си и само да диша учестено, докато държеше Майкъл здраво за раменете, прокарала ръцете под мишниците му.

Очертанията на стаята бавно се загубваха и за двамата и сред тишината й се чуваше само свистящия въздух, излизащ от гърдите им и звука на сливането им, който скоро от ритмичен се превърна в лудешки забързан.

Аджелика се предаде на усещането и мъчението да не може да го изрази докрай гласно, накара очите й бързо да плувнат в сълзи и те да започнат да мокрят запаленото й от възбуда лице. Тя имаше чувството, че са я поставили на клада, защото по цялото й тяло сякаш неумолимо пълзяха огнени езици, които я горяха неумолимо. Разкъсващата я сладост я караше едва да се удържа на крака си и тя търсеше упора в Майкъл, който също като нея бе подвластен на разтърсващия със силата си споделен момент.

- Близо ли си, скъпа? – Изхриптя той в ухото й.

Дъха му и гласа му изпратиха до мозъка й хилядите си импулси и те се втурнаха обратно по цялото й тяло и завибрираха там, където те двамата се превръщаха в едно цяло.

- Много близо – задъхано му отговори тя и стисна косата му, а един кратък стон се изплъзна от гърдите й.

Сякаш чак тогава Майкъл усети как тя едва успява да стои изправена и бързо я повали върху леглото. Той тихо изръмжа и продължи да галопира в нея, докато тя го обгръщаше с длани и бедра, изнемощяла от дивия му бяг, но толкова разтърсващо възбудена.

И в един миг той видя как тя застива и веднага след това усети пулсиращите спазми, които го обгръщаха и сякаш го целуваха. Тя беше заровила лице в завивките и се чуваха само едни тихи, но толкова красноречиво говорещи за състоянието й стонове.

Веднага след като талазите отшумяха Анджелика го прегърна и целувайки го, прошепна:

- Обичам те!

- О, скъпа моя!

Майкъл не можа да каже нищо повече, защото една огромен, взривяващ с мощта си прилив на желание да стигне края на лудешкото си препускане го завладя и той, притискайки Анджелика пътно до себе си започна отново да се плъзга бързо в обгръщащата й го влага, докато не изригна в нея и не смеси в едно цялата им любов, стремяща се към въплъщение.

- Боже! – Възкликнаха и двамата почти едновременно, а след това се разсмяха.

Анджелика се гушна в Майкъл и се остави на рисуващите му пръсти по кожата й да й носят спокойната отмала. Тя го погледна, а той беше затворил очи и изглеждаше сякаш е отишъл някъде далече и на свое собствено място. Гласът му я изненада:

- Трябва да ходя в студиото, а е така хубаво да съм до теб.

Анджелика не му отговори, а се притисна още по- плътно до него. Сега парфюма по кожата на Майкъл ухаеше по – силно от преди малко, защото аромата му излъчваше някои от своите по- недоловими нотки, които, смесвайки се с неговия собствен мирис го превръщаха в още по- притегателен за обонянието й. Тя пъхна ръка под ризата му и лепкавата му, все още влажна кожа я накара да го пожелае отново, но този път искаше да може да чувства плътта му, да я докосва и вдишва.

- Аз наистина трябва да стана – убеждаваше сам себе си Майкъл.- Кажи ми да стана, Анджи. Изритай ме от леглото.

Тя се усмихна и повдигайки се на лакът покри лицето му с гъделичкащи го къдрици и след като го гледа изкусително и съсредоточено се наведе, целуна го, а той въздъхвайки я прегърна.

- Анджи, искам да ти обещая нещо, защото, когато дам думата си тя се превръща веднага в нещо, което не мога да не изпълня.

Тя се отдръпна от него и зачака какво ще й каже с любопитство. Предполагаше, че въпреки сериозния вид, който той имаше, Майкъл ще се пошегува с нея и затова следеше много внимателно изражението му.

- Слушам те – подкани го тя.

- Обещавам ти, че след като се оженим ще ти подаря цяла седмица от времето си.

- Ооо! – Възкликна тя. – Колко щедро!

- Не. Говоря сериозно. Никой и като казвам „никой” имам предвид, че абсолютно никой няма да бъде с нас. Само аз и ти. Искам да бъда за кратко свободен от всички ангажименти и приятни и не чак толкова.

- А децата?

- Казах ти, че ще бъдем само аз и ти.

- Майкъл, аз не знам… Няма на кого да разчитам да се грижи така дълго за Айзая.

- А Грейс? – Повдигна рамене той

- Грейс… Не знам. Нека мислим за това, когато му дойде времето. Все още е много рано.

- Обичам да планирам.

- Знам, но…

- Защо не харесваш Грейс, Анджи?

- Не, че не я харесвам, но съм си обещала, че аз ще се грижа за сина си, а напоследък не спазвам съвсем стриктно обещанието си.

- Беше ангажирана.

- Да.

Мислите на Анджелика я върнаха към дните в LA и тя отново усети как я обзема гняв. Кенет беше продължил да бъде уклончив, да се опитва да я избягва, да проваля срещите им и една вечер, когато тя беше разговаряла с Майкъл и той я беше накарал да чувства нуждата от присъствието му около нея като абстинениця, Анджелика се бе качила в колата и без покана и предупреждение беше отишла в дома на Кенет. Той бе бил изненадан от неочакваната й поява и отприщилата се нейна почти плашеща агресивност. След дълги и празни от съществено съдържание обяснения, Кенет все пак бе бил принуден да признае, че се колебае, дали да й продаде отново бизнеса. Оправданието му, че се съмнява, че тя ще се занимава и че ще провали толкова години труд бяха накарали Анджелика да разпали огнените си гени и да не спре да сипе целия си гняв върху него. Тя бе била възмутена от думите му, обидена от недоверието му и разочарована да открие, че приятелят й я предаваше. Кенет й беше казвал, че сега тя би могла да има всичко, което си пожелае и че стремежа й да си върне студиото е само от лакомия – думи, които я бяха накарали да почувства почти физическа болка, след като той ги бе произнесъл. След дълъг спор, все пак те бяха стигнали и до същината на нещата. Кенет искаше два пъти по- висока цена и казваше, че има човек, които му я предлага и той не може да не обмисля кое е по- добро за него и семейството му. Да бъде потъпкано едно приятелство продължило повече от 10 години и да бъде предадено безпрекословно доверие за Анджелика бе бил непосилен удар. Тя беше гледала Кенет с изумен, невярващ поглед, а след това болката в сърцето, която й бе подсказала, че го губи завинаги я беше накарала да се разплаче и с думите: „Ти се опитваш да ме изнудваш? Ти?!” бе излязла от дома му, знаейки, че никога повече няма да го види. Не искаше да чува никого, да споделя, а само да изживее мъката, че бе загубила завинаги един от най – добрите си приятели – човек, на който бе вярвала винаги и безрезервно, на когото бе доверявала толкова съкровени тайни, мечти и радости и болки. Сега той вече гледаше на нея не като на приятел, а като на възможност да спечели пари само, защото знаеше, че има връзка с Майкъл. Нима той не я беше опознал през всичките тези години?! Нима можеше да допусне, че тя ще позволи на мъжа до нея да я подпомага финансово?! Нима предполагаше, че след като тя с човек, който може да я обсипе с благоденствие тя ще стои със скръстени ръце и ще поема подаянията му като безмозъчна кукла, неспособна да прави нищо друго освен да бъде красива?! Безумно силно я болеше, защото беше виждала в Кенет своя по- голям брат и бе имала нужда от неговата упора и подкрепа. Сега той беше превърнал храма на приятелството им в тържище и тя беше безутешна от загубата. Идеше й да отиде до банката, да ипотекира къщата си и да вземе заем, за да му хвърли в лицето исканата сума, но разбираше, че би било импулсивно решение и предвид събитията, които предстояха да се случат в живота й и професионалния й застой в момента тя не може да си позволи този риск.

След това около седмица беше лъгала Майкъл, че всичко върви добре и по план, докато един ден не бе издържала и му беше разказала всичко, а той простичко я беше попитал: „Какво правиш тогава още там, Анджи?” и след нейното мълчание бе добавил: „Ела при мен, за да излекувам раната, скъпа.” Тя точно тогава бе осъзнала, че няма смисъл да продължава да страда по загубата и че ще се наложи, въпреки болката да остави Кенет и студиото в миналото си и да продължи напред. Професията й беше номадска и тя нямаше нужда от нищо друго освен фотоапарат и очите си, с които да вижда красотата и да я улавя.

- Анджи?

- Да?

- Идваш ли?

- Къде?

- Не ме ли чу?

- Не. Бях се замислила.

- Предложих ти да дойдеш с мен в студиото.

- О! Какво ще правя аз там? Нали не искаш да пея?

Майкъл се разсмя:

- Неее! Боже опази! Просто ще ме придружиш. Ще бъде спокойно. Няма да има никой друг освен мен и Теди.

- Сигурен ли си?

- За какво?

- Че искаш да дойда. Може би само ще ти преча.

- Няма да ми пречиш, мила.

- Да, ще дойда. Искам да те видя как работиш. Винаги съм искала… О! Не мога, Майкъл. Обещах на мама да отида с нея до летището, за да я изпратя.

- Тя защо тръгва днес? Не си ми казала.

- Не знам. Вероятно е решила, че нямам нужда от нея повече, което не е вярно. Помолих я да остане, но тя каза, че не иска да отсъства повече от работа. Знаеш ли, имам усещането, че нещо я притеснява и не се чувства комфортно сред нас.

- Какво имаш предвид?

- Не знам точно. То е само усещане. Тук непрекъснато е хаос и постоянно някой влиза и излиза. Тя не е свикнала така. Обича много дома и уюта си и … Не знам. Може и да греша. А и аз я изнервих много с моите изблици. Толкова ми беше трудно да си харесам рокля, че най – вече тя понесе всичките ми настроения и вероятно я уморих.

- Разбирам и съжалявам, ако се е почувствала така както ти предполагаш, но… така живея аз.

- Знам, Майкъл. Не те съдя. Просто тя не е свикнала.

- ОК. Аз вече закъснявам, а ненавиждам това да се случва, затова ще ставам да си взема душ и излизам.

- Добре.

- Няма ли да дойдеш с мен в банята?

- Не сега. Ще вляза след теб – каза тя, а после се усмихна, добавяйки – Не искам да те забавям още.

- Хмм… Не си чак толкова неотразима, скъпа – усмихна се и Майкъл.

- Нима?

Той не й отговори, а смеейки се стана и влезе в банята. След малко Анджелика чу шума от стичащата се вода, а мислите й я върнаха към случилото се с Алекс. Тя не проумяваше факта как е възможно него вече да го няма и за миг изпита облекчение, но след това си каза, че това е грешно усещане, защото страха за сигурността им оставаше. Смъртта му я накара да си спомни и за Енрике и да усети жестоко неговата липса. Искаше да му каже толкова много неща, а него го нямаше. Нямаше никога да може да я посъветва, да я защити… Нямаше го и това беше завинаги. Въпреки че с Раул беше била винаги по- близка и свързана, вероятно заради това, че бяха близнаци и на едни и същи годни, Анджелика никога не бе могла да получи съвет от него. Те, двамата си приличаха прекалено много. Бяха импулсивни, понякога безразсъдни и колкото и да се обичаха винаги бяха търсили мнението на брат си, който за разлика от тях бе спокоен и разсъдлив. Точно затова никой не се осмели да протестира дълго срещу решението му да се запише в армията и да замине за Афганистан. Той беше толкова аргументиран и сигурен в избора си, че дори заплахите на баща им, че няма да го пусне в дома си, ако замине не успяха да променят желанието му да служи на родината си. Анджелика тогава бе била прекалено млада, за да осъзнава грешката му, но в онова време той й беше изглеждал като исполин, като свръх човек, който изпълнява благородна мисия. Енрике й липсваше. Искаше да го види, да го прегърне и да се потопи в миризмата му на цигарен дим. Искаше да бъде на сватбата й. Искаше го жив!

Тя отново плачеше, когато Майкъл излезе и той, въздъхвайки се приближи до леглото, на което тя седнала тихичко хлипаше.

- Анджи, стига вече! Казах ти, че всичко е наред. Няма защо да страдаш така за някой, който ни донесе само неприятности, страх и болка.

- Не плача за Алекс, Майкъл.

- Какво те разстрои така тогава?

- Мислех си за Енрике. Майкъл, искам да чуя гласа му! – Изхлипа тя.

- О, миличка! – Прегърна я той. – Как да ти помогна?!

- Не можеш. Понякога толкова боли, че искам да се нараня. Ако някой, някога ти каже, че времето лекува, не му вярвай. Ние просто се научаваме да живеем с болката.

- Знам, скъпа! Знам.

- Приготвяй се, Майкъл. Не закъснявай заради мен. Аз скоро ще се оправя.

- Сигурна ли си?

- Да. Имам неща, които трябва да свърша, а и ние така неучтиво се затворихме тук, че се чувствам гузна. Не очаквах да премина през толкова емоции.

- И аз – усмихна се Майкъл, а после я целуна. – Наистина закъснявам.

- Тръгвай. Не го карай да те чака.

Майкъл посегна към телефона си и след малко започна да разговаря с Теди и да се извинява, че неочаквани събития са го задържали и че съвсем скоро ще е при него.

После той бързо се облече и скоро след това излезе.

Малко след като Анджелика остана сама на вратата се почука и майка й влезе в стаята.

- Анджи, всичко наред ли е?

- Да. Надявам се. Научих една неприятна новина, която трябваше да споделя с Майкъл, но вече съм добре. Мамо, остани и тази вечер.

- Няма смисъл, Анджи. Аз… Само ви преча и наистина трябва да се върна на работа.

- Мислиш, че ни пречиш? Мамо, ти сериозно ли?!

- Заети сте, миличка. Майкъл с работата си, ти с твоите неща и Айзая. Аз … Трябва да тръгвам. Ако имаш нужда от помощта ми ще остана, разбира се, но мисля, че вече не съм ти необходима.

- Винаги си ми нужна, мамо. И ти и татко и Раул… - тя направи пауза, мислейки си за Енрике – и Спарки. Как е кучето ми?

- Твоето куче? – Усмихна се Елвира. – Питай баща си чие е? Те са като влюбена двойка. Няма такава любов.

- Наистина ли не ви е в тежест?

- Не. Той е прекрасен приятел. Обичам го и не искам да си го вземаш. Нали няма да го вземеш, Анджи?

- При този начин на живот, който водя ще ми е трудно да се грижа за него. Единствения вариант е да го оставя в Невърленд, но няма смисъл, защото, ако не е до мен е по- добре да е при вас.

- Анджи, аз ще отида да довърша опаковането на багажа си. Айзая спи. Преди малко го проверих.

- В колко часа е полета ти. Запази ли си билет?

- Да. Преди малко. В 15:20 излитам, ако няма забавяне.

- ОК. Тогава и аз ще се приготвям, за да дойда с теб.

- Недей. Остани тук. Почини си.

- Мамо! Аз ти обещах. Така проваляш и моите планове. Можеше да ми кажеш, че няма нужда още щом ти предложих да те закарам.

- Съжалявам, че ти провалям плановете. Не съм искала.

- Не си искала, но така се получи. Сега желаеш или не, ще дойда с теб.

- Добре. Не се ядосвай. Стигат ми изблиците ти тази седмица. Защо си толкова нервна, Анджи?

- Няма да го разбереш. Все едно. Ще се успокоя, когато мине сватбата.

- Надявам се. Ужасно избухлива си.

- Знам. Съжалявам, че трябваше да ме търпиш! Напрежението си оказва влиянието. Това е.

Елвира виждаше все още подпухналите от плача очи на Анджелика и искаше да я попита какво я тревожи, но знаеше, че след като дъщеря й не желаеше да споделя вероятно това засяга само нея и Майкъл и затова само се измъчваше в догадки. Дъщеря й винаги бе била вироглава и самостоятелна, но тя я обичаше твърде много, за да не се тревожи за болките, които я връхлитаха.

- Ако е само това то е напълно нормално, но се притесняваш ненужно. Майкъл е значително по- спокоен от теб.

- Той е свикнал да планира и организира много по- големи проекти. Нормално е да е спокоен. Наел е не един, а цял екип от сватбени агенти. Аз не исках, но той не ме послуша. Сега се чувствам някак изолирана от онова, което ще е моят ден. Нямам търпение да дойдем в Маями, за да следя всичко от близо.

- Анджи, Анджи… Обичам те, ангелче!

- И аз те обичам, мамо! Нали всичко ще мине по план? Кажи ми, че ще е така! Че пресата няма да научи и няма да провали този така безценен ден от живота ми.

- Няма, скъпа. Мисля, че Майкъл се е погрижил за това на първо място.

- И той казва същото…

Анджелика се изправи и каза, че ще влезе да си вземе душ, а Елвира я остави сама, за да може и двете да се приготвят за излизането си.

След като Анджелика се раздели с майка си на летището и разговаря с Грейс, за да разбере как е Айзая тя реши, че иска да се разходи сама из града, който беше предизвикателство за нея и бавно я караше да осъзнава притегателната му сила. Случайно или не тя мина покрай „Tiffany & Co” и бързо реши, че иска да влезе. В магазина Анджелика остана 3 часа и щеше да разглежда още, ако учтиво не бяха обявили на клиентите си, че скоро магазинът затваря. Тя си обеща да се върне отново на другия ден и беше убедена, че иска бижутата й за сватбата да бъдат именно от там. Изобилието и прекрасната изработка бяха пленили очите й и тя едва успяваше да се откъсне от красотата и майсторството на цялата бляскава омайност, която я заобикаляше.

По – късно, докато вечеряха само двамата, защото Майкъл се беше прибрал след като децата бяха заспали, Анджелика го информира:

- Майкъл, днес бях в Тифани.

Той се усмихна и без да казва нищо кимна, а тя продължи.

- Питах се, дали си решил какви да бъдат пръстените за сватбата ни?

- Не са ли халки по принцип? – Още по- широко се усмихна той.

- Майкъл! Не се шегувай точно сега. Знаеш колко чувствителна ставам, когато стане въпрос за сватбата.

- Какво искаш да ми кажеш, Анджи? Хареса ли нещо в „Тифани”? Не е нужно да започваш от далече.

- Харесах много неща, – усмихна се и тя – но искам да изберем заедно.

- Е, ти сама разбираш, че не бих могъл да вляза там, дори и за частно посещение и да купувам сватбени пръстени без информацията да се разгласи за секунди.

- По дяволите! Проваляш цялото ми удоволствие. Това е важно за мен.

- Анджи, и за мен е важно, мъничка! Ще видя какво може да се направи, за да успеем да ги изберем заедно.

Анджелика непрекъснато се спъваше в такива препятствия. Той не можеше да бъде на места, на които според нея бяха важни и за двамата, не можеше да й помогне с присъствието си и това я изнервяше допълнително, защото понякога си мислеше, че той никак не се интересува от предстоящото събитие, въпреки съвсем добре да разбираше, че това не е вярно.

- Добре.

Те продължиха да се хранят в мълчание, а Майкъл я поглеждаше за кратко и виждайки сърдитата й, разочарована физиономия се чувстваше много виновен. Да, той знаеше колко важен е сватбеният им ден за нея и съжаляваше, че не може да почувства точно по същия начин еуфорията, вълнението и цялото суетене. За него нямаше значение как ще се случи встъпването в брака им. Искаше да е красиво, но беше по- важно тя да е до него и всичко останало бяха подробности, от които, казано честно той можеше да се откаже на драго сърце.

- Защо ме поглеждаш така? – Попита тя.

- Как?

- Не знам.

- Искам да се уверя колко си ядосана.

- Не съм ядосана, а… Няма значение. Ще изберем по каталог.

- Не е задължително.

- Няма да рискуваме. Прав си. Не мога на никого да се доверя вече. Дори и да е собственика на „Тифани”…. – Тя бутна чинията си напред прекалено рязко и избухна. – Омръзна ми! Не мога така. Разбираш ли? Аз не мога така!!!

- Как не можеш, Анджи? Нали се разбрахме да не съобщаваме на медиите? Какво искаш ти? Кажи ми го, за да знам. Така се лутам. Съгласяваш се, а след това негодуваш. Бъди поне малко праволинейна и щом вземеш едно решение не роптай срещу него.

- Съгласявам се, заради теб. Аз не съм звездата в тази връзка.

- Не е нужно да правиш компромиси заради мен. Не го искам. А, ако моята популярност ти пречи, това е голям проблем. Наистина ми омръзна да ми говориш по този начин. Какво искаш? Кажи!

- Искам да отида утре с теб в „Тифани” и да избера с ТЕБ НАШИТЕ сватбени пръстени.

- Добре. Ще се обадя, за да видя, дали може да се уреди частна визита и да ни приемат сега.

- Да отворят „Тифани” заради теб?

- Аха.

Тя сложи ръка върху очите и челото си и поклати глава.

- Какво сега?

- Знаеш ли? Това е грешка. Шибана грешка. Аз никога няма да свикна с това. Никога!

И тогава тя чу звука. Нещо стъклено се разби някъде и бързите крачки на Майкъл го отдалечиха от нея, докато тя не чу как вратата на спалнята се затвори с трясък.

Анджелика отвори очи и потърси къде беше счупеното и скоро откри следите по стената. Петното от водата се беше разляло и приличаше на малко духче а долу на пода блестяха мъничките парченца кристал. Тя стана от мястото си и приближавайки се и внимавайки някое от стъкълцата да не се забие в босите й стъпала, клекна и започна да събира парчетата от чашата в дланта си. Беше трудно да ги открива, защото те се бяха разпръснали на много далече, но Анджелика упорито ги търсеше, защото се страхуваше някой да не пострада. И през ум не й минаваше да се обади и да извика някой от персонала да почисти пода, защото се срамуваше от постъпката на Майкъл и се срамуваше от причината, която я беше предизвикала. Чувстваше и виновна и наранена, а и неразбрана, но с трезво съзнание усещаше, че никога няма да постигнат консенсус по този въпрос с Майкъл и че тя трябва да се пригоди към начина му на живот. Защо не можеше за нея оставаше пълна загадка. Искаше да може си изясни този парадокс и никога не успяваше да го направи до край. Анджелика разбираше реакцията и гнева на Майкъл, но не можеше да понесе последиците и затова след като изхвърли онова, което беше събрала от пръсналата се чаша, влезе при него в спалнята. Той седеше до прозореца, а в тъмната стая се носеше лирична музика.

- Майкъл? – Опита се тя да надвика гласа, идващ от уредбата.

Той или не я чуваше или не желаеше да й отговаря, затова тя се приближи и застана пред него.

- Майкъл?

Майкъл вдигна очи и тя видя болката и тъгата, в която се къпеха.

- Съжалявам, скъпи! Съжалявам!

Анджелика коленичи и сложи глава на краката му.

- Моля те да ми простиш!

- Мислех, че вече си успяла да ме разбереш, Анджи.

- Разбирам те, Frou – Frou. Просто… Извинявай!

- Не мога винаги да водя война с теб затова, че около мен съществуват хиляди ограничения, които е немислимо да престъпя. Не си ли си мислила колко много искам да отида на едно обикновено място? Да се разходя сам и да оставя това преживяване само за себе си.? Да не крия зад маски себе си и децата си? Не, мила, не е лесно да се опитваш да избягваш стотици протягащи се към теб ръце… Ако искаш да бъдеш с мен ти трябва да приемеш този живот и тези ограничения, а не можеш ли един ден това ще ни раздели. Знам го. Уважавам толкова много свободолюбивия ти дух и точно затова искам да удължа тази твоя свобода. Не си мисли, че е заради несигурност или липса на чувства. Искам целия свят да знае за теб. Искам да знае, че обичам най – прекрасната жена, но се страхувам, че не след дълго ще ме намразиш, защото този неблагодарен свят така ще те задуши, че ти ще молиш за глътка въздух.

- Знам, Майкъл. Знам, но кажи ми какво да правя? Обичам те!

- Питам се кое е по – важно за мен?! Да ме обичаш или да не ме мразиш? И, знаеш ли? Не знам отговора.

- Майкъл! Никога няма да те намразя. Никога!

- Не може да го знаеш, Kite.

- Мога. Това е едно от нещата, които знам със сигурност.

Майкъл започна да гали косите й, а тя отново се отпусна върху краката му, поглъщаща с наслада всяка негова ласка.  


Следва продължение...


Моля, гласувайте и коментирайте главата!