Повече от чувство 93

24 Май 2001 година

Анджелика не беше спала добре и цялото напрежение се изливаше върху нея на талази. Сякаш звуците идваха от много далече и слуха й ги пропускаше и тя оставаше концентрирана само върху собствените си мисли, които също се рееха безпризорни. Наистина ли бе дошъл денят или сънуваше?! Щеше ли да се събуди и да осъзнае, че действителността е различна и нищо от онова, което се случваше около нея не е истина, а само един кратък отрязък от света на Морфей?!

- Анджи! Чуваш ли ме?

- Хмм?

- Не знам къде е тирата ти?

- Кое?

- Къде си, момиче? - Застопориха я зелените очи на Бриджит.

- Тук съм, Бридж.

- Къде е?

- Не знам.

- Не знам не е верният отговор, скъпа. Спомни си.

Анджелика се опита да се концентрира и да съумее да отговори на Бриджит, но не успя и затова безпомощно сви рамене.

- Не може да я няма.

- Какво търсиш, Бридижит? - Попита Елвира.

- Тиарата.

- Ето я.

Като сръчен магьосник Елвира посегна към шкафа, върху който стоеше кутията и я подаде на Бриджит, която извади тиарата от нея и започна да я слага върху косата на Анджелика.

- Какво ви става, момичета? - Попита тя. - Действате сякаш не виждате и, Анджи, моля те, стегни се. Изглеждаш така сякаш след малко ще ти сложат смъртоносна инжекция. Какво е това изражение?

- Мамо, може ли да поговоря с теб? Насаме?

Всички се спогледаха и след това излязоха, а Елвира седна, очаквайки онова, което иска да й сподели Анджелика.

- Кажи ми, мамо, дали постъпвам правилно?

- Какво?!

- Кажи ми!

Елвира взе ръцете на Анджелика в своите, усмихна се и каза:

- На този въпрос можеш да си отговориш само ти и никой друг, ангелчето ми.

- Защо съм толкова объркана?! Никога не съм обичала така силно някого през живота си. Никой не ме е карал да забравям за себе си така както той го прави, а ме е страх. Достойна ли съм за него, мамо? Ще му бъда ли достатъчна или Джоузеф ще се окаже прав?

- Джоузеф?! Какво е казал той?

Анджелика осъзна, че майка й не знаеше за пререканията й с бащата на Майкъл и понеже не искаше тя да научава за тях, продължи да задава въпросите си:

- Аз съм съвсем обикновена, а той е супер - звезда, милионер... Той владее света на музикалния бизнес, той е икона... Боже, коя съм аз? Момиченцето с ожулените колене, което мечтаеше, когато порасне да си купи бял кон. Мамо, не искам един ден да се окажа наранена. Моля те, помогни ми, за да не сгреша. Моля те!

- Анджи, затвори очи.

- Не, мамо, не ми прилагай техниките от сеансите си. Не съм твой пациент.

- Послушай ме, мила. Затвори очи.

Анджелика затвори очите си и нервно попита:

- И сега какво?

- Сега поеми дълбоко въздух. Много дълбоко. Точно така, скъпа. Сега издишай и се опитай да визуализираш хубав момент с Майкъл, в който си се чувствала щастлива. Какво е усещането?

Елвира видя как лицето на Анджелика се отпусна и как на устните й се появи усмивка. Изражението й стана пухкаво и меко, нежно и тя сякаш засия в необикновен блясък.

- Усещането е... Сякаш ме обгръщат ангелски криле.

- Тогава не е нужно да ми задаваш повече въпроси, Анджи. Ти имаш любов. Дали тя ще си отиде зависи от вас двамата с Майкъл, защото е необходимо непрекъснатото й подхранване. Тя не е даденост, а й е нужна грижа.

Анджелика отвори очи, премига и изненадано възкликна:

- Господи, какво ми става? Трябва да побързаме. Не искам да го карам да чака глупаво пред всички, а аз да се бавя. Или искам? - Усмихна се тя.

На вратата се почука и Бриджит подаде главата си, казвайки:

- Не искам да ви притеснявам, но всички вече са по местата си и започват да се оглеждат леееко изнервени.

- Закъснявам ли? - Попита Анджелика.

- Не. Не много. Само с около 30 минути.

- Оооо, не трябва така!! Не бива... Бриджит, ела бързо, за да сложим воала.

Бриджит и другите шаферки се върнаха в стаята, а Елвира излезе, за да извика Силвио, който нервно крачеше из коридора. Тя му се усмихна, а той попита:

- Наред ли е всичко?

- Да. Обичайните страхове. Нищо страшно.

- Ел, толкова съм развълнуван... Моето малко момиченце ще се омъжи...

- Да. Ще го направи - усмихна се Елвира.

След малко тя излезе и зае мястото си в красивата градина, която очакваше само Анджелика и беше се превърнала в трептящо, заредено с електричество тихо жужене на малкото гости, които щяха да присъстват на това така важно събитие в живота на Майкъл и неговата любима. Елвира погледна към него и срещна погледа му, в който прочете хиляди въпросителни и за да го успокои тя се усмихна и кимна с глава, давайки му знак, че всичко е наред. Той също й кимна и повдигна вежди, с което я накара да разбере, че напълно добре познава бъдещата си съпруга и е очаквал колебанията й.

Всъщност, Майкъл се беше страхувал, че тя дори може да отложи сватбата. Напоследък около нея не беше възможно да се доближи човек, който да не бъде попарен от язвителните й забележки. В последния момент тя променяше решенията си за това как трябва да изглежда това или онова и къде да стои. Цветята или й изглеждаха прекалено много или съвсем малко. Потърпевши се оказваха всички - от Айзая до доставчици и сватбени агенти. Тя не прощаваше на никого. Последната вечер, през която бяха били заедно тя му беше казала, че съвсем не е сигурна, че тази помпозност й харесва, че одобрява предвидените захаросани фойерверки и че мисли, че е най - добре да отлетят на някъде двамата и да се оженят необезпокоявани и само пред необходимите 2 или 3 свидетеля. Единствено спокойствието и опита му в осъществяването на грандиозни проекти бяха помогнали на Майкъл да не изпадне в нейното изнервящо състояние. Тя беше под толкова силно напрежение, че той не успяваше да проумее защо така отчайващо се притеснява.

Една вечер той и Раул бяха решили, че е време да я извадят от състоянието й на дразнеща тревожност и на всеки неин опит да заговори за сватбата или за нещо свързано с нея, те отклоняваха разговора. В един момент тя беше попитала: „Вие изобщо слушате ли ме?” и на отговора на Раул: ”А ти казваш ли нещо съществено, за да си правим труда да те чуем?” тя го беше гледала дълго и вероятно осъзнавайки колко абсурдно се държи се беше извинила и бе спряла да ги занимава с това как един от сватбените агенти 1 час се е опитвал да спори с нея, че е по- добре цветята да са само бели, отколкото смес от розово и бяло. После и двамата се бяха смели, когато тя бе взела телефона и беше започнала да се оплаква на майка си.

Майкъл разбираше до някъде оправданията, че не може да не бъде под напрежение, защото иска всичко да бъде идеално и точно така както си го представя. Беше казала: ”Смятам да се омъжа само веднъж и искам този ден да премине без да съм направила компромис с нищо.”

Изведнъж музиката затихна, закратко се чу само смесения звук на разговарящите гости и след това настана тишина и всички извърнаха очи назад. По пътеката уверено и събуждащо умиление, премина Парис, която разпръсна по нея от малка кошничка,  листенца от рози. След това се показа и първата шаферка, а веднага след втората, се появи и Бриджит, която се приближаваше към мястото си, озарена от най – лъчезарната си усмивка, хванала за ръце Принс и Айзая.

Майкъл усети как стомаха му се сви на малка тръпнеща в очакване топчица и в мига, в който музиката засвири „Here Comes The Bride” и всички се изправиха на крака, за да посрещнат Анджелика, той почуства как кълбото се сви още повече и след това започна да се разлива по цялото му тяло. Франк стисна рамото му, а той се извърна бързо и срещна щастливото лице на своя кум, от своя страна му отговори с кратка усмивка и очите му отново се извърнаха, очаквайки да видят бъдещата му съпруга.

- Как изглеждам? – Попита Анджелика.

- Прекрасно – отговори Силвио и й подаде ръката си.

Анджелика хвана под ръка баща си и той усети как тя трепери, погледна я, усмихна й се и попита:

- Готова ли си?

- Да – кимна тя бързо.

- Обичам те, миличка!

- И аз те обичам, тате! – Усмихна се едва Анджелика. – Нека вървим и не го караме да чака повече.

Баща й сложи дланта си върху нейната и я поведе към Майкъл.

Очите му… Очите й… Майкъл и Анджелика се свързваха с тях и никой вече не съществуваше наоколо. Музиката изчезна, а тихата приятна вечер се превърна в бляскав окъпан от зарево ден. Майкъл въздъхна дълбоко, докато обгръщаше с ласкав поглед прекрасната жена, която по- нежна и красива от листенцата на покрито с роса цвете, се приближаваше към него и запленен от вълшебната й омая, прехапа долната си устна, усмихвайки й се, развълнуван.

Анджелика не можеше също да спре да го гледа и загубена в мекотата на излъчващият му толкова много любов, възхищение и захлас негов поглед, също му се усмихна.

Колебанията, тревожността, нервността изчезнаха в мига, в който той пое ръката й в своята и гледайки я с влюбени като на млад хлапак очи, тихо й каза: „Много си красива! Разкошна! Обичам те!”, а след това леко стисна дланта й.

Усещаше го, знаеше го – тя бе единствената. Тя беше онази, която спираше болките, тя беше онази, която го караше да иска да й даде целия свят и световете след него и още по- далечните. Анджелика беше кървавата болка и диво желание, тя беше отговора на всички негови въпроси за любовта. За онази, любов, която те кара да коленичиш и да се молиш никога да не си отива. Любовта, която като слънчеви лъчи се промъква през всяка пора на кожата и не спира да пърха в теб с благодатния си живот. Тя беше реещият се в простора бял гълъб, вихрещият се бързей, зеленото поле с искряща млада трева, дъха на всички сезони, мощта на стихиите… Да, тя беше всичко това, което не може да се опише с думи.

Искаше да му каже толкова много неща, а те засядаха в гърлото й и думите онемяваха. Той беше толкова прекрасен в белия си костюм, с бисерната си, успокояваща усмивка и мекия, шоколадов блясък в големите си красиви очи. Всеки жест й говореше и тя го обичаше и обичаше… Леката ласка на плъзгащият му се по ръката й палец, сигурността, с която държеше дланта й в своята я караха да знае, че никога няма да има друга такава любов в живота си. Подложена на препятствия, наранявана, прокуждана, тя, тяхната огнена обич, тя, тяхната розова, пухкава сладост, тя, гальовно мъркащата им споделеност, се беше изправяла победоносно и беше възкръсвала от пепелта като пламтящ феникс, който сега се рееше в душите им.

Майкъл се извърна, погледна я и понеже видя колко много е развълнувана реши пръв да произнесе своите думи към нея. Той обгърна с очи красивото й лице, което се къпеше в отенъците на прасковена мекота, взе ръцете й в своите и започна:

- Скъпа моя, много хора прекарват живота си в търсене на своята сродна душа и на тяхната истинска любов. Някои хора имат щастието да открият човека, който искрено да нарекат по- добрата част от самите тях, докато останалите прекарват живота си в търсене на този човек и понякога не успяват да го открият. Аз съм истински благословен да прибавя себе си към щастливците, защото те открих. Открих теб. Спомняш ли си първия миг, в който очите ни се срещнаха? От този миг, в който те видях, аз знаех, че ти си единствената за мен, онази, с която някъде дълбоко в себе си знаех, бях убеден, че трябва да преживея остатъка от дните си.

Обичам те, Анджи! Знам, че ти си единствената за мен и че си моята истинска любов. Аз съм щастлив и благодарен, че дойде в живота ми и превърна дните ми в безкраен празник. Аз искам да бъда твоя любовник, твоя спътник и най – добрия ти приятел до края на живота си. И сега, когато си до мен, ти обещавам никога да не те пусна да си тръгнеш. Обещавам ти, Анджи, че аз вярно и неотлъчно ще бъда до теб, независимо през какви бури и препятствия ще трябва да преминем. Обещавам ти да те обичам безпределно, да те подкрепям и да бъда твоята упора във времена на нужда, да те карам да се смееш и да те прегръщам, когато плачеш и да те уважавам, така както само ти заслужаваш на този свят. Обичам те и това е за вечни времена!

Ръцете им се държаха, а тя, развълнувана да чуе обещанията му, усещаше как вълнението взема връх и как очите и се изпълват със сълзи. Все пак, Анджелика успя да се овладее и да не се поддаде на силната и завладяваща емоция и първоначално гласа й трептящ и тих, прозвуча в омагьосаната тишина наоколо:

- Майкъл, веднъж ти ми каза, че се страхуваш да остарееш. Тогава ти ми каза, че да остарееш означава да си самотен и че това те плаши. Но, скъпи, аз искам да остарееш, да остарееш с мен. Искам да виждам всяка малка бръчица по лицето ти, която ще отпечатват годините, всяка бяла нишка, която ще се появява в косите ти, защото, мили мой, за мен ти ще бъдеш най- красивият, дори когато лицата ни остареят и косите ни посивеят. Не трябва да се страхуваш, че ще бъдеш сам, мой любими, защото аз ще бъда до теб. Остарей с мен, любов моя! Обещавам ти, че ще те обичам вярно и всеотдайно, че ще се грижа за теб с цялата своя нежност, че ще те подкрепям във всяка стъпка по пътя ти и ще уважавам нуждите ти. Заклевам се, че през всяка секунда на дните, които ми остават, аз няма да спра да те обичам, така както никой и никога няма да те обича!

Емоцията беше завладяла всички присъстващи. Начина, по който Майкъл и Анджелика се вричаха един на друг, думите изречени с толкова силно чувство, очите им, които блестяха, окъпани във възхищение, че споделят този миг, тяхната искреност и неподправеност и усещането, което оставяха, че няма никой друг около тях, караха всеки да се просълзи и понеже на сватбата нямаше случайно присъстващи, а само най – близките и скъпи за тях хора нямаше как да емоциите да не надделеят.

Майкъл имаше чувството, че я целува за първи път и тя сякаш отново бе непозната и жадувана до раздираща болка. Устните й докосваха неговите внимателно и трептящо и не му позволяваха да им се наслади до край. Сякаш тя премина по неговите като топъл бриз и остави само жажда по световете, за които му загатна и които той в действителност познаваше безкрайно добре, но усещането беше за неоткрито и съвършено в своята девственост. Анджелика най – сетне беше негова законна съпруга, произнесла своето: „Да”, гледайки го в очите, сериозна, много притеснена, но и изключително уверена. Анджелика беше приела пръстена, който вече блещукаше на красивата й длан, с той беше приел своя от нея, изпитващ истинска радост, че вече тя беше негова и пред Бог.

Докато церемонията бе протичала, съпроводена под класическа музика, Майкъл и Анджелика не бяха забелязали колко са развълнувани и децата им. Те стояха сякаш омагьосани от случващото се пред очите им и противно на очакванията, че ще искат да се приближат към майка си и баща си, те оставаха притихнали и само Принс тихичко задаваше въпроси, а Парис не откъсваше очи от вричащата се двойка.

 

- Анджи?

- Да – обърна се тя към него.

- Нищо. Красива си. По- красива, отколкото предполагах, че ще бъдеш.

Тя се усмихна и спря, за да го изчака да се приближи.

- Благодаря ти! И ти си много хубав.

- Благодаря – усмихна се и той. - Знаеш ли, чувствам се много интересно. Случвало ми се е вече, но този път е различно. Цялата тази обстановка, всички хора, които обичаме ме притесняват, ако трябва да съм откровен. Не обичам да излагам на показ чувствата си. Не така, не по този начин.

- Съжаляваш ли?

- Не. За Бога, не! Много е хубаво, но… Срамувам се.

- Никога не успях да ти повярвам, когато кажеш, че се срамуваш да си пред хора. Ти си… Ти си Майкъл Джаксън. Как може да се срамуваш да си пред хора, когато заставаш пред хиляди?!

- Другия не се срамува – изпълнителя. Този, който сега стои пред теб иска да те хване за ръката и да избяга много далече.

- Искаш ли да го направим?

- Да, но не можем – усмихна се той.

От нищото се появи един от сватбените им агенти и каза:

- Време е. Вече може да влизате.

Майкъл погледна към Анджелика, повдигна вежди и подавайки й ръката си, каза:

- Нека шоуто да започне.

- Това не е шоу, Майкъл.

- О, Анджи, това е истински панаир на суетата. Радвам се, че присъстват само най - близките ни… Боже, колко хубаво ухаеш! Може ли да те целуна?

Анджелика поклати глава, отказвайки му и каза:

- Току – що освежих грима си. Да не си посмял!

Майкъл кимна, усмихна се и попита:

- А аз как изглеждам?

- Прекрасно.

Анджелика се обърна с лице към него, прокара пръсти по яката на ризата му, изпъна връхчетата на яката й, намести брошката му, която заместваше наличието на папионка или вратовръзка и спускайки ръка надолу и задържайки я върху гърдите му, повтори:

- Прекрасно. А аз?

- Да вървим – усмихна се Майкъл. - Ти си повече от съвършена.

Майкъл стисна още по- силно ръката й и за първи път от много време Анджелика усети, че тя трябва да му бъде упора. Почувства се странно и изненадана от това, че той е притеснен, но отвърна на жеста му, давайки му да разбере, че е до него и влязоха в красиво подредената зала, в която гостите им ги чакаха с нетърпение.

Майкъл веднага се промени и влезе в роля. Усмивката му заблестя, разпръсна блясъка си върху всички присъстващи и само Анджелика усещаше и знаеше колко некомфортно се чувства той.

Вечерта минаваше според предварителната организация и план, който Анджелика, заедно със сватбените агенти бяха подготвяли много внимателно и старателно. Тя не бе искала нищо прекалено и натоварващо, а просто една нормална обстановка, в която и нищо да не липсва, но и нищо да не е натрапчиво. Беше й било трудно да съчетае всички идеи в една обща и понеже самата сватба носеше стила и духа на Изтока и „Приказките на Шехерезада” тя с усилия се бе старала да не бъде тежка.

Катрин й кимна и тя, извинявайки се на Майкъл, стана, за да отиде до масата й. Минавайки покрай Джоузеф, който след дълги колебания бяха решили да поканят, тя го чу да й казва:

- Честито, Анджи! Вече си част от нас.

Тя го погледна, за да разбере, дали има подигравателен подтекст в думите му, но той я посрещна с искрена усмивка и очите му я гледаха с молба за извинение. Анджелика се изненада от промяната на отношението му, но не пожела да се концентрира върху него и затова мимоходом му благодари и се наведе, за да чуе какво иска да й каже Катрин.

- Мила, кога е заплануван танца ви?

- О!!! Бях забравила. Извинявай!!! Те сигурно вече са тук?

- Да, обадиха се преди малко.

- Ами, може би след около 30 минути. Ще говоря със сватбения агент, за да знае, че са тук. Той ще се погрижи за останалото. Благодаря ти, че ми каза!

- Мамо! – Обгърна я с ръце Айзая.

- Айзая, миличкия ми! Никакво внимание не мога да ти обърна днес, слънчице.

Тя го взе в ръцете си, а той сложи глава на рамото й.

- Как си, моето красиво момче?

Айзая я прегърна и тя усети как се отпуска в прегръдката й. Беше го виждала как се забавлява с другите деца, как тича и понеже вече беше късно той вероятно имаше нужда да спи. Ако не заспеше сега по- късно щеше да бъде невероятно кисел и нямаше да може да успее.

Анджелика се огледа и видя майка си да разговаря с баща й и извинявайки се на Катрин се запъти към тях.

- Мамо, мисля, че му се спи. Какво да правя?

- Нищо не прави, скъпа. Остави го при нас. Ако не му мине ще измислим нещо.

- После ще е нетърпим и вие няма да успеете да заспите.

- Анджи, не се тревожи. Остави го да се забавлява.

Анджелика все още изгледаше объркана и затова майка й се изправи и взе Айзая от ръцете й.

- Върви, Анджи. Днес е вашия ден.

Тя продължаваше да се колебае, обърна се и видя Майкъл да седи сам и да се усмихва разсеяно на всички, които бяха около него и целувайки Айзая реши най – сетне да се върне на масата.

Докато приближаваше Майкъл я гледаше и си мислеше, че е несправедливо да я крие от света, че иска тя да се ползва с всички привилегии, които щяха да й се полагат от тук нататък, а осъзнаваше, че все още не може да я постави в клетка. Обичаше я толкова силно, че искаше да може да я опази от безумието на медиите и от любопитните им, студени обективи и микрофони. Тя беше толкова неподправена и истинска. Не искаше да я кара да се променя и да играе роли. Искаше я за себе си, такава каквато е, а дадеше ли я на света, тя моментално щеше да се промени. Знаеше го. Беше го преживявал.

Тя се усмихваше мило на всички, косата й, прибрана в красиво подреден кок, искреше в катранените си отблясъци. Тиарата контрастираше на тази загадъчна тъмнина, а воала й нежно падащ, обримчваше меките черти на лицето й и го превръщаше почти в ангелски невинно. Тя, въпреки че вече беше на 32 години, изглеждаше като младо момиченце и той не успяваше да се наслади на цялото й приказно съвършенство, което го караше всеки път, когато я погледне да благоговее. Толкова време бяха пропилели в раздели, толкова дълго не бяха били един до друг и се бяха лутали в лудостта на грешките си, които ги бяха измъчвали и оставяли кървави следи в душите, сърцата и телата им, че Майкъл не знаеше, дали точно заради това, че толкова често бяха далече един от друг не можеше да й се насити. Не искаше и да разбира. Единственото, което желаеше е тя да бъде до него, защото най – сетне бе намерил своята сродна душа, своя пристан и не искаше да го загуби никога. Едва ли някой от присъстващите и дори майка му, която го познаваше толкова добре можеше да предположи какво означава приближаващата се към него като фея от непознати, магически земи, жена. Дали преувеличаваше? Дали дългото търсене на любов не превръщаха настоящата в идеална? Не знаеше. Знаеше само, че, докато я държи в обятията си и обонянието се насища с аромата й, а тялото й топли неговото, докато слуша гласа й, когато разговарят, докато изтрива сълзите й, докато слуша звънкия й като на малка медена камбанка смях… се чувства като никога до сега с жена. Чувства се у дома.

- Майкъл, виж ги! – Усмихваше му се тя.

Той проследи погледа й и видя как Принс и Парис, седнали в единия край на мястото отредено за танцуване слушаха внимателно и с огромен интерес един от племенниците на Майкъл. Парис беше склонила глава на рамото на Принс и очите й разтворени широко говореха за искрено учудване и захлас.

Майкъл също се усмихна и му се прииска да отиде при тях, но в същия миг глас започна да обявява:

- Скъпи гости, вече е време да поканим на подиума за техния първи танц като семейство г- н и г- жа Джаксън.

Анджелика се извърна рязко, изненадана и после погледна към Майкъл. Двамата дълго бяха избирали песен, защото много песни свързваха със своята любов, но най – накрая решиха, че една единствена непрекъснато ги кара да са напълно единодушни. Тя беше обещание за вреченост и безспирен, изненадващ с красотата си свят, който те си обещаваха да споделят.



Майкъл се усмихна с неговата толкова мила и свенлива усмивка и се изправи подавайки ръката си на Анджелика. Тя усещаше, че той е много притеснен и би предпочел да застане пред изпълнен от хиляди души стадион, отколкото да танцува пред очите на близките и приятелите си, но знаейки, че не може да не се подчини на традициите, вървеше до нея усмихнат, неиздаващ вълнението си и успешно прикриващ смущението си.

- Обичам те! – Каза му тя.

- Обичам те повече! – Отговори й той.

Елизабет им се усмихна, а Майкъл мимоходом пое ръката й, сякаш търсейки подкрепа и от най – любимата си приятелка. Малко след това те се отзоваха сами в центъра на подиума и в мига, в който зазвуча музиката той сякаш се вкамени, погледна изненадано Анджелика, а тя му се усмихна.

- Анджи?! Какво…

- Това е моя подарък за теб. Зная, че този ден не би бил завършен, ако тя не присъстваше на него.

- Боже, мили!!! Анджи!!! Сега искаш да ме разплачеш, нали?

- Не, любов моя! Не искам. Обичам те, Майкъл!




От дъното на залата към тях, хванати за ръце вървяха Лайнъл и Даяна и гласовете им красиво се вплитаха в една от превърналите се в химн на любовта песни, които изпяти с толкова откровеност и чувство, доковаха сърцата по невъзможно да бъде изказан начин.

Майкъл се чувстваше повече от пиян. Чувстваше се, че тази изненада е повече, отколкото може да понесе. Двете му любими жени! Двете жени бяха тук! Едната танцуваше притихнала в обятията му, а другата празнуваше неговата най – сетне открита любов. Нямаше как да опише чувството, което го владееше. Това беше неземно усещане. Да, той беше загърбил отдавна чувствата си към Даяна, които години наред го бяха влудявали, да, той вече обичаше безумно силно Анджелика, но сега, виждайки и чувайки първата истинска любов в живота си, първата си жена… искаше да може да я прегърне, за да й каже колко много я обича.

Сякаш останалите отново изчезнаха и той, споходен от безумното състояние, в което се намираше притисна плътно Анджелика към себе си и дишащ дълбоко и учестено, започна да я целува, оставяйки я почти без дъх. Сякаш отприщваше цялата си страст по двете си любими жени и я превръщаше в изпепеляваща целувка. Сякаш целуваше и двете и знаеше, че не е правилно да се чувства и реагира по този начин. Той обичаше съпругата си, обичаше я повече от себе си. Даяна… Обичаше я, но тя беше минало. И, докато мислеше по този начин обещаващите гласове на Лайнъл и Даяна му нашепваха нещо съвсем различно. „О, Анджи, какво направи, скъпа!”, мислеше си той и му идеше да се разплаче.

Анджелика беше с лице към Даяна и тя мило й се усмихваше, докато пееше и тя се чувстваше истински свързана с текста и музиката, които им подаряваха две от най – големите звезди на съвремието. Да, Майкъл беше нейната вечна любов. Не знаеше как би могла да обича някого по – силно. Топлата му, плътна прегръдка я оставяше безмълвна и тя опиянена приемаше той да я води в обещанието си за безвремие и хармония. Вярваше, че ги чакат само хубави мигове и искрено се надяваше онази тръпка, която ги владееше в момента никога да не си отива.

Песента беше към края си, когато Майкъл я хвана за ръката и стигайки до Даяна и Лайнъл им каза нещо, което тя не чу. След това той отново я прегърна и много по- скоро от очакваното за Анджелика песента им завърши.

Лайнъл се приближи към тях и подаде микрофона на Майкъл и той вземайки го в ръката си пак притегли Анджелика в обятията си и след секунди тя чу гласа му.




Той пееше за нея и никой друг не съществуваше. Усещаше как тялото й все повече му се доверява и в мига, в който тя положи глава на рамото му, Майкъл знаеше, че неговото объркване беше отминало. Нямаше го вече спомена, а само настоящето, което така нежно му прошепваше думи за любов и вярност и докосваше лицето му с нежни пръсти. Имаше ги само красивите лешникови очи с форма на бадем, който започнали да блестят под бликващите сълзи го гледаха с всеотдайност и топла любов.

Не беше очаквал и планувал да пее на сватбата си, не беше готов да го направи и с една от песните, предвидени за новия му албум, но тя беше написана и посветена само и единствено за жената, която беше споделила чувствата му и въпреки всички препятствия бе продължила да го обича без да се страхува от тях. Той искаше също да подари на Анджелика нещо, което не бе очаквала и планувала и което, той се надяваше, тя ще запомни завинаги и техният танц продължаваше. Да, заради нея бе готов да изкачи най – високата планина, с нея се чувстваше сякаш стъпва по Свещена земя, да, тя и никоя друга беше жената, която отнемаше думите му и го оставяше напълно безмълвен.

Гласа му, без никакъв музикален съпровод изпълваше залата и трептеше чист и искрен. Това така неочаквано признание на Майкъл за чувствата, които го изпълваха, караше всички присъстващи да се усмихват и просълзени и замечтани да пожелават на младото семейство тази невъзможна да се изкаже с думи любов никога да си отива.

След този така силен момент последваха и задължителните танци на младоженката с баща й и на младоженеца с майка си. Имаше много забавни моменти и по- нататък, но всичко вървеше по план и двамата и гостите им искрено се отпуснаха и първоначалното притеснение на Анджелика, дали нещата ще бъдат такива, каквито си представяше, изчезна. Тя забрави за всичко и се отдаде на веселото настроение, което цареше навсякъде около тях.

Майкъл погледна към танцуващата със сина си и децата му Анджелика и се отправи към масата, на която беше Даяна. Той седна на едно от свободните места и след като двамата се гледаха миг, сякаш продължил цяла вечност, тя каза:

- Майкъл, имаш невероятно красива съпруга. Не я познавам, но познавам перфектно теб и знам, че е и невероятен човек. Желая ви само щастие и много любов. Заслужаваш я повече от всеки човек на този свят. Обичам те, миличък!

После тя го прегърна и Майкъл разбра, че вече тя нямаше онази власт над него, с която преди време го караше да не знае къде се намира, заради близостта й.

- Дойдох да ви благодаря за милия жест. Благодаря ти! И на теб Лайнъл! Направихте първия ни танц наистина незбравим.

- И твоето включване го разби на пух и прах – усмихна се Лайнъл.

- Беше порив. Не го бях планувал… Нова е. Ще я включена в албума ми. Как ви се стори?

- Прекрасна. Както всички неща, които правиш – каза Даяна. – Радвам се за теб, Майкъл! Изглеждаш толкова влюбен. Сияеш.

- Аз съм влюбен, Даяна. Много я обичам. И как да не я обичам?! Виж я.

И двамата отправиха очи в търсене на съпругата му, но тя вече не танцуваше. Видяха я да разговаря с Елизабет. Разговора им изглеждаше приятен и двете се усмихваха. Елизабет видя Майкъл и му помаха, а щом Анджелика го видя му направи знак да се приближи.

- Викат ме – каза той. - Още веднъж ви благодаря за песента!

Когато той обгърна с ръка през кръста Анджелика му се усмихна и каза:

- Време е за тортата, Майкъл.

- Какво още има да се прави по график? – Попита той, въздъхвайки театрално.

- Нищо, с което да не се справиш, красавецо! – Обади се Елизабет.

- Хуабво парти се получи, нали?

- Аз го харесвам – отговори му Анджелика.

- Мисля, че сега е времето да ви дам подаръка си. Всъщност, аз няма как да ви го дам, но ще ви кажа какъв е. Много се колебах, защото, Майкъл, знаеш колко те обичам, скъпи и понеже искам да направя и двама ви щастливи си спомних за нещо, което ти ми беше разказвал преди време. Знам, че сте планували медения си месец, който, доколкото те познавам, Майкъл, твоята ангажираност ще го превърне в много кратък, затова реших да ви подаря още една възможност за уединение. Седмица в града на любовта. В едно прекрасно имение в покрайнините на Париж. Вие решавате, кога ще отидете, а аз ще се погрижа за останалото.

- О, Елизабет! Нямаше нужда – възкликна Майкъл. – Благодаря ти!

- Благодаря ти аз, Елизабет!

- За нищо, гълъбчета! Не свършвам само с това, но другите ми подаръци ще имате време да видите по – късно. Е, аз ще ви оставям, за да спазвате графика.

Тя се отдалечи от тях, а Анджелика погледана Майкъл развълнувана.

- Ще имаш ли време, за да отидем до Париж, скъпи?

- Разбира се, принцесо – усмихна й се той. - Е, нека разрежем тортата – каза Майкъл и отново хвана Анджелика за ръката.

Изпълненият с емоции и чакан с толкова различни чувства ден беше в своя заник и Майкъл Анджелика стояха прегърнати навън, гледайки красивите фойерверки, които озаряваха небето и сипеха милионите си малки искри в океана. Децата им бяха пред тях и с грейнали очи, издаваха радостни възгласи при всяка нова пръснала заря от разноцветни и причудливо преливащи се във формите си  късчета илюзия. Те се смесваха и разказваха за красотата на любовта и за чистотата на чувствата, които изпълваха в този красив миг сърцата на Майкъл и Анджелика. Погледите им, блещукащи се срещнаха и той, притискайки я още по - плътно към себе си каза:

-  Обичам те, г- жо Джаксън!

-  И аз те обичам, г - н Джаксън!

Тя се усмихна, любимата му малка трапчинка изгря на бузата й и той не успяващ да откъсне очи от нея я целуна нежно.

-  Направихме го, Майкъл. Можеш ли да повярваш? Можеш ли?

-  Да, скъпа. Най - после се случи.

-  Готов ли си да споделиш цял един живот с мен, Frou - Frou?

-  Вероятно съм бил готов от мига, в който съм се родил, мъничката ми. Търсих те толкова дълго, прекрасна, и съм благословен, че те открих.

Малко по- късно те напуснаха тържеството и прегърнати, отпътуваха с белия Ролс – Ройс към обещаната от Майкъл едноседмична усамотеност. Анджелика не беше питала къде ще отидат и не искаше да знае. Имаше нужда да остане в прегръдката на любимия си и да сподели с него само незабравими мигове и нямаше никакво значение мястото, на което това ще се случи.
Майкъл вдишваше уханието на красивата си съпруга и се чувстваше спокоен и уверен, че най – сетне беше изпълнил мечтата си да открие някой, който да го кара да се усмихва, дори, когато плаче.

 Следва продължение...


Моля, гласувайте и коментирайте главата!