Майкъл седеше заобиколен от двамата си мениджъри и внимателно слушаше за предложенията относно идеите за няколко от предстоящите му публични изяви. След 2 седмици му предстоеше среща с Ариел Шарон и беше изключително важно за него да се запознае с тази така ключова фигура в днешния свят. В момента той задаваше въпроси свързани с биографията на избраният преди месец за министър – председател на Израел и се опитваше да построи съвместно с екипа си конструкцията, по която би могла да протече срещата им с политика.
- Не, Майкъл. Знаеш, че с личности от този ранг никога не се знае как могат да се развият събитията. Той може да ти отдели 1 час от времето си, но би могъл само да се запознае с теб и да те отмине. Просто бъди готов и на този вариант.
- Да, разбирам – отговори Майкъл, - но трябва да съм подготвен за всичко, което би могло да се случи. Искам да знам с какво мога да съм полезен и да се наблегне изключително на деца, които са пострадали. Трябва да насочим вниманието си изключително и само към хуманитарната ми дейност и възможностите да я приложа на територията на Израел. Не искам да съм натрапчив, защото не мисля, че мога да получа отговорите на въпросите си от глава на правителство, но ми се иска да мога да поставя някакви основи за вероятно съдействие от страна на политиците в Израел. Там се извършват нечовешки посегателства върху правата на хората и ако мога да помогна държа да знам какви са пътищата и дали има такива. Знаете, че моите фондации са самостоятелни и въпреки, че можем да сътрудничим с „Червения кръст” или УНЦЕФ аз задължително желая да имам своята ниша.
До слуха на Майкъл долетя смях от вън и той погледна през прозореца. Много близо до вилата той видя Анджелика да тича преследвана от Айзая, Парис и Принс, които я замерваха със снежни топки. Децата бяха изключително доволни, когато успяваха да я улучат и високите им възгласи на задоволство огласяха местността. Тя се опитваше да отговаря на атаките им, но вероятно осъзнавайки, че те са много по- бавни и тромави от нея не влагаше тяхната настървеност в играта и по- скоро ги стимулираше и предизвикваше, отколкото противодействаше.
- Нееее!!! - Извика тя.
Майкъл се усмихна, виждайки как и трите снежни топки успяха да я улучат и тя се обърна с гръб, прикляквайки. С неочаквана бързина към нея полетяха още две и се разбиха в тялото й превръщайки се в прах. Принс достигна пръв до Анджелика и загребвайки от снега и без да губи време го хвърли към нея. Тя се разсмя отново и тогава и Айзая и Пaрис я обградиха и с присъщата на всички малки деца, които са увлечени в играта необузданост успяха да я повалят върху снега. Секунди след това и четиримата сякаш се вплетоха в едно цяло и смеха стана още по – силен. Трите малки същества облечени в ярките си шушлекови костюми нападаха седналата безпомощно върху снега Анджелика и я обсипваха с ледения прашец. Тя се опитваше да се изправи, но те не й позволяваха и като пчели продължаваха да я атакуват, опиянени от надмощието си.
Най – сетне тя протегна ръце към Айзая и прегръщайки го се отпусна отново върху снега. Той се опитваше да се освободи, но тя го притискаше здраво към себе си и той издаваше недоволни възгласи. Парис и Принс сякаш поведени от негласна команда, се свлякоха върху тях двамата. Смехът отново се върна и на Майкъл вече му беше трудно да следи събитията, защото четиримата се превърнаха в едно оплетено кълбо от тела.
- Г – н Джаксън, свършихме ли засега? – Чу гласа на Саймън той.
- О, извинявайте, че се отнесох! – Усмихна се Майкъл. – Не знам. Имаме ли още нещо да обсъдим?
- Нищо спешно.
- ОК, тогава сте свободни.
Когато остана сам в стаята Майкъл отново погледна навън. Смехът вече беше спрял и децата му, Анджелика и Айзая бяха прави и тя им говореше нещо. След това клекна пред тях, а те послушно наблюдаваха действията й. Той разбра какво бе започнала да прави тя и отново се усмихна, питайки се, дали да излезе навън и да се включи в правенето на снежен човек. Нещо извън него го накара бързо да стане и да посегне за якето си, което висеше на окачалката и да излезе от стаята.
Майкъл вървеше към малката група, която старателно оформяше торса на снежния човек, когато чу телефонен звън. Анджелика се изправи и той видя леката гримаса по лицето, изразяваща объркване и се спря на мястото си. Тя отговори на обаждането и обърната с гръб бавно се отстрани от децата.
- Татееее! – Извика Парис.
Дъщеря му бързо дотича при него и той неуспявайки да устои на порива й я вдигна на ръце.
- Здравей, принцесо!
Страните на Парис бяха с цвят на сочни, узрели праскови, а големите й сини очи го гледаха искрящи. Той я целуна и тя каза:
- Татии, ела! Ние правим снежен човек.
Анджелика вече се беше обърнала към него и продължавайки да разговаря, леко му се усмихна. По косата й все още блестяха следите от снега, в които слънцето се отразяваше. Тя също като дъщеря му имаше онази красива руменина по лицето си, която я правеше неустоимо свежа и още по – красива.
Майкъл остави Парис на земята и коленичи при децата, за да им помага в създаването на ставащият в момента все по – безформен снежен човек. Той поглеждаше за кратко към Анджелика, която продължаваше да запазва съсредоточеното изражение на лицето си, докато разговаряше.
- Маки! – Протегна ръце към Майкъл Айзая.
- Да, приятелче?
- Виж!
Айзая взе в малката си ръчичка сняг и я сложи върху станалата вече доста голяма купчина сняг.
- Точно така, Айзая. Нека слагаме още и ще направим голям снежен човек. Ще видиш колко хубав ще бъде, когато го свършим.
- Какво е снежен човек? – Попита го Парис.
- Човек от сняг – отговори й Принс.
Майкъл се усмихна и кимна.
- Да. Точно това е.
- А ще говори ли? – Отново полюбопитства Парис.
- Не. Той владее само снежния език.
- А, когато ние му говорим той ще чува ли?
- О, разбира се.
Анджелика се върна при тях и също коленичи, а Майкъл продължавайки да оформя снежната топка, попита без да я поглежда:
- Кой беше?
- Моля?
- На телефона. Кой беше?
- От кога трябва да ти давам отчет с кого разговарям?
Майкъл вдигна глава и изненадан от острия й тон, каза:
- Не искам отчет, Анджи. Просто изглеждаш притеснена. Извинявай, че попитах!
- О, Майкъл, ти извинявай! Беше Кенет.
- О! Какво иска?
- Знаеш. Иска отговор.
- Трябва да поговорим, нали?
- Да. Трябва.
- Добре. Когато се приберем ще разговаряме. Не се тревожи, Анджи! Това не е дори кой знае колко голяма дилема.
- Знаеш ли? Може би отдавна не съм била толкова объркана.
- Мамо?
Анджелика погледна към Айзая, а той просто се приближи и я прегърна.
- О, слънчице! – Мило възкликна тя и също го прегърна, целувайки го по челото.
Майкъл се усмихна, повдигна рамене и продължи да изгражда снежния човек с помощта на децата си, докато Анджелика и Айзая си раздаваха нежности.
Скоро петимата завършиха фигурата, която беше по- висока от децата и Майкъл държейки всеки в ръцете си им позволи да му сложат очите и носа. След това той добави и една борова клонка оформяйки с нея устата на снежния човек, а Анджелика се усмихна и сваляйки шала си, каза:
- След малко може да му стане студено, а ние не искаме да го заболи гърлото, нали?
Заедно се отдръпнаха, за да го разгледат и доволни от резултата се прибраха във вилата. Парис непрекъснато се обръщаше и махаше на усмихващият се снежен човек и питаше:
- Ще дойдем ли отново при него?
- Разбира се – Отговори й Майкъл, - но сега е време за обяд и следобеден сън.
Децата им вече сладко спяха, а Майкъл и Анджелика повече от половин час разговаряха за предложението на Кенет. Той се опитваше да бъде съпричастен и да изгони егоизмът от себе си, за да може да даде правилният съвет на Анджелика, но не успяваше.
Анджелика не се бореше и не налагаше мнение, защото също като Майкъл не беше сигурна, че може да вземе удачното решение. Кенет не можеше да продължи да работи в студиото. Когато се беше обадил на Анджелика в Лондон бе звучал уклончиво и не категорично. Много „може би” и „ако” се бяха прокрадвали между думите му и тя не бе усетила колко е сериозно положението, в което бе изпаднал. Днес той напълно твърдо и окончателно й бе заявил, че ще затвори студиото. Анджелика винаги беше знаела, че Кенет е друг тип фотограф и това да не може да проявява своята типична авторска позиция, която работата в студиото му налагаше го измъчваше. Години наред той бе успявал да се бори и крепи, но вече, както той казваше имаше нужда от това да излезе от там и да пътува, за да бъде това, което винаги бе бил. Работата му с разглезени звезди и фотомодели, пътуванията му и ангажиментите му за списания и издания, които нямаха нищо общо с агресивният му поглед и изкуство го бяха уморили до краен предел и той най- сетне се признаваше за победен. Докато бяха работили заедно с Анджелика бяха постигали абсолютния баланс, но сега сам той не бе успял. Беше й казал, че клиентите му са се отдръпнали, че все по- рядко го търсят за големи проекти и той не съумява да поддържа екипа, който работеше за него. Кенет знаеше колко много означава студиото за Анджелика и затова й беше предложил тя да си го върне, ако желае и да продължи да работи. Беше казал: „ Знам, че вероятно ми се сърдиш, че провалих нещо, което беше на върха, прогонвайки хората, които ни бяха редовни клиенти, но Анджи, когато аз не се чувствам комфортно в това, което върша, то личи и в работите ми.” Сега тя не знаеше какво да направи. Спомняше си колко скъпо й беше това място и колко упорито се бе грижила да го направи успешно.
- Не мога да реша, Майкъл и това ме влудява.
- А аз не мога да реша вместо теб, Анджи. Просто си мисля, че, ако се върнеш там ние почти няма да се виждаме. Трябва отново да избереш и да прецениш какво точно искаш да се случва в живота ти от тук нататък.
- Знаеш ли, колко много предложения за работа съм отхвърлила през изминалите няколко месеца. Много добри предложения, които биха ми донесли големи приходи… Не, не ме поглеждай така! Не го казвам, за да звучи все едно съжалявам и правя жертва заради теб. Аз искам да съм до теб, но напоследък… Не съм ти казвала, но, Майкъл, моите пари почти се стопиха. Независима съм от много време и не мога да си представя, че един ден ще загубя тази своя самостоятелност.
- Анджи, защо изобщо ти хрумва да се тревожиш за пари?! – Изненадано попита Майкъл. – Ти си с мен и щом сме заедно няма нужда това да стои като проблем пред теб.
- Не. Мисля, че вече ме познаваш прекалено добре, за да говориш така. Аз държа да знам, че разполагам с финансовата си независимост. Може да не съм богата като теб, но печелех много добре и това, че в момента нямам постъпления не ме кара да се чувствам сигурна. От друга страна и самата работа ми липсва.
- Тогава мисля, че си взела решението си.
- За съжаление не съм. Ако си върна студиото, ще си върна и клиентите, защото някои от тях обожават да работя за тях. Нали знаеш за какво говоря? Ти си сниман милион пъти, но вероятно можеш да кажеш веднага с кои от фотографите би работил отново без да се замислиш за секунда.
- Така е – съгласи се Майкъл.
- Ако се върна – продължи Анджелика – не знам как ще успяваме да поддържаме връзката си. По телефона и с по едно виждане на месец или два няма да стане, нали?
Майкъл се изправи и застана до прозореца. Погледът му се спря върху снежния човек и той леко се усмихна, но след това се обърна към Анджелика и опирайки се на перваза, попита:
- Какво искаш ти, Анджи? На този въпрос трябва да си отговориш.
Тя въздъхна:
- Искам да ми кажеш какво да правя!
- Не мога – поклати глава той. – Разбирам, че правиш компромис със себе си, заради мен и това ме кара да се чувствам виновен. Така е, мила. Знам, че спрях кариерата ти в момент, когато ти можеше да се върнеш и да доказваш себе си и да бъдеш още по- добра от преди. Откраднах ти възможността да се качиш на върха и… Не искай да ти кажа какво решение да вземеш. Стига ми да нося този товар, който ме затиска в момента.
- Вероятно някой ще сметне за луда, ако знае, че се колебая така. Сигурно някои жени са готови да те последват навсякъде отказвайки се от всичко, а аз не мога. Майкъл?
- Да?
- Знаеш какво е да си в дуенде по – добре от мен сигурно. Така съм и аз понякога, Майкъл, когато снимам. Няма ме и не съм аз. Потъвам и изчезвам за този свят. Случвало ми се е рядко, разбира се, но толкова искам да го почувствам още много пъти. Тогава сякаш работите ми са съвършени.
- Изпадала си в дуенде?
- Да. Сигурна съм.
- О, не е ли… прекрасно?
- Прекрасно е, да. Но мисълта ми беше, че…
- Че не можеш да се откажеш от фотографията.
Очите им се срещнаха и Майкъл видя как в нейните заблестяха искриците на сълзите. Прииска му се да може да я утеши, а знаеше, че не би успял, защото го болеше да осъзнава, че тя вече е взела решението си. Не искаше да я губи и затова не можеше да се преструва и да й казва, че всичко ще бъде наред, когато разбираше и усещаше, че тя ще изчезне от дните му. Гласът й само щеше да му напомня за лицето й и смеха й щеше да чертае в съзнанието му спомена за малката любима трапчинка. Искаше му се да я утеши, а се задушаваше от вероятността тя да не се събужда в прегръдката му и той да не може да прокара пръсти по контура на устните й и да каже, потъващ в мекия лешников цвят на очите й, че я обича завинаги.
- Не мога – каза тихо тя и сведе очи.
- Радвам се, че взе решението си.
- Какво?
- Казвам, че е хубаво, че успя да решиш какво ще правиш с предложението на Кенет и че ще си върнеш отново студиото.
- Не си ме разбрал. Няма да го направя. Затворих тази страница преди няколко месеца и няма да се връщам към нея повече. Но, Майкъл, аз трябва да работя. Задължително е. Нужно ми е.
Майкъл отново седна до нея и каза:
- Знаеш ли какво ми хрумна току – що? Помниш подаръка ми за Коледа преди няколко години, нали?
- О, не! Не започвай пак!
- Помещението все още те чака, Анджи! Помисли си преди да ми откажеш още веднъж.
- Аз не съм галерист, Майкъл! Аз съм творец.
- Казах ти да си помислиш. Не бързай. Не съм казал, че трябва да спреш да създаваш, а да отвориш следващата страница.
- Колко пъти да ти казвам, че няма нужда да демонстрираш, че си богат?!
Майкъл се отдръпна назад и я погледна с укор. Не беше искал да я засяга и подаръкът му я чакаше без да бъде ползван. Помещението само се поддържаше, когато се налагаше. Той не желаеше да настоява, но много му се искаше тя да приеме идеята му и да види как ще я развие.
- Ти се страхуваш, нали?
- От какво мислиш, че се страхувам?
- От това, че няма да се справиш с това да притежаваш галерия.
- Говориш глупости. Аз създадох студио и го превърнах в повече от успешно. Галерията изисква много по- малко усилия особено, когато си създал име каквото аз имам вече.
- Тогава определено не разбирам защо се инатиш.
- Искам да е мое.
- То е твое. Просто чака да го вземеш и да го направиш такова каквото би искала да е.
- Не искам да спорим. Няма да ме накараш да променя решението си.
- Помисли си преди да бъдеш така категорична.
Те оставиха разговора отворен и не пожелаха да продължават спорят. Майкъл беше убеден, че един ден ще успее да склони Анджелика да приеме предизвикателството му и да открие галерия, а Анджелика едва удържаше сълзите си при мисълта, че напълно и безвъзвратно губи студиото. През спомените й преминаваха като на забавен кадър как дълго бе търсила подходящото място и колко щастлива бе била когато най – сетне го бе открила . Как всеки малък детайл в него носеше нейният отпечатък и не можеше да приеме факта, че никога повече няма да влезе там и да я обгърне усещането за сигурност и пълноценност. Продавайки своя дял на Кенет тя не бе усещала, че го губи. Беше имала чувството, че винаги ще може да се върне в мига, в който пожелае или ако я налегне носталгия ще отвори врата и приятелят й ще я посрещне усмихнат, а след това ще седнат на любимият им диван и дълго ще говорят за онова, което бе непонятно за обикновените хора, които не свързваха живота си с фотографията. Анджелика сега осъзнаваше, че никога повече няма да може да бъде в своя храм и в неговата тъмнина и сред десетките ленти ще започне да работи върху снимките и ще накара образите да оживяват. Изведнъж й се прииска да вие от болка. Тя стана бързо и взе телефона си.
Майкъл я гледаше изненадан и очакваше какво ще направи. После чу гласа й:
- Кенет, аз взех решението си. Ще купя студиото… Не мога да позволя да го няма в живота ми… След няколко дни ще ти се обадя отново.
Тя затвори и усети как очите на Майкъл я заставят и молят да го погледне. Анджелика се обърна към него и тихо каза:
- Е, сега вече няма да имам почти никакви спестени пари.
- Защо го казваш?
- Защото… Не знам.
Сълзите, които се стекоха по лицето й бяха непонятни за Майкъл и той не знаеше какво да каже, затова само протегна ръка към нея и тя бързо прие прегръдката му и се остави на емоцията. Не знаеше какво ще прави със студиото, не знаеше, дали ще работи в него, но не можеше да си представи този пристан да си отиде от живота й.
Телефона й позвъни и тя очакваше, че ще е Кенет, който беше забравил да й каже нещо, но с изненада откри, че е брат й.
- Раул, здравей! Радвам се да те чуя!.. Добре съм. А вие как сте?
Лицето й отново стана сериозно и Анджелика пак се освободи от ръцете на Майкъл и се изправи. Пръстите й преминаха през къдриците й и тя повдигна косата си.
- Да, разбирам… Не. Не представлява никакъв проблем за мен… Не се тревожи за това, Раул… Аз…Аз ще се намеря някой… Не, предпочитам да го направя сама. Радвам се за вас и чакам да ме поканиш на гости… Какви ги говориш, Ру?! Разбира се, че ще имам време! Искам да видя племенниците си и да ги нацелувам… О, той е голям мъж вече… Раул, спри да се извиняваш! Това бе очаквано. Много се радвам, че сте го направили! Много!... Аз сега съм в Европа, но след два дни се връщам и понеже реших да си върна отново студиото ще идвам в Лос Анджелис… Да, не успях да остана далече от него. Нали знаеш колко си го обичам?... Той е добре. Изпраща ти много поздрави… Благодаря ти! Ще му предам…Да, непременно ще му кажа. Добре, Ру, ще затварям сега и съвсем скоро ще се видим. Целувам ви всички!!!
Тя се обърна към Майкъл и се усмихна, но усмивката й беше престорена. Майкъл очакваше тя да заговори и затова също й се усмихна без да казва нищо. В този момент той си мислеше, че Анджелика има нужда от почивка, но далече от телефони. Спомни си колко зле бе била след събитията с Алекс и знаеше, че все още не се е възстановила напълно. Понеже той спеше както винаги много малко, често, докато я прегръщаше в съня й тя бълнуваше и продължаваше да остава неспокойна и напрегната. Анджелика рядко му споделяше за страховете си и сънищата си, но Майкъл знаеше, че нещо много силно продължава да я тревожи и искаше да направи всичко по силите си то да изчезне.
Анджелика остави телефона си на масата и седна на фотьойла, качвайки краката си върху него и обгръщайки колене с ръцете си. Косата й покри част от лицето й за кратко скри обърканото й изражение.
- Майкъл, няма да остана с теб в Ню Йорк – погледна го тя. – Налага се да отида до Лос Анджелис.
- Добре.
- Не исках да става така, но…
Тя не довърши и въздъхна, а Майкъл не издържа на неизвестността и попита:
- Всичко наред ли е, Анджи?
- Да. Просто трябва да свърша някои неща.
- Мога ли да ти помогна?
Тя поклати глава:
- Не, не бих казала.
- А искаш ли да споделиш?
- Нищо важно, Майкъл, но трябва да отида до LA… Знаеш ли, уморих се. Преди няколко години този начин на живот беше напълно естествен за мен. Пътувах, не можех да остана на едно място повече от месец. С Грег обожавахме да плануваме заедно работата си и често успявахме да я съвместим. Не исках да оставам за дълго на едно място, но вече не мога. Мисля си, че го дължа и на Айзая. Знаеш ли какво ме попита преди няколко дни? Погледна ме, ококори очи и попита: „Мамо, къде е нашата къща?”. Дадох си сметка, че детето ми никога не е било в моя дом. Аз никога не съм го водила на гости при брат ми. Те идваха в Невърленд. Изпитах вина, че не му давам дом. Той непрекъснато е по хотели, самолети и различни краища на света. Последните месеци го карам да преживява ужасно времето си.
- Той се забавлява, Анджи.
- Да, но няма дом. Много е мъничък, Майкъл, за да го уморявам така.
- Какво искаш да кажеш?
- Нищо. Споделям.
Анджелика се изправи и взе якето си.
- Искам да се разходя малко навън.
- Анджи, кажи ми какво те измъчва. Не искам да си тъжна.
- Не съм тъжна, Майкъл. Трудно ми е. Искам да бъда добра майка, а имам чувството, че не успявам.
- Напротив. Справяш се отлично. Айзая не е лишен от нищо, Анджи. Има любовта ти и вниманието ти. Ти за миг не спираш да мислиш за него. Какво повече искаш да направиш, за да се почувстваш пълноценна?
- Не знам. Искам да изпитва сигурност. Искам да знае кое е неговото легло, стая. Искам да спра да го разнасям като куфар по света.
Тя не искаше да обвинява Майкъл, но някъде дълбоко в себе си знаеше, че го прави и се страхуваше, че той ще се обиди. Анджелика отлично познаваше ритъмът на живот и за сетен път се питаше как би могла да остане в крак с него. Самата тя жадуваше за спокойствие и стабилност. Толкова неща искаше да направи за любимия си, а осъзнаваше, че той вече ги има. Никога нямаше да подреди техен общ дом, никога нямаше да успее да спре лудешкият му бяг по ангажименти и въпросителните как би оцеляла връзката им пак се връщаха със страшна сила, която я плашеше.
- Анджи, ако мислиш така, то тогава не пътувайте с нас.
- Да. Би било най – разумното решение, нали?... Майкъл Джаксън… Аз имам връзка с Майкъл Джаксън… Лудница! Мислиш ли, че някога бихме могли да имаме нормални отношения, Майкъл.
- Защо? Ти мислиш, че сега не са нормални ли?
- А ти какво мислиш?
Майкъл вече започваше да се обърква и не спираше да се пита от къде се беше взело това тягостно настроение в нея? Не искаше да спорят, връщайки се към коментирани десетки пъти теми и затова се опитваше да не предизвиква Анджелика и да я накара да спре с въпросите си.
- Анджи, всяка връзка е различна. Знам, че с мен сигурно е трудно, но няма как да променя нещата. Ти си наясно и не разбирам защо отново започваш с тези колебания, които те измъчват толкова много?! Нали сме заедно, а това е по- важно от всичко останало. Какво значение има къде ще се будим, ако се будим един до друг? Децата ни са здрави и обичани и аз съм сигурен, че се усещат закриляни и щастливи. Нима има нещо по- важно от това?!
- Не. Няма. Ти си прав. Е, аз излизам.
- Добре, но не се бави.
- Няма.
Тя излезе, а Майкъл реши, че трябва да проведе няколко разговора и след като го направи се отпусна пред камината, опитвайки се да не мисли. Не успя. Думите на Анджелика за пореден път го бяха накарали да се чувства виновен, а той знаеше, че тя не е права и че не трябва да се чувства по този начин. Знаеше, че й дава всичко, което и най – претенциозната жена би оценила и харесала. Тя се ползваше с всички привилегии, с които той разполагаше, а те бяха почти неограничени. Посещаваше места, които вероятно никога не би могла да посети, ако не беше той. Ако поискаше нещо веднага имаше начин, по който то да й бъде осигурено и не ставаше въпрос само за материалната страна. Той влагаше толкова емоция и страст във връзката им, каквито никога до сега не бе изпитвал. Искаше да я кара да бъде щастлива и затова не можеше да спре да извиква най – доброто от себе си, за да се почувства тя обичана, ценена и разбирана. Майкъл знаеше, че имат различни виждания по много въпроси, но точно затова връзката им бе така колоритна и омагьосваща го. Искаше да може да вникне в душата и мислите й и да изтръгне всички нейни съмнения и да остави само слънчева удовлетвореност. Трябваше да може да се чувства като него – преизпълнена с благодарност, че съдбата бе решила да пресече пътищата им. Отдавна не я беше чувал да се колебае и бе мислил, че тази нейна несигурност и опасения са си отишли, но тя явно ги бе подтискала и днес след разговорите си с брат си и Кенет, те, незнайно защо се бяха върнали.
Снегът хрупаше под краката й и тя не спираше да върви и да вдишва с пълни гърди чистият планински въздух. Върховете на планината блестяха окъпани от слънчевите лъчи и тя изпитваше желание да ги покори и да погледне земята от високо. От възможно най – високо. Не знаеше защо отново си бе позволила да демонстрира колебание и несигурност пред Майкъл?! Може би беше заради Раул. Брат й беше казал, че са си купили къща и освобождават нейната и тя си бе представила неговото семейство. Видя лицата на племенниците си, на съпругата на брат си и поиска да бъде част от една такава малка общност, в която всичко беше спокойно и сигурно. Представи си колко приятни мигове ги очакват, докато подреждат дома си и му придават своя дух. Невърленд беше… приказка. Това беше място, на което започваш да дишаш по друг начин, но не беше дома на Майкъл и Анджелика. Той беше мястото на Майкъл и тя знаеше, че никога няма го почувства свой дом. Беше й се приискало да може да имат нещо ново, което изградят заедно и за което да имат общи спомени. Как са спорили коя картина къде да стои и дали е по- добре стените да са в бяло или в цвят на слонова кост. Осъзнаваше, че жената приема дома на съпруга си за свой и това бе нормално, но това, че разбираше, че вероятно много малко би могла да даде на Невърленд от себе си я възмущаваше. Невърленд бе съвършен. Странни бяха тези мисли за нея, но Анджелика знаеше, че точно това вероятно я беше довело до усещането за несигурност. Колко много й се искаше да могат да поспрат безкрайния си бяг и да останат за кратко на едно място. Жадуваше да заминат за Маями. Жадуваше.
Срещу нея се появиха фигурите на двама мъже и тя се изненада от присъствието им на това така усамотено място. Когато приближиха те я поздравиха, а тя се усмихна й им отговори. Точно, когато се разминаваха единият от тях спря и каза:
- Заповядайте!
На входа на вилата тя видя Гюнтер и той, забелязвайки цветята в ръката й изненадано попита:
- Как ги открихте? Те не се срещат лесно.
- Кое? – Не разбра въпроса му Анджелика.
- Еделвайсите.
- Кое? – Попита пак тя.
- Цветята.
- О! Подариха ми ги. Как казахте, че се казват? Никога не съм виждала такива цветя.
- Цветето се казва еделвайс и расте на много високо. Много мил жест от страна на този, който ви ги е подарил.
- Едел… Какво?
- Еделвайс.
- Красиви са, нали?
- Да. Това са планински цветя и са рядкост. Пазете ги.
- Ще го направя. Обещавам. Майкъл в стаята си ли е?
- Не. Долу е. Пихме чай с децата.
Анджелика влезе вътре и чу смеха изпълващ цялата вила. Тя се усмихна и забързана, игнорираща Айзая, който протягаше ръце към нея да го вземе, се приближи към Майкъл, наведе се, целуна го и каза:
- Искам да се оженим възможно най – скоро. Направи каквото е необходимо, за да се случи в близките един – два месеца.
Следва продължение...
Моля, гласувайте и коментирайте главата!
Няма коментари:
Публикуване на коментар