Повече от чувство 90

 

Бел. на автора- Не искам да бавя повече главата и затова я помествам до настоящия момент, като оставам с уговорката, че тя не е завършена.

Анджелика много му липсваше. Напоследък толкова беше свикнал с присъствието й около себе си, че не успяваше да спира да я пита кога ще се върне. Тя винаги му отговаряше, че ще е скоро, но дните отминаваха и нея я нямаше, за да стопля света му. Работата му беше почти на финален етап, но той се усещаше непрекъснато притеснен от звукозаписната компания, която не спираше да го притиска със срокове. Майкъл искаше, когато се прибере да го посреща погледа на Анджелика и там да чете нейната любов и всеотдайност. Щеше да бъде лъжа, ако кажеше, че в мислите му не се прокрадват съмнения с кого прекарва тя времето си и необичайни нотки на ревност се го измъчваха с натрапчивостта си.

- Извинете ме, но имам нужда от 30 минутна почивка – Обърна се Майкъл към хората в студиото.

Той стана и излезе и знаеше, че няма да се върне днес. Не беше сигурен, дали ще го направи и в следващите няколко дни. Изпитваше необходимост да се отдели за малко, за да се освежи и да се върне с нови идеи, защото имаше усещането, че последните дни непрекъснато се върти в някакъв омагьосан кръг и всеки опит да се измъкне от него и да влее в музиката своя отпечатък се оказваше неуспешен. Беше започнал да се пита, дали решението му да използва толкова много автори е най – удачното, но вече беше късно за промени. Обещаваше си, че следващият албум ще го направи сам и ще ограничи присъствието на други творци. Улавяше се, че колкото и да му харесват техните предложения нищо не можеше да се сравни с това самият той да сътвори продукта си.

Майкъл влезе в лимузината и набра телефона на Франк.

- Франк, запази ми полет за LA… За сега… Не, ще пътувам сам… Франк…Франк! Чуй ме. Ще се върна скоро, но трябва да отида за кратко там. Имам работа… Да. Добре. Когато разбереш кога е полета ми се обади… Моля?... Не, само обичайните ми придружители. Обади се и на Грейс…и в студиото…Не, те не знаят… ОК. Ще очаквам позвъняването ти.

Майкъл се усмихна и му се прииска да се обади на Анджелика, но реши да спре порива си и да го направи, когато пристигне в LA. След няколко часа щеше да я види и усещането на трепетно очакване го накара да се усмихне и чертите на лицето му да се отпуснат, защото разбираше, че най – сетне ще прекрати безуспешното търсене на топлината на любимата си жена.

Майкъл се изненада как до сега не беше предприел това пътуване. Беше толкова логично и така лесно осъществимо. Знаеше, че има ангажименти, но това да не вижда Анджелика влияеше на работата му и може би за първи път усещаше колко силно е започнал да вплита и нея в музиката си.

Анджелика гледаше Грег и не можеше да повярва, че отново я поставя в неловка ситуация. Предложението му я оставяше без думи и тя имаше желание да го зашлеви през лицето и да го накара да спре да й се усмихва така победоносно.

- Какво ще кажеш? – Попита той.

- Че искам да спреш да ме караш всеки път, когато те видя да съжалявам. Как може да си помислиш, че ще се съглася?!

- Защо не, Анджи?! Всички ще спечелим. Попитай го.

- Ти си луд, Грег.

- Кажи ми, че не е прекрасна идея. Само си представи как твоята анонимност ще изчезне и ще бъдеш представена пред света като жената, която самият Майкъл Джаксън обича. Виждам го, хънибий. Всеки кадър виждам.

- Грег, не продължавай. Ако искам публичност за връзката си ще ми бъде достатъчно само едно появяване до Майкъл и новината ще обиколи света за по- малко от час. Не искам никой да нарушава спокойствието ми. Още помня кошмара и за мен и за близките ми след злополучната случка в Япония. Нямам нужда от филма ти. Нито аз, нито Майкъл.

Телефонния звън прекъсна думите на Анджелика и тя, виждайки, че се обажда Майкъл сложи пръст на устните си в знак Грег да пази тишина и отговори на позвъняването.

- Kite! Толкова се радвам да те чуя.

- И аз, скъпи. Свърши ли в студиото?

- Кажи ми – червено или бяло?

- Не разбирам въпроса ти.

- Вино. Червено или бяло?

- Бяло. Защо питаш?

- За да знам кое да взема. Къде си ти сега?

- У дома съм. Звучиш ми много странно, Майкъл.

- Мислиш ли? – Усмихна се той. - Анджи, отвори ми, за да вляза.

Анджелика усети как стомаха й се преобърна и сърцето й заби в лудешки ритъм.

- Какво да направя? – Попита тя, опитвайки се да се заблуди, че не го беше чула добре.

- Хайде, Анджи! Пред вратата ти съм. Побързай!

Тя прекъсна разговора и с щур поглед впи очи в Грег и ставайки каза:

- Maldita sea!

- Какво?!

- Ще видиш сам.

Тя се отправи към вратата и не искаше да повярва, че на нея е възможно да бъде Майкъл. Анджелика бавно превъртя ключа и пред нея усмихнат все пак се появи той, държащ бутилката с вино и още нещо в ръцете си.

- Ауу, изглеждаш така все едно виждаш призрак! – Каза Майкъл, продължавайки да й се усмихва. - Какво, мъниче? Много ли те изненадах?

Майкъл пристъпи и Анджелика сякаш в сън затвори вратата след него. Дори не можеше да се зарадва истински, че го вижда, защото знаеше какво ще последва след минути или по- скоро секунди. Прегръдката на Майкъл не й носеше така търсената дни наред утеха на ръцете му, защото съзнанието й трескаво се опитваше да намери най – точните думи, с които да обясни присъствието на Грег в дома й.

- Анджи? – Отдръпна се от нея Майкъл. - Не се ли радваш да ме видиш?

- Радвам се, Майкъл. Разбира се, че се радвам.

Той пак се усмихна, целуна я и с леко пресипнал глас каза:

- О, Боже, колко много ми липсваше!

На Анджелика почти и причерня, когато го видя как, отделил се от нея и влиза в дневната, казвайки:

- Ще дадеш ли подходящи чаши за виното и…

Фразата му увисна по средата и мълчането му я прикова на място й. Не можеше и не искаше да помръдне самозалъгвайки се, че по този начин ще предотврати задаващата се буря.

Анджелика чу гласа на Грег, но не различи нито една от думите му. Слуха и сякаш се беше настроил да приема само онова, което Майкъл щеше да каже. След мълчание, което й се стори, че продължи цяла вечност той каза:

- Добър вечер!

Анджелика продължаваше да стои до вратата и ситуацията, в която беше поставила и тримата я накара да започне да трепери. След всичко, което беше преживяла с Алекс и от което все още се възстановяваше, нервите й не бяха така стабилни и най – малките сътресения я караха да не успява да се владее. Тя опря гръб на стената и слагайки ръце пред устата си се свлече бавно, клякайки. Очите й не спираха да гледат към вратата на всекидневната в очакване на нея да се появи Майкъл. Знаеше, че скоро ще последва страшното и въпреки че го очакваше не можеше да успокои лудешкото сърцебиене и да накара парещата топка в гърдите й да изчезне.

- Анджи?

Гласа му сякаш проби черепа и прониза мозъка й със сменената интонация. Тя познаваше тази застрашителна нотка и все още не пожелаваше да му отговори.

- Анджелика? – Показа се на вратата Майкъл.

Тя беше като красива котка, която се е свила на топчица и само очите с разширени зеници следят за надвисващата опасност. За миг Майкъл се уплаши, че Анджелика не се чувства добре, но след това осъзна кое предизвикваше състоянието й и гнева му се върна с пълна сила.

- Ще ми обясниш ли? – Попита той.

В същият момент Грег също се появи до Майкъл и каза:

- Аз ще тръгвам.

Майкъл впи поглед в него и го гледаше като алфа – мъжки, който само с присъствието си всява респект и прогонва осмелилия се да навлиза в територията му конкурент за лидерство. След това лицето му стана напълно спокойно и той с равен глас сякаш зашлеви Анджелика с невероятна сила каза:

- Не, почакай, Грег. Може би аз трябва да си тръгна? – Той се извърна към Анджелика. – Е, Анджи, кой от нас искаш да излезе от дома ти?

- Майкъл, недей! – Помоли му се тя.

- Недей!? Недей какво?

- Ти не разбираш. Аз… Грег…

- Кажи, Анджи! – Прекъсна я Майкъл. – Да си тръгвам ли?

Грег мина покрай него и поклащайки глава каза:

- Майкъл, не й го причинявай! Нищо не се е случило и нямаше да се случи.

- Грег, върви си. Моля тя! - Промълви Анджелика.

- Сигурна ли си? – Попита Майкъл, докато Грег вече отваряше вратата.

Никой от двамата не чу думите му на излизане. Те застиваха вторачени един в друг и Анджелика, неиздържайки повече на погледа на Майкъл, сипещ хиляди обвинения върху нея бавно извърна глава настрани, за да не може той да види сълзите й.

Въздуха сякаш пулсираше от заряда, който се излъчваше от двамата и само един жест или дума щяха да го възпламенят и да го превърнат във факла, която е способна да ги изпепели.

Майкъл се обърна и влезе в дневната. Вече не искаше да е тук. Не искаше да вижда Анджелика, нямаше желание да я докосне и всяка мисъл за нея го караше да потръпва сякаш от погнуса.

Следите от присъствието на Грег все още бяха видими. Разпилените малки възглавници по дивана, чашата му… Стаята го притисна още по –силно и той сякаш трудно си поемаше въздух. Майкъл не издържа и отново излезе.

Анджелика беше опряла чело върху коленете си, ръцете бяха захлупили главата й и по трептенето на раменете й Майкъл разбра, че тя плаче. Не изпита умиление, нито желание да я успокои, защото беше виновна. Дяволски виновна и цялото й поведение в момента издаваше, че тя знае колко много е сгрешила. Анджелика беше разбирала колко го е наранила и сега се опитваше да го накара да я съжали. Не, той нямаше да търпи дребните й номера непрекъснато! Всичко си имаше граници и тя не можеше да го предизвиква и винаги да очаква, че той ще прости само, защото я обичаше безпаметно. Не искаше да й говори, но думите сами си прокараха път и се промъкнаха между устните му:

- Кажи ми, Анджелика, защо ми го причиняваш?

Тя не можеше да го погледне. Не сега. Не в този миг. Силното й ридание сряза като нож плътния въздух, който ги обръщаше и помоли за прошка. Анджелика усети как Майкъл минава покрай нея и бързо се изправи.

Неочаквано ръцете й го сграбчиха и той се почувства сякаш е захванат от удавник и ако се изтръгне от вкопчващата му силна хватка го обрича на сигурна гибел.

- Не! – Проплака Анджелика. – Не! Ти няма да си тръгнеш!

- Пусни ме, Анджелика! Искам да изляза. Не мога да остана тук.

- Ти не разбираш. Не! Няма да ходиш никъде!

Захвата й стана още по – отчаян и Майкъл най – сетне я погледна. Беше красива, дори когато е нещастна и виновна. Беше ухаеща на нещото, без което той вече не можеше да диша. Аромата на цветна градина се излъчваше от всяка нейна пора и го караше да вдишва дълбоко и да усеща болезнено, че тя отново го кара да страда, а той я обича. Обича я като бездомник - подслон, като премръзнало в студа куче – коричка хляб, като загубил се – открил верния път… Не искаше да остава, защото мразеше това, което му причинява и осъзнаваше, че не иска да си тръгне, защото я обича.

- Защо плачеш, Анджелика? – Попита той студено.

Очите й го погледнаха с объркване и тя се отдръпна от него.

- Прав си, Майкъл. Ако искаш да си тръгнеш, няма да те спирам. Предполагам, че ти минават какви ли не мисли в главата и аз нямам сили да се боря с тях. Само ще ти кажа, че не съм планувала да видя Грег. Срещнахме се случайно.

- Случайно?! Срещнахте се в LA случайно?! Анджелика, аз на глупак ли ти приличам?

- Казвам ти, че беше случайно, а ти имаш право да повярваш или не… И, защо за Бога си тук?!

- Вече няма значение. Е, аз ще тръгвам.

- Просто така?

- Да. Просто така. Не мога да остана сега. Искам да бъда сам за малко. Утре може би ще ти се обадя да поговорим. Сега съм в емоционален шок, а и ти също и не искам да казваме неща, който ще ни наранят допълнително.

- Майкъл! – Помоли го тя.

- Недей, Анджелика! Просто недей! Следите от него са навсякъде… Миризмата му… Не искай да остана. Не мога.

- Той ми е приятел, Майкъл. Не мога ли да се видя с приятел?

Сякаш кръвта му бързо са качи в главата му и я накара да да запулсира. Майкъл се замая и бързо хавана Анджелика за раменете и я притисна с тялото си плътно към стената.

- Грег не ти е приятел и ти го знаеш. Знаеш го, по дяволите! Аз не знам що за човек си ти?! Той те е наранил така силно, а ти го приемаш в дома си и го наричаш приятел.

Въпрки, че Майкъл изглеждаше много ядосан и я плашеше Анджелика му се противопостави:

- Ти също не веднъж си ме наранявал. Това означава ли, че трябва да те изтрия от живота си?

- Аз съм нещо съвсем друго, Анджелика. Този пръстен – той взе ръката й я вдигна пред лицето й – говори много ясно какъв съм ти аз… Знаеш ли, колко неща са ми на главата, а аз въпреки тях се опитвам да организирам сватбата ни, а ти… Ти се виждаш с „приятели”. Летях 5 часа само, за да те видя … - той се отдръпна от нея. - Тръгвам си. Лудост е, че стоя още.

- Какво толкова направих?

- Когато ме видиш някой ден с … Лиса или Джоана насаме да не си посмяла да ме обвиняваш! Те ще са моите приятелки, с които весело ще си разговарям.

- Няма да се виждаш с Джоана! Чуваш ли ме? Няма да се виждаш с тази курва!

Майкъл вече отваряше вратата, а Анджелика викаше след него извън себе си от гняв:

- Майкъл! Да не си посмял да ми го причиниш! Ако я видя около теб ще… Ще я изтрия от лицето на земята.

Той не издържа на крясъците й и се върна обратно вътре.

- Анджелика… Аз съм свободен човек и ще виждам когото поискам и когато поискам. Дори и да крещиш до сутринта няма да промениш факта, че те намерих в полунощ с бившия ти. Разбираш ли? Няма!

Майкъл проследи как тя сякаш отново се смали под бича на думите му и й обърна гръб, оставяйки я сама.

След час той влезе в апартамента си, бързо се съблече, оставяйки диря от дрехите си до банята и остана във ваната дълго, опитвайки се да спре талазите на заслепяващата рационалното му мислене, ревност. Това пагубно усещане го караше да извиква непрекъснато в съзнанието си как Грег седи в дома на Анджелика и изглежда толкова на мястото си, толкова осезаемо вписващ сред целия интериор, че Майкъл се беше почуствал чужд и като врязващ се безмилостно метеор в интимността на двама души с неочакваното си появяване, прекъсващ нещо красиво и истинско. Тази мисъл не му даваше покой, докато лежеше неподвижно във ваната и се опитваше да спре вика, напиращ в него и борещ се да излезе навън.

Майкъл се изправи, сложи хавлията си и бавно, влачейки краката си стигна до най – близкия стол и се отпусна върху него. Не можеше да повярва, че тази незначителна случка може да му повлияе така силно. Толкова ли много означаваше Анджелика за него или не можеше да приеме, че е възможно някой да му я отнеме? Ревността беше едно от чувствата, което цял живот беше презирал, защото мислеше, че то е деструктивно, погубващо и признак на слабост, неувереност и комплекси. Защо Анджелика го караше да изпитва тези съмнения? Защо само, когато видеше Грег близо до нея мигновено си представяше най – лошия сценарий и искаше да се защитава, да се противопоставя на възможността той да пожелае да се върне в живота й и още по- страшното беше, че допускаше мисълта, че тя може да му позволи да го направи? Защо, по дяволите, така се страхуваше? Какво при тях не беше наред? Нали се обичаха?

Майкъл посегна към телефона и без да мисли, че е много късно набра някого. Той дълго чака, слушайки самотния свободен сигнал и точно, когато мислеше да затвори, чу от другата страна гласа, който винаги го караше да усеща как сякаш нещо го обгръща с небивала мекота и в душата му става светло и просторно.

- Мамо, знам, че те събудих. Може ли утре да дойда, за да се видим?

Гласа отсреща прозвуча разтревожено, докато го питаше, дали всичко е наред.

- Да, мамо, добре съм. Просто искам… Не, мамо… Не съм съвсем добре… Тъжен съм и съм объркан. Нужен ми е съвет. От теб.

Катрин се опита да успокои Майкъл и не след дълго той почувства как бавно всичко си идва на мястото. Не знаеше как майка му успява да го прави, но тя винаги намираше точните думи и успяваше с много грижа и любов да стопли сърцето му. Изведнъж той се почувства виновен, че беше прекъснал съня й и започна да се извинява, че я притеснява.

След като приключиха разговора си Майкъл облече пижамите си, седна в леглото си, завивайки се и пусна телевизора. Около 5 часа сутринта той усети как клепачите му натежават и без да може да се пребори с настигащата го умора, заспа под силните звуци на анимационния канал, който до сега беше гледал.




Анджелика се опитваше да хване Айзая, който усетил, че майка му отново ще го остави на непознатата и чужда за него жена, тичаше из къщата. Тя знаеше, че сина й не харесва непрекъснатото й отсъствие и различните детегледачки, които й изпращаха от агенцията, но нямаше избор. Искаше колкото е възможно по- бързо да приключи нещата, които я задържаха в LA и най – сетне да заминат при Майкъл в NY.

Днес тя имаше среща с Кенет, който непонятно защо се държеше нетипично и дистанцирано и на нея й се струваше, че спъва финализирането на сделката им. Беше го виждала три пъти, откакто бе пристигнала и той винаги имаше някакво изискване. Кенет спореше за оборудването, търсеше фактури и разплащателни сметки, които да докажат, дали това или онова е закупено лично от него или от двамата с Анджелика и не оставяше наетите консултанти да си вършат работата спокойно, намесвайки се непрекъснато с дребнавите си забележки. Поведението му я изнервяше и тя не разбираше защо приятелят й се държи така. Днес искаше да се видят, за да поговорят и да решат проблема, за да могат да продължат спокойно да осъществят прехвърлянето на собствеността отново. Анджелика беше започнала да мисли, че с времето Кенет е станал много себичен и разглезен и не знаеше какво може още да й разкрие той от новото си и непознато й лице.

- Айзая, кълна се, че, ако не спреш да тичаш като уплашен заек ще изляза и няма да се върна никога! – Извика Анджелика.

Той спря за секунда и в мига, в който тя си помисли, че най – сетне се укротил той се шмугна край нея и излезе от стаята.

- По дяволите! – Тихо каза Анджелика и го последва.

Не чуваше стъпките му и знаеше къде е. Той предприемаше тази последна мярка от протеста си, когато усещаше, че е изразходвал всичките си козове, състоящи се в плач, тичане или молби. Обичаше да се сгушва в дрешника й и прегърнал някоя от играчките си да се спотайва в ъглите му като малка мишчица. Анджелика отвори вратите на скривалището му и чу лек шум и веднага видя как той бързо се издърпа назад, скриващ се под висящите от закачалките дрехи.

- Излез, Айзая! – Каза властно тя.

Нямаше време да си играе с него и да се преструва, че не го вижда.

- Чуваш ли ме? Излизай!

- Нееее!

Тя раздели дрехите си и го видя свит на дъното и в погледа му прочете небивал протест.

- Хайде, приятелче, - смекчи тона си тя – излез и ти обещавам, че когато се върна ще отидем за сладолед и след това ще гледаме анимационни филмчета и ще четем приказки. Моля те, Айзая, закъснявам!

- Мамоо! – Протегна ръце към нея той.

Анджелика се наведе и го прегърна, вземайки го на ръце.

- Знам, миличък, знам. Ще се постарая да си дойда възможно най – бързо.

Най- сетне беше успяла! Тя слезе долу, където я очакваше поредната детегледачка и й се усмихна. Жената й отговори също с вежлива усмивка и отправи очи към Айзая.

- Здравей! – Каза тя.

Айзая рязко й обърна гръб скри лице в къдриците на майка си. Ръцете му я прегърнаха още по – плътно и хленч в знак на протест се изтръгна от него.

- Не бъди неучтив, Айзая!

- Мамаа! – Проплака той.

- Какво ти става днес? – Недоумяваше Анджелика. После тя се обърна към жената – Съжалявам! Той по принцип не е такъв и е много общителен. Вероятно е кисел, защото му се спи. Събуди се много рано… Е, аз ще тръгвам. Всичко, което би могло да ти е от полза за навиците му и режима му е на хладилника. Храната му също е вътре. За нищо на света не му давай да яде сладки неща и държа да си изяде плодовете. Ако успееш със зеленчука ще бъда много доволна. Ако има някакъв проблем телефона ми пак върху хладилника.

Тя с усилия успя да отдели Айзая от себе си и поставяйки го на пода клекна пред него, взе ръчичките му в своите и каза:

- Ще се върна съвсем скоро. Моля те, бъди послушен!

Сълзите напираха в очите му и Анджелика, нямаща желание да ги види бързо го целуна, изправи се и взе чантата си. Докато излизаше чуваше плача му и се опитваше да не се предаде на желанието си да се върне и да го вземе със себе си.

Щом влезе в колата тя въздъхна тежко и си обеща, че днес, ако се налага ще води открита битка с Кенет, но няма да се остави той да й губи времето с дребнавите си изисквания. Тя запали колата и щом излезе на пътя, включи радиото. Усмихнат женски глас й съобщи, че днес денят се очертава да бъде много слънчев и температурата да достигне до 20 градуса. Анджелика също се усмихна на прекрасната прогноза и усети как я застига чувството за хармония, което винаги й създаваше слънчевото време. Тя увеличи радиото и започна да си тананика песента на Nelly “Ride With Me”, която я караше да вярва, че днес всичко, което бе планувала щеше да мине без препятствия.

Песента свърши и една много позната мелодия се впи в слуха й. Тя първоначално не различи коя е, но тежкият ритъм се разбиваше в нея и тя осъзна, че това всъщност е песен на Майкъл. Беше се старала цяла сутрин да не мисли за него и, ето, че той отново я намери и питаше:




“Who is it?

It is a friend of mine?

Who is it?

Is it my brother?

Who is it?

Somebody hurt my soul, now

Who is it?

I cant take this stuff no more!”




Анджелика инстинктивно посегна за телефона си и натисна 1.

Майкъл усети вибрацията на телефона в джоба си и каза:

- Извини ме.

След това извади апарата си и след като видя името на Анджелика на дисплея, отпусна ръката си. Беше ли готов да разговаря с нея? Вибрациите продължаваха и го молеха за съдействие, но той оставаше безучастен и колебаещ се.

Андежелика чу как се включи гласовата му поща и каза:

- Майкъл, обади ми се. Трябва да поговорим. Чуваш ли, обади ми се!

Тя остави телефона на седалката до нея и от слънчевото й настроение нямаше вече никаква следа. Осъзнаваше, че го беше ядосала, но поведението му беше неприемливо. Да продължава да й се сърди бе наивно и лишено от трезва мисъл. Майкъл трябваше да знае, че Грег не представлява интерес за нея и не може да му бъде конкурент за сърцето й. Не само, защото беше минало или защото я беше наранил и измамил, а и защото тя все още беше толкова безумно влюбена в Майкъл, че в съзнанието й нямаше мисъл за друг мъж. Никой не я привличаше и никой нямаше неговото невероятно силно въздействие върху нея. Аурата му я заслепяваше и тя, оставаща напълно покорна на властта й се опиваше от благодатното й излъчване.

Телефона й позвъни и тя се усмихна, очаквайки да е Майкъл. Беше разочарована да види, че е Кенет. Той отлагаше срещата им, а Анджелика едва издържаше да не се разкрещи от гняв.

- Кенет, какво се случва? Искаш или не искаш да ми продадеш студиото? Друг купувач ли имаш? Повече пари ли искаш?

- Не, Анджи, зает съм днес. Просто изникна неотложен ангажимент и трябва да се видим друг път.

- Кога, Кенет? Вече съм 2 седмици тук, а ти не спираш да създаваш проблеми. Имам и други неща да върша, а ти ми пречиш, защото… Не знам. Кажи ми ти.

- Обещавам ти, че вече няма да създавам проблеми и ще ти обясня всичко след като се видим.

Анджелика въздъхна тежко и се съгласи с него. Не искаше да го прави, но нямаше избор. Отново й се налагаше да чака и да не може да контролира ситуацията, защото тя беше в ръцете на Кенет. Трябваше да наеме агенция, която да се заеме с намирането на наематели за къщата й, а не можеше. Държеше да присъства на огледите, защото домът й беше много скъп за нея и искаше да прецени сама хората, които ще допусне да живеят в в него. Майкъл й беше намекнал да продаде къщата си, но след погледът, който му беше отправила той беше казал, че се извинява и я бе оставил сама да се справя с имота си.

Анджелика сви в отбивката и тръсна гневно глава, процеждайки:

- По дяволите!

Единственото, което й оставаше да прави бе да чака. Да чака Кенет да реши какво иска да се случва от тук насетне със студиото, да чака Майкъл да спре да й се сърди и да й се обади, да чака да намери подходящи наематели и цялото това напрежение вече се стоварваше върху нея с небивала сила.

Анджелика напазарува и минавайки по Brighton Way, тя видя магазин за сватбени рокли и изведнъж реши да влезе и да разгледа. Нямаше желание да купува, нито да пробва, но обстановката и любезните консултанти на магазина за кратко я накараха да промени мнението си и скоро тя се отзова в една от пробните, заобиколена поне от 10 рокли, които й бяха донесли да пробва. Тя точно започваше да се съблича, когато телефонът й позвъни.

Гласът на Майкъл я накара да седне на един от столовете в пробната и тихо да каже:

- Надявах се да ми позвъниш.

- Анджи, искаш ли да дойдеш… Аз сега съм в Енсино и … Ти какво правиш сега?

- Честно ли?

- Да, разбира се.

Тя се усмихна.

- В магазин за сватбени рокли съм и съм заобиколена от дантели и камъни, сатен и тафта.

- Ооо! – Възкликна Майкъл и тя сякаш видя игривата му и в същото време смутена усмивка. – Имаш идея да пазаруваш ли?

- Не, но минавах от тук и влязох. Все пак не знам, дали предложението ти е в сила след снощи.

- О, за Бога, разбира се, че е в сила. Снощи беше грешка. Аз… Съжалявам, че реагирах така! Може би трябваше да… Имаш ли планове за вечерта?

- Не.

- Искаш ли да дойдеш в Енсино? Аз реших да се видя с майка ми и тя изяви желание да се запознае с теб.

Анджелика мълчеше и Майкъл се опитваше да си дава вид, че тя му говори нещо и леко кимваше с глава, докато зоркият поглед на Катрин следеше реакциите му. Най – сетне тя проговори:

- Аз не знам, Майкъл. Не е ли по – добре да се видим и да поговорим само аз и ти преди да се запозная с нея?

- За какво да говорим?

- За снощи.

- Няма смисъл, Анджи. Ще ми обясниш после.

- Какво да ти обясня? Няма нищо за обясняване. Поканих го на гости, защото… Не знам. Поканих го. Не търси друго.

- Добре. Не мисля, че трябва да обсъждаме точно по телефона тези неща…. Е, ще дойдеш ли?

- Аз… Аз… Страхувам се.

- От какво, Анджи?

- От това да срещна майка ти. Ами, ако не ме хареса.

Смеха му я заля и тя също се усмихна:

- Не се смей! Знам, че тя е най – важната жена в живота ти и не искам да я разочаровам.

- Защо си мислиш, че ще го направиш?

- Не го мисля. Просто… Страхувам се.

- Няма защо да се страхуваш, Анджи.

- Ако се съглася ще трябва да взема и Айзая с мен. Не мога да го оставя на детегледачка и довечера.

- Разбира се, че ще го вземеш! Не съм и мислил обратното. Е, ще дойдеш ли?

Тя отново замълча, но този път беше за много по- кратко.

- Добре.

- ОК. Ще изпратя кола, за да ви вземат…и… - той замълча.

- Какво?

- Нищо. Щях… Нищо.

- Кажи, Майкъл!

- Мислех си, дали не е по- добре да поръчаш роклята си при някой дизайнер?

- Майкъл?! Нима си мислиш, че ще избера нещо неподходящо?

- Не, но защо да не уникат?

- Защото… Не искам да го обсъждам. Не сега. Ще се видим довечера.

Майкъл затвори и въздъхна, а след това се усмихна и каза на Катрин:

- Ще дойде. Каза, че се страхува от срещата си с теб.

- Разбирам я – усмихна се и Катрин. – Спомням си, че и аз бях притеснена, когато трябваше да се запозная с родителите на Джоузеф. Знаеш ли, мислех си, че тя ще бъде първото момиче, което ще ми представиш преди да се ожениш за нея.

- Да, така е. Надявам се това да означава нещо за теб и да си снизходителна.

- Мислиш, че до сега не съм била ли?

- Не, но… Просто и аз искам да я харесаш така както аз я харесвам.

- О, не го очаквай. Моите очи ще я гледат по съвсем друг начин. А сега ми разкажи точно защо беше така разстроен снощи.

- Аз ти казах вече, мамо… Беше… Сгреших. Сега мисля по- трезво. Кажи ми, ти ревнуваше ли Джоузеф?

- В началото. После… Примирих се, защото осъзнах, че той никога няма да се промени.

Майкъл поклати глава и спомняйки си за страданието, на което баща му бе подложил майка му с непрекъснатите си изневери, му се прииска да я прегърне. Той се изправи и седна до нея на дивана. Ръката му я обгърна през рамото, а после той вдигна и другата и заключи Катрин в прегръдката си.

- О, Майкъл! – Възкликна тя. - Всичко е наред.

Тя посегна и го погали, а той жаден за майчината ласка отпусна глава на рамото й.

Майкъл се остави в тази така рядко случваща се проява на интимност между двамата и за пореден път усети как близостта на майка му му действа като наркотик. Тя вливаше в него вяра, увереност и го караше да има силите да се изправя пред всяка трудност. Тихо и без много думи, но винаги с най – точните Катрин успяваше да го върне към същността му и да го накара да се усмихне.

- Ревнувам Анджелика, мамо. Много я ревнувам и това ме плаши… Но, знаеш ли, и тя също ме ревнува.

- Майкъл, всеки, който обича ревнува, а онези, които твърдят обратното са лъжци. От кого я ревнуваш или я ревнуваш по принцип?

- Аз… Тя, всъщност не ми е давала поводи за ревност, но остава много близка с бившия си приятел, с когото е имала, мисля, че много хубава връзка. Аз дойдох от NY, оставяйки работата си, само защото исках да я видя, а в дома й беше той. Почувствах се ужасно… Ненужен и сякаш съм натрапник. А той я е наранил, мамо.

- Какво каза тя?

- Нищо. Аз не можех да я слушам дори. Тя плачеше, когато си тръгнах.

- Ти си я разплакал?! – Изненада се Катрин.

- Не. Не мисля. Мисля, че плачеше, защото се чувстваше виновна, а точно това ме ядоса най – много. Не знаеш колко пъти се обвиних, че не й се обадих, че пристигам. Щах да си спестя спомена да го виждам в дома й посред нощ…

- Майкъл?

Гласът на майка му го накара да се изправи и да я погледне, очаквайки какво ще му каже. Тя продължи:

- Ако усещаш несигурност и не можеш да й повярваш, ако тя те кара да се съмняваш, дали е само твоя тялом и духом, тогава мисля, че трябва да размислиш, дали е най- удачно да се обвързваш с нея. Знам, че за теб брака не е така свещен както на мен ми се иска и греховно го прекрати два пъти…

- Не отново, мамо! – Прекъсна я Майкъл.

- Добре – съгласи се тя. – Аз искам да кажа, че брака е отговорност и той не е прищявка. Аз бях много млада, когато се омъжих за баща ти, но имам много примери пред себе си и знам, че не е едно и също, когато имаш само връзка и когато вече си минал под венчилото.

- Мислиш ли, че не го знам?

- Нека бъдем честни. И двата ти брака бяха… Необмислени.

- Мамо! Аз обичах Лиса! Винаги ще я обичам. А Деби… Ти знаеш кой ме накара да се оженя за нея. Не съм го искал и ти трябва доста по- добре от мен да знаеш, че го направих заради теб. С Анджи е различно. Никога не е било така. Понякога се опитвам да сравня чувствата си с онези, които изпитвах към Лиса, но се убеждавам, че не са същите. Лиса никога не стигна до мен, така както Анджи. Не ме разбирай погрешно. Обичахме се. Много се обичахме и се разбирахме, защото познаваме бремето на известността, но тя … Не знам. Винаги оставам озадачен, когато се питам, защо не пожела да имаме собствени деца?!

- Тя искаше да се върне при теб, Майкъл.

- Беше късно. Много късно. Вероятно щях да й дам още един шанс, ако сърцето ми вече не преливаше от любов по Анджелика. А сега я ревнувам и това ме обърква. Нали не трябва да си даваме поводи за ревност?

- Не е задължително тя да ти ги дава, за да ги виждаш, Майкъл. Хората понякога оставаме заслепени и виждаме неща, които не съществуват.

- Не искам да се превръщам в такъв човек! Аз нямам право да го правя. Обичам я, искам я, но това не означава, че трябва да я усещам като своя собственост. Отвратително е, мамо.

Навън се чу шум и вратата се отвори и на нея се появи Джоузеф.

- Майкъл?

- Джоузеф?

- Не очаквах да те видя.

- И аз теб. Мислех, че си във Вегас.

- Имах малко работа в града, но довечера ще пътувам обратно.

Катрин се изправи и попита, дали е Джоузеф има нужда от нещо и когато той й отговори, че няма, тя се извини и каза, че ще отиде да си почине.

Майкъл я проследи с поглед и след това погледна критично към баща си.

- Всичко наред ли е между вас?

- Да – отговори му Джоузеф, докато си наливаше уиски. – Предполагам, че не искаш да пиеш с мен.

- Не.

Баща му седна и малките му сини очи се впиха любопитно в Майкъл.

- Е, как е при теб?

- Нормално.

- Майка ти ми спомена, че има вероятност да се жениш отново. За онази… испанката ли?

Майкъл не желаеше да му отговаря и затова просто мълчеше и го наблюдаваше как отпива от питието си.

- Ало? Майкъл? На теб говоря. Ей!

- Какво те засяга, Джоузеф? От кога се интересуваш от мен?

- Защо говориш така? Винаги съм го правил.

- Дааа. Разбира се.

- Как са Принс и Парис?

- Добре, благодаря!

- Поздрави ги!

Майкъл кимна и се запита, дали Джоузеф ще си тръгне преди вечеря или ще се наложи да представи Анджелика и на него. Тази мисъл го караше да негодува и да се колебае, дали да не отложи срещата.

- Кога е полета ти? – Попита той.

- К’во?

- Кога заминаваш за Вегас?

- Не знам. Зависи. Защо питаш?

- Просто така.

- Хайде, Майкъл, разкажи ми за приятелката си.

- Няма какво да ти разказвам, Джоузеф.

- Наистина ли ще се жениш за нея?

- Да, наистина.

- Дано този път брака ти трае повече от 2 години – каза баща му и се разсмя.

- Джоузеф! Прекаляваш!

- Какво? Ти да не се засягаш? Казвам го с добро чувство.

- Не желая да се намесваш там, където не ти е работата! – Повиши глас Майкъл.

- И ще ме поканиш ли на сватбата си или пак ще я направиш в някой хотелски апартамент и извън страната?

- Защо винаги правиш така? Защо винаги се държиш по този начин? Защо никога не каза нищо хубаво, Джоузеф?

- Майкъл, ние сме мъже. Нали не искаш да те запрегръщам и зацелувам като някоя фуста? Това не означава, че не съм загрижен за теб.

- Загрижен…

Майкъл замълча, защото не искаше да превръща и тази среща с баща си в спор и защото нямаше настроение за пререкания.

Катрин влезе и попита:

- Джо, ще оставаш ли за вечеря?

- Да. Мисля да остана и тази вечер в града. Майкъл е тук и понеже не знам кога ще успея да го видя отново е добре да се възползвам от случайната ни среща.

- Би ли дошъл за малко?

Джоузеф я погледна изненадан, но стана и излезе.

Останал сам Майкъл се надяваше, че майка му ще накара по някакъв начин баща му да замине за Вегас и няма да се наложи да изправи Анджелика пред един от най – жестоките си кошмари. Не искаше да й причинява тази среща и нетърпеливо изчкваше родителите му да се върнат, за да разбере резулатата от разговора на Катрин с Джоузеф.

В мига, в който баща му отвори вратата Майкъл знаеше, че е време да си тръгва.

- Много добре, Майкъл. Аз те разпитвам за приятелката ти, а ти си траеш и не ми казваш, че майка ти я е поканила на вечеря. Какво? Криеш я от мен ли?

- Не я крия от теб. Просто искам да й спестя неудобството цяла вечер да бъде длъжна да търпи присъствието ти и безмислените ти бъртвежи, когато изпиеш малко повече уиски.

- По дяволите, момче! Какви ги говориш? Не мислиш ли, че ме обиждаш?

- О, моля те! Аз ще тръгвам. Не мисля, че желая тази вечеря да се състои точно тази вечер.

Погледът на майка му го застави да остане на мястото си, а думите й му прозвучаха повече като заповед, а не като молба.

- Майкъл, не се дръж по този начин, моля те!

- Не, той се срамува от мен.

- Джоузеф, не се срамувам от теб – каза Майкъл. – Просто се страхувам, че тя ще се притесни много.

- Няма от какво да се притеснява. Все пак ще става член на семейството ни.

- Трбява да разговарям с нея и тя сама ще реши.


Когато Майкъл й се обади Анджелика вече беше излязла от магазина и бе решила следващите дни да се види с Бриджит и ако тя е свободна да посетят възможно най – много магазини, за да може да си купи рокля. Сама не можеше да вземе решение и си повтаряше колко много иска майка й да е до нея, когато прави покупката си.

- Да, Майкъл?

- Анджи, случи се нещо съвсем непредвидено и искам да ти го кажа, за да решиш сама, дали искаш да дойдеш довечера в Енсино или ще е по- добре да го отложим за друг път.

- Какво се случи?

- Джоузеф си дойде и също иска да се запознае с теб. Виж, ако мислиш, че нямаш желание да го виждаш ще те разбера и…

- Майкъл, няма проблем – прекъсна го тя. – Няма смисъл да го отлагам. Все някога ще трябва да го срещна, нали?

- Не е задължително.

- Майкъл! – Разсмя се тя.

- Аз съм сериозен, Анджи! С него, дори не е желателно да се запознаваш. Той е досаден.

- Може би, но ти е баща и аз не мога да не се съобразя с това.

- Значи нямаш нищо против?

- Не.

- А ще възразиш ли, ако лично дойда да те взема?

- Не. Няма – усмихна се тя.

- Добре. Ще се видим в 18 часа? Добре ли е?

- Да. Идеално е.

- Анджи?

- Да?

- Благодаря ти!

- О! Я стига! Аз без друго исках да ме запознаеш с тях, защото мисля, че е редно… По дяволите! Мамка му!

- Анджи? Какво? – Изненда се Майкъл.

- Трябва да затварям. Спира ме полиция. Дявол да го вземе! – Каза тя и връзката прекъсна.
  

Следва продължение...


Моля, гласувайте и коментирайте главата!