Повече от чувство 91

Анджелика се беше събудила и понеже сънят все не идваше и мислите й се рееха объркано тя стана и слезе в кухнята си. Опитваше се да бъде максимално тиха, за да не събуди Майкъл, който до много късно беше разговарял по телефона и тя в един момент бе спряла да чува тихият му глас и бе заспала. В просъница бе усетила как той я придърпва плътно към тялото си, целува рамото й и точно тогава бе отворила очи и беше видяла, че е малко след 3 часа сутринта. Успокояващата му топлина и прекрасното му ухание я бяха накарали почти веднага да заспи отново и сега час по- късно тя се беше събудила и искаше да изпие една чаша мляко и да остане насаме с мислите си, които я връхлитаха, откакто се беше върнала от Енсино.

Анджелика не знаеше как да каже на Майкъл за срещата си с Джоузеф и дали да го направи?!

На следващия ден от престоя им в Енсино всички бяха излязли навън и седяха под един от чадърите до басейна, когато тя видя, че Айзая изглежда уморен и вял и затова реши да го приспи и след това да се върне при Майкъл и Катрин, за да продължи да разговаря с тях и да се наслаждава на прекрасния пролетен ден, който се усмихваше благодатно около тях.

Айзая беше заспал сравнително бързо и тя слизаше по стълбите, когато една сянка я стресна и миг след това видя Джоузеф, който стоеше долу и очакваше тя да се приближи. Той беше напълно сериозен, очите му я гледаха както се гледа натрапник и след като я беше поздравил престорено любезно и се беше уверил, че са сами й бе казал, че иска да разговаря с нея. Анджелика се беше опитала да овладее силното си желание да му откаже и го бе последвала в непозната за нея стая, която се оказа кабинет. Той я покани да седне и след като си наля питие също седна зад масивното бюро и отново впи очите си в нея. Гласа му след дългото мълчание бе прозвучал като крясък в гробовна тишина и тя се беше стреснала не толкова от него, а от въпроса, който й бе задал.

- Колко трябва да ти платя, за да изчезнеш от живота на сина ми?

Сякаш изстреляна от мястото си тя се бе изправила и понечила да излезе, но Джоузеф бързо я беше настигнал и ръката му бе превъртяла ключа на вратата. Анджелика отново бе била заставена да седне на мястото си и въпросът бе бил зададен отново, перифразиран.

- Пуснете ме да изляза, защото, ако не го направите ще започна да викам – бе заплашила тя.

Джоузеф се беше разсмял, уверявайки я, че няма как да бъде чута, защото там, където са Майкъл и Катрин е прекалено далече, а и защото кабинета е перфектно звукоизолиран. След това надменно и властно бе започнал да й обяснява как той не е съгласен с връзката им и че Майкъл не може да встъпи в брак с нея. Джоузеф беше казал думи, които все още кънтяха в главата й и предизвикваха сълзи в очите й: „Ти може да си красива и секси, но нямаш класа. Майкъл има нужда от жена с класа. Той заслужава жена с потекло. Ти си … Играчка. Искаш ли да бъдеш захвърлена съвсем скоро? Ще те използва като последната си съпруга и после ще те изостави, защото няма да му бъдеш интересна вече. Момиче като теб не може да задържи вниманието на личност като сина ми, така че не свивай обидено устни и не ме гледай като тигрица готова да разкъса, а ми кажи каква е цената, за да изчезнеш още сега.”

Анджелика бе продължила да го гледа без да му отговаря и въпреки че той не беше спрял да нанася жестоките си и безпочвени обиди към личността й тя бе запазила самообладание и мълчанието бе било единствения отговор на думите му. Това беше продължило до мига, в който той не бе засегнал семейството й. Гнева, с който тя го беше заляла нямаше аналог и сега Анджелика си мислеше, че дори и при най – големите спорове и скандали с Майкъл тя никога не бе била такава. Джоузеф бе изпитал върху себе си цялата гама на нейната ярост и Анджелика беше започнала да усеща как той започва да я гледа все по- изумено и бе разбирала, че затвърждава убеждението му, че не е подходяща за Майкъл, но не успяваше да се овладее. Беше безкрайно наранена от отношението му, от мисълта му, че може да я купи като стока и най – непростимото бе било, че той бе обидил семейството й. Никой нямаше право да слага на родителите и потеклото им епитети!!!

Сега Анджелика знаеше, че никога повече няма да се види с бащата на Майкъл. Не го искаше на сватбата им, не искаше да чува името му, не искаше да присъства по никакъв начин в живота им, а в същото време разбираше, че това е почти невъзможно. Беше объркана и в тихата сутрин си мислеше, че тази случка е била сън и скоро ще се събуди и всичко ще е само един нелеп кошмар. Искаше да сподели с някого, искаше да разкаже на Майкъл и колкото повече мислеше, толкова по – силно разбираше, че той никога и за нищо на света не трябва да научава за онези минути, в които тя и Джоузеф бяха се превърнали в най – големи врагове.

Тя стана и изми чашата си, а след това отново се качи и преди да се върне в спалнята влезе при Айзая. Той спеше спокойно и от неразположението му от миналата вечер, нямаше и следа. Тя го погали и излезе. Щом влезе в спалнята очите на Майкъл я срещнаха и той със сънен, леко дрезгав глас,каза:

- Къде ходиш по това време, Анджи? Мислех да стана и да те потърся.

- Събудих се и понеже не успях да заспя слязох долу за малко.

- Ела при мен! – притисна я той до до себе си.

- Майкъл, искам да ти споделя нещо. Не е задължително да се съгласиш с мен и да го изпълниш, но аз наистина трябва да ти го кажа. Мисля, че така е най – честно и че не бива да го стаявам в себе си. Аз не съм човек, който може да …

- Слушам те – облегна се на лакът той.

- След онзи ден и заради начина, по който баща ти се държа и с теб и с мен аз … Аз не искам той да присъства на сватбата ни.

Майкъл я гледаше и не казваше нищо. Подозренията му, че тя крие нещо се задълбочиха и той отчетливо си спомни как тя изненадващо бе заявила, че трябва да се върне в LA и въпреки ангажимента, който бе поела да останат, за да се запознае с Джърмейн и семейството му, които се връщаха следобяд от пътуване, Анджелика бе напуснала Енсино моментално. После се беше появил и Джоузеф и отново се бе опитал да му налага мнението си, че тя не е подходяща за него и след като Майкъл му беше отговорил: „Това не е твоя работа” се беше сбогувал с майка си и също бе напуснал.

- Анджи, какво те притеснява? – Най- сетне попита Майкъл.

- Той не ме харесва, не ме одобрява и аз не искам такива хора в един от най – щастливите дни в живота си.

- Но той ми е баща, скъпа. Добър или лош аз нямам друг и…

- Добре, разбирам.

- Той няма да си позволи да провали деня ни, принцесо! Няма да го направи.

- Започвам да си мисля, че не искам сватбата, която планираме. Защо ни е, Майкъл?

- Защо ни е да се оженим ли?

- Неее… - усмихна се тя. – Не, глупчо. Защо ни е притрябвала тази цялата помпозност и нагласеност? Нали съвсем друго е важното?

- Анджи!!! – искрено възкликна Майкъл. – Не го прави! Ти я пожела така. Аз мога да я уредя за 24 часа и да не бъде нищо специално, грандиозно и официално, но ти искаше цветя, арки, красива обстановка, приятели и роднини… Ти беше. На мен ми стига само ти да си там, защото аз ще се врека на теб. Нямам нужда от никой друг.

- Знам, но сега ми се иска да се скрия от показност и си мисля, че не се нуждая от нищо от онова, което исках до вчера.

- Моля те, Боже, смили се над мен!

Анджелика погледна към Майкъл и се разсмя.

- Не се смей, Анджи! Объркваш ме. Кажи ми най – после какво искаш?

- Нищо. Имам всичко, за което съм мечтала. Или почти всичко.

Най – накрая и Майкъл се усмихна. Очите й бяха по – тъмни в нощта и в тяхната красива дълбочина той прочете любовта й. С нея никога не си беше задавал въпроса, дали е искрена. Щом я видеше разбираше, че тя го обича така както той имаше нужда – топло и отдадено. Тя гальовно се сгуши в него и той отново се отпусна в леглото.

- Искам да дойда с теб в Ню Йорк.

- Тогава ела. Анджи, ще ти купя студио, ще е още по – хубаво от твоето. Не пилей напразно времето, в което можем да сме заедно.

- Нищо няма да ми купуваш! Аз искам моето студио и никое друго. Обещавам ти, че скоро ще финализирам нещата с Кенет и в мига, в който дам къщата под наем ще дойда при теб.

- Защо искаш да я дадеш под наем? Остави я така.

- Защото, когато един дом не се обитава бавно започва да умира.

- Тогава помоли някой, Раул да се погрижи за наемателите. Моля те! Омръзна ми непрекъснато да ни делят разстояния.

- Това всъщност не е никак лоша идея, защото процеса по наемането й може да отнеме много време.

- Ти се съгласи с мен?! Не мога да повярвам!

- Но като се замисля… - погледна го тя сериозно – не е ли по- добре аз да си движа нещата и да не ангажирам брат си?!

Майкъл поклати глава:

- Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина.

Звънкият й смях огласи стаята и тя силно го прегърна.

- Шегувам се, Майкъл. В мига, в който всичко с продажбата на студиото приключи ще дойда при теб, защото много ми липсваш. Остани още един ден. Моля те!

- Искам, но не мога. Гоня срокове, а и трябва да се погрижа за партито на Парис.

- Оооо… Жалко, че няма да успея да присъствам.

- Да, жалко е – каза Майкъл и отмести разпилялата й се коса назад, за да я целуне.

Вместо да се наслади на устните му, които нежно докосваха нейните в главата на Анджелика проехтяха думите на Джоузеф: „ Ти си играчка” и тя неволно се отдръпна. Майкъл я погледна изненадано и попита:

- Какво има?

- Нищо. Искам да спя.

- След малко – опита се да я притегли отново към себе си той.

- Не, Майкъл. Сега.

- Анджи!

- Спи ме се. Не ме моли.

Тя му обърна гръб, а съмнението, дали Джоузеф не е прав започна да връща сълзите й. Тя стисна силно очи и се опита да прогони образа му, но той властно оставаше и едва доловима въздишка се изплъзна между устните й.

Майкъл помисли, че той я притеснява с близостта си и сконфузено отдръпна ръцете си от нея.

- Съжалявам! – Каза той. – Лека нощ!

- Лека нощ!

Напиращите сълзи и грапавата буца, заседнала в гърлото й накараха гласа й да трепти и да събуди съмнение в Майкъл.

- Всичко наред ли е, скъпа?

- Да. Заспивай.

Преструваха се, че сънят бе дошъл, но и двамата се лутаха в плена на мислите си и въпреки че упорито го призоваваха от него нямаше и следа.

Майкъл оставаше възбуден, а топлината, която тялото на Анджелика излъчваше и аромата й почти го влудяваха. Той се опитваше да изгони натрапчивото желание да я има, но не успяваше и затова, рискувайки да си навлече гнева й отново посегна към нея и обви ръка около кръста й. Устните му целунаха гъделичкащо нежно врата й и той, повдигайки се, за да я види попита тихо:

- Анджи, спиш ли?

Последва кратко мълчание, в което тя сякаш преценяше, дали да му отговори, но след това гласът и също тихо каза:

- Не.

Майкъл отново я целуна, а тя се опита да се освободи от притискащата му я прегръдка.

- Майкъл, недей!

- Опитвам се, Анджи, но не мога… Моля те!

- И аз те моля. Не искам.

- Защо?

Въпроса му беше толкова искрен и неподправен, а тя не можеше да му отговори откровено. Мисълта, че е възможно Джоузеф да бъде прав не спираше да завладява съзнанието й и тя се страхуваше от вероятността един ден да се окаже, че беше използвана само защото сексуалната химия между нея и Майкъл нямаше равна на нищо друго със силата си. Анджелика разбираше, че ако отново постави под съмнение чувствата на Майкъл той ще се разсърди и затова се опита да се оправдае с желанието си да спи.

- Но ти така или иначе не спиш. Моля те! Ще бъда бърз.

- Боже, Майкъл! Защо си такъв?

- Защото те искам… Хайде, Анджи, не ме карай да продължавам да се моля. Унизително е.

- Тогава спри. Сам се поставяш в това положение.

Тя чу как той въздъхна и след секунда усети как се отдръпна от нея и става. Анджелика се обърна и изненадано попита:

- Къде отиваш, Майкъл?

- Няма значение. Стига да е по- далече от теб.

- Върни се в леглото, Майкъл!

Той я гледа за кратко без да каже нищо и после поклати глава.

- Ще го направя само, ако..

- Защо не искаш да разбереш?! Искам да спя.

- Спи тогава – каза той, отваряйки вратата.

- Майкъл!

Той не й отговори и излезе от стаята.

След като остана сама Анджелика се опита да заспи, но мисълта, че беше наранила Майкъл и почти каращата я да крещи ненавист към Джоузеф я заставиха да стане, за да го потърси. Намери го в дневната си да седи, завит с одеяло и да гледа нещо по телевизията.

- Майкъл!

- Да? – Погледна я той.

- Върни се при мен.

Той поклати глава и Анджелика седна до него.

- Отивай да спиш, Анджи. Защо ме преследваш?

- Не мога да заспя.

Майкъл не й отговори и продължи да гледа филма по Discovery.

- Интересен ли е?

- Да.

- Тогава ще гледам и аз - притискайки се в него, каза тя. -  Каква е темата?

Майкъл се изправи рязко и с одеялото върху раменете си, което откриваше облеклото му, състоящо се само от тениска и боксерки, изглеждаше почти смешно, но когато проговори тона му не бе никак забавен.

- Махни се от мен, Анджелика! Казах ти, че в момента присъствието ти ме влудява. Какво искаш? Да те насилвам ли? Защото, ако продължаваш да си около мен и това може да се случи.

- Майкъл!?

- Махай се! – Извика той.

- Не викай така. Ще събудиш, Айзая. И искам да те попитам нещо. Винаги ли ще реагираш така, когато откажа да задоволя нагона ти?

- Качи се горе, Анджи! – С омекнал глас я помоли той.

- Не искам. Отговори на въпроса ми, ако обичаш.

Майкъл я гледа известно време гневно стиснал устни, но след това, осъзнал, че отново се карат за глупост, седна до нея.

- Ще ти обясня как стоят нещата, защото ти няма как да си ги изпитвала. Боли и тази болка понякога е поносима и отминава, но друг път е много силна и остава. Освен това сякаш всяка трезва мисъл изчезва и всичко е концентрирано само върху желанието и необходимостта то да бъде осъществено. Тогава мъжа не може да мисли нормално. Нивата на хормоните му го изстрелват в някаква друга орбита и цялото му съзнание започва да гравитира около желанието да яекулира. Понякога е влудяващо… Затова реагирам сега така. Казах ти, че се опитах, но не минава… Така че, умолявам те да ме оставиш сам!

Анджелика сложи ръката си върху бедрото му и усети как той веднага потръпна.

- Слушала съм за тези състояния неведнъж и наистина ми е трудно да си представя как е възможно да бъдете толкова… неадекватни?!

- Кое от това, което ти казах не разбра? Аз не искам да си близо и да те виждам, а ти ме докосваш.

- Хубаво е да те докосвам.

Преди Майкъл да разбере какво се случва Анджелика вече се беше навела и устните й засмукваха пениса му през боксерките.

- Анджи…По дяволите, момиче, толкова е хубаво!

Тя пъхна ръце под ластика на боксерките му и започна да ги смъква, докато Майкъл повдигаше таза си, за да й помогне. Анджелика слезе от дивана и коленичи на пода. Тя прокара длани по бедрата му, а той подвластен на страстта, която бе завладяла напълно сложи ръце на тила й и бутна главата й напред към слабините си. Щом усети езика й да преминава по тръпнещият му член продължителен стон се откърти от гърдите му и огласи стаята. Тя безмилостно си играеше и отново го оставяше без дъх. В мига, в който устните й се впиха в него и Майкъл усети как тя полага езика си и го завърта така сякаш искаше да накара сърцето му да спре той повдигна високо таза си, а след това се отпусна, оставящ се на прекрасното усещане, с което тя го даряваше. Дланта й много нежно галеше тестисите и когато засмука пениса, така сякаш има желание да го погълне, ръцете му се вкопчиха в косите й и ги опънаха силно.

- Не спирай! Боже мой! Не спирай…Аххх….

Анджелика знаеше какво и как да го направи, за да накара Майкъл за секунди да се загуби под въздействието на пръстите и устните й. Знаеше кога да го докосне и къде. Знаеше колко може да продължи да прави това или онова, а после да го изненада съвсем неочаквано с нещо друго и опиянена от властта, която упражняваше в тези моменти си мислеше, че в сега не тя, а той е играчката. Анджелика беше толкова уверена в господството си, че реакцията на Майкъл я завари неподготвена и тя не можа да реагира по никакъв начин, когато той се отдръпна от устните й и с неподозирана бързина, хващайки я под мишниците я вдигна на крака. Докато осъзнае какво се случва той я беше повалил на дивана и ръцете му смъкваха бикините й.

- Майкъл, не! – Опита се да го спре тя.

- Млъкни, Анджи! – Отблъсна ръката й той.

Майкъл разтвори бедрата й, измърмори нещо, което тя не успя да чуе и след това усети устните му. Напрежението й се замени със сладките вълни на насладата, която сега сътворяваха неговите устни и език и съвсем скоро тя го молеше за още и още от нея. Усетил, че не може да издържа повече той страстно и безметежно се загуби в нея и те отново заживяха в онези техни перфектни мигове, съпровождани от стонове и възгласи на щастие и удоволствие.

- Майкъл?

- Хммм…- провлачено измрънка той.

- Мислиш ли, че щеше да се задържиш при мен, ако секса ни не беше така изумяващо задоволяващ ни и перфектен?

- Сигурно не. Защо?

- Наистина ли?! – Отдръпна се тя. – Значи аз те привличам само като сексуален обект?

- Ахааа.. – съгласи се той и я придърпа към себе си. – Искам те отново.

- Я се разкарай! – Възмути се тя и се опита да стане.

Майкъл прехвърли крака си върху нейните и я заклещи, непозволяващ й да се измъкне. Анджелика недоволно простена и отново опита да го отблъсне, но понеже почти цялото му тяло оставаше върху нея тя не можеше да се пребори с тежестта му.

- Пусни ме!

- Не – не се съгласи той и се намести още по- добре.

- Тежиш ми. Махни се!

- Не. Искам те!

- Остави ме, дявол да го вземе! Не разбра ли колко ме обиди?

Майкъл искрено се наслаждаваше, че тя се хвана на шегата му и не искаше да спира да я предизвиква. Той нямаше как да знае, че по този начин само затвърждава съмненията, които беше посял в нея баща му и затова каза:

- Как ще се обиждаш? Това е комплимент.

- О, я се махни!

Майкъл се премести и застана над нея. Очите му я гледаха победоносно, докато тя неуспешно се опитваше да го отблъсне от себе си. Борбата й продължи известно време, но след това тя спря и Майкъл видя сълзите й, които бяха последвани от разтърсващи тялото й конвулсии.

- Анджи? Миличка? Аз се шегувам. Моля те, не плачи, скъпа! Чуваш ли? Шегувам се.

Той бързо седна и я придърпа към себе си, прегръщайки я.

- Боже мой, не знаех, че така ще те засегна. Съжалявам! Как може да ми задаваш такива въпроси? Ей, погледни ме!

Той повдигна лицето й, което вече беше окъпано от сълзите й и въздъхна, а после пак я притисна към себе си.

- Не плачи, мила! Моля те, не плачи! Шегувах се. Мислех, че знаеш.

- Ти ме нарани…

- Не исках, Анджи! Аз… Аз само се забавлявах. Защо си помисли, че мога да съм с теб само, заради секса? Ти полудя ли?

- Повярвах ти и много ме заболя.

- Какво си бебе! – Каза той и я целуна. – Глупаво бебе.

- А тогава защо си с мен?

- Не искай да мога да отговоря на този въпрос еднозначно, Анджи. Любовта е съвкупност и ти го знаеш отлично. Аз се нуждая от теб. Всякак. А това, че ме привличаш така силно и секса ни се получава толкова добре е дар от Бога.

- И, ако един ден спре да е така няма да си тръгнеш?

- Не. Няма. Просто ще си намеря любовница, която да ме задоволява така както ти си го правила.

Тя го погледна и той усети как пръстите й отново го щипят и въпреки че го заболя, се разсмя.

- Ауу… Какво?! На теб не може да ти се угоди!

- Прекаляваш, Майкъл!

Майкъл не й отговори, а я гушна и мислите му го отведоха към плановете му за деня.. Парис и Принс вече много му липсваха и той нямаше търпение да ги види и прегърне.

- Майкъл, разсъмва се – каза Анджелика.

Той знаеше подтекста на думите й и затова я целуна и остана загледан в просветляващия зад завесите ден. Посрещаше го с благодарност и надежда и се опитваше да прогони всяка мъничка тягостна мисъл от съзнанието си. Майкъл усещаше тъгата на Анджелика и искаше да й каже много неща, но разбираше, че тя няма да ги приеме. Според него борбата за студиото беше по- скоро носталгична и нямаше нужда да хвърля толкова усилия и нерви в нещо, с което се бе сбогувала окончателно само преди няколко месеца. Майкъл разбираше, че все още й е трудно да загърби кариерата си и той дори не искаше да го прави, но заради естеството на работата й тя трябваше да се прости с нея рано или късно. Ако не можеше да го направи щеше да обрече тяхното общо бъдеще на срещи, а не на съвместен живот. Пред проблясъка на слънцето, което все още не се беше показало, но все по- властно изместваше мастилото на нощта, Майкъл се опитваше да замълчи и да остане примирен, заради нейните решения.

- За какво мислиш? – Попита тя.

- За нищо – излъга я той. – Посрещам новия ден.

- Сърдиш ли ми се?

- Не. Защо да ти се сърдя?

- Мислех си, че трябва да се променя. Не се харесвам.

- За нищо на света не го прави! – Възкликна Майкъл.

- Объркана съм. Почти винаги съм знаела какво точно искам и със зъби и нокти съм се борила да го осъществя, а сега се лутам.

Той не знаеше какво да й каже. Нямаше отговор за това, защото, ако тя имаше идея какво иска той щеше да се опита да й помогне да реализира желанието си, но в объркването й не можеше да се намесва. Не обичаше хората без цел и без ясна мисъл за утрешния ден. Живота беше безценен дар, който не можеше да се пропилява в безсмислено колебание и залитане от една крайност в друга. Майкъл вярваше, че всяко живо същество идва на този свят със своята мисия и трябва да я следва безотказно и с цената на всичко. Не приемаше твърденията на някои хора, че не са достатъчно надарени, за да сътворят нещо и не го вярваше. Всяка секунда на този свят човек твореше и оставяше отпечатъка си. Просто беше необходимо всеки да се вгледа по- дълбоко в себе си и да открие онова, което го прави щастлив и да го накара да заработи в негова полза. Беше отдал живота си, всеки свой дъх, милиарди капчици пот и усиля, за да бъде това, което е и бе изпълнен с радост, че осъществява замисъла на Бог за него. Беше благодарен.

- Майкъл?

- Да?

- Не говориш. Има ли нещо, което премълчаваш?

- Не. Не знам какво да ти кажа, Анджи?! Ти сама трябва да разбереш защо си объркана и да спреш лутането си.

- Аз знам защо е така.

- Тогава проблема ти е наполовина решен.

- За съжаление не е така. Забрави. Няма значение. Ще се справя.

- О, аз искам да ти помогна, но щом не желаеш да споделиш няма как да го направя.

- Друг път ще говорим за това. Сега не искам.

Майкъл се усмихна.

- А какво искаш?

- В момента искам, колкото и щуро да ти звучи, да се качим на колата, да отидем до океана и да карам сърф до отмала. Това искам. А ти какво искаш?

- О, аз искам милион неща. Повече време за албума си, за да го направя перфектен… Всъщност аз май искам време, защото то никога не ми стига. Трябва ми за Парис и Принс, за теб, за работата ми, за благотворителността ми, за приятелите ми… Трябва ми време.

- Амбициозно желание – усмихна се Анджелика.

- Нали? Анджи, колко е часът? Трябва да говоря с Теди.

- 6:30. Кой е Теди?

- Теди. Теди Райли. Работим заедно по албума. Снощи ми спомена нещо, но нямахме време да говорим и трябва да го чуя днес. Може би няма да се връщам в Ню Йорк, а ще продължим да работим в неговото студио.

- А то къде е?

- Във Вирджиния.

- Ех, надявах се да кажеш, че е тук.

- Съжалявам! Предполагам, че трябва да е станал вече. Там вече е …9:30, нали?

- Да, но не знам, дали е буден. Всеки има различен режим.

- Е, ще рискувам. Надявам се да не го събудя.

Анджелика не му отговори и той се изправи.

- След малко се връщам.

Анджелика също стана, защото реши, че е време да вземе душ и след малко ободряващата я струя се стичаше по златната й кожа. Искаше да отмие всички въпросителни и съмнения и да спре да се колебае. Мислите й я върнаха към едни думи на Бриджит, която й беше казала, че за цялото им познанство, което датираше от повече от 10 години, тя не я била виждала толкова колеблива и неуверена. „Трябва да забравя какво ми говори баща му или това ще провали отношенията ни” помисли си тя, спомняйки си събитията от преди няколко часа.

Вратата се отвори и Майкъл усмихнато я попита:

- Мога ли да се присъединя?

- Разбира се.

Той я прегърна, целуна я и каза:

- Познай какво? Намерих време.

- За кого?

- За теб. Утре ще летя директно за Вирджиния. Мъчно ми за децата. Преди малко ги чух и ме разчустваха.

- Ще останеш още един ден?!!!

Майкъл поклати глава, а красивата му усмивка не слизаше от устните му.

- Не се шегуваш, нали?

- Не, мила. Ще остана.

Анджелика така импулсивно и силно го прегърна, че той можеше да усети ритъма на сърцето й.

- О, Майкъл! Обичам те! Благодаря ти! Обичам те!

- Защо ми благодариш, глупаче? Аз искам непрекъснато да съм с теб. И държа да знаеш, че те обичам много, много повече.

- Не е възможно. Просто не би могло да се обича повече.

Той я целуна отново и попита:

- Имаш ли идеи как да прекараме деня си?

- Никакви, но не се съмнявам, че ще измислим.

- Аз ще трябва малко да те разочаровам, всъщност. Налага се да отида до Енсино отново.

- Защо? – Потръпна Анджелика.

- Трябва да говоря за нещо с Джърмейн.

- Не може ли по телефона?

- Може, но предпочитам да се видим. Ти също ще дойдеш, нали?

- Не. Предпочитам да остана тук. Много ли ще се бавиш?

- Предполагам, че не. Хей! Не се цупи, Анджи. Наистина няма да е за дълго. Ела с мен.

- Не, не. Ще изляза с Айзая да се разходим и така ще мине времето. Но ми обещай, че повече няма да ходиш никъде и до утре си мой!!

- Обещавам! – Усмихна се той. – И съм твой и след утре.

След около час Майкъл влезе във фамилната къща на семейство Джаксън и посрещналият го управител съобщи, че баща му и брат му го очакват в офиса.

- Къде е г- жа Джаксън? – Попита Майкъл.

- Тя излезе, г- не.

Майкъл кимна, благодари и тръгна по коридора, който водеше към кабинета. Още, докато вървеше чуваше приглушено гласовете на баща си и Джърмейн. Той беше готов да влезе през отворената врата, когато чу Джоузеф да споменава името на Анджелика и затова спря на мястото си и се зачака да чуе коментарите му.

- И? – Попита Джърмейн.

- И… Тя ме погледна така сякаш съм я обидил. Искам да ти кажа, че това момиче си играе много добре козовете. Сигурен съм, че така умело е оплела брат ти, че той, горкия, е заслепен и не вижда истинските й подбуди.

- Защо си толкова мнителен? Никога не си бил такъв. Все пак това е неговият избор и ми се струва, че е редно да го уважиш.

- Не ставай глупав, Джърмейн! Не съм бил такъв, защото не съм могъл, но сега мога и сега го виждам. Когато той се ожени за Лиса беше ОК. Тя е жена, която се вписваше в имидж му и името му, а другата му съпруга, Деби, е, ние всички знаем защо беше този брак и кой го подтикна да го сключи. Сега обаче той се изживява като влюбен и изглежда си е загубил ума по тази… Анджелика. Това не ми харесва. Тя определено не е за него.

- Защо? – Попита отново Джърмейн.

- Защото тя е обикновена. Тя е… никоя.

- Не разбирам какво те засяга теб това? Може би той се чувства добре с нея.

- Чувства се, разбира се. Сякаш не го познаваш. Той никога не е бил добър с жените. В смисъл, че се интересува от много по- различни неща. Жените винаги са били на заден план и той няма опит с тях. Сега тя го е завладяла и той опиянен от сексапила й е объркал понятията.

- Но да искаш да й платиш, за да го напусне… Джоузеф, той не е дете.

- За мен е. И един ден ще ми благодари. Няма да позволя тя да му стане съпруга. Не я харесвам.

Майкъл се колебаеше и докато слушаше как баща му се опитва да подрежда собственият му живот изпитваше небивал гняв, който трудно овладяваше. Идеше му да се обърне и да си тръгне и почти бе готов да го направи, но чувайки, че Джоузеф е предлагал пари на Анджелика промени мнението си застана на вратата. Очите му срещнаха тези на Джърмейн и брат му моментално реагира, спирайки думите на баща им:

- Майкъл?! Радвам се да те видя!

Майкъл вдигна длан, за да спре порива му и попита:

- Джоузеф, защо не ми разкажеш още за това как се опитваш да купиш жената, която обичам?

- Нищо няма да ти разказвам. Тя вероятно иска да изкопчи повече от това, което аз й предлагам.

- Как смееш?

- Как смея какво?

- Как смееш да се опитваш да се месиш във връзката ми и как смееш да обиждаш Анджелика? Кой ти даде това право, Джоузеф? Кой? – Крещеше Майкъл извън себе си от гняв.

- Успокой се, Майкъл! – Помоли го Джърмейн.

- Да се успокоя ли? Как този човек, който не знае какво е любов и обич ще дава своето мнение за чувствата ми? За чувствата изобщо? Кой ти дава това право, по дяволите? За кой се помисли? Кажи ми, Джоузеф! За кой???

Майкъл стоеше пред баща си и позата му беше така заплашителна, че Джоузеф се изправи и двамата мъже срещнаха погледите си, изпълнени с предизвикателство.

- Не ми дръж такъв тон, момче!

- Или какво, Джоузеф??? Кажи ми!!! Или какво???

- Не ме предизвиквай, Майкъл!

- Не ме плашиш вече. Разбираш ли? Не давам и пукната пара за позата ти. Ти не можеш вече да ме стреснеш.

Майкъл усети ръката на Джърмейн върху рамото си.

- Спри, Майкъл. Остави.

- Пусни ме, Джърмейн! – Избута ръката му Майкъл. – Кажи ми, Джоузеф как се осмеляваш да се държиш така с жената, която обичам и която ще ми бъде съпруга?

- Ти си сляп, Майкъл. Тя те използва.

- Не смей да се доближаваш до нея повече! Забранявам ти, дори „Здравей” да й казваш!!!

- Не премирам от желание да разговарям с нея. Едва ли би могла да води смислен разговор. Предполагам , че дарбата й се свежда само до хоризонтални умения.

Ръцете на Майкъл се вкопчиха в реверите на Джоузеф и лицето му се приближи плътно до това на баща му. Очите му се бяха превърнали в две черни ями, с които той го поглъщаше. Целият трепереше от гняв, възмущение, обида и болка.

- Ти си… Ти…

Сълзите му се спуснаха по лицето и замъглиха погледа му. Ръцете на Джърмейн едва успяха да освободят Джоузеф от пръстите му, който така силно се бяха впили в дрехата на баща им, че скоро щяха да я скъсат.

- Майкъл, успокой се! – Повтори брат му.

- Остави ме, Джърмейн! Този човек е… Не искам да те гледам повече, Джоузеф. Ти си отрова! Не се доближавай до нея! Чуваш ли! Забранявам ти, дори да мислиш за нея!!!

Майкъл го погледна с омраза и бързо излезе от стаята затръшвайки вратата след себе си. Едва овладяваше нервите си и се опитваше да спре гаденето в стомаха си. Не разбираше защо, по дяволите, Джоузеф си позволяваше такова отношение и толкова груба намеса в личния му живот и продължаваше да е с усещане за амок. Имаше чувството, че в този миг би могъл да го разкъса на парчета. Майкъл никога не бе предполагал, че някой може да определя избора му и да пречи по така грозен и недопустим начин, а сега, когато това беше деяние на собственият му баща не знаеше как да реагира адекватно.

Колата вече напускаше Енсино, а той не можеше да спре треперенето си. Не можеше да си представи колко зле се почувствала Анджелика от гнусното поведение на Джоузеф и затова искаше колкото се може по- скоро да я види, за да я прегърне и да й каже, че я обича и да я помоли да му прости, че бе допуснал това да се случи. После се досети, че може да я чуе и бързо набра номера й.

- Анджи? Къде си, миличка?

- Навън с Айзая. Майкъл, времето е толкова хубаво… Вятъра е топъл и сякаш гали… толкова съм щастлива, че слънцето вече се завръща с пълна сила.

- Анджи, обичам те! Обичам те много!

- И аз те обичам, Майкъл! Кога се връщаш?

- След около 15 минути съм при теб.

- О?! Наистина приключихте много бързо

- Дори не започнахме… - каза той и въздъхна дълбоко.

- Не успя да се видиш с брат си ли?

- Не, не е това… Анджи, съжалявам!

Гласа му потрепери и тя усети горчивия привкус на сълзите му.

- Майкъл? Наред ли е всичко?

- Не. Не е.

- Какво се е случило, скъпи?

- Ще говорим, когато се видим. Искаш ли да мина с колата, за да ви взема.

- Добре.

Анджелика обясни къде са с Айзая и въздъхвайки стана, защото синът й отново се беше отдалечил. Мислите й не спираха да се връщат към разговора й с Майкъл и тягостното усещане оставаше. Тя нямаше търпение той да се появи, за да разбере защо отново е така е разстроен, въпреки че един глас дълбоко в нея й нашепваше, че тя знае причината.

Телвфонът й я извади от мислите й и тя с изненада отговори на обаждането.

- Здравей, Дилън!... Добре сме. А ти как си?... О! Не знам, Дилън. Сигурен ли си?... Да, знам, но това са доста дни и… А съпругата ти какво мисли? Не искам Айзая и за секунда да усеща негативно отношение върху себе си… Тя?! И как така е променила решението си?... Добре. Заповядайте, а щом се видим ще поговорим. Не знам, дали бих могла да се разделя с него за цяла седмица… Знам, Дилън, но едва ли можеш да ме разбереш… Не, не е това. Разбира се, че съм сигурна, че ще се грижиш добре за него. Виж, щом сте тук елате у дома… Знаеш адреса ми, нали?... Да. Този е. Така че, елате и ще решим как да постъпим. Не. По всяко време е удобно. Аз сега съм навън, но след малко се прибирам… Добре. Ще ви чакам в 15 часа. До скоро.

Анджелика въздъхна, защото осъзна, че денят им с Майкъл ще бъде от части пропилян и й се прииска да се обади на Дилън и да откаже да му даде Айзая, но знаеше, че не може да го направи и затова се опита да не се отдава на притеснението за сина си, което бързо я обземаше. Тя остави шумовете да преминават покрай нея и се загледа пред себе си, където Айзая си играеше с едно момиченце. Синьото небе, което беше толкова наситено сякаш нереално успокояваше очите й, а меката слънчева светлина я галеше ласкаво. Парка беше изпълнен с хора, които също като нея се радваха на хубавото време и пъстрото оживление събуждаше пролетно настроение и успешно прогонваше тягостните й мисли.

Телефона й позвъни и Майкъл я информира, че е на няколко минути от входа на парка и Анджелика, опитвайки се да се пребори с нежеланието на Айзая да се прибират тръгна към мястото, където той щеше да ги чака.

- Стига, Айзая. Не хленчи! Не искаш ли да видиш Майкъл?

- Маки? – Погледна я той въпросително.

- Да. Майкъл.

- Маки! – Усмихна се доволно той.

Анджелика поклати невярващо глава от факта, че само споменаването на името на Майкъл караше сина й да забрави за всичко останало и да се зарадва. Майкъл без да прави нищо особено и по- различно успяваше винаги да събуди усмивка в Айзая. Тя осъзна, че той правеше същото и с нея – осветяваше и най- тъмните й дни и тя за сетен път благодари, че го има в живота й.

                                               

Айзая подаде откъснатото преди малко цвете на Майкъл и щастливо му се усмихна.

- Благодаря ти, миличък! Много е красиво! – Каза Майкъл и целуна Айзая по челото.

Той седна в него и започна дълъг монолог, който много за кратко беше прекъсван от възклицанията или кратките въпроси на Майкъл. Докато двамата се занимаваха един с друг, Анджелика не спираше да гледа към Майкъл и да изучава лицето му. Тя посегна и свали очилата му и Айзая моментално посегна за тях и след като ги получи продължи да говори. Очите му! Тя знаеше, тя вече усещаше, че той знае какво се беше случило предния ден, защото той я гледаше с такава молба за прошка, която рядко беше виждала в погледа му.

- Анджи…

- Недей. Знам какво ще ми кажеш. Недей! Не искам да повече да мисля за това.

- Съжалявам, миличка! Съжалявам и ти обещавам, че никога, никога повече няма да позволя това да ти се случи!

- Той ми каза, че имаш нужда от жена с класа и че само ме използваш… Може би е прав, Майкъл.

- Аз те използвам????

- Не, не… Коя съм аз? Една обикновена жена, която нищо не може да ти предложи.

- Анджи, скъпа, ти ми даваш всичко, от което имам нужда. Всичко! Не слушай другите, мила! Слушай сърцето си. То няма да те излъже никога!

- Да, но аз се страхувам… Какво ще се случи, когато някой ден медиите най – после разберат за мен? Как ще издържа на атаките им?

Майкъл не можеше да отговори на въпроса й, защото това беше може би единственото нещо, което най – много го плашеше. Анджелика беше толкова независима и излагането й на показ щеше да убие възможността да бъде себе си. Щеше да открадне свободата й.

- Анджи, ако ти искаш можем да се опитаме да ги лъжем известно време. Можем да не обявяваме брака си. Така поне за малко те ще са далече от теб. Не знам за колко дълго, но ще спечелиш време.

- Не знам. Трябва ли да се женим, Майкъл?

Той я погледна изненадано и първосигналният му отговор „Да” прекрати всякаква по- нататъшна дискусия по въпроса. Настанилото се мълчание между тях беше прекъснато само от останалия да звъни в колата глас на Айзая, който се гушеше в Майкъл и не спираше да говори и говори.

                                                

Те влезнаха в дома на Анджелика и почти за първи път не знаеха как да накарат времето да отмине, за да измие неловкото и разяждащо ги мълчание. И двамата знаеха, че утре ще се разделят и часове след това ще си липсват безумно много, но сякаш очакваха раздялата като спасение. Майкъл говореше по телефона с децата си и не бързаше да приключи разговора си. През това време Анджелика беше в банята с Айзая и също като Майкъл се стараеше да се бави възможно най – дълго, за да не попада в плена на тягостното нищо между тях. Усещаше се така сякаш няма какво да му каже, нито пък какво да му предложи. Нетипично за нея не й хрумваше с какво могат да си запълнят времето заедно и тъпия въпрос:” Занапред така ли ще бъде?” я караше да има глупав израз на лицето си. Беше спокойно, но само на повърхността, защото под нея и двамата се измъчваха от това да бъдат заедно и да не могат да са заедно в същото време. Делеше ги невидимата преграда на необяснимите и невъзможно да бъдат назовани пречки и те се улавяха в капана им и затъваха в мочурливата им, хлъзгава повърхност.

Анджелика излезе от банята и докато обличаше Айзая видя как той започва да разтрива очите си.

-  Спи ли ти се, миличък?

-  Не.

Тя го погледа съсредоточено за кратко и когато той се прозя разбра, че Айзая няма да дочака да му приготви обяда и ще заспи в съвсем неподходящо време, когато й беше повече от необходим.

Майкъл влезе в стаята, затвори вратата след себе си и след това седна на леглото до тях. Продължаваше да мълчи и Анджелика се измъчваше от товара, който носеха и двамата в момента.

-  Майкъл?

-  Да?

Отговора му беше като удавник, който се хваща за малка сламчица, като на скитащ из безкраен лабиринт, загубил се, който си мисли, че най – сетне е открил верния път.

-  Подай ми чорапите му. Мисля, че си седнал върху тях.

Той се усмихна и повдигайки се, напипа чорапките му и й ги подаде.

Надеждата, че мълчанието ще си отиде изчезна. Той се отпусна върху леглото и след малко усети как Айзая се сгушва в него.

-  Моля те, Айзая, не заспивай точно сега! Трябва да обядваш.

Майкъл погледна към него и се усмихна, защото по всичко личеше, че молбата на Анджелика не достигаше до Айзая и той едва задържаше очите си отворени.

-  Заспива – каза той.

-  Виждам… О, не ти казах. По- късно Дилън и съпругата му ще идват, за да го вземат. Искат да прекара с тях няколко дни.

Майкъл погледна към нея и попита:

-  Как си ти?

-  Не искам да се разделям с него, но ще се наложи. Може би трябва да започна да свиквам. Нямам право да го лишавам от баща му и възможността да станат близки… Ще ми липсва. Иска да го вземе за 1 седмица.

-  Погледни го от добрата страна. Няма да го оставяш на детегледачки и ще можеш да свършиш повече работа без да се ангажираш с него.

-  Той не ми пречи, Майкъл. Аз го обичам.

-  Не ме разбра ли или отново се опитваш да влезеш в спор с мен?

-  Разбрах те. Просто никога не е бил за толкова дълго далече от мен и не знам как ще ми се отрази.

-  Ела при нас - протегна ръка към нея Майкъл.

-  След малко. Трябва да се облека. Опитай се да го задържиш буден.

-  Няма смисъл, Анджи. След това ще му е трудно да заспи и ще е кисел. Нека спи.

-  Добре. Прав си.

Тя излезе от стаята и Майкъл отново погледна към Айзая, който вече беше затворил очи и видимо заспиваше.

Анджелика се облече и мисълта, че след няколко часа ще се раздели с Айзая я застигна с небивала сила. Тя се опита да се овладее, но не успя и се остави на глождещото я усещане за празнота, която я обзе. Как изобщо беше живяла без него?! Какъв смисъл бе имал живота й без милата му усмивка, звънкия му смях и лъчите в изумрудените му очи? Тя разбираше силата на любовта, която изпитваше към детето си, затова един силен порив я върна стаята при него и тя лягайки го прегърна силно и започна да го целува.

-  Ще го събудиш – предупреди я Майкъл.

Анджелика не обърна внимание на думите му и продължи да обсипва Айзая с целувките си. Той отвори очи, погледна я недоумяващо, отдръпна лицето си от задушаващата го любов, с която майка му не спираше да го залива, но не успя да се освободи от нежността й и, предавайки се, отново затвори очите си.

-  Обичам те, Айзая! Обичам те повече от всичко на този свят! – Прошепна му тя.

Той не разбрал правилно излиянието й недоволно изхленчи и й обърна гръб.

-  Обичам те, слънчице! – Повтори тя и целуна вратлето му.

Майкъл не спираше да я гледа и нейната отчайваща ласка го караше да я обича още повече. Разбираше я и искаше да може да й помогне, но нямаше как да го направи. В този миг желаеше Айзая да бъде техен общ син и тя да не бъде принудена да се отделя от него.

-  Няма нищо по- прекрасно от това да вдишваш аромата на детето си и да целуваш меката му, нежна кожа. Бих могла да го задуша с любовта си – каза тя, поглеждайки към Майкъл.

-  Обичам те! – Отговори й той.

Тя протегна ръка и погали лицето му с върховете на пръстите си и сякаш отгатнала мислите му, каза:

-  Трябваше да бъде твой син!

-  Да… Трябваше… Не съм те питал, но ти вземаш ли противозачатъчни все още, Анджи?

-  Да. Защо?

-  Мислех, че искаш да имаме дете.

-  Не сме го обсъждали сериозно, Майкъл.

-  Искам да ги спреш.

-  Сигурен ли си?

Той не й отговори, но физиономията, която направи беше напълно достатъчна, за да разбере отговора му, но въпреки всичко тя искаше да чуе да го изрича и затова отново попита:

-  Напълно ли си сигурен? Защото това ни обвързва завинаги.

-  Анджи! Сигурен съм, разбира се. Искам го от години. Защо го поставяш под съмнение?

-  Добре – не отговори на въпроса му тя. – Ще спра да ги пия.

-  Още днес.

-  Е, за днес вече е късно, но от утре, да.

-  Къде са ти хапчетата?

-  В банята.

Майкъл се изправи и след малко Анджелика чу как той пуска водата. Тя се усмихна на реакцията му и когато се върна го попита:

-  Не ми вярваш, че ще ги спра ли, глупчо?

-  За по – сигурно – усмихна се той.

-  Ако ти го искаш и аз го искам. Обичам те и искам да имаме деца. Наши. Не мога да си мечтая за по- добър баща за децата си.

-  А аз за по- любяща майка. Мислех, че вече си ги спряла.

-  Не. Не мога да те изненадвам с необсъдени и взети самостоятелно решения.

-  Ех, защо не съм се досетил да те питам по- рано.

Анджелика се разсмя и коленичи на леглото, за да може да го прегърне, докато той оставаше прав.

-  Обичам те! Толкова си сладък… Понякога…

-  Какво е това „понякога” ? Аз съм сладък непрекъснато.

-  О, да! Като бонбон, но понякога от много сладко горчи.

-  Анджи, искаш ли да оставим Айзая да спи и да отидем в спалнята ти? Ухаеш много хубаво…

Майкъл постави лицето си върху врата й, за да вдиша аромата й, а устните му се плъзнаха по пулсиращата вена, която блъсваше леко повърхността им с всяко отчитане на изтласканата кръв от сърцето на Анджелика.

-  Пулсираш ли поне малко за мен, скъпа?

-  Майкъл! – Усмихна се тя.

Дали, заради цялата им нервност и обърканост, предизвикана от хората около тях, които упорито се опитваха да ги убедят, че те не си подхождат или просто защото те бяха като две мънички късчета от пъзел, които съвпадаха перфектно в огромната картина, Майкъл и Анджелика започнаха за сетен път да доказват, че, когато са един до друг света започваше да изчезва и всички грешат. Пулса им бавно започваше да се ускорява, докато достигне до миговете, в които биеше лудешки във вените им и те го чуваха туптящ в ушите си. Ръцете търсеха другия и къдреха ласки от безумна нежност и вреченост и устните изпиваха жадно плътта и рисуваха с грациозност. Тогава и двамата осъзнаваха защо и колко много се обичат. И не беше само заради главозамайващата химия, която ги свързваше. Те знаеха, че не могат да се крият зад този факт непрекъснато, защото, ако любовта им не бе така силна и всеотдайна физическото привличане нямаше шанс да издържи на времето.

Майкъл беше изумяващо нежен и оставяше Анджелика тръпнещо притихнала по пътя на единението им, мило притискаща се в него и почти разплакана от силата на усещанията си, чувстваща как в нея всяка клетка се изпълва и прелива от щастие – да го чувства любящ и отдаден до забрава. Тя го вдишваше и не успяваше да се насити на шоколадово – тамяновият му аромат, а той гледаше лешниковия, окъпан в омая блясък в очите й и благоговееше пред кристалната чистота на мига, който споделяха.

Всяко колебание беше изчезнало и всяка тревога бе отстъпила пред желанието да възнаградят телата и душите си с вихрещата в тях любов спирали на взаимност, вреченост, нежност и щастие.

Думите им заглъхваха в стоновете им и денят беше нощ и нощта ден, раждаха се невиждани багри пред очите им и те за кратко притихваха, за да ги изживеят и после отново започваха да рисуват, за да създадат нови още по- красиви от предишните.

                                                 

Анджелика галеше врата на Майкъл, а той положил глава на корема й се усмихваше, защото чуваше бълбукането в стомаха й, когато почукването по вратата ги накара да се погледнат изненадано.

-  О!!! По дяволите! Бях забравила. По дяволите!

-  Какво?!  Кой е?

Анджелика вече беше станала и бързо обличаше дрехите си.

-  Дилън и съпругата му…

Тя излезе от спалнята и Майкъл чу бързо слиза по стъпалата, а след това силния й глас каза:

-  Момент.

После тя отново се върна в спалнята и започна да търси хвърлената от Майкъл незнайно къде нейна блуза.

-  Виждаш ли я ?

-  Кое?

-  Няма значение – отговори му тя и отново излезе.

След малко се върна вече облечена и докато приглаждаше косата си я върза на опашка.

-  Как изглеждам?

Майкъл се вгледа за кратко в нея и после усмихнат отговори:

-  Като току – що правила секс.

Тя завъртя очи и му обърна гръб, излизайки от стаята, но секунди след това се върна и забързано го целуна и пак излезе.

Когато Анджелика отвори вратата беше поразена. Съпругата на Дилън изглеждаше толкова млада, че тя си помисли, че той не е дошъл с нея и това не може да е Шийла. Момичето до него беше слабичко и дребничко на ръст, с къса ярко червена коса и млечно бяла кожа, която бе започнала да се покрива с лунички от слънцето и красиви сини очи. Тя я гледаше с любопитство и Анджелика и за секунда не успя да види враждебност.

-  Здравейте! – Усмихна им се тя. – Заповядайте! Извинявайте, че ви накарах да чакате, но бях заспала и трябваше да се облека.

Докато тя ги въвеждаше във всекидневната си, Дилън попита за Айзая и Анджелика му каза, че той също спи.

-  Анджи, ние нямаме много време… Мъчно ми, че ще трябва да го събудим, но до 18 часа трябва да се прибера в Сан Диего, защото възникна неотложен ангажимент свързан с работата ми и…

-  А кой ще остане с Айзая?  – Прекъсна го тя.

-  Аз – усмихна й се момичето.

Анджелика нямаше представа как е погледнала към нея, но Дълън възкликна и каза:

-  Колко съм разсеян! Не ти представих съпругата си.

-  Приятно ми е. Аз съм Анджелика – усмихна се тя, докато Шийла също я последва, представяйки се.

-  Дилън, защо искаш да го вземеш за цяла седмица?

-  Аз пожелах – каза Шийла.

-  Имаш ли опит с деца, мила? – Недоверчиво я попита Анджелика.

-  О, да. Аз съм работила 2 години в детска градина и мисля, че се справям добре с децата.

Анджелика видя как красивите й очи се изпълниха със сълзи и вероятно, защото и Дилън бе забелязал същото, я хвана за ръката и целуна слепоочието й, прошепвайки:

-  Недей, скъпа!

Шийла се усмихна през сълзите си и цялата ситуация изглеждаше много странна и събуждаше много въпроси, които Анджелика не можеше да зададе.

-  Извинете ме, но бих искала да се освежа.

Когато останаха насаме с Дилън той въздъхна и сам започна да говори.

-  Анджи, аз нямаше да те притеснявам, защото знам как пагубно възприемаш отсъствието на Айзая около теб, но… - той прочисти гърлото си, погледна я и продължи – преди седмица научихме нещо, което не пожелавам никое семейство да научава. Познавам Шийла от много време. Бяхме близки, но много млади, аз все още търсех себе си, ти знаеш това и възприемахме чувствата си като забавление. Но малко след като като ти си замина аз също се прибрах в Сан Диего и отново започнах да се виждам с нея. Усетих колко много ми е липсвала и че я обичам. Година преди да се оженим решихме, че искаме дете, но не се случваше и най – сетне решихме да разберем какъв е проблема. Оказа се, че тя … Тя не може да има деца, Анджи.

- Сигурно ли е? – Потръпна Анджелика.

-  О, да. Бяхме при много добри специалисти… И така тя реши, че е време да ми позволи да виждам сина си и да се опита да го опознае и обикне.

-  Дилън? Това е странно. Не се опитваш отново да ми го отнемеш, нали?

-  Не, Анджи. Ние вероятно ще осиновим дете. Но… Той ми е син, а тя ми е съпруга… Не мога да ти опиша с какво желание организираше цялата седмица, която ни предстои. Тя иска той да си прекара добре и да….

В този момент се чу силния възглас на Шийла и Анджелика веднага предположи какво го е предизвикало. Секунда след това тя чу загрижения глас на Майкъл да пита:

-  Добре ли сте? Съжалявам, че ви стреснах!

-  Ти не си сама? – Попита Дилън.

-  Не, Майкъл е тук, но понеже знам, че не обича да става обект на внимание го помолих да остане горе. Изобщо не съобразих, че двамата могат да се засекат.

-  Имаме проблем, Анджи. Голям проблем.

-  Защо?

-  Защото тя му е фен.

-  Наистина?

-  Голям – поклати глава Дилън. – Аз не съм й казвал за вас.

- Боже!

Анджелика се изправи и оставяйки Дилън сам се качи бързо горе, където видя как Шийла е в прегръдката на Майкъл и когато той я видя да идва й се усмихна. В усмивката му тя прочете съжаление и извинение и само кимна и влезе в стаята на Айзая. Той вече беше буден и тя се надвеси над него и го целуна. След това го взе на ръце и каза:

- Айзая, ела да видиш кой е дошъл.

Когато излязоха от стаята Майкъл и Шийла вече ги нямаше и тя мислено се укори, че не бе предупредила Майкъл да не излиза и го бе поставила в неудобна ситуация.

Докато слизаше по стълбите Анджелика не спираше да мисли за онова, което Дилън й беше споделил и силната й майчинска привързаност я караше да не иска да даде Айзая на баща му, защото се страхуваше да не го загуби. Уверенията на Дилън не й стигаха, защото тя много добре си спомняше колко я беше наранил само преди няколко месеца и не искаше да си представи, че може да бъде изправена пред същата заплаха отново. Въпросите не спираха и валяха непрекъснато и тя притискаше плътно към себе си Айзая, който й бърбореше нещо, играейки с пръстчетата си.

Очите на Дилън се спряха на сина му и той се изправи и бързо се приближи към тях. Айзая го погледа за кратко недоверчиво, но след това го разпозна и се усмихна.

Шийла и Майкъл седяха и наблюдаваха срещата им без да реагират и говорят и когато Дилън най – сетне успя да гушне сина си и двамата не можаха да не се изумят на това колко много си приличат. Айзая продължи да говори и поведението му не издаваше никакво притеснение и тревога. За разлика от него Анджелика не се почувства добре и опитвайки се да не звучи в унисон с настроението си, каза:

- Ще се кача горе, за да му приготвя багажа.

Нямаше право да ревнува, но тайно се беше надявала сина й да се разплаче, да не познае баща си, да не иска да отиде при него и тя да може да откаже да му го даде за толкова дълго време, колкото й се струваше сега една седмица. За съжаление това не се беше случило и тя в момента чуваше смеха на Айзая, който, превърнал се в център на внимание не спираше да приема закачките на възрастните около себе си.

Андежелика огледа, дали беше приготвила всичко необходимо и след като прецени, че няма видими пропуски отново слезе при тях. Айзая почти не я видя, защото сега гледаше сякаш омагьосан Шийла, която му разказваше нещо и го караше да се смее с физиономиите, които му правеше.

- Нещата му са готови – каза Анджелика.

После тя започна да обяснява подробностите за режима му и видя колко съсредоточено я слушаше Шийла и си помисли, че тя все още е дете и не е добра идея да поверява сина си на нейните грижи.

Скоро след това те си тръгнаха, а Айзая най – сетне осъзнал ситуацията се беше разплакал и огромните му сълзи, които се бяха спускали по лицето му бяха накарали Анджелика да усеща как сърцето й се разкъсва на милиони късчета. Майкъл здраво я беше притискал към себе си, обгърнал с ръка рамото й, а когато вратата се беше затворила бе поел цялата изляла се като приливна вълна мъка на любимата си жена.

След като се успокои, Анджелика се извини за поведението си и седна на дивана, прегръщайки една от възглавниците.

- Майкъл, аз съм голяма лигла, нали?

- Не си, мила.

- Не трябва да се чувствам така. Той му е баща.

- Но ти обичаш Айзая и е нормално да искаш да е при теб непрекъснато. Не се тревожи. Ще видиш, че времето ще мине бързо и скоро той отново ще е тук.

- Знаеш ли кое ме притеснява повече?

Майкъл я погледна и тя продължи:

- Дилън ми сподели, че Шийла е стерилна.

- О!!!

- Страхувам се да не пожелае повече от това, за което сме се споразумели и да трябва да го делим непрекъснато. Не искам Айзая да расте объркан!!! Не искам да има мен и теб и тях двамата. Да, знам, че колкото аз имам права над него, толкова има и Дилън и точно тази мисъл ме плаши. Аз обичам детето си повече от всичко на този свят и не искам да си помисля, че нещо може да ми го отнеме.

- Това няма да се случи, Анджи. Помниш ли какво ти обещах преди време? Никой няма да вземе Айзая от теб. Обещавам ти го и сега!

- Благодаря ти! – Прегърна го тя. – Благодаря, че си тук точно днес! Не знам как бих се справила сама?!

- „Whenever you need me I’ll be there. I'll be there to protect you with an unselfish love I respect you. Just call my name and I'll be there” – изпя Майкъл и я накара да се усмихне за първи път, откакто Айзая го нямаше.

- Обещаваш ли?

- Винаги.

- Анджи, искаш ли да отидем някъде, да ти се прави нещо определено? Само кажи.

- Не. Искам да остана тук с теб. Нищо друго не искам… По- късно ще помисля с какво да се нахраним и това е. Искам една спокойна вечер с теб, да поговорим, да решим някои неща за сватбата и това е. От утре се впускам в работа около задачите си и преди това ще се насладя на присъствието ти.

                                                  


По- късно вечерта им мина точно както тя си я беше поръчала и нито веднъж между тях не възникна противоречие или нещо, което да наруши синхрона, в който разменяха идеите и мислите си. Беше нощ изпълнена с хармонията към която те винаги се стремяха и сега постигнали я й се наслаждаваха без дори да осъзнават, че я имат.

Анджелика беше жадна за всичко, което Майкъл й споделяше, оставаше изумена от познанията му и попиваше всичко ново, което той й предлагаше от съкровищницата им. Майкъл се опитваше да бъде внимателен с нея и да я разсейва от факта, че Айзая го няма и затова често я караше да се усмихва и да забравя за неприятните си мисли. Тя от своя страна съвсем кокетно и с финес го предизвикваше да я гледа с възхищение и когато звездите тихо ги заляха от ясното мартенско небе, а сърпа на луната засия между тях, една невидима сила ги отведе отново в света на ласките и те го споделиха с неувяхващото желание, което пазеха само един за друг.


 Следва продължение...


Моля, гласувайте и коментирайте главата!