Повече от чувство 94

Майкъл вдигна поглед от книгата, за да види Анджелика. Тя все още спеше и той ставайки се приближи към нея, за да я загърне, защото одеялото беше паднало в краката й. Той я погледа и изведнъж силен порив го накара да потърси из нещата си празен лист. Искаше да го направи отдавна и дори няколко пъти беше започвал, но винаги непредвидени обстоятелства не му бяха позволявали да продължи. Не успяваше да намери лист и затова отвори книгата на началната страница и поглеждайки отново към Анджелика започна да я рисува. Сега щеше да има време и си обещаваше, че ще й направи скици.

 

Беше толкова задълбочен, че не разбра, когато тя се събуди и се извърна към него. Гласа й го накара да повдигне очи от рисунката и да й се усмихне:

- Здравей, мъничка! Наспа ли се добре?

Тя се протегна и прозявайки се премигна срещу него.

- Не. Искам да спя още.

- Оооо, спиш вече 3 часа. Скучно ми е – оплака се той.

- Съжалявам, миличък. Толкова съм изморена. Три часа?! А сякаш е бил само миг. Ти какво правиш? – Прозя се тя отново.

- Четох, мислих, гледах те, а сега те рисувам.

- Рисуваш ме?! Искам да видя.

Анджелика се изправи, а Майкъл бързо затвори книгата.

- Не може да видиш. Не е готова.

- Моля те, Frou- Frou!

- Не, Анджи. Сядай, няма да ти я покажа.

Тя се опитавше да вземе книгата от ръцете му, а той смеейки седна върху нея и я погледна укорително.

- Анджи, не е нищо особено. Ще ти я покажа, когато я дорисувам.

Анджелика се отказа и отново седна на мястото си, казвайки:

- Не си спомням от кога не съм рисувала. Преди много обичах да го правя. Излизах и рисувах. Сега снимам. – Тя се усмихна. – Значително по- лесно е.

- Можещ ли да рисуваш добре?

- Не мисля. Никога не е било нещо повече от хоби, въпреки че всички казваха, че имам талант.

- Аз много обичам да го правя, но нямам време, а за рисуването трябва пълно отдаване и понякога, когато имам пролуки се опитвам. Дори съм ходил при един художник на нещо като уроци.

Анджелика го гледаше внимателно и после попита:

- Има ли нещо, което да не умееш?

Той се разсмя и седна до нея, прегръщайки я.

- Да. Много неща.

Анджелика отпусна глава на рамото му и затвори очи, а монотонния шум на самолетните мотори я накараха да затвори очи и да започне да се унася отново.

- Аджди, хайде, мила, наистина ми е скучно.

Тя отвори очи и го погледна съсредоточено:

- Майкъл? Защо се държиш така, скъпи? Никога не е било проблем да оставаш сам със себе си? Разбери, че съм изтощена и искам да си почина.

- Разбирам те, но няма какво да правя в самолета.

- Поспи и ти. От кога не си спал?

- Ще почета – избегна въпроса й Майкъл.

- Майкъл?

Анджелика се отдръпна от него и го погледна сериозно.

- Попитах те нещо.

- Какво?

- Кога си спал за последно?

- Не знам, Анджи... Онази вечер за малко.

- Това не може да продължава по този начин, Майкъл! Ти трябва да спиш.

Майкъл въздъхна и отново я притегли към себе си.

- Не. Не бягай от разговора. Искам да ми обещаеш, че когато се върнем ще се погрижиш за този проблем.

- Няма какво да се направи, скъпа. Просто съм такъв. Спя по малко.

- Това е проблем и ти трябва да го разрешиш. Трябва! Чуваш ли ме?

- Да. Добре. Ще се погрижа.

Анджелика вече не изпитваше нужда да спи и в настъпилата тишина се загледа в стелещата се пухкава шир около тях и си помисли, че досега не беше осъзнавала с истинска сила, че Майкъл наистина има проблем със съня. Имаше горчив спомен от миналото си, към който не желаеше да се връща, но точно сега той изплува ясно в съзнанието й и тя си спомни онази красива вечер и звука, който смути стелещата се тишина. Със съквартирантката й се бяха прибрали от едно събиране, на което се бяха забавлявали много добре и обсъждаха впечатленията си, когато го чуха. Беше подобно на това как голям чувал се стоварва върху земята, но все пак по- различно. И двете се баха спогледали изненадани, а минути след това последвалия писък бе накарал сърцата им да забият лудешки и да се спогледат изплашени. После всичко беше като във филм на Хичкок. Нереално, зловещо и страшно. Пред сградата им, безжизнено лежеше цялото окъпано в кръв тялото на Челси. Анджелика потръпна при спомена и сякаш отново чу риданията на момичетата около нея и сякаш пак изживя силното гадене, накарало я да изтича в банята и да повръща, плачейки. Дни наред бяха живели с кошмара от събитието. Челси бе била странна и резервирана към всички и никога не бе успяла да се впише в безгрижния им живот. По- късно те научиха, че е страдала от тежка депресия, която е станала причина за ужасно безсъние и това вероятно бе довело до нервен срив и тя бе сложила край на живота си. Анджелика си спомни колко подчертано меланхолични, но изразителни бяха очите й и пак погледна към Майкъл. Сякаш видя нещо от очите на Челси и в неговите.

- Майкъл, аз наистина искам да го направиш. Не желая да се измъчваш.

- Да, Анджи. Казах, че ще се погрижа.

Майкъл нямаше как да й обясни, че почти нищо вече не му помагаше и само много силни сънотворни можеха да го спасят от кошмарното безсъние, но и тяхното действие не траеше дълго. Беше ходил при какви ли не специалисти и в крайна сметка всички вдигаха безпомощно рамене и изписваха антидепресанти, сънотворни и той само сменяше наименованията им, но ефекта така и не идваше. Беше така от години и знаеше, че това състояние никога няма да се промени. Избягваше да говори за безсънието си с Анджелика и, въпреки че тя нямаше как да не го забележи той се опитваше да не я занимава с проблема си.

- Майкъл?

- Да?

- Колко още ще летим?

- Не съм сигурен. Полета е презокеански, така че ще бъдем дълго във възуха.

- Сега ми се прииска да знам къде отиваме, но знам, че няма да ми кажеш.

Майкъл се усмихна и вярвайки в думите си, каза:

- Ще ти хареса. Поне се надявам.

- Ще кацаме ли?

- Мисля, че да. Анджи, отпусни се. Ще сме затворени тук още дълго време.

Анджелика отново се протегна и след това отпускайки в скута на Майкъл, помоли:

- Ще ми почетеш ли?

- Но аз вече съм я преполовил. Ако един ден искаш да я прочетеш няма да ти е интересно.

- Чети ми, Майкъл. Няма значение, че ще ми е познато.

Тя се обърна на една страна с гръб към него и след малко чу гласа му да я повежда по редовете на книгата.

- А коя е книгата?

- „Крадец на време” от Тери Пратчет.

- Благодаря! Сега мога да те слушам вече.

Майкъл й четеше, а пръстите му се вплитаха в къдриците й, нежно галеха скалпа й и тя успокоена от мекия му глас, от топлината на дланта и тялото му, отново се унесе и заспа. Той скоро след това разбра, че тя вече не го чува и затова спря да чете и се загледа в тъмнината навън. Имаше толкова спокойствие в душата му, че не можеше да повярва, че е възможно. Не се беше чувствал така от много време, защото дните му бяха пропити от работа и времето, в което да остане без да е ангажиран беше много малко. Сега цяла седмица щеше да е свободен и единственото, което щеше да прави е да преживява незабравими мигове със съпругата си, която тихо спеше в скута му. Майкъл не знаеше как ще свикне да не изпълва деня си с непрекъсната заетост, но беше сигурен, че Анджелика и той имат нужда да бъдат сами. Дълго беше мислил къде да отидат и мислите му винаги го връщаха към Испания и Форментера. Там, където той разбра, че любовта може да се роди отново и да го кара да се чувства щастлив в обятията й. Не знаеше, дали Анджелика предполага къде отиват, защото тя му беше загатнала за някои свои предположения, но му се искаше да успее да я изненада. С радост беше научил, че острова по това време не е нает от никого и веднага бе поръчал да го направят за тях. Никога не си беше позволявал да се усамотява така и искаше да го направи. Искаше да остане с нея и да я има така както никога. Въображението му рисуваше картини на интимност, изпълнени с такава плътност, че скоро той не успяваше да понася близостта на Анджелика и затова внимателно се измъкна и се премести на по- безопасно разстояние. Беше си задавал милион пъти въпроса защо тя го владее така и не бе стигал до отговора му. Познаваше я вече от 5 години. Не, не беше броил колко време от тях бяха били действително заедно, но нима това имаше значение?! Страстта и жаждата по нея оставаха неутолени и той се измъчваше от това странно и безпаметно състояние, което го обземаше всеки път, когато тя го предизвикаше без дори да осъзнава, че го прави. Искаше да се напие най – сетне, искаше да угаси този ламтящ пожар в тялото си и да го превърне в пламък – силен, но не така жигосващ и на моменти разнищващо болящ. Трябваше да се спре захласа по всеки проблясък в красивата мекота на очите й, желанието да впива устните си в нея и да иска да превърне в част от себе си, да я слее със тялото си и да я носи завинаги близо.

Анджелика простена и след това ръката й се повдигна и тя сякаш отблъскваше някой в съня си.

Майкъл я гледаше и не реагираше.

Тя отпусна, ръка, изви гръб, а гърдите й предизвикателно изпъкнаха под тънката й блузка. Отново простена и миг след това отвори очи и в тях Майкъл прочете истинска паника и животински страх.

- Майкъл?!

- Да, мила? – Отговори й той, вече прегръщащ я.

- Майкъл!... Обичам те!

- Аз също те обичам, скъпа. Успокой се. Беше само сън.

Тя въздъхна и посегна към бутилката с вода и след това жадно и на големи глъдки запи от нея, а Майкъл видя как една малка вадичка се спусна по крайчеца на устната и и затвори очи, за да спре желанието си да я попие с устни. След това тя отново се отпусна в ръцете му и той дочу гласа й шептящо, промъкващ се измежду устните й, почти докосващи гърдите му.

- Имаме ли още много, докато пристигнем?

- Защо, скъпа?

- Искам... Не искам така да преминава първата ни брачна нощ. Имам нужда да... Не сме били... Бях много нервна и аз... Не сме...

- Анджи? Разбирам те, мъничка. Аз също искам да бъда с теб възможно най – скоро.

- Сънувах лош сън, Майк. Много лош... Страшен и зловещ.

Тя потръпна в прегръдката му и той мигновено съжали, че не я беше събудил, а я бе позволил на някакво изкривено желание, което се беше появило незнайно от къде, да го накара да я наблюдава безпомощна и бореща се с кошмара си. Почувства се виновен и подъл, затова я притисна още по – силно към себе си и и зашептя успокояващи думи. Тя оставаше в обятията му – малка и покорна и от огнената жена, която дни наред беше била в непрекъсната надпревара с времето, изпадаща в спорове, стояща до много късно, за да усъвършенства нещата нямаше и капчица следа. Сега тя беше мила, малка и зависима само от прегръдката му.

- Frou – Frou, сънищата ми понякога са пророчески.

- Стига, Анджи! Ти живя седмици наред под невероятно напрежение. Сега то ти се отразява. Не мисли така и спри да ме плашиш. Усмихни се.

Майкъл и се усмихна, а тя го погледна за кратко и после пак отпусна глава на гърдите му.

- Да, ти си прав. Това е сън. Просто сън.

Анджелика все още не можеше да се откъсне от демона на кошмара си и образите изплуваха все по- ясни и отчетливи в съзнанието и, а тя колкото и упорито да се опитваше да ги прогони, те остава и и се присмиваха с изкривени и грозни усмивки. Нямаше логика в съня и, нямаше дори действие, но тя знаеше, усещаше как нещо, някой и отнема любимите хора и колкото и да се опитваше да го прогони, толкова по- силна ставаше властта, с която те изчезваха обвити в тъмна мъгла.

- Виж, мила. Разсъмва се.

Слънцето обагряше едва- едва стелещите се около тях облаци, целуваше ги и те бавно започваха да греят в розово - оранжевите си отблясъци, които все още слети с тъмното на нощта предаваха красив отенък и цялата къдравост на облаците ги правеше причудливо пречупени.

- Нашата първа брачна нощ премина в самолет. Аз през повечето време спях, а ти четеше фантастичен роман. Перфектната нощ за младоженци. Не трябваше да се съгласявам да летим веднага. Исках... да бъде незабравимо.

- А ще я забравиш ли? Погледни го от друг ъгъл. Щяхме да си легнем умоерни и скоро след това неминуемо щеше да заспиш, а аз пак щях да чета. Искаш да запомниш първата си брачна нощ с бърз, заради цялото напрежение, секс или с полет над света... Виж колко е красиво.

Анджелика се загледа в нюансите навън и изваждайки фотоапарата си започна да снима и изведнъж въпроса й накара Майкъл да потръпне:

- Ще ми разкажеш ли за теб и Даяна?

- Не.

Тя го погледна, изненадана от категоричния му отговор, леко наклони глава на една страна, косите и се обагриха в яркочервените багри на слънцето, присви изпитателно очи, след това се извърна и отново продължи да снима. Равният и глас, прозвуча осъдително:

- Мислех, че нямаме тайни един от друг.

Майкъл се облегна назад, въздъхна, после вдигна ръка и я пъхна под блузата й и бавно погали кръста и и продължи нагоре.

- Някои неща е по- добре да останат там, където са – в миналото. Не питай повече за нея. Никога.

- О, разбирам. Било е тежко.

- Да. Беше.

- И все още е?

- Недей подхваща този разговор, Анджи. Много обичам Даяна и винаги ще я обичам. Това е достатъчно да знаеш.

- Да – каза Анджелика и спря да снима.

Мислеше си, че той продължава да има тайни от нея и тя не знаеше колко са дълбоки. Не искаше да разголва душата му, защото имаше места, които не трябваше да бъдат докосвани от никого, за да не се загуби тяхното очароване и съкровеност, но, когато ставаше въпрос за жена, която Майкъл очевидно продължава да обича много силно, Анджелика съвсем подсъзнателно започваше да гравитира само и единствено около нея. Сега знаеше, че ще се постарае да научи колкото може повече за Майкъл и Даяна и ще направи всичко възможно да разбере какво се крие за думите му:”Много обичам Даяна.”

- Бил ли си влюбен в нея?

- Искам да спреш! Да, бях.

- А тя? - Не спираше да пита Анджелика.

- Анджи, така ли искаш да прекарваме времето си? В разпити за миналото?

- Не, но...

- Тогава спри. Аз не питам за твои минали връзки и увлечения. Не искам да знам повече от онова, което ти би искала да ми споделиш. Освен това ние отиваме на място, на което се предполага, че трябва да забравим за всичко останало и да се наслаждаваме на мига и един на друг. Искам да запомним тези дни завинаги.

- Имаш големи очаквания.

- Може би. Просто искам да сваля всички задръжки, които са стояли между нас и да...

- Задръжки? Какво имаш предвид?

- Знаеш. Заради децата, работата ми и всички останали неизменни сенки в живота ни.

- Ние пак няма да сме сами, Майк.

- Ще видиш сама и тогава ще разговаряме – усмихна се той.

- Ставам все по- любопитна.



Още преди да отвори очи Анджелика усети как Майкъл гали лицето й усмихвайки се, попита:

- Мммм.... Добро утро! Колко дълго спах?

- Достатъчно – отговори й той и нежно я целуна – Добро утро, принцесо!

Анджелика бавно отвори очи и през повдигащата се от лекия бриз бяла ефирна завеса пред нея се разкри лазурната морска шир. Повърхността беше гладка и върху малките вълни блестяха златните слънчеви отблясъци. Тя, ръководена от инстинкта си и любовта към водната стихия, се изправи и излезе на верандата, която беше заобиколена от палмови дървета, чийто клони леко се покащаха, подети от вятъра. Анджелика пое дълбоко въздух и затвори очи, потъвайки в уханието на пясък и море.

Тя се обърна към Майкъл, който усмихнат и съсредоточен наблюдаваше реакцията й.

- Скъпи, не трябваше да ми позволяваш да заспивам, когато пристигнахме. Толкова е красиво!

Майкъл не й отговори, а се приближи до нея и я прегърна през кръста. Анджелика постави длан върху неговите и отпускайки се в обятията му, продължи да се наслаждава на невероятната гледка.

- Къде сме, Майкъл? Не помня да си ми казал.

- Не съм. Ти беше – той се усмихна – толкова изтощена, когато кацнахме, че не мисля, че щеше да ме чуеш, дори и да ти бях казал.

- Помня, че от самолета се качихме на хеликоптер и след това как те моля да ме оставиш да спя – тя се извърна към него – Нямах представа колко съм се изтощила през последните седмици. Проспах сравнително дълъг полет и продължих да спя...

- Сравнително?! Ние летяхме около 17 часа, Анджи.

- 17 часа!? Къде сме, Майк?

- Виждаш ли този остров, който е пред нас? – Посочи Майкъл над рамото й.

- Да.

- Били сме там преди години.

Анджелика мигом се извърна към него, възкликвайки:

- Не! Да не би да ми казваш, че това е...

- Да – поклати глава Майкъл – Много ми се искаше да сме там, но тук е по- добре.

- Испания...

Анджелика пак се обърна напред и стотици спомени нахлуха в главата й. Те бяха толкова скъпи на сърцето й и тя усети как емоциите вземат връх и как сълзите започват да изпълват очите й. Бе била толкова неуверена тогава, изпълнена с въпросителни, но силно привлечена от магнетизма на Майкъл, който я принуждаваше да му се отдава там сред тишината на малкия залив и да попива нежните му ласки. Спомена за гласа му в сумрака, когато за първи път пя само за нея, за къдриците му галещи лицето й... всяка секунда от времето на Форментера беше запечатана с кристална чистота в съзнанието й и тя обичаше да се връща към тях.

- Обичам те, Майкъл!

- Аз те обичам много повече! – Отговори й Майкъл, а устните му поеха шептящия си поход по врата й.

- Толкова години, а сякаш бе вчера...

- 5 години не са чак толкова много – усмихна се Майкъл.

- Г- н Джаксън, - отново се обърна към него тя – бих искала ме извините за известно време.

Игриви пламъчета пробляснаха в очите на Майкъл и той с театрален жест й се поклони ниско, казвайки:

- Разбира се, моя кралице!

Анджелика се усмихна и влезе вътре, оставяйки го на верандата, където той седна и отпускайки се притвори очи, заслушвайки в шума на вълните и писъка на чайки и гларуси, които го караха да не връща непрекъснато мислите си върху оставащата работата по миксирането на албума му.

Майкъл беше потънал в мислите си и гласа на Анджелика, изненадващо го извади от тях.

- Ела, Майкъл.

Той се извърна, но не успя да я види добре зад завесата и сумрака на спалнята, затова се изправи и влезе вътре. За кратко остана на прага, насмеещ да прекрачи вътре. Просто, защото искаше да й се наслади за пореден път.

Анджелика оставаше легнала с гръб към него и се опитваше да не поглежда назад. Имаше нужда да потръпне от неочакваното му докосване без да вижда на къде посяга ръката му.

Очите му се впиваха в гърба й, следваха линията му и след това без свян се спускаха по изпъкналата крива на ханша и галеха бедрата й.

 До нея достигна гласа му:

- Анджи?

- Да? – Не се обърна тя.

- Боя се, че имам лоша новина за теб.

Анджелика се стресна от сериозния му тон и бързо се извърна, сядайки. Гледаше го в напрегнато очакване, но той оставаше мълчалив.

- Кажи ми!

- Объркан съм.

- Майкъл! Кажи ми, моля те! – Каза тя, а сърцето й биеше лудо в гърдите й, докато се опитваше да отгатне новината му.

Той седна до нея и сведе глава.

- Съжалвам, мила!

Анджелика издаде спонтанен стон и взе лицето му в дланите си. Майкъл видя как очите го гледат потънали в панически страх и отново погледна надолу.

- Не! Трябва да ми кажеш! Моля те! Аз съм голямо момиче. Майкъл! Не ме измъчвай повече!

- Ти може би ще се окажеш права. Аз... Не. Няма да ти го кажа.

- Не. Ще ми го кажеш!

Той вдигна очи и попита:

- Но ще ми обещаеш, че няма да се сърдиш и да ме обвиняваш!

- Не мога да ти обещая такова нещо. Знаеш го.

Майкъл замлъкна отново. Предполагаше, че много я измъчва в догадки, но не беше убеден, че тя би искала да чуе онова, което бе открил преди минута. Сигурно щеше да е жестоко да го разбере и много вероятно беше да провали голяма част от оставащото им време на острова. Затова мълчеше свел глава и колебаещ се как да постъпи.

- Кажи ми! – Заповяда му тя.

- Не искаш да го чуеш.

- Каквото и да е, ако ме засяга, повярвай ми, че искам да го разбера.

- Гледах те... Не. Забрави.

- Кажи ми, по дяволите! – Извика тя и след това притихна и го погали по лицето. – Моля те, Майкъл!

- Аз не мога да повярвам в какъв ме караш да се превръщам, когато си около мен. Това е недопустимо и ме плаши. Гледах те и осъзнах, че мога да остана с теб, в теб без да имам нужда от нищо повече.

Тя го гледаше неразбиращо и той продължи:

- Имам предвид, че не изпитах нужда от теб като от мой приятел, партньор и довереник, а ти ме предизвика само като сексуален обект. И... се запитах, дали това всъщност наистина не е водещото във връзката ни? И си помислих, че може би настина е така.


Тя се отстрани от него и инстинктивно посегна за завивката, покривайки тялото си нея, а после сведе поглед и мисълта, че е прекалено рано, за да започне да губи Майкъл, напълни очите със сълзи.

- Мъничка?

Майкъл сложи ръка на рамото й, но тя се отдръпна бавно, правейки гримаса, показваща му, че е много наранена и обидена. След това, каращата я да не може да си поеме въздух болка я предизвика да стане и да излезе от спалнята.

Анджелика посегна към дръжката на първата изпречила се пред погледа й врата и попадайки в помещение, което приличаше на всекидневна, седна на едно от креслата, свивайки се в него. После усети как бавно, но сигурно започва да се предава на нервния шок и как цялото й тяло започва да трепери под въздействието му. Скоро никой не я беше наранявал така жестоко и тя беше шокирана, че обидата дойде от човека, който след сина си обичаше най – много. По лицето й се спускаха сълзи и тя гневно ги изтриваше, но те не спираха и тя прегърна коленете си и сведе глава върху тях. Искаше й се да бъде далече, да бъде друга, да бъде грозна и непривлекателна.

Лудешки порив я накара да стане и с бързи крачки да излезе от стаята. Тя влезе в спалнята и срещна очите на Майкъл, който също бяха плувнали в сълзи. В реакцията му прочете, че ще й каже нещо, затова бързо го спря с жест и влезе в банята. Извади от шкафа несесера си и в мига, който ножиците потъваха в гъстотата на къдриците й, Майкъл отвори вратата и виждайки я какво прави, извика:

- Не, Анджи, недей!

Тя сякаш не го чу и след секунди към пода на банята като падащи есенни листа, започнаха да се сипят кичурите й и да го застилат, крещящо контрастиращи с искрящата му белота.

- Спри! – Хвана ръката й Майкъл.

Той не успя да прекрати действията й с невярващ и ужасен поглед продължи да гледа как тя непоколебимо унищожаваше толкова любимата му й коса.

- Моля те, скъпа, недей! Недей, Анджи!

Майкъл я притисна към себе си и усети как тя бавно отпуска ръцете си и как след това раменете й започват да потрепват.

- Защо го направи, мила? Защо? – Питаше я Майкъл, докато палците му изтриваха сълзите, а устните му попиваха следите им. - Кажи ми защо?

- Искам да съм грозна. Искам да ме обичаш, а не да ме желаеш.

- О, незаменима! Аз те обичам, а ще те желая и с коса и без коса. Ти си красива всякак, Анджи. Не го ли знаеш? Душата ти е красива. Извини ме за това, което ти казах преди малко! Беше глупаво, беше необмислено и само лудешки порив на хормоните ми. Боже!!! Знам колко много те нараних. Съжалявам! Но в този миг, докато те гледах исках да правя любов с теб и времето да спре. Нищо друго не ми беше нужно. Само да ме обгръщаш с нежността си, да чувам стоновете и забързаното ти дихание и да вкусвам от теб, сякаш от райска градина. Толкова ли е лошо, че съм луд по тялото ти, скъпа?

- Искам да си луд по мен. Тялото ми ще остарее.

- Анджи, обичам те! Боже, как можах да ти наговоря тези неща!?

- Поне беше честен.

- Обичам те! Не страдай, заради глупостта да кажа неща, които не съм обмислил... Виж, какво направи! Нима не знаеш, че сексуалното ти влияние върху мен не може да се промени заради дължината на косата ти?

И в този миг Анджелика изпита силно желание да си върне косата обратно. Погледа й се спря върху тъмнеещите върху мраморните плочки къдрици и тя сведе глава върху рамото на Майкъл. Той я прегърна още по- силно и попита:

- Дали има шанс да забравиш думите ми?

Анджелика повдигна глава, гледа го продължително в очите и след това каза:

- Зависи.

След това подвластна на огнената си натура, непознаваща задръжки и темперамента си, който я караше да говори онова, което мисли, тя недоволно възкликна:

- Как можа?! Толкова те желаех! Не сме правили сносен секс от седмици.

- Моля? Сега ти ме обиждаш. Не бях останал с такива впечатления.

- Вероятно всеки си има своите тайни, които все някой ден изплуват. Ако ми беше казал какво мислиш за мен преди два дни може би сега нямаше да сме тук.

Тя отново се отдръпна от него и за първи път огледалото я застави да види себе си вън от лудостта, която я беше обзела. Не помнеше от кога не бе била с толкова къса коса и жената, която я гледаше й беше почти непозната. Изведнъж изпита силен гняв и стисна здраво плота, за да не посмее да се отдаде на желанието си да хвърли нещо срещу отражението си, което беше почти като гротеска със стърчащите криво отрязани кичури на косата и тяло облечено в бельо специално подбирано за мига, в който щеше за първи път да се люби с Майкъл като негова съпруга.

- По дяволите! – Изсъска тя като разгневена котка и дори самото й изражение стана такова.

Майкъл видя как пробляснаха очите й неволно направи гримаса, която означаваше, че добре разбира какво ще се случи от тук нататък. Анджелика вече започваше да преодолява първоначалния шок и сега щеше да престъпи във фазата, в която нямаше да спре да го обвинява.

Майкъл грешеше. Тя рязко смени гневната си физиономия и се извърна към него, питайки:

- На този остров разполагаме ли с фризьор?

- Не мисля, но ще се погрижа за това.

- Добре. Направи го.

Тя излезе от банята и го остави да се опитва да намери начин да я накара настина да забрави думите му и да я убеди, че я обича толкова силно заради самата нея, колкото и я желае.

Майкъл я последва след няколко минути и след като видя, че я няма в стаята излезе на верандата и седна до нея. Тя наблюдаваше морето и изражението й не му подсказваше нищо за мислите й.

- Красиво е, нали? – Попита той.

- Да. Красиво е. Прекрасно. Обади ли се?

- Не. Сега ще го направя.

Той я погледна и установи, че така изглежда още по- млада и се опита да я целуне по бузата, но тя се отдръпна и слагайки ръка на гърдите му каза:

- Недей. Просто се обади, защото съм на ръба да започна да крещя.

Майкъл сложи длани върху главата си, сплитайки пръсти и въздъхна:

- Стига, Анджи! За някоя жена думите ми биха били комплимент.

Тя го погледна шокирана и възкликна:

- Ти сериозно ли?!

- Отивам да се обадя. Имаш ли нужда от още нещо?

- Не. Благодаря!

Анджелика продължи да се взира в лазурната морска шир пред себе, в играта на слънчевите петна по малките вълни и бавно започна да отрезвява мислите си и да се опитва да свикне с признанието на Майкъл. Нямаше избор и сякаш винаги беше знаела, че нещата стоят така и може би и затова толкова се бе плашила да не го загуби. Той най – напред усещаше невероятната сексуална химия, която съществуваше между тях, а тя го заслепяваше и Майкъл не можеше или не искаше да получава повече. Беше се оженил за тяло и тя потръпна отново, осъзнавайки, че Джоузеф познава сина си перфектно и че се оказа прав. Знаеше го през цялото време, но никога не беше признавала, че е вярно и се бе опитвала да бъде на нивото на Майкъл, да го съветва, да му бъде истински достоен партньор. Сега разбираше, че всяко усилие е било напразно и тя щеше да си остане момичето от Маями, което беше впечатлило Майкъл Джаксън с това как добре се чувства той между бедрата й. Тези мисли я нараняваха все повече, но тя сякаш ги търсеше умишлено и градеше с тях стабилна основа, върху която да стъпи и да не позволи повече заблудите да я заслепяват. Щеше да бъде таква каквато той я бе избрал и нямаше да се опитва да се домогва до равнопоставеност с него, защото нямаше как да я има. Погледа й обхващаше заобикалящата я красота и лукс и я караше да осъзнава, че наема на този остров струва на Майкъл много средства и че той ги беше дал, за да прекара няколко спокойни дни. Нямаше право да проваля очакванията му и си обеща, че от тук насетне ще бъде жената, която той е избрал без да прави сцени на засегната и без да показва колко много е накърнено достойнството й.

Майкъл се върна и пак седна до нея.

- До час фризьора ще пристигне.

Тя го погледна и му се усмихна:

- Благодаря ти, скъпи! Извинявай, че ти създадох грижи с изблика си. Няма да се повтори.

- Не, Анджи, държа ти да ме извиниш! Наговорих ти неща, които са напълно верни, но искам да знаеш, да бъдеш сигурна, че те обичам не само, защото ме привличаш така неистово. Обичам чувството ти за хумор, обичам, че не ми позволяваш да пропадам много дълбоко, обичам да разговаряме, да спорим, да играем с децата ни... Обичам това, че около теб се чувствам, може би за първи път, истински мъж, защото ме караш да изпитвам нужда да те закрилям и предпазвам от беди. Обичам комфорта на споделеността, която ни свързва и в която се чувствам свободен да бъда себе си. Разбери ме и ме извини! - Той я погледна с молещ поглед и добави: – Ако можеш.

- Искаш ли след като въведат косата ми в поносим вид да се разходим из острова? – Попита тя – Наистина изглежда много красив.

Майкъл искаше да й разкаже за всички удобства, с които разполагаха, да й сподели за маслиновата градина, която беше на стотици години, за тенис корта и за всичко останало, но знаеше, че не това би я впечатлило, защото тя никога не бе изисквала от него лукс. Бе искала единствено любов, а той беше отнел вярата й, че я обича и я беше накарал да се почувства така както той никога не беше я усещал – като парче месо.

- Анджи, слушаш ли ме?

- Да, разбира се – тя се извърна към него. – Майкъл, нека спрем да играем роли, които не ни пасват.

- Какво искаш да кажеш?

- Че няма нужда да се преструваме. Нека фризьора си отиде и ти обещавам, че ще получиш такъв секс, че ще забравиш за време и пространство, за други вкусове и мирис, освен моите и ще желаеш да имаш само мен, както между впрочем го и искаш, разбира се.

Майкъл стана и ядосано я погледна.

- Това е едно отвратително начало на брака ни! Спри да говориш така!

- Отвратително, но откровено. Нещо, за което ти благодаря.

- Наистина ли вярваш, че те възприемам само като сексуален обект? Мислиш ли, че щях да се оженя за трети път, ако чувствата ми не бяха напълно осъзнати?

- Не ме карай да мисля. Аз умея други неща по- добре.

- Недей, мила! Недей!

- Тук не сервират ли закуска? Или трябва сами да си я приготвяме.

- Анджи! Не се дръж така. Говори с мен.

- Майкъл! Не спряхме да говорим 5 години. Уморих се вече. Най –сетне изяснихме позициите си. Защо държиш да ме поставиш отново в ролята на заблудена наивница и глупачка?

- Това са пълни глупости, Анджи. Трябва да знаеш как те обичам. Трябва да го усещаш!

- Искам да закуся. Гладна съм, Майкъл. Ще се погрижиш ли?

- Нещо друго?

- Не. Искам да се нахраня, да ми оправят косата и след това ще бъдеш в мен и ти обещавам, че няма да съжаляваш.

Майкъл я изгледа за дълго, присви очи и разбирайки, че на този етап няма смисъл да продължава разговора си с нея, отново излезе, за да поръча закуска.

Анджелика си спомняше очите му и искаше да прогони гласчето, което някъде дълбоко в нея, но от най- чистите и съкровени кътчета на душата й повтаряше да спре да се измъчва и да повярва на Майкъл. Тя не искаше да изпада в заблуди, защото вярваше, че живота и взаимоотношенията са много по- лесни, ако са откровени. Жадуваше да е спечелила душата и ума на Майкъл, но осъзнаваше, че това е просто една мечта. През цялото време, откакто го познаваше той й беше доказвал колко е ерудиран и знаещ. Срещаше се и разговаряше с личности, пред които целия свят благоговееше – президенти, посланици, принцове и принцеси, умове на съвремието и знаменитости. Коя беше тя и с какво можеше да го впечатли? Не, не беше глупава, не беше и неуспяла, но, за Бога, тя нямаше нищо общо със средата, в която Майкъл се движеше.

Анджелика видя как към малкия пристан се приближава моторна лодка и как след малко човек от охраната на Майкъл придружава мъж, облечен в бяло. Тя разбра, че това най – вероятно е фризьора и след минута предположението й се оказа правилно. Майкъл се върна при нея и каза:

- Фризьора след минути ще е тук. Аз, както разбираш няма да присъствам.

- Да.

- Има обособено помещение за такива процедури. След малко ще дойде някой, за да те заведе до там.

- Добре. Благодаря ти!

- После ще закусим и ще се разходим наоколо.

- Ще видим – усмихна му се тя предизвикателно.

След като остана сам Майкъл продължи да се чувства ужасно самотно и нищо не можеше да го извади от това състояние. Сякаш за кратко време Анджелика му беше станала далечна и непозната. Всички думи, които му беше казала го бяха накарали да усеща как започва да се отдалечава от него и си спомни за първия път, когато го бе накарала да изпитва същото. Беше на острова, който виждаше в далечината. Тогава не той беше предизвикал думите й, но много добре си спомняше колко тъжен и самотен го бяха накарали да се почувства. Сега знаеше, че е виновен, че не трябваше да й говори по този начин, но не знаеше какво го бе прихванало!? Беше си помислил, че може да й сподели състоянието си. Да, състоянието си, защото беше точно това. Нещо, което идва и след това бързо изчезва сякаш подето от немирен вятър. Той беше сигурен, че я обича и никога, за миг не се бе съмнявал в чувствата си и в начина, по който тя го владееше изцяло и безпардонно. Обичаше я защото беше нежна, огнена, малка, огромна, лъчезарна, омайна, небрежна, суетна, буреносна, умна, предвидлива, палава, обожаваща децата, изненадваща, любознателна, безразсъдна, пресметлива... Обичаше я, защото беше истинска жена. Обичаше я защото беше малко момиченце. Обичаше я защото беше дама.

Майкъл не можеше да понесе, че я беше наранил, но също така не можеше да разбере и поведението й, защото тя беше прекалено интелигентна и разумна, за да разбира мъжките пориви и да не се влияе от тях, а да ги оставя да отшумяват. Не можеше да повярва, че беше отрязала и разкошната си коса. Реакцията й го плашеше и си обещаваше, че когато тя се успокои ще поговори много сериозно с нея за изблиците й, защото те го безпокояха. Майкъл знаеше, че напоследък тя бе преминала през неимоверно напрежение, но първосигналните й постъпки, действията й, подчинени само на импулс го плашеха. Искаше да разбере как се чувства, защото след новината за смъртта на Алекс тя сякаш се беше заключила за разговори по тази тема и не позволяваше да я накара да излее цялата гама на усещанията си към него и случилото се преди няколко месеца.

Гласа й отново го изненада.

- Майкъл, ела да закусим.

Беше красива. Сега косата й достигаше малко под раменете й, но къдриците сякаш бяха станали по ситни и тя продължаваше, дори и с този си вид да бъде неустоимо женствена.

- Как изглеждам? – Попита тя.

В очите й Майкъл прочете искрено и напрегнато очакване и й се усмихна, докато казваше:

- Красива си, скъпа!

Изведнъж тя седна на малкия диван в спалнята и покри лицето си с длани.

- Анджи?

- Само секунда, Майкъл – каза тя, но гласа й потрепваше и той, сядайки до нея я прегърна.

- Това е просто коса, мила. Ще порасне отново.

- Аз се харесвах с нея, Майкъл. Сега изглеждам ужасно. Сякаш съм незавършена, сякаш не съм аз.

- Ще се почувстваш ли по – добре, ако и аз отрежа моята? Без друго напоследък съвсем оредя и капе непрекъснато.

- Не. Не!

- Но, Анджи, аз и без друго ползвам перуки.

- Не. Харесвам те така. Един от нас е достатъчно да промени външния си вид, нали?

- Хубава си, мила. Повярвай ми поне за това днес. Можеш, нали? Така изглеждаш сякаш си на 18 ... и половина – пак и се усмихна той.

- Майкъл?

- Хмм?

- Обичам те! Дори и ти да не изпитваш същото към мен, аз те обичам. Обожавам те!

- Г- жо Джаксън, искам да ме погледнеш!

Тя закратко се почувства странно, заради припомнянето на новата й фамилия, но след това вдигна очи и срещна неговите.

- Сега ме чуй! Обичам те! Разбираш ли думите ми? О- би- чам те повече, отколкото можеш да си представиш!

Тя го гледаше и очите му й говореха, че в думите му няма фалш или опит да изглади конфликта им. Очите му никога не я бяха лъгали. Гласчето в нея вече не беше тихо, а крещеше оглушително: „Казах ли ти? Той те обича! Повярвай му, Анджи!”

Майкъл продължаваше:

- Забрави за изказаното съмнение... Но, Анджи... Ти си такова невероятно изкушение, че ме караш да изглупявам.

- Ти каза, че съм била права и че това е било водещото при теб.

- Моля те! Казах ти вече. Не е лесно човек да те гледа и да не се заблуди. Никога не съм те питал, но мъжете, с които си била не са ли ти говорили така? Не си ли ги побърквала?

- Не, Майкъл. Но аз също с никой друг не съм се усещала така. Вероятно просто си подхождаме.

- Знаеш ли, ще ти кажа нещо. Лиса беше много добра, беше... невероятно хубаво с нея, не мога да опиша колко прекрасни мигове сме имали и съм си мислел, че никога няма да срещна жена, която да ме допълва толкова добре, както го правеше тя, но ето те теб. Ти я остави далече зад себе и ми даде... Не искам да си служа с такива сравнения, защото е грях, но, за Бога, ти ми показа Рая. Не знам как, но го правиш. Не искам това, че аз понякога аз, повлиян от сексапила ти, с който ме заслепяваш, се обърквам да те кара да изключваш факта, че те обичам.

- Ти каза, че нямаш нужда от мен като приятел и партньор... Това каза. Какво искаш аз да си помисля? Колко е мило? А сме младоженци. Сега трябва да ми сваляш звезди и да ме засипваш с романтика, а не да обявяваш, че си с мен, защото е много гот да си между краката ми.

- Обичам те! И, ако трябва да изкупувам вината си за глупавите думи мога да ти обещая, че няма да те докосна и няма да правя любов с теб, толкова дълго, колкото ти пожелаеш.

Анджелика се разсмя, а Майкъл за първи път, откакто траеше конфликта им почувства как вече не е сам и самотен.

- Познаваш ме, Майкъл. Добре ме познаваш и знаеш, че няма да бъдеш наказван дълго, затова и го предлагаш. Не очаквай, че на това красиво място, че сред тази усамотеност аз ще бъда смирена и ще се въздържам от удоволствията, които само нашите две тела могат да си дарят. А колкото до това, дали ще повярвам на увещанията ти... Това зависи само от теб и от никой друг.

Майкъл й се усмихна също и мислено благодари, че бурята, която беше предизвикал започва да утихва. Страхуваше дали ще успее да възстанови бързо пораженията, които ще открие след нея, но беше готов да се пребори с тях и да премахне всяка малка пречка и да изтрие всяко съмнение в любимата си жена.