Повече от чувство 98

Анджелика седеше навела глава, докато думите на баща й се изсипваха като градушка по нея и от всяка една я болеше все по- силно. Спарки не спираше да бъде прилежно застанал до нея и вдигнал очи към Силвио учуден наблюдаваше разлютения му монолог, незнаещ защо стопанинът му говори така ядосано.

- Утре ще замина. Но, моля те, моля те да спреш да ми говориш по този начин!

Тя вдигна влажните си очи към баща си и той замълча, но това трая само секунда и той продължи:

- Не. Така всеки може, Анджелика. Никъде няма да ходиш! Минал е само месец и нещо откакто сте женени. Ще намериш Майкъл и ще го накараш да прости глупостта ти .

- Не мога – поклати глава тя. – Мисля, че той вече няма сили да ми прощава, а и не знам, дали иска.

- Не искам да те слушам. Ще дадеш всичко от себе си, за да му докажеш, че му вярваш. Как може точно в него да се съмняваш? Той с часове ми е говорил за любовта си, споделял я е толкова дискретно, но всяка дума е била свързана с теб... Понякога се питам, дали не ти дадох прекалена сигурност... Как си могла да му причиниш това?

- Той не отговаря на обажданията ми, тате.


                                           _________________________________

Мислите на Анджелика я върнаха отново в хотелския апартамент и тя си спомни как все още ридаейки бе започнала да звъни на Майкъл. Отначало той не бе вдигал телефона и безкрайния свободен сигнал я бе влудявал, а тя през сълзи не беше спирала да се моли той да й отговори. След това Майкъл просто бе изключил телефона си. След около час тя бе заспала на пода, изтощена и съсипана, но звън я беше събудил. Тя неистово се беше вкопчила в телефонния си апарат, но от другата страна на линията деловият глас на Франк й беше казал, че Майкъл го е помолил да й каже, че може да остане в хотела до сутринта, защото след това той го напуска. Анджелика бе умолявала Франк да й даде да разговаря с него, но той сякаш не бе чувал какво му говори. Само накрая бързо бе вмъкнал: „Когато той реши, че иска да се свърже с теб, знае как да го направи.”

След поредната порция от самосъжалителен плач тя бе започнала да опакова нещата си и тези на Айзая. После бе седнала с багажа пред себе си и примирено бе набрала номера на Глория, питайки я, дали би могла да й разреши да живее за няколко дни във вилата, която тя използваше, когато й бе необходима пълна изолация, за да се отдаде на писането на поредната си книга.

Глория не бе задавала въпроси, но, когато на другата сутрин бе видяла Анджелика не беше успяла да повярва на очите си. Първоначалния шок, че прекрасната й коса е отрязана се бе заменил с истинска тревога. Анджелика бе била лишена от каквото и да изражение на лицето си. Тъмни, почти сини кръгове се бяха впивали под прекрасната кожа на очите й и Глория бе изпитвала усещането, че е участва в процес на снимане на филм на ужасите, в което приятелката й изпълнява ролята на зомби. Първите думи, които Анджелика бе отронила тихо бяха били в колата:

- Най – после успях да прецакам всичко, Глория. Мисля, че този път той ме напусна завинаги.

Глория бе настояла да остане с нея, а Анджелика не бе била в състояние да й откаже, защото бе усещала, че, ако бъде сама ще й бъде трудно да се владее пред Айзая и ще трябва да го плаши със състоянието си. Следобяд, когато той вече бе заспал Глория бе изслушала разказа на Анджелика и се беше отпуснала, гледайки в далечината, насмеейки да каже нищо.

- Е, хайде, кажи го! – бе я предизвикала Анджелика.

- Не знам какво да кажа, чика – тя беше отпила от колата си и я бе погледнала сериозно. – Ти винаги си била такава. Не го ли знаеше?

Анджелика бе поклатила глава, а Глория бе продължила:

- Аз не запомних нито един случай на твоя връзка, в който ти не прогони момчето, с което си, заради твоята взискателност. Всеки път бе различна, но ти искаше максималното, а и когато получаваше се питаше защо няма още. Никога не разбрах защо така с лека ръка пропусна да си отидат хора, които, ако беше спряла да ги пресираш с изискванията си щяха и те правеха щастлива?! – Глория бе запалила една от тънките си ментолови цигари и след като дима, достигнал до Анджелика я беше накарал да се изкашля, тя бързо я бе загасила, казвайки – Извинявай! Не съобразих.

- Глория, наистина ли съм неспособна да позволя да бъда щастлива?

- Не знам, Анджи. Често мислиш за бъдещето, а е важен само настоящия момент.

- Той няма да ми прости, нали?

- Майкъл ли? Не знам. Не го познавам, но, ако те обича сигурно ще го направи. Все пак ще имате дете. Би било съвсем безотговорно да не се опитате да разберете къде се крие твоя неистов страх, че ще го загубиш.

- Той беше прав – бе казала Анджелика.

- За кое?

- Имам нужда от професионална помощ.

Глория се бе разсмяла, но виждайки колко сериозна остава приятелката й бе казала:

- Не, Анджи. Имаш нужда от това да повярваш, че понякога и в реалния живот Пепеляшките стават принцеси. Аз мисля, че там се крие единствения ти проблем. Ти изглежда не можеш да повярваш, че е възможно някой като него да те избере и да те нарече „единствена и незаменима”.

                                               __________________________________

Анджелика вдигна отново глава и тихо каза:

- Не, тате, ще се върна в LA. Без друго трябва да оставя Айзая при Дилън за известно време, защото не го е виждал отдавна. Само отлагам и той се сърди.

Баща й седна до нея и я прегърна.

- Обади му се, Анджи. Направи го сега, докато мълчанието между вас не стане навик.

- Няма да ми вдигне.

- Опитай. Кажи му, че го каня на най – хубавото карпачо със сьомга.

Анджелика се усмихна, а очите й заблестяха, защото отдавна не беше виждала баща си в кухнята. Той готвеше превъзходно, но бъркотията, която оставяше след себе си можеше да се сравни с преминало торнадо.

- От кога не съм яла карпачо със сьомга.

- Хайде, обади се. Вече сигурно тръпне от очакване да те чуе.

В същия момент в стаята нахлу с вик Айзая и се втурна в прегръдката на Анджелика. Личеше му, че е превъзбуден и когато на вратата застана Елвира стана ясно, че той е спечелил битката за надмощие.

- Не знам как успяваш да се справяш с него, Анджи? Той сякаш има перпето мобиле в себе си. Не спря да тича.

- Измори ли се? – Виновно я попита Анджелика.

- Не, но ми беше трудно да следвам темпото му. Отвикнала съм.

Анджелика се изправи с Айзая в ръцете си, казвайки:

- Хайде, слънчице да те измием.

- Анджи, недей! – Каза майка й.

- Какво имаш предвид?

- Не го носи на ръце. Вече е тежък, мила, а ти точно сега трябва да си много внимателна.

Анджелика постави послушно Айзая на пода, а той мигновено се обърна с лице към нея и протегна ръчички нагоре.

- Ето, виждаш ли? – Каза Елвира. - Трябва да го научиш, че след като тича из парка без да спира, така ще трябва да ходи и след това.

Айзая започваше да хленчи, докато Анджелика се отдалечаваше с него към банята, а баща й я изпращаше с думите:

- И не забравяй да му се обадиш.

Айзая си играеше около Анджелика, а тя държеше телефона и все още не можеше да добие смелост да натисне бутона и да се опита да накара Майкъл поне да й отговори. Много пъти бе преигравала в мислите си мига, в който му каза, че е бременна и винаги виждаше огромните му очи, които в този съкровен момент я бяха гледали с благоговение сякаш е божество. Минути след това очите му я бяха гледали изумени и болни, разочаровани. Пръста й натисна бутона на телефона и тя изненадано подскочи, защото имаше чувството, че това бе бил тик, а не истинското й и желание. В първия миг пожела да прекрати връзката, но след това зачака и след продължителния сигнал, който се забиваше сякаш с пронизителен писък в мозъка й тя осъзна, че Майкъл няма да й отговори и затвори.

Не искаше да плаче пред Айзая, не искаше да плаче пред никого, затова слезе долу при родителите си и виновно ги попита, дали може да им остави сина си за известно време.

Баща й я попита, усмихвайки се:

- Отговори ти, нали?

- Не, татко. Не ми отговори.

- Сигурно е бил зает.

- Да. Сигурно. – Повтори думите му Анджелика и бързо излезе.


                                                 ________________________________


Караше по слънчевите булеварди на Маями и вятъра се обвиваше около лицето й и се опитваше да подсуши сълзите й. Когато осъзна, че е опасна както за себе си, така и за другите движещи се тя отби и скоро паркира близо да една от крайбрежните алеи. Навсякъде имаше хора и беше невъзможно да се усамоти, а толкова силно желаеше да плаче и да вика. Беше прекалила и го знаеше. Майкъл бе бил в еуфория, бе бил на върха на щастието и тя отново бе проявила своята несигурност, която съпътстваше връзката им от самото начало. Беше накарала най- прекрасния човек в живота й да я гледа с толкова силно разочароване, че все още потръпваше от спомена за погледа му.

Телефона й иззвъня и тя го взе безразлична към обаждането, но миг след това сърцето и се сви и нещо в стомаха й се преобърна. На дисплея стоеше името „Майкъл” и тя го гледаше без да вдига, страхувайки се, че, ако го направи отново ще каже нещо, което ще нарани още по- дълбоко отношенията им, затова просто не сваляше очи от телефона и оставаше неподвижна. Най – сетне звъненето спря да и тя хвърли апарата на седалката до нея, а той отскочи и падна на пода. В този момент тя, осъзнала какво е направила се наведе, взе телефона и изтривайки сълзите си, който й пречеха да вижда, набра Майкъл. Той се обади сравнително бързо, а тя дори не го остави да каже нещо, а изхлипа:

- Майкъл, съжалявам! Моля те, моля те, моля те да ми простиш!

Той мълчеше.

- Майкъл, знам, че прекалих, знам какво направих, но те моля да забравиш, че съм го казала. Моля те, Майкъл, ако ме обичаш поне малко след това, което ти казах, моля те, да ми простиш!!!

- Анджи, спри да плачеш и ме изслушай – каза Майкъл.

- ОК.

Той я изчака да спре да подсмърча и когато чу, че хлипането й утихва, продължи:

- Моите чувства нямат значение в случая и аз искам да се съобразя само и единствено с твоите. Понеже ти неведнъж ми показа, че не ми вярваш и подлагаш на непрекъснато съмнение връзката ни ще те попитам, дали искаш да я прекратим и да се разведем? – Анджелика отново изхлипа, но Майкъл не й обърна внимание. - Медиите все още не са напълно наясно за случилото се, въпреки че се прокрадват догадки и ще ти е много лесно да заживееш живота си отново свободно и без проблеми. Единственото нещо, което ще искам е родиш детето ни. Ще направя всичко по силите си, за да ти осигуря добри лекари, които ще се грижат за теб и ще те наблюдават непрекъснато. Не искам да живееш в постоянни съмнения и да вгорчаваш както твоя така и моя живот, особено в този така деликатен момент. Мисля, че и двамата заслужаваме повече от връзката си, но аз очевидно някъде греша и не искам занапред да продължавам да бъда поставян пред подобни изпитания на нервите си. Имам много неща да свърша и не желая да бъда разсейван и разстройван от непрекъснати скандали, намеци и съмнения. Нямам време да се справям с неуравновесеността ти повече. Трябва да разбереш, че всеки има пределни граници на поносимост и аз достигнах моите.

- Може ли да се видим? – Попита на пресекулки Анджелика.

- Защо?

- Защото не заслужавам раздяла по телефона.

- Къде си?

- Не. Ела у дома.

- Не, Анджи. Не искам да се виждам с родителите ти. И не съм казал, че се разделям с теб. Попитах, дали искаш да го направим, защото не издържам повече.

- Добре. Няма да се виждаме у нас. Къде да дойда?

- Аз ще те взема. Кажи ми къде си?


                                              _____________________________________

След като тя му обясни къде е Майкъл й каза, че до 30 минути ще пристигне, за да я вземе. Той не знаеше как бе намерил сили да й каже всичко онова, което мисли, защото, докато бе говорел не бе спирал да си представя очите й и болката го беше раздирала. Не искаше да я губи, но за времето, в което не се бяха чували и виждали той беше осъзнал, че не може да се бори с нейната несигурност и вместо при нея да намира един спокоен пристан всеки път трябваше да се бори с някакъв изблик, породен от съмнения в него или чувствата му. Нямаше какво повече да й даде, защото не можеше да я обича по- силно, да й предлага по- голям комфорт и разбиране, вярност... Искаше само да бъдат щастливи. Сега беше важно да бъде спокоен, заради детоксикацията, която започваше да дава резултати. Да, беше му трудно, но за първи път от много време беше признал пред себе си, че има проблем и беше решен да го превъзмогне, а Анджелика не му помагаше с неспокойния си дух и непрекъснати и неоснователни избухвания.

- Как ще живея без нея, Франк?!

- Не знам. Аз ти казах вече, че според мен вие не можете да се разделите.

- Глупости, Тайсън. Тя... Боже, колко я обичам!

Франк се разсмя и каза:

- Ето, а и ще имате дете.

- Какво от това?

- Как ще живееш далече от детето си?

- А кой е казал, че трябва да живея далече от детето си? То ще живее с мен.

- Ти не говориш сериозно. Нима си мислиш, че можеш да вземеш детето от Анджелика без проблеми или че тя ще ти го даде така както направи Деби с Парис и Принс?

- Не мисля, че ще е лесно, но при всички положения аз съм по- добрия вариант и предполагам, че тя ще разбере, че с мен детето ни ще е задоволено и...

- Майкъл, прекаляваш. Тя обожава децата и сина си. Съветвам те много добре да си помислиш преди да предприемеш каквито и да е действия.

- Не искам да се разделям с Анджи, Франк. Вярваш ли ми? Но не мога да се боря с нея. Не мога непрекъснато да я убеждавам, че я обичам, че ще бъда с нея до края на дните си, че не ме интересуват други жени, че, че, че... Това ме уморява. Разбирам, че тя изживя огромен стрес, но отказва да приеме помощ... Бълнува почти всяка вечер, веднъж имах синини по ръката – така ме беше стискала... Разбирам я, но при цялата любов и всеотдайност, която й давам да ми казва, че се страхува, че сега не е момента да имаме дете, защото все още свиквала и не била сигурна в бъдещето ни... Нямаш идея как я обичам. Аз...

Очите на Майкъл се просълзиха и той не успя да продължи. Знаеше, че му предстоеше много труден разговор с нея и не можеше да предположи, дали ще успее да остане с трезво мислене. В мига, в който я видя разбра, че едва ли ще успее. Анджелика беше облечена с бяла рокля, която се спускаше свободно по тялото й, а тъничките като конец презрамки създаваха илюзията, че дрехата всеки миг би могла да остане без тях. На главата си беше с огромна шапка, която оставяше лицето й в сянка и той не можеше да го види добре. Тя разговаряше с някакъв мъж, а той я изпиваше с поглед и се усмихваше в захлас. На Майкъл му се прииска да му извика да се разкара от съпругата му, но само успя да каже на Франк:

- Доведи я, Тайсън.

В мига, в който Анджелика видя Франк усмивката й се стопи и тя подаде ръка на мъжа, с когото разговаряше:

- Беше ми приятно да се видим, Сет.

- И на мен, Анджи! Ще ти се обадя да се видим за по питие.

- Ще се радвам, Сет.

Франк стоеше на разстояние и чакаше Анджелика да приключи разговора си и докато го правеше за сетен път се уверяваше в това, че тази жена наистина е прекрасна. Той познаваше характера й, но, дори и да не знаеше колко всеотдайна майка е тя, колко жизнерадостен и интересен човек е, той пак би бил омагьосан от аурата й. Всичко около нея сякаш сияеше и той знаеше, че беше срещал много малко хора с такова излъчване. Другия човек, който притежаваше нейния магнетизъм седеше в колата зад него и Франк си мислеше, че е лудост те двамата да са разделени. Тя махна на отдалечаващият се мъж, а той й изпрати въздушна целувка, което я накара отново да се усмихне широко, а в същото време вятъра поде шапката й и тя едва я задържа на главата си.

Майкъл седеше и наблюдаваше сцената пред себе си и за първи път откакто не се бяха виждали с Анджелика осъзна колко силно му е липсвала. Дните му бяха били изпълнени с работа и той си бе налагал да не мисли за нея, а когато го бе правил си беше спомнял за начина, по който го накара да се чувства онази вечер, когато помрачи щастието му и го лиши от това да го преживее като му се отдаде напълно.

Тя влезе в колата и сякаш донесе лятото вътре.

- Здравей, Майкъл – каза Анджелика.

Красивите й очи се впиха в неговите и той неспособен да говори в този миг само кимна. Тя се взира в него известно време, а след това сведе очи и огромната периферия на шапката скри лицето й.

- Анджи? – Тихо я повика Майкъл и тя чу как преградата към шофьора и Франк се вдига.

- Да? – Не го поглеждаше тя.

- Обичам те, Анджи!

- Аз също те обичам, Майкъл – отговори му тя, но той все още не виждаше очите й.

- Ела. Седни до мен.

- Не. Предпочитам да остана тук.

Тишина се промъкна между тях и започна да се стели като гъста мъгла. И двамата не знаеха какво да си кажат, а имаха много да говорят. Майкъл не спираше да плъзга очи по тялото й и колкото по- дълго тя оставаше близо до него, толкова по- силно ставаше желанието му да я прегърне и да усети гладкостта на златната й кожа, която сега в перфектния контраст с бялото на роклята й сякаш искреше. Докато я наблюдаваше в захлас, Анджелика попита:

- Близо ли сме до мястото, на което ме водиш?

- Не знам точно, но предполагам, че до 30 минути ще сме там. Не мога да се ориентирам съвсем добре тук. Защо питаш?

- Лошо ми е.

Анджелика преглътна и разбра, че 30 минути в момента са като 30 часа и тя няма да издържи на гаденето.

- Какво ти е, Анджи?

Тя го усети до себе и в същия миг той свали шапката й, за да може да я види. Не можеше да отговори на въпроса му, защото, ако го направеше щеше да повърне на секундата. Можеше само да стиска зъби и да преглъща често, надявайки се неразположението й да отмине.

- Анджи, пребледняла си. Кажи ми какво ти е?

В същия миг Майкъл се досети какво може да е и бързо се присегна през нея, за да спусне прозореца, за да влезе въздух в колата.

- Ще издържиш ли?

- Няма начин – процеди през зъби тя.

Погледът му започна да търси нещо, в което тя би могла да повърне, а в същия миг усети как пръстите й се впиват в ръката му. После той видя шампаниерата и протягайки се я взе.

- Ето, скъпа – каза той, докато й я подаваше – Направи го в нея.

Анджелика сякаш бе чакала точно това и вземайки съда от ръцете му се извърна с гръб към него. Докато повръщаше Майкъл прибираше косата й назад и галеше успокояващо гърба й, наблюдаващ конвулсиите на тялото й, които му се струваше, че продължават цяла вечност. Когато всичко свърши той й подаде бутилка с вода и тя я пое с треперещи пръсти.

- Съжалявам! Обикновено това се случва сутрин.

- Не се извинявай за нещо, за което нямаш вина. Сега по- добре ли си?

- Да.

Анджелика все още държеше шампаниерата в ръцете си и Майкъл понечи да я вземе от нея.

- Недей, Майкъл. Не бива да виждаш това. Кажи им да спрат, за да я изхвърля.

- Не можем да спрем точно сега, Анджи. На магистралата сме.

- По дяволите! – Изруга тя и отново се наведе над съда.

- Боже мили! – Възкликна Майкъл, прибиращ отново назад къдриците й. – Милото ми момиче! – Възкликна той и устните му нежно докоснаха рамото й.

Докато стигнат до хотела Анджелика не успя да успокои бушуването в стомаха си и когато вече бяха в апартамента на Майкъл той просто я въведе в спалнята и я остави да се свлече безпомощна върху леглото.

- Съжалявам, Майкъл! Аз не знам защо така ми прилоша.

- Не говори повече. Просто се отпусни и си почини.

- Само няколко минути и ще дойда, за да поговорим. Нали може?

- Разбира се, Анджи. Почини си толкова, колкото ти е необходимо. Аз няма да ходя никъде.

- Майкъл? – Протегна се тя за ръката му и той я пое. – Съжалявам!

- Всичко е наред, мила – каза той и отмести част от косата й назад.

Анджелика затвори очи и пусна ръката му, а скоро след това чу как Майкъл тихо излезе от стаята. Минути след това тя се унесе и изтощението й я накара да заспи.

Докато провеждаше всички свои разговори и преглеждаше документи Майкъл не спираше да си спомня колко безпомощна бе била Анджелика в неразположението си. Блестящия цвят на лицето й за секунди бе изчезнал и тя пребледняла се бе борела с гаденето си, плачейки. Мразеше да я вижда страдаща, защото го болеше заради нейната болка. Тогава изпитваше още по- силно желание да я предпазва от всички беди на този свят и въпреки че знаеше, че точно сега не може да направи кой знае колко не спираше да си мисли, че тя има нужда от него. Телефона на Анджелика звънеше и Майкъл отвори чантата й и виждайки, че я търси майка й понечи да вдигне, но звъненето спря. Той си помисли, че е много вероятно родителите на Анджелика да се тревожат къде е тя и реши да им се обади, за да ги предупреди, че е с него. Гласа на Елвира го накара да се усмихне и след това да поздрави:

- Добър ден, Елвира. Майкъл е.

- О! Здравей, Майкъл! Как си?

- Благодаря, добре съм. Как сте вие?

- И ние сме добре.

- Елвира, Анджелика...

- Съжалявам, Майкъл, – прекъсна го тя – но тя излезе и все още не се е прибрала.

- Тя е при мен и понеже видях, че я търсиш, реших да ти се обадя, за да не се тревожиш.

- А защо тя не се обади? – Попита Елвира.

- Тя... Мисля, че спи в момента.

- О! Извинявам се, ако съм те събудила.

- Не – усмихна се Майкъл. – Елвира, аз досега не съм ставал свидетел на неразположенията й, защото тя вероятно ги е криела от мен или не са били такива, но доста ме изплаши преди малко. Всеки ден ли е така?

- Пак ли й прилоша?

- Да.

- Надявах се, че този път ще е различно, но изглежда и тази й бременност ще протича по същия начин. Дано да греша.

- Сега я оставих да си почине, защото... Тя вземаше ли нещо първия път, за да спре гаденето?

- Витамини, но не й помагаха особено.

- Миличката ми! – Възкликна Майкъл и накара Елвира да се усмихне.

- Майкъл, може ли да ти кажа нещо?

- Да?

- Анджелика понякога може да е истински вироглава и думите да изпреварват мисълта й, но тя те обича повече от себе си. Сигурно затова е толкова уплашена. Просто никога не е обичала така, а и точно сега тя е буря от бушуващи хормони, които сменят настроенията й за секунди. Не искам да си мислиш, че се опитвам да я оправдавам или да влияя на решението ти, но исках да го знаеш.

- Знам го, но ти благодаря.

След малко те прекратиха разговора си и Майкъл стана, за да провери как е Анджелика и изненадан установи, че тя не е в леглото. Той влезе без да чука в банята и я видя да седи на пода и да държи влажна хавлия на тила си. Тя вдигна виновно очи и каза:

- Кълна се, че в този момент искам да умра.

- Анджи, ще се обадя за лекар. Ти ще се обезводниш. Имаш нужда от течности.

- Лекарите не могат да ми помогнат. Ходила съм.

- Позволи ми да го направя.

Анджелика осъзна, че всъщност той може би е прав и тя има нужда от помощ. Никога до сега не й се беше случвало точно това. Беше й прилошавало, но не беше продължавало толкова дълго. Не знаеше защо се случва точно сега и истински съжаляваше, че Майкъл става свидетел на отвратителното й състояние.

- Не искам да те притеснявам, Майкъл. Ти сигурно си имаш работа. Аз ще се оправя.

- Анджи, – Майкъл седна на пода до нея и взе хавлията от ръката й, отменяйки я в охлаждането – не искам да преминаваш през това сама. Ти все още си моя съпруга и носиш моето дете. Искам да съм полезен, а е очевидно, че имаш нужда от помощ. Не знам колко е нормално да ти е толкова зле, но ти си толкова бледа, че имам чувството, че скоро ще припаднеш.

- Не искам да си с мен, защото така трябва и от ...

Анджелика не успя да довърши, защото нов позив я накара да се приближи бързо до тоалетната чиния. Майкъл отново й прибра косата и стискайки очи слушаше как тя се дави. После започна да обтрива лицето й с хавлията, а тя безпомощно се беше облегнала върху гърдите му, дишаща учестено.

- Отивам да се обадя и веднага се връщам. Знам, че си инат, но този път не искам да те слушам.

Когато се върна я намери легнала на пода в банята, свита на кълбо.

- Скоро ще са тук и съобразно състоянието ти ще решим какво да правим. Сега пий – каза той подавайки й бутилка с вода.

- Нямаше нужда, Майкъл. Всяка сутрин минавам през нещо подобно.

Майкъл седна отново на пода и й помогна да се повдигне, полагайки я пак върху гърдите си.

- Не спирай да пиеш – насърчи я той. - Защо не си ми казала?

- До скоро не беше така.

- Разбирам – каза той и погали лицето й.

Майкъл се беше обадил на на д-р Фoршън, който да му помогне с препоръка за лекар и той беше казал, че има познат, който е много добър специалист и ще му се обади, за да го изпрати при тях. След като я прегледа докторът каза, че в момента Анджелика е опасно дехидратирана и трябва да й направи вливания и тестове, но затова трябваше да я откарат в клиниката му.

- Искам да се обадя на мама. Сигурно вече се притесняват за мен.

- Аз вече говорих с нея – каза й Майкъл.

Тя го погледна и без да му казва нищо той прочете в очите й благодарност.

В клиниката Анджелика веднага беше поставена на интравенозни вливания на рехидриращи разтвори, а лекарят надълго и нашироко се информира за начина й на хранене и живот. След това й взеха кръв и тестовете показаха наличието на кетони в организма й. Докато тя лежеше лекарят каза на Майкъл:

- Може ли да поговорим?

Майкъл кимна и те излязоха от стаята изпратени от притеснения поглед на Анджелика.

- Доколкото разбирам, г-н Джаксън вие сте бащата?

Майкъл отново кимна и усети как се изчервява.

- Искам да ви помоля да наблюдавате много добре режима на... – тук той замълча – на дамата, защото тя най – вероятно не прави необходимото. Разбрах, че и първата й бременност е преминала по подобен начин и съм учуден, че никой не я е посъветвал как да се опита да намали симптомите си.

Докторът започна да изброява всички необходими неща, които трябваше да прави Анджелика, за да премахне или поне да ограничи неприятното гадене. Майкъл попиваше цялата информация и обеща да следи стриктно Анджелика да изпълнява препоръките. След дългата лекция, през която той не бе спрял да слуша внимателно съветите на лекаря и да задава въпроси, когато нещо не му ставаше ясно или имаше нужда от пояснение той попита:

- А ще може ли да видя бебето?

- Разбира се. При информацията, която госпожицата ми подаде последната й менструация е била на 18 май, което означава, че тя е в 7 гестационна седмица.

- Геста... Какво? – Не разбра Майкъл.

Лекарят се усмихна и му обясни значението на термина, а после каза:

- А това означава, че плода вече е напълно видим. Елате и ще направим ултразвука и ще можете да видите всичко.

Те влязоха при Анджелика, а тя гледаше към тях с тревога и очакване.

- Всичко наред ли е? – Неиздържайки попита Анджелика.

- Да. Всичко е наред – отговори й лекарят.

- Сега ще видим бебето, мила – каза Майкъл.

- О!

Първия път прегледа й бе бил стандартен и тя всъщност очакваше с нетърпение ултразвука и искрено се радваше, че и Майкъл щеше да бъде до нея.

- Присъствал ли си до сега на това, Майкъл?

- Не. И двата пъти не успях.

- Ела до мен – Подаде му ръка тя.

Лекарят започна да слага гела върху корема на Анджелика, а тя сякаш сега усети за първи път, че всичко се случва настина. Тя извърна поглед към Майкъл и срещна очите му и той й се усмихна. В мига в който екрана започна да оживява той се взря в него и магията на онова необяснимо нещо, което превръщаше любовта, уважението, страстта и всеотдайността между него и Анджелика в нов живот затрептя пред погледа му. Очите му поглъщаха всяко движение и той не чуваше думите на лекаря, с който Анджелика говореше. И после звука изпълни стаята и Майкъл усети ръката на Анджелика да хваща неговата и той погледна към нея. От очите й се стичаха сълзи и тя усмихвайки се през тях, каза:

- Майкъл, чуваш ли сърчицето му? Чуваш ли го?

Анджелика не успя да каже повече, защото силната емоция взе връх и тя не успяваше да овладее сълзите си. Вече обичаше това малко пулсиращо зрънце живот в себе си и го обичаше с цената на живота си. Тя си спомни за първия път, когато видя Айзая и чу неговото сърце и осъзна, че може би това е един от най- прекрасните мигове в живота на всяка бъдеща майка.

- Това е нашето бебе, Майкъл!

Анджелика погледна към него, а той стоеше вцепенен и сякаш не я чуваше, но после се извърна към нея и тя отново прочете в очите му благоговение. Той тихо каза:

- Докторе, ще ни оставите ли за малко сами?

След като лекарят излезе Майкъл се разпадна и Анджелика не знаеше как да реагира на изненадалото я негово състояние. Той беше седнал до нея и скрил лицето си в дланите си хлипаше тихо.

- Майкъл? Добре ли си?

- Да, Анджи. Просто... Просто изчакай секунда.

Майкъл бе почувствал невероятна слабост да се разлива по тялото му и осъзнаването, че този чист, бърз ритъм е част от него го бе накрало да изпита за секунди най – прекрасните усещания на този свят. Той за сетен път се бе почувствал нищожен пред величието на майката Природа, пред силата на Сътворението и неспособен да реагира на преклонението си се бе разплакал. Обичаше Анджелика, обичаше, това че Бог я беше изпратил на тази Земя, за да осъществява това невероятно чудо и не можеше да се успокои заради завладялото го преклонение пред надмощието, която тя и всяка жена притежаваше. Майкъл се бе почувствал сякаш в някакъв сюрреалистичен пейзаж, в който той е просто една нищожна частица, а Тя, Жената, Анджелика преливаше във форми и причудливи багри и го превъзхождаше с величието си. Нямаше значение какво бе постигнал в живота си, нямаха значение наградите и признанието на милионите, защото той бе нищожен пред могъществото на всяка жена, носеща живот скътан под сърцето й и пулсиращ с ясен ритъм заедно с нейното.

Той се изправи и се запъти към вратата.

- Майкъл?! – Изненадано извика след него Анджелика.

- Ще се върна след малко, Анджи. Искам да остана сам.

Тя не знаеше как да тълкува поведението му и затова се вгледа в принтираните снимки на бебето им и топлината, която чувстваше беше несравнима с нищо друго на този свят.

Лекарят се върна при нея и след като повтори нещата, които каза и на Майкъл, заключи:

- Кръвните Ви тестове са добри и не виждам причина да Ви задържам за вечерта, но искам да спазвате всички мои препоръки, за да не се налага да се виждаме по същия повод.

- Но аз при първата си бременност се чувствах по същия начин и нищо не ми помогна.

- Възможно е и сега да Ви е трудно, но все пак, както казах – много вода, сутрин много лека закуска, която да не бъде калорична, спокойствие, движение и чист въздух. Не се притеснявайте, ако имате въпроси да ми се обаждате по всяко време, аз ще бъда радостен да Ви бъда полезен.

Майкъл влезе и първото, което видя Анджелика бяха подпухналите му, зачервени очи. Тя поиска да го прегърне и да му каже колко много го обича и колко съжалява, че бе била такава неблагодарна егоистка, но не можеше и затова му се усмихна сконфузено и след това отправи поглед към лекаря:

- Значи след като преливането свърши аз мога да си ходя?

- Да. Няма да Ви задържам - той провери системата и допълни – Ще продължи още не повече от около 20 минути. Е, аз ще отида да...- не довърши той и излезе.

Майкъл седна и попита:

- Как си сега?

- Много по- добре.

- Защо не ми се обади в мига, в който започна да се чувстваш така, скъпа? – Поклати глава той.

- Майкъл... Аз бях така и с Айзая. Не е нищо ново за мен.

- Не искам да го правиш занапред. Чуваш ли?

- Добре. Няма. Ще ти се обаждам винаги, когато ми е зле, ще те информирам за всички резултати и ти обещавам, че ще се пазя. Жалкото е, че този лекар е много внимателен и бих искала той да проследява бременността ми, но ще трябва да се лиша от него.

- И защо?

- Защото се връщам в LA.

- Какво? Защо?

- Защото не мога да остана при родителите си отново. Причиних им го веднъж и няма да го правя и този път. Ще разчитам на помощта на Дилън за Айзая и...

- Анджелика, затвори уста преди да изречеш още някоя глупост. Никъде няма да ходиш. Не и без мен.

Тя го погледна изненадана и понечи да му отговори, но той вдигна длан:

- Нито дума повече. Това е моето дете, а ти си ми съпруга. Къде, по дяволите си мислиш, че можеш да ходиш?

- Не можеш да ме задържаш по задължение и заради отговорност, Майкъл.

- Млъкни, глупаче. Не знаеш ли, колко много те обичам? Дните без теб бяха най – самотните в живота ми.

- Мислех си, че искаш да се разделим.

- Никога не съм го искал.

- Но ти каза...

- Да, казах го и продължавам да го мисля, но това няма нищо общо с чувствата ми към теб. Ще имаме време да говорим много за тези неща, но не сега.

Майкъл се изправи и взе ръката й в своята, а очите му не спираха да се взират в нейните. Лешниковата им мекота започна да го приласкава и той за първи от много дни насам се почувства отново цял и завършен. Някъде в съзнанието му се прокраднаха думите на Тайсън: „Човече, ти без нея ще загубиш себе си”. Тогава Майкъл му се беше присмял, казвайки му, че няма да губи любов за първи път, но дълбоко в себе си, подсъзнателно бе знаел, че, ако се прости и с тази той ще загуби завинаги блясъка в очите си. Не бе искал да го признава и затова непрекъснато се бе концентрирал върху честите избухвания и вечни съмнения на Анджелика, който бяха разстройвали спокойната му и ведра натура. Сега, когато бе видял сълзите й от щастие, докато беше слушала как бие сърцето на бебето им, когато бе чул нежността, с която тя възхитена се омайваше от ритъма му, всичко, което бе изтъквал като неин негатив, си бе отишло за миг. Анджелика бе стояла пред него – финна, с все още пребледняло лице, но цялата бе била едно прекрасно сияние от красота, която само една искрена и дълбока радост може да донесе. Тя продължаваше да изглежда така и той, държейки ръката й усещаше колко силно са свързани те двамата и как това, че го бе ядосала и накарала да реагира крайно на думите й, който го бяха засегнали, не можеше да спре любовта му към нея, която го караше да иска да заличи отминалите дни и да ги забрави завинаги.

- Майкъл, аз...

- Тихо, Анджи. Не говори.

- Искам да го кажа, Майкъл, затова ме остави да говоря - Анджелика намести ръката си в неговата и силно я стисна. – Много те обичам. Ти ме допълваш и този нов живот, който сме създали е доказателство за това. Прости ми за страховете и затова, че те нараних с тях. Обичам това малко същество в себе си и нямам търпение да изживея живота си с вас и ...

Майкъл не я остави да говори повече и прегръщайки я целуна нежно и промълви, оставайки топлия си дъх върху устните й:

- Липсваше ми, лудо момиче!