Повече от чувство 96

Анджелика го гледаше, докато той търсеше из шкафа от неговата страна на леглото хартия и молив. Беше й казал да остане така както е и тя послушно изпълняваше желанието му опряла глава върху голото си коляно. За сетен път се изумяваше на това колко поразяващо красив е той всъщност, но не с онази типична за звездите на Холивуд красота, а по един нежен и вцепеняващо... красив начин. На светлината на нощта по голият му гръб пробягваха лунни петна и тя отчетливо виждаше движението на всяко малко мускулче под деликатната му кожа. До преди малко той й се беше усмихвал и усмивката му сякаш бе озарявала прохладната нощ, а очите му бяха блестели като два тъмни, черни скъпоценни камъка и я бяха карали да иска да притиска тялото си до неговото безпомощна от обзелата я слабост на умилението, което я бе изпълнило. То я бе направило някак тъжна и тогава Майкъл й бе казал, че иска да я нарисува „Сега и точно такава притихнала в необичайната ти меланхолия.”

Анеджелика продължаваше да го наблюдава и когато той доволен каза: „Намерих ги най – после”, тя го погали по гърба и долепи устните си върху рамото му.

Той се обърна и й се усмихна и прокара пръсти по лицето й с каращата му я да изтръпва нежност, погледа я за миг, целуна върха на нослето й и каза:

- Трябва да намеря някаква подложка. Имаш ли идея какво бих могъл да използвам?

- Не... О, може би списанието, което четох ще свърши работа.

- Може би... Къде е то?

- На масата – посочи Анджелика малката маса.

Майкъл се изправи и след като взе списанието се върна, сядайки посегна към нощната лампа и бе изненадан от реакцията на Анджелика, която бързо придърпа завивката пред тялото си щом светлината заля стаята.

- Анджи, какво правиш, мъничка?

Тя го гледаше с красивите си очи и нищо не отговаряше, но не спираше да държи завивката в ръцете си.

- Скъпа?! – Усмихна се Майкъл. – Не мислиш ли, че е твърде късно да бъдеш свенлива? Познавам всеки милиметър от тялото ти. Пусни я, Анджи – каза той и посегна, за да издърпа завивката.

Анджелика я пусна и веднага след това сви крак, с който скри гърдите си и застанала почти профил към Майкъл съжали за милионен път, че отряза косата си, защото знаеше, че, ако не го беше направила сега щеше да й послужи като параван.

- Боже мой, никога няма да спра да се изумявам от поведението ти! Толкова си красива, принцесо! Не се крий от мен.

Майкъл остави листовете и молива и приближавайки се я целуна, а ръцете му нежно погалиха гърдите й. Анджелика тихо простена и докосването, а той се отдръпна, казвайки:

- Не мога да държа ръцете си далече от теб за дълго, но искам да те нарисувам точно сега. Готова ли си?

Анджелика, продължавайки да е обгърната от странното си настроение поклати глава и след това се извърна по посока на отворената към верандата врата.

- Отново заваля, Майкъл. Чуваш ли? – Каза тя.

До слуха на двамата достигна засилващият се ромон на дъжда, който сякаш отново изостри сетивата на Анджелика и тя пак сведе глава на коляното си.

- Дай ми десетина, петнадесет минути и съм готов.

Тя му се усмихна и пак се отпусна, а малко след това каза:

- Би ли изпълнил само едно мое желание?

- Да?

- Нарисувай ме с дълга коса... Такава каквато беше преди няколко дни.

- Добре, мила – съгласи се Майкъл и за сетен път спомена за кичурите й покриващи пода в банята го накара да потръпне.

След това той се наведе над листа и започна да рисува. Анджелика видя как изведнъж Майкъл сякаш се изключи за всичко наоколо. Той леко присви устни, челото му се набразди с малки бръчици, продължи да е вглъбен в работата си и само големите му очи я поглеждаха от време на време и пак ги свеждаше над листа. Цялото му изражение говореше за сериозността на заниманието му и желанието му да даде всичко, на което е способен, за да е съвършена.

Докато той рисуваше Анджелика продължаваше да е в състоянието си на възхита пред красотата му и не спираше да го изследва така сякаш го виждаше за първи път. Очите й се плъзгаха по дългите му пръсти, галеха елегантните му ръце, а после преминаваха от изкусителната му шия, през гладките му гърди и се спускаха по стомаха му – плосък и стегнат, с малки релефни мускулчета, заради продължителните години, в които усилено бе танцувал и тренирал. Анджелика се омайваше от дългите му, перфектно оформени бедра, който до преди няколко минути се бяха отривали между нейните и след това погледът й се закова там, където той бе поставил списанието и с него скриваше от очите й слабините си. Припомняйки си какво бе изживяла по- рано тази нощ, сърцето й пропусна един удар и тялото му, нежната красота, която струеше от лицето му и осъзнаването, че нощта все още не е приключила, изпълниха устата й със слюнка, в корема й запърхаха пеперудени криле и миг след това усети влагата между бедрата си. Тя простена тихо без да е искала и когато Майкъл повдигна очи, за да види какво я кара да стене, въпросително повдигнал едната си вежда, откри как тя впива устни в коляното си.

- Анджи, добре ли си? – Попита той.

- А? – Изненада се тя от въпроса му. – Да, добре съм. Мисля за нещо.

Майкъл сведе очи надолу и след няколко щриха каза:

- И аз мисля за същото.

После я погледна отново, а очите му бяха предизвикателни и черни, по- черни от нощта навън. Този поглед накара Анджелика да се почувства за сетен път напълно безпомощна и обладана от тъмна и страшна магия. Очите му сякаш запалиха хиляди огньове в тялото й тя почувства как иска той да ги угаси веднага.

- Трябва ли да заминеш така бързо, Майкъл?

Майкъл я погледна и леко присвивайки очи попита:

- Искаш ли да изпратя теб да преговаряш с Томи Мотола? Не зная, Анджи. Ако не им представя материала най- късно до средата на юни мога да търпя много сериозни последици... Никога не съм обичал рамките в творчеството, но те искат продукт, за да го подготвят за пазара и не се интересуват от мнението ми, а все още... Нали не искаш да те занимавам с всички бизнес дела, които се случват?

- Не. Те не ме вълнуват. Дори да си без 1 цент аз пак ще те обичам. Не ме интересува нищо останало, а само това да си добре и до мен.

Майкъл бързо прокара няколко пъти молива по листа и след това остави нещата върху шкафа и се обърна към нея.

- Достатъчно. Мисля, че стига толкова. Сега искам да обърна внимание на теб.

Той се плъзна по леглото към нея и краката му я обвиха през кръста, а след това повдигна нейните и ги заключи около себе си. Погледите им се срещнаха горящи, а Майкъл се приближи още по – близо до нея и прошепна в ухото й:

- Толкова съм щастлив, че се съгласих с предложението на Бриджит да те покани онзи вечер преди 5 години.

Триейки челюстта си по бузата му и усещайки наболата му брада, Анджелика тихо простена:

- Аз също, Майкъл. Аз също.

Тя започна да чувства как желанието й градира, докато внимателно прокарваше нокти по гърдите му, а устните й леко захващаха края на ухото му.

Устните на Майкъл погалиха врата й, а ръцете му се плъзнаха встрани по тялото й се спряха до гърдите й и той нежно започна да ги потрива с палците си.

- Ммм, да те гледам днес под дъжда... Толкова бе зашеметяваща... Едва издържах да не прекъсна веднага лудешкия ти танц и да не правя любов с теб на секундата.

Той взе гърдите й в дланите си и повдигайки ги обви уста около зърното й. Сякаш изпивайки всичкия розов цвят от върха му той захласнат видя как то после го възвърна, когато бавно го освободи от захвата на зъбите, устните и езика си. Стона на Анджелика отекна в стаята и заглуши силния шум, който идваше от дъжда, изсипващ се като из ведро навън.

- Аххх, Майкъл... Аууу... Какво правиш с мен, Майкъл?!

Той сякаш не я чу, а нежно продължи да суче и лиже гърдите й, докато тя болезнено не издърпа косата му и не впи върховете на пръстите си в скалпа му. Майкъл усещаше небивалата й чувствителност витаеща във въздуха и не можеше да си спомни от кога не я бе долавял така силно, почти нереално. Анджелика изви гърба си като котка и се приближи още по- близо до него и почувства цялата изтръпналост на Майкъл и това сякаш я наелектризира още по- силно.

- Майкъл! – Въздъхна тя, когато той вдигна устни и покри нейните със своите – Легни, Майкъл!

Целувката на Анджелика беше ненаситна и той не успя да се противопостави на желанието й, а и не пожела, когато тя прокара отново нокти по гърдите му и го избута да легне. Косата й погъделичка лицето му, а дланите й се спуснаха по стомаха му и едната обви пениса му.

- През цялото време, докато рисуваше исках да го направя... – прошепна му тя. – Искам го в мен отново.

Ръката й започна да се движи бързо по дължината на члена му и тя пак прошепна еротично в ухото му:

- Прави любов с мен, Майкъл!

Бедрото й се вдигна и секунди след това Майкъл почувства как тя се слива с него, поемаща го дълбоко в себе си. Онова, което Анджелика чувстваше в момента беше толкова силно, толкова наситено, че тя концентрирала се върху него, почти не чу как Майкъл отново издаде онзи, каращ я да изтръпва звук на задоволство:

- Ссссс... Исусе!... Толкова е хубаво, Анджи!... Ти ме владееш, момиче... Целият...

Очите му бяха затворени и той увлечен в нейният ритъм тласкаше себе си в нея, а ръцете му се плъзгаха върху бедрата й. Анджелика се наведе да го целуне и докато го изпиваше с устните си, ханша й бавно и сластно започна да се върти, а Майкъл впелте пръсти в абаносовите й коси и продължи да потъва в нея.

- Влудяваш ме, г- н Джаксън! - Прошепна му тя запъхтяно. – Никога няма да мога да ти се наситя!

Той отвори очи и се взря в лицето й, а силата на завладелите го емоции и усещането за пълно единение, в което телата им се потапяха в трепетно тържество го накараха да потръпне.

- И аз никога няма да успея да утоля жаждата си по теб, г- жо Джаксън! ... Ела!

Майкъл отново я притегли към себе си, за да я целуне, дланта му пробяга по гръбначният й стълб и тя сластно изпъшка между устните им. Телата им повишаваха температурата си, пулса им биеше като оглушителен барабан в ушите им, дъхът им ставаше все по – забързан, докато телата им се движеха сякаш бяха едно. Анджелика движеше бедрата и ханша си все по – бързо и бързо и в един миг се наведе и зарови лицето си във врата му, а сладкият мирис на косата му я обгърна, докато той я притискаше здраво към себе си. Тя започна да усеща как онова познато гъделичкане дълбоко в нея започва да се спуска към слабините й и цялата се превърна в очакване на такава кулминация, каквато се помни дълго след като отмине. Премествайки устните си от врата му тя го целуна дълбоко, а след това леко повдигна глава и задъхана проплака:

- Близо съм... Съвсем скоро ще свърша.

Майкъл тласна дълбоко и с изпепеляващ поглед в очите си каза:

- Покажи ми!

Анджелика отново се отдели от него и изправяйки започна да се движи с още по – бързо. Тя протегна ръцете си назад и впивайки пръсти в бедрата на Майкъл отметна глава назад и изви цялото си тяло. Въртенето на ханша й и неговите тласъци я накараха да премести ръцете си и да хване тези на Майкъл, които я държаха здраво за кръста.

- Да... Да, Майкъл... Това е... О, дааааа!

Анджелика усети жегата, която спуснала се по гърба й обхвана таза й и после се стрелна бързо към вътрешността й и тя запулсира, потръпвайки отново и отново, докато стоновете й на блаженство се сливаха един с друг. После тя сякаш останала без дъх се срина върху него и Майкъл за кратко остана неподвижен и зашеметен от онова, на което ставаше свидетел. Анджелика продължаваше да трепти леко и да въздиша върху гърдите му, докато той нежно галеше гърба й, покрит със ситни капчици пот около кръста. Тази застинала нежност трая, докато тялото на Майкъл не пожела и своето удовлетворение. Той бързо обърна Анджелика по гръб и възобнови с бързи тласъци потъването си в нейната причиняваща му замайване сладост. Тя отвори очи все още изпълнени с обичаният й за това състояние унес и му се усмихна. Бедрата й се заключиха около неговите и тя го придърпа към себе си с тях, повдигайки се, за да посреща ударите му, които отчетливо се чуваха. Майкъл усещаше влагата й, чуваше звука от съприкосновението им и от триенето им и най – после бе уловен в очакване на освобождаването си. Той стисна зъби и те проскърцаха така, сякаш между тях бе попаднал пясък и възкликна високо:

- Оххх, да, да... О, Боже!

След това и той подобно на Анджелика се отпусна върху нея и тя го приласка с нежността си и с кратките си целувки. Майкъл повдигна глава и без да казва нищо дълго я гледа с очи пълни с любов. Тя му се усмихна и каза:

- И аз, mi amor. И аз. Me traes loco por tu amor.

- А на английски?

- Нещо като „ Караш ме да полудявам за твоята любов”

Той се усмихна и я целуна между гърдите и попита:

- Сега по- добре ли си?

- Аз не съм била зле, Майкъл.

- Не казвам, че си била зле. Беше... разпиляна... и ми изглеждаше някак тъжна.

- Неее... Просто си мислех колко много те обичам и колко често го показвам по странен начин, a днес беше странен ден, Майкъл. А и дъжда ме кара да изпадам в крайности.

- Забелязах. В един момент, когато изтича навън си помислих, че с нещо съм те обидил отново, а после като те видях как стоиш там и се наслаждаваш на всяка капчица дъжд... Беше толкова хубава.

- Обичам дъжда. Наистина, но понякога... нали знаеш как е? След силна еуфория идва и някаква тишина и когато се прибрахме мокри и ти започна да ме сушиш... Не знам, Майкъл. Няма как да обясня състоянието си. Не беше крайно, но, разбираш ли, че аз те ревнувам от всичко и всеки около теб?

- Наистина?! – Изненада се той. – Никога не съм знаел. Е, когато те предизвикам е обяснимо, но не знаех, че е непрекъснато.

- Не искам един ден да се събудя и да разбера, че някой те е отнел от мен.

Майкъл се отпусна до нея и я прегърна силно и след като целуна челото й каза:

- Не трябва да се боиш. Аз не съм такъв мъж.

- Ти не разбираш. Няма значение ти какъв си. Това е мое състояние и аз никога, никога през живота си не съм го изпитвала. Ненавиждам ревността, защото са ме задушавали с нея, ограничавали са свободата ми... Не искам да се превръщам такава, а с теб е така лесно, защото мога да те ревнувам 24/7. Навсякъде около теб има изкушения.

- Анджи, не говори така. Казах ти, че аз просто не съм устроен по този начин. Щом обичам някого не виждам другите около себе си.

- А онази?... Джоана?

- Какво за нея?

- Знаеш какво.

- Ти не ме слушаш, когато ти говоря, нали? Аз ти казах, че нямаше да се случи нищо между нас. Не обичам да давам напразни надежди.

Анджелика го погледна изпитателно и искаше да попита за забранената тема „Даяна”, но се отказа. Тя посегна към нощницата си и сядайки я облече под зоркия поглед на Майкъл.

- И какво? Утре заминаваме – смени темата тя. - Колко бързо лети времето, когато е хубаво.

- Толкова си красива. Не мога да спра да ти се възхищавам.

Анджелика легна в обятията му и сложи ръка на стомаха му, оставайки тиха. Беше я обзела обичайната сънливост, която я спохождаше след толкова изтощаващ сетивата любовен танц. Последните няколко дни те почти не излизаха от спалнята. И двамата не знаеха какво точно ги кара да са така ненаситни, но го отдаваха възможността да бъдат необезпокоявани и на желанието им да използват всяка секунда от уединението си пълноценно.

- Кога тръгваме утре? – Провлачено попита тя.

- Следобед. Полета е в 18:30.

- Обратно в реалността, а?

- Дааа...

Скоро ръката й спря да го гали и той разбра, че тя беше заспала. Той се усмихна, защото осъзна, че онова, което бяха правили може би най- малко през тези 4 дни бе да спят. Пропадаха в дрямка и когато някой от тях се пробудеше желанието му го караше да събуди другия и всичко отново започваше да губи очертания и съществуваше само неутолимия копнеж по тялото на любимия. Майкъл бе открил още толкова много за сексуалността на Анджелика, че не успяваше да повярва, че е възможно да не го беше знаел през цялото това време. Малки, но важни неща, които разбра, че я оставяха без дъх и за които тя откровено си признаваше, че не бе знаела, че са толкова силни ерогенни зони. Дните им тук бяха безценен дар и той се зареждаше с позитивизъм и очакваше, че щом се върне в Маями ще успее да влее цялата тази енергия в музиката си. Не искаше да заминават, а от друга страна тръпнеше от желание да работи и да завърши миксирането.

Анджелика простена силно и той я погледна, а тя впи пръсти в ръката му. Захвата й беше толкова силен, че той бързо й прошепна:

- Анджи, събуди се, мила. Събуди се, красавице!

Тя отвори очи и го погледна уплашено, а дишането й беше учестено.

- О, Майкъл! – Простена тя и го прегърна. – Тук си!

- Да, скъпа, тук съм.

Честите кошмари на Анджелика започваха сериозно да го притесняват и той не знаеше как да я накара най – сетне да чуе думите му и да проумее, че трябва да се види със специалист. Майкъл точно щеше да й казва нещо, но обръщайки се към нея видя, че тя е заспала отново и я целуна по главата. Аромата й насити нюха му и той затвори очи, а лицето му се зарови в косите й и той поемайки дълбоко въздух усети как изпитва отново онова познато желание да абсорбира Анджелика, за да може да я предпазва от всички беди на този свят.

- Само Бог и аз знаем колко те обичам, Анджелика!

Майкъл я гледа дълго и дълго я държа в обятията, докато най- сетне успя да заспи.

                                     ______________________________________

-  Харесва ми, Майкъл. Ти наистина рисуваш много добре.

-  Благодаря ти! – Усмихна се той. – Важно беше за мен да 

предам настроението ти. Анджелика седеше с рисунката на 

Майкъл в ръката си и я изследваше с любопитство.

-  Да, определено ми харесва.

                                                      

Тя вдигна очи и онова, което видя я порази

-  По дяволите! Къде ми е фотоапарата? Защо, когато ми трябва не е наблизо?

-  Мисля, че е долу. Искаш ли да ти го донеса.

-  Не, в никакъв случай. Аз ще отида, а ти не помръдвай от мястото си. Дано светлината

не се промени.

Майкъл остана неподвижен, докато чуваше тичащите й стъпки бавно да заглъхват и

минута след това да се чуват все по- ясно. Анджелика нахълта леко запъхтяна в стаята и връщайки се на мястото на което бе била преди малко отново се вгледа в Майкъл.

- По дяволите! По дяволите!

- Какво, Анджи?

- Светлината се е преместила или ти си го направил.

- Не съм помръдвал, скъпа.

- Господи, колко беше прекрасен! Не мърдай, Майкъл, моля те! Само мааалко извърти брадичката си на ляво... Да, така е добре. Сега не мърдай.

Фотоапарата й защрака бързо, а тя променяше своята поза, за да може да улови колкото може повече ъгли в търсене на перфектният кадър.

- Феновете ти биха ме убили за онова, което виждам сега. Прекрасен си, прекрасен... Оооо, не се усмихвай. Не искам да се усмихваш.

Майкъл не я послуша и се приближи към нея.

- Какво правиш? – Свали фотоапарата тя.

- Ще имаш възможност да ме снимаш още много пъти, Анджи, но сега искам да изпълня обещанието си.

- Кое обещание? – Изненада се тя.

- След малко ще разбереш. Ела.

Анджелика пое ръката му, но преди това прехвърли фотоапарата си през рамо. Майкъл я поведе през къщата и скоро след това те слизаха по стъпалата, които водеха до кея. На него тя видя двама от охраната на Майкъл, а във водата се поклащаше малка яхта.

- Майкъл? – Погледна го въпросително тя.

- Вече разбра, нали?

- Да – каза тя и се притисна към него. – Благодаря ти!

- Няма защо, мила. Аз също исках да отидем до там. Само трябваше да изчакаме подходящия момент, в който няма да има никой.

Докато яхтата пореше вълните и оставяше след себе си бяла пенлива ивица Майкъл и Анджелика седяха отзад и тя не спираше да държи ръката му. Не знаеше защо се вълнува толкова много?! Може би защото щеше да се върне за първи път на място, от което имаше само красиви спомени. Не знаеше, дали е редно да стъпва отново там, защото се страхуваше да не развали тяхната съкровена чистота, но въпреки това нямаше търпение отново да попадне сред малкото заливче, което бе станало ням свидетел на зараждащата й се силна любов към Майкъл. Тя погледна към него и той също се извърна към нея. Слънчевите му очила отразиха слънцето и то я заслепи и тя бързо примижа, казвайки:

- Мразя, когато се криеш зад очилата си!

Майкъл само й се усмихна и я прегърна и изведнъж усети болката, която го свари съвсем неподготвен и тихо изпъшка.

- Какво има, миличък?

- Нищо, Анджи. Гърба ми.

- Пак ли?

Той не й отговори, а се опита да запази болката само за себе си, за да не я притеснява. Не знаеше защо бе дошла?! Не се беше натоварвал по никакъв начин и нямаше логика да го заболи, но тя бързо впиваше костеливите си пръсти в тялото му и го превръщаше в неин роб. Гримасата му беше красноречива и Анджелика бързо свали очилата му.

- Господи! – Възкликна тя и бързо го прегърна.

Анджелика го целуна и после пак и пак...

- Кажи ми как да ти помогна? Какво да направя, Майкъл?

- Нищо не можеш да направиш, мила. Трябва ми масаж и лекарства, а те са на острова.

Анджелика видя как той отново сви устни и затваря очи, а после обръща глава, за да не може тя да го вижда. Тя пусна ръката му и се изправи. Майкъл я погледна към нея въпросително, но тя вече се предвижваше напред и той я видя как говори с Клиф и след това как той се придвижва напред. Скоро след това яхтата направи завой и запори с още по- бърза скорост вълните.

- Защо го направи? – Попита той.

- Нищо не е по- важно от това ти да си добре, Майкъл. Какъв е смисъла да отидем там, а ти да не се чувстваш добре? Не искам да го правим така, а и вече не съм сигурна, че искам да разрушавам съкровеността на спомените, които имаме от Форментера.

Той само стисна ръката й в знак на благодарност, защото не можа да каже нищо. Болката затрудняваше дишането му и той се опитваше да запази самообладание и да открие поза, в която да не усеща така жестоко придърпването в гърба си.

- Поръчах на Клиф да се обади за лекар.

- О, Анджи, не биваше.

- Напротив. Задължително е. Ох, Майкъл!

Анджелика го прегърна, а той усети как започва тя започва да диша тежко и след това, неиздържайки изридава и започва да плаче.

- Ей, мъничка, не плачи! Ще ми мине. Не е нещо необичайно и ти го знаеш.

- Не искам да страдаш! Не искам да те боли!

- Не ме боли чак толкова много, Анджи.

                                        ___________________________________

След посещението на лекаря Анджелика се почувства малко по- спокойна, защото той беше казал, че вероятно става въпрос само за прищипване на нерв, което ще отшуми до 2-3 дни. Той беше инжектирал на Майкъл коктейл от обезболяващи и под влиянието му той бе започнал да се унася и бе заспал.

Морето бе спокойно и от поройният дъжд, който бе валял през нощта нямаше и спомен. Слънцето се промъкваше измежду зелените корони на дървета, прозираше през листата и от някъде се чуваше песен на птица. Анджелика обгръщаше сякаш застиналото спокойствие около себе си и се опитваше да не мисли за нищо. Един слънчев лъч си прокара път до нея и палаво загъделичка лицето й и тя затвори очи, приемайки живителната му ласка. За кратко тя остана така – обливана от топлината на деня, но след това се изправи и влезе вътре, за да вземе фотоапарата си и да се разходи за последен път из градината, която беше разположена зад къщата.

Майкъл я беше гледал през цялото време. Не бе искал да прекъсва тихото й единение и след като тя влезе големите му очи й се усмихнаха и той попита:

- Дълго ли спах?

- Не. Можеш да поспиш още. Имаме малко време преди да тръгнем.

- Няма да мога да спя повече.

Анджелика взе фотоапарата си и все още с гръб към него, попита:

- как е гърба ти? Много ли те боли все още.

- В момента не, но това е нормално след като ми биха обезболяващи.

Тя се обърна и го погледна виновно.

- Майкъл, много искам да се разходя в градината. Ще се сърдиш ли, ако те оставя за известно време сам?

- Не, разбира се – усмихна се той. – Отивай. Аз и без това трябва да говоря по телефона.

- Благодаря ти! Няма да се бавя.

Анджелика излезе и през цялото време осъзнаваше, че бяга. Да, искаше да подиша свежия морски въздух още малко преди да се върне сред големия град, но сега знаеше, че не трябва да остава Майкъл сам и че той никога, никога не би постъпил така с нея. В малкото случаи, когато тя не се беше чувствала добре той бе бил неотлъчно до нея, прегръщащ я и правещ всичко възможно да я накара да забрави за болките си. Сега тя, неуспявайки да се пребори със собствената си безпомощност и тази на Майкъл, бягаше. Не можеше да го гледа страдащ, а знаеше, че трябва да му бъде упора точно в такива мигове. Как успя да го остави сам? Тя се извърна и тичешком се върна в къщата, бързо изкачи стъпалата, като прескачаше по две наведнъж и след това запъхтяна влетя в стаята.

Майкъл с изкривено от болката лице се опитваше да седне, докато в едната си ръка държеше телефона.

- О, скъпи! – Възкликна Анджелика.

Ръцете й го обгърнаха и той получил подкрепата й успя да седне. Анджелика пъхна зад гърба му още една възглавница и попита:

- Сигурен ли си, че ще издържиш полета, Майкъл?

- Не знам.

- Искаш ли да се обадим... Защо не се обадиш на някого от екипа си, на Франк... Не знам... И да отидем в някоя болница, в която да можеш да се възстановиш подобаващо. Сигурна съм, че тук има добри клиники и специалисти.

- Не, Анджи. Не съм чак толкова зле. Днес си заминаваме. В Маями ще се подложа на лечение. Нямам време за губене – каза той и я погледна въпросително – Ти нали искаше да се разходиш?

- Не мога да те оставя сам, – и за да разведри обстановката каза – а ти си разглезена звезда и не можеш да оставаш сам с болките си.

Вместо Майкъл да се усмихне той се вгледа в нея и после със сериозен тон попита:

- Наистина ли съм такъв, Анджи? Накара ме да се замисля. За мен се грижат толкова много хора... Задоволяват всички мои потребности.

- Не, Майкъл. Аз се шегувам. Ти си способен да вършиш всичко сам, но си много, много зает, за да успяваш да мислиш за всичко. Имаш нужда от хората си.

Тя седна до него и го погали, а след това внимателно се сгуши в него.

- Нали не ти тежа?

- Не, хубаво е да си близо.

Тя разбираше колко бе сгрешила и вероятно наранила Майкъл, оставяйки го сам и сякаш опитвайки се да изкупи вината си целуна гърдите му. Скоро и двамата просто мълчаха загледани навън в прекрасния ден, който постепенно си отиваше. Анджелика си спомняше колко болка бе изживяла преди няколко години, когато на отсрещния остров бе дошло времето двамата с Майкъл да го напуснат. Сега изпитваше само съжаление, че ще си тръгне от спокойствието, което ги бе обгръщало тази седмица и цялото безвремие, в което бяха били потопени. Знаеше, че им предстоят само хубави мигове и вярваше в тях, защото обичаше всяка споделена секунда с Майкъл.

Телефона на Майкъл иззвъня и след като той приключи разговора тихо я повика:

- Анджи?

- Да, Майкъл? Будна съм.

- След 20 минути хеликоптера ще е тук.

- Как си?

- Ще се справя, мила. Излизал съм и на сцена в такова състояние.

След няколко часа те бяха в самолета по пътя си към дома, оставили зад себе си една седмица изпълнена с много красота, любов и емоции. Майкъл се беше разположил удобно и затворил очи се унасяше в съня си, а Анджелика следеше внимателно изражението му, за да не пропусне и миг, в който той може да се почувства зле.

                                       ________________________________________

Маями се стелеше пред погледа им с цялата си прелест и Анджелика изпита онова гъделичкащо усещане, което я обземаше винаги, когато го виждаше прострян пред себе си. Това беше нейният роден дом и мястото, което бе скъпо на сърцето й, защото за него тя пазеше много спомени. Лос Анджелис беше любовта й и тя вече усещаше абсолютната необходимост да се върне там и да се потопи в толкова различната от тази в Маями атмосфера, но работата на Майкъл ги връщаше в родния й дом и тя поглъщаше с очи цялата слънчева синева, с която океана миеше бреговете на града.

- Майкъл, у дома сме.

Той не реагира и тя рязко се обърна към него.

- Майкъл!?

Отново не последва реакция от негова страна и тя хвана ръката му.

- Скъпи, събуди се! Вече сме над Маями.

Той недоволно отблъсна ръката й и променяйки позата си продължи да спи.

- Майкъл!

- Хмм?! – Реагира на повика й той.

- Събуди се!

- Остави ме, Анджи!

Анджелика познаваше този глас и това състояние и затова, въпреки че се опита да потуши гнева си, не успя и възкликна:

- Какво си направил пак, Майкъл? Спах само няколко часа. Кога успя?

- Остави ме! – Повтори той. – Ти не разбираш.

- Казах ти, че вече сме над Маями. Не мога да те оставя в блажения ти унес. Ще кацнем съвсем скоро.

- Но все още не сме, така че ме остави на мира!

Анджелика гневно се облегна назад и си обеща, че веднага след като въздействието на болкоуспокояващите отмине ще проведе много сериозен разговор с Майкъл, който вероятно отново щеше да завърши със скандал. Не можеше да приеме факта, че той често прибягва до такива количества лекарства и беше решена с всички сили да се бори с този негов порок.

                                   ______________________________________


- Не желая да те слушам повече затова спри!

- А аз не желая да провеждам този разговор отново. Разбираш ли?

- Не го прави тогава. Идея нямаш през какво минавам и щом те ми помагат да спре да ме боли ще ги пия независимо, дали това ти харесва или не.

Майкъл и Анджелика бяха се прибрали от продължителното си пътуване и след като бяха почивали през цялата вечер на сутринта Майкъл бе казал, че вече се чувства добре и болката е отшумяла, обяснявайки, че явно е било нещо не чак толкова сериозно, а един от обичайните пъти, в които болката го навестяваше. Те бяха обядвали с децата си и след много гушкания, в които си бяха показали колко много си бяха липсвали ги бяха отпратили да спят. Анджелика не бе искала да бъде остра, но разговора така бе изменил посоката си, че и двамата не бяха успели да удържат нервите си и отново бяха загубили баланса.

- Не може да ми говориш така, Майкъл! Не можеш.

- А защо да не мога? Ако на теб не ти харесва как се справям с проблемите си то си свободна да не присъстваш, когато го правя.

- И какво предлагаш?

- Не ти предлагам нищо. Само ти казвам, че не разбираш и не желая да те слушам как ти си против всеки път, когато успявам да си помогна.

- И ти си мислиш, че така си помагаш?!

- Дай ми по- добро решение и ще го приема. И, да, помагам си. Не е ли очевидно?

- Това е само притъпяване, а не лечение.

- Анджелика! – Извика Майкъл, а тя го погледна, стряскайки се. – Искаш да ти извадя всички свои изследвания и да те запозная със състоянието си ли? Няма да се получи, но ти казвам, че е сериозно и нямам друг изход освен лекарствата.

- Те не са проблем. Проблем са количествата, които приемаш. До кога ще трябва да се примирявам с това, по дяволите?

- Казах ти, че не искам повече да те слушам.

Майкъл просто й обърна гръб и вземайки телефона си започна да набира Теди, с когото трябваше да се види малко по- късно. Анджелика извън себе си от гняв, че не желае да я изслуша и я игнорира застана пред него и взе телефона от ръцете му, прекъсвайки връзката.

- Ще ме изслушаш.

Майкъл я гледаше с широко отворени очи, изумен от поведението й и от това, че си позволява прекалено много. Той бавно протегна ръка към телефона си и каза през зъби:

- Върни ми телефона веднага!

- Не – скри го тя зад гърба си. - Ще ме изслушаш.

- Виж, чух достатъчно и няма да си губя времето да слушам повече. Имам далеч по- важни неща за вършене.

- Няма нищо по- важно от здравето ти, Майкъл!

- Да. Сега ми върни телефона, защото ми трябва.

Анджелика се поколеба за миг и след това му подаде телефона и излезе от стаята. Малко по- късно Майкъл я намери да седи на дивана и да гледа с празен поглед пред себе си.

- Хей! – Потри с длан гърба й.

Тя се отдръпна рязко, показвайки му, че е обидена и все още не е готова за разговор, но Майкъл се престори, че не забелязва нежеланието й и лягайки до нея, каза:

- Анджи, аз съм добре. Нямам проблем с лекарствата, разбираш ли? Нямам. Много ме боли понякога и трябва да се справя някак, нали?

- Изтръпвам, когато ги пиеш. Изтръпвам, когато си при онзи лекар... Защо ми го причиняваш? Напоследък е... Не спираш, Майкъл и винаги си търсиш извинения.

- Не знаеш под какъв стрес съм.

Майкъл изненадан проследи реакцията на Анджелика, която сякаш не чу последните му думи, а слагайки ръка пред устата си бързо излезе от стаята. Знаеше, че я плаши, а в същото време не можеше да й обясни колко много има нужда от лекарствата. Крака му все още не бе излекуван окончателно, болката в гърба му понякога беше смазваща и той не можеше да бъде пълноценен, ако не се опиташе да я притъпи.

- Анджи, ела! – Извика той след нея.

Тя не му отговори и той си обеща да бъде много внимателен, когато му се налага да прибягва до медикаменти и да ги приема винаги в нейно отсъствие. Щеше да му е трудно да се крие от нея, но бе повече от наложително.

Анджелика влезе в стаята и изглеждаше объркана, докато изтриваше с хавлия лицето си.

- Изглежда, че се разболявам – каза тя и се отпусна на дивана.

- Какво ти е?

- Не знам. Не се чувствам добре.

- Кажи ми повече – постави ръка върху челото й Майкъл.

- Отпаднала съм. Може би все още се нагаждам към часовата разлика.

- Аз ще излизам след малко. Защо не поспиш? Нямам идея кога ще се прибера. Може би ще е много късно през нощта. Имам много, много работа.

- Да, ще си легна. Ти ще вземаш ли децата с теб?

- Не. Те ще останат при Грейс. Ако искаш да си почиваш предупреди я да вземе и Айзая.

- О, не. Много съм се затъжила за него.

- Анджи?

- Да?

- Не искам да се тревожиш за мен. Всичко е под контрол.

- Не, не е и ти го знаеш. Но сега нямам сили и желание да споря с теб. Просто помни, че разговора ни тепърва предстои.

- Да, както и този за твоите кошмари и нежеланието ти да говориш за Алекс.

- О, измъкваш се както винаги, но съм прекалено изтощена да споря точно сега.

- Сигурна ли си, че си добре? Не искаш ли да извикаме лекар?

- Не, Майкъл. Приготвяй се, а аз отивам да полегна, преди Айзая да се е събудил.


                                           ______________________________________

Дните се нижеха по почти и един същ начин. Майкъл излизаше да работи или много рано сутрин или следобед и оставаше в студиото много дълго. Имаше и случаи, в които не се прибираше и някой от екипа му, най- често Франк се появяваше, за да вземе някои неща, съобщавайки на Анджелика как Майкъл ще лети за участие или някакъв ангажимент. Тя се ядосваше, че самия Майкъл не й беше казал, но познаваше разсеяността му и затова бързо му прощаваше. Той първоначално й бе предлагал да го придружава, но тя няколко пъти му бе отказала, оправдавайки се, че е безсмислено да го прави, за да остане отново сама, дори присъствайки на събитието и поканите му бяха спрели. Истината обаче оставаше друга. Анджелика откриваше все по- често как започва да се чувства невероятно отпаднала и уморена. Грижите за активния Айзая й се струваха истинско изпитание и след като се опита, но не успя да ги пребори послуша съвета на Майкъл да го оставя по- често с Грейс.

Днес Анджелика не знаеше колко дълго е спала, но когато се събуди навън беше тъмно и тя изненадано седна в леглото. Не се чуваше никакъв шум и тя бързо стана, за да провери къде е Айзая. Апартамента беше пуст и тя веднага се свърза с охраната и от там й казаха, че сина й при Грейс.

Скоро след като излезе от апартамента на Грейс, която вече се беше погрижила и трите деца да вечерят и да заспят, Анджелика се почувства безкрайно самотна и объркана. Нещо я караше да излезе и да се разходи из града, но продължаваше да се чувства отпаднала и нуждата й да спи надделя над желанието й да се потопи в атмосферата на родния си град. Тя си обеща, че на другия ден, когато Майкъл излезе ще се обади на някоя от приятелките си и ще излязат. Имаше нужда да се види с хора, с които дълго време само се беше чувала, а напоследък и телефонните разговори бяха станали все по – редки. Анджелика осъзнаваше, че се раздаваше цялата във връзката си с Майкъл и не знаеше до кога това ще продължава. Усещаше, че бе започнала да се губи под магическото му влияние. Нямаше работата си, която я караше да бъде изпълнена с енергия и я правеше щастлива, нямаше ги и приятелите й и тя оставаше в сянката на Майкъл. Не, нямаше нищо против, защото обожаваше да бъде до него, да се грижи за него, да разговарят или просто да мълчат съзерцавайки красив залез, но сега, останала сама тя усещаше, че трябва да върне поне част от живота си обратно.

Анджелика отново усети как й се гади и бързо влезе банята и след малко седна върху хладните плочки, а в съзнанието й нахлуха спомени от преди няколко години. „Не. Въобразявам си. Това е от храната”, каза си тя, но друго гласче й нашепваше, че е напълно вероятно и няма нищо нередно в това да провери. Тя знаеше, че, ако иска да го направи най – подходящото време е сутринта и затова реши, че на другия ден ще се трябва най - после да си направи тест за бременност.

Късно вечерта, Майкъл се прибра и откри Анджелика да спи, целуна я и легна до нея, мислейки си за хилядите проблеми, които съпътстваха работата и бизнеса му. След случката с Алекс той щадеше Анджелика и тя нямаше никаква представа под какво напрежение е. Имаше чувството, че губи контрол и всичко се изплъзва от ръцете му и въпреки, че бе обграден от професионалисти не знаеше защо нещата боксуват?! Това го караше да е много изнервен и напрегнат и полагаше невероятни усилия да скрие истината от съпругата си, която трябваше да се възстанови от шока, който бе изживяла. Той я придърпа към себе си, а тя се сгуши в него и в съня си му прошепна:

- Обичам те, Майкъл!

- И аз те обичам, Анджи! – Прошепна той и я притисна още по- силно.

                                          ___________________________________

Телефона му звънеше непрекъснато и той най – сетне реши, че трябва да отговори.

- Анджи, скъпа, работя – каза той.

- Кога ще се прибереш? Трябва да поговорим.

- Добре ли си?

- Да, добре съм, но се налага да те видя.

- Не знам до кога ще съм тук. Вероятно ще е още дълго.

- Добре. Ще те изчакам – каза тя, а след кратка пауза добави – Майкъл, ако съм заспала ме събуди, наистина е важно.

- Щом е важно, кажи ми го сега – настоя той.

- Не. Предпочитам да не е по телефона.

- Добре. До скоро.Обичам те.


След като затвори Анджелика повдигна теста, който държеше в ръката си и се вгледа отново в ясно появилите се две ленти. Тя чакаше дете. От Майкъл.