Повече от чувство 104

Бяха минали три дни, откакто Анджелика и Майкъл се бяха видели, но той беше продължавал да й се обажда всеки ден и да се опитва да я накара да отвори отново душата си за него. Всеки ден тя получаваше безумно големи доставки от любимите й рози, които разнасяха аромата си в малката хотелска стая. Посланията, които ги придружаваха бяха мили и изпълнени с копнеж и разкаяние и я караха да ги препрочита и непрекъснато да се омагьосва от красивия начин, по който Майкъл описваше чувствата си към нея.

Анджелика беше обещала, че ще отиде на второто шоу и сега се опитваше да наеме детегледачка за Айзая. Очакваше обаждане за потвърждение от агенцията и сега телефона й звънеше, а тя излизайки от банята не погледна кой е.

- Ало?

- Анджи?

- Да?

- Искаш ли да ме придружаваш тази вечер?

- Какво имаш предвид?

- Да бъдеш с мен... Както бе Елизабет.

Гласа на Майкъл беше изпълнен с очакване и тя не искаше да го разочарова, но не можеше да се съгласи с идеята му.

- Не, няма да те придружа.

- Защо, Анджи? Ти си човека, който трябва да бъде до мен.

- Но не съм, защото...

- Добре. Не започвай отново. Знам.

- Това ли е, Майкъл, защото очаквам да ми се обадят от една агенция, която ще ми изпрати човек да се грижи за Айзая тази вечер.

- О, Анджи, защо не ми каза? Ще изпратя някой да го вземе и Грейс ще се погрижи. Няма защо да го оставяш при непознати за него хора. Поне с това се съгласи. Мога веднага да изпратя кола.

Анджелика се колеба може би секунда- две и после каза:

- Добре. С това съм съгласна.

- Добро решение... най- после... Анджи, искаш ли утре да се видим?

- Майкъл, аз ти...

- Да, знам, че си заета и аз също съм зает и понеже ще бъдем в един и същ район мога след като приключиш с ангажимента си да те взема и да... Не знам... Да те видя. Имам нужда от това, Анджи. Минаха толкова дни и аз съм така самотен... Моля те, мъничка! Спри да ме отблъскваш! Пусни ме отново в сърцето си!

- Майкъл!

- Бързам ли?.. Разбирам, но...

- Само се постави на мое място. Само това направи. Представи си да разбереш, че ти изневерявам... Къде ще си утре? Не си ми казал.

- О, имам среща в „World Trade Center”, която мисля, че няма да продължи дълго.

- В колко часа е?

- Не съм сигурен. Мисля, че около 8-9. Ако искаш като приключа ще ти се обадя и ако и ти си
свободна можем да се видим. Искаш ли?

Анджелика въздъхна и понеже не знаеше какво точно иска каза:

- Обади ми се и ще решим. Майкъл, трябва да приготвя Айзая... О, Майкъл? А как ще го взема довечера?

- Знаеш къде ще бъде, но тъй като и утре си заета можеш да го оставиш през нощта, а като се видим ще дойдеш с мен, за да го вземеш.

- Казах ли, че ще се видим?!

- Не. Реши каквото сметнеш за правилно, а аз все пак ще ти се обадя и...

- Не знам колко дълго ще продължи срещата ми с Джеймс и наистина не знам, дали съм готова да те видя отново толкова скоро и изобщо не знам нищо... Ще отида до Колорадо и ще имам много време да се откъсна от всичко. Там ще помисля.

- Нали ще се пазиш и ще внимаваш?

- Разбира се. Не съм безотговорна и ти обещавам, че нищо рисковано няма да предприемам.

- Знам, че няма да сте в градовете и те моля, наистина те моля да внимаваш по планините. Обещаваш ми, нали?

Анджелика се усмихна заради начина, по който той я караше да се чувства. Много пъти той беше изглеждал като човек, който трябва да бъде обгрижван, но точно в този миг неговото притеснение я ласкаеше и тя се усещаше така сякаш говори с баща си, който я предупреждава за опасностите в пътуването й.

- Не съм малка, Майкъл и няма да бъда сама. Но, да, обещавам ти да се грижа добре за себе си и да не излагам на риск наследника ти.

- Какво каза току- що?

Анджелика не го виждаше, но можа кристално ясно да си представи изражението му и в този миг й се прииска да е до него, а невъзможността да го направи върна отново болката й.

- Анджи? Какво каза?

- Нищо. Ако си мислиш, че знам, не, все още не знам, но... имам много силно усещане, че ще бъде момче.

- И как така?

- Не знам. Просто го усещам. Скоро може би ще разбера със сигурност.

Разговорът им продължи на тази тема и те сякаш забравиха какво се беше случило между тях и градяха едни красиви и безоблачни дни за детето си, което обещаваха, че ще бъде обичано безкрайно силно.

На вратата на хотелската стая се почука и Айзая погледна към Анджелика, а тя се изправи и след като видя, че лично Франк стои на нея каза:

- Майкъл, дойдоха за Айзая и искам да се сбогувам с него.

- Добре, а аз нямам търпение да го видя и след това ще трябва да тръгвам за концерта. Ще те видя там, дори и от разстояние, а утре ще ти се обадя.

- Успех довечера!

- Благодаря ти!

Докато се сбогуваше с Майкъл тя пропусна Франк да влезе в стаята и с изненада видя как Айзая се втурна в обятията му и първото нещо, за което го попита беше къде е Майкъл. Имаше нещо необяснимо в начина, по който съпруга й владееше децата и желанието им да се близо до него беше пълна енигма за нея. Да, той беше истинско дете с тях и ако тя не го познаваше и по друг начин със сигурност би решила, че държанието му е истински неадекватно и неприемливо за човек на 43 години, но тя знаеше и онзи Майкъл, който можеше да се държи по един съвсем друг начин.

- Здравей, Франк. Не очаквах, че ти ще дойдеш.

- Исках да те видя, Анджи!

- Защо? – Изненада се тя.

- За да те помоля да се върнеш при Майкъл.

- Той те е накарал, нали? Кажи му, че няма нужда да изпраща парламентьори, които да преговарят с мен.

- Не, не... Не ме е изпращал. Той дори не знае, че аз съм дошъл за Айзая и сигурно много ще се засегне, ако разбере, че го правя. Анджи, прости му. Той... Той е много зле, а без теб е истинска развалина. Страхувам се, че не мога да го контролирам и ще продължава да прави глупости. С теб е различен. Ти му влияеш изключително добре.

- Франк... Не мисля, че е необходимо да се вклиняваш по какъвто и да е бил начин в отношенията ни. Знам, че с Майкъл сте много близки и че истински те е грижа за него, но той постъпи изключително зле и непочтено с мен и аз не съм сигурна, дали мога да му простя. Това мога да ти кажа. Грижа ме е за него и го обичам, но...

- Майки? Къде е Майки?- Попита за пореден път Айзая и накара и Анджелика и Франк да се усмихнат.

Анджелика подаде нещата на Франк и прегръщайки и целувайки Айзая му каза, че сега ще види Майкъл. Той я погледна, усмихвайки се широко и когато тя го подаде на Франк и му каза: „Довиждане и бъди послушен!” той рязко се извърна към нея и ако ръцете на Тайсън не го държаха здраво той щеше да го изпусне.

- Мамоооо!!!

- Какво, слънчице? – Взе го обратно Анджелика.

Той отвори широко очи и каза:

- Ела при Майки.

- Не мога сега, скъпи. Ще дойда по- късно.

- По- късно?

- Да, миличък. Утре сутринта ще дойда при теб и така ще те нацелувам, че ти целия ще почервенееш!

Тя започна да му демонстрира как ще го целува, а той се заля в смях и тя пак го подаде на Франк, който се усмихваше на интимността им. Анджелика го погледна и му намигна, казвайки:

- Хайде, Франк, не чакай дълго. Децата са най- голямото съкровище на този свят.

Той се усмихна още по- широко и съгласявайки се с нея излезе с Айзая, който не спираше да маха на Анджелика и да й раздава въздушни целувки, а тя му отговаряше по същия начин.

След като остана сама се почувства ограбена и за пореден път осъзна колко силна е връзката й с Айзая и мисълта, че Майкъл един ден може да я лиши от възможността да се грижи за бъдещото им дете я накара да потръпне. Тя седеше в стаята заобиколена от множеството рози и искаше колкото се може по- скоро да дойде денят, в който ще прегърне детето им и ще успее да подуши онзи незаменим аромат, който само бебетата носят.

Питаше се какво да прави и как да успее да се пребори с ужасната мисъл, че Майкъл бе докосвал и бе имал друга жена в обятията си? Искаше да забрави цялата болка и мъчение, безсънните нощи, сълзите и усещането, че той може да постъпи така с нея. След последният им разговор Майкъл беше насадил у нея страх, че той владее ситуацията и тя се опитваше по всякакъв начин да забрави увереността, с която й беше казал, че няма да й позволи да отнеме детето им. Имаше ли избор тогава?! Трябваше ли да се примири и въпреки това, че той я беше излъгал така, въпреки че беше погазил всяко чисто чувство, която тя години наред беше пазила само и единствено за него, да се върне в живота му и да пробва да живее с предателството му и да се надява, че ще успее един ден да му прости и да забрави? Възможно ли беше да забрави?!

Телефона й звънеше и тя се усмихна, когато видя кой я търси.

- Раул? Липсваш ми! Толкова много, много ми липсваш!

Раул се разсмя и попита:

- Анджи, кога се връщате в L.A?

- Не знам. Защо питаш?

- Мислех да се видим, защото и ти много ми липсваш напоследък, а и исках да видя Айзая за рождения му ден.

- О! Няма да успеем за този ден. Аз ще заминавам за Колорадо, за да снимам и Дилън ще го вземе. Дължа му го и не можах да му откажа, а и той настоя. Не ме питай как ще преживея точно този ден далече от детето си, но ще се опитам да не се предавам на емоциите.

- Анджи?

- Да?

- Мама ми каза, че с Майкъл чакате бебе?

- Ооо... Тя не може да крие дълго, а?

- Защо не си ми казала, дяволче такова?

- Исках... Защото се страхувах да не се случи нещо... Знаеш как беше преди... Как сте вие?

- Не съвсем добре, но ще се оправим, надявам се.

- Какво се е случило?

- Дълго е за телефон. Обади ми се, когато пристигнеш тук.

- Раул, притесняваш ме.

- Не се тревожи. Просто криза в отношенията.

- Сериозно ли е?

- Надявам се, че не е. Ще говорим, когато се видим. Ти си добре, нали?

- Да – реши да излъже Анджелика, за да му спести и своите грижи. – Чувствам се перфектно за разлика от преди 1 месец, когато бях сякаш естествено продължение на тоалетната чиния. Майкъл е добре и предполагам, че щеше да ти предаде поздрави, ако беше тук, но тръгна за концерта си, за да се подготвя, така че приеми поздрави и от него.

- Благодаря ти! Поздрави го и ти.

- Знаеш ли кое ме накара най- вече да ти позвъня?

- Кое?

- Сънувах странен сън и изпитах силна нужда да те видя.

- Какъв сън?- Полюбопитствува Анджелика.

- Бяхме с Енрике... Беше толкова хубаво, толкова реално... Не спирахме да се смеем и да се задяваме един с друг и в един момент той каза, че си отива, а ние бяхме у нас. Ти се разплака и не искаше да го пуснеш, а той каза, че много бърза и след това...

- Всичко се превърна в мъгла и ти остана сам – довърши думите му Анджелика.

- От къде знаеш? – Възкликна Раул.

- Често го сънувам. Не точно по същия начин като теб, но края винаги е такъв. Събуждам се трепереща и почти винаги плачеща...

- И се чувстваш по- самотна от всякога?

- Да.

- Какво иска да ни каже, Анджи?

- Не знам, Раул. Искам да разбера, но не мога.

Брат й мълчеше, а Анджелика изпитваше нужда да е близо до него, защото от мига, в който го чуваше осъзнаваше колко силна връзка има с него и как той е един от малкото хора, на които може все още да разчита напълно.

- Анджи, децата и Алис се прибраха и трябва да затварям. Моля те, обади ми се веднага като си дойдете тук.

- Разбира се, Раул! Обичам те!

- И аз те обичам! Чао!

- Чао!

Анджелика затвори и реши, че няма време да анализира разговора с брат си, но през цялото време, докато беше в банята и докато след това се приготвяше не спираше да мисли за краткия им разговор.

Този Майкъл, който владееше сцената я изненадваше и изумяваше отново и тя имаше чувството, че го гледа за първи път. Изглеждаше й гневен, агресивен и толкова обсебващ. До сега не го беше виждала заедно с братята му и искрено се изумяваше на перфектната цялост, която шестимата образуваха на сцената. Сякаш сега всичко добиваше толкова голяма сила и заедно те избухваха изумяващо и отнасяха публиката с харизмата си.

Анджелика се опитваше да остане спокойна на мястото си да не се увлича по все по- силното желание да стане на крака и да лудее като тинейджър и в един миг, когато погледа й обходи залата и тя срещна блясъка в очите на хората, възхищението на млади и възрастни, на жени и мъже, тя не издържа. Нямаше значение кой беше Майкъл в живота й, защото в този миг я владееше присъствието на музикантите на сцената и тя изведнъж изненадващо за себе си установи, че вече знае текстовете на песните им наизуст и осъзнавайки, че ужасява с фалшивото си пеене заобикалящите я, тя пееше и танцуваше, изпитваща непреодолимо желание да може да отиде при Майкъл и да се притисне в него и да попие цялата му сексуална енергия, която разпръскваше безпощадно. Тя нямаше обяснение за състоянието, което никога преди не беше усещала по неговите участия и концерти. Беше седяла тихо и мирно зад кулисите и бе преживявала всяко негово завършено и изваяно до съвършенство движение, но сега сякаш беше в истински възторг. Дали не беше заради заобикалящите я хора, които така мощно я увличаха с настроението си? В един момент й се искаше да се разплаче като момичето, няколко реда над нея, което в един момент се срина безпомощно на място си и не можеше да се изправи, повалено от болката си.

- Анджи?

Някой я докосна по рамото и тя се извърна изненадана. Франк се наведе, за да извика на ухото й:

- Майкъл ми каза къде е мястото ти и ме помоли да ти предам, че би се радвал, ако дойдеш отзад.

- О, не, Тайсън! Погледни само... Това усещане мога да го изживея само сред всички тези хора... Кажи му да не се тревожи за мен. Чувствам се прекрасно.

- Сигурна ли си?

- Да. Напълно. Виж ме! Аз съм фен!- Усмихна се тя.

Франк също се усмихна и преди да каже нещо тя допълни:

- Свършили сте страхотна работа с Дейвид! Благодаря ти, че ми позволихте да се чувствам така! Толкова ми липсваше да го виждам на сцената!.. Предполагам, че имаш доста работа, така че не стой при мен. Аз се забавлявам – тя се приближи към него и му прошепна – Съпруга ми е невероятен, нали?

Франк се разсмя и съгласявайки се с нея й пожела приятно прекарване и си тръгна. Анджелика отново се концентрира върху случващото се на сцената и до края на вечерта беше толкова силно запленена от Майкъл, че не успяваше да повярва, че е възможно да й се случва. Беше я накарал да изживее всяка негова изпята нота, всяко движение и чувството беше неописуемо. Тъгата и жаждата й за него я бяха връхлетели пагубно и докато го беше гледала как омаломощава екзалтираната си публика го беше пожелавала и бе искала да има силата да забрави всеки негов грях. Беше сe чувствала благословена, че той я обича и че я е избрал сред хилядите готови на какво ли не за вниманието му жени.

Концерта свърши и тя известно време се колеба, дали да не отиде да го поздрави, но след това се отказа, предполагайки какво се случва в момента около него и знаейки, че той ще бъде уморен и ще иска да се прибере бързо в хотела.



Катрин го гледаше внимателно, докато той лягаше на канапето и после го попита:

- Много ли си уморен?

- Вече съм добре. Просто искам да затворя очи. Знаеш ли, майко, аз не се уморих от изпълненията си, а от цялата тази лудница преди концертите и след тях. Уморен съм, а и безкрайно разочарован от нещата, които се случват около албума ми, около всички обещания, които мениджърите ми дадоха, а не си мръдват пръста да изпълнят. Стреса е отвратителен и понякога губя контрол. А сега и Анджелика...

- Ще ми кажеш ли какво се случи?

- Тя си тръгна. Казах ти вече.

Катрин се опита да прочете нещо повече върху лицето му, но не успя и затова го остави да продължи да говори. Майкъл не го правеше и двамата няколко минути стояха в пълно мълчание останали сами с мислите си. Той се опитваше да се откъсне от действителността и за кратко поне да медитира, но не успяваше, защото сякаш усещаше как майка му го наблюдава и може би очаква отговорите му. Не искаше да й казва истинската причина, заради която Анджелика си беше тръгнала, защото тя щеше да го укорява и да го гледа с разочаровани очи, а той не искаше да огорчава и майка си.

Сред тишината гласа му прозвуча изненадващо и сякаш ненужно:

- Как да я накарам да се върне, мамо?

- Не знам, Майкъл. Не знам защо си е тръгнала.

- Не мога да ти кажа, но вината е моя. Изцяло моя. Предадох я.

Катрин отново се опита да разчете още нещо в изражението му, но то оставаше изненадващо за нея сякаш зад стена, която тя не можеше да пробие. Ръката му лежеше върху затворените му очи и скриваше най- прекия път към душата му.

- Бъди искрен с нея. Това е. Ние усещаме, кога някой ни лъже. Винаги го знаем. Понякога се опитваме да заблудим себе си, че не е така, но чувстваме флаша и измамата. Ако ти искрено искаш тя да се върне при теб тя ще го разбере. Остава сама да реши дали иска да го направи.

- Но има неща които са непростими, нали?

- Има, но са много малко. Майкъл, любовта е велик лечител и ако я има, а аз знам, че при вас е в изобилие, тя е способна да отмие всяко препятствие, разочарование и болка. Изненадана съм, че си я накарал да страда.

- И аз – откровено каза Майкъл.

- Защо го направи?

- Честно ли?- Най – после я погледна той, а Катрин кимна. - Много мислих за поведението си и за причините и предполагам, че е от желание за свобода.

- Любовта ви не те ли прави свободен.

- Да, но и в същото време нося отговорност. Не казвам, че не я искам... Знаеш ли, аз не споделям много за работа си с нея. Спестявам й толкова товари и разочарования, които поемам, защото не желая да я притеснявам. Искам да имаме спокойствие, но тя след лудостта, с която съм принуден да живея напоследък започва да ме атакува за дребни неща, за които аз дори не искам и да мисля. Знам, че е права да се тревожи за мен, знам, че стената, която изграждам и с която деля професионалния си живот и бизнеса я засяга, но аз съм свикнал така...

Майкъл въздъхна и посегна към енергийната си напитка, а Катрин понечи да му каже, че пие вече трета и пак няма да може да заспи, но се отказа. Той отпи голяма глътка и я погледна. В очите му се четеше колебание и обърканост.

- Защо не мога да имам нормални отношения с жените? Обичах Лиса. Обичах я толкова силно и нещата се провалиха... Кой ги провали, мамо? Сигурен съм, че не бях аз, нито пък тя? Сега с Анджи отново се лутаме в един омагьосан кръг белязан от раздели и сдобрявания, с изригващ вулкан от чувства и повличащи силни подводни течения... Къде греша?

- Може би трябва да й се доверяваш повече. Тогава тя сигурно ще успява да те разбира много по- добре.

- Защо й е да знае, че всички искат Майкъл Джаксън разпънат на кръст? Защо й е да знае, че всеки, който се добере до мен и благоволението ми вижда как добавя повече нули в банковата си сметка? Защо й е? Искам да я предпазя от целия този стрес. Измъчвам я с нежеланието си да обявим брака си. Знам го. Не съм сигурен, че тя го разбира напълно. Мамо, не искам да я деля с никого, а света ще ми я отнеме. Искам я такава- нешлифована, дива и импулсивна, но когато всички разберат чия съпруга е тя тези качества ще й бъдат отнети...

- Защо си тръгна тя, Майкъл?

Той поклати глава.

- Не. Не искай да ти кажа. Недей!

- Тя е бременна. Никоя жена няма да си тръгне в такова състояние, ако не е принудена да го направи. Какво направи?

- Моля те, мамо! Не питай защото няма да ти кажа.

- Тогава не искай и съвет от мен. Няма да мога да ти го дам.

Разговаряха дълго, мълчаха, гледаха телевизия, а Майкъл не заспиваше, а Катрин се притесняваше за него. Беше очевидно много изморен, а сънят му не идваше и в един момент около 3- 4 часа тя видя как той започва да й отговаря все по- рядко, как клепачите му натежават и тя се помоли сина й най- сетне да успее да заспи, за да може да си почине заслужено. Съвсем скоро той наистина заспа и тя също се отправи към стаята си, за да може да си почине.



Анджелика и Джеймс седяха и разговаряха вече повече от час за предстоящото си пътуване. Той с изненада разбра, че тя се решава да пътува с него, въпреки че е бременна и изрази своите притеснения, защото не му се искаше да приема рискове. Анджелика от своя страна се опитваше да го убеди, че няма нищо опасно и за нея е повече от полезно да бъде активна, а не да стои прилежно между четири стени.

- Плюс това не съм такъв тип темперамент. Няма нужда да се тревожиш, Бъзи.

- Анджи, въпреки всичко аз се тревожа.

- Не ме разочаровай точно сега. Нямам търпение да потеглим и да... Какво??? За Бога!! Какво? Мамка му!

Анджелика се изправи пред изненадания поглед на Джеймс и секунди след това я видя как сякаш излита от кафето, грабнала фотоапарата си. Той чу тътен, сякаш от мощна експлозия и се обърна по посоката на звука. След това не знаеше какво прави и какво точно се случва.

Анджелика усещаше как иска да се срине на земята, но стискаше фотоапарата си и не спираше да снима. Снимаше като в транс и не осъзнаваше, че вика, че вика й се смесва с виковете на застаналия до нея Джеймс и на всички хора по улицата. Погледите на всички, бяха насочени към едно- единствено място- „World Trade Center”. В едната от кулите се беше врязал самолет и сега тя беше обзета от пламъци и гъст сив дим.

- Анджи? – Тя не го чуваше. – Анджи!

- Да?- Извърна се тя към него.

- Какво стана?

- Беше самолет... Разби се в кулата, Бъзи... Беше самолет!

И точно в тази секунда, в този миг сякаш сърцето й спря и тя едва поемайки си въздух, попита, приклякайки:

- Колко е часа?

- Какво?

- Колко е часа, Джеймс!!!

- Не знам- отговори й той без да спира да снима и без да я поглежда.

Анджелика ровеше в чантата си и не можеше да открие телефона си. Нямаше го. Тя изсипа цялото й съдържание на тротоара, но телефонът й го нямаше. После си спомни, че го беше оставила да се зарежда и това беше последният път, за който си спомняше, че го е държала в ръцете си .

Задушаваше се. Очите й обходиха цялата, сякаш от филм на ужасите, обстановка и видя шока и изненадата в погледите на всички хора наоколо.Мисълта й беше спряла на мига, в който тя осъзна, че Майкъл има среща в сградата на „World Trade Center”. Тя не знаеше в коя от двете кули е той. Не знаеше на кой етаж, нищо не знаеше, но усещаше как се разпада на малки парченца, как продължава да не може да диша, да не може да се изправи, а като полудяла да се опитва да открие телефона си, за да чуе гласа му.

- Моля те! Моля те, Господи!- Повтаряше тя.- Запази го! Моля те! Бъзи, трябва да... Бъзи!

- Хайде да се приближим, Анджи- предложи Джеймс. – Господи, какво се е случило?!

- Аз... Бъзи, трябва ми телефон.

Джеймс й подаде телефона си и я погледна въпросително:

- Идваш ли?

- Да. Само... Само да си събера нещата и... Да. Изчакай ме, Джеймс!

Анджелика започна да набира Майкъл, но учтивия женски глас й съобщаваше, че няма връзка с този номер. С всяка секунда паниката й се превръщаше в ужас и тя продължаваше да преизбира, надявайки се на чудо.

- Хайде, Майкъл! Не ми го причинявай! Моля те!

Майчиния й инстинкт се завърна бързо и тя осъзна и другата, караща я да изтръпва реалност- Айзая не беше с нея. Тя не знаеше къде е детето й!!! Знаеше, че често Майкъл взема децата си на срещите и нямаше нищо необичайно в това да ги е взел и днес, а това означаваше, че и Айзая е с него.

- Анджи! Идваш ли?

Чуваше го, но не можеше да му отговори. Не можеше, дори да се изправи на краката си. Около нея оставаха разпиляното съдържание от чантата й, фотоапарата й също ненужен лежеше на тротоара, а тя беше закрила лицето си с длани и не знаеше какво да направи. Не знаеше на кого да се обади, не знаеше как да постъпи... Ако телефона й беше в нея можеше да се свърже поне няколко човека, които да й дадат информация за Айзая и Майкъл.

- Добре ли си, Анджи?

- Джеймс, помогни ми! Моля те!

- Какво има, мила?

- Не мога да се свържа със съпруга си, а той има среща там сега. Не знам, дали и сина ми не е с него. Джеймс! Помогни ми!

Тя се вкопчи в ръката му, а той не знаеше какво да й каже точно в този миг. Беше разтресен от случващото се. Ума му не можеше да осъзнае защо и как този самолет се беше отклонил или най- вероятно загубвайки управление се беше разбил в една от кулите на Търговския център. Единственото, в което беше сигурен е, че трябва да снима, защото такава възможност не се предоставяше често в професионалната кариера. Тя идваше един или два пъти и той не искаше да я пропуска, а в момента Анджелика го спираше да я осъществи.

- Анджи, в коя от кулите е срещата му?

- Не знам.

- На кой етаж?

- Не знам- проплака тя.- Нищо не знам. Господи, детенцето ми!!!

- Ела, Анджи. Нека се приближим. Може някой да ни каже какво се случва.

- Да... – като в транс каза тя.- Сигурно от пожарната и полицията вече имат информация. Но... Детето ми!!!

Анджелика вече беше забравила за Майкъл и единствената й мисъл беше свързана с Айзая. Нямаше нищо по- силно от желанието й в момента да може да го прегърне и да го задуши в обятията си с любовта си. Тя бързо набута вещите обратно в чантата си и с помощта на Джеймс се изправи. В мига, в който го направи усети една безкрайна слабост в краката си, но стисна зъби и тръгна с него.

Джеймс бързаше пред нея, а тя се чувстваше като загубена. Вдигна отново очи и дима вече беше станал почти черен. Погледа й попадна на човек, който махаше от кулата. Беше толкова високо, над мястото, в което се беше разбил самолета и тя усети отново слабостта в краката си и й се догади. Детето й можеше да бъде там някъде, Майкъл също... или? Не, не можеше да си го помисли дори! Гаденето ставаше нетърпимо. Тя спря до един от уличните кошове и миризмата, която лъхна от него я накара моментално да повърне. Затърси в чантата си бутилката с водата и освежителя си за уста, но след това осъзна колко е абсурдно да освежава дъха си, докато не знае къде са най- скъпите й хора на този свят и само отпи от водата.

Джеймс се обърна и я видя назад. Обзе го съжаление, че тя беше с него. Ако я нямаше той щеше да тича, за да стигне колкото по- близо може до Търговския център, а тя се влачеше едва- едва и сякаш не беше на себе си. Да, разбираше тревогата й, но вероятността съпруга и детето й да са точно на това място беше малка, а и тя не знаеше, дали изобщо са там.

- Анджи, ще побързаш ли?

- За къде толкова бързаш, Джеймс? Тук видимостта за снимки е по- добра, дори.

Телефона му позвъни и той започна да говори. Отвсякъде вече се чуваха сирените на пожарните коли. В кулата зееше грозна дупка и Анджелика чувстваше как сякаш участва в филм, който я караше да изтръпва и да се чувства изплашена до смърт.

- Джеймс, аз няма да дойда с теб. Трябва да се върна в хотела си. Трябва да взема телефона си. Не мога да се занимавам със снимане, докато не знам къде са детето и съпруга ми.

- Както искаш, Анджи. Ще ти се обадя по- късно, за да ми кажеш какво е станало. Пази се.

В този миг тя чу шума и сърцето й сякаш спря. Самолета прелетя толкова ниско, че тя знаеше какво ще се случи още преди то да стане. Писъка й отекна още преди той да се вреже и в Южната кула на Търговския център. Тя усети как се свлича на земята и седна на бордюра неспособна да прави каквото и да е. Гледаше нагоре как пламъците обхванали кулата бавно се прибират и хаоса около нея ставаше все по- голям. Трябваше да стане, да отиде до хотела и да... Телефона й звънеше. Тя не знаеше къде е, а той звънеше ли, звънеше. Анджелика отново изсипа съдържанието на чантата си, но него го нямаше и след това усети вибрацията му под ръката си. Разбира се! Сега си спомни беше го прибрала в страничния джоб, защото го беше взела в последния момент, докато излизаше.

Беше майка й. Анджелика се разплака, докато й обясняваше какво се случва и й казваше, че не знае къде е Айзая. Увери я, че е добре и след това побърза да затвори, за да се опита да се свърже с Майкъл. Трябваше да го намери!

- Моля те, Господи! Моля те!- Повтаряше тя, докато набираше.

Най- сетне телефона на Майкъл даваше свободен сигнал.

- Хайде, Майкъл, вдигни! Вдигни, по дяволите!- Извика тя.

Сякаш Майкъл я чу.

- Анджи?!

Гласа му беше напрегнат, запъхтян, стресиран, шокиран, ужасен...

- Къде си, Анджи? Къде си?

- Ти къде си? Къде е Айзая?

- В хотела сме. Айзая е добре.

Анджелика сякаш полетя и един стон на облекчение се изтръгна от гърдите й.

- Нали имаше среща в Търговския център?

- Успах се и я пропуснах. Боже!!!- Възкликна той.- Къде си ти, скъпа?

- На... Не знам. Близо до „Търговския център”... Майкъл, страшно е!.. Видях всичко. Видях и двата самолета... Наоколо е лудница. Никога не съм виждала толкова уплашени хора... Майкъл, мислех, че си там... Мислех, че може и Айзая да е с теб... Аз...

Анджелика не можеше да говори повече и гласа на Майкъл оставаше далече от нея. Той я караше веднага да намери начин да стигне до неговия хотел, защото след малко заминават далече от Манхатан, но тя не го слушаше.

- Майкъл, няма да дойда. Няма.

- Какво?! Анджелика, искам веднага да дойдеш тук! Чуваш ли ме, момиче? Веднага!

- Не. Аз трябва да съм тук. Трябва да снимам. Трябва, Майкъл. Това е важно за мен. Вие се измъквайте, а аз ще...

- Анджи! Опасно е. Ти луда ли си? Веднага искам да дойдеш в хотела! Веднага! Кажи ми къде си?

- Чуваш ли ме? Няма да дойда.

- Анджелика, моля те! Не е време точно сега да проявяваш характер. Не знаеш какво може да се случи. Моля те! Може... Може да ударят пак. Не бива да оставаме тук. Ела в хотела. Чуваш ли ме, Анджелика?

- Не. Грижи се добре за детето ми и не се тревожи за мен. Трябва да бъда тук. Не мога да го пропусна. Не мога. Обещавам ти, че ще внимавам. Не искам да хабя повече батерията си, затова затварям. Пазете се!

- Анджи!

Той продължаваше да й говори, когато тя прекъсна връзката и от този миг нататък третото око в нея се отвори с небивала сила и тя изключително доволна, че е взела всички неща, които й бяха необходими за снимки тръгна към мястото, където хиляди животи щяха да бъдат прекъснати завинаги. Телефона й не спираше да звъни и тя вдигна само на Раул, за да му каже, че е добре и след това го изключи, защото не искаше да никой да я притеснява повече. Нямаше как да знае, че скоро връзките ще се разпаднат и за известно време всички ще останат в пълна изолация от останалия свят.


Анджелика си взе душ, но не можеше да спре да трепери и излезе от банята. След като бе стигнала до Майкъл и Айзая в Ню Джърси без да има ясни спомени как и след като се бяха уверили, че вече няма опасност те бяха отпътували от там с автобус и вече от 2 дни бяха в Невърленд.

Тя все още не успяваше да се владее и сълзите й сами започваха да се стичат по лицето й без да може да ги контролира нито за секунда. Беше видяла и преживяла най- големият кошмар в живота си след смъртта на брат си. Лицата на хората я преследваха навсякъде и дори с отворени очи тя ги виждаше.

Чуваше писъците, плача...

Усещаше вледеняващия страх...

Изпитваше нуждата да се измъкне от обгръщащите я като черен плащ прах и пепел, които се сипеха над Манхатан като сняг след падането на кулите...

Спомняше се минутите, в които разбираше, че толкова много хора по това време губят живота си, а тя тича, за да спаси своя и този на нероденото си дете...

Желанието да напусне острова, когато страха бе станал по- силен от всяко друго усещане на този свят...

Лутането...

Молбите, които чуваше на всички хора струпани на брега- махащи и призоваващи всяка лодка, корабче да ги отведе далече от мястото обгърнато от призрачна пепел, посипани с хартиени листове улици, коли покрити със сантиметри прах, сякаш всички искаха да избягат, за да не си спомнят...

Все още виждаше лицата им посивели от полепналия по тях прах смесен с потта и сълзите им, начертали криволичещи линии по лицата им.

Пред очите й политаха телата на десетки хора, скачащи от кулите с безумната паническа, озверяла надежда да успеят да се спасят. Виждаше ги как се приплъзват, сякаш се пързалят по стената, опитвайки се да се захванат за конструкцията й, но след това гравитацията ги призоваваше и те политаха надолу като парцалени кукли и се размазваха на асфалта, по по- ниските сгради или кой знае къде. При всяка такава гледка тя стисваше здраво фотоапарата си и крещеше, сълзите й се търкаляха по лицето,но тя не спираше да снима, а един никога неизпитван ужас я караше да усеща, че сякаш вратите на ада са се отворили и те виждат през тях.

Майкъл я гледаше, докато тя трепереща разресваше косата си и когато легна до него той въздъхна и каза:

- Говори ми, Анджи! Моля те! Само така ще се освободиш от този кошмар!

- Не мога, Майкъл. Сега не мога. Просто ме прегърни. Прегърни ме силно и ми обещай, че никога няма да ме пуснеш. Обещай ми, че каквото и да случва в живота и брака ни няма да изпитвам повече такава болка. Господи, само като си помисля, че можеше да те загубя там под хилядите тонове желязо... Прегърни ме! Само ме прегърни.

Майкъл я притисна към себе си и тя продължи да трепери, дори когато вече спеше, а той си спомни как я беше очаквал и как всяка секунда без нея му се беше струвала век. Спомни си тихите й ридания в обятията му и неспиращия въпрос:

„Защо, Господи? Защо?”