Повече от чувство 103

Майкъл пътуваше към хотела, в който бе отседнала Ванеса и се колебаеше, дали да не каже на шофьора си да промени посоката и да се прибере при децата си, но знаеше, че беше обещал да се видят и не можеше да я кара да прелети хиляди километри и да се скрие от нея. Трафикът беше ужасен и той през цялото време бе отвличал вниманието си с бизнес разговори, но в момента тишината го разяждаше. Опитваше се да забрави какво се беше случило, след като се беше прибрал от откриването на борсата и искаше да бе могъл да предотврати всяка секунда от действията на Анджелика и неговия отговор на тях. Усещаше се на предела на силите си. Беше като корабокрушенец, който се бори за парче земя, но е заобиколен само от безпощадно блъскащи го и отнемащи му последните искрици живот, вълни.


Анджелика си беше тръгнала и той знаеше, че е права да го направи, след като той не се бе опитал да я спре. Разговорът между тях постепенно беше ескалирал и се бе превърнал в размяна на остри, язвителни забележки и критики и в един момент Майкъл си беше изпуснал нервите и бе заявил, заслепен от гнева си: ”Ето, затова ти изневерявам. Ти просто не познаваш граници и не знаеш кога да спреш. Обичам те, но имам чувството, че не искаш да проумееш, че имам нужда от спокойствие.” Анджелика бе застинала от думите му и след секундите, които на Майкъл се бяха сторили вечност, бе казала, че може да преглътне всичко, но не и изневяра и беше отишла да си приготви нещата. Всичко след това му се бе струвало като дежа вю, като нещо, което е предначертано и логично. Спомняше си, че я беше попитал, дали това е края, а думите й: ”За нас няма край, Майкъл, защото никога не е имало истинско начало.” го бяха карали да гледа след нея с празен поглед.


Нощта след това бе била кошмарна и не защото не можеше да заспи- това му беше познато, а защото бе усещал присъствието на Анджелика непрекъснато, беше го търсил, беше го жадувал и беше плакал, така както не го бе правил много отдавна. Рано сутринта й се беше обадил без да се надява тя да му отговори, но сладкият й глас го беше изненадал. Беше я молил да му прости, беше се унижавал така, както никога през живота си, но тя само бе слушала, а той през цялото време бе чувал дъха й- учестен и бе разбирал, че тя плаче. Накрая сред падналото мълчание тя му бе казала, че има нужда да помисли и да разбере, дали живота й може да продължи без него. Беше го уведомила, че ще остане в NY, за да присъства на няколко семинара и уклончиво бе казала, че може би ще гледа концертите му. Анджелика беше споделила, че най- вероятно ще пътува за LA на 13 или 14 септември.


Майкъл видя Ванеса да приближава към лимузината с един от телохранителите му и погледът му се плъзна несъзнателно по тялото й. Тя изглеждаше почти зашеметяващо и въпреки че той беше разстроен, напрегнат, уморен и стресиран не можеше да не отчете колко е красива. В същия миг съзнанието му извика образа на Анджелика и Ванеса веднага спря да е повод за възхищение и се превърна в една обикновена жена, каквато можеш да срещнеш навсякъде из улиците на NY.


Вратата на колата се отвори и Ванеса влезе вътре и Майкъл й се усмихна.


- Здравей, Ванеса! Радвам се да те видя. Много си красива!


- Здравей, Майкъл! Благодаря ти! Много си мил!


Той не знаеше какво да й каже повече и се почувства неприятно, че тя е така близо до него.


- Как са нещата около концертите? Чух, че и двете вечери са разпродадени и се очаква да разбиеш MSG отново.


- Надявам се да стане така! – Усмихна се Майкъл.


- Съмнение ли долавям в гласа ти?


- Не. Ще дам всичко от себе си, а другото е в ръцете на Бог... Ванеса, много съм изморен и искам да те попитам, дали имаш нещо против да отидем в хотела ми? Нямам сили за никакви експерименти. Имам чувството, че всички папараци са се преместили в NY тези дни.


- Разбира се, че нямам нищо против. Искам да остана насаме с теб.


Ванеса сложи ръка върху бедрото му и Майкъл се изненада от смелостта й, която при нормални обстоятелства би била съвсем логична и дори желана, но в този миг му се стори прекалена. Той взе дланта й в своята и понеже не искаше да я обижда, целуна нежно пръстите й. Миришеше на лавандула. Анджелика не миришеше така. Майкъл стисна очи и се опита да увладее дивото желание да насища рецепторите си само с аромата на съпругата си.


- Липсваше ми, Майкъл! За тези дни, през които те нямаше аз си спомних толкова прекрасни неща, които преживяхме заедно...


- Ванеса...


- Искам да мога да върна времето назад и да не бъда толкова глупава и да не се подвеждам по фалш... Какво се обърка тогава, Майкъл?


- Ти се влюби в един от адвокатите ми. Не помниш ли?


- Помня, но защо?


- Не знам. Ти трябва да имаш отговорите... Не ми се говори за миналото.


Ванеса се притисна в него и сведе глава на рамото му, а лавандуловия аромат го обгърна изцяло и Майкъл изпита желание да отвори прозореца, за да диша друг въздух. Въздух, в който нямаше мириса на предателство и грях, в който липсваше вина и болка. Това му носеше и присъствието на Ванеса до него. Чувстваше е я като нещо чуждо и непривично, като пришита към него кръпка с дебели и грозни конци, нямаща нищо общо със съвършената цялост, която той образуваше само с една- единствена жена.


Майкъл натисна бутона на интеркома и след като му отговориха той предаде, че би искал да открият парфюмерия и даде поръчка какъв парфюм желае да му бъде закупен. Докато Ванеса го слушаше си помисли, че е много странно да поръчва дамски парфюм, но тя нямаше как да знае, че този беше аромата, от който Майкъл се лишаваше от няколко дни и който търсеше непрекъснато. Нейната лавандулова свежест беше събудила рецепторите му и той се беше досетил отново за липсата на онази миризма, която го караше да се потапя в градина от цветове и багри.


Докато чакаха да изпълнят поръчката за парфюма Майкъл и Ванеса разговаряха на професионална тема и по този начин той успяваше да я държи на разстояние от себе си. Точно, когато тя му разказваше за един от най- досадните си клиенти и почти го разсмиваше с абсурдните изисквания за имиджа, който искал да изгражда, телефона му позвъни и той усети как се вцепенява щом чу познатата му до болка мелодия.


- Ало?


- Обаждам се да ти кажа, че в момента съм в апартамента ти и те чакам, за да говорим. Няма значение кога ще се прибереш.


- Аз... Добре.


- Това какво означава?


- Това означава, че ще говорим.


- Имаш ли много ангажименти за днес? Франк ми каза, че не знае къде си.


- Да, той не знае.


- Разбирам, че в момента не е удобно да говориш, затова ще изчакам да се видим.


- Виж, Ан... Аз не знам кога точно ще успея.


- Казах ти, че ще те изчакам.


- Важно ли е?


- Какво?! Майкъл? Ти... Добре ли си, Майкъл?


- Не. Не съм.


- Това означава ли, че не искаш да разговаряме?


- Не.


- Не искаш или не означава?


- Искам, но не знам кога ще бъда свободен.


- Изглежда, че ще чакам дълго.


- Не знам.


Отсреща последва мълчание и след това се чу шум от нещо, което се чупи.


- Ало?


- По дяволите!.. Порязах се.


- На какво?


- На... Няма значение.


- Сериозно ли е?


- Не.


- Какво счупи?


Мълчание.


- Кажи ми какво счупи, Анджелика?


- Нищо... Ще го платя.


- Нищо няма да плащаш. Защо си такава? Защо го направи?


- Защото... – гласа й се загуби и затрептя. – Защото си с нея. Не мога да го понеса. Не мога, Майкъл. Ти ще ме погубиш. Повярвай ми. Ще ме погубиш.


- В момента съм в колата и пътувам. Какви ги твори отново изумяващо креативната ти фантазия?


- Кажи ми, че не си с нея. Кажи ми: ”Анджелика, аз не съм с любовницата си.”


- Какво е това сега? Що за желание?


- Кажи го!


- Скоро ще се видим и ще поговорим за параноите ти. Обещавам ти.


Пак нещо се счупи и Майкъл чу как при Андежелика влезе някой и тя започна да обяснява как без да иска е съборила счупените предмети. Той вече съвсем беше игнорирал присъствието на Ванеса до себе си и цялото му внимание беше насочено към това което се случваше в апартамента му.


- Анджи? Чуваш ли ме, Анджелика?


- ... Да. Чувам те. Изчакай.


Тя продължи да разговаря с човека, който бе при нея, но скоро гласът му се изгуби и Майкъл отново чу Анджелика.


- Тук съм... Майкъл, аз ще си тръгвам. Няма смисъл. Ще платя долу за счупеното. Не се тревожи.


- Искам да останеш и да ме изчакаш – през зъби каза той.


- Не, не. Няма да те чакам. Безсмислено е да се опитвам да те карам да изпитваш отново нещо, което вече си е отишло.


- Анджелика, ще ме чуеш ли?


- Слушам те.


- Не мърдай от там. Моля те!


- Ако остана пак ще ме излъжеш и аз ще ти повярвам, защото искам... Майкъл... Искам да си щастлив. Искам го. Вярваш ли ми? Ако трябва аз да страдам, заради твоето щастие- нека да бъде така, но те моля да не ме измъчваш! Аз ще намеря начин да се справя. По- силна съм, отколкото си мислиш.


- Това не е разговор, който искам да водя по телефона.


- Нито аз, но ти си с нея и... Виж, обади ми се... После... Когато можеш, когато искаш... Аз няма да се държа като принцеса и ще разговарям с теб. Обещавам ти! Нали ще се обадиш, Майкъл?


Ванеса гледаше Майкъл и в мига, в който една сълза се спусна по лицето му тя осъзна, че онази красива жена, която беше видяла преди няколко дни го владее с пагубна сила. Точно тогава тя усети толкова емоции да се врязват като остри бръсначи по цялото й същество, че потръпна от тях и й се прииска да заплаче заедно с Майкъл.


- Анджи, моля те, моля те да ме изчакаш! Искам да те видя! Искам да те докосна! Моля те!


Гласа на Майкъл се губеше, заглъхваше и той дишаше учестено и без да знае стискаше здраво ръката на Ванеса, загубил всякаква представа за време и място.


- Кажи го, Майкъл!


- Кое?


- Кажи, че не си с нея сега!


- Анджи, изчакай ме! До 20 минути съм при теб. Искам да те вдишам!


- Трябва да се погрижа за милион неща, Майкъл. Знаеш ли, видях се Джеймс и сигурно ще замина с него. Ще отидем до Колорадо. Знаеш колко е красиво там, нали? Ще се справя. Не се тревожи за мен. Аз съм боец. Само бъди щастлив. Нали ще бъдеш, Майкъл?


Майкъл чу звука от пристигналия на етажа асансьор, чу я как тя влиза в него и стисна очи, въздъхвайки дълбоко. Не знаеше как да я спре, не искаше да я лъже повече и затова не можеше да изрече думите, за които тя го молеше.


- Анджи, не мога да съм щастлив без теб.


- Можеш, Майкъл. Трябва, любов моя. Трябва! Стига сме се погубвали. Нали не искаш да се превърнем във въглени?.. Аз ще дойда на концертите ти. Радвам се, че ще присъствам. Ще взема и Айзая... После потегляме към Колорадо. Знаеш ли, че говорих и с Дилън. Той ще вземе сина ни, докато аз съм там. Ще бъде хубаво да снимам пак... Имам нужда да се взирам в залези и изгреви, почти до изгаряне на ретината... Майкъл, само й кажи нещо от мен. Ще го направиш, нали?... Кажи и, че никога няма да спра да те обичам и, ако можеш, ако го чувстваш й кажи, че винаги ще държа една малка част от сърцето ти за себе си. Никога няма да я пусна. Никога!


Начина, по който му говореше му даваше да разбере, че тя е в толкова силен емоционален стрес, от който го побиваха тръпки. Искаше да е там- до нея, искаше да я притисне към себе си и да укроти цялата й объркана нещастност. Искаше да спре да трепери, заради болката, която го унищожаваше парченце по парченце. Искаше...


- Върни се, Анджи. Качи се горе! Всеки момент ще съм в хотела. Не си тръгвай!


- Вали ли при теб, Майкъл? Тук вали и грее слънце. Има дъга... Не съм виждала дъга от много време. Красиво е. Ти виждаш ли я?


- Добре ли си, Анджи? Кажи ми, скъпа, добре ли си?


- Да, Майкъл, добре съм. Боли ме душата и сърцето, но иначе съм... сме добре. Искам да снимам дъгата, Майкъл и ще трябва да затворя. Ще чакам да се обадиш, когато не си ангажиран.


Линията опустя и той спря да чува Анджелика. Чувстваше се многобройно пъти по- смазан от преди няколко минути и имаше нужда да остане сам, за да се опита да се справи с болката, която пагубно скърцаше, почти свирейки и чертаеше бели, нажежени до хиляди градуси резки по гърдите му. От тях той едва си поемаше въздух, те го затискаха с мощта си, разбиваха го и той се бореше за кислород като изтласкана на сушата риба, лишена от възможността да се приближи до водната шир, която на метри от нея шумеше съблазнително и живително.


Майкъл разкопча няколко копчета на ризата си и едва тогава осъзна, че не е сам и че Ванеса е до него. Видя я как седи далече и го гледа с поглед, в който той не успяваше да разчете никакви сигнали, защото беше спрял да я познава добре.


- Ванеса... Не се чувствам добре. Може ли да се видим друг път?


Тя мълчеше и той неразбиращо я погледна отново, защото очакваше отговора й.


- Ванеса?


- Да?


- Бих искал да остана сам.


- Сигурен ли си? Аз искам да се погрижа за теб.


- Трябва да остана сам. Има нещо, с което искам да...


- Ще дойда с теб, Майкъл. Ти не изглеждаш добре и се страхувам за теб.


Майкъл се усмихна вяло и глухо каза:


- Няма нужда... Ще те върнат обратно в хотела ти. Извинявай!.. Трудно ми е дори да говоря сега.


- Коя е тя, Майкъл? Защо й позволяваш да те измъчва така?


Той се стресна от въпроса й, осъзнавайки, че тя бе станала свидетел на разговора му с Анджелика и на всички състояния, през които той беше преминал, докато бе говорил с нея. Почувства се разголен и в този некомфортен и сконфузен миг, реши, че иска да е откровен до край независимо от последствията и непознавайки идеално женската психика и ревността, която може да предизвикат тези думи, той погледна към нея и каза:


- Тя е... Тя е любовта на живота ми.


Ванеса вдигна брадичка, преглътна и достойно приемаща удара, който за секунда й беше нанесен, попита отново:


- А, дали ти си нейната любов? Аз не съм сигурна...


- Ванеса, ти нищо не знаеш, а и не те засяга.


- Ще ми позволиш ли да ти помогна да я забравиш?


Майкъл се шокира от думите й и смеха му изпълни купето на лимузината. Този смях, отначало тих започна да ескалира, да става все по- силен и истеричен и накрая две сълзи се спуснаха по страните на Майкъл и той го прекрати изведнъж. Погледа му стана враждебен и той каза:


- Не си спомням да съм споменал, че искам да забравям някого.


Ванеса закратко помълча и след това попита:


- Аз каква роля играя тогава в момента? На глупачката?


Чак сега Майкъл осъзна какво причинява и на нея, но той знаеше, че не й беше обещавал нищо. Много добре помнеше как след снимките тя го беше поканила в дома си и бе успяла да го накара да пожелае да изпита усещането, че пак е на 33 години. Нямаше планове, които да беше градил с нея, нямаше споделени мечти. Имаше само едно тихо присъствие и разбиране.


- Ванеса, съжалявам!


- Трябваше да се досетя по- рано. Защо го направи? Защо нарани и мен и нея, а и себе си както виждам?


- Не знам. Имах нужда от въздух, от ... Има ли значение?


- Разбира се. Ти не си, не беше такъв. Какво се промени?


- Нищо не се променило. Просто се почувствах недосегаем. Помислих си, че мога да владея ситуацията и ще съм в силата си тя да остане в контрола ми. Сгреших, Ванеса. Съжалявам!


- И сега какво?


- Сега... – той се усмихна тъжно. – Сега ще съм сам. Може би е най- добре.


- Бих могла...


- Не. Не искай това от мен. Повече нямам какво да ти дам. Мисля, че го знаеш още от самото начало.


- Не се ли страхуваш?


- От какво?


- От мен.


- Не, но и каквото и да ми причиниш няма да е нищо в сравнение с това, че загубих нея. Ще бъде само още една рана – той пак се усмихна. – Но внимавай, Ванеса, защото не е останало много място по мен...


- Искам да те прегърна и да те утеша, да отмия болките и разочарованията ти. Разреши ми да те лекувам, Майкъл.


- Не можеш. Никой не може. Дори и аз самият не бих успял вече. Късно е... Виж, пристигнахме и трябва да се разделим. Съжалявам!






Ванеса гледаше след него и знаеше, че сигурно никога повече няма да разговарят и се питаше какво да направи, за да утеши накърненото си достойнство? Колкото и да се опитваше да се разгневи не успяваше, защото в съзнанието й се появяваха две очи, който бяха толкова болни и лишени от живец, че тя разбираше, че всяко нейно действие би било безсмислено. След това осъзна, че този Майкъл й беше чужд и тя няма нужда от неговата тъга и болка. Искаше да заличи спомените от последните седмици и да успее да запази онзи Майкъл, който лъчезарно й се усмихваше преди 10 години и не спираше да го прави.






Анджелика влезе в хотелската си стая и чувайки смеха на Айзая се усмихна. Наистина хората бяха прави, когато казваха, че няма любов равна на тази, която изпитваш към детето си. Тя беше в състояние да те върне от най- страшните кошмари, да те накара да се пребориш с всички препятствия и демони по пътя си, защото имаш нужда да чуваш точно този звънлив смях и да направиш всичко по силите си той да не затихва никога.


- Мамо! – Извика Айзая и тичайки се приближи до нея.


Тя го притисна силно към себе си и сърцето й преля от каращата я да се разтапя нежност и обич към него. Малките му ръчички я обгръщаха за кратко, а след това той се отскубна от нея и започна да й разказва за картината, която е нарисувал. После се върна до масата й вземайки листа започна да й показва рисунката си. Нямаше нищо велико в нея и тя беше една палитра от цветове, линии и кръгове, но за него тя криеше съвършена логика и той беше видимо горд с постижението си.


- Красива картина, Айзая – възхити се Анджелика.


Айзая се обърна и заемайки отново мястото си започна съсредоточено да рисува нова. Детегледачката, която Анджелика беше ангажирала за деня се усмихна и каза:


- Нямаше никакво по- интересно занимание за него от мига, в който взе пастелите в ръцете си.


- Много ви благодаря за помощта и искам да ви помоля да останете с него още известно време, защото имам да свърша няколко неща.


- Ще излизате ли?


- Да. След малко. Искам само да почистя ръката си, защото се порязах и ще изляза за не повече от 2 часа.


- Да ви помогна ли с раната?


- Не. Останете при Айзая.


Анджелика влезе в банята след като извади от багажа си нещата, който й бяха необходими за почисти и превърже порязаното и чак сега забеляза, че раната й беше доста дълбока. Няколко стуйки кръв бяха се стекли по китката й вече засъхнали я накараха да изпита познатото гадене в стомаха си, което винаги я съпровождаше, когато виждаше кръв. Тя стисна очи и остави водата да отмива червените следи, а усещането в стомаха й не спираше. Стискайки зъби тя отново отвори очи и порозовялата бързо изтичаща в канала вода, смесена с кръвта й я накара да стисне здраво края на мивката, защото усети как й причернява. Помисли си, че това е абсурдно и че трябва да се мобилизира, защото раната не беше нито голяма, нито опасна, но се нуждаеше от превръзка. Единственото, за което се молеше беше да не прокърви отново, защото нямаше да успее да понесе гледката. Тя седна върху тоалетната чиния и започна да почиства порязаното и в главата й нахлуха спомените за повода, заради който го беше предизвикала. Дишането й се участи и тя усети как всеки миг ще се разплаче, затова не спираше да си повтаря: „Недей, спри! Без сълзи. Никакви сълзи повече!” Разума искаше да се пребори с чувствата, но те с всяка изминала секунда надделяваха над него и я превръщаха в своя пленница. Тя гневно сложи пластира на ръката си и избърса бликналите сълзи. Нямаше да позволи да се разпада пред очите на сина си и тази непозната жена и въпреки че осъзнаваше с цялото си същество колко е безпомощна и самотна в този миг, искаше да скрие опустошаващата я болка от тях и да съумее да се усмихва.


Анджелика излезе от банята, а Айзая продължаваше да рисува и тя се усмихна на начина, по който той вглъбен се наслаждаваше на заниманието си.


- Айзая?


Той не й обърна внимание, а тя се приближи до него и галейки го по косата каза:


- Айзая, аз трябва пак да изляза. Ще се върна скоро и ще ти донеса... Какво искаш да ти донеса, Айзая? Сладолед?


Той я погледна и усмихвайки се поклати глава.


- Ще бъдеш послушен, нали?


Последва ново поклащане на главата, а Анджелика се наведе и го целуна. Той недоволно се отдръпна, давайки й да разбере, че го притеснява и пречи на заниманието му. Тя пак се усмихна и изправяйки се обърна към бавачката му.


- Не знам колко точно ще отсъствам, но се надявам да успея да не ви задържам прекалено дълго. Ако се появи нещо непредвидено аз непременно ще ви информирам.


- Не се притеснявайте, госпожо. Ние с Айзая си прекарваме страхотно.


- Е, аз ще тръгвам – каза Анджелика. - Довиждане, Айзая.


- Довиждане – отговори й той без да вдига очи от рисунката.


- И без целувка?


Той вдигна глава и усмихвайки се прие прегръдката и целувката й.


- Бъди послушен!


В мига, в който тя отваряше вратата чу гласа му:


- Мамо, а Маки ще дойде ли после с Парис и Принс?


Анжелика се обърна и опитвайки се да удържи застигналата я отново болка, каза:


- Нали ти обясних, че те са заети и сега не могат да дойдат?


- А кога ще дойдат?


- Не знам, Айзая. Не знам – побърза да му каже и тя да излезе, а зад себе си чу как Айзая и казва още веднъж „Довиждане”


Анджелика беше имала нужда от някой близък до себе си и необяснимо защо бе решила, че единствения човек, който би могъл да откликне на тази нейна нужда е Грег. Преди няколко дни му се беше обадила и той я бе информирал, че е зает и няма как да отиде до NY, но днес, докато тя съкрушена пътуваше към хотела си той й се беше обадил, че е пристигнал в града. Тя не знаеше каква беше истинската причина той да направи този жест заради нея, но беше благодарна, че ще има някой, на който да изплаче всичката болка и мъка, която я раздираше. Беше парадоксално, че точно Грег щеше да бъде този човек, защото той беше постъпил по същия начин с нея, но имаше нужда да го чуе за пореден път, за да реши какво да прави и дали да се опита някак да прости предателството на Майкъл, който с всяка изминала секунда й липсваше все по- силно и силно.


Тя го позна сред морето от лица на бързо движещи се хора по оживената и натоварена улица и изпита облекчение заради избора си. Дори и с гръб към нея тя не можеше да го обърка с никой друг човек на тази земя. , Почувства се някак спокойна, че вече не е сама и побърза да стигне до него сякаш се страхуваше, че той е нереален и може всеки миг да изчезне.


- Грег!


Той се обърна, усмихна се и веднага след това усмивката изчезна от лицето му и я замени израз на тревога.


- Анджи, радвам се да те видя, хънибий!


- И аз се радвам, Грег!


Прегръдката му, която я обгърна я накара да се почувства защитена и тя я прие като благословия. Имаше толкова силна необходимост от топлина, от разбиране и се надяваше той да успее да ги й даде и не изпада в обичайното за него състояние, в което я поглеждаше назидателно и казваше: „Нали ти казах?”


- Какво се е случило с теб, мила? Защо така трепериш?


- Благодаря ти, че дойде, Грег! Благодаря ти!


- Усещах, че трябва да го направя, а сега виждам, че е било наложително. Погледа ти е плашещ.


Анджелика се освободи от прегръдката му и усмихвайки се, попита:


- Какво му е на погледът ми?


- Блуждае. Не ми отговори. Добре ли си?


- Не съм.


- Ела – хвана я за ръката той. – Къде искаш да отидем?


- Някъде на въздух. Не искам да се затварям между четири стени, защото имам чувството, че се задушавам. „Central park”е на няколко преки. Искаш ли да отидем до там?


- Да, разбира се. И на мен не ми се стои вътре. Времето е прекрасно, за да го пропиляваме.


Кога тя можеше да се движи по улиците с Майкъл хванал я за ръка или да седне в парк, опряна на някое дърво, както го правеше сега? Грег беше отишъл да вземе сандвичи и нещо за пиене и Анджелика гледаше поляната пред себе си, по която десетки хора бяха насядали, а други спортуваха и се забавляваха. Обичайния шум беше останал далече и се чуваше само едно жужене от смесващите се гласове и единствено самолетите прелитащи над тях нарушаваха приятното спокойствие, което цареше наоколо.


- С много чили, нали? – Чу гласа на Грег зад себе си.


Той й подаде сандвича и сядайки до нея също облегна гръб на дървото.


- Кажи ми, Анджи с какво се занимаваш сега? Работиш ли?


- Не. Бих ли могла?


- А защо не? Какво те спира? Майкъл ли?


- Не е той.


Споменаването на името му я накара да усети как тежестта в гърдите й се завърна и тя въздъхна дълбоко.


- Добре. Разкажи ми.


- Аз си тръгнах, Грег. Отново.


Той отпи от шейка си и не каза нищо, очаквайки я да продължи. Анджелика погледна напред и попита:


- Кажи ми защо ми изневери, Грег?


- Аз ли? Нали вече съм ти го казвал, Анджи? Беше грешка, голяма шибана грешка.


- Защо ме лъжеше, че не го правиш, дори когато знаех истината?


- Защото се страхувах, че ще си тръгнеш. От кога ти изневерява той?


- Защо тогава не спря, а продължи да се виждаш с нея?


- Защото... Не е толкова лесно, хънибий. Това е жив човек, който не можеш да използваш за няколко пъти и след това да му кажеш: „Благодаря!” и да си тръгнеш.


- Толкова ли е трудно да се живее с мен, Грег?


- С никого не е лесно. Анджи, защо задаваш на мен тези въпроси, а не на него?


- Защото... И аз задоволявах потребностите ти – и емоционални и физически и ти отиде при нея?


- Боже, това беше преди 6- 7 години, Анджи. Не помня точно какво се случи. Понякога нещата стават без дори да ги мислиш. Знаеш, че прекарвах много време с нея, свързваха ни толкова общи неща, тя флиртуваше непрекъснато, а аз съм мъж. Сигурно съм си помислил, че мога да бъда с нея за една нощ и да забравя. Но на следващият ден отново работихме заедно, смеехме се, решавахме проблеми и...


- А аз? Къде бях аз тогава в живота ти?


- Ти беше... – на Грег му се прииска да говори в сегашно време, но продължи в минало. – Ти беше на мястото си- в сърцето и мислите ми. Казвал съм ти го стотици пъти- не съм спирал да те обичам и за секунда.


- Не те разбирам. Не мога. Никога не съм изневерявала, когато съм обичала. Как се случва това? Вероятно нещо в мен ви отблъсква. Знам, че с мен не е лесно и понякога съм нетърпима, но да ми казваш, че си ме обичал и си предал доверието и вярата ми в теб, чувствата ми... Не мога да го разбера. Каква обич е това тогава?


- Не знам, но не те лъжа. Хората сме сложни, хънибий и понякога нямаме отговори на всички въпроси. Вършим неща лишени от логика и самите ние не знаем защо ги правим. Никога ли не ти се е случвало?


- Вероятно е, но много внимавам да не нараня нечии чувства. Почти всичко друго е поправимо, но тези неща не са.


- Зависи, Анджи. Времето е най- добрия учител и лечител. Предполагала си в онзи ден, когато ме напусна, че някога ще седиш до мен и ще изплакваш душата и болката си? Мисля, че не.


- Защо прощавам толкова лесно?


- Прощаваме на хората, които заслужават прошката ни и ни докажат, че са искрени в разкаянието си. Не мисля, че прощаваш лесно, дори напротив.


- Той казва, че не му давам спокойствието, от което има необходимост, а аз почти не го виждам. Той е толкова зает... Направих толкова компромиси заради него... Превърнах се в куфар, детето ми е като багаж... от самолет в самолет, от щат в щат, хотелски стаи... Преди можех да живея така, но сега е трудно... А той... Нямал спокойствие. Сякаш аз имам. Не знам, дали си струва, Грег. Вече не знам. Обичам го до лудост. Способна съм на какво ли не заради него, а той ме предаде. Как да го докосвам и целувам сега? Как? Знаеш ли?.. Аз съм бременна...


Грег се спря да се обляга и я погледна сериозно, а после се усмихна.


- Радвам се за теб, за вас!


- Бременна съм, а той ми изневерява. Кълне ми се в любовта си и аз знам, чувствам, че не лъже, а постъпва така сякаш не означавам нищо за него. Боли ме и съм объркана. Какво да направя, Грег?


- О, хънибий! Защо питаш мен? Трябва да се обърнеш към себе си и да разбереш какво искаш. Просто е. Не е важно, дали той ти е изневерил, а дали ти би могла да му вярваш, че няма да го прави или направи отново, дали... Нещата са много и ти ги знаеш. В едно обаче, дори аз съм сигурен- той ще се грижи добре за детето ви и за теб.


- Аз не съм бебе, за да се грижат за мен, Грег! – Повиши глас Анджелика. – Справях се по- добре от всякога преди да го срещна и след като се разделих с теб. Имах дома, за който съм мечтала, работата си, спокойствието... Той се появи и аз станах като наркоман- зависима от него. Отчайващо зависима.


- Анджи, аз мисля, че ти трябва време. Сигурно сега си много объркана и наранена. Знам, че аз съм последния човек, който може да ти даде съвет, но искам да знаеш, че аз мога да се поставя на мястото на Майкъл и знам, че, ако те обича в момента се чувства не по- малко ужасно от теб.


- Грег, тогава аз продължавам да не разбирам. Правиш нещо и то заплашва да те накара да се чувстваш зле, но въпреки това го вършиш. Каква е логиката?


Грег отново се облегна на дървото и след кратко мълчание каза:


- Нямам всички отговори на този свят, а и не бих искал да ги имам. Спомняш ли си, когато те молех да дойдеш с мен в Австралия?


Анджелика го погледна и въздъхна:


- Не започвай с това отново! Не е същото.


- Нима? Аз бях изолиран, самотен, а ти ми каза, че не искаш да бъдеш там, защото... Помниш ли какво ми каза?


- Не.


- А аз помня и никога няма да го забравя. Ти каза, че не можеш да отделиш 2 месеца от времето си, за да бъдеш с мен там. После ми звънеше и ме обвиняваше, че съм там, че ти липсвам, че не полагам никакви грижи за връзката ни, а много добре знаеше, че аз работя и няма как да не го правя.


- Не е същото- настоя Анджелика.


- Същото е. Разбира се, сега сигурно ще ми кажеш, че ти не си предала вярата ми в теб, че не си ми изневерила, но аз се чувствах така. Ти нямаше никакви ангажименти по това време и през по- голямата част обикаляше по плажовете, за да сърфираш. Имах нужда да си до мен и да ме подкрепяш.


- Щях само да ти преча- намръщи се Анджелика.


- Да, може би, но след дългия и уморителен ден на снимки щях да те прегръщам и да се чувствам обичан. Щях да споделям с теб... Наистина бяха трудни дни и се нуждаех от теб повече от всякога... Знаеш ли, ти имаш маниера да изискваш много и понякога не осъзнаваш, че трябва и да даваш.


Анджелика го погледна гневно и с възмутена интонация попита:


- Искаш да кажеш, че съм егоист и не се раздавам до край ли?


- Да. Понякога го правиш. Не харесвам Майкъл и съм ти го казвал. Продължавам да съм на мнение, че той ти носи само болка и имам усещането, че не сте създадени един за друг, но това е мое мнение. Ти казваш, че го обичаш, виждал съм как те гледа той... Но, Анджи, за Бога, той е Майкъл Джаксън! Не очаквай от него нищо обикновено и нормално. Той живее в друг свят... Защо все още не сте обявили брака си?


- А ти от къде знаеш, че сме женени?


Грег се усмихна и помръдна безименният си пръст.


- О! – Възкликна тя и погледна брачната си халка.


- Не съм глупав, Анджи. Знаех, че ще го направите рано или късно, ако продължавате да сте заедно.


- Знам, че не си глупав, Грег... Има много причини, заради които се опитваме да пазим всичко тайна. Скоро ще го ...


Нещо спря думите й и тя усети отново как сякаш гърлото й се стесни и нещо започва да я души. Сълзите се появиха неканени и тя не успя да ги спре да се търкулнат по скулите й.


- О, хъни!


Грег я прегърна силно и тя захлипа като малко дете в обятията му.


- Обичам го, Грег! Как да го накарам да забрави другата? Как да накарам времето да се върне назад? Ще бъда по- отзивчива, ще разбирам болките му, ще...


Устните на Грег докоснаха нейните и Анджелика за миг не реагира на решението му, но веднага след като осъзна какво се случва рязко се отдръпна, а ръцете й го избутаха назад.


- Какво правиш, Грег!? Какво си помисли?


- Анджи, обичам те! Аз никога няма да спра да те обичам.


- Грег... Спри!.. Боже!!!


Тя се изправи, но той успя да я задържи, хващайки ръката й.


- Не ме разбирай погрешно, Анджи. Не си тръгвай! Трябваше да ти го кажа. Трябваше!


- Грег, моля те, не ми го причинявай! Недей! Защо ми го казваш? Защо?


- Не искам да страдаш. Искам да се усмихваш. Искам... Искам... Теб.


- Тръгвам си... Имах нужда от друго... Господи!


- Анджи!


Тя чу как я вика, а в същото време й се искаше да тича, да тича до края на света, за да се скрие от всички болки и да излекува дните си от тях. Сърцето й пърхаше като уплашено птиче в гърдите й и тя се страхуваше, че Грег ще я настигне и ще трябва отново да се спасява от поредната грешка, която бе извършила. Искаше да чуе Майкъл, да го види, да поеме деликатната му прегръдка и да забрави. Да забрави, че той я беше наранил, да му позволи да й докаже, че има истинска любов в този материален свят и че тя е споходила точно тях двамата. Искаше да може да прости за грешките му, които я нараняваха дълбоко и да успее да поема само най- хубавото от неговата красива същност, от огромната му човечност и отдаденост... Тя бързаше, а телефона му не отговаряше и тя си представяше как онази жена е в обятията му и как я отдалечава от него с всяко свое докосване.


Майкъл лежеше, а болката беше ужасна, невероятно силна и пронизваща. Целият му гръб гореше от нея и той искаше да унищожи неспособността си да се измъкне от страховитата й власт. Беше извикал лекаря си и с нетърпение очакваше той да се появи, за да прекрати мъчението му. Не знаеше колко дни не бе успявал да заспи, защото бе спрял да ги брои. С ужасяващото си безсъние можеше да се пребори, но с разкъсващата го, агонизираща болка, която извикваше сълзите му, не успяваше.


На вратата се почука и телохранителят му въведе лекаря.


Да заспи. Да спре да боли. Да се откъсне за кратко от действителността, която го мачкаше беше най- силното му желание в момента...


Болката изчезваше, клепачите натежаваха, дишането ставаше по- дълбоко и жадуванто спасение идваше.


- Майкъл! По дяволите, Майкъл! Чуваш ли ме?


Гласа на Франк ставаше все по- осезаем и го измъкваше от дебрите на съня, от който той не желаеше да излиза.


- Майкъл?


- Хмммм... Остави ме, Франк! Искам да спя!


- Ставай, Майкъл!


- Казах ти да се махаш, Франк! – Обърна се Майкъл на другата си страна и се зави презглава.


- Майкъл, концерта, Майкъл... Закъсняваш с повече от час, по дяволите! Къде е Анджелика? Какво си направил? ... По дяволите! Ставай!


Франк издърпа завивката му и Майкъл най- сетне бавно отвори очи.


- Какво си взел?


- Остави ме! Гърба ме боли.


- Не ме интересува! Ставай! Защо ми го причиняваш, Майкъл? Кажи ми?


Франк набираше някого по телефона и скоро пристигна и поръчката му с много енергийни напитки и течности.


- Как е възможно да направиш такова нещо точно днес?! Точно тази вечер? Да не си полудял? Сега пий! Господи! По дяволите! Ти си...


Телефона на Франк отново звънеше, а Майкъл бавно седна в леглото и раздвижвайки рамене започна да пие от Ред Бул –а. Едва държеше очите си отворени, а гласа на Франк кънтеше в главата му:


- Да, Дейвид той всеки момент ще е готов. Не... Ще направя всичко възможно да бъде възможно най- скоро там. Да... До скоро.


Франк отново набираше някого, а очите му не спираха да гледат към Майкъл и сякаш от тях изскачаха хиляди мълнии.


- Пий! – Заповяда му той като на малко дете. – Дехидратиран си... Карън, вече можеш да идваш... Да и той да идва.


- Къде е Анджелика, Майкъл?


- О? Питаш за съпругата ми ли? – Провлачено попита Майкъл.


- Да. За нея питам. Не съм я виждал от дни... Вчера я чух.


- Моята съпруга, Тайсън, ме напусна.


- Какво?!


- Ахааа. Тръгна си- с театрален жест Майкъл посочи вратата. - И, знаеш ли, Тайсън, аз си го заслужих.


- Добре. Ще ми разкажеш после. Сега трябва да станеш, за да се облечеш и Карън да започне да те гримира.


- Не искам да го правя. Уморен съм. Искам да спя.


- Моля те, Майкъл! Хайде, стани!


- Трябва ли?


- Да. MSG се пръска по шевовете. Да, трябва!!! Как се чувстваш сега?


Майкъл продължаваше да е замаян, но кимна с глава, казвайки:


- Добре съм. Къде са ми дрехите?

Анджелика пристигна с известно закъснение за концерта на Майкъл, но с изненада разбра, че той не е започнал. Айзая изглеждаше очарован от обстановката, която цареше в препълнената зала и не спираше да задава въпроси, стискайки майка си здраво за ръката. Тя се опитваше да намери Майкъл в ложата, но не го виждаше и понеже местата им бяха съвсем близо тя успяваше да следи непрекъснато за появата му.


През цялото време, докато чакаха тя оставаше в състояние на една странна възбуда. Обичаше да гледа Майкъл на сцената и понеже не го беше правила от много време искаше да му се наслади отново, въпреки че не знаеше, дали ще успее, заради ситуацията, в която беше попаднал брака и връзката им. Тя все още не си беше отговорила на много от въпросите, които я тревожеха и я оставяха будна до късно. Опитваше се да разсъждава напълно реалистично и осъзнаваше, че тя трябва да е направила нещо наистина непростимо, защото Майкъл, когото тя познаваше не постъпваше така подло. Беше я наранявал в миналото, но и така, не по този категоричен и обиден, сриващ достойнството й начин. На няколко пъти се беше изкушавала да се опита да разбере, с коя жена й изневерява, но дори самата мисъл да я види я караше да страда и затова бързо се отказваше.

Изведнъж настана оживление и Анджелика го видя да се придвижва към мястото си, придружаван от Елизабет. За секунда погледът му я намери сред стотиците лица и Анджелика потръпна. Познаваше това изражение, познаваше тези очи и един безмълвен страх я накара да усети как се паникьосва. Започна да се пита, дали Майкъл ще бъде изобщо в състояние да излезе на сцената и й се прииска да отиде при него и здраво да го разтърси, за да го извади от унеса, който се четеше по лицето му.


Виковете не спираха, а Айзая изглеждаше очарован и не спираше да се усмихва, сочейки й напред. Тя едва чу сред създалия се шум как той повтаря като мантра името на Майкъл и се опитва да я накара да стане, за да отидат при него.


- Не, Айзая, не можем да отидем при Майкъл!


Той я погледна изненадан и невярващ на думите й, а след това се усмихна и отново извика:


- Маки. Искам при Маки!


Анджелика ненавиждаше да лъже детето си, но този път беше наложително, защото едва го удържаше и се страхуваше, че може всеки момент да се отскубне от нея, за да се опита да стигне до Майкъл.


- Айзая, сега той е много зает и ние ще го видим малко по- късно.


- Нееее... Сега!


- Не може – стисна го здраво в обятията си тя, съжалявайки, че го беше взела със себе си.


- Мамоо... Моля те!


- Ако не ме слушаш веднага си тръгваме и няма да отидем при Майкъл никога повече!


Айзая и погледна сериозен и след това отново се опита да се освободи от нея. Анджелика си помисли, че ако той продължава да се държи по този начин единственият вариант наистина щеше да бъде да си тръгне, защото нямаше да е спокойна нито за секунда. Не бе успяла да предвиди реакцията на детето си и сега се измъчваше, защото нямаше как да му обясни, че е невъзможно да отиде точно сега при Майкъл. Той се изпъваше в ръцете й, опитваше се да се изплъзне от стягащата и го в обръча си прегръдка и най- накрая се разплака, разбирайки своята безпомощност. Малката му ръчичка се протегна и сред шума Анджелика чу как той вика Майкъл и това сложи край на колебанията й. Тя се изправи и стискайки го здраво се отправи към изхода. Айзая продължаваше да плаче и да се извръща назад и да се опитва да се пребори с майка си, която неразбираемо защо не искаше да го заведе при Майкъл. Когато вече бяха извън залата Анджелика свали Айзая на пода и клекна пред него. Той за миг я гледа с пълните със сълзи очи и след това я удари по рамото.


- Майки!


- Айзая, моля те да ме чуеш. Майкъл сега е зает и има много, много важна работа и не можем да отидем при него, но аз ти предлагам нещо. Искаш ли... да се повозим с файтон? С коне, Айзая? Искаш ли? А после, после можем да отидем до McDonald's. Искаш ли?


- Майки! – Посочи той към входа на залата.


- Не. Чуй ме. Не може да се върнем. Вече е заключено.


Айзая се спусна към вратата, но Анджелика бързо го улови и се изправи. Бързаше да излязат, за да отдалечи детето си от мястото, което непрекъснато му напомняше за Майкъл. Искаше възможно най- скоро да го разсее и да спре да вижда тъжните му, неразбиращи я негови очи. Той тихо хленчеше, когато се качиха в таксито и Анджелика му говореше непрекъснато, за разходката с коне, която щяха да си направят. Скоро тя видя няколко впряга и след като слязоха бързо се качиха на единия от файтоните.


- На къде? – Попита файтонджията.


- Няма значение. Просто... Вие решете. Трябва да го разсея.


Мъжът се усмихна и за щастие на Анджелика се оказа от малкото сговорчиви хора и не спря да се шегува с Айзая, докато той започна да го слуша и да го разпитва за коня. След това се отпусна върху бедрата на Анджелика и тя видя как очите му натежават и той заспива. Искаше й се да продължи разходката с файтона, защото беше много приятна, но трябваше да се приберат и затова я прекрати и скоро слезе взела на ръце спящия Айзая и влезе в хотелската им стая.



Късно през нощта потрепването на телефона й я извади от мислите й и тя се колеба известно време преди да го вдигне.


- Кажи, Майкъл, какво искаш?


- Защо си тръгнахте?


- Айзая искаше да дойде при теб.


- Защо не го доведе?


Тя мълчеше.


- Анджи?


- Какво?


- Добре ли си?


- Не. Благодаря, че попита все пак.


- Ще дойдеш ли на второто шоу? Бих искал да присъстваш!


- Защо се обаждаш, Майкъл?


- Липсваш ми!


- Обади се на любовницата си да дойде и да те утеши.


- Ти не разбираш...


- Да, така е и никога няма да разбера.


- Няма ли да поговорим или ще продължаваш да се сърдиш?


- Обмислям да се разведем, Майкъл.


- Не! Недей, Анджи!


- Не реагирай по този начин. Сам виждаш, че не се получава.


- Не е вярно.


- Кое не е вярно? Помисли си само. Ние сме женени само от 3 месеца, а вече няколко пъти имаме сериозни спорове, при които някой от нас си тръгва. Ти имаш връзка с друга жена... Не искам да се нараняваме повече.


- И аз не искам, но ще го направиш, ако предприемеш тази стъпка. И нямам никаква връзка.


- О! Сега и ще отричаш ли? Сам го каза.


- Казах, че нямам връзка, а не че не съм спал с нея няколко пъти.


Майкъл чу как Анджелика затвори и разбра, че думите му отново са я наранили без да го иска. Нямаше да се откаже да разговаря с нея, затова я набра отново.


- Какво?! – Гневно каза тя.


- Спри да ми затваряш по този начин! Държиш се неадекватно.


Анджелика се разсмя.


- Аз ли се държа неадекватно? Тази вечер ти изглеждаше по този начин.


Майкъл знаеше какво има предвид тя и затова въздъхна и реши да отмине коментара й.


- Искам да се видим. Къде си отседнала?


- Не. Няма да се виждам с теб. Ти го направи неприемливо. Разбери, че много, много ме нарани. Не мога да те гледам и да не мисля за нея.


- Няма смисъл да го правиш по- драматично, отколкото е, Анджи. И двамата знаем, че рано или късно пак ще бъдем заедно. Ние не можем да бъдем разделени. Не го ли разбра за всички тези години?


Анджелика мълчеше, но Майкъл чуваше, че е още там и затова реши, че тя се колебае и продължи:


- Не искам да бъда далече от теб. Сгреших. Знам. Накажи ме както искаш, но не и по този начин, защото те обичам повече, отколкото можеш да си представиш.


- 306 Запад, 94та улица, хотел „Александър”, стая 451.


- Какво?


- Тук съм отседнала.


- Повтори пак.


Анджелика му повтори адреса и Майкъл каза:


- Манхатън, нали?


- Да.


- Добре. Скоро съм при теб. Не ме лъжеш, нали?


- Майкъл!


- Добре. Аз...


Той се луташе из апартамента сякаш не знае какво да направи и най- сетне каза:


- Ще ти звънна след малко, защото трябва да се обадя да приготвят колата.


Майкъл се обади на Франк, за да му каже, че ще излиза и след като го информира къде и защо ще ходи на това място Тйсън въздъхна и каза:


- Изчакай известно време, за да направя така, че да не разбере целия свят къде си бил. И, Майкъл, направи нещо и спри тази лудост, която ви владее и двамата. Уморих се от вас.


- Ще се опитам, Франк. Ще се опитам.


Разговора им не водеше до никъде и те уморени да повтарят едни същи неща най- сетне мълчаха и всеки от тях се бе отдал на собствените си мисли. Едно беше общото, което мислеха и то беше истински необходимо- Анджелика се нуждаеше от спокойствие, за да не стресира себе си, а по този начин и бъдещото им дете. До сега не бяха съумели да се опазят от изблиците си и в мига, в който тя спомена, че се страхува за това какво отражение ще даде цялата ситуация на бебето им Майкъл беше млъкнал и само едно тихо „Извинявай!” се беше отронило от устата му.

Анджелика се изправи и взе и извади една папка от нещата си.

- Преди два дни се свързах с адвоката си и той ми изпрати по факса документи. Подпиши, Майкъл.

Майкъл отвори папката, видя съдържанието й бързо я затвори.

- Не!- Поклати глава той. – И не биваше да го правиш без да си разговаряла с мен.

- Аз исках да го направя, но ти беше с нея. След това... Реших, че няма смисъл.

- Анджи, спри да я намесваш и да се оправдаваш решенията си с нея. Повърхностно е. Знаеш, че не е там проблема.

- Майкъл, мога да разбера всичко. Не да го приема, но да го разбера. Изневяра не мога. Сега те гледам и искам да те удуша. Сякаш не знаеш каква съм, когато има друга жена наблизо. Как изобщо можа? Грег постъпи така с мен и ти го повтори. От него си тръгнах. Защо да остана при теб? Дай ми една прична.

-  Обичам те и мога, знам как да те правя щастлива.

-  И много нещастна... Ще ми кажеш ли защо постъпи така?

-  Защото... Не е лесно да дам отговор. Има ли значение? По- малко ли ще те заболи, ако знаеш причината?

-  Не, но ми го дължиш. Подпиши, моля те! Нека прекратим тази лудост.

-  Ти наистина си сериозна май? – Удиви се Майкъл.

-  Разбира се, че съм.

-  Анджи, това не е игра. Тук става дума за нас и има още нещо много важно- детето ни.

-  Какво за него?- Тя веднага осъзна какво има предвид Майкъл - О, не! Не си и помисляй да ми го отнемеш или да живее с теб. Абсурд, Майкъл! Няма да го позволя.

-  Виждаш ли? Искаш ли да преминеш и през това, защото аз ти казвам, че също няма да ти позволя да го вземеш. Ами сега?

Той я гледаше сериозно и виждаше как паниката я обзема и как едва се удържа да не му се нахвърли. Не искаше да я наранява, но беше задължително да й покаже, че решението й е импулсивно и изобщо не е мислила трезво, когато го е вземала. Гърдите й бързо се повдигаха и тя присвиваше очите си и го гледаше с нескрито отвращение.

-  Ти!... Защо?... Аз няма да ти позволя!!! Няма!

Испанския отново заваля и в тишината на стаята шепота й звучеше още по- гневно.

-  Няма да ми вземеш детето, Майкъл! Ако трябва ще умра, ще емигрирам, ще се скрия там, където няма да ме откриеш, но няма да ти дам детето си. Няма, предателю!

Тя посегна да го удари, но той хвана ръката й:

-  Не го прави никога повече! Недей! Без значение, дали ще съм аз или някой друг. Това е признак на безсилие и е повече от грозно. Никак не ти отива.

Анджелика го гледа известно време и после отпусна ръката си и сведе глава.

-  Извинявай!... Върви си, Майкъл!

Тя взе папката от ръцете му и отстъпи назад. Майкъл продължаваше да я гледа без да се движи и след това се приближи до нея и я хвана за раменете.

-  Аз не съм такъв мъж, Анджи. Знаеш го. Не съм изневерявал с душата и сърцето си. Ти си най- безценния човек в живота ми заедно с децата ми и майка ми. Искам да ти го кажа още веднъж, защото имам чувството, че го забравяш.

-  Толкова ли е добра в леглото тогава?

-  Не е и това, Анджи... Исках да избягам от безпощадната ти власт. За малко и аз да владея. Пред теб се чувствам нищожен... Ти си като приливите. Бавно, но сигурно настъпваш и обсебваш, завземаш територия и не я освобождаваш никога. Просто за съвсем кратко се отдръпваш. Исках аз да го правя по същия начин и да съм господар.

Тя се намръщи и се освободи от ръцете му. Думите й му бяха несериозни и тя не можеше да ги приеме.

-  Това е нелогично и... Каква е тази мания, ако си откровен да се чувстваш винаги над всички и само ти да си господар? Какво е това? Господар?

-  Не исках да съм така безпомощен, Анджи.

-  Върви си, Майкъл. Просто си върви.

Тя отвори папката и скъса на четири формуляра за развода им.

-  Тръгвай.

-  Ела с мен.

-  Не. Не мога.

Майкъл се опита да я прегърне, но тя се отдръпна, вдигайки ръце пред себе си. Очите го молеха да я пощади и да не я измъчва повече и затова той се отдръпна и попита:

-  Ще дойдеш на 10- ти, нали?

-  Не знам. Ще реша през тези дни. На другия ден имам среща с Джеймс рано и не искам да я проспивам. Продължава да ми се спи повече от обичайното за мен.

-  Както решиш... Обичам те! Не го забравяй за секунда!

-  Върви. Искам да спя. Беше дълъг ден.

Майкъл излезе, а тя седна на леглото, погали дълбоко спящия Айзая и остави една сълза бавно да се стича по лицето й.