Повече от чувство 13

Майкъл се качи във вана и усети как по тялото му започва да се разлива
познатото усещане на невероятна тръпка от очакването да застане на
сцената. Не изпитваше страх или притеснение, а нямаше търпение да стигнат
до стадиона. Самият факт, че имаше продадени толкова много билети го
главозамайваше и го караше да се чувства на върха на щастието.
В отделеното му за гримьорна помещение започна подготовката за шоуто-
грим, костюми, разговори, шеги. Навсякъде около себе си той усещаше
забързаната работа на екипа си. Улавяше тръпката на всички, адреналина
беше покачен до максимално ниво. Най- накрая всички се събраха в кръг,
казаха редовната молитва преди шоу и тръгнаха. Майкъл вярваше във всички,
защото бяха работили здраво и бяха невероятни професионалисти. Знаеше,
че ще мине известно време, докато шоуто улегне, че ще се правят промени в
движение, но това бе нормално и той бе готов за тези неточности.
Влезе в капсулата, а Шон го попита:
-  Готов?
Майкъл му отговори усмихнато:
-  Повече от всякога!

Чуваше рева на публиката, писъците и настръхваше от вълнението. Когато застана на сцената и пред него се простря морето от лица и очи впити в него, изпита нещо, което едва ли можеше да бъде описано с думи. Беше смес от всички положителни емоции, които се срещаха и изригваха
мощно. Беше невероятно и неповторимо. Сякаш всички негови лишения и труд сега намираха своята отплата в това усещане, което предизвикано от морето от хорa го бе завладяло. Нищо не можеше да се сравни с това да се чувства така благодарен, че е
благословен с възможността да изпитва тази невероятна и неописума емоция. И Майкъл й се предаде, предаде се на светлините, виковете, писъците, за да започне да раздава онова, за което Бог го беше изпратил на земята. Сякаш
летеше и не беше себе си. Нямаше бариери, нямаше забрани. Беше само музиката и танца и той се сливаше с тях. Беше щастлив, омагьосан, подвластен. Чувстваше се като на върха на света, завладял сърцата на всички тези 125 хиляди човека, които стояха пред него, крещейки името му и пеейки песните му. Движение, мимика и песен всичко бяха едно цяло и той ги вплиташе в красота и омагьосваше хилядите си верни фенове, които съпреживяваха чудото да бъдеш свидетел как един гений подарява мигове съвършенство.

Майкъл беше доволен от старта на турнето си и единственото, което помрачаваше пълното му щастие в момента беше, че усещаше колко е влюбен, а как не може да се отдаде на това прелестно усещане с радост. Набра телефона на Анджелика и когато чу гласа й го обхвана онова невероятно силно желание да е близо до него и да усеща объркването в очите й, да вижда красивото й лице, да се влудява от сексапилното и тяло, което го караше да потъва в дълбините на похотта в мислите си. Тя звучеше доста уплашена. Майкъл се опита да я успокои с мили думи и да й каже, че изложбата й ще мине перфектно, че вярва в нея и че е убеден, че ще пожъне небивал успех. Анджелика му отговаряше, че няма как да знае това след като не е виждал нито една от фотографиите й, а той й казваше, че има усет за истинските неща. Тя го разпита как е минал концерта му, Майкъл й разказа колко е било хубаво да стъпи отново на сцена и после неочаквано, дори и за себе си и каза:
-  Липсва ми да те виждам, Анджи. Много ми липсва! Не ми стига само да те
чувам.
Анджелика чу мекият му тембър, невероятно силно изразеното сексуално
послание, което се криеше в начина, по който каза тези думи и тихо
въздъхна. Майкъл чу въздишката й добави:
-  Анджи, не можеш ли да тръгнеш по- рано за Европа?
-  Не, Майкъл, не мога – после след кратка пауза каза – Остават малко
повече от две седмици докато се видим, но дори и да се видим…
Анджелика не довърши. През това време Майкъл си помисли, че това не може да е истина. Не бе възможно за толкова кратко време да изпитва тези чувства. Продължаваше да е много объркан и в същото време гореше от желание тя да бъде близо до него. Успя да й каже само:
-  Съжалявам, мила!
Анджелика не знаеше какво още да му каже и затова отново се върна на
темата за концерта му и за изложбата си. По някакъв  необясним начин той й
вдъхна увереност в това, че всичко ще мине добре. След дълъг разговор, тя
чу прозявката на Майкъл и попита:
-  Майкъл, колко е часа при теб?
-  Около 2 сутринта предполагам. Защо?
-  Мисля да те оставя да поспиш вече. Предполагам, че си много уморен.
Тя му пожела „Лека нощ”, той и отговори със същото и затвориха.
Оставайки с мислите си и двамата изпитваха почти еднакви усещания.
Майкъл разбираше, че когато я види в Сарагоса няма да успее да издържи на
желанието си да я има. Страхуваше се, че ще я нарани, че тя не заслужава
такава участ, но само мисълта за нея  го караше да изтръпва от желание. Съзнанието му зарисува сцени на интимност между тях и той усети как отново го обзема нуждата да счупи нещо, за да укроти силната необходимост да прави любов с Анджелика. Стисна силно с ръка възглавницата си и зарови лице в нея стискайки зъби. Това беше лудост и той не знаеше как да я спре. Тя го спохождаше непрекъснато и Майкъл ненавиждаше да се чувства така безпомощен и загубен в желанието си да има това прекрасно създание.
Анджелика излезе и подкара колата си с бясна скорост по магистралата.
Бързаше да излезе извън града. Искаше да намери път с по- спокойно
движение, за да може да натисне педала на газта и да усети вятъра в лицето
си. Искаше да избяга от обзелото я чувство на болка. Беше се влюбила в
Майкъл толкова неочаквано и толкова силно, че не успяваше да проследи
пътят, по който го бе сторила.
Когато излезе извън града, се отзова на място, което я заведе в равнина
местност. Рядко минаваха коли и тя сви по един черен път. След около един,
два километра тя спря колата. Наоколо нямаше жива душа. Чуваше само
звуците на природата. Слънцето прежуряше и се стелеше лека мараня над
започналите да изгарят треви. Анджелика слезе от колата и очите й обходиха
месността. Изведнъж се почувства безкрайно самотна, излъгана и нещастна.
Сълзите замъглиха погледа й и тя им се отдаде. Плака дълго и
безутешно.Съдбата я беше срещнала с един прекрасен мъж и той я бе
омагьосал мигновенно. Искаше да я целува, да докосне лицето му, да
пропадне в красивите му кадифени очи. Искаше да усети ръцете му да я
притискат към тялото му. Искаше да разговаря с него до зори. Искаше
любовта му и осъзнаването, че няма да я получи я караше да страда дълбоко
и да не може да спре сълзите си, които мокреха красивото й лице.
След като се успокои малко тя обърна колата и се върна в града. Утре беше
Големият ден и тя трябваше да си почине добре, за да бъде свежа и без следа
от болката, която изгаряше душата й. Но сърцето й се свиваше, а спомена за
ръцете на Майкъл, прегръщайки я и устните му, връщаха хилядите пърхащи
пеперуди в корема й.