Повече от чувство 7

Анджелика не спираше да мисли за предишната вечер, която бе една от
онези, които хората наричат „паметни”. Не можеше да повярва, че се бе
запознала с Майкъл, че бе разговаряла толкова дълго с него. Очите му я
преследваха навсякъде. Не бе виждала по- изразителни очи и изпитваше
непреодолимо желание да го снима. Искаше да запечата в обектива си тази
необятност и дълбочина. Беше омагьосана от този поглед. Усещаше, че
работи машинално и че се усмихва непрекъснато от спомена за невероятната
възможност, която й бе предоставила съдбата. Телефона й позвъни и тя
вдигайки го чу гласа на майка си.
-  Как си, мила?
-  Мамо, радвам се да те чуя. Добре съм, а ти как си? Татко?
-  Добре сме. Просто исках да те чуя. Кога заминаваш за Испания?
-  След две седмици. Мамо?- на Анджелика й се прииска да разкаже на майка
си за срещата си с Майкъл, но само добави- Много се радвам, че ще видя
леля и семейството!
-  И тя се радва също. Много ми е мъчно, че няма да успея да дойда с теб този
път.
-  Нищо, мамо. Ще я нацелувам от теб. Мамо?
-  Да, прелест?
-  Много ли е далече Сарагоса от там където живее леля?
-  Сарагоса? Не, близо е. Защо питаш?
-  С Бридж ще ходим на концерт там.
-  Концерт? Какъв концерт?
-  На Майкъл Джаксън.
-  Майкъл Джаксън?! От кога започна да се интересуваш от музиката на
Майкъл Джаксън?
-  Всъщност Бридж държи да го гледа. Те са приятели.
-  О, тази Бриджит!Фантазьорка! Мила, ще трябва да затварям, защото имам
клиент. Ще се чуем пак преди да заминеш. Обичам те, ангелче!
-  И аз те обичам, мамо. Целуни всички от мен!
Анджелика затвори, усмихвайки се. Обичаше безкрайно много семейството
си и те много й липсваха. След като завърши колежа тя остана в Лос
Анджелис, защото се беше влюбила в този град. Телефона й позвъни отново.
-  Да, мамо? Какво забрави да ми кажеш? - каза тя смеейки се.
Отсреща никой не й отговори и тя осъзна, че това всъщност най- вероятно не
е майка й:
-  Ало?
Някой прочисти гърлото си и каза тихо:
-  Добър ден. Търся г- ца Мендес.
-  Да? Аз съм.
-  Здравей, Анджелика. Майкъл е.
Тя не познаваше този глас:
-  Майкъл? Кой Майкъл?
-  О, съжалявам! - добави мъжа отсреща - Майкъл Джаксън е.
Сякаш нещо се преобърна бързо в стомаха на Анджелика и тя почувства как
нозете й не я държат. Несъзнателно седна на пода.
-  Анджелика? Ти ли си?
-  Да, аз съм.
Гласа й беше паднал и сякаш за секунди гърлото й бе пресъхнало. Мислите й
препускаха бясно и тя не съзнаваше изобщо какво се случва.
-  Надявам се, че не те безпокоя? - попита Майкъл.
-  Не...Приятно ми е Ви чуя г-н Джаксън.
-  Майкъл, моля те! – поправи я той.
-  Да...Радвам се да те чуя, Майкъл...Но...Как ме откри?
-  Имам си начини. Как си?
-  Добре.
Тя продължаваше да пропада. Какво се случваше? Какво?
-  Обаждам се да ти благодаря още веднъж за приятната вечер и да те питам
дали би искала да се видим отново?
Той звучеше толкова мило. Усещаше притеснението в гласа му, когато
изричаше тези думи.
 -  Аз също благодаря и съм поласкана от поканата. Разбира се, че с
удоволствие приемам да се видим. - не повярва, че го каза.
-  Днес...Свободна ли си тази вечер?
Анджелика не разбираше какво се случва и говореше с него сякаш извън себе
си.
-  Тази вечер? Да. Свободна съм.
-  Прекрасно. 20: 00 часа добре ли е?
-  Да, добре е.
-  Радвам се. До довечера тогава. Приятен ден!
-  Благодаря! И на теб също хубав ден!
И Майкъл затвори. В този миг Анджелика осъзна, че той не й беше казал
къде ще се видят. Гледаше телефонната слушалка в недоумение сякаш
очакваше тя да й даде отговора. В този момент телефона отново позвъни и тя
подскочи уплашено:
-  Ало?
-  Аз съм отново, Анджелика. Майкъл. Извинявай, че съм толкова разсеян, но
не ти казах къде бихме могли да се видим...Анджелика, аз не обичам да
излизам на публични места, така че, ако ти нямаш нищо против бихме могли
да се видим в апартамента ми в Лос Анджелис. Ако си съгласна ще изпратя
кола да те вземе от твоя дом към 19 часа?
-  Не е нужно, Майкъл. Аз ще го намеря сама.
-  Не, всъщност предпочитам да е по този начин, защото има доста нива на
охрана. Не е нужно да минаваш през всички тях, докато стигнеш при мен.
-  Добре тогава. Щом предпочиташ ти по този начин аз няма да споря.
-  ОК, разбрахме се. До довечера.
-  До довечера, Майкъл.
И тя отново чу щракването на телефонната слушалка. Къде щеше да й изпрати
кола? След това осъзна, че той вероятно вече знае и адреса й. Недоумяваше
защо иска да се видят, а дълбоко в себе си бе изпълнена с огромно
задоволство. Майкъл Джаксън- звездата, недостижимия искаше да вечеря с
нея отново! Сънуваше ли? Усети как трепери. Питаше се защо така се
развълнува?! Той беше звезда, но в същото време много приятен човек и
събеседник. „Но това е Майкъл Джаксън!”- мислеше си тя. Анджелика разбра, че не е в състояние да продължи да работи и каза на асистента си:
-  Кенет, аз приключих за днес. Ще се справиш без мен, нали?
Той само поклати утвърдително глава улисан в работата си и добави:
-  Приятен ден, Анджи!
Майкъл пристигна около 18 часа в апартамента си, в който живееше в момента заради репетициите, които му налагаха да остава до късно в L.A. След като бе разговарял с Анджелика, той не спираше да се пита какво наистина го накара да я потърси? Не знаеше почти нищо за нея. Тя беше много красива, мила и добър събеседник. Но какво всъщност знаеше за нея? Че е добра приятелка на Бриджит. Стигаше ли му това? Беше ли достатъчно дискретна или след един ден щеше да види разказа й „ Моята вечеря с Майкъл Джаксън” по всички таблоиди? Искаше да си даде отговор и на въпроса дали е толкова непреодолимо желанието му да я опознае или е просто прищявка, но не успяваше. Осъзнаваше, че сега не е момента за нови запознанства. След по- малко от седмица той летеше за  Европа и започваше турнето му. Не бе постъпил разумно. Въпреки интереса си към Анджелика, Майкъл осъзнаваше, че го прави и заради Лиса. Сякаш не можеше да й прости, че тя вече не е сама. Сякаш искаше да запълни липсата й с това красиво момиче, въпреки че осъзнаваше, че това е невъзможно. Замисли се и за Деби и си каза, че не постъпваше справедливо и спрямо нея. Интересуваше се как е тя и  всеки ден се чуваха, но беше само това и нищо, нищо повече.
Ядоса се на себе си. Понечи да се обади и да отмени вечерята, но след това си
спомни колко много бе мислил за Анджелика преди да заспи. Лиса бе
събудила спящият в него звяр и той усещаше как дивото иска да ловува.
Случваше му се много рядко. Не харесваше тези свои състояния, защото бяха
изключително нетипични за характера му, но когато се появяваха знаеше, че
не е способен да им се противопостави. Търсеше кратки връзки, които
свършваха по един и същ начин. След това се чувстваше зле, защото най-
важното за него беше любовта във всички нейни форми, а така не я усещаше.
Дълго след това не можеше да си прости действията, но се успокояваше с
факта, че това му се случваше наистина много рядко. Сега го бе застигнало
отново и Майкъл му се остави, за да го отвлече в тъмната бездна на страстта.
В 20: 10 часа му се обадиха, за да му съобщят, че Анджелика вече в сградата
и всеки момент ще е в апартамента. Майкъл  хвърли последен поглед на
дневната и вратите на вътрешния асансьор, който водеше директно към
апартамента му се отвориха. Един от бодигардовете му въведе Анджелика и
Майкъл му кимна, че е свободен. Вгледа се в нея. О, тя беше истинска
красавица! Днес косата й беше прибрана в нисък кок. Беше облечена с
кремава рокля, която бе с дължина малко над коляното и с яка, което падаше
ниско и откриваше изящно оваяните й рамене. Майкъл наблюдаваше плавно
преливащите й се женствени форми и й се усмихна:
-  Здравей, Анджелика. Заповядай! Как си?
-  Здравей. Благодаря, добре съм. А ти?
-  И аз съм добре. Радвам се, че те виждам. Изглеждаш прекрасно.
Тя сведе очи и каза:
-  Благодаря ти! Много си мил!
Той я въведе в огромната дневна, покани я да седне и той седна срещу нея.
-  Ще пиеш ли нещо?
-  Не. Благодаря!...Всъщност бих изпила една чаша вода- допълни
Анджелика.
Майкъл й се усмихна:
-  Разбира се.
Наблюдаваше как тя си налива и отпива от водата и не спираше да се пита
какво щеше да си говори с нея?!
Анджелика каза:
-  Красив апартамент.
-  О, благодаря! Не прекарвам много време тук, но го ползам, когато имам работа в града.
И отново настъпи тишина. Майкъл се чувстваше неловко и попита:
-  Анджелика, аз не разбрах ти с какво се занимаваш?
-  Фотограф съм.
Анджелика видя как на лицето на Майкъл се изписа искрено разочарование и
продължи:
-  О, не! Аз се занимавам само и единствено с художествена фотография.
Нямам нищо общо с онези, които трупат състояния на гърба на популярните
хора като теб.
Майкъл се усмихна:
-  Вероятно не съм справедлив, слагайки всички под един знаменател, но щом
чуя думата „ фотограф” и през съзнанието ми протичат заслепяващи
светкавици, нагло преследващи ме на всяка крачка папараци, дебнещи
сензация в това, че съм отишъл да пазарувам. Извинявай, ако съм те засегнал
с реакцията си!
-  Аз мога да те разбера. Мисля, че е недостойно от тяхна страна, но
погледнато от друг ъгъл те ти правят и реклама. Не си ли съгласен?
-  Не, нямам нужда от такава реклама. Целият ми живот преминава в това да
съм обграден от стени и високи огради, от бодигардове...Нямам нужда от
това.
Анджелика не се предаваше, Майкъл също. Водиха дълъг спор, в който всеки
имаше своето право. Той се възхищаваше на смелостта й да му се
противопостави, а тя си казваше, че за нищо на света не би искала неговия
живот.
Майкъл изпадна в бурен смях, когато тя каза:
-  Та, аз съм фотограф. С това се занимавам. Благодаря, че попита!
-  Извинявай! Наистина не говорихме за твоята работа. Разкажи ми!
Тя се усмихна и една трапчинка се появи на дясната й буза.
-  Обсебена съм от лицата на хората. Дали съм портретист? Не бих казала, но
обичам да се вглеждам в очите на онези, които снимам, в бръчките белязали
лицата им. Стремя се с работата си да открия човека, който стои зад лицето и
чрез фотографията да предам емоциите и чувствата, които го владеят.
Майкъл попита:
-  Успяваш ли?
-  Трудно е, но понякога успявам. Не искам да ти звучи като реклама, но съм
печелила доста награди и то в доста престижни конкурси. Обичам работата
си...Майкъл, искам да ти призная нещо.
Той вдигна въпросително вежди.
-  Снимала съм хиляди лица, но от вчера твоите очи ме преследват
непрекъснато. Изгарям от желание да те снимам, Майкъл! Не съм срещала
по- изразителни от твоите очи и това не е комплимент, а самата истина.
Майкъл беше изненадан от нейната откровеност и понечи да й благодари,
но тя продължи:
-  Разбира се виждала съм много твои снимки и съм отчитала силата на очите
ти, но сега заставайки пред теб...Нямам думи...Знаеш ли какво можеш да
правиш с погледа си?
-  Какво?
-  Всичко.
Майкъл се питаше дали тя флиртува, но осъзнаваше, че е напълно откровена
с него и не позира. Беше се научил да разпознава сервилното поведение и
фалша много отдавна. Усмихна се на отговора й:
-  Бих искал да мога да правя всичко.
-  Не го осъзнаваш навярно, но повярвай в думите ми.
За да отклони разговора от себе си, той попита:
-  Къде си родена Анджелика? В Лос Анджелис?
-  Не, в Маями.
-  О, Маями...А защо се премести тук? Маями е красиво място.
-  Избягах от алигаторите.
Той отново се разсмя и в този миг осъзна, че не би могъл да бъде с нея тази
нощ. Тя не бе само красива. Анджелика беше умна, интелигентна и забавна.
В никакъв случай не бе момиче, което би позволило и заслужава някой да се
възползва от нея.
А тя продължи:
-  Но сериозно- учих тук фотография и се влюбих в Лос Анджелис. Тук създадох връзки свързани с работата си и останах. Това е.
-  Сама ли живееш? - попита Майкъл.
-  Да.
-  А семейството ти?
-  Те са в Маями. Много ми липсват, но за съжаление мога да ги виждам рядко.
Майкъл видя как някаква сянка мина през погледа и й как тя сякаш се
натъжи от нещо. Вероятно наистина семейството й много й липсваше. За да я
измъкне от мястото, на което беше попаднала, той попита:
-  Би ли искала да поръчам вечерята?
-  Да.
-  А имаш ли предпочитания за храната?
-  Не, аз не съм претенциозна. Най- често се храня с полуфабрикати. Не съм много добра готвачка – усмихна се тя.
-  ОК. Тогава ми позволи да избера храна, която няма да има нищо общо с
полуфабрикатите.
Той се замисли и попита:
-  Обичаш ли индийска кухня?
-  Да. Харесвам я.
Той вдигна телефона и поръча и докато поръчваше я попита:
-  Пикантно или не?
-  Да. Пикантно.
-  Сигурна?
-  Да - усмихна му се тя.
След това те излязоха на терасата. От там се откриваше прекрасна гледка
към града и тя подпряла лакти на перилата с нескрита наслада се загледа в премигащите му като звезди светлини. Имаше нещо магнетично и вълшебно в тях. Нещо, което я оставяше безмълвна.
Майкъл я наблюдаваше с възхищение. Тя бе толкова красива на фона на
големия град. Изглеждаше толкова искрена в любовта си към Лос Анджелис.
Сякаш усещаше пълната й отдаденост. Той я попита:
-  Анджелика, защо обичаш толкова много този град?
Тя го погледна с блеснали очи и каза:
- Не мога да ти отговоря. И аз не знам. Това е като във всяко влюбване. Идва
без да знеш как и защо и те опиянява със силата си. Сърцето ми подскача
всеки път когато си идвам тук и видя тези светлини.
Майкъл се усмихна на сравнението й. Тя наистина изглеждаше влюбена.
Вечерята пристигна и докато им сервираха той продължи да наблюдава
Анджелика, която все още стоеше права запленена от гледката. Когато тя
седна той каза:
-  Може би е така защото му принадлежиш. Един ангел в града на ангелите.
Тя мило се усмихна и нищо не отговори. В този момент осъзнаваше, че цял
ден не бе слагала никаква храна в устата си. Толкова много се бе вълнувала от предстоящата среща с Майкъл, че през ума й не бе минавала никаква мисъл
освен съвсем нормалните за една жена мисли- какво да облече, как да
направи косата си... Сега вълнението й си бе отишло. С него се чувстваше
превъзходно. Понякога той я притесняваше с погледа си, защото успяваше да
разчете посланията му, колкото и бързо той да ги скриваше. И не  спираше да
се учудва как бе възможно да го почувства толкова близък за толкова кратко
време.
Започнаха да се хранят и изведнъж тя спря. Сълзи замъглиха очите й и
потекоха неконтролируемо по лицето й. Майкъл я погледна с недоумение:
-  Добре ли си?
Тя не отговори, а вдигна чашата с вода и започна да отпива на големи глътки.
-  Анджелика? Добре ли си?
Тя едва успя да му каже:
-  Гори като в Ада!!!- и продължи да отпива от водата изтривайки сълзите си.
Той първоначално се усмихна, а след това се разсмя:
- Извинявай! Но аз те попитах и ти каза, че обичаш пикантно.
- Обичам , но това е...
-  Това е традиционно приготвена индийска храна...Ще се обадя да ти донесат
друго.
-  Не, недей. Искам това. Дяволски вкусно е, но е и дяволски люто.
-  Не е нужно да го ядеш така, Анджелика.
-  Не, ще претръпна. Просто не очаквах.
Той пак се разсмя, а тя го попита:
-  И твоето ли е така люто?
Майкъл поклати утвърдително глава:
-  Искаш ли да опиташ?
И без тя да очаква той поднесе вилица пред устата й. Тя понечи да каже
нещо, но след това пое поднесената й внимателно храна. Той я наблюдаваше
усмихнат и тя пак видя онези пламъчета в очите му. Бързо сведе поглед
смутено, защото не можеше да им устои.
По време на вечерята говориха предимно за храна и за предпочитанията си.
Майкъл й разказваше за режима си на хранене и затова колко добре се чувства
откакто е вегитарианец. Каза, че си позволява само пиле и риба и е луд по
KFC. Анджелика видя, че той бе угасил пламъчетата в очите си, но
разбираше, че го прави против волята си. От това тя се чувстваше поласкана,
но и много смутена. Питаше се защо? Сега при възможността да бъде близо
до него разбра онова, което винаги й бе убягвало- неговата магия. Той нищо
особено не правеше, а я караше да се чувства незаменима. Гледаше
красивите му ръце и  у нея се пораждаше желание да ги докосне, да я
докоснат...Продължаваше да не разбира от какво естество беше интереса му
към нея? Може би беше някаква прищявка, но тя определено харесваше да
бъде в компанията му.
Майкъл бе започнал да се впечатлява много от Анджелика. Тя бе находка. От
разговора им разбираше, че тя никога не се бе интересувала от него или
музиката му. Той обичаше да се среща с момичета, които не скачах на врата
му, плачейки. Там нямаше тръпка. А Анджелика въпреки респекта, който той
усещаше, че изпитва към него, успяваше да бъде себе си и да не играе
игрички, които го уморяваха. Тя беше натурална. И Майкъл не можеше да
откъсне очи от нея и осъзнаваше колко нечестно е да се появява точно сега в
дните му.
След като приключиха с вечерята те отново седнаха вътре и Майкъл й
заразказва за Африка. В един момент той се прозя и Анджелика погледна
часовника си. Беше почти 1 часа. Времето с него бе изминало токова бързо и
неусетно. Тя каза:
-  Аз трябва да тръгвам, Майкъл. Утре имам доста работа, а и ти предполагам.
Майкъл не спори с нея. И, въпреки че онова ръмжащо зверче в него
изгаряше от желание тя да остане при него през нощта, той го прогони.
Майкъл си взе душ и когато легна установи, че не може да спре а мисли за
Анджелика. Какво се случваше? Усещаше желанието си да я види отново, да
чуе пак смеха й, да разговаря с нея... Усмихна се, когато си спомни как
реагира на пикантната индийска храна. Питаше се непрекъснато как и защо
тя така бързо завладя мислите му. Беше все още почти непозната за него, но
той разбираше, че тя е достоен човек. След това мислите му се върнаха към
външността й. Усети огромното сексуално влечение, което изпитва към нея и
въздъхна. Запита се защо трябваше да му се случи точно сега? Наистина я
харесваше и имаше желание да я опознае. Нямаше да успее. След седмица
заминаваше и това го натъжаваше.