След като приключи с ангажиментите си за деня, Майкъл се прибра в хотела и заедно с Кени започнаха да обсъждат промяната, за която Майкъл непрекъснато го молеше.
- Кени, не е нужно, разбираш ли? Аз лично не виждам смисъл от тях. Нека ги свалим от шоуто. Ще стане по- стегнато.
- И не искаш нищо допълнително? – попита Кени.
- Не, не искам. Нека видим как ще е така и ако съм прав ще махнем „Off The Wall”. Не ми е специфично и не знам...
- Добре, Майкъл. Няма проблем. Ще я свалим тази част.
- Майкъл, искам да те питам нещо лично.
- Да? – заинтригувано попита Майкъл.
- Ами... Говори се ... Говори се, че нещо се случва с теб и не си достатъчно концентриран.
Майкъл се учуди:
- Кой говори това?
- Ами не го чувам само от едно място. А и аз имам такова усещане? Има ли нещо, което те притеснява? Питам като приятел. Ако мога бих помогнал с удоволствие.
- Няма нищо, което да ме безпокои. Така ви се струва – отрече бързо Майкъл с тон, който показа, че желае този разговор да приключи.
- Добре, аз ще тръгвам, ако няма нещо друго.
- Не, няма нищо друго. Кажи на Мартин да внимава да няма повече издънки със звука. Не може да продължава повече по този начин.
- Да, ще му предам.
Когато излизаше Кени се размина на вратата с Франк. Той влезе при Майкъл и каза:
- Майки, имаш два избора – да откажеш или да приемеш. Погледни нещата и ми кажи какво мислиш.
- Франк, уморен съм. Кажи с две думи.
- Ами става дума за реклама на някаква игра.
- Игра? За?
- Електронна. Не си обвързан по никакъв начин с фирмата производител и не се налага да я правиш, ако не желаеш.
- Твоя съвет? – попита Майкъл.
- Малко е хлъзгаво, но печалбата е добра и гарантирана и ги печелиш като спонсори.
- Кое е хлъзгавото?
- Обвързват те с тях като рекламно лице за 5 години – отговори му Франк.
- Това не е ли съвсем логично като изискване?
- Не съвсем, защото има вариант да я направиш един път, да ти се плати и да приключиш, но ги губиш като спонсори. Винаги се притеснявам от дългосрочните ангажименти, които понякога са и заробващи. Виж, намери време и прочети офертата.
- Остави я някъде – посочи Майкъл към масата.
Франк остави папката и се вгледа в Майкъл. Изглеждаше му много разсеян.
- Майкъл, как си, приятелю?
- Какво ви става на всички? – възмутено реагира Майкъл на въпроса. – Добре съм. Уморен съм. Това ли е всичко?
- Да. Тръгвам. Почивай си.
След като остана най- после сам, Майкъл си взе душ и се отпусна на спалнята. Даваше си сметка, че вече нещата излизат извън контрола му и липсата на Анджелика започва да влияе на настроението и работата му. Отчайващо се нуждаеше от нея и понеже знаеше, че може само да чува гласа й без да може да я вижда и докосва се чувстваше много напрегнат и нетипично за него изнервен. Взе телефона и набра номера на стаята на Карън. Тя не вдигаше и това го раздразни още повече. Свърза се с телохранителите си.
- Марко, моля те би ли проверил къде е г-жа Фей и ако успееш да я откриеш й предай, че искам да говоря с нея веднага.
Майкъл отново се замисли за поведението си. Не мислеше, че турнето върви зле или че той не дава максималното от себе си, за да бъде шоуто на необходимата висота, но знаеше, че се намира в много необичайна ситуация. Никога в живота не му се беше налагало да лавира между две жени и се чувстваше объркан. За него Деби беше невероятно ценен и важен човек. Познаваше я от много отдавна и факта, че тя пожела да го дари с дете, го караше да я обича. Мечтата му скоро щеше да стане реалност и той нямаше търпение да поеме в ръцете си мъничкото създание, което сякаш беше чакал цял живот. Но Майкъл имаше и още една мечта - да открие любовта, да бъде обичан и да дарява любов. Той мислеше, че с Анджелика това му се случва. Дълбоко в себе си усещаше, че тя отговаря на всичките му копнежи и блянове. В нея намираше и онази спираща дъха му женственост и онази палавост, която я караше да се
държи като малко непослушно момиченце. Виждаше как тя го допълва и как понякога сякаш продължава неговите мисли. Знаеше, че ако има възможност да прекарва повече време с нея ще открие още много за характера й. Искаше да е до него, за да продължава да я опознава, да научи всичко за миналото й, нейните мечти и желания.
На врата се почука и Майкъл стана, за да отвори. Беше Карън, която след като поздрави го погледна въпросително:
- С какво бих могла да ти помогна, Майкъл?
- Търкъл, съжалявам, че прекъсвам почивката ти , но няма с кого друг да говоря по този въпрос... Спомняш ли си за онзи разговор между нас, когато откри онези белези?
- Да.
- Бих искал да ми помогнеш.
- Разбира се. С каквото мога, ще ти помогна - съгласи се тя.
- Предполагам, че ще можеш, но най- напред е необходимо да ти разкажа
малко и за момичето.
Майкъл не навлезе в подробности за отношенията си с Анджелика. По- скоро я описа как изглежда, спомена за някои аспекти от характера й и сподели, че връзката им е от скоро.
- Искам да я изненадам с подарък - каза той. - Не бих искал все още да я притеснявам с нещо скъпо - има време и затова, но сега желая да ме посъветваш, дали е подходящо да й подаря бельо?
Карън се вгледа в него и попита:
- Защо точно бельо, Майкъл?
- Не знам - усмихна се той, а съзнанието му рисуваше картина на сексапилното тяло на Анджелика.
Карън също се усмихна:
- Всъщност, може би те разбирам. Ако си влюбен е напълно логично желанието ти за точно такъв подарък. Защо не й подариш нещо малко по- различно? Една малка, ефирна нощничка, която също може да направи жената много секси и предизвикателна?
- Нощница? - замисли се Майкъл - Да, би могло... Карън, би ли дошла с мен за да ми помогнеш да изберем? Бих могъл да поръчам, но искам лично да я видя и докосна?
- Да, разбира се, че ще дойда. Радвам се, че ще мога да ти помогна и че ми се доверяваш. Благодаря ти!
- За нищо, мила. Ти си ми приятел и знам, че мога да ти вярвам.
Майкъл се обади, за да поръча да организират за него и Карън съвсем дискретно посещение в най- подходящият за целта магазин. Самият той се чувстваше неудобно, че ще бъде на такова място, но присъствието на Карън го успокояваше.
След като вече бяха в колата, тя го попита:
- Майкъл, а тя защо не пътува с теб?
- Защото има работа в L.A., защото ... знаеш за Деби... Търкъл, наистина е много сложно и самият аз не знам какво ще се случвазанапред. Единственото нещо, за което съм напълно сигурен, че искам да бъда с нея. Това чувство ти е познато, нали? - и Майкъл я погледна с огромните си топли очи, които блестяха окъпани в любов.
- Да, познато ми е отлично. Жалко, че не си успял да я срещнеш преди няколко месеца. Разбирам, че сега ще е много сложно.
- Мисля, че няма нищо, което любовта да не може да преодолее и вярвам, че всичко ще се нареди както трябва.
Точно в този момент колата спря и след малко те вече бяха в магазина. Майкъл се почувства още по- неудобно вътре и се остави изцяло на преценката на Карън, която умело отхвърляше или одобряваше предложенията на персонала. Но очите на Майкъл непрекъснато се спираха върху една нощничка, която тя отминаваше. Карън се спираше на много по- шармантни модели. Онази, от която Майкъл беше привлечен според него бе много подходяща за Анджелика. Тя беше бяла, прозрачна, разкроена с тънки презрамки между които блестеше златиста нишка. На бюста беше решена изцяло в дантела и в нея също бе вплетена съвсем дискретно същата нишка.
- Търкъл? - тихо я извика Майкъл.
Тя вдигна очи от модела, който разглеждаше и го погледна въпросително.
- Тук се чувствам много неудобно и некомфортно и ще излизам. Мисля, че намерих това,което искам.
- Коя е?
- Точно зад мен - бялата и прозрачна - отново тихо каза той.
- Тя е... Съвсем обикновена е, Майкъл.
- Възможно е, но искам нея. Вземи я. ОК?
Карън се съгласи и Майкъл се запъти към изхода, но тя го спря:
- Майкъл, а размера?
- Търкъл... нямам идея. Тя е... Амиии...
Карън се усмихна на затруднението му, което беше така типично за мъжете:
- Сравни я с някоя жена, която и двамата познаваме. Лиса?
- О, не... Тя е... малко по- висока е.
- Майкъл за нощница не ми е нужна височина - продължаваше да се усмихва Карън.
- Наистина ме затрудняваш... ОК... Може би като телосложение прилича на Сам.
- На Саманта?
- Да - потвърди той.
- О!!! Вече наистина искам да я видя.
- Помогнах ли ти?
- Определено.
- Тогава излизам, докато някой не ме е издебнал сред тези пухчета и дантели. Ще бъде повод за много весели коментари - разсмя се той.
Карън се разсмя заедно с него и каза:
- Хайде, излизай. Аз ще поразгледам още малко и ще я взема.
Майкъл кимна утвърдително, излезе от магазина и се шмугна бързо в колата. Там се почувства защитен и усмихнато си отдъхна. Карън дойде след малко и каза:
- Всичко е готово.
- Благодаря ти, мила!
- Майкъл, това беше удоволствие и знаеш ли избора ти вероятно е най- правилният, защото ти най- добре познаваш партньорката си.
Той се почувства много странно, когато Карън нарече Анджелика негова партньорка, но осъзна, че вече е време и той да я приеме за такава. Обичаше я, беше неспасяемо влюбен в нея и много искаше да не спира да й доставя радост. Нямаше търпение да се прибере в хотела, за да й се обади. Не я беше чувал вече втори ден и се питаше как е. Когато говориха последният път тя му беше казала, че няма да има за няколко дни, защото работата й изисква да излезе извън града. Каза, че има много приятна оферта от едно списание и ще я комбинира с другата си работа, по която почти беше готова. Майкъл усещаше с колко любов говори тя за работата си и разбираше, че е успяла да намери призванието си. Не искаше да я отделя от тази й обич, защото знаеше какво е да си погълнат от това, което вършиш и този труд да те дарява с непрекъснати положителни емоции. Тя много му липсваше, непрекъснато се връщаше в спомените си към времето, което му подари и понякога едва удържаше неутолимия си копнеж по нея.
Карън го наблюдаваше скрито и си мислеше, че Майкъл е много красив когато е влюбен. Той не само грееше, той сякаш летеше. Всяка дума, която бе изговорил, когато й разказваше за това момиче беше пропита с такава нежност, загриженост и любов, че за миг Карън й бе завидяла. Начина, по който я описваше беше сякаш описва най- прекрасната картина на този свят. Думите му бяха красиви и тя се бе омаяла от тях. Знаеше, че Майкъл заслужава такава силна обич и се радваше за него от цялото си сърце.
- Майкъл, как се казва тя? – попита Карън.
Той не я чу и тя го остави да витае в света, който му носеше усмивката, която в момента озаряваше лицето му.
Докато Майкъл избираше подарък за Анджелика, тя се беше прибрала у дома и точно излизаше от банята, когато телефона й позвъни. Обаждаше й се нейна приятелка, която я канеше да вечерят навън. Анджелика за кратко се поколеба дали да не откаже, защото беше изморена от 5 часовото шофиране, но понеже не я беше виждала отдавана, се съгласи да излезе.
Вечерята им протичаше много приятно и спокойно. Кортни й разказваше за новата си връзка. Тя беше адвокат и скоро бе започнала да работи в много добра и известна адвокатска кантора и там се срещнала с настоящият си приятел. Анджелика я слушаше и много искаше да сподели за своята любов, но не можеше и това я караше да се чувства объркана и малко тъжна. Майкъл беше толкова красиво събитие в живота й, а на нея й се налагаше да го крие от най- скъпите си хора. Тя отлично разбираше, че не би могла да говори за него, защото носеше риск и не толкова за нея, а за него. Беше приела ролята си и щеше да я играе според настоящия сценарий, независимо дали й харесваше или не да се спотайва и крие.
- Анджи, а ти как си? – попита Кортни.
- Добре съм. Работя. Скоро се върнах от Европа. Бях Испания на гости.
- О, завиждам ти! Никога не съм била в Европа. Сигурно е хубаво.
- Да, хубаво е – каза Анджелика и мислите й я отведоха на един остров. – Различно, но много хубаво.
- А има ли някой около теб след Грег, мила?
Анджелика се усмихна и каза:
- Не, няма. Така ми е добре. Без друго съм много заета с работата си.
- Анджи! Не бива така. Искаш ли да излезеш някой ден с нас? Имам много симпатични колеги, утвърдени професионалисти и с добри имена в обществото.
Анджелика сякаш усети ръцете на Майкъл да се плъзгат по извивките на тялото й и отговори:
- Благодаря ти, но засега така наистина се чувствам добре. Трябва ми още малко време...Знаеш как свършиха нещата с Грег и имам нужда да се погрижа сама за себе си.
- Не, не бива да си сама, мила! Хайде, ела с нас някой ден... Просто за забавление.
- Добре. Някой ден ще излезем, но не и в следващите няколко седмици, защото съм затрупана с работа – измъкна се Анджелика.
Тя отлично познаваше вкусовете на приятелката си и те бяха много различни от нейните. Кортни бе дисциплинирана и стриктна и за нея развлечението се състоеше в това да посети най- новият и шикозен клуб в L.A. и след като изпие две питиета, да се прибере у дома. За нея стила, класата и лустрото бяха много важни. Противно на нея Анджелика беше малко разпиляна, много романтична, обичаше непредвиденото и можеше да се забавлява до зори около огъня на плажа или да кара сърф до пълно изтощение. Неща, които Кортни никога не би направила. Много я обичаше, защото тя беше страхотна приятелка, но не можеха да се забавляват заедно. Сякаш детето в Кортни беше напълно изчезнало и според Анджелика тя живееше живот изпълнен само със стремеж да печели.
Когато излязоха от ресторанта Анджелика отказа да вземе такси. Вечерта беше прекрасна и тя искаше да походи малко преди да се прибере, за да й се наслади. Кортни й се извини, че няма да може да сподели разходката с нея и те се разделиха, обещавайки си скоро да се видят отново.
Анджелика вървеше запленена от красивата и спокойна нощ, когато някой силно и грубо я блъсна в една от стените на сградата покрай, която се движеше и рязко дръпна дамската й чанта. Анджелика дори не беше имала сили да извика, защото си беше ударила силно рамото и за миг болката я бе оставила безмълвна. Видя как тичащото момче се скри в една от близките улици и потъна в нощта. В този миг тя сякаш беше спряла да мисли и не знаеше какво да прави. Рамото я болеше много, но обидата беше изключително по- силна. Тя седна на бордюра продължавайки да гледа в посоката, в която изчезна момчето. Сега не знаеше как ще се прибере. Започна да си припомня какво имаше в чантата си и с облекчение установи, че не беше носила никакви кредитни карти или документи, но миг след това изтръпна. Талисмана й! Подареното от загиналият й брат в Афганистан сребърно ангелче беше там. Тя с болка си спомни усмивката на брат й, когато й го подаряваше и уверението му, че то е много специално и ще я пази и бди над нея, дори когато го няма. Анджелика му беше обещала, че никога няма да се разделя с него и вярата й че то по някакъв начин е нещото, което я свързваше с брат й я накара да се разплаче. Беше сложила длани върху лицето си, когато усети как пред нея спира кола. Чу мъжки глас да я пита: „Госпожице, има ли някакъв проблем?” , но тя нямаше сили да погледне.
- Разкарай се! – извика тя.
- Приближете се до колата! – чу строго да й се заповядва тя.
Анджелика повдигна глава и виждайки полицейската кола с неохота стана.
- Добър вечер! – каза полицаят. – Документите, ако обичате.
- Добър вечер – отговори Анджелика и избърса сълзите си. – Нямам документи в себе си. Току – що ме обраха.
- Къде? Кога?
- Тук на улицата.
- И там бяха документите ви?
- Не, но ме обраха току- що – повтори тя.
Полицая поиска описанието на крадеца и се свърза по станцията, за да съобщи за кражбата. След това каза:
- Ще трябва да дойдете с нас до полицейския участък.
Анджелика го гледаше с недоумение, докато той слизаше от колата и й отваряше задната врата.
- Вие се шегувате!? – изумена каза тя.
- Влезте в колата, ако обичате.
Взлизайки тя продължаваше да бъде в пълно вцепенение от онова, което й се случваше в последните минути. После отново си спомни за откраднатия й талисман. Преди време го носеше на верижка на врата си, но когато веднъж верижката й се скъса тя се уплаши, че ще го загуби и връщайки го в кутийката му, започна да го носи в дамските си чанти. Не знаеше от къде го беше купил брат й, но тя никога през живота си повече не видя подобен на него. Обичаше подаръка и след гибелта му имаше чувството, че чрез това ангелче Енрике я пази. Беше й го подарил няколко месеца преди да замине за Афганистан и тя мислеше, че той е искал да остави за нея нещо, което винаги да й да напомня за него. Очите на Анджелика отново се напълниха със сълзи, защото в този миг брат й й липсваше много и болката
по Енрике я раздираше.
След като се прибра от полицейският участък, Анджелика отново си взе душ. Чувстваше се зле и имаше нужда да си легне и да заспи. На телефонния й секретар имаше само 2 съобщения и тя реши да ги прослуша. Едното беше от Кенет, който й казваше, че няма да може отиде на работа, защото е настинал и е с много висока температура. Другото бе от Майкъл. Тя беше жадувала да чуе гласа му, но само съобщението не й стигаше. Майкъл, сякаш предварително усетил, че тя ще има нужда да го чуе й беше оставил телефона си в хотела, казвайки да му се обади, защото много му липсва. Анджелика набра номера и след като я свързаха със стаята му, нетърпеливо зачака той да вдигне.
- Ало? - каза със сънен глас Майкъл.
- Майкъл, здравей!
- Анджи! Миличка, здравей! Радвам се да те чуя!
- И аз се радвам. Как си, слънчо?
- Добре. Уморен, но добре. А ти как си? Как мина работата ти извън града?
- О, чудесно! - каза тя. - Всичко мина както трябва.
- Кога се върна? - попита той?
- Преди няколко часа.
- Анджи, звучиш ми... Уморена ли си?
- Да, много съм изморена. На връщане шофирах в ужасен трафик 5 часа.
- Мила, защо не си почиваш тогава? - възмути се Майкъл.
- След малко. Имах нужда да те чуя.
Гласа на Анджелика беше някак минорен, но понеже тя каза, че е уморена, Майкъл отдаде спада в настроението й именно на изтощението й.
- Майкъл, току- що ми се случи нещо много неприятно - продължи тя.
- Какво ти се е случило? Ти добре ли си? - разтревожено попита той.
- Обраха ме, Майкъл. Да, добре съм.
- Как така? Къде, Анджи?
Анджелика му разказа набързо за случилото се и каза:
- На мен нищо ми няма, но ми е много мъчно за талисмана ми. Беше много важен за мен.
- О, мила, ще поръчам да ти изработят точно същия - опита се да я успокои Майкъл.
- Ти не разбираш. Не е важна самата фигура, а това, че е подарък от брат ми. Тя беше връзката ми с него, Майкъл.
- Е, Анджи, не ставай бебе! Не може една сребърна фигурка да бъде връзката ти с някого? Когато имаш нужда му от него му позвъни. Това е връзка. Поне някаква.
Анджелика въздъхна и болката отново се върна с огромна сила.
- Не мога да му се обадя. Там, където е той няма телефони.
- Защо? Да не би да е на Южния полюс? - Разсмя се той. - Винаги има начини, ако човек има желание, скъпа.
Тя чуваше смеха му и понеже усети как болката я задушава, а очите й се пълнят със сълзи, без да каже нищо затвори телефона. Знаеше, че Майкъл не знае нищо за Енрике и не искаше да го товари с мъката си. Скоро щеше да се оправи, но сега нямаше сили да говори с него за брат си. Телефонът иззвъня и тя знаейки, че е Майкъл не вдигаше. Секретарят се включи и Майкъл каза:
- Анджи? Какво стана? Връзката прекъсна... Анджи?... Анджи, вдигни!... Анджелика?! Вдигни телефона, скъпа, моля те!
Връзката прекъсна, но след секунди той отново звънеше. Анджелика слушаше гласа му, който я умоляваше да вдигне и се чувстваше още по- зле.
- Анджи, няма да спра да звъня, докато не вдигнеш телефона и не кажеш, че си добре! Ако не го направиш ще изпратя полиция. Наистина ще го направя, Анджи!
Гласът му беше толкова уверен, че тя си представи как за втори път тази вечер се среща с полицията и отхвърляйки всякаква такава вероятност, вдигна телефонната слушалка.
- Майкъл, не мога да говоря сега - каза тя, опитвайки се да овладее гласа си.
- Анджелика, какво става?
- Моля те, наистина не мога да говоря сега!
Майкъл се чувстваше като в капан. Ясно чуваше как гласа на Анджелика трепери. Усещаше как тя се бори със сълзите си и искаше да знае какво се случва. Точно сега той имаше огромна нужда тя да е до него, за да й помогне с каквото може.
- Не, не приемам молбата ти. Кажи ми какво има! Няма да спра да звъня, докато не ми кажеш! - не спираше да настоява той.
- Недей, Майкъл. Не ме карай да изключа телефона.
- Защо, мила? Кажи ми защо? Аз ли те обидих с нещо?
- Не, не си ти - отговори му тя. - Не искам да говоря сега.
- Не. Не съм съгласен и не мога да бъда спокоен, когато звучиш така разстроена.
- Майкъл, лично е и не желая да те занимавам.
- Боже, Анджи! Наистина ли искаш да се чувствам зле?
- Не. Не желая да се чувстваш зле - увери го тя.
- Тогава искам да ми кажеш защо си такава - не спираше да настоява той. - Държа да ми кажеш!
Анджелика въздъхна тежко и каза:
- Брат ми е мъртъв, Майкъл. Убиха го преди 5 години в Афганистан.
На Майкъл му трябваше известно време преди да каже:
- Боже!!! Съжалявам, миличка! Какъв съм глупак! Съжалявам!
- Благодаря ти! Недей, ти не знаеше.
Майкъл се чувстваше като пълен идиот. Тя беше загубила брат си, а той се беше смял.
- Трябваше да се досетя от онова което каза, Анджи. О, не! Аз съм пълен идиот! Аз... Как си, мила? Искаш ли да се обадя на някои места , за се опитаме да открием крадеца? Веднага ще го направя.
- Няма нужда, Майкъл. Той... Те едва ли ще го открият. Аз, дори не успях да го видя, защото толкова ме болеше...
Болеше?! - възкликана Майкъл, прекъсвайки я. - Той направи ли ти нещо, скъпа? Нарани ли те?
- Блъсна ме много грубо и силно в една стена и сега рамото ми е отекло и в синьо- лилави багри.
Майкъл беше вбесен, защото се чувстваше невероятно безпомощен. Разстоянието Сеул - L.A. в този момент му се струваше най- огромната пречка в живота. Той искаше да може да е до Анджелика, за да я прегърне и да се погрижи болките й да си отидат.
- Анджи, това не може да продължава така! Не може!
- Кое? - неразбиращо попита тя.
- Не мога повече да бъда така далече от теб. Искам те до себе си! Трябва да съм до теб, за да ти помагам когато имаш нужда.
- О, слънчице! Точно в този случай едва ли би могъл да направиш много.
- Аз искам да съм до теб сега... Кога ще дойдеш, Анджи? Кога ще те видя пак?
- Не знам - каза Анджелика, а сълзите й се спускаха по лицето й.
Тя също имаше огромна нужда от Майкъл точно сега. Вероятно трябваше да послуша съвета на Бриджит и да остави ангажиментите на Кевин за известно време и да замине. Случките от последните няколко часа я накараха да разбере, че всъщност единственият човек, с когото бе искала да ги сподели бе бил Майкъл. Не беше пожелала да чуе нито семейството си, нито някой от приятелите си. Беше имала нужда да чуе само неговият тих и спокоен глас, за да се почувства отново добре.
- Анджи, много съжалявам за брат ти! За талисмана ти... Аз не знам какво да кажа!?
- Нищо не казвай, миличък. А талисмана... Той сякаш бдеше над мен чрез него. Сигурно ти се струва глупаво, но така го усещах.
- Не. Не ми се струва глупаво. Миличка, разбирам те отлично.
- Той ми го подари малко преди да замине за Афганистан. Бях се прибрала за Деня на благодарността и той... той ми го подари. Майкъл, аз му обещах да го пазя, а ми го откраднаха - каза тя.
- Анджи, ти знаеш, че връзката е в сърцето и мислите, скъпа. Не е в сребърни фигурки или други вещи. Щом продължаваш да го помниш и обичаш, той винаги ще е с теб.
- Да, но...- въздъхна Анджелика.
- Знам, безценна, знам. Но ти не си загубила връзката си с него и никога няма да го направиш.
- Майкъл, обичам те и много ми липсваш!
- О! Мъничката ми, аз те обичам много повече!... Анджи, съжалявам, че пак го казвам, но, моля те, направи всичко, което зависи от теб и ела по- скоро. Само ми се обади и аз ще уредя пътуването ти.
- Майкъл, аз... не знам кога ще успея?! Надявам се да е по- скоро.
- Аз също се надявам. Няма да мога да издържа още дълго без да те видя... Анджи, бих могъл да говоря цяла вечер с теб, но предполагам, че след всички емоции от деня ти си напълно изтощена и имаш нужда от сън. Не искам да отнемам повече от времето ти за почивка и затова ти пожелавам сладки сънища!
- Благодаря ти, слънчице! Сладки сънища и на теб!
- Благодаря! Утре в студиото си ли ще бъдеш? - попита Майкъл.
- Да.
- Добре. Ще ти се обадя там. Лека нощ, прекрасна моя! Обичам те!
- Лека нощ и на теб! Аз те обичам много повече! - каза тя, усмихвайки се, че му открадна репликата.
Майкъл затвори и продължаваше да се чувства напълно безпомощен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар