- Не разбираш, Бридж, загубил съм силите си.
- Не, не разбирам. Не бъди бебе. Можеш. Анджи, кажи му, че е бебе.
- Не, Бридж, не е, но не е лошо да полагаш усилия, за да не се обездвижиш съвсем, Хен.
Той направи недоволна физиономия
- Какво ли очаквам от две жени?
- Да ти помогнат, скъпи. Нищо повече – каза Бриджит и после се обърна към Анджелика. - Миличка, ако искаш иди долу и си сипи вино. Аз идвам след мъничко. Само да помогна на Хенри да легне. Ела, голямо момче!– целуна го тя. – Гордея се с теб днес!
Преди да излезе от стаята Анджелика попита:
- Хен, нали няма да заспиш, за да мога да ти кажа „Довиждане” после?
- Не знам, скъпа. Ще погледам тавана известно време. Омръзна ми да чета „Мечо Пух”
- Не се оплаквай! – нежно го скастри Бриджит – След комоцио е така. Ще изтърпиш още малко.
- Анджи, ще послушам музика и може би ще заспя, - каза Хенри, усмихвайки се - затова ти казвам „Довиждане” сега и ти обещавам, че следващият път, когато се видим няма да съм така безпомощен и ще пия вино с вас.
- Разбирам – каза Анджелика. – До скоро, Хен. Много се радвам, че те видях и оздравявай бързо!
- Старая се – усмихна се той.
Анджелика бавно отпиваше от прекрасното мерло, когато Бриджит влезе при нея.
- Ох, уморена съм – сядайки въздъхна тя. – Е, скъпа, говори! Нямам търпение да чуя за Испания.
Анджелика се се усмихна и започна да й разказва за всички впечатления, но все не стигаше до Сарагоса.
- О, как съжалявам, че не успях да дойда с теб! – възкликна Бриджит. – Но, Анджи, не ми казвай, че не си отишла на концерта на Майкъл?!
Анджелика я погледна, усмихна се и каза:
- Не, Бридж, отидох.
- О, браво, скъпа! Хареса ли ти?
- Да. Въпреки че имах чувството, че тълпата ще ме смаже си струваше. Той е невероятен.
- Нали? Незаменим е, неповторим. Ех, как исках да го видя! Ти видя ли го след това?
Анджелика беше пазила в тайна многобройните обаждания на Майкъл преди да замине за Испания, но сега изпитваше необходимост да сподели.
- Да, Бридж, видях го.
- О! Разказвай! Скъпа, с това трябваше да започнеш. Хайде говори!
Когато свърши разказа си, Бриджит въздъхна и каза:
- Знаех си, че ще полудее по теб. Знаех си! И сега какво? Ти защо си тук, а не с него? По дяволите, Анджи, защо не се бориш за любовта си? Какво ти става?! Как така ще кажеш, че няма да продължавате? Та вие се обичате. От това, което чух просто сте луди един за друг. Ти имаш ли идея как грееш, когато говориш за него и как блестят очите ти? Анджи, момиче, пак ли ще оставиш някоя друга да отнеме любовта ти?
- Но, Бриджит...
- Не. Не искам да чувам „Но”! – прекъсна я тя. – Омръзна ми от твоето „Но”! Грабни го и не го пускай. Щяла да му каже, че не може да се вмъква в отношенията му с някоя, която е просто средство да има дете. Как можеш?
- Не искам по този начин, скъпа. Не мога така. Не искам да се крия, да бъда никоя. Не го заслужавам.
- А не си ли помисляла, че един ден може би ще си „някоя”? Не ти ли е хрумвало, че любовта е най- силното оръжие на този свят?
- Но, ако му омръзна? – попита с тревога Анджелика.
- Ако му омръзнеш…ще му омръзнеш. Защо мислиш за бъдещето? Защо не искаш да си щастлива сега?
- Бридж, той ще се жени за нея. Как бих могла да съм щастлива? Скоро ще имат дете и ще бъдат семейство. Коя ще бъда аз? Любовница?
- Не. Любима. Анджелика, какво искаш ти всъщност?
Анджелика я погледна и в очите й се прочете объркване.
- Как какво? Искам да съм с него, но без да ме боли.
- Тогава бъди с него. За Бога, Анджи той е съкровище. Това е най- прекрасният мъж, който познавам. Аз го обожавам, мила. Той е... ти знаеш. Как можеш да си мислиш доброволно да се откажеш от любовта му? Не го проумявам. Как е възможно да те е молил да заминеш с него и да си отказала?
- Бриджит, аз имам ангажименти тук – защити се Анджелика.
- Ах, забравих колко си отговорна към работата си.
- Разбира се, че съм. Тя ми носи щастие.
- По- голямо от това да си с Майк?
- Не е честно. Не можеш да съпоставяш него с професията ми.
- Мога, защото ти избираш нея пред Майкъл. Недоумявам. Не разбирам. Ти си страхливка, знаеш ли?
- Не съм – обиди се Анджелика.
- О, да, голяма страхливка, която не желае да бъде щастлива и да се бори... Всъщност, дори не се налага да се бориш. Той вече те обича. Ти си спечелила, а искаш да се откажеш. Държа да знаеш, че този път няма да ти позволя да плачеш на рамото ми. Няма!
- Бриджит, ти наистина не разбираш болката, която изпитвам само при мисълта за тази Деби.
- А щастието да си с него? – предизвикателно я погледана Бриджит. – Не, аз няма повече да ти говоря и да ти казвам, че ще сгрешиш. Решавай сама.
Анджелика я погледана и каза:
- Аз вече съм решила. Не е нужно да ми говориш. Знам кое е най- добре и за двамата.
- Анджелика, ако го направиш ще съжаляваш. Много дълго ще съжаляваш. Вероятно цял живот.
- Бриджит, – повиши тон Анджелика – що за връзка ще имам аз? Обясни ми! Със семеен мъж , който съвсем скоро ще стане баща и отгоре на всичко професионално е безкрайно ангажиран. Аз искам нормална връзка, семейство. Какво ще ми предложи той?
- Любов – отговори й Бриджит.
- Или болка? – апострофира я Анджелика.
- Не, не мога повече! – възмутено вдигна ръце Бриджит. – Виж, преди да му разбиеш сърцето, а и своето искам да си спомниш всичко, което си преживяла с него, когато бяхте заедно.
Нещо в стомаха на Анджелика се сви и тя почувства как усещането за стотици пърхащи пеперуди се върна. Спомена за Майкъл я връхлетя неумолимо. Очите му отново я погълнаха, усмивката му изгря, а усещането за дланите и устните му се взриви в нея и тя затвори очи, въздъхвайки. Бриджит видя как тя за миг промени увереното си изражение и продължи:
- Спомни си как те прегръщал и докосвал. Колко е мил и отзивчив. Колко е съпричастен...
- Бриджит, спри, моля те! – прекъсна я Анджелика. – Защо не разбереш, че аз го обичам, но точно заради това не мога да бъда с него. Искам го, непрекъснато го искам. Всяка секунда, всяко вдишване и не мога ли да го имам така ще полудея. Предпочитам да го нямам.
- Знаеш ли, скъпа, предполагам, че без него ще полудееш, защото и двете знаем кого ще отхвърлиш. Наистина ли можеш да се задушаваш от болката да го няма в живота ти? Наистина ли? Можеш ли, момиче?
Анджелика се чувстваше много напрегната, докато провеждаха този разговор. Дълго беше мислила след завръщането си от Сарагоса затова какво решение да вземе, Майкъл й се беше обаждал много пъти и отново дълго бяха говорили. Пак я беше изгарял с нежните си думи, с
приласкаващият си глас, но след разговорите тя се бе чувствала безпомощна. Той никога не беше питал, дали е взела решение. Беше й дал свободата тя да стигне до него и сама да му съобщи за избора си. Те говореха за турнето му, за работата й, за тях, но никога не споменаваха онзи кратък разговор.
Бриджит видя как Анджелика се лута и я прегърна.
- Анджи, миличка, искаш ли един съвет от мен?
- Да. Не... Не знам - напълно объркано й отговори тя.
- Чуй ме, скъпа, намери време, освободи си седмица или две и отиди при него. И, ако след това все още искаш да сложиш край го направи.
- Аз знам какво ще се случи, ако го видя отново, мила. Той ще ме погълне, ще ме завлече и няма да мога да се спася. Няма да искам, няма да мога.
- А сега искаш ли?
- Не – поклати глава Анджелика. – Но трябва.
- Ох, какво сте си причинили за три дни!!! Какво ли не бих дала за такава любов пък ако ще жива да изгоря в нея!
Анджелика се отдръпна от Бриджит и каза:
- Скъпа, вече е късно и аз трябва да тръгвам.
- Добре ли си, мила?
- Да, добре съм.
- Всъщност ние не успяхме да говорим за ангажиментите, които очакваше. Получи ли ги?
Анджелика се усмихна:
- Да, получих ги. Най – важният. И вече работя по него. До седмица ще приключа и след това съм свободна, но предполагам, че ще изникне нещо друго.
- О, не се съмнявам. След успеха на изложбата ти няма как да бъде по друг начин.
Докато я изпращаше Бриджит наблюдаваше красивата си приятелка и искаше да може да й помогне в цялото й лутане. Искаше да беше успяла да я накара да разбере, че Майкъл вероятно е най- хубавото нещо, което й се случва. Виждаше го в очите й, в начина, по който говореше за него, в нежността, с която изговаряше името му и желаеше да я спаси от грешката, която бе решила да направи.
Анджелика отново бе объркана. Бриджит я беше накарала да се чувства безкрайно неуверена в решението си. Колебанието й се засили, когато прослушвайки телефонният си секретар преброи пет обаждания от Майкъл. Осъзна, че беше започнал да й звъни веднага след като се е събудил и до момента, в който е трябвало да излезе. Звучеше й тъжен, звучеше й самотен. Говореше й за шоуто си от предишната вечер, но тя вече се беше научила да познава настроенията му и гласа му й говореше как нещо го измъчва. Последното му съобщение бе колкото мило, толкова и тъжно. Той въздъхваше и казваше: „ Толкова исках да чуя гласа ти преди да изляза! Нужна си ми, принцесо! Толкова е самотно без теб. ”Не беше казал „Дочуване”, а просто беше затворил телефона.
Анджелика седна на люлеещият се стол, а Спарки – прекрасният й лабрадор, който Грег й подари за 25- ят й рожден ден се приближи до нея, постави влажната си муцуна в скута й и тихо изскимтя.
- Какво, бебенцето ми? И ти ли си тъжен? – попита тя, докато нежно го галеше.
Анджелика беше заспала, когато телефонният звън я събуди. На границата между съня и реалността тя чу гласа на Майкъл:
- Анджи, миличка, там ли си? Сигурно спиш. Ще ти се обадя отново, когато вече ще си будна. Трябва да те чуя!
Анджелика вдигна телефона:
- Майкъл, тук съм, слънчо!
- Събудих те, нали? Съжалявам!
- Не, недей. Имах нужда да те чуя.
- И аз, скъпа. Как си?
- Добре. Чух съобщенията ти, но тази вечер бях на гости при Бриджит и Хенри.
- О, как са те? Хенри възстановява ли се?
- Добре са. Хенри вече се движи под строгата опека на Бриджит – усмихна се Анджелика.
- О, тя е голям стимул. Той е щастливец, че я има... Анджи?
- Да, Майкъл?
- Липсваш ми! Толкова ми липсваш, че... – той не продължи, а въздъхна.
- Майкъл, какво има? Случило ли се е нещо?
- Днес бях в една болница. До преди малко... Всичко беше добре – децата се радваха и грееха в усмивки... докато не видях едно момченце. Анджи, той беше на 11 години, а бе в напреднал стадий на левкемия. Лекарите ми казаха, че му остават дни. Исках да помогна, но те ме увериха, че няма никакъв шанс. Беше изяден от болестта... Беше слаб, слаб, без коса, но очите му Анджи...
Тя чу как той тихо изхлипа и как задавен от сълзи му е трудно да продължи да говори. След като се успокои след малко той каза:
- Съжалявам, мила ... Очите му... Те бяха... Боже, какви очи! Огромни и изпълнени с толкова болка и молба. Стоях до леглото му и се чувствах нищожен и малък, по – малък от прашинка. Той страдаше. Целият беше с белези от преливанията, измъчен от химиотерапията, а аз стоях там безпомощен да му помогна поне мъничко и когато го попитах, дали има нещо, което би искал да направя за него, той бавно и с немощен гласец ми каза: „ Би ли направил лунната походка?”
Майкъл отново плачеше, а Анджелика завладяна от емоцията в разказа му, от потрепващият му глас и от човешката трагедия усети как по лицето й също се стичат сълзи.
- Представяш ли си, Анджи?! Той не искаше нищо друго, а само да му потанцувам... Да танцувам!..
Тя избърса сълзите си и не знаеше какво да каже. Беше загубена за думите, но точно в този съкровен миг разбра, че не може и не иска да загуби Майкъл.
- Майкъл, обичам те!
- Аз те обичам много, много повече! Имах нужда да го споделя. Благодаря ти, че ме изслуша!
- Винаги съм тук и винаги ще те слушам. Винаги!
- Благодаря ти, мила! – нежно каза той.
- Майкъл... За онзи разговор...
- Кой разговор? – все още завладян от емоцията, неразбиращо попита той.
- Аз трябваше да реша какво искам – тя замълча, но понеже Майкъл също мълчеше, продължи. – Аз вече реших...Майкъл?
- Да, Анджи, слушам те.
- Мога ли да бъда откровена с теб?
- Разбира се.
- Преди около няколко часа аз си мислех, че ще е по- добре и за мен и за теб, ако спрем до тук. Но сега знам, че не мога.
Той мълча известно време и после я попита:
- Не можеш, но искаш?
- Да, искам.
- Тогава го направи.
- И ти ли искаш да го направя?
- Как можеш да си го помислиш дори?! Не, не искам. Бог ми е свидетел, че не знам как ще продължа без теб, но ако ти го искаш не бива да се спираш заради мен.
- Майкъл, така ме объркваш – каза Анджелика.
- Но защо, мила? Не искам да бъда пречка за щастието ти.
- Ти не разбираш... Когато съм с теб няма по- щастлив човек от мен на тази земя, но...
- Анджи, спри! Не желая да разискваме отново. Просто ми дай отговора си, когато си сигурна в решението си.
- Не мога да живея без теб, Майкъл. Ето ти отговора ми.
- Благодаря ти! – каза тихо той. – Може ли да ти се обадя след малко?
- Майкъл? – изненадано каза Анджелика, но той вече беше затворил телефона.
Майкъл се облегна в креслото и въздъхна. Знаеше, че Анджелика беше взела много трудно решение. Решение, което носеше огромна отговорност и за него. Сега той разбираше, че трябва да направи всичко, на което е способен, за да не я накара да съжалява за избора си. Не можеше да си позволи да я разочарова. Знаеше, че само любовта му няма да бъде достатъчна. Тя беше мила, прекрасна, ранима, бе преживяла много болка в предишната си връзка и той нямаше право и за секунда да си позволи тя да се почувства наранена отново. Майкъл не искаше да вижда никога сълзи от болка в красивите й очи и беше длъжен да й показва непрекъснато, че тя е единствена, обичана и специална. Той отново набра номера й и когато чу сладкият й глас каза:
- Анджи, обичам те!
- И аз те обичам, Майкъл!
- Само това исках да ти кажа. Сега те оставям да спиш. Пак ще ти се обадя. Целувам те!
- Майкъл?
- Да?
- Би ли ми разказал нещо? Искам да те слушам, докато заспивам.
Той се усмихна на милото й желание и попита:
- Какво искаш да ти разкажа?
- Няма значение. Просто искам да чувам гласа ти.
Майкъл се отпусна, лягайки на дивана и започна:
- Имало едно време...
Той си измисляше история в момента и Анджелика първоначално му задаваше въпроси, след това само възклицаваше и после Майкъл чуваше само спокойното й, дълбоко дишане.
- Анджи? - тихо каза той, но тя не му отговори и той прошепна - Сладки сънища, мъничката ми! Обичам те! - и затвори телефона.
Няма коментари:
Публикуване на коментар