Повече от чувство 50

Сутринта Майкъл се събуди от настоятелно чукане по вратата на спалнята. Той стреснато погледна към Анджелика, но тя все още спеше. Не знаеше кой си позволява така нахално да нахълтва в личното му пространство, но предположи, че е важно, затова бързо стана и обличайки халата си, отвори вратата. Пред него стоеше Франк и изглеждаше и ядосан и притеснен.

- Франк, ума ли си си загубил? Не предположи ли, че може да спя? – Попита Майкъл.

- Не ме засяга съня ти – ядосано каза Франк. – Погледни, Майкъл. Как можа за една единствена вечер, за няколко часа да създадеш такава бъркотия?

- Какво е това? – Попита Майкъл, поемайки в ръцете си вестниците, които Франк му подаде.

- Пресата от днес. Оооо... има и видео. Не само снимки. Целият екип за връзки с обществеността е на крак и умува как да те измъкне от кашата. Би ли ми казал какво става?

Майкъл прехвърляше вестниците един след друг и въпреки че нищо не разбираше, снимките му с Анджелика от премиерата и подземния гараж говореха красноречиво за текста. Всички заглавни страници бяха изпъстрени с целувката им. Това означаваше, че до часове пресата в Америка ще се залее с тази информация.

- Франк, не искам Анджелика да вижда нищо от пресата. Чуваш ли?

- И аз как мога да я спра? Да размахам вълшебна пръчица и всички вестници и новинарски емисии да изчезнат? Да изкупя цялата преса в Токио?... Предупредих те, Майкъл! Казах ти, а ти си продължил. Карън ще се окаже права, че това момиче е проблем.

- Не говори за нея така! – Процеди Майкъл през зъби. – Не разрешавам да коментираш връзката ми. Чуваш ли ме, Франк? Забранявам ти!

- Не разбираш, нали? Това ще се отрази на всичко. На имиджа ти, на продажбите, на всичко. А Деби? Забрави ли за Деби? Тя е бременна, Майкъл. А майка ти? Иска ми се да можех да изтрия изминалата вечер.

- Франк, Франк... Спри за малко. Спри. Това засяга мен, а не теб, нали?

- Засяга ме. Защото аз трябва да оправям кашата сега.

- Защо ти? Аз имам екип. Ти си мой мениджър.

- Именно. Както и да е. Не искам да споря с теб. Исках само да ти кажа, че ни чакат тежки дни. И теб и нас.

- Знам, Франк, но... – Майкъл искаше да каже, че е щастлив, но не го напрви.

- Какво „но”, Майкъл? Няма „но”. Живи ще ви изядат.

Майкъл каза на Франк, че Джени е обещала да измисли нещо, за да омекоти ударите, но Франк не вярваше, че нещо може да спре лавината, която се задаваше и щеше да помита всичко съкровено по пътя си.

- Искаш ли съвет от мен? Отпрати я. Нека се прибере в Америка, нека потъне в своя незабележим свят. Скрий я, Майкъл, защото няма да има сила, която да я спаси.

- Не, Франк, няма да го направя. Не мога и не искам. Нужна ми е. А и там ще е по- опасно за нея.


Франк седна и безпомощно се вгледа в Майкъл. Разбираше, че мъжа, който стоеше пред него е диво и неспасяемо влюбен и това го прави нерационален и реши да опита за последен път:

- Това е егоистично, Майк. Много егоистично.

- Да, вероятно си прав, но аз искам тя да е до мен и няма да се лиша от нея, защото медиите ме принуждават да го направя. Аз имам право да съм щастлив. Имам, Франк.

Франк изпита искрено съжаление към Майкъл, защото знаеше как през годините се беше лишавал от всичко в името на кариерата си, заради името си и сега беше принуден да се чувства като пленник на собствения си живот и слава. Не можеше да му помогне, но искаше да го предпази от грешката да се остави чувствата да го заслепяват.

- Чуй ме, момче. Не реагирай така. Помисли над това, което ти казах.

- Не мога. Не. Просто няма да й казваме какво се случва. Ще скрием от нея и когато всичко отшуми ще й е по- лесно да го приеме. Тук ще ми е по- лесно да я опазя. Представи си, че в Америка я открият... Не искам да мисля как би се справила с тези хиени... Не. Тя остава с мен.

- А ти? – Попита Франк.

- Какво аз? Деби не е проблем, а майка ми... Ще трябва да го приеме. Колкото до другите... и пет пари не давам за мнението им.

- Майкъл? – Чу се гласа на Анджелика.

Той погледна към Франк и бързо му подаде всички вестници.

- Да, Анджи, тук съм. – отговори й той и после каза на Франк – Върви, Франк.

В стаята влезе Анджелика и Франк, излизайки видя как очите на Майкъл заблестяха при появата й. Той изпита чувството, че става невидим и ненужен и осъзна, че няма власт над онова, което се случваше безмълвно в стаята и зареждаше въздуха с красиво сливащи се флуиди.

Анджелика проследи излизащият бързо Франк с любопитство и отправи въпросителен поглед към Майкъл, а той се приближи към нея и я целуна:

- Добро утро, принцесо! Как спа?

- Добро утро, слънчо. Спах прекрасно и сънувах много красиви неща. Нищо не помня, но знам, че беше красиво. Бях много щастлива. Много. А сега съм много, много гладна.

Майкъл се усмихна и попита:

- Какво искаш да закусиш?

- За първи път от много време знам точно какво ми се яде. Искам палачинки.

Той се разсмя и я прегърна:

- Прекрасната ми, красива любов... Палачинки значи? Добре. Веднага ще поръчам.

- Майкъл, защо Франк беше тук? Излезе сякаш беше изплашен, че ме вижда. Дори не поздрави... Случило ли се е нещо?

- Не. Нищо. Тръгна защото аз го отпратих. Трябваше да обсъдим някои неща свързани с бизнеса. Скучни неща...

Майкъл се чувстваше много виновен, че е принуден да лъже и искаше да не му се налага да го прави повече, но разбираше, че трябва да изчака за малко нещата да се успокоят, преди Анджелика да види всичко. Може би беше несправедливо да крие от нея, но той искаше да я предпази от непознатата за нея наглост на медиите.

В същото време Анджелика мечтаеше с отворени очи, докато наблюдаваше как Майкъл прави поръчката и как, докато говори й се усмихва с прекрасната си усмивка. Той я караше да се чувства като влюбена хлапачка. Мислите я връщаха непрекъснато към вчерашният ден, който я бе дарил с толкова противоположни емоции и той се връщаше в съзнанието й и тя не успяваше да скрие усмивката си, защото положителните усещания побеждаваха останалите и тя летеше при спомена за думите на Майкъл, който й предлага брак. Някъде дълбоко в себе си тя беше скрила целият страх от света, който щеше да я презре и искаше да се смее и плаче от радост, да прегръща здраво Майкъл и да попива главозамайващият му я аромат и да не го пуска никога. Безумието на любовта й към него я караше да лети високо в простора и да нехае за думи, хора и събития. Тя виждаше само Майкъл и никой друг. Не знаеше къде ще е я отведе този пагубен и див стремеж да обича и да бъде обичана, но искаше това щастие, когато той я поглежда да остане завинаги.

- Майкъл?

- Хммм? – Погледна я той въпросително.

- Обичам те!

Той се приближи към нея все още говорейки по телефона я прегърна и я целуна по челото.

- И аз. Много... Да – ягоди , боровинки и сироп от клен, моля. – после погледна към Анджелика и каза – О, и сметана. Не, нищо друго. Благодаря!

- Г- це Мендес, - каза Майкъл след като затвори, усмихвайки се – защо така ме разсейвате?

- Исках да споделя – оправда се тя, а той се разсмя.

- И не успя да изчакаш да поръчам?

- Не – поклати глава Анджелика. – Извинявай, няма да го правя повече.

- О, прави го! Винаги, когато пожелаеш да споделиш го прави – продължаваше да се смее той – Обичам те, г- це Мендес!

- И аз те обичам. Много те обичам! – Каза тя и гледайки го в очите обви ръце около врата му.

Майкъл се остави на прегръдката й и сподели погледа й. Усмивката изчезна от устните му и той вглеждайки се в лешниковите й очи с малки зелени точици в тях, се замисли какво да направи, за да я предпази от скандала, в който тя беше въвлечена. Знаеше, че медиите ще успеят да разберат много бързо коя е тя и се притесняваше, че ще бъдат много зли и ще повлияят на нейният имидж. Тя не заслужаваше тази съдба и той се чувстваше безкрайно виновен заради, онова което й беше причинил без да иска.

- Майкъл, ще имаш ли репетиция преди концерта? – Попита тя.

- О, да. След около два часа трябва да тръгвам.

Тя се намръщи, но веднага след това се усмихна и каза:

- А аз през това време ще се разходя из града.

- Не, не, – бързо отхвърли идеята й той – ти ще дойдеш с мен.

- Да дойда с теб ли?! И защо?

- Защото не искам и за секунда да те губя от погледа си.

- Много мило, – усмихна се тя – но нерационално. Ти ще работиш и аз не виждам какво бих могла да правя там освен да преча.

Майкъл знаеше, че трябва да направи всичко по силите си, но да не й дава възможност да излиза сама. Навън тя щеше да види днешната преса. Не можеше да поеме риска да гледа тъгата в очите й.

- Доколкото си спомням ти имаш подписан договор с мен и ако не ме лъже паметта досега не си направила нито една снимка.

- Какво?! Ти се шегуваш.

- Не. Искам снимки от репетицията си и от концерта довечера - с заповеднически тон каза той.

Анджелика бавно го освободи от прегръдката си и изненадано продължи да го гледа.

- Ти май не се шегуваш. Добре, ще имаш снимките. Не представлява проблем за мен.

Майкъл видя как тя сякаш се отдалечи от него и се опита да я прегърне отново.

- Недей, Майкъл. Отивам до банята и да се приготвя за работа.

- Анджи, недей! – Помоли я Майкъл.

- Недей ли? Ти искаш нещо от мен, не, нареждаш ми и понеже знам, че си прав, аз трябва да се подготвя. Ще си заредя апаратите. Имам работа, нали?

Тя бързо му обърна гръб и влезе в спалнята. Едва се сдържаше да не се разплаче. Нямаше нищо против да снима – обожаваше да го прави, но начинът, по който Майкъл я застави да изпълни задълженията си я обиди много. Не беше очаквала и за миг той да се държи с нея така студено. Не го разбираше и не го оправдаваше. Можеше просто да й каже, да я помоли да го направи и тя щеше да го разбере, но да й нареди с този маниер беше унизително и обидно.

Майкъл влезе при нея.

- Майкъл, нуждая се да остана за малко сама.

Той нищо не отговори, а се приближи до нея и въпреки тихият й протест я прегърна.

- Погледни ме, скъпа – помоли я той.

Тя отказваше да изпълни неговото желание и продължаваше мълчаливо да се бори, за да се освободи от обятията му.

- Анджи, моля те, погледни ме! Моля те!

Майкъл имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от болка. Знаеше, че с думите си я бе наранил, но знаеше, че тя ще успее да му прости. Той искаше да се увери, че тя е готова да понесе медийната атака преди да я изненада на улицата в непознатия град и далече от него.

Анджелика вкопчи пръсти в раменете му и го погледна. В очите й сякаш проблясваха светкавици и тя каза през зъби:

- Пусни ме! Чуваш ли? Пусни ме!!!

Майлъл я пусна и тя задъхана остана на мястото си.

- Анджи, моля те, не ми се сърди. Моля те! Аз... Трябва да се появиш и да правиш нещо. Вече не мога да оправдая присъствието ти около мен по друг начин. Не искам да те карам да го правиш. Искам сама да управляваш времето си, но след снощи се налага, красавице! Разбираш ли ме?

- Ха! Значи аз просто ще бъда една забежка на големият Майкъл Джаксън с фотографката му. Това ли измислихте?

- Не бъди саркастична. Опитвам се да направя всичко по силите си и екипа ми също, за да се размине бурята, която е увиснала над главите ни.

- Преувеличаваш – възмутено каза тя. – Всъщност, аз те разбирам. Имаш много да губиш. Коя съм аз в цялата тази бъркотия? Едно увлечение, което унищожава имиджа ти на примерен верен съпруг и бъдещ баща.

- Недей, Анджи. Знаеш, че не е така.

- Щом не е така от какво толкова те е страх, Майкъл? Щом ме обичаш и искаш да бъдеш с мен какво е значението какво ще каже целият свят? Този свят ще живее ли вместо теб? Ще свърши ли твоята къртовска работа? Ще сподели ли безсънните ти нощи? Ще се лиши ли заради теб от собственото си щастие? Съмнявам се. Изключително много се раздаваш, скъпи. От кога не си живял само за себе си, Майкъл?

Той я погледна с топлите си кадифени очи и меката им нежност я обля.

- Не е толкова лесно, мила. Аз съм роб на собственото си име. Никога не можеш да го разбереш, защото никога няма да го изпиташ.

- А какво стана със сърцето, Майкъл? Къде е то в това робство?

- Няма го, защото ти ми го взе.

Тези думи оставиха Анджелика за малко безмълвна и в този миг обидата си отиде и тя отново усети колко много обича този мъж, който стоеше пред нея с разпилени и разрошени къдрици. Осъзна, че иска да бъде до него непрекъснато и че той се опитва да запази красотата и дивността на връзката им скрита, защото не искаше тя да бъде омърсена от погледите и думите на никого.

- Защо е толкова трудно да те обича човек?

- Не е трудно. Имам нужда да ме обичаш, защото, ако спреш, аз съм загубен. Ще изпепелиш сърцето и душата ми.

- Не, няма. Защото г – н Джаксън, няма лесно да се освободите от моята обич. Невъзможно е. Сега аз отивам в банята и ще се подготвям за работа.

Майкъл искаше да й каже още нещо, но не го направи и се върна в хола. Малко след това донесоха и закуската. Майкъл знаеше, че няма да успее да се храни, защото не можеше да спре да мисли за всичко, пред което щеше да се изправи още днес. Нервите му бяха опънати до краен предел и той ненавиждаше себе си, че не казва на Анджелика за появата на видеото и снимките им заедно. Телефона позвъни и той с неохота вдигна телефонната слушалка.

- Ало?

- Майкъл? Защо така ме унижаваш? – Гласа на Деби беше студен.

Той разбра, че новината вече е разпространена навсякъде, но попита:

- Деби, здравей. Защо говориш така?

- Не се преструвай, по дяволите, Майкъл! Допуснах много и не казвам нищо, но така да се подиграваш с мен е прекалено. Ти не можеш да ми го причиняваш. Обидно е и ме наранява.

- Деби, не съм искал да ти го причиня. Повярвай ми! И за мен е голямо изпитание.

- Чел ли си нещо от пресата, Майкъл?

- Не. Успях да видя само японските издания.

- Трябва да видиш нашите. Не мога да ти опиша как ме наричат, как наричат теб. За твоята възлюбена все още знаят малко, но скоро ще научат необходимото. Защо ми го причини? – гласа й трепереше – Толкова ли малко означава моето достойнство за теб? Кажи ми?!

- Деби, аз... Съжалявам. Наистина съжалявам. Просто съм много влюбен, Деби.

- Ти да не би да си си загубил ума? Не забравяй, че говориш със съпругата си, по дяволите! Аз не съм ти изповедник. Нося детето ти. Допуснах да бъда отблъсната от собственият си съпруг, но да бъда осмивана пред очите на целият свят е нещо, с което не мога да се справя. Другата болка ми е достатъчна, но ти си егоист и не помисли за никого, нали?

- Деби, аз също съм на прицел. Не го забравяй.

- Ти си жесток и безсърдечен егоист. Това си ти. Егоист. Мислиш, че можеш да правиш каквото си поискаш без да те е грижа колко човека ще нараниш. Как да изляза на улицата сега? Знаеш ли какво е пред дома ми?

- Деби, аз...

- Не ми казвай „Деби”! Не желая да слушам оправданията ти, защото с нищо не можеш да извиниш поведението си. Защо не успя да задържиш нагона си по тази .... – Майкъл усети как тя направи усилие да не я обиди – за малко поне. Толкова ли беше наложително да се натискаш с нея пред камерите на репортерите?

- Тя е...

- Не искам да слушам за нея. Не желая, по дяволите. Не желая да слушам и теб. Излъга ме. Ти си... Няма значение – каза тя и прекъсна връзката.

Майкъл дълго се взира в телефонната слушалка и мислите му се лутаха безпощадно. Може би Деби беше права и той беше егоист. За първи път му се искаше да бъде друг човек и да избяга от името си. Започваше да се колебае, дали не е по- добре да каже на Анджелика, защото нейният буен и огнен темперамент нямаше да му прости лесно премълчаването на истината. Искаше да я предпази, но откриваше, че може би ще й навреди повече, ако я държи в неведение. Тя не беше глуповата и наивна жена и нямаше как да бъде заблудена, че този скандал ще се размине незабелязано.

Той чу шум откъм спалнята и решавайки да бъде откровен извика:

- Анджи, би ли дошла тук?

От другата стая се чу гласа й който му каза да изчака, докато се облече.

- Нали не е спешно? – Попита тя, показвайки се на вратата.

- Не, не е.

Забавянето й му даде време да помисли още малко, дали да й сподели истината. Колкото повече претегляше доводите „за” и „против”, толкова повече се убеждавше, че няма право да крие от нея. Тя щеше да бъде наранена рано или късно, но щом разбереше, че той не й е казал веднага щеше да се разсърди много и да бъде още по – тежък удара за нея.

След около 10 минути Анджелика излезе от спалнята. Майкъл се обърна към нея и се усмихна. Тя изглеждаше като младо момиче в облеклото си състоящо се от дънки и тъмносиня блузка с блестящ надпис върху нея, който гръмко съобщаваше: „Star”. Косата й беше вързана на опашка и къдриците падаха като от водоскок върху раменете й.

- Закуската дойде. Ела да закусиш.

- А ти?

- Не, аз не мога да се храня точно сега.

Анджелика го изгледа подозрително, докато сядаше на масата.

- И ще откажеш тази така калорична, но вкусна храна?

- Да – отговори й той и седна срещу нея.

- Ти губиш – каза тя и отряза част от палачинката си. - Мммм, превъзходна е. Няма ли да размислиш?

Майкъл се усмихна и поклати глава.

- Не съм гладен, мила.

Анджелика се хранеше с нескрито удоволствие, а Майкъл продължаваше да мисли как да омекоти удара, който след малко предстоеше да й нанесе. Тя беше толкова мила и той я обичаше така силно, че не искаше да й се случва нищо, което да я накара да се почуства обидена и наранена. Но сега щеше да се случи и беше неизбежно.

Тя приключи със закуската си, стана и отправяйки се към банята, каза:

- Ще си измия зъбите и тогава ще ми кажеш какво те кара да изглеждаш толкова тъжен.

Майкъл се учуди от думите й, но после осъзна, че вероятно много ясно личи притеснението му и поклати глава в знак на съгласие.

Когато Анджелика се върна, седна на дивана и впи очи в него:

- Е? Слушам те.

Майкъл стана и нервно закрачи из стаята.

- Майкъл? Какво има? – Попита тя.

- Анджи, мислех да не ти го казвам. Дори и сега не съм сигурен, че трябва да го направя... Вече всички медии разпространяват информацията за нас, Анджи.

Тя остана мълчалива и нито едно мускулче не подсказваше за ефекта, който възпроизведоха тези думи на Майкъл върху нея. Анджелика ликуваше. Тя знаеше, че това усещане е грешно, но нищо не успяваше да го спре. През всички тези месеци тя беше била невидима, никоя, не съществуваше и беше скрита. Сега тя имаше лице и в момента не осъзнаваше каква вреда на целият й досегашен живот може да донесе разкриването му. Майкъл я гледаше и видимо очакваше реакцията й.

- Беше ясно, че това ще се случи – каза тя.

- Приемаш го спокойно.

- Да, така е. Спокойна съм. Аз не се срамувам, че те обичам.

Майкъл поклати глава:

- Ти наистина не разбираш. Жалко, че ще се наложи да го направиш. Бих искал да мога да променя този факт и да те опазя.

- От какво, Майкъл?

- Ще разбереш много скоро. И тогава ще искаш да бях могъл да те скрия за по- дълго време от очите на всички. Постъпих неразумно, мила и те моля да ми простиш.

- Майкъл, всичко е наред. Не се тревожи. Опитай се да помислиш за себе си. Аз не съм интересна в случая.

- Ти наистина ли го мислиш?! Колко си наивна! Не осъзнаваш май кой съм всъщност и как всичко от живота ми е на прицел?

- Не ме засяга. Докато си с мен аз няма от какво да се боя. Защото имам всичко, от което се нуждая. Имам теб.

Целият разговор беше изненада за Майкъл. Той бе очаквал тя да се притесни, но Анджелика приемаше новината със завидно спокойствие. Телефонът отново позвъни и прекъсна мислите му.

- Ало? – Каза Майкъл.

Анджелика следеше разговора му и не беше трудно да разбере, че Майкъл говори с майка си. Той изслушваше внимателно какво му казва тя и също предпазливо й отговаряше. Това продължи до един момент, в който той сякаш се изпълни с небивал гняв и в очите му заблестя обида. Гласа му се промени и думите му станаха насечени и категорични.

- Не! Няма да го направя и няма сила, която да ме накара да го сторя! Нещо друго? – Попита той и след отговора от другата страна, каза – Мамо, нечувано е да говориш с мен по този начин! Нима си мислиш, че аз съм глупак и не разбирам защо го правиш? Не, моя личен живот не засяга никого. Само мен...

Той отново замълча и се оттегли в спалнята. Гласа му стигаше приглушен до Анджелика, но тя чуваше всичко и разбираше, че майката на Майкъл е твърдо против тяхната връзка. В един момент той почти крещеше:

- Какво ще направиш!? Аз ти казвам, че тя ще се омъжи за мен рано или късно и дали вие го искате или не... Не ме засяга! Важно е, че аз го искам. Най - после съм истински щастлив. Най - после мисля, че открих жената на живота си. Защо се противопоставяш на избора ми? Обясни ми защо!?

В последвалото мълчание, което продължи доста дълго, Анджелика се питаше до къде ще ги заведе цялото това отношение към тях. Тя знаеше, че стъпва по много тънък лед още в мига, в който осъзна, че е влюбена в Майкъл. А след като разбра, че той ще има дете и ще се жени риска стана двойно по- голям. До нея стигна силният му нервен смях и думите му след това:

- Това е жалко и не желая да го обсъждам. Помисли малко и сама прецени ситуацията. Аз ти казвам, че съм влюбен и обичам. Не се опитвай да ми поставяш бариери, защото знаеш, че ще разбия всичките и ще постигна целта си. Сега трябва да отивам на репетиция. Дочуване.

После Анджелика дочу бързите му стъпки, видя как захвърли телефона върху канапето и приближавайки се към нея взе ръката й, издърпа я, за да се изправи и плътно я притисна в обятията си. Ръката му се обви около кръста й а другата се загуби в катранените й къдрици.

- Имам нужда от теб, любов моя! Повече от всякога си ми необходима.

- Тук съм – повтаряше му тя и се оставяше да бъде почти задушавана в прегръдката му.

Тя усещаше цялата му уязвимост в този момент. Приличаше й на фино стъкло, което всеки момент може да се разпадне на малки кристали. Целият му порив беше израз на силната му нужда да бъде разбран и защититен. Анджелика много добре можеше да се постави на неговото място, защото се беше почувствала по същия начин след разговора с майка си предния ден. Искаше да може да вземе всичката му болка и да го накара пак да се усмихне.

- Защо дойде чак сега, Анджи? Защо? През целия си живот съм пътувал към теб. Защо не те срещнах малко по –рано?

- Но нали ме срещна, слънчо? Това е важното.

- Искам да сме заедно. Само това. Ще можем ли, принцесо?

Тя не можеше да му отговори вече със сигурност, защото не знаеше докога ще издържат на неодобрението на света и близките си. Можеха да застанат срещу тях, но беше ли необходимо да се оправдават заради чувствата си? Трябваше ли да ги крият, да изпитват подозрения, че се случва нещо нередно, когато само усещането за аромата на другия ги караше да забравят за света наоколо?

- Болезнено е да те обичам толкова много, Анджи!

Тя отпусна глава на рамото му и се упои от миризмата на тялото му смесена с уханието на парфюма му. Искаше да каже нещо, но замълча, защото прегръдката му беше така плътна, че тя усещаше сърцебиенето му и не искаше да нарушава с думи съкровеността на този момент, в който почувства Майкъл като част от себе си.

Те пак се загубиха за реалността. Всеки беше с мислите си или ги бяха оставили да изчезнат, за да се насладят на усещането за взаимност.

Телефонът отново позвъни. Анджелика отправи поглед към Майкъл, но той я притисна с дланта си отново към себе си и продължи да я държи в ръцете си.

- Вдигни го, Майкъл. Няма смисъл да се крием от неизбежното.

Майкъл я погледна и освобождавайки я от прегръдката си, взе телефона от канапето. След размяна на поздрави Майкъл й го подаде:

- Бриджит иска да говори с теб.

- Бриджит?! Тя откъде има телефона тук?

Майкъл поклати глава уморено:

- Не знам. Тя винаги намира начин да ме открие. Отдава й се.

Анджелика чу гласа на приятелката си да говори с някого и неволно се усмихна. Точно в този момент осъзна колко много й липсват приятелите й, работата й, Спарки и L.A.

- Здравей, Бридж! Как си, мила?

- О, съкровище! Липсваш ми много. Чуй, Анджи, нямам много време, затова искам накратко да ти кажа да се обадиш в Маями. Майка ти ми позвъни и понеже вече всичко е гръмнало от новината за вас с Майкъл, тя иска да говори спешно с теб. Така че, обади й се! Ти как си?

- Засега съм добре.

- Радвам се. Не обръщай внимание на тези лешояди. Ти и Майкъл сте създадени един за друг и не бива нищо да ви кара да го забравяте. Никави съпруги, деца, майки и бащи. Искам да те нацелувам. Кога се връщаш?

- Предполагам малко преди Коледа.

- С нетърпение ще те чакам да се видим и да си поговорим – Бриджит закратко се загуби, а после каза – Миличка, трябва да затварям. Обичам ви! Целуни Майкъл от мен!

Докато го казваше тя прекъсна връзката и Анджелика отново се усмихна на нейната вечна забързаност и хаотичност. Искаше й се и Майкъл да я беше чул. Бридижит имаше невероятната способност да зарежда всички с оптимизма си.

- Бриджит ти изпраща много поздрави и поръча да те целуна – каза Анджелика и приближавайки се към Майкъл го целуна по бузата.

Той се усмихна и попита:

- Само толкова?

- От Бриджит – толкова – отвърна на усмивката му Анджелика. – Майкъл, моля те, усмихни се. Нищо чак толкова не се е случило. Извинявай, но трябва да говоря с Маями. Бриджит затова ми се обади.

- Няма проблем. Говори, – каза той – а аз ще си взема душ и ще трябва да излизаме за репетицията.

След като Майкъл влезе в банята и Анджелика чу стичащата се водна струя, неуверено набра телефона на родителите ли си. Искаше й се да не успее да се свърже или връзката да се разпадне, но чу плътния глас на баща си и каза:

- Татенце, здравей! Как сте?

- Анджи?! Добре сме. Ти къде си?

- Аз ли?... В Токио съм. В Япония.

Баща й въздъхна тежко и каза:

- Значи е истина. Ти си на онова гнусно видео и на снимките.

- Предполагам, че не си се съмнявал и за миг, че съм аз. Все пак съм ти дъщеря и няма как да ме объркаш.

- Да, но отказвах да повярвам. Какво си мислиш, че правиш, Анджелика? Ти нямаш бъдеще с този човек. Той ще се позабавлява с теб и след като му омръзнеш ще те изхвърли от живота си. Как ще си тогава? Омърсена и подигрна, обидена и поругана... Как не те научих да преценяш хората?!

- Защо мислиш така? Ти не го познаваш.

- Стига ми да знам кой е. Той е разглезена звезда. Ще те има и ще след това ще остави само болка в теб, когато новта играчка му омръзне и я захвърли. А и това, че е женен те прави курва. Аз курва и метреса ли отгледах?

Анджелика мълчеше, а очите й се пълнеха със сълзи.

- Анджелика, това е грях. Ти си грешница. Унищожаваш бъдещето на едно семейство. Показвате пред очите на всички нещо толкова съкровено и чисто по своята същност и го разголвате, правите го да изглежда грозно – продължаваше баща й с ескалиращ гняв. – Аз бях потресен, отвратен и не можех да повярвам, че си способна на такава низост. Не можех, Анджелика. Това не е моята дъщеря! Ти сега си ми чужда.

- Защо, татко? Защото обичам? – С треперещ глас попита тя.

- Защото обричаш себе си и една бременна жена и бъдеща майка на страдание. Кажи ми как живееш с мисълта, че си любовница? Как се примиряваш с това да си ... държанка? Харесва ти това, че е звезда, че сигурно те обсипва с материални неща ли? Това ли те задоволява? Къде е морала ти? Къде християнското в поведението ти?

- Ти не знаеш много неща. Той ще се омъжи за мен – опита се да се защити Анджелика.

- Не ставай смешна. Всеки женен мъж обещава това на любовницата си? Когато един ден оставаш сама на празниците си и получаваш само бързо обаждане по телефона за тях, тогава ще разбереш колко е било глупаво да вярваш на думи като тези? Боли ме за теб и съм изпълнен с погнуса. Онази безсрамна похот, която видях ме накара да... Ти си курва. Това си.

Дишането на Анджелика беше тежко и учестено, главата й се замая и тя едва успяваше да си поеме дъх. Баща й не спираше да я кара да се чувства долна и покварена и безмилостно потъпкваше и отричаше едно от най – красивите неща, които се бяха случвали в живота й до сега. Обиждаше я и тя пожела да прекрати този разговор или по- скоро негов монолог, казвайки:

- Може ли да говорим, когато се върна в Маями за Коледа?

- Не искам да идваш в дома ми на този светъл ден, Анджелика.

- Но, татко... – проплака тя.

- Не. Не желая. Не си добре дошла повече тук.

- Тате!

- Няма да променя мнението си. Отвращаваш ме.

След това Анджелика чу как той прекъсна разговора им, но продължи да впива здраво пръсти в телефонната слушалка и да не усеща как сълзите й се стичат на бързи бисерни капки по красивото й лице. Тя се опитваше да се пребори с обидата и раната, която баща й отвори с неочаквана жестокост. През съзнанието й неволно започнаха да се нижат спомени, в които тя беше в прегръдките му и усещаше как никога през живота си не се беше чувствала по – защитена и сигурна. Баща й я обожаваше и никога не можеше да откаже на нейна молба. Стотици пъти беше спасявала и себе си и братята си от неговия гняв само с усмивката си или с невинното нацупване на устните и трептене на брадичката, предвещаващо сълзи. Тя винаги беше усещала, че отношението му към нея и връзката им е специална и нищо не можеше да я разруши. Сега той сякаш я изтриваше от живота си и тя не можеше да понесе да осъзнава, че той не желае да е част от него.

Анджелика си спомняше колко ревностен католик беше баща й и колко често им беше повтарял, че само вярата е достатъчна на хората да живеят щастливо. Въпреки че той беше преуспял със зъболекарската си клиника никога не бе забравял да спазва правилата, които християнството налагаше и да казва, че именно вярата му е помогнала да успее в чуждата страна. Анджелика не си спомняше да бе посрещала Коледа далеч от дома си. В тези дни у тях сякаш заживяваше вълшебството и всички усещаха как любовта и привързаността се среща, за да заблести в очите им.

Сега баща й не желаеше да я вижда. Тя се чувстваше като бездомница, без корени и не можеше да спре ескалиращата болка, която я караше да не може да спре да плаче.

Не искаше Майкъл да я вижда такава и се опитваше да се пребори със сълзите си и да успее да му се усмихне, когато той влезе при нея. Знаеше, че ако си наложи ще успее да го направи, за да не се налага да го притеснява допълнително.

Тя предпазливо се приближи към прозореца и погледна през завесите навън. Феновете пред хотела бяха много и тя се отказа да го отвори, за да вземе така нужната й глътка чист въздух. Телефона позвъни отново и тя стреснато осъзна, че все още го държи в ръката си. От спалнята се чу гласа на Майкъл и тя разбра, че той вече е излязъл от банята. Бързо изтри мокрото си лице и използвайки това, че той разговаря и няма да може да я види, тя влезе в банята.

Когато видя отражението си в огледалото, Анджелика разбра, че ако не вземе спешни мерки Майкъл непременно ще разбере, че нещо се е случило. Тя наплиска лицето си със студена вода и отново се погледна... Лекият й грим се стичаше по страните й и я правеше да изглежда като тъжен клоун. Тя бързо посегна към лосиона си за сваляне на грима и след като го нанесе върху тампона, енергично започна да премахва следите от лицето си. Мислеше си, че повече не желае да въвлича в мелодрами Майкъл и беше твърдо решена да се справи с удара, който й нанесе баща й, сама. Не беше нужно той да разбира за начина, по който завърши разговорът им и за тежките и погубващи я думи, с които баща й я беше накарал да се чувства мръсница и грешница.

Анджелика чу леко почукване по вратата и се стресна.

- Анджи? Може ли да влезна? – Попита Майкъл.

Тя замълча за кратко и после отговори положително. Той отвори вратата бавно и гледайки я каза:

- Скъпа, има промяна в плановете. Току – що говорих с... Няма значение с кого всъщност, но ще трябва да отида на репетицията за съвсем кратко, за да проверя, дали всичко е ок и веднага след това отивам на спешна среща с хората си от прес – екипа ми. Ще трябва да изслушам всички техни предложения по създалата се ситуация... Ненавиждам да го правя, защото съм творец и не ми е присъщо да се занимавам с тези неща, но се налага. Казвам ти всичко това, защото не мисля, че е нужно да идваш с мен. Ако искаш, ела, но на стадиона няма да съм за повече от час. Кажи, дали искаш да дойдеш, защото... Анджи, добре ли си? Много си бледа. Случило ли се е нещо?

- Майкъл, какво ще стане с нас? – Изненадващо го попита тя.

- Не искам никога да ми задаваш този въпрос! Аз те обичам, ти ме обичаш... Обичаш ли ме?

Той я погледна, очаквайки отговора й и тя, приближавайки се към него взе ръката му в своята и каза:

- Повече, отколкото думите могат да го опишат.

- Тогава нищо останало няма да ни попречи. Ти го каза. Не помниш ли? И, ако трябва да отговоря на въпроса ти ние ще остареем заедно и някой ден след много, много години ще седим под лъчите на слънцето и около нас ще тичат внуците ни, а ние ще се смеем на невинните им детски игри. Това ще се случи с нас.

Той се усмихваше, докато рисуваше изпълнената с топлина и взаимност картина на бъдещето и после прегърна Анджелика и я целуна по челото.

- Е, кажи ми, дали ще идваш с мен на репетицията?

- Не. Мисля, че няма смисъл. Ще остана тук. Изведнъж ми се прииска да си почина малко.

- Ти наистина не изглеждаш съвсем добре, мила. Сигурна ли си, че всичко е наред? – Попита Майкъл с тревога в гласа си.

- Мисля, че всичко, което се се случва ми се отразява и аз искам или не го изживявам, дори без да знам. Ще се оправя, Майкъл. Не се притеснявай за мен.

- А за кого друг? Искаш ли да извикам лекар, за да те прегледа? Наистина си пребледняла. Няма да съм спокоен, ако те оставя така.

Майкъл се вглеждаше загрижено в Анджелика, а тя се опитваше да избягва погледа му защото, ако срещнеше очите му беше сигурна, че отново ще се разплаче. Тя много искаше да сподели с него, но думите на баща й бяха жестоки и тя предпочиташе никой и никога да не узнава за тях. Не можеше все още да осъзнае, че обидите бяха изречени от собственият й баща. Същият този, който я притискаше плътно към себе си и я даряваше с най – безпрекословната обич на този свят. Онзи, който винаги и с цената на всичко беше заставал и зад най – лудешките й решения. Тя никога не можеше да забрави как майка й беше изпадала в ужас всеки път, когато Анджелика грабваше сърфа си и тръгваше с приятелите си в търсене на пенливи вълни по света. Тогава баща й винаги заставше пред нея, хващаше я за раменете и казваше: „Елвира, остави ангелчето ни да се забавлява.” След това прегръщаше Анджелика и казваше: „ Ще ми донесеш ли най – красивата раковина?” Анджелика не знаеше колко раковини му беше подарила, но знаеше, че той пазеше всички до една и когато негови приятели дойдеха на гости той им разказваше за тях и за местата, от които тя ги бе донесла.

- Анджи, ще се обадя – чу уверения глас на Майкъл тя.

- Не, недей. Добре съм.

Майкъл я погледна неуверено:

- Сигурна ли си?

- Да. Ти излизай, а аз ще легна и ще поспя още малко. Нищо ми няма. Просто снощи ме умори – каза тя и се усмихна.

Майкъл й отправи един от неговите многозначителни погледи и също се усмихна.

- Оплакваш ли се? – Попита той.

- Не, само обяснявам защо изглеждам уморена.

- Не ми изглеждаш уморена, Анджи. Там е проблема. Изглеждаш ми... ОК, няма да споря с теб, но когато се върна и пак си такава ще се наложи да те види лекар.

- Добре – отказа се да спори с него тя.

- Аз ще тръгвам вече, защото е време, а ти поспи и ако си гладна, знаеш какво да правиш, нали?

- Да – разсмя се тя. – Да ям.

- Точно така. Аз тръгвам. Не знам кога ще се върна, но предполагам, че в ранния следобед ще съм тук. Сигурна ли си, че няма да излизаш?

Тя поклати глава в знак на съгласие, а той я прегърна и каза:

- Нямам търпение да свърши първата част от турнето ми. Тогава ще имам много повече време за теб.

- Обещаваш ли? – Попита тя.

- О, да. Обещавам.

Той я целуна нежно за довиждане, пожела й сладки сънища и излезе.

Анджелика дълго гледа след затворената врата и след това се върна в спалнята. Не знаеше, дали ще може да заспи, но силно се надяваше да успее, защото само съня щеше да прогни кънтящите в съзнанието й тежки думи на баща й.