Повече от чувство 54

Анджелика спеше, когато Майкъл се събуди и разбра, че вече се намират в тунела Сейкан. Светлините пробягваха бързо и той се запита на колко метра под земята са и колко тонове вода лежат над тях разбивайки ледените си води в стените на тунела. За миг се почувства като в капан и погледна към Анджелика, която беше сложила глава на рамото му, а с едната си ръка го прегръщаше през гърдите. По гърба й играеха отраженията на лампите в тунела и я превръщаха в мистична и причудлива картина на красотата. Той целуна рамото й, а после затвори очи. Имаше нужда да помисли и необходимост да сложи ред на хаоса, в който мислите му препускаха. Знаеше, че няма да има проблеми при пристигането и настаняването им. Знаеше, че всичко ще бъде изпълнено по начина, по който го е поръчал, но все пак сякаш стомаха му се свиваше пред неизвестното. Анджелика заслужаваше да я обгърне с цялата грижа, на която беше способен и да не й позволи и за миг да мисли за дома си и за онова, което й се бе случило. Майкъл искаше да превърне следващите дни на усамотението им в най – прекрасното преживяване, което тя бе имала в живота си. Разбираше, че задачата, която си поставяше бе трудна, но той й беше обещал и щеше да се постарае.

Майкъл изведнъж се досети за Деби. Не я беше чувал от онзи ден, в който тя му затвори телефона. Не бе имал нужда да го прави и сега осъзна, че беше нетипично за него да постъпва така с хората, които обича и го обичат. Трябваше да й се обади веднага щом пристигнат, защото имаше нужда да я чуе и да разбере как се чувства. Тя навлизаше в последният етап от бременността си и при тази мисъл той се усмихна и го обзе едно много силно и все още неосъзнато чувство на гордост, смесено с истинско щастие. Ако всичко вървеше по план след по – малко от два месеца той щеше да стане баща за първи път в живота си. Вече беше сигурно, че пола на детето е мъжки и той се замисли как ще се справя с толкова щастие, което беше дошло най – сетне в живота му? Искаше денят на раждането да настъпи колкото може по – бързо, за да може да прегърне сина си и да вдиша аромата на чистата му, деликатна и нежна бебешка кожа. Майкъл отново се усмихна широко и се остави на прекрасната мисъл, която скоро щеше да го накара да се чувства напълно завършен като личност и мъж. Нямаше какво повече да иска от съдбата. В обятията си държеше жената на живота си, скоро щеше да види продължението си в лицето на едно малко и нежно създание, имаше толкова много любов и красота в живота му, че той забравяше за всички лоши и негативни мисли и не спираше да се усмихва. Искаше възможно най – скоро да се ожени за Анджелика и да я държи завинаги близо до сърцето си, в топлината на прегръдката си.

Анджелика се раздвижи, след това бавно отвори очи и погледна към него с премрежен поглед.

- Още ли пътуваме, Майкъл? – попита тя.

- Да, миличка.

Тя сложи глава на гърдите му, целуна го и нищо не каза. Майкъл чу как дишането й пак стана по – дълбоко и се усмихна. Анджелика беше заспала отново.

Шумът от ритмично движещият се влак и нейното равномерно дишане го успокоиха и той започна да се унася в дрямка, в която мечтите се сблъскваха с реалността и правеха всичко да изглежда лесно и постижимо.



Анджелика се събуди със сълзи на очите и видя как Майкъл е надвесен над лицето й и в погледа му прочете много нежност.

- Беше само сън, мила. Само сън – каза той.

Тя седна и силно го прегърна, дишайки учестено все още под влияние на съня си. Спомена за него изплува и тя въздъхна тежко и се опита да прогони болката, която започна да се разстила бързо по цялото й тяло.

- Сънувах брат си, Майкъл – каза тя в прегръдката му. – Беше толкова реален. Така истински. Затичах се към него и го прегърнах. Казах му, че много го обичам и ми липсва, а той се отдръпна от мен, погледна ме и каза, че трябва да си отива. После го виждах не много далече от мен. Опитвах се да го догоня, но не можех. Тичах, а сякаш оставах на едно място. Той се обърна и извика: „ До кога ще те чакам, Анджи? Хайде, не се бави, чака ни дълъг път.” Изглеждаше припрян и ядосан, а аз тичах, но не помръдвах. И тогава той започна да изчезва от погледа ми. Аз виках името му, но той сякаш не ме чуваше. После се обърна за последен път и каза сякаш бе до мен: „ Ще те чакам на нашето място.” Аз плачех и го молех да спре, но той изчезна и се появи майка ми, която ме хвана за ръката, казвайки, че аз съм виновна, че той си е отишъл. После се събудих. Майкъл, той много ми липсва!

Майкъл я прегърна още по – силно и се опита да намери подходящите думи, за да я успокои, но не успя и затова само галеше косите и гърба й.

- Съжалявам, не исках да те будя! – извини се тя.

- Не говори така. Недей. Само се успокой.

- Не мога, Майкъл. Не мога! Искам брат си! Искам да говоря с него. Искам да... Той ме разбираше толкова добре. Сякаш той ми беше близнак, а не Раул.

Майкъл продължаваше да не знае какво да каже. Думите му в такива случаи се изплъзваха и той знаеше, че няма как да помогне, а искаше да има силата да го направи. Смъртта и болката по загубения човек не беше нещо, с което той можеше да се пребори. Молеше се само спомена за брат й да не е така болезнен за нея и да не я кара да се чувства дълго така загубена и предадена от живота.

- Прегърни ме по – силно, Майкъл! – Помоли го тя.

Точно в този момент те излязоха от тунела и вече бяха на остров Хокайдо. Майкъл присви очи пред ярката светлина, която се вряза в движещият се бързо влак и след като свикна с нея видя как всичко около тях е потънало в искряща белота и от небето се сипят малки снежинки, които започнаха да полепват по прозореца и да надничат през него.

- О, сняг! – Възкликна изведнъж Анджелика. – Майкъл! Сняг! Вали сняг!

Тя се освободи от прегръдката му, обви част от завивката около тялото си и седна върху коленете си. Сега тя наистина изглеждаше като малко дете. Снега я заслепяваше с белотата си и тя присвивайки очи се наслаждаваше на цялата откриваща се пред очите й пелена от чистота и изумено наблюдаваше полета на снежинките, които бавно танцуваха пред погледа й. Тя се обърна усмихната към Майкъл и каза:

- Толкова рядко съм виждала сняг. Не съм посрещала Коледа сред сняг. В Маями е винаги е топло. Майкъл, виж колко е красиво! Искам да изляза и да докосна снега... Дали този прозорец може да се отваря?

Тя се изправи върху коленете си и заоглежда как би могла да отвори прозореца. След краткия оглед разбра, че няма начин и отново седна.

- Жалко. Не може – каза тя разочаровано.

Майкъл се усмихна и я прегърна през кръста, а тя се облегна на гърдите му.

- Имаме 3 дни, за да се насладим на зимата и снега, миличка – каза успокояващо той.

- Да, знам, но е толкова изкушаващо.

Тя извърна глава към лицето му и попита:

- Сега вече ще ми кажеш ли къде сме?

Той се усмихна и поклати глава.

- Майкъл! Не е честно. До кога ще ме държиш в неизвестност?

- Няма да е още дълго, предполагам. Мисля, че скоро ще пристигнем, а после наистина не знам колко дълго ще пътуваме до мястото където ще отседнем.

Тя нищо не му отговори и пак се загледа в снега. Спомена за съня й започна бавно да избледнява и въпреки че липсата, която изпита по Енрике, оставаше, тя не беше така болезнена. Радваше се, че Майкъл бе бил до нея, за да я направи малко по – поносима.

Снегът не спираше да вали и двамата се оставиха в плен на пейзажа, който преминаваше пред погледите им. В далечината се виждаха хълмовете на планините, които бяха нахлупили пухкави бели шапки, а долу в низините дърветата облечени с бялата си дреха леко им помахваха за поздрав. Небето сипеше своята ледена красота на малки късчета и те се въртяха бавно и плавно падаха по земята, за да я дарят с пелена от хрупкава заскреженост, която на места беше подемана от немирен вятър, който си играеше с нея и я превръщаше в прах и след това налудувал се я отвяваше на високи преспи. След това ги погалваше леко и се втурваше да палува другаде.

Анджелика и Майкъл бяха спели да мислят. Просто се бяха превърнали в една застинала статуя на прегърнал жена, мъж и с погледи впити в пробягващата гледка пред тях немееха пред необятността й и красотата й.

На вратата се почука:

- Г – н Джаксън? – чу се гласа на Дан.

- Да, Дан? –отговори Майкъл.

- Добро утро. Искам да ви кажа, че след по – малко от час ще пристигнем. Желаете ли закуска?

Майкъл погледна Анджелика и я попита:

- Анджи, желаем ли закуска?

- Не знам. Ти гладен ли си?

- Добро утро, Дан. В колко ще пристигнем? Имам предвид там, където ще отседнем окончателно... Дан, извинявай, че не отварям врата, но все още сме в леглото.

- О! – каза Дан - Няма проблем. Мисля, че за около час, може би час и малко ще сме пристигнали. Зависи от времето и пътя.

Той отново погледна въпросително Анджелика:

- Кажи, миличка? Искаш ли да закусиш? Както чу Дан ще пристигнем след около 3 – 4 часа. Решавай, дали ще издържиш до обяд без храна?

- Не знам, Майкъл. Мисля, че ще издържа. Ти не си ли гладен?

- Не. Не съм. Дан, няма да закусваме. Предупреди, че ще обядваме, когато се настаним.

- Разбира се, г – н Джаксън, както желаете. Ще ви предупредя, когато пристигнем.

Докато Майкъл разговаряше с Дан, Анджелика се беше изправила и търсеше нещо в багажа си. Тя отправи поглед изпълнен с разочарование към Майкъл и каза:

- Имам нужда от душ.

Той се усмихна и вдигна безпомощно рамене.

- И аз, но ще трябва да изчакаме.

- Да, знам – отговори му тя и вземайки хавлията си влезе в тоалетната.

Когато излезе Майкъл вече беше облечен и стоеше замислен.

- Какво? – попита тя.

- Нищо. Мислех си, че не е зле да закусим.

- Добре – съгласи се тя. - Не съм много гладна, но ще хапна нещо.

След малко същият служител, който ги обслужваше и на вечеря им сервира апетитно ухаеща закуска.






Прясно изпечените топли хлебчета подразниха рецепторите им и те осъзнаха, че са били гладни. Малко след като свършиха със закуската си се появи и Дан, който каза, че до минути ще са на гарата и че ще ги предупреди кога могат да слизат.



Влака намали своя ход и те навлязоха в гарата на Сапоро. Майкъл осъзна, че информацията вече е стигнала до тук и видя как на перона, на който влака спираше се е събрала тълпа от негови почитатели. Помисли си, че няма да се придвижат лесно сред тях и отново ще трябва да си проправят път между протягащи се ръце, светкавици на фотоапарати и викове.

Дан дойде и каза, че е говорил да останат във вагона, докато той не бъде закаран до глух коловоз и от там да могат веднага да се качат на чакащата ги кола. Част от охраната на Майкъл, заедно с готвача бяха пътували със самолет и вече очакваха появяването му в Сапоро.

- Майкъл, как издържаш всичко това? – попита го Анджелика, докато сплиташе косата си.

- Кое?

- Целия този интерес, истерични фенове, журналисти...?

- Не знам. Вероятно съм свикнал – каза той и се приближи към нея. – Обичам, когато си облечена в бяло. Като снежинка си.

Тя се усмихна широко, а той гледаше как белите панталони следват красиво изваяните й като на газела бедра, как бялата й блузка обгръща тънката й талия, а след това погледът му се спираше на гърдите й и той забавяше дъха си. Майкъл посегна към нея, а Анджелика го остави да вплете пръсти в косите й и да погали тила й. После той ги раздвижи и разтваряйки ги като ветрило, разхлаби дебелата й плитка и малко след това красивите й абаносови къдрици паднаха свободно по раменете и гърба й.

- Така е по – добре – каза той, докато подреждаше косата й.

- Майкъл! До сега я сплитах – възмути се Анджелика.

- Знам, но не ме попита как ми харесва повече.

- Трябваше ли? – изненада се тя.

- Разбира се. Винаги.

- Добре. Ще го имам предвид – усмихна се тя.

- Нали не се сърдиш? Шегувам се. Ако я искаш сплетена ще ти я сплета отново.

- Ти?!

- Да. Аз мога.

Анджелика се разсмя и прегърна Майкъл през кръста. Той беше направил толкова мила и искрена физиономия, че тя изпита силна нужда да го целуне. След като го направи тя се отдръпна и все още усмихвайки се каза:

- Можеш?! Ти? Не вярвам.

Майкъл не й отговори и тя видя познатите пламъчета в очите му, които я накараха да сведе поглед, неиздържайки на мощната им изгаряща вътрешностите й, сила. Лицето му се приближи до нейното и той прошепна в ухото й:

- Казвал ли съм ти скоро колко много те обичам?

- Не – тихо му отговори тя.

- Обичам те, колкото обичам живота. Нужна си ми като въздуха, слънцето и водата. Ти си едно от най – хубавите неща, които са ми се случвали в живота. Не мога да си представя как съм дишал без теб.

Майкъл шептеше нежните думи и Анджелика сякаш летеше в ясни простори, а крилете на споделената любов я водеха към непознати висини. Издигаха я и тя се чувстваше нереално и неземно. Искаше да може да остане дълго в любимата прегръдка и да споделя нейната топлина, желаеше да чува тихият глас, който я караше да се разтваря като красиво цвете докоснато от утринната роса и ласкавите лъчи на слънцето. Майкъл рисуваше красиви слънчеви петна по душата й които изведнъж се сливаха и образуваха едно избухващо в светлина огнено кълбо, което я заливаше с лекуващата си топлина.

- Г – н Джаксън, ако сте готови можем да излизаме – чу се гласа на телохранителят откъм външната страна на вратата на купето им.

Майкъл целуна нежно устните на Анджелика и каза:

- Да, готови сме.

- Остани още малко така – прошепна Анджелика и го заключи по – силно в прегръдката им.

Майкъл прокара длан по гърба й и без да казва нищо изпълни молбата й. Тя го караше да се чувства много по- различно от всяка друга жена, която беше обичал и държал в обятията си. Анджелика извикваше у него неподозирани чувства, усещания и желания. Имаше моменти, в които искаше само да я гледа и дори да не я докосва, страхувайки се, че ако дланите му се допрат до съвършенството й тя ще изчезне като мираж сред пустинята. Друг път лудото и необуздано желание по нея го караше да не може да се насити на нейната сексапилност, събуждаща у него най – диви страсти. Понякога не успяваше да спира да се изумява от мисленето й, което много често без тя да знае се сливаше с неговите виждания за живота и света и той откриваше как тя се превръща в негов добър събеседник и приятел. И двамата бяха хора на изкуството и душите, сърцата и умовете им се опияняваха от красотата на малките неща, които съзираха навсякъде. Тя се вглеждаше в детайлите и успяваше да ги улови с обектива си. Той се вглеждаше в тях и ги превръщаше в красиво извиращ ручей от звуци, които се преплитаха един в друг и създаваха мелодия.

- Добре – каза той. – Трябва да тръгваме, мъничка, защото ако не го направим скоро ще сме обсадени от тълпата.

- Мммм, толкова ми е хубаво така!

- Хайде, мила – помоли я той.

- Защо винаги нещо прекъсва най – приятните мигове? – попита тя и го освободи от прегръдката си.

- Ще имаме много по – приятни. Обещавам ти – увери я Майкъл и й подаде якето й.

Тя започна да го облича и в същото време видя през прозореца как една черен миниван премина и спря съвсем близо до вагона. От нея слязоха двама мъже от охраната на Майкъл и се запътиха към коловоза.

- Готова ли си? – попита Майкъл, докато тя се оглеждаше в огледалото.

- Да. Нямам търпение да разбера къде ме водиш.