Повече от чувство 42

- Деби, ще се омъжиш ли за мен? – каза Майкъл, докато тя четеше едно списание.
- Какво? – попита тя и вдигна очи от четивото си.
- Ще се омъжиш ли за мен? – повтори Майкъл.
Тя се вгледа в него и осъзнавайки, че той не се шегува, отговори:
- От къде дойде това, Майкъл?
- Ще го направиш ли? – продължаваше да пита той без да се интересува от нейните въпроси.
- Майкъл, ти не ме обичаш. Какво е това, по дяволите?
- Трябва ли да ти разяснявам ситуацията или ти сама ще си направиш изводите? Трябва да го направя, защото в противен случай ще си навлека само неприятности. Не говоря за медите. Тях вече съм ги преглътнал по един или друг начин. Говоря за семейството ми. Майка ми държи на този брак.
- Не разбирам - ти или майка ти ще встъпва в брак?
- Деби! Ще го направиш ли?
Тя все още не разбираше повода за това предложение. Нямаше нещо или почти нямаше, което не би искала да направи за него. Обичаше го от толкова много време и обичта й не беше онази егоистичната и обсебващата, а тихата и неизискващата. Майкъл беше станал част от живота й преди много години и тя не можеше да си представи какво е да не го обича. Не беше влюбена в него, не изпитваше непреодолима тръпка. Просто му се възхищаваше, ценеше приятелството му и с нетърпение очакваше многочасовите им разговори по телефона, в които си споделяха какво ли не или просто се смееха или играеха на игри. С него й беше спокойно и тя го чувстваше по- скоро като човек, на който може да се довери без да се замисля за секунда.
Да, понякога си беше мечтала за него и като за мъж, който да прегърне и целуне, с когото да прави любов, но след това бързо беше отхвърляла тези мисли, защото знаеше, че не могат да се превърнат в реалност.
Нещата между тях двамата бяха станали различни, когато той й се обади и почти плачейки й сподели, че Лиса категорично е отказала да има деца от него. Егото му беше смазано и той се опитваше да се бори с любовта, която изпитваше към Лиса и обидата, че тя не желаеше да изпълни мечтата му и да му дари деца. Деби беше почувствала колко силно е желанието му и съвсем неволно беше казала, че ако съпругата му не иска, тя би могла да да направи това за него. Майкъл се беше хванал за думите й и не ги беше забравил никога.
Сега, когато детето му растеше в нея тя се чувстваше щастлива, че ще успее да му даде онова, за което той толкова много бленуваше. Беше й казвал, че само така ще почувства живота си завършен и само по този начин съществуването му ще придобие смисъл.
Деби го погледна в очите и не видя нищо. Договорът продължаваше.
- Да, Майкъл, ще се омъжа за теб – каза тя и се усмихна.
Майкъл също се усмихна:
- Благодаря ти, Деби! Ти си истински приятел.
Въпреки, че не очакваше от него любовни излияния или порив на нежност, Деби почувства как нещо в сърцето леко я прободе. В този миг започна да осъзнава, че всъщност вероятно е малко влюбена в мъжа срещу нея, който откакто бе дошла в Австралия беше или тъжен или ядосан.
Майкъл се почувства зле след този разговор. Не беше предполагал, че ще му се наложи да плаща такава цена за изконното си право да има наследници и да се радва на смеха на собственото си дете.
Последните дни минаваха като в сън за него и той не можеше да спре режещата го болка по Анджелика. Той имаше чувството, че никога повече няма да може да се усмихне или зарадва на нещо. Тя му липсваше с всяко вдишване и издишване. Очите му я търсеха, а тялото му се бореше с необходимостта да я прегърне и да почуства топлината й да се слива с неговата. За кратко беше отхвърлял вероятността тя да е отново с Грег, но бързо осъзнаваше, че се самозалъгва в желанието си да подреди нещата в своя полза.
След погрома, който беше извършил в хотелската стая в Банкок се беше обадила майка му. Слухът за поведението му беше плъзнал мълниеносно и тя разтревожено се бе интересувала какво е предизвикало това така нетипично за характера и възпитанието му държание. Майкъл не беше успял да й обясни нищо, а просто беше отприщил събраната болка от всички събития през последните дни и дълго беше повтарял, плачейки:
- Защо на мен се случва това, мамо? Защо на мен?
Малко по- късно той излезе, за да изпълни всички свои ангажименти и успя да уреди церемонията по подписването на брака си с Деби. Посети няколко магазина за бижута и дискретно поръча брачните им пръстени.

По- късно вечерта след концерта му на скромна церемония в хотелският апартамент, далече от пищността Майкъл и Деби си казаха „Да” и си обещаха, че ще си принадлежат, докато „смъртта ги раздели”. Майкъл през цялото време се бе опитвал да се измъкне от усещането, че прави нещо грешно. Деби изглеждаше добре и щастлива по своему в непретенциозната си черна рокля. След кратко празненство, на което присъстващите им пожелаха щастие те останаха сами.
Деби седна на дивана и каза, че я боли кръста, а Майкъл попита, дали би могъл да й помогне с нещо.
- Не, скъпи, но все пак ти благодаря, че попита – отговори му тя.
Майкъл искаше да излезе. Имаше нужда да подиша чист въздух. Той повика охраната си и помоли да разберат, дали хотела разполага с тераса на покрива. Скоро Бари се появи и му отговори утвърдително.
Ноща властваше над Сидни и града се простираше пред него премигвайки му с безбройните си светлини, които му напомняха непрекъснато за Анджелика. Той искаше тя да е тук до него и с нежното си присъствие да му вдъхва спокойствие и комфорт. Щеше да й покаже красивата Луна, да й каже колко много и безгранично я обича и щеше да й подари спомена за всички тези примамливи светлини. Но я имаше само в мислите му.
Майкъл се чувстваше много напрегнат и нищо не успяваше да го измъкне от състоянието на безпомощност. Искаше му се да бе могъл да промени нещата. Да ги беше забавил и да не му се налагаше да ги върши без желание и по принуда. Той отдавна беше наясно, че ще трябва да сключи брак с Деби и беше знаел, че няма как да промени този факт. Вероятно щеше да се чувства много по- добре и дори щастлив, ако в живота му не се беше появила Анджелика и ако той не усещаше, че не може да не мисли за нея всяка секунда. Опитваше се да не става подвластен на силните чувства, които изпитваше към нея, но осъзнаваше, че е невъзможно. Той беше гневен и объркан. Искаше да може поне да я чуе, за да я попита защо го беше наранила по този начин и защо го беше накарала да се влюби в нея така зашеметяващо? Защо беше оставила огнените си отпечатъци по тялото му и си беше тръгнала, оставяйки го да агонизира в необходимостта да я докосва и да се слива с нея до безпаметност. Майкъл изгаряше от нуждата си тя да е до него и сякаш умираше разкъсван от болката да осъзнава, че вероятно никога повече няма да успее да усети вкуса й и ще се чувства като лунатик, търсещ близостта й само, когато си представи как тя му се усмихва и на дясната й страна се появява онзи сладка малка трапчинка.
Майкъл бързо отвори вратата на апартамента и погледът му потърси Деби. Не я видя и се отправи с бързи крачки към спалнята. Изражението му издаваше някаква луда решителност и той изглеждаше някъде далече от собствената си същност.
Майкъл откри Деби да спи и започна да се съблича. Когато остана само по боксерки той легна до нея и се прилепи плътно до гърба й.
- Деби? – прошепна той в ухото й.
Деби се раздвижи усетила присъствието му и дланите му, които я бяха обгърнали и изненадано се извърна към него.
- Майкъл?! Какво ...
Тя не успя да довърши, защото Майкъл постави устните си върху нейните и започна да я целува. Първоначалната й изненада бързо премина и тя се остави на удоволствието, което изпита от това да усеща близостта на тялото му до своето и дланта му, която се плъзгаше покоряващо и я караше в нея да се събуждат позабравените желания, заради съпътстващите я по времето на бременността й неразположения.
Майкъл целуваше и галеше Деби и искаше да намери в нея Анджелика поне за секунда. Не успяваше. Аромата беше друг, устните го докосваха по различен начин, тялото не се движеше в перфектен синхрон с неговото и до слуха му достигаха съвсем различни звуци. Дланта, която го милваше не беше, онази, която го караше да забравя за целият свят наоколо. Той искаше да стане и да избяга, но разбираше, че вече е много късно и се опитваше да спре да търси загубеният си Рай. Трябваше да се примири отново със съдбата си и да се опита да заглуши ридаещата си душа, която молеше за спасение от прокобата на самотата.
Деби искаше да бъде достойна за Майкъл. Искаше да му даде радост и да задоволи всяко негово желание. Когато усети той да се слива с нея, тя тихо простена и потръпна от усещането да го поема в себе си и от леко захапващите врата й негови зъби. Той не говореше и Деби само чуваше хриптящото му дишане и забързаните му тласъци, които опитно я караха да усеща как всичко в нея започва да се концентрира само на едно място. Тя искаше да го целува, но заради позата нямаше достъп до устните му и се извърна към него, но той отново заби зъби в тила й и тя изпъшка и ръката й стисна неговата.
Майкъл усети и чу как Деби свърши и продължи забързаният си ритъм в търсене на своята еякулация, която все още не идваше. Той беше затворил очи и се опитваше да не мисли и да се остави само на това да усеща обгръщащата го топлината на Деби. За кратко успяваше, но след това нейна въздишка или движение го връщаха към реалността и той не успяваше да намери края на глупавото си решение да прави секс, за да се спаси от настанилата се трайно в него болка.
Майкъл почувства как влажността на Деби изчезва и попита:
- Деби, наранявам ли те?
Тя леко се извърна и той изтръпна. Деби плачеше.
- Боже, Деби, добре ли си? – каза уплашено Майкъл. – Моля те, говори ми? Какво ти е?
Тя се опита да каже нещо, но не успя и стана, обличайки свалената преди малко от Майкъл нощница.
- Деби, говори ми! – помоли я той.
Тя се извърна към него и тихо каза:
- Недей, Майкъл. Това беше глупаво решение.
- Ела тук, моля те ... – протегна ръка към нея той - Не разбирам.
Майкъл много добре осъзнаваше причината за сълзите й и това го караше да се чувства още по- виновен и гневен на себе си. Не беше искал да я наранява, но точно сега си даде сметка, че не бе помислил и за миг за нейните чувства. Сякаш тя се беше превърнала в средство, чрез което той се бе опитал да заглуши своята собствена безпомощност. Деби не заслужаваше отношението му и той се изправи и я прегърна.
- Не знам защо плачеш, - излъга той – но искам да спреш. Кажи ми, аз ли те нараних по някакъв начин?
- Не, Майкъл. Не си. Вероятно е от бушуващите в мен хормони – излъга и тя. – Съжалявам!
За миг той повярва на думите й, но след това бързо си даде сметка, че тя се опитва да избяга от въпросите му. Не знаеше какво да й каже и само я притискаше в прегръдката си и чакаше да се успокои. Докато нежно галеше косите й, Майкъл си мислеше, че трябва да направи всичко по силите си, но да забрави Анджелика. Нямаше категорична раздяла, но действията й говореха красноречиво, че тя беше взела своето решение. Той отлично разбираше, че тя не заслужава такъв живот, в който ще бъде крита и ще трябва да се промъква през задната врата за щастието си. Анджелика беше горда жена и той знаеше, че само любовта няма да й бъде достатъчна.
Деби го погледна и попита:
- Сърдиш ли ми се?
- Защо? – неразбиращо повдигна вежди той.
- Знаеш защо.
- О, за това ли? Не, не се притеснявай. Всичко е наред – отговори той и отново я прегърна.
- Ако искаш...
- Деби, няма нужда.
Майкъл се запита защо тя се преструва, въпреки че и двамата знаят, че няма нужда да играят? Бяха се излъгали без да си повярват и повече измами не им бяха нужни.
Тя каза:
- Отивам да си взема душ.
Майкъл я проследи с поглед и въпреки че знаеше, че е редно да я последва реши да изчака тя да излезе, за да използва банята сам.
Той отново имаше съпруга. 

                                            _________________________________________

Бяха минали повече от две седмици откакто Анджелика беше в Кения и тя беше зашеметена от това място. Нямаше нещо, с което може да сравни изживяването си тук и тя вече със сигурност можеше да твърди, че е влюбена в Африка и Кения. Сетивата й непрекъснато бяха изненадвани с неописуемо красиви гледки и тя с широко отворени за красотата и неповторимостта им очи се чувстваше благодарна за шанса, който има.
Тя се чувстваше невероятно, откакто беше в Африка. Никога не бе усещала толкова силно единение със земята и природата, както тук. Сега разбираше защо и Майкъл и Грег бяха влюбени в тази част на света. Имаше някаква магия, която властваше с пълна сила тук и Анджелика благоговееше пред нея. Всички багри бяха красота, бяха изумление и тя ги поемаше с наслада и не спираше да усеща как сетивата й бяха изострени до краен предел, за да възприемат всяка откриваща се пред нея прелест.
Езерото със стотиците красиви розови фламинга, чапли и марабу, които крачат на дългите си изящни крака из него сред водни лилии и лотоси, властният рев на лъвовете, саваната с избуелите слонови треви и сорго... всичко беше опияняващо.

Те преминаваха през савани, после намираха малки и разбити частни самолети, които ги откарваха сякаш на други места във високите части на Кения сред вечнозелени влажни тропични гори. Скоро те оставаха изумени от полупустинните местности на тази изненадваща земя, събрала в себе си цялото разнообразие на природата.
Водачът им ги беше предупредил много да внимават и да не поемат излишни рискове като слизат от джипа, но целият им екип не успяваше да се подчини на молбата му. Те искаха да се докоснат до всяка красота, да я преживеят и тя да остави отпечатък върху дланите им. 

Маршрута им беше много изтощителен, защото Грег си беше поставил за цел да обхване цялото разнообразие на нравите и обичаите на различните племена, дори някои от тях да бяха с вече затихващи традиции. Той упорито търсеше членове с силно изразена принадлежност, които да му отворят вратите към самобитността и уникалността на племето към което принадлежат. Анджелика нямаше представа колко километри изминават на ден, къде ще нощуват, но не можеше да спре да се изумява на наситеността, с която я заливаше тази земя. Не спираше да снима. Имаше усещането, че ако спре ще пропусне най- невероятната гледка, животно, носия или интересно лице.
Гостоприемството на някои от племената беше невероятно и щом веднъж ги приемеха сред тях малката им група ставаше член на племето. Тя си спомняше с усмивка за всеки малък жест на внимание, за гордостта, с която тези така първични и обикновени хора разказваха за корените и традициите си.
Сега тя седеше с водача им, Бени и пред тях се разкриваше невероятна гледка. Те наблюдаваха водопада „Гуру”. Анджелика се вглеждаше в пенливите му бързостичащи се струи, които се разбиваха на малки капчици, в мига, в който докоснеха земята и се образуваше красив облак от тях, който се къпеше в цветовете на дъгата.
Бени каза:
- Всички хора, които идват тук са очаровани и възхитени от флората и фауната ни, но после щом се завърнат по родните си места сякаш забравят за тях и започват да разказват колко сме бедни, как при нас върлуват малария и СПИН. Понякога ми се плаче за тази красива земя. Ей така, от възхищение и благодарност, че съм неин син.

 Провлаченият му говор успокояваше Анджелика и тя слушаше изповедта му и се чувстваше сякаш омагьосана от разкриващата се пред нея гледка, която я оставяше безмълвна и благоговееща. Сякаш времето сега нямаше значение, сякаш онова, което я беше карало да се държи като разглезено дете на цивилизацията не съществуваше и тя осъзнаваше, че иска да бъде щастлива. Мислено си обещаваше, че ще бъде различна като се върне в ежедневието си и няма да губи нито секунда от живота си, а ще му се раздава докрай. Мислеше и за Майкъл. Вината, че го беше карала да се чувства несигурен с нея, безмълвните й обвинения, че не може да й се отдаде докрай я изпълваха с възмущение. Искаше да може да му се обади, да чуе любимият му глас и да му повтаря до безкрай, че го обича.
От мислите й я извади Мичъл:
- Анджи, Грег те вика.
- Защо? – недоволно попита тя, нежелаейки да се откъсне от красотата, която попиваха очите й.
Мичъл сви кокалестите си рамене и с това й даде да разбере, че не знае.
Анджелика стана и се запъти към джипа. Щом приближи Грег и махна да влезе вътре.
- Хънибий, искам да изгледаме какво съм заснел последните два дни. Не искам да го правя сам и понеже знам, че ти си най – стойностният ми критик ти предлагам да го направим заедно.
Анджелика му се усмихна и седна до него, а той пусна записа. Към края тя плачеше, а Грег неразбиращ емоционалният й изблик, се опитваше да я успокои като внимателно я прегръщаше. Когато тя се освободи от споходилите я неочаквано сълзи му каза:
- Много е силно Грег. Много. Особено края. Има токова сила в кадрите ти, в онова, което си успял да уловиш с камерата си. Почувствах го с цялото си същество. Накара ме да пожелая да съм част от тези хора. Наистина. Браво! Гордея се с теб. Наистина умееш да внушаваш идеите си.
- Благодаря ти! Мнението ти както винаги е много ценно за мен, защото знам, че си болезнено откровена – усмихна й се той. - Ще стане още по - добре като го монтираме. Съжалявам, че те разплаках.
Анджелика също му се усмихна и неволно постави глава на рамото му. Добре познатият й му аромат я накара да затвори очи и да каже:
- Тук е толкова красиво, Грег. Благодаря ти, че превърна мечтите ми в реалност.!
Грег не знаеше какво я кара да се държи така мило с него. Въпреки че откакто бяха в Кения тя нито веднъж не беше демонстрирала колко я беше наранил той усещаше дистанцираността й и стената, която тя невидимо беше построила между тях. Сега Грег за първи път почувства, че тя му позволява да се доближи по- близо до нея и в него започна да покълва зрънцето на надеждата, че може би до края на пътуването им Анджелика ще му позволи да успее да говори с нея. Той за пореден път се чувстваше пленен от красотата й, ума й, смеха й и не можеше да не иска да се опита да излекува раните на миналото и да я помоли за прошка и за още един шанс да бъдат заедно. Защото той знаеше, че никога не беше спирал да я обича безумно много.
Грег целуна слепоочието й, Анджелика леко се отдръпна, но след това отново сложи глава на рамото му и затвори очи.