Повече от чувство 57

Анджелика заспа бързо, слушайки Майкъл да й говори, но при него съня не идваше. Въпреки че тук той си почиваше мисълта му не спираше да работи. Турнето вече вземаше своето и Майкъл усещаше силната умора, която неумолимо го обсебваше. От друга страна всички неприятности, които го преследваха заради връзката му с Анджелика не можеха да дадат на ума му покой и той не спираше да мисли как да ги преодолее. Знаеше, че ако не им обръща внимание и се стреми да поема само от положителното и щастието, с което го даряваше Анджелика силата на неприятностите нямаше да е така обсебваща го, но той не можеше да игнорира всички въпросителни. Мислеше и за Деби. Трябваше да й се обади и затова тихо и внимателно се освободи от прегръдката на Анджелика и слезе долу.

Облечен с плюшения си черен халат той си наля чаша мляко и взе слушалката на телефона в ръка. За кратко се поколеба, но след това набра телефонния номер и чувайки свободния сигнал стомаха му се сви. След секунди чу гласа на Деби:

- Ало?

- Деби, здравей! Майкъл е – смутено и виновно каза той.

- Здравей, Майкъл.

Гласът й беше равен и все още не издаваше никаква емоция или отношения. Тя просто го поздрави.

- Извинявай, ако те притеснявам! Не знам колко часа е сега при теб.

- Няма проблем, не ме притесняваш. Случило ли се е нещо?

- Не, нищо. Исках да те чуя. Как си, Деб?

- Добре съм. А ти как си? – Тя продължаваше да води разговора без да влага никаква емоция.

- Аз съм добре... Деби... Ние трябва да поговорим – престраши се да каже Майкъл.

- Слушам те.

Точно сега Майкъл усети как тя най – сетне даде някаква индикация за отношение, но той не успя да различи окраската й.

- Не знам как да започна?!

- Не се притеснявай, Майкъл. Давай директно. Аз съм голямо момиче.

- Не ми е лесно, мила... Деби, ти ме познаваш и знаеш, че никога не бих наранил някого умишлено, а за хората, които обичам това е недопустимо.

- Да, знам го – потвърди тя.

- Точно затова не спирам да се измъчвам, защото знам, че ти причиних болка. Не съм искал, Деб!

- Майкъл, защо искаш да говориш с мен? Не ти се сърдя вече. Имах време да помисля и да анализирам нещата и разбрах, че няма да е справедливо да заставам на пътя ти към щастието. Аз наистина искам да не се тревожиш за мен. Добре съм. Наясно съм, а и на теб ти е ясно защо стигнахме до брак.

- Деби! – Възкликна Майкъл. – Знаеш ли, ти си невероятен човек! Наистина те обичам много. Вярваш ли ми?

- И аз те обичам, Майкъл и точно затова се моля да си щастлив. Щастлив ли си с нея? Истински щастлив?

- Да, Деби. Тя е отговора на всички мои молитви. Страхувам се, ужасявам се от мисълта, че нещо може да ми попречи да спра да усещам дъха и до себе си.

- Не мисли такива неща. Забранявам ти, чуваш ли! Щом си открил в нея щастието не бива нищо да те тревожи. Изживявай всяка секунда с нея и й давай цялата прекрасна любов, на която само ти на тази земя си способен да дадеш.

- Не мога да повярвам, че реагираш така! – отново се удиви Майкъл. – Очаквах да продължаваш да се сърдиш.

- Защо се учудваш, Майкъл? Ние се обичаме по един много по – различен начин. Нямам право да ти преча. Всичко, което сме говорили за детето остава. Чувствай се свободен да обичаш без да се тревожиш, че аз ще предявявам някакви претенции или че ще страдам – каза тя. - Майкъл? Кога се връщаш в Америка?

- На 5 януари. Защо?

- Мисля си, че когато се върнеш няма да е зле тихо и безпроблемно да се разведем.

- О! – изненадано възкликна Майкъл. – Деби, нека изчакаме да мине раждането, Искам да обмисля нещата, да се консултирам... Не го мисли и се грижи за себе си. Когато се върна непременно ще намеря време да се видим преди да замина за Швейцария.

- Кога заминаваш? – попита Деби.

- Не знам точно, но не се тревожи. До края на януари ще се върна.

Майкъл и Деби поговориха още малко и след като той затвори телефона чувстваше как сякаш огромен товар е свален от раменете му. Усещаше как се усмихва и искаше да каже веднага на Анджелика, че я обича. Той почти тичешком изкачи стъпалата като прескачаше по две – три наведнъж и нахълта в спалнята.

Анджелика се раздвижи от шума и се обърна по корем. Майкъл се приближи и сядайки на леглото плъзна длан по голият й гръб и след това се наведе и смъквайки завивката надолу целуна кръста й и после продължи по линията на гръбначният й стълб. Тя усети устните му и с премрежени и полуотворени очи го погледна.

- Анджи, обичам те! – Каза той и устните му докоснаха нейните.

Тя не реагира и затвори отново очи, но Майкъл подчинен на силния импулс, който го бе завладял не спираше да търси съприкосновение с плътта й. Нетипичното му поведение накара Анджелика отново да отвори очи и да го погледне въпросително.

- Обичам те, мъничка! Обичам те!

- И аз те обичам, Майкъл – каза тя сънено. – Сега заспивай.

Почувствал топлината й, гладката й кожа и упояващият й го аромат той осъзнаваше, че не може да й позволи да заспи отново. Имаше нужда да я прегръща, да я докосва и целува...

- Кажи ми, че ще бъдеш до мен! Кажи ми го, Анджи!

- Да, Майкъл.

- Независимо от всичко. Кажи го!

- Да, Майкъл. Заспивай вече.

- Не, не... Не мога. Обичам те! Не мога да губя времето си с теб в сън. Трябва да остана буден, за да не те губя от погледа си – шептеше той бързо и продължаваше хаотично да я целува.

- Не, Майкъл, недей! Хайде, легни и да поспим. – помоли го тя.

Анджелика усещаше как цялото й тяло трепти от желание да заспи и от неочакваното събуждане, което я беше извадило от дълбините на спокойният й сън. Майкъл много рядко си позволяваше да я буди, въпреки че тя знаеше и беше виждала как той дълго не заспива. Сега обаче поривът му беше неудържим и тя недоумяваше какво го беше провокирало.

- О, скъпа! Боже, прости ми за тази слабост! Прости ми!

Анджелика се измъкна от ръцете и устните му, седна в леглото и се облегна назад, впивайки изненадан поглед в Майкъл. Той седна върху коленете си и сред леката неоново – синкава светлина, която обгръщаше спалнята тя видя как блестят очите му.

- Анджи, миличка, говорих с Деби!

- О! – възкликна тя и си помисли, че Деби е родила.

- Да. И тя... Знаеш ли... Тя е прекрасен човек. Обичам я!... Тя каза, че иска да съм щастлив и че няма нужда да се тревожа за нея. Дори иска да се разведем.

Анджелика изслуша цялата задъхана и разпокъсана изповед на Майкъл и каза:

- Това е много хубаво, но какво мисли майка ти по този въпрос?

- Майка ми? – изненадано възкликна Майкъл и заприлича на малко дете – Какво за нея? Стига, Анджи! Аз съм мъж на 38 години. Тя не може да решава вместо мен.

- Не може ли? – Попита тя – Аз си мисля, че точно това прави непрекъснато. Не знам как го успява, но го прави.

- Не говори така за нея! – сериозно каза Майкъл. – Тя се стреми да...

- Да управлява живота ти – прекъсна го Анджелика.

Майкъл стана още по- сериозен и каза:

- Не може да обвиняваш майка ми за моите решения или грешки!

- Никого не обвинявам. Аз съм страничен наблюдател.

- Анджи, ти нищо не знаеш. Дори не я познаваш. Не си обективна. Спри, защото не обичам някой да изказва мнение за друг, докато не прекарал достатъчно време с човека, за когото говори. А ти и една секунда не си – каза с вледеняващ тон Майкъл.

- Добре. Извинявай. Никога повече няма да изказвам мнението си за неща, които засягат и мен. Все пак никой не е виновен, че се влюбих в мъж, който е мегазвезда и който не може да бъде с мен така както аз си мечтая.

- О! – възкликна Майкъл. - Нима не си доволна? Какво ти липсва?

- Свобода. Това ми липсва. Свобода да отида някъде с теб без да е нужно да се крия и без целият свят да научава къде съм била.

- Винаги можеш да си върнеш тази свобода, нали знаеш?

- Не мога. Вече не мога, защото ако го направя ще бъда нещастна.

- А сега щастлива ли си? – попита Майкъл.

- Щастието е относително понятие и не е константа.

- С мен достатъчно щастлива ли си? – настояваше той.

- Стига, Майкъл!

- Не, не, отговори ми!

- Защо искаш да отговарям на въпрос, на който знаеш отговора? – попита тя.

- Може би греша. Ти ми кажи!

- Виж... Аз рискувах и загубих много заради теб. Ето ти моя отговор.

- Това не е отговор на въпроса ми. Искам, Анджи, да ми кажеш аз карам ли те да си щастлива?

Тя се вгледа в красивите му очи, които сега искряха в отблясъците на обида и каза:

- Разбира се. Аз те обичам, Майкъл. А любовта трябва да те прави щастлив, нали? И защо водим този разговор по това време?!

Майкъл се усмихна тъжно и каза:

- Защото исках да ти кажа, че съм щастлив. Хайде да спим. Извинявай, че те събудих! Постъпих неразумно и импулсивно.

Той свали халата си и легна, докато Анджелика го наблюдаваше безмълвно. Той я погледна през рамо и каза:

- Хайде, Анджи, лягай! Късно е.

Тя искаше да му каже, че съжалява, но не успяваше. Усещаше колко неправилно беше постъпила и не разбираше защо не беше споделила радостта и усмивката му. Беше се държала така сякаш тази новина, от която Майкъл беше така екзалтиран не засягаше и нея. Сякаш вече се страхуваше да се зарадва. Винаги нещо й пречеше да стигне до пълната радост и да си припомни, че няма нищо по – важно от това, че са щастливци само защото са се открили, че са заедно и че споделят дъха си. Не можеше да забрави думите на баща си, които често кънтяха в главата й. Той я беше обидил и наранил и не желаеше да я вижда. Майката на Майкъл по всякакъв начин се опитваше да запази брака му и непрекъснато омаловажаваше чувствата му.

За първи път откакто бяха заедно Майкъл не я прегърна и целуна преди да заспят. Дори й беше беше обърнал гръб. Тя легна с лице към него и погали рамото му. Майкъл отново се извърна и тихо каза:

- Уморен съм, Анджи... Мнгого съм уморен. Не мога да понасям и ти да не ме разбираш.

- Майкъл, аз...

- Недей – прекъсна я той. – Не говори. Късно е. Нека да поспим.

- Майкъл...

- Не! Лека нощ!

Анджелика също му обърна гръб и понеже мисълта, че е наранила Майкъл точно в мига, когато грееше от щастие, не й даваше покой тихо каза:

- Обичам те!

- Знам – отговори той. - Аз те обичам повече!

И при двамата съня не идваше, колкото и упорито да го искаха. Майкъл се терзаеше и искаше да проумее поведението на Анджелика, а тя не спираше да се разкайва за думите си.

Нощта ставаше мъчителна и първият, който не издържа на смазващото безсъние беше Майкъл. Той стана и погледна към Анджелика, която обърната с гръб към него се опитваше да се преструва, че спи, но той знаеше, че и тя е будна. Той мина от нейната страна и клекна пред нея.

- Хей, спиш ли?

Тя го погледна и се усмихна виновно:

- Не.

- Аз слизам долу за чаша мляко. Ти искаш ли?

- Може ли да дойда с теб? – плахо попита тя.

Майкъл не й отговори, а просто й подаде ръката си.

След като слязоха долу, Анджелика се запъти към хладилника и извади от него тубата с мляко.

- Майкъл, искам да те питам нещо.

- Да? – каза той, докато търсеше ключа за осветлението.

- Не, недей! – помоли го тя.

Майкъл спря неразбиращ молбата й и я погледна.

- Не е нужно осветление. Обичам светлините на елхата.

- Добре – съгласи се с нея Майкъл.

- С какво се различава от другите млека? – попита тя. - Аз не откривам особена разлика.

Майкъл се усмихна и се приближи към нея. Той облегна лакти на плота и опря глава върху дланите си. Анджелика беше с гръб към него и той наблюдаваше нейните движения, повдигането й на пръсти, за да вземе чаши от рафта... Тя беше с невероятно оскъдната си нощничка с огромен гол гръб, чийто краища бяха обточени с къдрчки. Една от тъничките презрамки непрекъснато се спускаше по рамото й и тя неуспешно я вдигаше, докато не се отказа и я остави да пада свободно. Ако се обърнеше Майкъл почти щеше види гърдите й през красивата дантела, от която беше изработена шоколадово кафявата й нощница. Майкъл плъзна очи от на сантиметри по- надолу от кръста й и погледът му с наслада започна да обхожда съблазнително оголеното от прашката й дупе. Тя се обърна и той се опита да види гърдите й, но не успя.

- Ето, заповядай! – каза тя и му подаде чашата.

- Благодаря! Анджи, не ти ли е студено? Ако искаш мога...

- Не, добре ми е – прекъсна го тя.

Тя също облегна лакти на плота и Майкъл несъзнателно проследи образувалата се линия между гърдите й, докато тя отпиваше от млякото. Анджелика се разсмя.

- Какво? – Изненадано попита Майкъл.

- Не знам колко е часа, но ми стана смешно как стоим в тъмнината, не заспиваме и пием мляко.

Майкъл също се усмихна.

- Анджи, щеше да ме питаш нещо?

- Да, щях.

Той я гледаше въпросително, а тя мина покрай бар плота и с омагьосващата си походка се отправи към коледното дърво. По абаносовите й коси заблестяха играещите светлини на многобройните лампички, с които беше украсена елхата и тя му изглеждаше отново като най – красивото създание на този свят. След това тя се обърна и на фона на голямото блестящо дърво попита:

- Майкъл, сигурен ли си, че можеш да се справиш с моето желание да си непрекъснато до мен? С моята нужда да ми доказваш всяка секунда колко съм важна за теб? Сигурен ли си, че можеш? Защото, Майкъл, аз никога през живота си не съм обичала толкова силно, никога не съм чувствала така любовта. Никога. Тя ме разкъсва, разпилява, изумява. Оставя ме без дъх и после ме кара да изпитвам неистова нужда да я укротиш в обятията си. Искам я. Без нея аз вече ще съм като просякиня... Можеш ли да се справиш с тази зависимост, Майкъл? Няма ли да ти бъде в тежест? Кажи ми, можеш ли?

Майкъл вдигна длан и каза:

- Стой там. Не помръдвай! Чуваш ли, Анджи, не мърдай! Сега се връщам.

- Майкъл?! Къде отиваш?

- Не помръдвай, моля те!

Тя изненадано проследи как той бързо изкачи стъпалата и влезе в свободната спалня, недоумявайки какво ще прави там. Той много бързо излезе и също така бързо слезе по стълбите и се приближи към нея. Очите му я гледаха омаяни и той сякаш беше хипнотизиран от красотата й. Майкъл хвана ръката й, а тя продължаваше да го гледа неразбираща.

- Майкъл?!

- Анджи, не съм и предполагал, че е възможно това да ми се случи. Откакто те срещнах аз не съм същият човек като преди. Пропаднах така красиво, но в това пропадане ти си моите криле. Няма нищо по- важно на този свят от теб за мен. Ти си слънцето, въздуха и водата. Ти си началото и края. Ти си тихата сълза в очите ми, ти си звънкия смях. Всичко си. Обичам, когато се сгушваш топла и уханна в мен, търсеща закрила и обич. Обичам да виждам трапчинката ти, когато се усмихваш. Изгарям за огъня на тялото ти. Имам нужда от разговорите ни. Имам нужда да те има до мен. Дали мога да се справя? Обичам те, а с любовта не е нужно да се справям. Мога само да ти я дарявам. Обичам те!

Майкъл бавно коленичи пред нея, а тя изумено разтвори очи. Той извади от джоба си малка червена кутийка и отваряйки я погледна към Анджелика:

- Ще се омъжиш ли за мен, Анджи?

Анджелика дори не погледна пръстена в кутийката. Тя потъваше в очите на Майкъл. Те я поглъщаха и приковаваха, тя я превръщаха за сетен път в тяхна робиня и тя омагьосана от тихата им власт, коленичи, обви ръце около врата му и притискайки се тръпнеща към гърдите му, тихо каза:

- Да, Майкъл, да, ще се омъжа за теб.

Майкъл усети как дишането й стана учестено и разбра, че тя плаче.

- Хей, - отдръпна се той назад – не плачи, мъничка!

- Това е ... от щастие.

Майкъл се усмихна, взе ръката й, извади пръстена от кутийката и под мокрия й поглед го постави на пръста й.

- Обичам те, принцесо!

- Обичам те, Майкъл!

По миглите й блестяха капчици сълзи, а на устните й изгряваше красива усмивка. Този контраст я правеше неустоимо прелестна и Майкъл запленен я целуна нежно, докато върховете на пръстите му изтриваха мокрите следи от лицето й.

Нямаше помпозност и официалност, нямаше необикновено място, нямаше пръстен поднесен по необичаен начин в чаша шампанско или сред нежните листенца на червена роза. Нямаше жена облечена и гримирана безупречно и мъж в най – представителният си костюм. Имаше тъмна стая осветена само от блещукащите светлини на малки лампички украсяващи коледно дърво. Имаше пръстен изваден от джоба на обикновен халат. Имаше жена облечена в дантелена нощничка и мъж с бяла тениска и долнище на пижама. Имаше любов. Тя се сипеше на красив прашец съставен от вълшебство и обгръщаше телата на прегръщащата се нежно двойка. Валеше красота и споделеност, валеше нужда и желание. Валеше трепет и щастие. Валеше любов и превръщаше мрака в зарево от цветове и светлина.

- Не трябваше да се случва сега. Това беше коледният ти подарък, но не издържах. Ти беше съвършена, прекрасна, неземна... Не исках да изпускам мига.

Анджелика не можеше да му отговори и дори не знаеше какво би могла да каже. Състоянието, в което се намираше беше неописуемо и тя се опитваше да спре поне една от мислите си и да я подчини. Беше изумена, беше щастлива, беше недоумяваща и все още трудно можеше да повярва, че случилото се преди минута бе истина. Никога през живота си не беше получавала предложение за брак. Докато бяха задно с Грег въпроса за брака не стоеше пред тях. Тя искаше да бъде с него и нищо повече не я интересуваше. И двамата говореха за това как ще остареят заедно, но до въпроса за брак никога не бяха стигали. Сега тя беше преизпълнена с една невероятна светлина и благодат, която я караше сякаш да лети. Майкъл искаше да свърже живота си с нейният и това вече не бяха само думи. Искаше да бъде негова пред Бог и пред света. Той искаше да я превърне в своя спътница и тя осъзнаваше, че няма по- голямо доказателство за тези негови желания от пръстена, който блестеше на ръката й.

Емоциите й бяха взели връх и тя чувствайки мощната доза адреналин, с която се бе изпълнила трепереше от вълнение и неизпитвано щастие. Ръцете й не спираха да го прегръщат и тя се очароваше от магията, която цареше около тях.

- Майкъл, защо аз? Сигурен ли си? – Най – сетне попита тя.

- Повече от всякога. Аз те обичам – каза той и я целуна отново.

- Извинявай, но аз не знам какво се казва в такава ситуация. Накара ме да изпитам толкова силни емоции, че ми е трудно да ги облека в думи.

Майкъл се усмихна и я притисна още по- плътно към себе си. Топлината й се сля с неговата и се превърна в една пулсираща огнена цялост. Любовта нямаше нужда от повече думи и намираше израз само в силната и сплотяваща ги прегръдка.

- Как ще заспим сега? – попита изумено Анджелика и накара Майкъл да се разсмее. - Не е смешно, Майкъл! Прави ли се предложение за брак в 3 часа сутринта?

- О, ти пак си недоволна!

- Нее... Шегувам се – разсмя се и тя. – Боже, още не мога да спра да треперя. Знаеш ли, усещането ми се доближава до онова, когато те видях за първи път у Бридижит.

- Наистина?! Защо? – Изненада се Майкъл.

- Не знам. Тогава имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне от вълнение. Мислех, че си... звезда. Всъщност ти си, но имам предвид, че ще се държиш надменно и ... Ами като звезда. Чувствах се малка и незначителна.

- И сега се чувстваш така?!

- Нее... Силата на усещането е подобна и всъщност като се замисля с теб винаги е имало моменти, в които съм била така... Първата ни целувка... Помниш ли я, Майкъл?

- Бих ли могъл да я забравя? Боже, колко силно те желаех тогава! Имах чувството, че ще се взривя. И в същото време знаех, че не мога да те имам. Беше влудяващо. А първия път, когато те видях се ядосах на Бридижит.

- Защо? – Попита тя . – Никога не си ми го казвал.

- Защото тя много добре ме познава. Знае какви жени харесвам, а този път беше улучила перфектно, а аз знаех, че не мога да влизам в отношения с жена заради Деби. В мига, в който ти влезе сякаш стаята стана по – светла и голяма. Не можех да спра да те гледам. Стоеше на вратата притеснена и незнаеща какво да правиш и беше самата невинност и съвършенство. Сигурно съм се влюбил в теб още в този миг.

- Разкажи ми още – помоли го тя и се отпусна на пода, полагайки глава в скута му.

- Помня, че изпитвах желание да сме само двамата. Тогава явно не съм го осъзнавал, но после, когато съм се връщал на този момент съм си давал сметка, че Бриджит и Хенри сякаш изчезнаха и аз виждах само теб. Мога да опиша всеки малък детайл от теб тогава с поразителна точност. Исках да знам колкото може повече за теб. Вероятно съм изглеждал глупаво в очите ви, но аз бях истински възхитен. Не съм ти го казвал никога и не знам, дали трябва да го направя и сега, но ще рискувам. Няколко дни преди това се бях виждал с Лиса...

- Вие...

- Да – прекъсна я той. – Бяхме заедно и беше хубаво, но беше края и го знаехме. Окончателния край. Затова тогава бях в едно диво състояние, което търсеше обект върху който да се реализира. Пожелах те, Анджи. Беше по- силно от мен. Когато те поканих на вечеря за първи път исках да бъда с теб, но разбрах, че не мога... Боже, колко дълго продължи тази агония!

- Помниш ли какво ми каза тогава?

- Кога?

- Когато се срещнахме за първи път. Среща беше, нали?

- Определено – усмихна се Майкъл.

- Каза ми, че много малко хора те познават истински и предпочиташ да бъде така. Дълго след това се питах защо имаш такова желание да се скриеш. Вече знам. Извинявай, прекъснах те. Говори ми още. Кога разбра, че си влюбен в мен?

- Вероятно съм бил от първия миг, в който те видях, но го осъзнах може би, когато не успях да ти кажа “Сбогом” след като ти разказах за Деби. Знаех, че не мога да те заблуждавам и трябва да спра нещата в зародиш, за да не бъдеш наранена, когато разбереш за нея. Мислех да замина за турнето и да те забравя както съм забравял всяка жена, появявала се за кратко в живота ми. Не можах. Сигурно тогава съм разбрал, че ти си нещо много повече от страст и желание за мен, въпреки че, ако трябва да съм честен с теб това беше водещото дълго време. Всеки твой жест, усмивка, отмятане на косата, извивка на горещото ти тяло... се бяха запечатали в съзнанието ми и ме караха да се влудявам и да искам да те имам. Испания сбъдна мечтите ми.

- Хммм... Коя е Испания? – Засмя се Анджелика.

- Хей! – Усмихна се Майкъл и целият засия. – Знаеш какво имам предвид.

- Да. И?

- И те обичах все повече и повече с всяка изминала секунда, за да се стигне до мига, в който реших, че трябва да купя този пръстен.

- Майкъл? Какво хареса у мен най – много, когато ме видя за първи път?

- Оооо, какъв е този въпрос сега? Не ти трябва да знаеш – усмихна се той.

- Не! Кажи ми! – Помоли го тя.

- Анджи, недей така! Ще те разочаровам.

- Няма. Аз веднага мога да кажа какво харесах – очите ти. Няма такива очи като твоите! Сега е твой ред.

- Цялото ти излъчване, начина, по който ме гледаше, устните ти... Не, недей! Притеснявам се.

- Настоявам да ми кажеш г- н Джаксън!

- Добре... Трудно ми е да отделя едно от друго, мила. Ти си едно от съвършените произведения на Бог.

- Благодаря ти, но все пак?

- От всичко, което ти казах до тук не можеш ли да предположиш какво е било?

- Не. Искам да ми кажеш ти.

- ОК. Беше тялото ти. Не част от него. Цялото. Бленувах да го имам и докосвам, целувам... Виждаш ли колко е неромантично и лишено от чувство?

- Дааа, така е. Мислех си, че си харесал очите ми, например.

- Аз ги харесах. Ти ме пита кое най – много.

- Боже, колко е ... мъжко. Мислех те за по- различен, а ти си като всички останали мъже.

- Вероятно си права. Но не мога да забравя например как исках да събуя красивата ти червена обувка на висок ток с цвете като онези по роклята ти и да целуна глезена ти. Не ме карай да те разочаровам повече.

- И това си го мислел, докато си говорехме за историята на Испания? Перверзник!

Майкъл се разсмя отново и каза:

- Аз съм срамежлив, но това не ми пречи да имам своите желания и въображение, нали?

- Сигурно... Чудя се сега какво си представяш?!

- Не искаш да знаеш.

- Сигурен ли си? – каза тя и постави ръка на стомаха му.

Пръстена заблестя от отразяващите се в него светлини на коледните лампички и Анджелика за първи път се вгледа обстойно в него.

- Красив е! – каза тя.

- Кой? – Изненада се Майкъл

- Пръстена.

- Радвам се, че ти харесва! – усмихна се той.

Майкъл галеше косата й и не спираше да споделя погледа й. Искаше му се да й каже, че се чувства уплашен, защото всички онези, които бяха се опитали да ги отделят един от друг сега щяха да са много недоволни. Знаеше, че ще им бъде трудно да приемат решението им, но в същото време осъзнаваше, че любовта му е по- силна от всичко останало и не може да я отмине. Можеше, разбира се, да остави всичко така както беше, но за него бе важно да покаже на Анджелика, че тя не е жена, която се е появила в живота му, за да запълни празнотата и след време, когато той се почуства уверен ще я пусне да си отиде.

- Имаш ли представа колко много означаваш за мен, Майкъл? – Попита Анджелика, сякаш прочела мислите му.

- Не. Кажи ми.

- Винаги съм била упорита и съм преследвала онова, което мисля, че си заслужава да имам. Ти ме научи, че е важно да правя реалистична преценка на нещата. Да ги анализирам и да разбера, дали си струва да хвърлям цялата си енергия за нещо, което не ми е чак толкова необходимо. Караш ме да не съм толкова импулсивна. Всъщност искам да кажа, че ти съвсем тихо ме караш да съм разумна. Знаеш колко пъти съм избухвала и постъпвала неправилно подвластна на емоциите си. Аз мисля, че вече започнах да се уча да не мисля само за себе си, а и за човека, който стои пред мен.

- Анджи, защо казваш това? Ти си толкова грижовна и всеотдайна. Аз знам, че понякога си импулсивна, но това толкова ми харесва, че не искам да го губиш.

- Няма ли да ти пречи? Понякога знаеш, че съм ... ужасна.

- Не, няма. Всичко, което е подтиснато е неправилно. В никакъв случай не бива да се бягаш от онова, което си. А аз те харесвам такава каквато си. Обожавам неизвестността в теб. Не искам да знам как ще реагираш, искам да ме изненадваш.

- Мислех, че моята импулсивност ти идва в повече, че ти пречи.

- Не, мъниче. Не – каза Майкъл и се наведе и я целуна.

След целувката Анджелика остана затворила очи и преживяваща ласката му. Майкъл я докосваше само с върховете на пръстите си, които бавно се движеха по лицето и врата й.

- Анджи, подозирам, че ще настинеш. Така си се отпуснала, а тук, въпреки че е топло, не е съвсем уместно да стоиш така съблечена, оп, облечена – засмя се той.

- На мен не ми е студено. Мислиш, че трябва да се облека ли?

- Мисля, че трябва да се качим горе.

- Искаш да спим вече?

- Ще видим – каза той и в очите му проблесна игрив пламък.

- Добре – съгласи се тя и се изправи.

Майкъл отново не издържа на притегателна й сила, която го караше непрекъснато да желае съприкосновение с тялото й и ръката му започна да гали крака й, бавно придвижвайки се нагоре. Тя го гледаше без да издава никаква емоция, но когато дългите му деликатни пръсти се плъзнаха между бедрата й, тя тихо въздъхна и затвори очи. Майкъл проследи реакцията й и се усмихна. Обичаше тази огнена и лесно запалима жена. Обожаваше сладките й въздишки, които красноречиво му говореха колко й харесва онова, което той правеше.

- Хайде, ела – подаде му ръка тя.

Той, продължавайки да се усмихва също се изправи и пое подадената му длан. Пръстите му докоснаха диаманта на пръстена, който й подари и той я придърпа към себе си. Притискайки я плътно Майкъл я прегърна и каза:

- Обичам те безумно, принцесо!

- И аз те обичам.

Майкъл пусна ръката й и прибра къдриците зад ушите й, а после плъзна пръсти по врата й и целуна устните й. Усети нейната отмала и как тя бързо го прегърна и сплита пръстите си около кръста му. Той се отдръпна, погали бузата й и каза:

- Анджелика Джаксън... Звучи добре, нали?

Очите й се окъпаха от красива светлина и тя широко се усмихна.

- Аз и ти... Завинаги. Боли ме от толкова много щастие. Сърцето ще изскочи от гърдите ми. Подаряваш ми толкова много красота, че едва я понасям, Майкъл.

- Трябва да можеш, скъпа, защото аз дори не съм започнал.