Повече от чувство 74

Октомври 2000



Анджелика беше с Айзая и една нейна приятелка на разходка и когато излизаха от любимия си ресторант, където бяха обядвали, а Глория оживено й казваше, че трябва да се виждат по – често пред тях рязко спря тъмно синя „Сузуки”. Задната врата бързо се отвори и от колата излезе Дилън.

- Оh, Dios! – Възкликна Анджелика.

- Анджи? Това ти ли си? – Усмихваше се широко Дилън.

Тя беше толкова шокирана да го види, че все още не успяваше да му отговори. Дилън изглеждаше различно от последния път, когато се бяха видели. Косата му сега беше късо подстригана, беше облечен в светъл ленен костюм и с безупречният си вид й подсказваше, че онзи хлапак, когото тя срещна по плажовете на Калифорния вече беше пораснал.

Дилън й подаде ръка и тя плахо я пое. Погледът му се спря на малкото дете, която тя държеше за другата, очите му се взряха в него – изпитателно и на Анджелика и се стори, че това продължи цяла вечност. Айзая също го гледаше и в контакта, в който те двамата установиха тя знаеше, че Дилън разбра.

- Анджи?! – Възкликна той.

- Да? Съжалявам, Дилън, но… хмм, изненда ме. Здравей, как си?

Тя се опита да придърпа Айзая плътно към себе си, но той отказваше, сочейки й едно близо минаващо куче, което приличаше на Спарки.

- Спаки! – Викаше той и я теглеше за ръката.

Дилън отново погледна към него и когато очите му отново срещнаха тези на Анджелика бяха изпълнени с объркване, изненада и възмущение. Тя почуства как сякаш кръвта й се смразява и бързо вдигна Айзая на ръце, притискайки го плътно към себе си. Той остана недоволен от решението й и започна да се бори да го пусне, но тя го прегръщаше здраво и неистово се молеше това, което се случва да е лош сън, от който да се събуди.

Гласа на Глория прекъсна за кратко ужаса, който я беше обзел:

- Анджи, няма ли да ни запознаеш?

С пресъхнала уста и глух, треперещ глас тя запозна приятелката си с Дилън, а през това време умът й се опитваше да измисли причина, заради която бързо да си тръгне, но не успяваше. Не можеше да мисли, дори едва дишаше.

- Анджи, мисля, че трябва да поговорим – обърна се към нея Дилън.

Начинът, по който натърти на „трябва” й даде да разбере, че онова, което я очаква от този разговор никак няма да е хубаво. Искаше да избяга веднага, да скрие детето си от него и от погледът му, който я приковаваше и я караше да чувства сякаш в нозете си има налети тонове и олово и не може да помръдне.

- Съжалявам, Дилън, но нямам време за разговори. Чакат ме неотложни ангажименти и наистина не мога.

- Анджи, ние трябва да поговорим! – Властно и изискващо каза той - Не мислиш ли?

Тя усети изненаданият поглед, с който Глория го възнагради и явно почуствала желанието на Анджелика да се измъкне от този мъж, приятелката й каза:

- Да, нямаме никаво време, Анджи. Дори закъсняваме, chica. Знаеш, че ако не сме навреме там ще бъде фатално. Приятно ми е, че се запознахме, Дилън.

Глория издърпа приятелката си и двете бързо закрачиха към паркинга. Анджелика се молеше Дилън да не ги последва и искаше да има властта да заличи последните няколко минути от спомените на времето и тази среща да изчезне в небитието. Усещаше как не чувства тялото си и сякаш губи способност да се движи. Усещаше как започва да трепери и виждайки как Айзая се усмихва на някой зад тях и му маха с ръчичка разбираше, че Дилън все още е близо и все още ги застрашава с присъствието си.

- Глория, Господи, Глория! – Почти проплака Анджелика, докато слагаше Айзая в детското му столче в колата.

Приятелката й я погледна и виждайки ужаса изписан по лицето й, треперещите й ръце, неуспяващи да укротят Айзая, който се бореше да не бъде завързан й каза:

- Анджи, сядай! Аз ще се справя с него.

Анджелика седна и се извърна назад и видя как той е съвсем близо до тях, как гледа към колата и тя почти се разпадаше на парченца от страх, че той ще дойде и въпросите, които имаше ще завалят. Въпросите, на които тя се бе надявала да не й се налага да отговаря никога.

Дилън стоеше на ъгъла на малкия паркинг и се чудеше как да постъпи. Детето с Анджелика… Не можеше да бърка. Беше сигурен, че сина й поразително му прилича. Дилън прехвърляше в съзнанието си кадри от видеозаписи и снимки от детството си и знаеше, че на същата възраст той бе изглеждал по същият начин. Същата тъмна къдрава коса като малко облаче, онзи толкова характерен поглед, формата на лицето, онова типично изражение … Стоеше и имаше чувството, че вижда двойник от детството си, клонинг. Колебаеше се какво да направи и докато го правеше колата, в която тримата се качиха бързо потегли. Той имаше син! Знаеше го без Анджелика да му го е казала. Бързо върна времето назад и, да, детето беше негово. Странно, но тази мисъл, която някога го бе плашила толкова много сега го накара да се усмихне.

- Анджи, успокой се! – Каза Глория.

- Глория! Боже мой, от къде се появи той тук?! Защо на това място? Боже!!! Глория, какво ще правя сега?

- Кой е той, Анджи? Защо те плаши толкова?

- Той е бащата на Айзая, скъпа. Той е баща му.

- О, мила! – Възкликна Глория.

- Видя ли как ме гледаше? Видя ли как гледаше сина ми? … Той разбра. Той знае.

- ОК, успокой се. Какво като е разбрал, Анджи? Нали не е искал да има дете?

- Да, но… Неее… Този негов поглед на вещае нищо добро. Повярвай ми, Глория.

- Стига, скъпа! Какво може да направи? Вероятно ще иска да разбере истината и сигурно е шокиран – опитваше се да я успокои Глория.

- Не искам да разбира! Не искам! Не мога да го допусна!... Лошо ми е, Глория. Не мога да си поема въздух.

Ситни капчици пот бяха избили по челото на Анджелика, лицето й беше добило пепеляв цвят, а ръцете й заключени една в друга трепереха. Изправена пред хилядите въпросителни тя не знаеше какво да очаква от тук нататък. Не знаеше с какво се занимава Дилън, дали вече има свое семейство и дали тази кратка среща ще го накара да предприеме някакви действия или ще остави всичко сякаш не се беше случило. Анджелика силно се надяваше и да бъде второто. Молеше се да се е заблудила, че той е разбрал, но гледайки Айзая, който толкова много му приличаше тя знаеше, че щеше да бъде чудо, ако той не бе разпознал себе си в него.

- Глория, загубена съм! – Простена тя.

- Анджи, стегни се, моля те! Все пак той му е баща. Какво лошо може да се случи?

- Не знам… Аз наистина не го познавам, Глория… Страх ме е, много ме е страх!

Ума на Анджелика трескаво работеше, за да намери правилният изход от създалата се ситуация. Искаше да избяга, да напусне Маями веднага, но нямаше къде да отиде. Добре си спомняше, че в краткото време, докато бяха били заедно с Дилън тя му беше разказвала за дома си и той беше споделял, че познава съвсем добре мястото. Това означаваше, че не може да се върне и в L.A. Къде трябваше да отиде? Въпросите я убиваха.

Скоро те стигнаха до дома на Анджелика и Глория попита:

- Искаш ли да остана с теб?

- Не, недей. Аз ще… Недей. Съжалявам, че провалих деня ни!

- Не се извинявай, мила. Ако имаш нужда от мен непременно ми се обади и те моля да се успокоиш!

И двете не бяха забелязали как през целият път на безопасно разстояние ги следва тъмносиня японска кола, която в момента беше паркирала близо до тях.

Айзая не заспиваше и спираше да я изнервя допълнително. Всеки неин опит да го накара да стои мирен беше неуспешен и най – сетне тя се предаде. Седна на люлеещият се стол и го остави да прави каквото пожелае. Той първоначално сякаш не повярва, че е оставен на собствената си воля и известно време я наблюдава с недоверие, но след това се усмихна доволно и слезе от легълцето си. След малко стаята му заприлича на магазин за детски играчки, през който е преминало торнадо. Анджелика не му пречеше и само го наблюдаваше, за да може да предотврати евентуално негово нараняване. Чакаше сам да се изтощи и да я потърси, сгушвайки се в нея. Обичаше го повече от себе си и не можеше да си представи, че ще трябва да го дели с някой, дори и със собственият му баща. Анджелика знаеше, че Дилън има правото да го направи, но сърцето й щеше да бъде разбито, ако това се случеше. В живота си нямаше нищо по – светло и ценно от сина си, беше загубила толкова много и само той й даваше щастие. Не искаше да нещо да се намесва в тази идилия. Не можеше да го позволи.



Края на Ноември 2000



- Г- н Джакъсн, търсят ви – чу гласа на личният си асистент той.

- Алекс, казах ти, че не желая да ме безпокоят – отговори му студено той.

- Да, знам, г- не, но тя настоява, че е много важно и каза, че, ако ви предам името й може би ще промените мнението си.

Майкъл въздъхна:

- Нека чуем името.

- Г-ца Мендес ви търси, г- не.

- О! Свържи ме веднага! – Каза с променен глас Майкъл.

Когато чу, че вече е свързан той топло каза:

- Здравей, красавице! Отдавна не съм те чувал.

- Здравей, Майкъл!... Трябва да поговорим. Трябва да те видя.

Гласа й звучеше напрегнато и делово и той разбра, че тя не му се обажда просто, за да го чуе.

- Случило ли се е нещо, скъпа? – Попита той.

- Да, случи се. Не искам да разговаряме по телефона. Имам нужда от помощта ти. Няма към кого друг да се обърна.

- Разбира се, мила. Ти къде си сега?

- В Маями, но ако не е проблем за теб би ли ми казал ти къде си, за да дойда и да поговорим.

- Аз съм N.Y. Анджи, кажи ми какво става? – Помоли я той.

- Имам проблеми, Майкъл, но не мога сега да ти говоря за тях. Кога си свободен, за да те видя, защото мога да взема полет още днес?

- Боже, Анджи, можеш да ме видиш веднага щом пристигнеш. Само ми кажи кога ще кацнеш и къде? Тона ти ме плаши, ангелче – сподели той.

- Съжалявам, че ти се натрапвам – игнорира притеснението му тя. – Ти вероятно си много зает, но аз наистина няма на кой друг да се обадя.

- Хей, не говори така! Как може да помислиш, че ме притесняваш? Това съм аз, мила. Ти никога не можеш да ми се натрапваш!

- Благодаря ти! Виж, сега ще затварям, за да си запазя полет и ще ти се обадя отново, за да ти дам подробностите.

- Добре. Нямам търпение да те видя!

- Искаше ми се да не е по такъв повод – въздъхна тя. – Дочуване. Скоро пак ще позвъня, а ако искаш да не те притеснявам мога да ти изпратя факс.

- Не, Анджи, обади ми се. Наистина не ме притесняваш.



На летището я чакаше шофьор и когато се приближиха към „Крайслер” –а тя за първи път днес почуства една позната тръпка, която винаги се появяваше, когато усещаше, че Майкъл е близо. Мъжът й отвори вратата й в момента, в който тя влизаше успя да различи любимия силует, който бе сънувала и жадувала така дълго. Сърцето й прескочи няколко удара и тя се изненада колко силно се развълнува, че го вижда. Той изглеждаше уморен, но когато усмивката озари лицето му, а очите му заблестяха, като че ли изпълнени с хиляди съзвездия в тях, от умората му сякаш не остана и следа. Той разтвори широко ръце и тя съвсем инстинктивно се сгуши в така нужната й прегръдка, пъхвайки ръце под мишниците му и притискайки го силно към себе си. Омагьосващият му аромат се промъкна през ноздрите й тя си пое дълбоко въздух, за да го усети с пълната му сила.

- Майкъл! Толкова ми липсваше! – Каза тя.

- И ти на мен, ангелче! Радвам се, че най – после мога да те прегърна!

Тя сложи глава на рамото му, а той потръпна от топлият й дъх, който се разстели и сгря врата му.

- Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш!

Анджелика остана в прегръдката му, а очите й не спираха да изучават лицето му. Лицето, което й беше толкова скъпо и мило. Единственото лице, което я караше да мечтае или да се събужда в самотните нощи и да плаче от болката, че го няма до нея. Той не се беше променил много, но тя по някакъв свой начин усещаше, че той беше пораснал още повече. Топлината на очите му оставаше същата и тя не можеше да откъсне поглед от тихата им власт. Имаше някаква необяснима за нея болка в тях и тя искаше да изтрие и да види отново лъчите и блясъка. Топлината му я сгряваше и тя осъзнаваше, че може да минат стотици години без да го види, но щеше да го обича по един и същ начин – безгранично и безрезервно.

Майкъл се отдръпна леко от нея и това негово движение я накара да вдигне глава от рамото му и отново да се вгледа в него. Без да спира да я обгръща около кръста с едната си ръка с другата той приглади косата й постави част от нея зад ухото й – толкова мил и познат жест на интимност.

- Какъв е проблема, Анджи? Изглеждаш много уплашена.

Тя сякаш цялата помръкна като земята, когато слънцето бива скрито за нея зад гъсти черни облаци.

- Не сега, Майкъл. Нека да пристигнем. Тогава ще ти обясня всичко.

Той отново я придърпа към себе си и подобно на нея се отдаде на споделената топлина.

Когато пристигнаха в хотела и вратите на асансьора се отвориха Анджелика не можа да не се възхити на интериора на апартамента. Той беше елегантно обзаведен с бледи цветове и естествена коприна, лен и вълна. Тя съзираше коприната и по облицовката на стените, а френските первази на прозорците белееха във варовиковия си блясък. Целия апартамент беше окъпан в светлината на ориенталско дърво, седеф и кожа.

- Сигурно си много гладна – каза Майкъл, докато й помагаше да свали палтото си. – Ще поръчам да донесат вечерята и след това ще поговорим.

Докато се наслаждаваха на невероятно добре приготвената вечеря, която носеше духа на Изтока, а Майкъл беше казал, че е ливанска те говореха за нещата, които не си бяха споделили по телефона и които имаха да наваксват през дългите месеци на раздяла. Майкъл й разказваше за пътуването си до Европа, за работата си по албума и когато седнаха на един от диваните близо един до друг с чаша вино в ръка той най – сетне попита:

- Как е Айзая?

- Всъщност той е повода, заради който идвам при теб.

- Той добре ли е, Анджи? – Попита бързо Майкъл с тревога.

- Да, той е добре, но аз имам проблеми – тя вдигна краката си върху дивана и ги сви, погледна Майкъл, въздъхна и продължи. - Преди месец се видях съвсем случайно и изненадващо с Дилън в Маями. Айзая беше с мен и той веднага разбра, че е негов син. Те наистина си приличат много, Майкъл. Аз бях ужасена, но след срещата ни нищо не последва и аз се успокоих, докато един ден Дилън не се появи на вратата на родителите ми, твърдейки, че иска да види сина си. Не съм ти казвала, но баща ми много трудно прие новината, че ще бъда самотен родител, но когато го направи беше невероятно грижовен през цялата ми бременност и сега е най – невероятния дядо на този свят. И тогава, когато Дилън дойде той реагира много бурно и го изгони, казвайки му, че той няма син. Същата вечер Дилън ми се обади и ме помоли да се видим. Мислех си, че ще мога да го убедя да остави нещата така както са и да не се меси в живота ни. Не успях. Той твърдеше, че съм го излъгала, че не съм му позволила да бъде баща на детето си, а аз, дори да се опитвах да му припомня, че ми каза, че не желае деца той беше непоклатим в твърдението си, че аз съм нямала право да го лишавам сина му от баща и че е трябвало да го информирам за решението си да задържа бебето. Поиска да го види. Не можех да му откажа и на другия ден се видяхме в близкият до дома на родителите ми парк. Майкъл, той изглеждаше толкова доволен, че го вижда. Айзая беше толкова спокоен с него, че аз почувствах неизпитвана през живота си ревност. Мисля, че точно тогава сгреших. Дилън ме помоли да вижда Айзая, да го заведе на гости у родителите си, за да видят внука си, но аз отказах категорично. Тогава той много се ядоса и тръгвайки си ми каза: „Ще се видим в съда.” Преди два дни получих призовка и съм уплашена до смърт, Майкъл! До смърт…

- От какво се страхуваш, Анджи?

Ръката му стисна нейната, а тя го погледна и той усети как нейният див и първичен страх го смразява.

- Страхувам се, че могат да ми го отнемат.

- Не, това е невъзможно, скъпа. Дай ми няколко минути, за да се консултирам.

Майкъл се изправи и взе оставения си върху писалището телефон и излезе на терасата, затваряйки плътно вратата зад себе си. Тъмният му силует беше осветяван само от светлините на блесналият Ню Йорк, разкриващ величието си и Анджелика напразно се опитваше да улови изражението му, за да отгатне какво да очаква от разговора, който той съсредоточено провеждаше. След като влезе той седна отново до нея и каза:

- Виж, Анджи, сега няма как да ти бъдат полезни, защото се нуждаят от повече детайли, но аз ти уговорих среща за утре с адвокати, с които ще можеш да поговориш за този проблем. Не искам да се тревожиш повече нито за миг и ти забранявам да мислиш, че ще позволя на някой да отнеме детето ти! Ти си прекрасна и всеотдайна майка и аз ще наема най – добрите адвокати в Америка, ако се наложи и живота ти няма да бъде променен по никакъв начин… Може би единственият компромис, който ще трябва да направиш е да се примириш, че той все пак има право да вижда детето си.

- Аз съм ужасена. Знам, че вероятно е прав и аз не постъпих разумно, но го искам само за себе си, Майкъл. Айзая е мой. Та, аз не познавам Дилън. Той беше случаен флирт. Беше опит да забравя теб… Нищо не беше, но ми даде Айзая, а той е най – хубавото нещо в живота ми.

Майкъл я прегърна и я притисна плътно към себе си. Разбираше желанието й да запази детето само за себе си. Нима и той не бе направил същото след като жената, която обичаше бе отказала да му роди деца? Е, да, той имаше Принс и Парис по малко по – различен начин, но също като Анджелика не желаеше да ги дели с никой друг. Страховете на Анджелика му изглеждаха толкова оправдани, защото за миг си представи как някой се опитва да предяви претенции върху децата му и изтръпна. Не можеше да допусне това да се случи. Никога! За нищо на света и затова нямаше да позволи и любимата му жена да загуби детето си.

- Не позволявай да ми го вземат, Майкъл! Моля те!

- Няма, скъпа! Няма! – Каза той, целуна челото й и чу въздишката й. – Погледни ме, Анджи.

Тя вдигна очи и той отново видя сковаващият й страх.

- Повярвай ми, скъпа! Бъди уверена, че никой и никога няма да вземе прекрасният ти син от теб! Моля те да ми повярваш и да се успокоиш!

Анджелика потъна в шоколадовата необятност на обещаващите му очи, в приятната и закриляща топлина на прегръдката му и завладяна от усещането, че най – сетне може да изпита поне мъничко покой и да повярва, че всичко ще бъде наред, докосна устните на Майкъл със своите.

Очите й му бяха говорили какво ще последва и той го прие с цялото си същество, което бе чакало този миг прекалено дълго.

След това и двамата забравиха да съществуват за света наоколо и се скриха в своя прекрасен, жадуван свят на тайнство. Там нямаше нищо друго освен светлина, пролетна ласкавост и ухание на споделеност. Поемаха по кичести пътеки, които бяха обсипани с алените цветовете на любовта и страстта, спускаха се по пенливи потоци и изригваха във величествени вулкани. Спокойно се отпускаха на бели криле и бяха галени от деликатни пера, пишещи по цялата им същност красиви думи на обреченост. Нямаше нищо друго и нищо не съществуваше, а само едно изобилие, в което плодовете натежаваха и след като биваха откъснати сладостта им ги заливаше с божествения си нектар и изпълваше с блаженство чакалите узряването им тела. Стрелките се следваха, но нямаше време, а само една необятна и изпълнена с трепетен зов безкрайност преплитаща се с розова нежност. Познати светове се откриваха отново и се раждаха нови непознати пространства. Тихи и подвластни, прекрасни звуци се стелеха и обсипваха единението с пърхаща необходимост да изкажат невъзможното да бъде описано с думи. Изливаше се порой от абсолютност и съвършеност и думите затихваха недовършени, скриващи се някъде на границата между недопустимото и възможното. В тази красива, изригваща омяа се твореше и прераждаше силния зов на две тела, които след дълго лутане из пустинни пясъци и дълга и мъчителна жажда откриваха своя оазис, който ги приемаше с опрощаващи и приласкаващи отблясъци. Миражите от бълнуванията свършваха и се претворяваха във влудяваща със съвършенството си действителност , в която разума заспиваше и само сетивата крещяха в безумно кресчендо и ликуваха в своята най – сетне отново намерена нирвана.

Анджелика ридаеше и за първи път не се срамуваше и не изпитваше неудобство от сълзите си. Майкъл целуваше рамото й обляно от светлината на луната и знаеше, че всеки дъх без нея е бил като кошмарен сън.