6 - 7 Март 2001 година, Лондон
- Майкъл, не се сърди! – Помоли го Анджелика.
- Не се сърдя, но знаеш, че не бива да говориш така. Знаеш графика ми.
- Няма да се повтори! Обещавам ти! … Знаеш ли, разплака ме.
- Съжалявам!
- Винаги го правиш, когато говориш за детството си и ти го знаеш. Но днес, когато застана пред толкова много хора и им споделяше личната си драма… Беше трогателно и много силно… Исках по- скоро да останем сами, за да мога да те прегърна, а сега ми казваш, че няма да се видим днес и вероятно ще се прибереш чак вечерта… Искам да съм до теб. Тази дни чувствам тази нужда особено силно.
- Искаш ли да дойдеш на събирането?
- Не. За Бога, не. Не искам да смесвам нещата. Бъди си Майкъл Джаксън. Аз си искам моя Майкъл и когато се прибереш ще те нагушкам и нацелувам.
- Анджи…
Тя замълча, изчаквайки го да продължи, но след като той не го направи, попита:
- Да?
- Искам да ти кажа, че съжалявам.
- За какво?
- За Невърленд и затова, че те помолих да си тръгнеш, докато трае обиска.
- Нали говорихме за това? Разбирам и няма нужда да се извиняваш.
- Обичам те!
- И аз те обичам.
- Имаш ли планове за деня?
- О, разбира се! Ще разгледам Лондон.
- Искаше ми се да го направим заедно.
- Може би ще успеем.
- Кога? – Усмихна се тя.
- Ще видим.
Той започна да говори с някой друг и около него настана невъобразим шум. На Анджелика й стана ясно, че най – вероятно Майкъл отново е окупиран от журналисти и фенове и търпеливо изчака да чуе гласа му отново. Той й каза, че вече е пристигнал и прекратиха разговора си.
След като затвори Анджелика изпита нужда от това да релаксира за кратко и знаейки, че Айзая е поверен изцяло на грижите на Грейс реши да се отпусне във ваната преди да излезе, за да разгледа една от най – великите столици в света.
Докато тялото й почиваше в топлата, уханна вана мислите й се върнаха към изминалата седмица, която бе толкова наситена от събития, че тя сякаш бе живяла в филм. След като бе станало ясно, че полицията задължително трябва да намери и конфискува наркотика от Невърленд, Майкъл, посъветван от екипа си я беше помолил да си тръгне от имението му. За два дни тя остана в апартамента му в LA и това сякаш бяха най – дългите дни в живота й. Измъчваха я колебания, угризения, гняв и самосъжаление. Когато двамата най – сетне успяха да се видят Майкъл й разказа, че е било много неприятно изживяване и не би искал отново да му се случва, защото му е напомнило за обиските през 1993 година. Каза й, че се е бил затворил в една от къщата за гости, която по настояване на адвокатите му са претърсили най – напред и не е излязъл от нея до мига, в който не са му казали, че обиска е приключил и че следите от него не са заличени напълно.Анджелика си спомни думите му: „Но, знаеш ли, Анджи, аз пак усещах чуждото присъствие. Надявам се като се върнем от Европа то да си отишло, защото ще мине доста дълго време преди да се прибера в дома си.”
Тя се радваше, че след това много бързо бяха заминали за Лондон и ангажиментите и срещите бяха откъснали Майкъл от мислите му за всичко, което им се беше случило около Алекс. Самата тя все още сънуваше кошмари и често се будеше обляна в студена пот и тогава срещаше очите на Майкъл, които я гледаха с тревога и вина. Анджелика се опитваше да се измъкне от неприятните и плашещи я спомени, но знаеше, че няма да спре да се притеснява, докато не разбере, че Алекс вече е осъден и няма да представлява заплаха.
Навън вече беше почти тъмно, а тя не спираше да върви и да се насища на атмосферата на този многовековен град. Силно си пожела да може да държи ръката на Майкъл в тази своя разходка, да сподели всяко впечатление с него, да се повозят на туристическите корабчетата, порещи водите на реката, но разбирайки, че това няма да се случи се опитваше да не се натъжава.
Телефона й иззвъня й я измъкна от унеса.
- Анджи, къде си? – попита Майкъл.
- Това е добър въпрос, Майкъл. Някъде в Лондон, близо до Тауър Бридж. А ти?
- Аз вече съм в хотела. От колко време си навън?
- Не знам. Часове.
- А кога ще се прибереш?
- Тръгвам веднага. Не знаех, че ще приключиш толкова бързо.
- Бързо?! А ти имаш ли представа колко е часа?
- Не. Късно ли е?
- Боже, Анджи! 22:30 е.
- Вече?!
Тя се огледа и видя как потока от хора е намалял и изведнъж се почувства загубена и сама.
- Майкъл?
- Да?
- Как да се прибера?
- О, неразумна жено! – Възкликна той – Кажи ми къде си точно, за да дойда да те взема.
- Не, не е нужно да идваш. Аз ще попитам някого от къде мога да си взема такси.
- Не разговаряй с никого, лудетино. Само ми кажи къде си точно?
- Тук е пешеходна зона. Точно покрай Темза и пред мен е Тауър Бридж.
- На кой бряг на Темза си?
- Почакай, за да попитам. Не си мисли, че бих могла да знам.
Срещу Анджелика вървяха две момичета, които се смееха и тя ги спря и ги помоли да я упътят за местонахождението й. Те любезно й обясниха, че се намира срещу Tower of London и тя ги попита как да стигне до място, от което биха могли да я вземат с кола. Момичетата й заобясняваха, но тя въпреки че много добре разбираше къде трябва да отиде не беше сигурна, че ще може да упъти точно Майкъл и затова, молейки ги за още минутка от времето им пак вдигна телефона:
- Майкъл, боя се, че ще се наложи да се прибера с такси. Няма да успея да те упътя и само ще се лутате по улиците и ще губим ценно време.
- Анджи, не се намираш в полето. Има едни табели, на които пише имената на улиците. Би могла да ми кажеш на коя си.
Анджелика погледна към момичетата, после се огледа, усмихна им се, благодари им за помощта и след като те си тръгнаха тя пак започна да говори с Майкъл.
- Виж, измислих го. Аз ще съм в началото на моста срещу кулата. Така става ли? Но си мисля, че е по- добре за теб да си почиваш, а не да идваш да ме вземаш. Аз съм голямо момиче и ще се справя.
- Аз знам как се справяш ти. Стой там и ще те помоля да не се забъркваш в нищо този път.
Скоро Анджелика беше на мястото и се взираше в тъмните води на Темза и във все по- рядко преминаващите по нея лодки и корабчета. Осъзнаваше, че не бе трябвало да се съгласява с Майкъл, но след онова, което й се случи с Алекс тя му беше обещала, че няма да взема важни решения без да ги споделя и обсъжда с него.
Телефона й позвъни и тя се усмихна. Помисли си, че е Майкъл, но изненадата й беше огромна, когато видя, че я търси Кенет.
- Кенет, здравей! Толкова е хубаво да те чуя… Да? Слушам те.
Лицето на Анджелика стана сериозно и тя внимателно заслуша онова, което Кенет й говореше. Докато го правеше видя как до нея спря лимузина и фаровете й премигнаха, подканващо я. Вратата на колата се отвори и шофьора излезе, за да я придружи. Тя му кимна и се усмихна, а след това влезе вътре.
Майкъл я погледна и понечи да каже да каже нещо, но виждайки я, че говори по телефона замълча и само отговори на бързата й целувка. Разговорът й изглеждаше важен, защото лицето й имаше онази вглъбеност, която я караше да не забелязва какво се случва около нея и да остава съсредоточена изцяло в думите на събеседника си.
Майкъл каза на шофьора си да тръгва и след като той го попита: „Към хотела ли, г – не?”, Майкъл поклати глава и отговори: ”Не знам все още. Просто карай.”
- Не съм сигурна, Кенет. Вероятно бих могла, но не знам, дали искам да го направя, защото – тя погледна към Майкъл – ти знаеш, че вече не вземам решенията си сама… Да, ще го обмисля и ще ти се обадя.
Майкъл я гледаше въпросително, когато тя приключи разговорът си, но Анджелика оставаше тиха и само очите й не успяваха да се фокусират на едно място и издаваха вътрешната й напрегнатост и че в момента тя преценя нещо важно.
- Хареса ли ти Лондон, мила?
Тя не му отговори веднага и затова Майкъл я повика отново, вземайки ръката й в своята:
- Анджи?
- Да?... Да. Много ми хареса. Красив е.
- Къде си, скъпа?
- Извинявай! – Усмихна му се тя. - Как си ти? Крака боли ли те?
Той кимна, а тя го целуна отново и най – сетне се вгледа в лицето му. Не й беше нужна повече от секунда време, за да прецени колко е уморен и как болката оставя следите си върху любимото й лице. Изглеждаше й изпито и безжизнено и дори гримът му не успяваше да върне здравият му, свеж вид.
- О, Майкъл! Не биваше да идваш! Аз щях да се прибера сама.
- Не. Трябваше.
Тя му се усмихна и го прегърна. Разговорът й с Кенет я караше да не успява да се съсредоточи върху случващото се в колата и тя искаше да го сподели с Майкъл, но разбираше, че точно сега не беше най – подходящото време да го направи. Отново беше поставена пред дилема и се нуждаеше от помощта на Майкъл, за да я разреши. Щеше да бъде трудно да вземе решение сама, защото то засягаше и двамата и връзката им.
- Искаш ли да отидем някъде, да се повозим, за да разгледаме града?
Тя поклати глава:
- Не, искам да се приберем. Крака ти трябва да почива. Ще го направим друг път.
- Съжалявам!
- Не се извинявай. Ти не си виновен. Дори се питам как ще се справиш на сватбата и на другите ти ангажименти след това.
Майкъл се усмихна:
- Налага се да стисна зъби. Не се тревожи. Аз ще бъда добре.
- Въпреки всичко се тревожа.
Майкъл каза на шофьора да ги върне в хотела и се остави на разказа на Анджелика как е преминал денят й и на впечатленията й от Лондон.
- Бих искала да се повозя на виенското колело, Майкъл. Мисля да утре да го направя с Айзая. Той ще се радва.
- Сигурен съм, че ще му хареса.
В този момент Майкъл изпита завист. Прииска му се да може като нея да хване децата си за ръка и да ги заведе на всяко място, което те пожелаят без да се налага да крие лицата им, без да има стотици почитатели и камери около тях, без да се затварят съоръжения, защото е невъзможно той да бъде там и да не предизвика безпорядък. Анджелика можеше да го прави като всеки обикновен човек и той й завиждаше.
Докато Анджелика беше в банята Майкъл взе болкоуспокояващите си и се отпусна върху леглото. Не искаше да ги пие пред нея, защото тя не спираше да не одобрява това, че продължава да ги приема. Дори и да не му казваше нищо, лицето й говореше убедително за протеста й и тя за известно време се затваряше в себе си и комуникираше едносрично. Не го разбираше, не приемеше доводите му и неоправданите й страхове понякога го дразнеха.
Майкъл я чу да пее и се усмихна. Анджелика имаше хубав глас, но пееше толкова фалшиво, че понякога той изпитваше желание да се смее с глас на усилията й да възпроизведе някоя песен, за която той не можеше да се досети. Тези нейни опити го объркваха още повече и той много рядко успяваше да разпознае песента. Усмивката му и напрегнатото изражение на лицето му я караха да му се сърди на шега и да казва, че тя не е певица и че не е нужно да й се присмива.
- Анджи? – Извика той.
- Какво?
- Коя е песента?
Тя се показа на вратата на банята и го погледна враждебно.
- Майкъл, заради теб не мога да пея. Не се прави, че отново не можеш да я разпознаеш!
- Не. Не мога – Поклати глава със съжаление той.
- Лъжеш. Искаш да ми се присмиваш и затова го правиш, нали?
- Не, принцесо! – Разсмя се той. - Наистина ми е трудно с този аранжимент. Дай ми джокер. Имам предположения, заради текста, но…
Той не успя да довърши, защото към него полетя една хавлия и това предизвика отново смеха му.
- Преструваш се. Не може да съм толкова зле!
- Неее, не си. – продължаваше да се смее Майкъл – Искам само да ми изпееш пак припева. Обещавам, че този път ще я позная.
Анджелика седна срещу него на леглото, затъкна поразтворилата се хавлия и го погледна сериозно, но очите й искряха:
- Ами тя … Не знам, дали има припев?! Ще го направя, но спри да се смееш.
- Не се смея – каза Майкъл и изгони усмивката от лицето си.
Тя пое въздух, понечи да запее, но се отказа:
- Не мога така, когато ме гледаш толкова съсредоточено.
- Хайде, Анджи! Любопитен съм.
Анджелика прочисти гърлото си, а Майкъл пак се опита да остане сериозен и да не позволи на напушващият го, кълкочещ в него смях да го залее.
„You can windsurf into my life, take me up on a carpet ride
You can make it in a big balloon, but you better make it soon
You can reach me by caravan, cross the desert like an Arab man
I don't care how you get here, just - get here if you can.”
Докато пееше тя беше затворила очите си, защото подигравателният пламък в погледа на Майкъл щеше да я обърка, а тя искаше да се справи добре. Песента много й харесваше и беше достатъчно известна, за да не го затрудни.
След като свърши с изпяването на част от нея, тя отвори отново очите си и онова, което видя я накара да остане изумена. Майкъл я гледаше в искрено недоумение.
- Не може да бъде! – Възкликна тя. – Ти си музикален инвалид!
Очите на Майкъл се разшириха от констатацията й и след това той започна да се смее високо и не успяваше да спре.
- Не се смей! Никак не е смешно. Трябва да се замислиш за друг начин, по който да се прехранваш за напред.
- Обичам те, Анджи! За Бога, обичам те толкова много, но не ми се сърди. Просто искам да знаеш, че рядко съм срещал някой, който да пее толкова фалшиво. Досетих се коя е песента, но… - той пак се разсмя – но беше дяволски трудно.
- Коя е?
- "Get Here" на Oleta Adams
- Сигурен ли си?
- Не – поклати глава той. – Предполагам само.
- Изпей я ти тогава и ще ти кажа, дали е тя. Ако успея да я позная в твоя аранжимент – заядливо каза тя.
- Трябва да ми подаваш текста, защото не го знам.
- Добре – съгласи се тя.
Майкъл започна да пее и докато Анджелика го водеше през текста, се наслаждаваше на рядко използвания от него нисък регистър на гласа му, на соул звученето и леко се усмихваше. Когато той свърши тя кимна:
- Да, тази е.
- Все още ли мислиш, че трябва да търся друго препитание, защото това би било проблем за мен.
- Не. Беше прекрасно. Аз съм щастливка. Майкъл Джаксън ми изнася частни концерти без да иска да му плащам.
- О! Кой е казал, че няма да си платиш?
Майкъл посегна и я придърпа към себе си. Анджелика попадна в обятията му и той видя изненаданият й поглед.
- Какво?
- Не го прави, Майкъл.
- Защо?
- Не мисля, че е добра идея.
- Защо? – Попита отново той.
- Заради крака ти. Не искам да се натоварваш.
- Аз няма да се натоварвам. Ти ще го направиш.
Тя се усмихна.
- Вярваш ли си?
- Опитвам се. Не бих искал да се спираме повече, Анджи. Не мислиш ли, че го правим прекалено дълго?
- Определено, но трябва да сме разумни, нали?
- От кога ти стана разумна?
Устните му намериха нейните и не й позволиха да му отговори. Целувката му я запали и тя за кратко се поддаде на опияняващата му я близост, но после се отдръпна.
- Не, Майкъл. Не бива.
- Анджи! – Помоли я той. – Не ме отблъсквай!
- Не го правя. Искам го не по- малко от теб. Сам каза, че те боли. Нека мине време и ти се възстановиш.
- Вече не ме боли.
Тя стана подозрителна и се отдръпна още повече от него.
- Как така изведнъж спря?
- Просто спря.
- Пак си пил лекарства, нали?
Майкъл замълча. Не искаше да й отговаря, защото предусещаше отново разразяваща се буря.
- Отговори ми, Майкъл!
- Какво очакваш да ти кажа? Боли ме и затова си помагам.
- По дяволите! Ти прекаляваш!
Тя вече се беше освободила от ръцете му и го гледаше възмутено. Не искаше да го прави, но историята на Майкъл и предишните му злоупотреби и склонността да му да се пристрасти отново и да попадне в кошмара на зависимостта я плашеха до смърт и тя не можеше да приеме безотговорното му поведение.
- Майкъл, теб винаги те боли. Започвам да си мисля, че просто си търсиш повод да се докопаш до хапчетата. Питам се, дали можеш изобщо да живееш без да ги приемаш?
- Не го прави! Не казвай повече, Анджи!
Леденото му изражение я стресна за малко, но тя не искаше и нямаше намерение да прекрати разгворът им, който знаеше, че скоро ще се превърне в скандал.
- Няма да спра и ти го знаеш. Къде са? Дай ми ги!
- Не!
Анджелика се изправи и заобикаляйки леглото спря пред нощното шкафче на Майкъл. Рязко отвори чекмеджето му, но там нямаше лекарства и затова шумно го затвори и клекна, за да провери и долния рафт.
- Кажи ми къде са, Майкъл!
- Анджи, спри!
- Къде са! Ще преровя всичко, но ще ги намеря, така че ми спести усилията.
- Моля те, недей, Анджи! Недей!
Тя не му отговори и започна да търси навсякъде в стаята. Скоро попадна на тях и победоносно възкликна. След това влезе в банята и Майкъл чу шума от вода и си представи как онези малки хапченца, които така му помагаха болката да си отиде, изчезват в канализацията на Лондон и затвори очи.
Анджелика излезе, бързо надяна пижамата си и седна пред огледалото, започвайки енергично и почти гневно да суши косата си. Хавлията скриваше лицето й, а когато Майкъл можеше да го види то не променяше изражението си.
- Защо го направи, Анджи? Защо?
- Ти знаеш не по- зле от мен.
- Утре ще ми боли. Как ще застана пред толкова много хора и ще се опитвам да се държа на краката си?
- Ще се справиш. Не си първият, нито последният със счупена кост. Не си търси оправдания, за да ги пиеш. Няма да ти го позволя. Разбираш ли?
Майкъл не искаше да се кара с нея. Може би щеше да изпадне в истерия, ако тя беше намерила и унищожила всички запаси, които имаше, но тя не знаеше, че има още и затова той предпочете да остави нещата така и да я накара да си мисли, че се съгласява с нея. Дразнеше се много, че Анджелика се опитва да контролира нуждите му. Той искаше да успокои болките си и единствения начин, по който успяваше бяха лекарствата, а тя се държеше с него като със зависим и това го ядосваше.
- Нямаш право да ми ги вземаш и изхвърляш! – Извика той - Нямаш, Анджелика!
Тя го погледна в огледалото, продължавайки енергично да разресва косата си и каза:
- Искам да те предупредя, че на всяка намерена опаковка ще й се случи същото, което се случи с тези преди малко. Няма да те оставя да попаднеш отново във властта им, Майкъл! Няма!
Майкъл й даде да разбере, че не желае да я слуша затова легна и загаси нощната си лампа. Не знаеше, дали ще успее да заспи, но искаше да я накара да замълчи. Мисълта му препускаше в догадки какво би се случило, ако той не разполага с останалите опаковки.
- Ще спиш ли?
- Да.
Анджелика се извърна, гледа го известно време и след това бързо се изправи и застана пред него.
- Ти имаш още, нали?
- Спри най – после. Нямам повече. Не съм аптека.
- Не ме лъжи. Приемаш много спокойно факта, че ги унищожих.
- Каква е ползата от сцени? Ти вече ги изхвърли.
- Имаш и ме лъжеш… Майкъл?!
- Какво? – Извика той.
- Погледни ме в очите и ми кажи, че тези са били единствените.
Той се отвори очи, погледа му се сля с нейният и с уморен глас каза:
- Нямам други.
Точно тогава осъзна, че вероятно отново беше попаднал в зависимостта от болкоуспокояващите и леко потръпна, но не изпита нужда да се бори срещу нея, а срещу Анджелика, която изглеждаше колебаеща се, дали да не продължи да търси останалите.
- Хайде, какво чакаш? – Предизвика я той. – Започни да търсиш! Защо ще ми вярваш? Прерови навсякъде! Направи го, Анджи!
- Не. Нужно ми е да ти вярвам. Ти не би ме излъгал. Нали, Майкъл?
Майкъл не й отговори, а й обърна гръб, гневно придърпвайки завивката, която Анджелика беше затиснала под себе си, сядайки на леглото.
- Майкъл? Съжалявам, но трябваше да го направя.
- Да. Добре.
Тя се опита да го умилостиви с ласка, но той се отдръпна и Анджелика се изправи и излезе от спалнята.
В мига, в който пусна осветлението на дневната чу виковете на феновете, въздъхна и го изключи отново. Почитателите на Майкъл в Европа бяха по същия начин невероятно лоялни и дори в този късен час оставаха пред хотела и вероятно щяха да нощуват пред него с едничката надежда да зърнат идола си. Анджелика за първи път искрено се подразни от присъствието им. Може би, защото беше ядосана на Майкъл или вероятно, защото вече не можеше да понася непрекъснато преследващите ги навсякъде техни скандирания и писъци. Разбираше желанието им да се докоснат до него, но понякога цялата им всеотдайност граничеше с лудост.
Анджелика изведнъж усети колко много й липсва Айзая. Днес почти не го беше видяла и изпита силно желание да го прегърне, затова внимателно отвори вратата на спалнята, в която децата им отдавна вече спяха и стигнала до леглото му се надвеси над него и го погали, подреждайки разпиляната му мека коса. След това целуна челото му и се изправи, не спирайки да го гледа.
- Обичам те, миличък! – Прошепна тя и отново се наведе, за да го целуне.
В другия край на хотелския апартамент Майкъл вече беше ядосан. Първоначалния мълчалив протест си беше отишъл и бе сменен от възмущение и гняв. Той чакаше Анджелика да се върне, за да й каже, че, ако още веднъж си позволи да изхвърли лекарствата му ще се наложи да проведат много сериозен разговор, дали връзката им би могла да има бъдеще. Искаше да тя да му се довери и да не го третира като някой безпомощен и изпаднал в зависимост наркоман. Нямаше да й позволи такава намеса, както не беше позволявал на никой до сега. Тя едва ли можеше да разбере разяждащите тялото му болки. Той имаше съмнения, че скоро предстоеше криза, предизвикана от лупоса му и единствения начин да я овладее поне малко отново бяха болкоуспокояващите. В противен случай той се превръщаше във вегитираща боляща маса и нямаше желание да стане от леглото, защото болката беше раздираща. Но тя нямаше как да знае тези неща. Той ги криеше упорито, когато се появяваха и се радваше, че до сега Анджелика не бе ставала свидетел на пораженията нанасяща върху него болестта му. През последните години не беше имал прояви, но сега Майкъл виждаше пълзящите симптоми на болестта си и се плашеше, че тя съвсем скоро пак ще му напомни за себе си.
Анджелика тихо влезе в спалнята им и внимавайки да не създава излишен шум легна до него. Майкъл усети пръстите й да галят лицето му и остана със затворени очи. Тя докосна нежно устните му със своите и го прегърна. Тогава всяко желание да й се скара си отиде и той изпита отново умиление към нея, разбирайки, че всяко нейно действие беше продиктувано само от любовта й към него.
- Обичам те! – Каза тя. – Не искам да страдаш! Обичам те!
Ръцете й го притиснаха плътно и той също я прегърна. Както винаги до сега тя по необясним начин беше успяла да го накара да й прости за нещо, което не би простил на никой друг.
Сватбата на Ури Гелър премина и след като вечерта Майкъл се прибра в хотела от ежегодния, провеждан за 10 път „Ден на Майкъл Джаксън”, организиран от Адриан Грант в Hammersmith Apollo Theatre, първото нещо, което направи беше да нацелува децата си и след това да влезе при Анджелика. Той с неудовлетворение установи, че тя вече спи и затова бързо си взе душ и легна, отпускайки се уморено до нея.
Анджелика усети присъствието на Майкъл до себе си и без да отваря очи каза със сънлив глас:
- Здравей, скитнико!
- Здравей, красавице!
- Извинявай, че не успях да те изчакам. Много се уморих.
- И ти ли?
- О, да, но беше хубав ден. С Айзая си прекарахме страхотно.
- Къде ходихте?
- Ами най – напред се качихме на виенското колело. Майкъл, толкова е огромно. Много снимах и когато снимките са готови ще ти ги покажа. Ти може би си се качвал на него, всъщност?
- Не все още не съм. После?
- После разпитах за някой увеселителен парк и ми казаха, че най – екстремния и току – що отворен, защото не работел през зимата е Thorpe park. Това е място за теб. Определено щеше да ти хареса много. Не успяхме да се качим на атракциите, защото са доста екстремни и Айзая нямаше достъп до тях и аз искрено съжалявам. После отидохме в друг парк- Bramley's Big Adventure, където той много се смя и забавлява. Ядохме пици, пихме шейкове. Толкова съм доволна ! Хубаво е да го виждам щастлив! Как премина твоя ден?
- Хмм, и аз имах екстремни изживявания. Ури до последно не ни каза, но аз усещах напрежението му и когато сватбата приключваше и аз вече си тръгвах той ми каза, че е получил обаждане от някакъв израелски източник за заплаха за терористична атака на самата сватба. Иначе мерките за сигурност бяха големи, но не искам да си помисля колко ли е бил притеснен през цялото време. После малко си починах тук и ходих на онази годишнина.
- И твоя ден е бил наситен с емоции, както разбирам. Булката беше ли красива? – Попита тя, прозявайки се.
- А има ли не красива булка?
Тя се усмихна, а Майкъл се опита да си я представи в сватбена рокля и си помисли, че няма да има по- красива булка от нея. Той точно се навеждаше над лицето й, за да я целуне, когато тя попита:
- А как е крака ти? Боли ли те?
- Да – излъга я той.
- О! – Възкликна тя и го прегърна. – Скоро ще мине, скъпи!
- Надявам се.
Майкъл беше пил болкоуспокояващи вече два пъти и не бе имал почти никакви проблеми през целия ден. Разбира се, болката не изчезваше напълно, но беше толкова приглушена, че той почти забравяше, че крака му е счупен.
- Ще можеш ли да заспиш? Много ли те боли?
- Не е много. Просто имам нужда от почивка. Ангажиментите ми вече почти свършиха тук и знаеш ли какво искам да ти предложа?
- Какво?
- Да изпратим децата с Грейс за Америка, а ние да отидем някъде за уикенда.
- Къде?
- Все още не знам. Някъде. Без ангажименти и тълпи от хора около нас. Какво ще кажеш?
- Защо без децата?
- Може и с тях.
- Предпочитам да бъдат с нас. След Алекс искам да виждам Айзая близо до себе си.
- Добре, Анджи. Но ми кажи, дали си съгласна, за да потърся място, на която бихме могли да отидем?
- Съгласна съм, разбира се. Какво по- хубаво от това да открадна няколко дни от натоварения ти график само за мен?
Следва продължение...
Моля, гласувайте и коментирайте главата!
Стана ми мъчно за Майкъл. Много мъчно :(
ОтговорИзтриванеИ на мен! Все-повече навлизаме в реалността... за съжаление!!
ОтговорИзтриване