Тя искаше да е щастлива и една вечер излезе от заспалата къща и кара колата си дълго и сякаш без да иска и мисли пътя я отведе до онези скали, на които Енрике, докато си говореха за живота й беше цитирал Буда. Той бе седял до нея и се беше опитвал да я накара да разбере, че не бива нищо да я спира да бъде онази, която решава, дали ще е щастлива или винаги ще чувства в себе си празнота и неудовлетвореност, защото се е страхувала от трудностите. Думите, изречени със спокойният му глас „Не вървете след никого, вървете само след себе си.” се запечатаха в съзнанието й завинаги. Тази вечер на същата скала тя се попита, дали ги беше изпълнила и си каза, че почти винаги бе следвала сърцето си и не беше позволявала на пречките да спират намирането на верния път. Пред очите й океана тихо, но мощно бе шумял и Анджелика разбра, че нямаше какво повече да доказва и не бе нужно да се противопоставя на нуждите си. Да, тя бе искала да отиде в Европа, но един вътрешен глас непрекъснато я бе поставял на щрек и тя не успяваше да заглуши безспирното му, монотонно предупреждение, че е настъпил мига, в който трябва да се признае за победена. Тя беше осъзнала, че меча, пред който бе свела покорно глава е могъщ и нямаше как да избяга от блестящата по острието му власт. Тя и не искаше да се освободи от нея. Може би имаше нужда още малко да помисли преди да реши, дали наистина бе дошъл момента, в който нейният път не се слива с един друг и вече не е сама и всъщност няма да следва, а ще продължи да върви по спиралите на собствената си съдба, но ръката й ще държи нечия друга.
Върна се освежена, осъзната и на другия ден без да съжалява, без да страда и изпитва колебания, отлетя с Айзая за LA. Кенет беше щастлив да я види, изумен от решението й, но разбиращ, че е окончателно и може би правилно. След два дни Анджелика си тръгна и остави Кенет да определя какво да прави със студиото и бизнеса. Тя вече нямаше нищо общо с тях, освен хиляди спомени. Анджелика знаеше, че въпреки че беше продала своя дял на Кенет не губи нищо и че това трябваше да се случи, защото бе било логично. Тя все още имаше таланта си и все още можеше да превърне едно потрепване на дъбов лист в красива и изпълнена със смисъл фотография. Знаеше, че може да се промъкне зад лицата на хората и да покаже истинската им същност само с едно кратко, запечатващо времето щракване на фотоапарата си, но сега бе дошъл моментът да последва отново себе си, но по един нов път.
- Анджеликаааа!
Тя излезе от спалнята си и слезе долу, недоволна, че прекъсват работата й.
- Да, татко?
- Дилън е тук.
- Тук? Къде? – Попита тя изненадана.
- В дневната, мила.
Анджелика влезе в стаята и видя как Дилън е седнал на пода до Айзая и разговаря с него. Синът им го гледаше с чистите си изумрудени очи и се усмихваше, а баща му не спираше да продължава да го кара да се разширява усмивката си и най – сетне Айзая се заля в смях.
- Здравей, Дилън! – Прекъсна ги Анджелика.
- Анджи, здравей! – Изправи се Дилън. – Съжалявам, че не се обадих, но ти изглежда си сменила номера си и нямаше как да те предупредя.
- Няма проблем – отговори му тя. - Какво те води в Маями?
Анджелика с жест го покани да седне и след като видя, че Айзая продължава да се занимава с новата си играчка седна до Дилън.
- Идвам да видя сина си, Анджи. Нали не възразяваш?
- Не, разбира се, но… Заета съм, Дилън. Ще заминаваме.
- О! Къде?
Тя се поколеба, дали да му каже, но разбирайки, че е задължително той да знае къде отива синът му, каза:
- Заминаваме за NY при Майкъл.
- Колко дълго ще останете там?
- Дилън, няма да живея вече тук. Майкъл и аз… Ще бъда с него.
Новината свари Дилън неподготвен и той не знаеше как да реагира. Под натиска на родителите си беше дошъл в Маями и сега осъзнаваше, че бе улучил вероятно най – подходящият момент, в който да го направи. Трябваше да каже и своята новина на Анджелика и затова избра да не мисли за нейната.
- Трябва и аз да ти кажа нещо, Анджи. Аз имам връзка, която стигна до етап, в който решихме да я узаконим и сватбата е следващия месец.
- О, това е прекрасно! Честито!
- Благодаря ти! Проблема е, че Шийла… Тя много трудно прие новината, че имам син. Това за кратко постави връзката ни пред вероятност да се разпадне, но щом осъзна, че всъщност аз не съм я лъгал тя се успокои. Страхувам се обаче, че много ревнува и ще й бъде безкрайно трудно да приеме Айзая.
- Какво се опитваш да ми кажеш, Дилън? – Прекъсна го Анджелика.
- Аз… Хммм… Мисля, че няма да мога да бъда достоен родител на детето ни, Анджи. Не искам да загубя Шийла. Много я обичам.
- Защо тогава така ме измъчи през изминалите месеци? Не го ли знаеше тогава?
- Не знам – повдигна рамене той. – Аз искам да опозная Айзая. Искам да расте с ясното съзнание кой е баща му и да е сигурен, че ме е грижа за него. Но точно сега не мога да бъда много често близо до него. Ето, че и заминавате.
Анджелика чувстваше безгранично облекчение. Изпитваше еуфория и й идеше да разцелува Дилън. Нямаше нужда повече да се съобразява какво би казал той, дали не би се противопоставил на някое нейно решение и това я караше да се усмихва.
- Разбирам те, Дилън. Наистина те разбирам.
- Радвам се. Предполагам, че и за теб е облекчение. Искам да те помоля само за едно. Да не прекъсваш връзката между мен и сина ни. Аз ще се постарая да направя всичко по силите си да убедя Шийла, че не е права и че той не е заплаха. След време съм сигурен, че ще успея да го направя, но засега тя просто се преструва, че Айзая не съществува. Дори не знае, че съм тук. След няколко месеца сигурно ще е различно, защото тя е прекрасен човек и съм убеден, че един ден ще се влюби в Айзая.
- Не се тревожи, Дилън. Няма да отдалеча детето ми от баща му. Обещавам ти!
- Детето НИ, Анджи! – поправи я Дилън.
- Да, извинявай! – усмихна се тя.
- Сега ще ми разрешиш ли да го взема за разходка? Искам да прекарам малко време с него.
Нещо в Анджелика започна да протестира и в нея се надигна безпричинен страх.
- Дилън… Не знам. Сигурен ли си, че ще се справиш? Той понякога е голяма напаст и инат.
- Анджи! Не се тревожи. Той е мой син. Разбира се, че ще се справя.
- Знам, но не те познава.
- Ти ми обеща, Анджелика. Не ме спирай сега!
Анджелика осъзна, че не може и няма право да се противопоставя, защото колкото и да й беше трудно да дели Айзая, Дилън беше негов баща и имаше нужда да бъде с детето си. Тя стана и вземайки сина си на ръце, каза:
- Изчакай да го приготвя.
Скоро те излязоха и Анджелика отчете странното чувство на ревност, което я обзе, когато Айзая усмихнато й махаше за „Довиждане”, докато се отдалечаваха към колата на Дилън. Остатъка от деня й продължи в това да преценя кое й е необходимо за NY и кое може да остави, защото знаеше, че през април Майкъл ще трябва да дойде в Маями, за да работи по миксирането на албума си. Нямаше нужда да взема всичко и после отново да го връща обратно.
За миг Анджелика се почувства объркана и седна на люлеещият се стол. Прииска й се да може да се върне в LA и да бъде отново в собственият си дом, да не й се налага да живее в хотели и къщи под наем и да не трябва да се съобразява с нечий график, а само със собственият си. След този момент на протест тя осъзна, че е наложително да заглуши това желание и да приеме действителността. Майкъл не можеше да спре да бъде онова, което беше. Неговият живот бе и щеше да премине в непрекъснато движение и тя знаеше, че това движение не беше само еднопосочно, а бе оплетено в хилядите пътища и пътеки на многопластовата му същност, която изпитваше непрекъсната нужда да открива, научава, разбулва и покорява знания и светове. Будната му натура, отворена за всичко ново, непознато или неизследвано го караше да не може да спира неуморната си надпревара с времето. Умът му работеше непрекъснато и той притиснат от рамките на 24- те часа, които никога не му стигаха, се лишаваше от почивка, от сън и време за себе си само, за да успява да задоволи потребността си да поема всяка новост или да развива своя идея. Щеше ли тя да успее да задоволи неговата нужда за непрекъснато предизвикателство? Анджелика не знаеше отговора на този въпрос и понеже не искаше да изпада отново в колебания се изправи и продължи с организацията на багажа си.
Късно вечерта, когато всичко необходимо беше прибрано и добре запечатан, тя гушна Айзая, който след дълго будуване, предизвикано от превъзбуденото му състояние, в което се бе прибрал след изпъстрената си с емоции разходка с баща си, беше заспал и цялата се превърна в една усмивка. Утре за нея и сина й започваше един живот, който колкото и да й беше познат, толкова и не бе и тя нямаше търпение да приеме предизвикателството му и да се потопи във всичките му нюанси.
Майкъл не спеше. Най – сетне около него бе спокойно и той имаше време да остане на тихо със собствените си мисли и да ги чува ясно. Беше разговарял преди няколко часа с Анджелика и гласът й го бе накарал да осъзнае, че тя може би за първи път откакто се познаваха не се опитваше да се бори с него. Не знаеше, дали тази нейна покорност му харесва. Колкото и парадоксално да звучеше той имаше нужда от жаравата в очите й винаги готова да се превърне в буен огън и да го гори с златистите си палещи езици. Не, той не искаше тя да бъде примирена и кротка. Имаше нужда от своята дива котка и мисълта, че може би я най – сетне я е опитомил не го радваше, защото знаеше, че тогава тя ще спре да му бъде интересна. Имаше чувството, че точно тази нейна абсурдност, нейното нестихващо желание да му се противопоставя и да го кара да я укротява го караха да я желае така силно до себе си. Не му беше нужна една красива и готова на всичко за него жена. Такива можеше да има винаги и всяка секунда. Искаше онази Анджелика, когато и на най – логичното решение можеше да каже „не” и да отстоява с цената на всичко позицията си. Обичаше лудешкото терзание, когато тя го оставяше тръпнещ, дали ще я види отново, караща го да си задава въпроси какво още ще направи, за да го влуди, та било дори и от гняв. Не беше обичайно за него и Майкъл го знаеше отлично, но точно това харесваше в нея – гордостта, импулсивността, непредсказуемостта и ако тя ги беше потушила той се страхуваше, че постепенно ще охладнее и ще спре да го вълнува така силно.
Телефона му започна да се движи по масата, вибрирайки и той го взе. Не разбираше защо всеки можеше да си позволи да го търси по това време?! Беше прекалено късно и той виждайки, че е Тайсън го върна обратно на масата и се загледа в продължаващото му поклащане, което упорито го призоваваше да му обърне необходимото внимание. Майкъл рязко посегна и гласа му уморено попита:
- Тайсън, какво?
- Майкъл, ох, добре, че отговори… Знам, че е късно, но би ли могъл да се видиш с нея?
- С кого?
- С Джо?
- Джо? Коя е тя?
- Джоана, Майкъл.
- О! – Възкликна той. - Защо трябва да я видя?
- Защото ме влудява. Не мога повече и нямаше да те моля да го направиш, ако не бе наложително. Тя ме преследва непрекъснато и не мога да се откопча от настойчивостта й. Тя не е лошо момиче, Майк. Моля те, виж се с нея и нека това да свърши.
- Тайсън, не можеш да се освободиш от едно момиче ли?
- Аз мога, но тя не търси мен, а теб и няма да се откаже. Няма. Разбираш ли? Анджи все още не е пристигнала, нали?
- Не. Идват утре – отговори му Майкъл.
- Тогава, моля те, моля те нека я доведа при теб, а ти… Прави каквото сметнеш за необходимо с нея. Аз не издържам повече. О, тя се връща. Кажи ми – да я водя ли?
- Добре, доведи я – въздъхна Майкъл.
- Благодаря ти, човече! Благодаря ти!
Линията прекъсна и Майкъл съжали, че беше приел разговора. Нямаше да удържи на обещанието си, което беше дал на Анджелика и това го накара да се почувства неприятно. От друга страна знаеше, че Джоана беше една много настойчиво младо момиче и ако той най – сетне не й обяснеше, че е безсмислено да опитва да бъде винаги и на всяка цена близо до него тя нямаше да спре да притеснява приятелите и близките му. Нямаше идея как ще го направи, но беше задължително да я отстрани, защото, ако тя продължаваше да бъде наоколо Анджелика рано или късно щеше да я види и този път той нямаше да успее да я спре да си тръгне. Вярваше, че ще го направи и затова се налагаше да се види с Джоана. Знаеше, че й беше давал поводи да си мисли, че е специална и че гледа на нея по малко по- различен начин, отколкото на останалите си фенове и сега се обвиняваше, че го бе правил.
След около час Джоана седеше на дивана в дневната на хотелския му апартамент и не спираше да му се усмихва. Майкъл я беше оставил тя да води разговорът им и заучено отговаряше на обичайните за всички негови фенове въпроси, а през цялото време осъзнаваше, че това негово пасивно поведение няма да доведе до желания от него развой и се опитваше да се застави най – после да й обясни, че се налага да спре да бъде така настойчива.
- Да, мисля, че се получава добре и че албума ще отговори на очакванията ви – каза той.
- О, сигурна съм, че ще бъде така – усмихна се тя. - Майкъл, искам да ти благодаря, че ме прие, въпреки късния час и че си така мил да ми отделиш от времето си. Това означава много за мен и аз съм истински щастлива, че го правиш. Имам една молба.
Майкъл я погледна въпросително.
- Може ли да те прегърна? – Попита тя.
Въпрос, който той беше чувал вероятно милион пъти, но този път прозвуча нередно и някак заплашително. Майкъл знаеше защо го усеща по този начин и силен протест се разля по цялото му тяло. Харесваше я. Много я харесваше.
- Да, разбира се – отговори той, а искаше да бе казал точно обратното.
- Хубаво е, Майкъл! – прошепна тя и той настръхна.
Толкова ли беше слаб? Толкова ли приличаше на всички мъже? На баща си? Не можеше да повярва, че всяко негово действие, докато я държеше в обятията си беше продиктувано от желание да я има. Устните му намериха нейните и до слуха му достигна стона й и той сякаш загуби напълно себе си, забрави за обещанията си, за безкрайната любов, която изпитваше към Анджелика и остана само пулсиращата необходимост да притежава, да опознае това младо тяло, което предизвикателно се притискаше в неговото. Ръката му се спусна по шията й, разкопча две копчета от блузата й и се плъзна по една от гърдите й. Той усети втвърденото от докосването му нейно зърно и го взе между пръстите си, пожелавайки си да го вкуси. Тя отново простена и постави меката част на ухото му между плътните си устни.
- Je t'aime, Майкъл! Je t'aime!
Майкъл се отдръпна като попарен и очите на Джоана го погледнаха изненадано.
- Нещо нередно ли направих?
- Не, не! – Каза Майкъл. – Извинявай! Аз не трябваше да ти се нахвърлям така! Съжалявам!
Джоана се отдръпна от него, приглади косата си и свеждайки глава започна да закопчава ризата си. През това време Майкъл се опита да нормализира дишането и прочиствайки гърлото си каза:
- Джоана, погледни ме, моля те!
Тя вдигна очи и той видя как те са окъпани в разочарование и болка.
- Аз много те харесвам и предполагам, че си прекрасно момиче, но това, което можеше да се случи е грешно. Не мога да го причиня както на теб, така и на себе си. Не е редно, разбираш ли?
- Защо, Майкъл? Аз те обичам – каза тя и очите й се напълниха със сълзи. – Защо е грешно да искам да съм с човека, който обичам?
- Защото аз само ще те нараня, мила. Не заслужаваш болка.
- Ти никога не можеш да ме нараниш. Никога!
Той се усмихна.
- Това е спорно. Не мога да го направя, Джоана. Не искам да те заблуждавам. Нека всичко между нас остане такова каквото беше преди 5 минути. Не искай и не търси повече, защото няма да има. Оценям… Оценям любовта ти, но, мила, аз не мога да отговоря на чувствата ти по начина, по който ти искаш и заслужаваш… Не, моля те, Джоана, не плачи! Недей! Аз наистина съжалявам!
Tой взе ръцете й в своите и я застави да го погледне.
- Аз те обичам, Майкъл. Обичам те! – Каза тя. - Ти ме желаеш. Знам го, усетих го. Не ме отблъсквай!
- Джоана, не си го причинявай! Не искай да те нараня. Запази достойнството си. Сега ще те помоля да си вървиш.
- Недей, Майкъл! Недей! Бъди с мен тази нощ, моля те!
Настойчивостта на Джоана охлади напълно Майкъл и той поразен от собствената си вина се изправи и още веднъж повтори думите си, че иска тя да си тръгне.
Джоана най – сетне разбра, че е безсмислено да продължава да опитва да върне мига, в който той я целуваше и докосваше и също стана, неможейки да го погледне. Чувстваше се зле. Бе била на крачка, бе била толкова близо до една от мечтите си свързани с Майкъл. Обичаше го безумно и беше готова да пропилее последния франк, който има, за да го зърне, дори и за няколко минути. Години наред го следваше, години наред изгаряше в онази любов, която е най – чистата и свята, защото я рисува само съзнанието, а то я правеше безумно красива и идеална. Нямаше по- важно нещо в живота й от това да види Майкъл, да успее да размени няколко думи с него, да я окъпе в красивата си усмивка. Сега почти трепереща излизаше от апартамента му и не знаеше как ще продължи след като той й беше показал, че за него не е просто едно от всички момичетата, а че я харесва по много по- различен начин. Спомни си за всички писма, които му беше изпращала, за всички красиви чувства, които му бе споделила, за дългите им разговори по телефона, които я принуждаваха да отива на училище недоспала, но сякаш движеща се не по земята, а летяща.
- Кога ще мога да те видя пак, Майкъл? – попита тя.
- По – добре е и за двама ни да не се виждаме. Моля те, извини ме за унизителното поведение. Ти си красиво и добро момиче, но аз не мога да се възползвам и да принизявам отношенията ни. Сбогом – каза Майкъл и затвори вратата.
Джоана остана сама и се почувства още по- зле. Прииска й се да не беше прекрачвала прага на този хотел, на този красив апартамент, защото болката от разочароването я погубваше.
Анджелика вдигна телефона си и опитвайки се да се застави да спре лудешкото препускане на сърцето си, което предизвика позвъняването в късния час, каза:
- Майкъл? Добре ли си?
Той въздъхна.
- Майкъл? Говори ми! Какво се е случило?
- Анджи, аз не те заслужавам. Аз съм подлец – най – после проговори той.
Анджелика не отговори и стана, за да излезе от стаята, опасявайки се да не събуди спящият Айзая. Тя изчака още малко Майкъл да каже нещо и след като той не продължи го попита:
- За какво говориш, Майкъл?
- Аз… Анджи, по – добре е да не идваш при мен. Аз само ще те нараня.
- Майкъл! Плашиш ме.
Той въздъхна още по- дълбоко и започна да разказва за срещата му с Джоана. Не спести на Анджелика и най – малката подробност. Правеше го с ясното съзнание, че я наранява безумно, но не можеше да спре желанието си да излее протеста от собствените си действия. Чувстваше се истински виновен и долен мръсник и лъжец и искаше да бъде наказан. Не спираше да говори, дори и понякога да му беше трудно, защото сълзите го оставяха без дъх. Чак, когато спря осъзна, че бе говорил сам със себе си. Анджелика беше затворила телефона. Той не знаеше кога го е направила, но разбираше, че може би никога повече няма да може да чуе гласа й или да види прекрасните й лешникови очи.
- Г- н Джаксън каза, че вероятно няма да идвате.
- Не е разбрал – усмихна се Анджелика и остави Айзая да седне на едно от креслата.
- Желаете ли нещо?
- Да. Бих искала лек обяд и ще ви помоля да не информирате Майкъл, че сме пристигнали. Искам да го изненадам.
След като останаха сами Анджелика съблече палтото си и започна да разкопчава якето на Айзая, който се прозя.
- Спи ли ти се? – попита го тя.
- Неее! – недоволно каза той.
Тя му се усмихна. Беше събудила Айзая рано и той въпреки че тя се надяваше, че ще заспи по време на полета той не бе затворил и за миг очи, неспирайки да бърбори и да задава въпроси.
Анджелика беше уморена. След като Майкъл й се беше обадил тя не успя да заспи и премина през много емоционални състояния. Плака, изпита силен гняв, разочарование, отвращение, болка, празнота… Но на върха на всички тях стоеше непрекъснато осъзнаването, че няма връщане назад и че не може да остане повече при родителите си. Беше прекарала малко повече от 3 години в домът им и нямаше право да ги притеснява с присъствието си занапред. Идеята да се върне в LA беше била най – логична, но тя си даде сметка, че преди това трябва да предупреди Раул да освободи къщата й и в същото време си зададе въпроса какво би правила, ако отново се установи там. Предполагаше, че ще успее да се споразумее с Кенет и той с радост ще приеме да работят отново заедно, но Анджелика не искаше да препрочита тази страница отново. Тя осъзна, че бе взела решението си и се налагаше въпреки обстоятелствата да замие за NY и да разбере, дали би могла да прости и този грях на Майкъл.
Майкъл влезе в апаратамента, носейки в ръцете си, спящият Принс, а след него пристъпи и Грейс с Парис.
- Грейс, ще пуснеш ли осветлението? – каза Майкъл.
В мига, в който тя посягаше към ключа чу развълнуваният му глас тихо да казва:
- Не! Грейс, недей!
Тя го погледна изненадано и проследи как Майкъл бързо се насочва към вътрешността на дневната и се загубва от погледа й, вдигна неразбиращо рамене и мина по коридора, за да се погрижи за също заспалата Парис. След малко той дойде при нея и я помоли да преоблече с пижамите и Принс и отново бързо излезе. Изглеждаше й трескав и объркан.
Майкъл се върна във всекидневната с едно одеало и внимателно покри с него спящите гушнати един в друг Анджелика и Айзая. Беше толкова щастлив, че я вижда, че тя бе дошла, че изпитваше желание да я събуди и да падне в нозете й, за да я моли за прошка, но не можеше да прекъсне дълбокият й сън.
Той седна на фотьойла до канапето и се загледа в Анджелика. Лицето й беше спокойно и той бавно поемаше всяка любима нейна черта и се опиваше от нежността, която изпитваше, докато я наблюдава. Погледът му се отмести върху Айзая и Майкъл си помисли, че за месеца, през който не го беше виждал той беше пораснал. Обичаше го като своите деца, като всяко дете на този свят.
- Майкъл, аз ще тръгвам, ако не ти трябвам повече – чу се силният глас на Грейс.
- Тихо, Грейс! – Помоли я той.
- Какво каза? Не те чух – приближавайки се попита тя.
Анджелика в просъница чу възклицанието на Грейс: „О! Не знаех. Аз тръгвам.” и бавно отвори очи, видя как Майкъл само кимва на бавачката си и отново ги затвори. Не искаше да го гледа, но присъствието му беше така осезаемо, че тя дори и през спуснатите си клепачи усещаше изпиващият му я поглед.
- Не ме гледай. Махни се! – каза тя.
Чу се тихо раздвижване, до обонянието й достигна парфюмът му и малко след това настана тишина. Анджелика отвори очи. Майкъл го нямаше в стаята.
Бяха минали две седмици откакто Анджелика вече беше с Айзая в NY, но всеки опит на Майкъл да я накара да разговаря с него беше неуспешен. Тя оставаше мълчалива и непреклонна пред него. Двамата със сина й излизаха, разглеждаха града, ходеха къде ли не, а след като се върнеха в хотела, ако Майкъл беше там влизаха в тяхната спалнята и не излизаха от там, докато той не освободеше дневната. Разбира се, тя не ограничаваше контактите на Айзая с него или с Принс и Парис, но самата тя оставаше затворена и ледена. Наказваше го мълчаливо и той не знаеше до кога ще издържи на непрекъснатата й демонстрация колко много я е наранил. Понякога улавяше погледа й и виждаше болка, а понякога и отвращение.
Майкъл почука на вратата й. За миг смеха на Айзая секна, но след това той продължи да се смее високо. Майкъл почука отново. След секунди вратата се отвори и той видя малкото дете да му се усмихва, а след това да се стряска от строгия тон на майка си:
- Айзая, не! – Беше извикала Анджелика, но вече беше късно.
Тя се беше прибрала преди около два – три часа и виждайки, че Майкъл е апартамента беше поръчала вечерята в стаята им и сега се опитваше да улови Айзая и да го съблече, за да го изкъпе преди да се отпуснат в леглото и тя да започне да му чете или да му разказва за всички места, на които беше пътувала, докато той заспи. Бяха играли с кубчетата, после подреждаха един пъзел и всичко това сега беше разпиляно на пода.
- Айзая, затвори вратата! – Каза Анджелика.
Той я погледна неразбиращо и усмихвайки се широко на Майкъл протегна ръце към него. Майкъл се наведе и го вдигна, но очите му не се откъсваха от Анджелика. Беше облечена в светло зелена пижама. Потничето беше с щампа на патето Туити, а късите панталонки съблазнително оставяха на показ красивите й крака.
- Здравей, Анджи! – Каза Майкъл.
Тя се приближи и хвана Айзая за кръста. Аромата й го обгърна и той още веднъж се изуми на способността й да открива най – подходящите за нея парфюми. Този, с който беше в момента беше в пълен унисон със сезона, но продължаваше да носи любимият й цветен аромат и в същото време беше удивително секси с мистичната нотка в себе си. Айзая го стисна здраво и вече започваше да се бори с Анджелика, която мълчаливо се опитваше да го вземе от Майкъл.
- Не! Искам Майки!
- Хайде, миличък! Ела и ти обещавам да ти прочета две приказки.
- Анджи, нека аз го приспя! Не го разстройвай! – Намеси се Майкъл.
Тя отпусна ръце и Айзая се усмихна щастливо.
- После искам да поговоря с теб задължително. Този театър ми идва в повече и няма да го търпя и занапред – каза Майкъл, гледайки я сериозно.
Анджелика го погледна почти с омраза и затвори врата.
Тази жена беше безкрайно упорита и на Майкъл му идеше да я хване за раменете и здраво да я разтърси. Говореше й, а тя просто гледаше напред и не даваше и най – малка индикация, че го слуша и че я засяга какво й казва. Знаеше, че беше сгрешил, но той си беше признал, беше отпратил Джоана навреме и почти нищо не се беше случило. Не знаеше как да предизвика Анджелика да говори и затова избирайки може би най – неподходящия ход, каза:
- Добре. Щом искаш да продължаваш да мълчиш аз съм принуден да си намеря компания.
Той се изправи и търсейки с поглед телефона си се отправи към шкафа, на който го видя. Не спираше да наблюдава Анджелика, докато тя гледаше навън през големия панорамен прозорец. Майкъл ядосано набра Тайсън и когато чу гласа му и след като го поздрави, попита:
- Тайсън, бих искал да ми кажеш, дали Джоана все още е в NY?
Той не успя да чуе какво точно му казва Франк, защото Анджелика със светкавична реакция беше взела едно от списанията пред нея и го беше запратила върху него. От удара Майкъл беше изпуснал телефона и виждайки, че тя хвърля още едно по него вдигна ръце пред себе си, за да се предпази.
Гласа й беше равен и приглушен, но не можеше да скрие силната й гневна емоция. Както винаги в случаи подобни на този Анджелика говореше на испански и го обстрелваше с обидни думи и с малки предмети, които бяха близо около нея.
- Cabron!.. Te odio... Culero! Que te follen!
Очите горяха в диви плaмъци и го разкъсваха на парчета, а Майкъл ликуваше, мислейки си: „Това е моето момиче!” Беше търсил нейна реакция, беше искал да я накара най – сетне да извади от себе си цялата обида и сега това се случваше. Една от играчките на децата му го удари и той почувствал болка, извика:
- Анджи, спри, за Бога! Спри!
- Vete al infierno!
Тя спря и бързо излезе от стаята. Майкъл я последва и настигайки я хвана за ръката.
- Пусни ме! – каза тя и дръпна ръката си.
Той не го направи и затова тя замахна с юмрук и го удари по рамото.
- Пусни ме ти казвам!
- Или какво?
Тя не му отговори и отново сложи върху лицето си безразличната маска от последните две седмици и се облегна на стената, спирайки да го гледа. Майкъл застана пред нея, но тя отново извърна главата си настрани, а той решен на всичко, за да я накара да реагира я хвана за брадичката и въпреки съпротивата й тя се оказа очи в очи с него. Леко ги присви и след това го загледа предизвикателно, очакваща да дойде момента, в който ще я пусне.
- Кажи ми как да изкупя вината си? Не мога да понасям мълчанието ти. Не мога да те гледам близо и да не мога да те докосвам и целувам. Нужна си ми. Кажи ми как да поправя грешката си. Дай ми съвет, моля те! Моля те!
И тогава най – сетне тя проговори.
- Мамили са ме. Не го очаквах и от теб. Нищо не може да поправи стореното. Нищо. Не вярвах, че и ти си способен на такава мерзост. Оказа се, че си същия като Грег.
- Не, скъпа, недей! Не съм като него. Не съм. Аз я отпратих. Аз само я целунах. Нищо, нищо повече.
- Ти ми обеща. Обеща ми, дявол да те вземе! Превърна се и в лъжец. Защо очакваш от мен да ти простя и да забравя обидата? Аз.. Няма значение. Сама съм виновна, че отново се доверих. Сега ме пусни. Не искам да си близо около мен.
- Моля те! Моля те! Обичам те толкова много!
- Не го казвай. Любовта е свято нещо, а ти й се изсмя в лицето. Омръзна ми да ме нараняват.
И, ето, че най – сетне Анджелика отприщи събираната в нея дълго болка и я изля пред Майкъл. Тя се простря пред него като пълноводна река и той се давеше завлечен от бързеите й, завъртян от теченията й нямаше спасителен пояс, за който да се захване.
Скоро тя хлипаше тихо, а той искащ да я спаси от страданието не спираше да й повтаря, че я обича, осъзнавайки, че може би в този миг думите му са най – фалшивото признание за нея на този свят.
Следва продължение...
Моля, гласувайте и коментирайте главата!
Няма коментари:
Публикуване на коментар