Анджелика не спираше да се усмихва, докато гледаше как Майкъл не спира да се забавлява с голямата група от деца, които бяха дошли в Невърленд. За пореден път тя откриваше онази искрена и чиста негова непринуденост, която го превръщаше в 10 годишен малчуган, който тича заедно с останалите деца, а неподправеният му смях огласява местността.
Тя бе склонила на молбите да се разходи с тях и Айзая с влакчето и след като се бяха върнали от изпъстрената с изненади за всички деца обиколка, тактично се беше оттеглила. Майкъл бе поканил децата в киносалона, за да гледат анимационни филмчета, а тя заедно с Айзая се бе върнала в къщата.
След като Айзая беше заспал, неспирайки да говори за любимият си слон, Анджелика бе излязла и открила цялата група екзалтирани малчугани в увеселителния парк. Тя беше седнала на една пейка и се бе опитала да открие Майкъл сред децата. Първоначално не бе могла да го види, въпреки че не беше спирала да чува звънкият му, силен смях, но после го бе забелязала на гондолата.
Докато наблюдаваше веселата, усмихната пъстрота на лица около себе си до нея седна едно момченце. То скрито я погледна, а тя се престори, че не забелязва как я изучава и продължи да обхожда с поглед забавляващите се деца.
- Здравей! – Прозвъня гласа на момчето.
Анджелика се обърна към него и му се усмихна.
- Здравей!
- Как се казваш?
- Анджи. А ти?
- Аз съм Майкъл.
- Приятно ми е да се запознаем, Майкъл! – Каза тя и му подаде ръката си. – Защо не играеш с другите деца?
- Защото бързо се уморявам и трябва да си почина за малко.
- О, разбирам. С кого си тук, миличък?
- Ние сме деца от „Kaiser Fondation Hospital” и сме тук с една от медицинските сестри и една от лекарките, които са много добри.
- А харесва ли ти тук?
- Да. Много! – Каза детето и очите му заблестяха.
- Къде ти харесва най – много, Майк?
- Амии… Зоопарка, тук при въртележките, в киното, в индианското село… Всичко ми харесва.
Майкъл започна да описва впечатленията си, а очите му не спираха да искрят във възхита.
- … И Майкъл е много забавен. Нали, Анджи?
- Да. Такъв е.
- А къде е твоето дете?
- Той не е тук в момента. Много се умори и заспа.
- О! Той много ли е болен?
Анджелика не знаеше какво да отговори. Въпроса на Майкъл, който полюшваше провесените си от пейката крачета я накара да потръпне. Прииска й се да отиде веднага при Айзая и да го притисне в обятията си, за да се опита да го защити от всяка вероятна беда.
- Той не е болен, Майк. Просто е много мъничък все още и по това време трябва да спи.
- Аз си мислех, че всички деца, които са тук са болни. Вероятно съм се заблудил.
- Ще ти кажа една тайна, ако обещаеш да не ме издаваш.
Детето поклати утвърдително глава, а Анджелика се наклони към него и му прошепна нещо. Майкъл първоначално се усмихна, а след това възкликна сериозно:
- Наистина?!
- Да, но това е нашата малка тайна, нали?
- Няма да кажа на никого. Честен кръст.
Детето кръстоса двата показалеца пред себе си и Анджелика едва не се разсмя на тържествената сериозност, с която той изрече думите си. След това Майкъл й направи жест, че също иска да й каже нещо тайно и тя отново се наклони към него.
- Знаеш ли, Анджи, – шептеше й той – не е хубаво да се лъже. Никак не е хубаво.
- Знам, Майк, но той толкова ме молеше, че не успях да му откажа.
- Разбирам, но не е хубаво. Аз съм сигурен, че ако беше помолила Майкъл той нямаше да ви откаже. Той е много, много добър, Анджи!
- Мислиш ли? – Попита тя, изправяйки се.
- Да. Никога не съм виждал по- забавен и добър възрастен. Искаш ли да го извикам, за да си поговорите. Може би ще му признаеш за лъжата?!
Анджелика се опита да го спре, но детето вече тичаше, за да намери Майкъл.
Не след дълго Майкъл се зададе заобиколен от група деца, всяко, от които се опитваше да му каже и нещо. Дланта му здраво стискаше тази на малкия Майкъл и когато видя, че той го води при Анджелика се усмихна широко.
- Майкъл, това е Анджи – каза Майк.
- Приятно ми е да се запознаем, Анджи! – Каза Майкъл, а усмивката не слизаше от лицето му.
Той седна до нея, а децата ги наобиколиха, а едно момиченце с тънки руси плитчици седна между тях.
Малкият Майкъл стоеше встрани, но изведнъж припомнил си, защо беше довел Майкъл при Анджелика, прекъсна веселата глъч и каза на децата:
- Искате ли да се качим на въртележката?
Очите на всички го погледнаха, а след това те извърнаха поглед към Майкъл въпросително сякаш очакваха неговото позволение.
- Отивайте. Забавлявайте си! Може да се возите навсякъде без да ме питате. След малко идвам и аз.
Скоро Майкъл и Анджелика останаха сами.
- Излъгах го – каза тя.
- Кого?
- Майкъл. Той ме попита, дали сина ми е болен, а аз му казах, че не е, но съм излъгала, че е, за да дойдем тук.
- О, Анджи!
- Да, знам. Но какво можех да му кажа?! Сега трябва да ти призная за лъжата и понеже ти си много добър трябва да ми простиш.
- Това ли е плана? – Усмихна се Майкъл.
- Да… Възхищавам ти се, Майкъл! Караш ги да изживеят нещо незабравимо и в същото време ги обграждаш с толкова внимание и любов, че те се преизпълват с щастие. Сигурна съм, че този ден ще остане в спомените им като един от най – хубавите в детството им.
- Това е най – важната мисия в живота ми, скъпа. Да карам децата да се усмихват, да чувам смеха им…
- Майкъл? – Прекъсна го тя.
- Да?
- Хайде да си направим бебе.
От мига, в който Анджелика беше абортирала темата за деца бе била табу за Майкъл. Ако тя заговореше той се включваше, но това почти не се случваше и нейната директност в момента го свари неподготвен. Той я погледна, а тя му се усмихна и каза:
- Не знам, дали изглеждаш изненадан или уплашен?
- Определено ме изненада.
Майкъл стана и тичайки се отдалечи от нея.
- Майкъл?!
Той се обърна и протягайки се улови едно фризби, което летеше към него и с широка усмивка извика:
- Да, Анджи, ще го направим!
- Наистина?!
- Да – отговори й той.
Разговорът им от разстояние приключи, защото Майкъл бе увлечен от децата и скоро Анджелика отново го загуби от погледа си.
След като поседя още малко наслаждавайки се на приятния февруарски ден тя реши да се прибира, защото предположи, че Айзая вече е буден и много й се искаше да го прегърне. Докато вървеше към къщата тя не спираше да мисли върху последните думи, които си бяха разменили с Майкъл и този кратък диалог я изпълваше с кипнала като младо вино еуфория. Искаше да дари живот отново и сякаш цялата вселена бе концентрирала силата си в това нейно желание. Жадуваше да прегърне още едно мъничко създание и то да бъде сътворено от нея и любовта на живота й. Мечтаеше да застават тихо с Майкъл до леглото на детето си и да откриват своите черти в него. И знаеше, че вече е готова да се пребори с призрака от миналото, който я караше да потръпва години на ред от страх.
Майкъл не спираше да се забавлява с децата, но цялото му приповдигнато настроение сега беше породено от онези думи, с които Анджелика го беше накарала да се чувства безмерно щастлив. От мига, в който я беше опознал той искаше да има дете от нея, а сега, когато виждаше колко добра и всеотдайна майка е тя, желанието му се превръщаше в цел. Той тичаше и се смееше, крещеше с цяло гърло на въртележките и по този начин изразяваше радостта си, че най – после Анджелика бе пожелала да го дари с дете. Не знаеше защо точно сега бе изрекла тези думи и нямаше значение. Той беше опиянен от желанието й нямаше търпение да я почувства в обятията си, за да се опитат да създадат така дълго чаканото си претворение.
Анджелика още с влизането си чу плача на Айзая, който сякаш огласяше цялата огромна къща и тя тичешком стигна до стаята му. Намери го в ръцете на Грейс, която се опитваше да го успокои, но той не я чуваше и когато видя Анджелика протегна ръце към нея и тя го пое в прегръдката си. Ръцете й го пристиснаха успокояващо към тялото й и тя започна да му говори нежно и внимателно.
- Грейс, защо плаче така? – притеснено я попита тя.
- Не знам, Анджи. Непрекъснато повтаря за някакъв лош човек и нищо друго не казва.
- Някой влизал ли е при него?
- Не мисля. Аз бях при Парис и Принс и не съм видяла, но и да е влезнал някой то той едва ли би го изплашил така. Айзая познава почти целия персонал.
- Айзая, кой те изплаши така, съкровище? Кажи ми, за да му се скарам.
Той не й отговори, а я прегърна още по- силно и продължи да хлипа на рамото й. Анджелика посегна да вземе салфетка, за да го избърше и видя оставения до кутията плик с нейното име върху него.
- Какво?! - Изненада се тя. - Грейс, би ли подържала Айзая за малко? Искам да видя какъв е този плик. Убедена съм, че го нямаше преди да изляза.
Анджелика го разпечата и след като видя съдържанието му възкликна и бавно седна на леглото. На листа имаше написано само едно изречение: „Ти също трябва да платиш, кучко!”
- Дай ми го, Грейс – с треперещ глас каза тя, протягайки ръце към Айзая.
Тя притисна успокоения вече Айзая към себе си, но не можеше да спре зараждащото се силно треперене, което я обземаше. Искаше да види Майкъл, но той беше зает в момента и се налагаше да го изчака.
- Грайс, кой има достъп до къщата?
- Персонала и всички гости на г- н Джаксън. Случайни хора не могат да влязат. Случило ли се е нещо?
- Не. Нищо сериозно. Благодаря ти, че си се погрижила за Айзая. Аз… аз ще изляза с него сега, за да подиша малко чист въздух.
Всъщност Анджелика имаше нужда от въздух, защото стените тук сякаш я задушаваха и я превръщаха в пленник. Беше изплашена, дяволски изплашена и мисълта, че някой се е добрал до сина й, за да остави заплахата, която тя не се съмняваше от къде идва не й даваше мира.
След като излязоха навън тя не знаеше къде да отиде и за първи път се почувства чужда и застрашена сред красотата на Майкъловия дом и сред приятната музика, която не спираше да звучи навсякъде. Вървеше безцелно и почти не обръщаше внимание на Айзая, който трудно успяваше да бъде в крак с бързия й ход. Най – сетне той не издържа и заставайки пред нея протегна ръце, молейки я да го гушне. Анджелика го погледна и каза:
- Не, Айзая, вече не мога да те нося. Тежиш ми.
Той сякаш не е чуваше и не преставаше да спира опитите й да продължи напред. Тя клекна пред него и напълно сериозна започна да го гледа без да му говори. Ръката на Айзая се вдигна и той с погали лицето й, а след това я прегърна. Точно в този миг Анджелика почувства как всички сили я напускат и как страха й и объркването й искат да излязат навън и тя, притискайки към себе си малкото му, топло телце, се разплака.
Двамата дълго стояха така и при всеки опит на Айзая да я погледне или да се отскубне от нея тя го притискаше още по- силно, опитвайки се да удържа напиращите ридания, за да не го изплаши.
Майкъл влезе в дома си и Парис и Принс го посрещнаха с радостните си възгласи и дълго му разказваха за деня си и игрите си. Той ги слушаше и им отговаряше с необходимото внимание, но не спираше да се пита защо никъде не успява да открие Анджелика.
- Да, Принс, може да гледате „Трите прасенца”, но само това филмче. После ще вечеряме.
Принс нададе радостен възглас и скоро след това тримата седяха на пода пред големия телевизор и гледаха анимацията.
Грейс влезе и тихо попита:
- Нуждаете ли се от мен, Майкъл?
- Не засега, Грейс. Благодаря ти! Пожелавам ти приятна почивка.
- Благодаря! На вас също.
- Грейс, къде е Анджи?
- Не знам. Каза, че иска да се разходят с Айзая и излязоха преди около 2 часа.
- Два часа?! Къде може да са отишли?
- Сигурно скоро ще се приберат. Е, аз тръгвам.
Майкъл се опитваше да гледа, но не успяваше да се съсредоточи и затова стана. Принс и Парис дори не му обърнаха внимание улисани в гледане на едно от любимите си детски филмчета.
Майкъл излезе навън и потръпна. Беше станало студено и слънцето се беше скрило. Денят започваше да угасва и в сумрака той се питаше къде може да се бавят Анджелика и Айзая по това време?! Едно необяснимо тягостно чувство го завладя и той влизайки вътре се обади на охраната си, за да пита, дали не са ги виждали. Отговориха му, че не са и той затвори, продължавайки да остава учуден. Филмчето беше свършило и Майкъл чуваше как децата му го играят и смехът им огласяше цялата къща. Парис дотича до него и скривайки се зад гърба му нададе писък, когато Принс се появи и с удебелен глас, имитирайки Вълка, започна да я търси. Майкъл се усмихна, но каза:
- Време е за вечеря. Принс, моля те, отиди да предупредиш да ни сервират, а след това отиваме да се измием.
В този момент той видя Айзая и Анджелика да се приближават и въздъхна с облекчение. Когато те влязоха вътре той се ги посрещна с усмивка , приближи се към тях, целуна Анджелика и каза:
- Бях започнал да се притеснявам къде сте. Поръчал съм да сервират вечерята.
- Аз не съм гладна. Ще се кача да измия Айзая и нека той вечеря с вас.
Майкъл погледна Анджелика изненадано, защото тона й беше минорен й попита:
- Добре ли си, Kite?
- Искам да говоря с теб, но нека първо си взема душ, докато вие вечеряте.
Той поклати глава, съгласявайки се с нея и не след дълго те отново бяха заедно, седейки пред камината, а децата им си играеха около тях.
Майкъл вече за втори път задаваше на Анджелика един и същ въпрос, но тя сякаш не го чуваше и очите й се взираха в играта на огъня в камината.
- Хей! – Сложи ръка върху нейната Майкъл.
Тя реагира моментално като уплашено подскочи от докосването му и когато погледите им се срещнаха, нейният изглеждаше като уловена в капан пантера.
- Kite?! Какво не е наред, скъпа? Кажи ми!
- Майкъл, аз трябва да замина.
- Да заминеш? Къде? – Изненада се той.
- Не знам. Далече.
- Анджи! Какво говориш?
- По – добре е да го направя. Трябва – каза тя, а очите й отново се взираха в огъня.
- Това вече е прекалено. Искам да ми кажеш какво се случи последните няколко часа?
- Ще ти кажа. Налага се да го направя. Виж какво намерих в стаята на Айзая.
Тя бръкна в джоба на спортния си екип и подаде плика с бележката на Майкъл.
- Какво е това?
- Виж сам.
Нещо на Майкъл подсказваше, че не иска да отваря този плик и той упорито го държеше в дланите и не спираше да гледа Анджелика.
- Отвори го, Майкъл – каза Анджелика.
- Не искам.
- Трябва.
Майкъл бавно извади листа и също бавно го разтвори. Краткото изречение го накара да потръпне и той погнусен пусна плика и бележката на пода.
Анджелика не спираше да гледа към камината. Мисълта й се рееше и тя се опитваше да състави план, който да я отведе на сигурно място, на което да може да реши какво ще прави, за да предотврати заплахата.
- Ще се обадя в полицията – каза Майкъл.
- И какво ще им кажеш?
- Всичко.
- Наистина ли искаш да замесваш полицията, Майкъл?
- Налага се. Някой влиза в дома ми и отправя заплахи, Анджи. Не мога да живея спокойно, ако не съм сигурен в собствения си дом.
- Тук живеят и влизат много хора, скъпи. Възможно е да бъде всеки. Всеки е потенциален преносител на тази заплаха. Най – разумното решение е аз да си тръгна. Трябва да предпазя детето си.
- Ще дойда с теб. Без друго скоро ще летим за Европа.
- Няма да замина с теб.
- Анджелика! – Възмути се Майкъл. - Защо си толкова упорита? С мен ще си в безопасност.
- Наистина? Ако това беше вярно твърдение сега нямаше да премирам от страх.
- Къде ще отидеш?
- Не знам. Имам много приятели. Все някой ще се съгласи да ни приюти за известно време. Не искам да се връщам в къщата си в LA, защото вероятно би могъл да ме намери и там. Не разбирам как си могъл да наемеш такъв човек, Майкъл?
- Не ги наемам аз. Има хора, които се грижат за персонала ми.
- Боже! Как няма да го наемаш ти? Не може да си така немарлив към хората, които допускаш до себе си.
- Не виждам смисъл да водим този разговор сега. Така или иначе съм го направил… Боже! Дори и с проститутка не мога да бъда.
Анджелика в този момент пожела да зашлеви силен шамар на Майкъл, но само успя да стисне зъби и да свие здраво юмрука си. Тя се изправи и се приближи към Айзая, който беше видимо уморен и издайнически се беше свил на едно от креслата. Очите му бяха премрежени и той беше пъхнал ъгълчето на ръкава на блузата си в устата си и го смучеше и дъвчеше. Когато Анджелика го взе в ръцете си той я гушна и бавно затвори очи.
- Отиваме да ти прочета приказка, любов моя.
- Мамо? – тихо каза той.
- Да, скъпи?
- Нали лошия човек няма да идва повече?
- Никога повече, слънчице! Мама ти обещава.
До слуха на Анджелика достигна тихото: „По дяволите!” на Майкъл и тя рязко се извърна към него.
- Извинявам се! – Каза Майкъл. – Не знаех, че Айзая го е видял. Дойде ми в повече. Анджи, аз ще… Трябва да говоря с шефа на охраната и да разбера как се е случило. Недопустимо е.
- Добре, направи го.
- Веднага след като Принс и Парис заспят.
Тя чу недоволния протест на децата, но Майкъл категорично успя да ги накара да го спрат и скоро тя чу как те я последваха.
Майкъл недоумяваше как е възможно някой да влезе в дома му без да бъде забелязан. Нямаше нищо обезпокоително на записите от видеокамерите и единственото логично заключение беше, че плика е оставен от човек, който има достъп до къщата. Този факт го караше да се чувства несигурен и налагаше кардинални действия. Не искаше да го прави, но нямаше друг изход.
Той взе телефона и набра номера на менажера, който се грижеше за личния му персонал от икономи, чистачи, готвачи и всякакъв персонал с неограничен достъп вътре в дома му.
- Ало, здравей Марк. Обаждам ти се, за да те уведомя, че искам да всеки служител, който работи на територията на къщата ми и има достъп до нея, да бъде уволнен. Ще те помоля също така в кратък срок да наемеш заместници и много внимателно да проучиш автобиографиите и препоръките им… Да, всички без изключение... Считано от утре… Не, аз ще поема грижата… Г-ца Руарамба? … Хммм… С нея ще говоря лично и тогава ще реша, дали да я освободя. Това е. Приятна вечер!
След още няколко разговора Майкъл се качи горе и знаейки, че ще намери Анджелика в стаята на Айзая, отвори внимателно вратата. Тя не спеше, а седеше и продължаваше да изглежда объркана и далечна.
- Анджи? – Прошепна Майкъл.
Тя се обърна към него и тихо се приближи. Двамата излязоха от стаята и тя попита:
- Разбра ли нещо?
- Не – поклати глава той. – Уволнявам всички, защото вероятно е вътрешен човек, чието доверие е било спечелено от Алекс. Всеки, който е влязъл в къщата си отива. Това успокоява ли те поне малко?
- А теб?
- Не… Не знам какво още да направя, скъпа? Съжалявам, че ви го причиних!
- Айзая ще бъде добре. Ще се постарая бързо да забрави.
Анджелика искаше да добави, че нищо вече не е в състояние да я спре да намери Алекс и да се разправи с него по начини, за които Майкъл не би искал да чуе. Имаше как да го направи, познаваше хора, на които вярваше и знаеше, че ще й помогнат. Никой на този свят нямаше право да заплашва детето й, нея или любимите й. Нямаше сила, която вече можеше да я спре, но тя не искаше Майкъл да разбира за решението й. На първо време трябваше да го убеди, че е наложително да не пътува с него за Европа. Щеше да й бъде много трудно, но имаше на разположение достатъчно дни, за да го направи. Страха й започваше да бива изместен от гняв и първосигналното и нормално за всяко живо същество чувство за самосъхранение. Нямаше да позволи на един единствен човек да я кара да се страхува. Никога нямаше да си прости, ако бездействаше и затова вече си беше обещала, че още утре ще намери начин да се срещне с Еди и да му разкаже за проблема си, а той знаеше как да й помогне.
- Анджи? А ти? Как си ти?
- Ще бъда добре. Обещавам ти! Извинявай, но искам да остана при Айзая тази нощ. Той наистина беше изплашен и не искам да го оставям сам.
Майкъл я прегърна и притискайки я нежно към себе си, каза:
- Разбира се, скъпа, разбира се. Съжалявам, Анджи, че точно вие трябва да плащате за грешките ми, мъничка!
Анджелика прегръщаше Айзая, а сънят не идваше. Всеки малък шум я плашеше и сърцето й забързваше ритъма си, дори от вятъра навън. Страха отново се беше върнал и в тъмнината на нощта съзнанието й не спираше да се терзае от въпросителни. Не беше харесала Алекс от първия миг, в който го видя. Лукавата му, мъничка усмивка, начина, по който я бе огледал се връщаха и тя потрепваше от погнуса при този спомен. Чудеше се колко е научил за нея и с каква информация разполага? Онова, което медиите бяха намерили за нея преди години, когато тя придружи Майкъл на премиерата на „Gousts” беше напълно достатъчно за онези, които искаха да й навредят по един или друг начин. Тя не знаеше, дали Алекс се опитва само да накара Майкъл да се почувства още по – застрашен или наистина иска да я накара да плати и тя за уволнението му.
Анджелика чу тихи стъпки по коридора. Те сякаш за кратко спряха точно пред вратата на стаята, в която бяха с Айзая и тя неиздържайки на цялото напрежение се изправи, бързо се приближи и рязко отвори вратата.
Майкъл беше не по- малко уплашен, когато вратата пред него се отвори и се отдръпна бързо назад, опитвайки се да заглуши стона си на изненада. Анджелика направи същото и когато и двамата осъзнаха цялата абсурдност на ситуацията се усмихнаха един на друг. Тя погледна през рамо към Айзая и притваряйки вратата излезе в коридора.
- Проверявах децата – каза Майкъл.
- Как са те?
- Спят. Мисля да остана и аз при тях. Без друго няма да спя.
- Това е пълен абсурд, Майкъл.
- Знам, Kite, но, въпреки че съм сигурен, че никой не може да влезе се чувствам некомфортно. Мисля утре да отидем в някой хотел в града. Ще се чувстваш ли по- спокойна така?
- Вероятно, да, – каза Анджелика – но няма да дойдем с вас. Аз ще намеря къде да отседна. Не мисля, че е чак толкова опасен, но държа да се застраховам.
- Къде ще отидеш, мила?
- Утре ще ти кажа. Трябва първо да говоря с приятелите си.
Майкъл въздъхна шумно и сянка на ярост премина през лицето му. Искаше да открие Алекс и да може да говори с него, за да разбере от къде идва цялата тази негова злоба и желание да навреди по всевъзможни начини. Беше било достатъчно, че шантажираше него. Защо му беше нужно да посяга и на Анджелика?
- Дявол да го вземе! – Изруга той. – Кога най – сетне ще бъдем спокойни? Греша един единствен път, а плащам цената за стотици. Това се случва винаги с мен. Ако не съм обект на злоба и ненавист сякаш света няма да съществува. Аз искам да ме оставят на мира. Уморих се. Толкова се уморих, а дори не мога да спя…
- О, Frou – frou! Ела!
Анджелика протегна ръце към Майкъл и той прие прегръдката й с благодарност.
- Всичко ще бъде наред, любими! Обещавам ти!
- Кога? За колко дълго, Анджи? До кога?
Анджелика нямаше отговор и затова продължи да гали Майкъл успокояващо.
Следва продължение...
Моля, гласувайте и коментирайте главата!
Няма коментари:
Публикуване на коментар