7 Ноември 1998
Днес тя навършваше 29 години. Чувстваше се странно и не успяваше да усети празника си напълно. Майка й беше казала, че няма да е зле да излезе и да се позабавлява с приятели, за да се освободи от ежедневието си, но Анджелика беше отказала. Не можеше да се отдели от сина си. Не можеше да бъде далече от него за повече от час. Той беше станал най – важното нещо в живота й. Беше му отдадена безпрекословно и когато се взреше в нея с все още неизбистрените си окончателно зелени очи тя знаеше, че би направила и непосилното да го направи щастлив. Обичаше го безумно силно и тази обич беше непозната за нея. Беше светла, беше нежна, беше безусловна. Анджелика не искаше да прекарва и една минута без да бъде около него. Майка й понякога й казваше, че ако продължава да бъде такава и занапред ще го задуши, но тя нехаеше. Имаше нужда да го вижда как се усмихва, как премигва, да усеща докосването му, аромата му. Тя беше толкова отдадена майка, че останалия свят беше престанал да съществува за нея. Майчинството я беше направило много по – внимателна, по – сензитивна и тя се чувстваше прекрасно, когато прегърнеше сина си и сладките, звуци, които издаваше я залееха.
Тя точно беше задрямала, защото изминалата вечер бе будувала дълго заради Айзая, когато чу, че някой чука на вратата й. От полуотворената врата надникна баща й и усмихвайки се й каза:
- Анджи, Майкъл е на телефона.
- Мммм…
Анджелика се протегна и се обърна с гръб, показвайки ясно нежеланието си да разговаря с него.
- Хайде, не се дръж грубо. Той просто иска да ти честити рождения ден.
Тя се обърна отново към баща си и с притворени очи, каза:
- Тате, понякога имам чувството, че ти започваш да го обичаш повече отколкото мен.
- Не говори така, а просто стани и бъди любезна с човека!
Анджелика стана и след като стигна до телефона се загледа в него и след това рязко вдигна слушалката.
- Ало?
Майкъл не й отговори веднага, а започна да й пее „Happy Birthday”.
След като свърши с поздрава си той каза:
- Мъничка, пожелавам ти да си най- щастливия човек на този свят! И не забравяй, че не минава и ден, в който да не мечтая да съм до теб.
- Благодаря ти, Майкъл! Много си мил.
Падна тягостно мълчание между тях, от което и двамата не знаеха как да се измъкнат. Беше минало толкова време от последния път, когато се видяха, но усещането за онова, което съществуваше между тях, дори и да бяха на хиляди километри един от друг оставаше. И Майкъл и Анджелика не можеха да се забравят, не искаха да го направят и нямаше как това да се случи. Пътя, по който бяха минали заедно им беше дал да разберат, че никога и никой няма да успее да ги владее с такава опустошителна сила както се владееха един друг. Спомените, любовта и желанието оставаха непроменени и въпреки че искаха повече от всичко на този свят да бъдат заедно не успяваха да осъществят мечтата си.
- Анджи?
- Да?
- Как си, скъпа? – Простичко, но много загрижено попита той.
- Добре съм, Майкъл. Вече се чувствам завършена. Имам всичко, за което съм мечтала.
- Радвам се да го чуя… Скъпа, той грижи ли се добре за теб?
Анджелика не разбра въпроса му и попита:
- Кой, дали се грижи добре за мен?
- Ммм… Бащата на детето ти. Не знам кой е, но грижи ли се добре за вас?
Анджелика не знаеше какво да каже. Не знаеше, дали да му сподели истината или да я запази за себе си? Горчивата истина, че Айзая нямаше никога да познава баща си. Истината, че Дилън след като беше научил, че тя е бременна беше казал, че би искал да бъде с нея, но че все още е рано за него да става баща и че има други планове за живота си. Анджелика не бе искала много от него, но мислеше, че не може за втори път да спести такава новина. Тя се питаше, дали би могла да сподели с Майкъл, че беше излъгала, че ще направи аборт и бързо беше заминала от света на безгрижието с идеята, че никога няма да позволи на Дилън да разбере, че има дете? Чудеше се, дали можеше да му каже, че често мечтаеше вечер, прегърнала сина си до нея да бъде единственият мъж, който тя искаше да бъде баща на детето й? И, докато си задаваше тези въпроси каза:
- Да, той се грижи за нас и е перфектен баща! Благодаря ти, че попита! Ти как си? Децата?
- Добре сме – кратко отговори той и Анджелика усети тъгата в думите му. – Анджи, съжалявам, мила, но трябва да затварям. Изникна нещо, което не търпи отлагане. Приятен ден и весело прекарване на празника!
След като затвори телефона, Майкъл се загледа пред себе си с празен поглед, а парещото усещане за огромната й липса в дните му не успяваше да го напусне.
Анджелика влезе в стаята на Айзая и се надвеси над спящото си спокойно като ангелче дете и внимателно измъкна биберона от устата му, докато с другата ръка изтри няколко сълзи, които се търкулваха по лицето й.
Майкъл отново посегна към телефона и набра номера на Лиса. След разговора си с нея той се отпусна назад и затвори очи, въздъхвайки. Тя се беше съгласила да го придружи отново в пътуването му до Африка след три дни.
И Майкъл и Анджелика не можеха да повярват, че единият съществува някъде независим от другият и че е щастлив в тази своя свобода. Не можеха да допуснат, че живеят в тази погубваща ги реалност да ги има и да не са един до друг.
26 Януари 1999
Майкъл излезе от кабинета доволен, че фрактурата на ръката му се оказа само изкълчване. Беше бил глупав и неволен инцидент, но го болеше и трябваше да се види от лекари. Мислеше си, че просто си беше намерил подходящият повод, за да се отбие в Маями. Той извади телефона си и набра Грейс.
- Ало, Грейс как са децата?... Добре… Всичко е наред. Просто изкълчване както предполагах. Стегнаха ме и това е…. Аз имам да свърша някои неща тук и ще се върна утре може би. Обади ми се, ако промениш нещо в графика и задължително ме информирай как е Парис. Никак не ми харесва как започва да кашля… Да, предполагам, че си права, но въпреки всичко се тревожа за нея. Далече е и така се притеснявам повече... Да, да, разбира се. Знам, че каза, че е обикновена хрема, но все пак ми е неприятно като знам, че не е …. Не, не знам. Зависи, но предполагам, че ще се прибера утре, а може би ще бъде много по – скоро. Наистина не знам…. ОК, довиждане!
Майкъл затвори и се чудеше, дали да се обади предварително на Анджелика или да отиде до дома на родителите й с надеждата, че ще успее да я намери там. Не се бяха виждали цяла година и той жадуваше да се срещне с нея. Разговорите им бяха станали трудни и той се опитваше да подтисне желанието си да я чува и се стараеше да не я притеснява. Болката си оставаше само негова и не желаеше да се намесва във вероятно щастливият й живот, в който може би вече беше намерила своя покой. Той се отказа да й се обажда и въпреки че осъзнаваше, че постъпва глупаво, защото тя можеше да не е у дома или изобщо да не живее при родителите вече, се качи в лимузината и каза адреса й на шофьора.
След около час колата спря на улицата пред алеята за къщата на Анджелика и Майкъл облегнат назад започна да се вглежда за някакво движение, което да му подскаже, че има някой вътре. Огряната от силното слънце над Маями къща оставаше безмълвна и той трябваше да реши, дали да се обади или да се престраши и да почука на вратата на красивия дом на семейство Мендес.
Все пак предпочете да не рискува и натисна бутона за бързо избиране на телефона си. Скоро чу гласа й и познатото усещане, което приличаше на топла прегръдка, го изпълни целият.
- Здравей, мила! – Каза той.
- Майкъл?! Ти ли си? – Попита тя.
- Да, аз съм. Вече не можеш да разпознаеш гласа ми ли?
- Не – засмя се тя. – Как можеш изобщо да си го помислиш? Номера ти е друг и аз затова се изненадах.
- О, да. Сменям ги често. Как си, ангелче?
- Знаеш ли, днес е прекрасен ден! Много съм щастлива и се радвам, че ти си първия човек, с който ще споделя повода, който ме кара да се чувствам така. Обадиха ми се преди около час, за да ми кажат, че една от фотографиите ми…
- Анджи? – Прекъсна я Майкъл.
- Да?
- Къде си сега?
- У дома… Извинявай, че така започнах да ти обяснявам! Вероятно нямаш много време да слушаш моите брътвежи.
- Не, не е това… - Майкъл направи знак на шофьора си да влезе по алеята и да спре пред врата на Анджелика. - Аз не знам защо си помислих, че би могла да ме излушаш.
- Разбира се, че ще го направя.
- Само секунда, Анджи… Ще ти позвъня отново. Става ли?
Той се усмихна и каза на двамата мъже – шофьора и охраната си :
- Изчакайте да влезна в къщата и след това сте свободни. Аз ще се обадя, когато имам нужда от вас.
Майкъл отново набра Анджелика и тя вдигна веднага сякаш беше стояла до телефона.
- Анджи, ето ме пак. Извинявай, че така затворих. Виж, не искам да те товаря с моите грижи в този хубав за теб ден – каза той, докато слизаше от колата.
- Майкъл, не говори така!... О, Боже! Майкъл, има някой на вратата. Би ли изчакал, за да видя кой е?
- Да, разбира се – каза той и не спираше да се усмихва.
Бленуваше да я види. Стомаха му беше свит на малка топка и по цялото му тяло се пренасяше онова познато усещане за тревога, радостно вълнение и нетърпение. Не знаеше какво да очаква от срещата им, защото беше минало много време и толкова неща се бяха случили в живота им, но това сякаш нямаше значение. Единственото хубаво нещо беше, че ще я види.
Анджелика отвори вратата и той й се усмихна широко, а тя както винаги, когато беше изненадана, стоя безмълвна и без да реагира няколко секунди. През това време Майкъл усети толкова много емоции да препускат в див галоп в него, че сякаш се главозамая. Тя беше прекрасна. По – прекрасна от всякога. Беше облечена в къси бели шорти и червено потниче с тънички презрамки, които бяха обсипани с малки бели цветенца. Косата й беше вдигната във висока опашка и краищата на къриците й и докосваха раменете й. Лицето й… Той знаеше какво го прави по- красиво от всякога и не можеше да отдели очи от нежната му и в същото време омагьосваща прелест.
- Майкъл!!! – Най – сетне реагира тя.
- Аз… Анджи, аз мисля, че допуснах голяма грешка като дойдох. Трябва да вървя.
- Какво?!
- Аз не мога да понеса… Аз не мога … - Майкъл се задави в сълзите си.
- За Бога, Майкъл! Влез! Какво се е случило?
Тя бързо затвори врата след него и се обърна.
- Кажи ми! Какво има?
- Аз наистина трябва да си тръгвам, Анджи. Не мога да остана. Не мога.
- Не се дръж така. Моля те, кажи ми какво те тревожи. Моля те!
Майкъл не можеше да й каже, че го боли да я вижда. Че го боли да вдишва аромата й. Не можеше да понесе близостта й, която го влудяваше за пореден път. Беше загубен завинаги по тази жена. Тотално и безвъзвратно, безпаметно обичащ я и желаещ я. Болеше го дори да диша един и същ въздух с нея.
- Можеш и ще го направиш. Не съм те виждала от толкова време. Няма да те пусна да си тръгнеш. Не си тръгвай, Майкъл. Кажи ми какво има, скъпи! Моля те!
Анджелика посегна и взе дланите му в своите. Той усещаше погледа й търсещ очите му и понеже оставаше скрит зад очилата му тя посегна и ги свали. След като видя очите му плувнали в сълзи тя хванала ръката му го поведе към дневната.
- Заповядай, Майкъл, седни и ми кажи какво те е разстроило така!
- Не… Нищо. Извинявай! Кажи ми твоята новина.
- Не мога да ти говоря за това сега. Виждам, че си разстроен. Аз…
Детски плач прекъсна думите й, тя се извърна веднага и стана. След това погледна към Майкъл и попита:
- Ще дойдеш ли с мен? Мисля, че някой е самотен.
За първи път откакто Майкъл беше влезнал се усмихна.
- Разбира се, че ще дойда.
Качиха се горе и Анджелика отвори притворената врата. Стаята беше просторна и светла. Стените й бяха боядисани в меките пастелни цветове на светлосиньото и по тях имаше нарисувани много и цветни приказни герои. Вътре ухаше на толкова познатата миризма на Майкъл. Ухаеше на малко бебе и това ухание беше едно от най – любимите му на този свят. Стаята съдържаше всички необходими за отглеждането на дете принадлежности, а над кушетката на сина на Анджелика висяха играчки към, които той протягаше малките си ръчички.
Той бързо се приближи до легълцето му и с променен глас му каза:
- Здравей, Айзая! Радвам се, че най – после мога да видя кой кара майка ти да е така щастлива и красива. Боже, Анджи, виж го! Той е прекрасен! Браво, момиче!
- Благодаря ти!... Ще трябва да го измия, да го преоблека и… Всъщност ти знаеш реда, предполагам.
Майкъл се усмихна:
- Можеш да се обзаложиш.
Тя взе Айзая в ръцете си, целуна го нежно и му каза:
- Здравей, слънчице! Спа ли добре, моето малко момче? Липсваше ми, любов моя!
Анджелика го целуна още веднъж и се изправи със сина си в ръце.
- Майкъл, ако искаш слез долу. Аз… ще дойда след малко. Разполагай се спокойно. Родителите ми не са в града за седмица, така че няма кой да те изненада.
- Искам да остана с вас. Бих могъл да ти помогна…ако искаш.
Разбира се, че искаше. Искаше да чувства непрекъснато присъствието му и топлината, излъчваща тялото му. От мига, в който го беше видяла не спираше да усеща как сърцето й бие ускорено и как изпитва силно желание да го прегърне и да му каже, че й липсва, дори и в най – дълбокият й сън. Той нямаше с какво чак толкова да й помага, но тя не искаше да бъде далече от нея. Малко по- късно след като беше измила и сложила Айзая на масата за преобличане и той доволно риташе с крачета Анджелика попита:
- Майкъл, не ми каза защо си в Маями.
Той точно в този миг осъзна, че бе спрял да усеща болката в ръката си. Майкъл набързо и разказа как беше наранил ръката си и тя истински разтревожена не спираше да му задава въпроси, желаеща да се увери, че той е добре.
Късният следобед вече преваляше, а Майкъл и Анджелика не спираха да разговарят. Темата беше безопасна и за двамата, но тя сякаш беше начин да разкрият новите качества, които бяха развили през времето, в което не бяха заедно. И двамата бяха станали родители за първи път сравнително по едно и също време и докато Айзая сладко гукаше и се занимаваше с играчките си над него те споделяха за опита си в отглеждането на най – свидните хора в живота им. И изведнъж дойде въпроса, който Майкъл искаше да зададе на Анджелика от една година насам. Въпроса, който не му даваше спокойствие и понякога го караше да изпитва невероятно силна ревност и завист:
- Анджи, кой е бащата на Айзая?
Тя веднага стана сериозна и той усети как сякаш бързо изгради непробиваема стена между тях двамата.
- Той е… Защо питаш, Майкъл?
- Защото искам да знам.
Анджелика потърси защита от въпроса на Майкъл и след като стана взе Айзая в ръцете си и нежно го прегърна.
- Кажи ми, Анджи! – Настоя Майкъл.
- Той е… Казва се Дилън. Родителите му, по скоро баща му имат компания, която е една от водещите в производството на зърнени храни. Срещнах го случайно. Той бягаше от отговорността, която го преследваше да започне да работи в компаниите на баща си и да се превърне в негов достоен наследник. Срещнах го, имах нужда от топлина и това е.
- Къде е той сега?
- Той се занимава с бизнеса. Пътува много.
- Лъжеш ме, Анджи. Защо ме лъжеш?
Майкъл я познаваше толкова добре, че безпогрешно можеше да различи кога тя е притеснена. Отбягваше погледа му, гласът й беше неуверен, държеше детето си като преграда между тях двамата и това му беше напълно достатъчно да разбере, че тя се опитва да скрие нещо или че го лъже.
- Не те лъжа. Какво е това? Разпит? Както виждаш аз и детето ми сме повече от добре. Ти защо задаваш толкова въпроси?
Майкъл поклати глава и се изправи:
- Става късно и аз трябва да тръгвам. Извинявай, че те притесних с въпросите си. Нямам право да питам. Съжалявам!
- Къде отиваш?
Той се усмихна:
- В хотела си.
- Бих искала да останеш, Майкъл. Нека поне веднъж не се разделяме така. Време е да се държим като възрастни. Ще направя вечеря и ще поговорим. Просто остани.
Майкъл я послуша и седна отново. Анджелика остави спящия вече Айзая в кушетката, погали го по главичката, а Майкъл видя как очите й се къпят в светлината, която само очите на една майка могат да сътворят и усети отново гняв, че не успя да бъде баща на детето й.
- Искаш ли да слезем долу в кухнята? Ако той се събуди ще го чуем. А и той е доста самостоятелен и просто си играе с играчките или си гука.
След като слязоха долу Майкъл се облегна на един от шкафовете и започна да я наблюдава без да говори как тя изважда необходимите продукти за вечерята.
- Ще се изненадаш, но се научих да готвя най – сетне. И, знаеш ли, открих, че ми харесва да го правя.
Той се усмихна и се запита, дали това не беше истината на живота? Искаше да си отговори къде нещо в неговия се беше объркало? Не можеше да си спомни. Живота му отдавна не му принадлежеше. Света ставаше свидетел на всяка негова крачка и той не можеше да се скрие. Сега, когато наблюдаваше как тя приготвя продуктите за обработката им, докато нарязваше сочните червени домати с малки капчици вода по тях, черните маслини, звука от пасатора, той изпитваше усещането, че става свидетел на някаква магия. Простите действия на любимата му жена го караха да благоговее пред тяхното съвършенство. Не беше заради нея. Беше заради онзи обикновен живот, който винаги му беше липсвал. Прииска му се да бъде свидетел на много такива моменти и знаейки, че няма как да ги има се наслаждаваше на възможността да ги преживее в момента.
Скоро в кухнята се разнесе приятната миризма на врящия сос, а Анджелика се зае да приготвя панировката за филета от риба и след като беше готова ги сложи на тигана.
- Мълчалив си – констатира тя.
- Наслаждавам ти се. Такава гледка ми липсва много. Връщаш ме далече в детството ми.
Анджелика се усмихна и вдигайки капака на тенджерата, в която вреше соса, загреба от него и духайки го опита. Изражението й изрази задоволство, а устата на Майкъл се напълни със слюнка и той преглътна. Точно сега осъзна, че днес не беше ял.
- Искаш ли да опиташ?
Той кимна и се приближи. Соса беше наистина много добре приготвен и всяка съставка в него беше балансирана.
- Ммм, Анджи, изненадваш ме! Много е вкусен.
- Мога да ти кажа, че в комбинация с рибата е нещо вълшебно. Надявам се да ти хареса.
Тя извади сирене от хладилника и намачквайки една бучица от него на едри парченца го прибави към соса.
Скоро всичко беше готово и тя погледна към Майкъл.
- Майкъл, защо не отидеш в дневната? Аз ще приготвя и десерта и ще сервирам.
Той се подчини и докато я чакаше проведе няколко разговора по телефона. После Анджелика го покани на масата и той продължи да преживява онази неповторимо усещане, което изпитваше само в нейното присъствие. Чувството за дом.
След около час Анджелика му каза, че трябва да отдели време на Айзая, за да си поиграе с него, да го изкъпе, нахрани и приспи. Майкъл я погледна умоляващо и каза:
- Може ли да дойда с теб?
Тя се поколеба за миг, но след това му кимна.
По- късно той ставаше свидетел на още едно тайнство, което също бе липсвало в отглеждането на децата му. От мига, в който Принс и Парис бяха родени те бяха на изкуствено мляко и той не беше присъствал на тази съвършена връзка, която се създаваше само между майката и детето й. Сега, докато гледаше как Айзая се храни и как Анджелика изглежда завършена жена той не можеше да не се почувства ограбен от съдбата. Поне в това отношение. Той я обичаше и не можеше да откъсне очи от интимната гледка пред очите му.
- Напоследък понякога храненето му ми причинява болка. Мисля, че започва да проявява характер.
- Анджи, никога не си изглеждала по- съвършена и красива. Завиждам му.
- На кого? – Попита тя изненадано.
- На… Не помня името му. На бащата на Айзая.
- Е, а аз завиждам на Лиса.
- Лиса? Какво за нея?
- Майкъл, аз знам. Не живея в изолиран свят. Имам много познати сред медиите, а и с Бриджит се чуваме доста често. Знам къде си бил на Деня на Благодарността и с кого… Недей да правиш такава физиономия. Желая ви щастие. Вие се обичате и го заслужавате.
- Анджи, всичко между нас приключи вече. Окончателно. Няма да те лъжа – опитах да залъжа себе си и да пробвам отново с нея. Не мога. Не и след теб. Обичам теб и това ще е завинаги. Завинаги.
- Спри до тук. Не казвай нищо повече. Моля те!
Анджелика отдели Айзая от гърдите си и го повдигна и той положи главичка на рамото й, а тя започна да гали нежно малкото му гръбче.
- Анджи, разбирам, че не можем да бъдем заедно, но не ми казвай да спра да те обичам, защото това е невъзможно. Дори понякога да се обвинявам, че съм толкова слаб и безсилен пред чувствата си аз не бих могъл да им се противопоставя.
Анджелика се изправи от люлеещият се стол и сложи сина си в леглото му. Той я погледна с уморени очи, сви ръчичка и разтри окото си с нея. После сякаш усетил някаква липса започна тихо да хленчи, а Анджелика познавайки вече отлично нуждите му сложи биберона в устата му.
Майкъл се изправи и застана до нея.
- Обичам да бъда около деца. Няма нищо по – чисто и невинно на този свят от детето. Когато се будят е нещо невероятно. Имат онзи все още сънлив отблясък в очите, но на лицата им грее усмивка. Толкова е хубаво да видиш тази искрена радост в погледа им.
- Айзая все още най – често се буди с плач – усмихна се тя. – Майкъл, Дилън не знае, че е има син и че е станал баща и аз не желая да разбира.
- Съжалявам! – Каза Майкъл и постави длан върху ръката на Анджелика.
- Недей. Аз съм щастлива… Виж, а аз обичам този момент – малко преди да заспи… Днес той спа по- малко и сега ще заспи много бързо.
- Клепачите натежават бавно и той победен от съня ги затваря. Да и тези моменти са красиви. Всъщност аз обичам всички.
Анджелика го погледна, а той й се усмихна и топлината на усмивката му я заля със своята сила. Наистина беше онзи мъж, който никога нямаше да може да забрави и да спре да обича. В негово присъствие се чувстваше, като че ли пространството е изпълнено с магия. Майкъл нищо не правеше, но мекият му, тих глас, дълбоките му красиви очи, нежните деликатни длани, омайната усмивка… я караха да иска миговете, които споделяше с него да не свършват. Сега, докато ръката му лежеше върху нейната и пръстите му се вплитаха с нейните тя разбираше, че времето няма значение, че е забравила за всяка болка, която й е причинил волно или неволно и единствено чувството за пълна хармония с него имаше значение.
- Мисля, че заспа – прекъсна мислите й Майкъл.
- Да, заспа.
Анджелика се наведе и целуна Айзая и след това се обърна към Майкъл. Той я гледаше с толкова любов, че тя едва успя да устои на порива си да го помоли да я прегърне.
След като вече бяха долу и говореха за работата на Майкъл и й беше разказал за Бар Мицвата на сина на приятелите си той попита:
- Анджи, ще се върнеш ли в L.A.?
- Обислям го все още. Айзая е още много мъничък. Едва на 4 месеца е. Имам нужда от помощ, а там ще бъда сама. Не е толкова просто вече. Край с необислените действия и постъпки. Край с летенето от единия край на света до другия. Сега ми трябва нещо сигурно и стабилно. Някой се нуждае от мен и не би могъл да се справи без помощта ми.
- А работата ти? Какво ще се случва с нея?
- О, аз се опитвам да продължавам да работя. Ето, забравих да ти споделя защо ти казах, че днес е хубав ден. Една от фотографиите ми е номинирана за награда в един от най – престижните форуми свързани с този вид изкуство. Дори не мисля, че има по – престижни. Когато ми се обадиха днес изпаднах в истинска еуфория.
- Радвам се и те поздравявам и спечели! Ти го заслужаваш, защото си дяволски добра.
Анджелика отпи от млякото си и се загледа пред себе си. После съвсем несъзнателно вдигна ръка и освободи косата си от стягащата я вече опашка. Къдриците й паднаха тежко по раменете и тя прокара длан между тях, за да масажира мястото, на което беше била вързана косата й. Изведнъж усети пръстите на Майкъл и рязко се извърна към него. Той я гледаше, а с върховете им не спираше да стопля скалпа й с кръгообразните си движения. Анджелика затвори очи, защото това толкова познато и в същото време позабравено усещане я караше да пожелае да го усети с пълната си сила. Майкъл прокара между къдриците й и другата си ръка и тя не успя да задържи стона си на удоволствие. Беше й толкова приятно. Дните й бяха напрегнати с непрекъснатите грижи за Айзая и тя имаше нужда от това някой да я поглези в свободните за нея часове.
- Толкова е приятно – каза тя и се обърна с гръб към него.
Дланите му се спуснаха по тила й и продължиха да я масажират.
- Анджи, много си стегната. Май наистина имаш нужда от добър масаж.
- Прав си, имам. Трябва някой ден, когато Айзая спи следобед да отида за час да се погрижа за себе си.
- Легни. Нека се погрижа за теб.
- Майкъл, недей. Ръката ти е изкълчена. Трябва да я пазиш и да не я движиш много. На мен ми е приятно, но това да се възстановиш е по- важно.
- Права си. Знам, че е така и ако искаш утре ще те отменя в грижите за Айзая и ти ще можеш да отидеш на масаж. Наистина имаш нужда.
- Ще го направиш ли? Имаш ли време?
- Да, разбира се. Знаеш, че ще ми е повече от приятно. Имам процедури сутринта и след това съм свободен. Аз съм тук само заради ръката. Маями ми беше най – удобно... – той се усмихна. – Оправдавам се. Просто беше повод да те видя. Можех и да потрая няколко часа, но ме болеше. За това не лъжа.
Той я придърпа към себе си и тя отпусна гръб върху гърдите му. И двамата не усещаха нищо сексуално в този момент. Искаха да се насладят на споделената близост и да замълчат за кратко. Анджелика си мислеше, че тази прегръдка й беше липсвала толкова дълго време, а Майкъл вдишваше дълбоко познатия аромат на пролет и се питаше защо бяха били така безразсъдни и си позволиха да се разминат. Тя се намести в прегръдката му и скоро той разбра, че заспива.
- Анджи?
- Хмм?
- Трябва да тръгвам.
- Недей, Майкъл. Аз ще се стегна и няма да заспивам повече.
Той се усмихна и поклати глава:
- Трябва да си починеш, защото имаш нужда. Кажи ми утре кога да дойда?
- Когато на теб ти е удобно. Аз сутрин съм тук. Излизаме в градината на въздух с Айзая… Знаеш как е, Майкъл. Деня ми минава в грижи около него. Аз ще си запазя час в удобно време и ако искаш ще ти се обадя кога да дойдеш.
- Добре. Само трябва да се обадя да дойде шофьора ми. Извинявай, че ще те забавя и крада от съня ти! Изобщо не осъзнавах колко си уморена. Родителите ти не ти ли помагат?
- Те са достатъчно заети с работата си, за да разчитам на тях, а и не искам да го правя.
Майкъл вдигана ръка, за да я прекъсне, докато говори с шофьора си и след като приключи каза:
- Трябва да си почиваш.
- Аз си почивам, докато се грижа за него, а и той не е проблемен, Слава Богу.
Разговора им продължи на същата тема и въпреки че Анджелика казваше, че всичко е наред Майкъл виждаше, че тя е много уморена и се нуждае от повече почивка. Помисли си, че ако беше с него никога нямаше да й се налага да се опитва да си открадне късче време за себе си, но не знаеше, че тя за нищо на света не би позволила някой друг да се грижи за детето й. Анджелика обожаваше всеки миг прекаран със сина си и не можеше да си представи, че той ще расте без тя да е близо до него. Може би майка й беше права, че се превръщаше в задушаващ детето с любовта си родител.
Колата на Майкъл дойде и докато Анджелика го придружаваше той й каза:
- Анджи, обмислям нещо и утре ще ти кажа какво е, защото искам да помисля още малко и да реша, дали да го правя или не.
- Кажи ми сега. Защо да чакаме до утре?
- Не, не искам да е сега. Ще можеш ли да изчакаш? – усмихна й се той.
- Да, разбира се.
- Добре. Сега ти пожелавам лека нощ и сладки сънища, мила.
Майкъл се наведе и я целуна по бузата, а тя не реагира на жеста му по никакъв начин, въпреки че изгаряше от желание да го прегърне.
- Лека нощ и на теб. Опитай се да поспиш.
- Благодаря ти. До утре – каза той.
Анджелика отвори вратата и Майкъл бързо стигна до колата и влизайки вътре я погледна. Тя не успя да разчете точно какво й казваше погледът му, но усети, че връзката, която имаха помежду си все още съществува и това я накара да се почуства отново слаба и победена.
В колата Майкъл не спираше да се усмихва, защото вече знаеше, че рано или късно Анджелика отново ще бъде в живота му така както той желаеше. Предстояха му много пътувания и трябваше да успее така да се организира, че да може да я вижда по – често занапред. Не знаеше как това би могло да се случи, ако тя продължаваше да живее в Маями и щеше да се опита да я накара да се върне в L.A., а идеята, която имаше целеше тя да се премести извън рамките на този мегаполис. Майкъл обмисляше да я покани в Невърленед.
Няма коментари:
Публикуване на коментар