Анджелика бавно отвори очи, когато чу гласа на Майкъл да я вика и после той влезе в хола. Косата му беше рошава, беше спал с дрехите и те бяха измачкани, тениската му от едната страна беше извън панталона, а лицето му беше много подпухнало.
- Анджи, защо спиш тук, скъпа?... Боже, колко ли съм пил снощи?! Сякаш в главата ми галопират хиляди коне. Трябва да се обадя за лекарство.
- По – добре си вземи и една гореща вана.
- Искаш ли да се присъединиш? – Усмихна се той.
Анджелика го погледна и премигна изумена и недоумяваща как след това си държание през вечерта, той си позволяваше да й се усмихва. Очите й не спираха да го гледат и видя как той се свлече на дивана до нея и се опита да сложи краката й в скута си. Тя рязко се отдръпна уплашена и стана.
- Какво има, Анджи?
- Ти наистина ли не помниш?!
Майкъл знаеше, че нещо се е случило, но помнеше много малко. Знаеше как се държа в лимузината с нея, спомняше си, че след като се прибраха в хотела той я беше накарал да остане с него и след това паметта му изневеряваше.
- Ти дори не помниш!? – Възкликна тя високо.
- Анджи, моля те - не толкова високо! От три дни имам невероятно главоболие и след снощи е ужасно.
- Ще влизаш ли в банята? Имам нужда от душ.
- Отиди. Аз имам да проведа няколко телефонни разговора, за да разбера какъв е графика ми за днес.
Той се вгледа в нея и след това бързо стана и се приближи. Анджелика отстъпи назад, запремига и усети как пулса й се ускорява. Вече съвсем близо, Майкъл се взираше ужасен в лицето й и тя видя как очите му се навлажниха и сълзите му започнаха да се стичат по страните му.
- Какво съм направил, скъпа!? Какво съм направил!? Анджи, прости ми, мъничка! Не исках да те наранявам. Много те обичам, Анджи! Колко съм … Миличка, прости ми! Боли ли те? – Посегна той към лицето й, а тя отново се отдръпна уплашено назад.
Анджелика нямаше представа за какво говори Майкъл и защо плаче, но не можеше да му позволи да я докосне и спомена за студените му очи от предишната вечер се връщаше със страшна сила и тя потръпваше изплашена, че той ще я нарани отново.
- Какво, скъпа? Защо не ми разрешаваш да те докосна, ангелче? Какво ти сторих? Кажи ми, принцесо? Какво ти причиних? Говори ми, Анджи, моля те! Моля те!
Майкъл падна на колене пред нея и се преви на две.
- Защо винаги правя така? Защо? Анджи, позволи ми да те докосна. Позволи ми! Никога не съм искал да те нараня! Умолявам те! Толкова те обичам, мила!
Анджелика не можеше да понесе гледката на плачещият в нозете й Майкъл и най – сетне проговори:
- За какво говориш, Майкъл?
- О, ти не знаеш!? Разбира се, че не знаеш. Как би могла?! Виж лицето си, скъпа! Прости ми, Анджи! Аз съм такъв глупак – извика той след нея, докато тя бързо се отправи към огледалото.
Там, където Майкъл бе стискал здраво страните й имаше синкави отпечатъци от пръстите му. Единият от всички беше ясно забележим и голям. Тя се обърна към него, а той едва промълви:
- Прости ми! Моля те!
Вън от себе си от гняв тя извика:
- Виждаш ли какво ми причини!? Казах ти, че ме нараняваш!
Майкъл се изправи и въпреки че Анджелика се опита да се отскубне от него той я заключи в прегръдката си. Сърцето й биеше лудешки и тя дори в сигурната му, показваща й колко много съжалява прегръдка, се чувстваше ужасена и се опиваше да се отскубне от ръцете му и се бореше като дива котка. Майкъл й повтаряше безспирно, че съжалява и се опитваше да си спомни какво още й беше сторил, за да го гледа с тези очи изпълнени с желание за самосъхранение. Тя буташе раменете му, свиваше юмруци и силно удряше с тях гърдите му, а сълзите отново се спускаха по лицето й.
- Съжалявам, скъпа!
- Ти ме нарани толкова много!
Те си повтаряха тези думи, докато тя започна да чувства как ръцете му отпускат захвата си и Анджелика, използвайки момента се отскубна.
Тя тръгна към банята и с гръб му извика:
- Не ме следвай!
Анджелика се загуби от погледа му и той остана неподвижен на мястото си и не знаеше какво да прави. Искаше да я накара да му прости. Не можеше да я гледа такава и понеже нямаше никакъв спомен с какво още я е наранил не намираше начин да й се извини подобаващо.
Телефона иззвъня и Майкъл се приближи бавно до него. Главоболието му щеше да го убие. Докато си мислеше, че му трябва лекарство, той вдигна телефонната слушалка.
„Ало?... Добро утро, Туки… Не, няма проблем… ОК… О, би ли ми донесъл някакви таблетки за главоболие? Убива ме от 3 дни… Добре, довиждане.”
Майкъл затвори телефона и седна на дивана. Изпитваше желание да отиде при Анджелика, но тя не желаеше да го вижда и страха, който толкова отчетливо изразяваше с поведението си и паниката в очите й го караха да се чувства като най – големия подлец. Спомена за синината не го оставяше на спокойствие и той знаеше, че заслужава отношението й. Имаше и още нещо, но той не помнеше.
Майкъл сложи ръце на главата, кръстосвайки пръсти зад тила си и опря лакти на коленете си. Какво ли не би дал да може да върне времето назад! И тогава ги видя. Лежаха отстрани на дивана, пред прозореца и той стана, за да ги вдигне. Бяха раздрани. Болката, която го прониза беше силна и режеща като с остър нож и го накара да извика: „ Проклет да съм! Не отново!”. Спомените му се върнаха към онази нощ преди 10 години и той затвори очи и силно стисна зъби. Беше забравил. Беше се опитал да избяга от този грях като непрекъснато си бе повтарял, че тя е виновна. Тя не беше оценила любовта му, тя не беше пожелала да го чуе и да разбере, че за нея е готов на всичко. Беше бил луд за нея… И онази студена нощ… Колата… Очите й… Скоча… Многото скоч… Усмивката… Думите: „Аз те обичам, но съм влюбена в него! Бъди щастлив за нас, скъпи”… Пръстите й нежно погалващи лицето му… Яростта му… Греха…
Майкъл имаше чувството, че ще повърне. Лицето му се изкриви от болка и в съзнанието му сякаш проблесна светкавица и освети мястото, където беше закътал спомена за отминалата вечер. Видя я протягаща ръце към него, видя прекрасното й лице и очите й молещи го за мъничко топлина. Видя й себе си - груб, безчувствен, обладан от зъл демон, който го беше накарал отново да действа така както постъпват най – големите мерзавци. Мразеше се. Колко много се мразеше!
Анджелика излезе от спалнята и той пристъпи към нея, но тя го спря с жест:
- Недей, Майкъл! Просто недей!
- Ще ми простиш ли някога? – Попита той, а една сълза отново се стече по лицето му.
- Не знам. Сега имам нужда от чист въздух.
Той я видя как излиза с фотоапарата си в ръка и поиска да й каже да остане при него, да й каже, че я обича, но успя само да чуе затръшването на вратата след нея.
Анджелика не знаеше какво да прави сега?! Вървеше по улиците на Фукуока, а в съзнанието й отчетливо звучаха думите на Майкъл:
” Не можеш да ме напуснеш! Ти си моя. Моя си! Цялата.”
Искаше й се да може да забрави това, което се беше случило, да му прости грубостта и начина, по който я остави сякаш ненужна играчка, изпълнила предназначението си. Казваше си, че той беше пил много, но това не премахваше усещането, че той я бе накарал да се чувства омърсена. Сякаш за секунди беше успял да изтрие огромната любов, която ги свързваше и да я замени с нещо грозно и плашещо я до смърт. Хладния вятър разпиляваше косите й и тя повдигна яката на палтото си и се почувства самотна и предадена. След два часа тя седеше на една пейка на крайбрежната алея и без да мисли гледаше в морската шир пред себе си. Времето беше студено и на нея й се прииска сега да е в слънчевата Калифорния или в Маями. Искаше да бъде на място, където е спокойно и цари любов, където не се измъчваше непрекъснато от въпроси и неизвестности. Боже, тя трябваше да е щастлива! Преди 3 дни беше получила предложение за брак, а сега изпитваше само една голяма, плашеща празнота. Погледна пръстена, който Майкъл беше сложил на ръката й с искрящи, влюбени очи и после без да знае защо и водена само от онова, което подсказваше вътрешният й глас, го свали и го прибра в чантата си. Не знаеше, дали ще може да продължи да го носи. Не знаеше, дали ще може да бъде съпруга на Майкъл. Те бяха от различни светове, който не си принадлежаха. Той имаше музиката си, купуваше си жени, които да износят децата му, летеше през континенти и нямаше време за спокоен и уютен семеен живот. Тя също беше заета и не се задържаше, но искаше да бъде сигурна, че когато се прибере у дома винаги ще я посрещне една топла прегръдка и ще бъде приласкана и ще може да сподели преживяванията си, че ще види разбирането в едни дълбоки шоколадови очи и ще получи необходимия съвет. Не искаше да спи до телефона в очакване на обаждането му. А след снощи, когато той я беше накарал да се лута между екстаза и смразяващия страха тя не знаеше как да постъпи. Сълзите му сутринта й бяха показали неговото съжаление, но тя не знаеше, дали това няма да се повтори. Отворена веднъж бутилката си оставаше отворена и тя беше ужасена от вероятността това поведение и отношение да стовари върху нея вледеняващата си сила отново.
Майкъл поклати глава, докато четеше внимателно документите, които му беше донесъл Франк за подпис.
- А това защо? – Попита той, докато посочваше един абзац.
Франк го прочете и каза:
- Необходимо е, Майки. Наистина се налага.
Майкъл отново пое документа и постави подписа си и се облегна назад.
- Какво се е случило, Майки? Изглеждаш… зле.
- Главата ми ще се пръсне от болка.
- Ако искаш ще се обадя на лекар, за да те види.
- Не, остави, Туки. Снощи прекалих с алкохола, а и ме болеше преди това. Три дни ме измъчва.
- Сигурен ли си? Защото…
- Да, сигурен съм – прекъсна го Майкъл.
Телефона позвъни и Франк се изправи, казвайки, че тръгва и че ако Майкъл се нуждае от нещо или има още въпроси да му се обади.
Майкъл кимна и вдигна телефона и след като чу гласа на майка си се усмихна тъжно:
- Здравей, мамо! Радвам се да те чуя! … Добре съм. Малко уморен, но това е нормално на този етап от турнето. Как си?... Какво?! Не!... О, ти отиваш там? Толкова ли е зле? Съжалявам, мамо!... Не се натоварвай, чуваш ли? Всички сме в Божиите ръце… Да, знам, мамо. Да, с мен е… Не, не започвай отново, моля те! Погрижи се за дядо. Аз ще позвъня на някои места, за да видя как бих могъл да помогна, ОК?... Не знам. Ще опитам, но времето ме притиска и… Не, не е заради това… Виж, аз не мога да говоря сега… обичам дядо и тази новина ме натъжи много. Да, така е, но… Добре, ще опитам. Мамо, дръж ме в течение, ОК?... Да, даа, ще дам всичко по силите си, за да успея.
Анджелика влезе в стаята, Майкъл я погледна и каза:
- Трябва да затварям. И аз те обичам! Пази се и наистина искам да знам как е дядо, когато го видиш. Чао.
Андажелика минаваше покрай него и той се изправи и застана на пътя й.
- Мога ли да говоря с теб най – сетне?
- За какво? Как един разговор ще промени, онова което се случи? Уморена съм от разговори. Мисля, че трябва да си замина.
- Не, Анджи, моля те, недей! Вече не мога да бъда без теб около себе си! Недей! Толкова съжалявам, скъпа! Прости ми! Това никога няма да се повтори! Никога! Кълна ти се!
- Как може да знаеш? Как мога да бъда сигурна?
- Виж… Изчакай само да се обадя на няколко места и ще поговорим.
- О, да … Обади се! Давай!
- Важно е, Анджи. Само няколко минути!
- Не ми пука дори и да са часове.
- Не… Дядо ми е получил инфаркт. Аз трябва да се опитам да му осигуря най – добрата медицинска помощ. Няма да се бавя, обещавам!
В този момент Анджелика разбра, че няма да си тръгне. Видя онзи Майкъл, който обичаше с цялата си душа. Очите му зачервени и подпухнали бяха тъжни и объркани. Лицето му беше изпито и чертите му бяха по – изсечени. Сякаш за часове беше отслабнал и се беше смалил.
- О, съжалявам да го чуя!
- Балгодаря! Ще се обадя, ОК? После ще поговорим, нали?
Тя кимна с глава и влезе в спалнята. Започна да съблича палтото си и успя да извади ръката си само от единия ръкав, когато болката я прониза и тя седна на леглото. Почти не можеше да диша от нея. Нещо прерязваше корема й и тя се приведе на две. Едва се отпусна на леглото и се сви опирайки колене в гърдите си, но режещата и остра болка оставаше.
- Майкъл! – Едва извика тя.
Гласът й беше тих и той не й отговори. Тя извика отново, но разбирайки, че Майкъл няма как да чуе се опита да стане, но болката я върна обратно на леглото. Сълзите й се спуснаха по лицето й и тя събирайки всичките си сили отново го извика. Този път той я чу и до нея достигна приглушеният му от разстоянието глас:
- Само минутка, скъпа. Още един разговор и идвам.
Анджелка не можеше да чака и затова опитвайки се да преодолее болката стана от леглото, за да отиде при него. Усети как по вътрешната страна на бедрата й нещо топло започна да се стича и когато погледна надолу видя как кръвта оставя едри капки по скъпия килим. Едва стигнала до стаята, където Майкъл говореше по телефона тя се свлече на пода и тихо, останала без сили и едва поемайки си въздух извика:
- Майкъл, моля те, помогни ми!
Той се обърна стреснат и я видя свита на пода. Захвърли телефона и изплашен до смърт коленичи пред нея.
- Анджи!? Скъпа! Анджи! Чуваш ли ме? Какво става, скъпа?
- Помогни ми, Майкъл! Боли!
- Къде те боли, мъничка?
Очите му видяха кървавата следа, която тя беше оставила след себе си и той обезумял се втурна към телефона. Ръцете му трепереха, докато набираше.
- Дан, БЪРЗО! Нуждая се от линейка веднага! ВЕДНАГА! Бързо! Обади се на д- р Стийл също! Веднага! БЪРЗО!
Той отново захвърли телефона и прихващайки Анджелика зад тила я притисна плътно към себе си.
- Какво става, скъпа? Говори ми, Анджи!
- Боли, Май… Ауу…
- О, скъпа! – Притисна я още по- силно към себе си той и целуна челото й. - Какво става, по дяволите!? Защо така кървиш? О, Боже!
Тя беше сграбчила ризата му и я стискаше здраво в ръката си. Очите й бяха затворени и той ясно виждаше как лицето й започва да губи цвета си и да пребледнява. Майкъл се изплаши, че тя скоро ще припадне в ръцете му.
- Всичко ще е наред, скъпа! Всеки момент линейката ще е тук, мила!
Сякаш секундите бяха часове. Той нервно крачеше в коридора на спешното отделение и нехаеше за погледите, които му отправяха влизащите и излизащи от стаята на Анджелика медицински сестри. Майкъл не знаеше какво се случва и единственото нещо, което искаше е да види Анджелика и да се увери, че тя е добре.
Най – сетне от стаята излезе д- р Стийл, който по молба на Майкъл беше дошъл с тях в болницата.
- Как е тя? – Задъхано го попита Майкъл.
- Тя е добре, г- н Джаксън. Може ли да поговорим?
Джон Стийл сложи ръка на рамото на Майкъл и го поведе надолу по коридора, далече от любопитните очи на персонала. Свиха и се отзоваха в края на къс коридор, по който нямаше движение.
- Казвай, Стийл, какво има?
Майкъл имаше чувството, че ще чуе нещо много лошо и очите му се взираха в тези на лекаря, за да открият отговорите в тях.
- Г- н Джаксън…Хммм, не знам как да го кажа по- деликатно, затова ще го кажа направо. Съжалявам, но г- ца Меднес загуби плода!
- Тя какво?! – Извика Майкъл и почувства сякаш някой го хвана силно за гърлото.
- Съжалявам, г- н Джаксън!
- Какво ми казваш, Джон?! Какво ми говориш? Какъв плод, Джон!?
Очите на Майкъл искряха и въпреки че той много добре осъзнаваше какво му казва д- р Стийл не искаше да повярва на думите му.
- Искам да видя Анджи! Ох, Боже! Какво се случва тук? Какво? Искам да я видя, Джон! Заведи ми при нея – с треперещ глас каза той.
В стаята на Анджелика все още имаше лекар, който й обясняваше какво ще трябва да се направи още и че ще трябва да остане след това през вечерта за наблюдение.
Анджелика видя Майкъл да влиза и извърна глава. Не можеше да го гледа. Не можеше да вижда този поглед. Не й сега. Сълзите й не спираха да се стичат по лицето й и тя за втори път през живота си се чувстваше така сякаш нищо няма смисъл. В стаята вече се чуваха само тихите й ридания.
- Мъничка! – Тихо каза Майкъл и тя усети ръката му на рамото си. - Какво ми казват тези хора, скъпа? Анджи, какво говорят?
Един глух стон се изтръгна от гърдите й тя изрида сподавено.
- Защо не си ми казала, Анджи?
- Не знаех, Майкъл. Аз не знаех…
Сълзите я задушаваха… Сълзите я давеха… Болката, която я продънваше и се забиваше като остри бръсначи в сърцето й не спираше. Някак тя бе знаела, че то е било там. Някак с безпогрешното чувство на всяка жена тя беше усещала как нещо в нея разцъфва, расте и я изпълва с радост. Сълзите я задушаваха… Сълзите я давеха…
Майкъл не издържа да е далече и легна до нея обгръщайки я плътно с ръцете си.
- Обичам те, Анджи! Боже, обичам те толкова много!
Тя се обърна към него и погледа й беше налудничав, а лицето й беше подпухнало и набраздено от следите, които сълзите оставяха по него.
- Майкъл, съжалявам… Аз… Аз… Искам бебето ни, Майкъл! Кажи им да ми го върнат! – Простена тя.
Най – сетне стената падна и Майкъл разби в нея болката си.
- Аз искам същото, скъпа!
- Кажи им да ни го върнат, Майкъл! Моля те! Моля те! Не мога да го преживея още веднъж.
- Бих искал да мога, скъпа! Бих искал…
Той никога не я беше прегръщал по –силно като в този момент, когато сърцата и на двамата се давеха в тяхната болка и скръб.
Франк вдигаше ръка да почука на вратата на болничната стая, когато чу вика на Майкъл. Той го познаваше от толкова дълго време, беше виждал неговите моменти на главозамайващи върхове и неговите спадове и мъка, но никога не беше чувал токова болка да звучи в един вик, разкъсващ сърцето му. Франк се обърна и намери телефон, от който се обади на Кени, за да му каже, че утре няма да има шоу.
Няма коментари:
Публикуване на коментар