Повече от чувство 69

Анджелика се събуди за първи път от месеци насам с искрена усмивка на лицето си. Нощта с Майкъл бе била прекрасна. Тя не знаеше кога точно бяха заспали, но усещането на пълна задоволеност и щастие я правеше доволна и се чувстваше така сякаш, че лети. Протегна се и разбирайки, че Майкъл го няма до нея се запита къде ли е в момента?! Точно тогава през отворената врата на терасата тя чу смеха му. Анджелика излезе на балкона и се усмихна. Помисли си, че иска всяко утро да се буди по този начин. Долу в градината й Майкъл и Спарки бяха увлечени в игра и изглежда си прекарваха страхотно. Анджелика се усмихна още по – широко, когато видя, че Майкъл е облечен с екипа й, с който разхождаше Спарки в парка. Стоеше му сравнително добре, ако се игнорираше факта, че му беше малко къс и прилепнал плътно по тялото.

- Хей, страннико, добро утро!

Майкъл погледна нагоре и се усмихна:

- Добро утро, спяща красавице! Ела при нас.

- Искам да си взема душ.

- Неее, слез сега. После ще си вземеш душ, защото аз след малко трябва да тръгвам.

Пук! Ето, че щастието беше като сапунен мехур и изчезваше за частица от секундата. Той отново трябваше да тръгне, а едва сега беше дошъл. Където и да беше Майкъл беше ангажиран и не можеше да се отдаде на едно единствено нещо. Когато го беше видяла със Спарки си беше помислила, че това е сбъдната мечта – да се събужда с усмивка, защото през нощта е била в обятията на любимия си, а след това да чуе искрения му смях. Защо никога не можеше да й подари себе си за по- дълго?!

Тя слезе долу и застана на рамката на вратата, гледайки как Спарки бързо стига до хвърлената му от Майкъл топка и се връща, за да му я донесе. Майкъл я видя и озарен от прекрасната си усмивка дотича до нея.

- Здравей, скъпа! – Каза той и я прегърна през кръста. - Мммм, липсваше ми!

Той я целуна и точно, когато тя обви ръце около врата му, Спарки остави топката в краката им и тихо предизвикателно излая, молещ ги за внимание. Анджелика го погледна, а той замаха с опашка и отново взе топката между зъбите си. Тя я пое от него и я хвърли далече и се обърна към Майкъл, а той се усмихна и Анджелика без да губи време го целуна отново. Никога нямаше да му се насити. Обичаше начинът, по който я целуваше – нежно, дълбоко, отдадено. Докато устните им се сливаха Майкъл започна да се смее и тя се отдръпна изненадана и веднага видя причината за смеха му – Спарки беше захванал между зъбите си крачола му и леко го издърпваше от нея.

- Спарки! Пусни го, ревнивецо! – Скара му се Анджелика.

Тя клекна и го погали, а след това взе топката и за кратко ангажира вниманието му, изпращайки го да я гони. Тя се изправи, а Майкъл я гледаше с искрящи, влюбени очи. Не, тя не можеше да обърка този поглед, който караше стомаха й да се изпълва с пърхането на хиляди пеперудени крила.

- Толкова си красива, Анджи! Обичам те! – Възхитено каза той.

Майкъл отмести косата й назад и устните му нежно се впиха във врата й.

- Не искам да ходя никъде. Искам да остана тук.

- Тогава остани – помоли го тя и отметна глава назад, за да му осигури по- добър достъп до врата й.

- Не мога, момиче. Днес… - Майкъл спря да я целува – ще ходя на мемориала на Принцеса Даяна… Не мога да не отида.

Той продължи да я целува, а тя го прегръщаше и не искаше този Рай да си отива. Сутрешното слънце огряваше голите й крака, някъде се чуваше песен на птички и всичко сякаш беше застинало в съвършенство. Спарки започна да лае и те се обърнаха, за да видят какво предизвиква гнева му. Беше катерица, която качена на дървото го наблюдавеше победоносно с малките си блеснали очички и сякаш го предизвикваше с безразличието си. Майкъл и Анджелика се размяха и после, правейки недоволна физиономия той й каза:

- Трябва да взема душ и да се обадя за колата ми. Службата започва в 10:30 и аз не искам да закъснявам.

Майкъл намери Анджелика в кухнята, където тя облегната на плота отпиваше от сока си.

- Искаш ли нещо, Майкъл? Сок, вода, чай, кафе, мляко, какао…?

Той се усмихна и каза:

- Искам теб.

Съприкосновението й с него беше нещо, което я изпращаше някъде в други светове и измерения. Той я галвозамайваше, упояваше, омагьосваше и владееше. Докосванията му, устните му, очите му… всичко в него я караше да трепти като малък лист подет от вятъра и да изгаря от желание. Любовта преливаше в нея и тя му я подаряваше с върховете на пръстите си. „Не бива така, момиче!”, мислеше тя „Не позволявай на чувствата да замъглят разсъдъка ти!”, но не можеше да им устои.

 - Анджи, имаш прекрасен дом! Уютно е… Отива ти.

- Благодаря ти! – Усмихна се тя. – Не ми отне много време, за да реша точно какво искам. Винаги съм знаела как трябва да изглежда.

- Справила си се отлично, скъпа. Твои ли са всички идеи или използва професионалист?

- Една приятелка ми помогна, но идеите са мои. Тя само ми даде насоки.

- Много ми харесва – каза той и я целуна.

Телефона на Майкъл иззвъня.

- Ало?... ОК. Да?... Мисля, че няма да има проблем. Изчакай секунда.

Майкъл сложи ръка върху телефона си и я попита:

- Анджи, ще те затрудня ли, ако те помоля да извадиш колата си от гаража, за да влезнат с моята в него, а аз да се кача от там? Съжалявам, че те притеснявам, но ми казаха, че навън е доста оживено.

- Разбира се. Няма проблем.

Майкъл беше клекнал и галеше Спарки, когато Анджелика влезе.

- Готово. Колата ти вече е в гаража и те чакат.

Майкъл се изправи и попита:

- Кога ще те видя пак?

- Нека не правим планове. Просто ми се обади. Знам, че си зает.

- Това няма значение. Кажи ми кога мога да те видя?

- Не знам, Майкъл. Обади се.

- ОК, ще го направя… Сега трябва да тръгвам, защото не искам да закъснявам.

Той я прегърна и я целуна дълго и нежно.

- Господи, колко си сладка и как хубаво миришеш! Кога ще си тук довечера?

- Ще бъде късно. Имам фото-сесия, която е запланувана за 17 часа.

- Трябва да те видя, момиче! Аз просто трябва да те видя!

- Ти ще бъдеш ли целият ден в L.A.?

Той вдигна рамене:

- Бих могъл да остана.

- Виж, обади ми се към 21 – 22 часа, за да ти кажа как вървят нещата.

Майкъл се замисли и потри брадичката си с длан, защото изведнъж беше разкъсан между желанието си да бъде с нея и необходимостта да види сина си. Анджелика веднага усети колебанието му и за да улесни избора му каза:

- Майкъл, сега просто върви и ме се обади, когато наистина си свободен. ОК?

- Да… Анджи, аз ще измисля нещо. Обещавам ти!

Той отново я придърпа към себе си. Ръцете му се спуснаха по гърба й, повдигнаха късата й нощничка и се спряха върху съблазнителната и сексапилна изпъкналост под кръста й. Устните му се сляха с нейните, а дланите му притиснаха ханша й към слабините му.

- Ще измисля нещо – повтори задъхан Майкъл, когато спря да я целува. – Сега наистина тръгвам.

Анджелика дълго гледа как колата му изчезва от погледа й и знаеше, че вече нищо няма да бъде както преди. Майкъл имаше дете. Имаше някой, който в мига, когато беше дошъл на този свят я бе изпратил още едно място по- назад на опашката за вниманието му. Не го обвиняваше. Тя вече разбираше, че трябва да се примири и да остави нещата между тях да се случват на мига и без да мечтае и прави планове. Анджелика искаше да успее да запази Майкъл колкото може по – дълго в дните си. За всички тези месеци, в които болката в гърдите й понякога й беше затруднявала дишането тя беше осъзнала, че не може да хване и задържи вятъра. Можеше само да се наслаждава на гальовната му ласка, когато се появеше. Сега гледайки натам, където колата му се беше стопила пред погледа й тя разбра, че Майкъл беше победил.



Майкъл реши, че не може да бъде далече от сина си и от Анджелика и взе единственото възможно решение – премести се за известно време в апартамента си в L.A. Съжаляваше, че не може да остане в Невърленд, защото имаше нужда от спокойствето там, но нямаше избор. През деня той и Анджелика бяха заети с работата си и когато му оставаше време той се наслаждаваше на всяка секунда прекарана с Принс. Но щом нощта паднеше той нямаше търпение и като хищник се впускаше в търсене на единствената плячка, от която имаше нужда. Инстинктите и чувствата му се вплитаха в едно и го завеждаха в дома на Анджелика, където стените и предметите запечатваха стонове и въздишки сътворени от една красива и страстна любов. Майкъл се гмурваше в дълбоката бездна на сладостта й и пиеше с неутолими устни до безпаметност, безсилен пред влудяващите й го огнени ласки, пред вкуса и аромата й и зората на усмивката й, която го будеше сутрин.

Тази вечер той беше различен и тя усещаше как нещо в поведението му я оставя нащрек. Все още не разбираше, дали тази промяна беше за добро или лошо, но очакваше скоро да разбере. Те седяха прегърнати на дивана в дневната й и гледаха „Казабланка”. Анджелика без да знае защо винаги плачеше на този филм и сега отново се бореше със сълзите си, които упорито напираха. Майкъл сякаш усетил тази нейна тъга я целуна по челото.

- Анджи?

- Хмм?

- Може ли да го спра за малко? Искам да те питам нещо.

Анджелика му отправи поглед, изпълнен с молба и каза:

- Може ли да го догледаме, моля те!

Той отново я целуна и без да й отговаря продължиха да гледат. Анджелика, разбира се не успя да не се разплаче и докато сълзите мокреха лицето й, Майкъл я прегърна силно, а тя се сгуши още по- плътно в него. Пръстите му нежно галеха рамото й, а тя се наслаждаваше на топлината на тялото му и равномерният ритъм на сърцето му. Филма свърши и те останаха така за кратко, но скоро Майкъл изключи телевизора и се обърна към нея.

- Може ли да ти кажа нещо?

- Да.

- Искам да си отида в Невърленд, Анджи. За мен там е много по- спокойно и безопасно. Остават ми броени дни, докато замина за Южна Африка и искам да си почина добре.

- Направи го, Майкъл – отговори тя и се отдръпна от ръцете му.

- Изслушай ме, Анджи. Искам да дойдеш с мен. Знам, че работиш много и си заета, затова вероятно нямам право да те моля отново да изоставиш всички свои ангажименти, за да бъдеш при мен, но, моля те, разбери ме, аз имам нужда да бъда там и утре заминавам. Дори днес изпратих Принс и Грейс обратно. Искам сина ми да бъде там. Тук сме като в клетка. Ще дойдеш ли с мен, Анджи? Ще ти покажа всичко – дома ми, увеселителния парк, зоопарка, ще се повозим на влакчето...

Очите му и думите му я предизвикваха и тя искаше да се пребори с емоцията, за да не извика: „Да, ще дойда!”, но имаше много и неотложни ангажименти, които я спираха да го направи.

- Майкъл, много мило предложение, благодаря ти! Аз много бих искала да дойда, но…

Той сложи показалец върху устните й и каза:

- Шшш… не се извинявай. Разбирам, но за един кратък миг си те представих там и беше толкова хубаво!

- Майкъл… Недей!

- Какво, скъпа?

- Нищо…Аз…

Тя се изправи и застана пред прозореца, гледайки навън. След малко Майкъл чу гласа й – тих и тъжен:

- Защо винаги нещо ни пречи, Майкъл? Защо, когато сме толкова близо да се докоснем до пълното щастие нещо се появява и го закрива от от очите ни? Защо е нужно да те обичам толкова много след като не мога да бъда с теб? Нужно ли е?

Майкъл се приближи до нея и я прегърна през кръста.

- Не се измъчвай, скъпа! Не знам какво и защо ни пречи, но аз вярвам, че любовта побеждава всичко. Всякакви пречки изчезват пред нейната сила само трябва да повярваш.

- Не знам… Вече започнах да се съмнявам в могъществото й.

Майкъл целуна слепоочието й и каза:

- Анджи, аз ще се опитвам да идвам при теб, но разбери ме, моля те! Имам нужда да се заредя. Тук не мога. Там съм свободен.



Мйакъл идваше много рядко. Веднъж или два пъти през седмицата и сега, когато тя знаеше, че след четири дни той заминава за Африка, стоеше пред клиента си и не знаеше как да започне да лъже.

- Е, г- це Мендес, надявам се скоро да мога да видя резултатите от работата ви.

Анджелика го погледна и разбирайки, че няма да има по – удобен момент от създалия се пое дълбоко въздух и каза:

- Г- н Вайсер, трябва да прекъсна снимките за 5 дни. Имам неотложен личен ангажимент и ще пътувам извън града. Семеен въпрос – допълни тя.

Суровите му очи я накараха да стисне силно облегалката на креслото и да се моли да не прозре долната й лъжа. Той се изправи и й заприлича на исполин.

- Г- це Мендес, съзнавате ли, че аз гоня срокове и вие проваляте всичко?

- Да, г – не, но аз обещавам да завърша поръчката ви в срок. Ще работя денонощно, ако се налага, но няма да ви ощетя по никакъв начин. Ангажиментът ми не търпи отлагане, г – н Вайсер, съжалявам.

Воднистите му сини очи я приковаваха на мястото й и тя изпитваше нужда да излезе от офиса му и да избяга като малко дете. Той седна отново, облегна се назад, кожата на стола му изскърца и след това каза:

- На 5 октомври искам поръчката ми да бъде готова в противен случай… ще ви съдя.

Тя излезе трепереща от кабинета му и се почувства зле. Отиваше при Майкъл, за да му се отдава до безпаметност без той да й обещава нищо в замяна. Отиваше, за да се упоява от присъствието му, а той градеше собствения си живот, в който тя едва ли се вписваше по някакъв начин, освен като любовница. Мразеше положението, в което се намираше, но жаждата й за него беше безкрайна.

Андежлика вече се беше прибрала и събираше необходимите си неща, когато Майкъл й се обади и тя му каза, че ще успее да замине с него. Той беше по работа в L.A. и вечерта бе бил толкова гальовен и толкова дълго я беше молил да тръгне с него, че тя не бе успяла да устои на повика му и своя собствен. Майкъл допълни, че ще приключи до два – три часа и ще дойде да я вземе.

Вече бяха близо и Майкъл й показваше възвишенията, разказваше колко е красиво там, как има малки водопадчета и изворчета. Най – сетне стигнаха пред вратите и тя не устоя и възкликна:

- Майкъл, наистина е много красиво!

Той се усмихна и я прегърна.

- Казах ти, че ще ти хареса.

Андежелика се чувстваше като малко дете, което за първи път се сблъсква с нещо непознато и красиво. Зеленината я обгръщаше от всякъде, а когато се приближиха до къщата му тя забеляза езеро. Беше като прекрасен сън. Всичко беше направено съвършено и още с влизането в имота му човек започваше да усеща как сякаш всеки детайл имаше своето собствено значение и нищо не беше излишно и не би могло да съществува едно без друго. Тя изумена наблюдаваше пейзажа и искаше да говори, а не успяваше да намери точните думи. Анджелика видя високи фонтани сред езерото и чувството, че е попаднала на място, което съществува в свое собствено време и сред съвсем различни правила, я завладя напълно.

Майкъл не говореше, а я беше оставил да възприема първите си впечатления от дома му сама, но можеше да види очите й, които не спираха да забелязват нови и неща. Тя се извръщаше, усмихваше се…

После се обърна към него и поклати глава:

- Сега знам.

- Знаеш какво?

- Защо искаше да се върнеш. По – красиво е, отколкото си мислех.

- Благодаря ти! – Усмихна се той.

Пред очите на Анджелика се разкри гледката към къщата. Тя безпогрешно разпозна френския провинциален стил и се усмихна. Цветните лехи пред нея мамеха с багрите си и тя изглеждаше много интимно. Дома на Майкъл носеше усещане за уют и топлина, сгушен сред огромните закрилящи го с кичестите си корони сенчести дървета.

Анджелика си помисли, че би искала да живее на това място, но бързо отхвърли тази мисъл, защото не желаеше да я допуска и за миг в съзнанието си. Майкъл не й принадлежеше и тя можеше да гостува тук, но никога нямаше да нарече това място свой дом. Не разбираше защо беше уверена в тези свои мисли, но го знаеше със сигурност.

- Хайде, пристигнахме. Нека ти покажа моя дом – каза той и й подаде ръка та си.

Вътре беше просторно и френските врати и прозорци позволяваха на слънцето и зеленината навън да влизат в къщата и да обгръщат с мекотата си. Дървените греди, под… Анджелика се почувства като Алиса в страната на чудесата. Не, не можеше да спре да се оглежда и знаеше, че изглежда вероятно глупаво, но имаше желание да се докосне до всяка мебел и предмет, да се взре в картините, за да усети духа на Майкъл. Тя имаше способността да разпознава характера на хората от начина, по който изглежда домът и сега не спираше да се усмихва, на това, което откриваше за любимият си. Можеше да му прости всичко само, защото виждаше сред цялата атмосфера и онова безспирно появяващо се дете в него, което я спохождаше на всяка крачка в къщата му.

Той я развеждаше из част от нея, но, когато влязоха в библиотеката му тя просто застина в благоговение и поглеждайки към него, попита:

 

- Всички ли си ги прочел?

Той се усмихна и каза:

- Не. Просто всеки имащ такава къща трябва да се похвали и с богата библотека.

- О, Майкъл! Това е толкова снобарско! - Възмути се Анджелика.

- Обожавам да чета, Анджи и го правя всяка свободна минута - разсмя се той. - Не съм изчел само речниците.

- Хей! - Усмихна се тя. - Майкъл? Това първото издание ли е?

- За коя книга питаш? - Приближи се той към нея.

- За "Чичо Томовата колиба".

- Мисля, че да. Чакай да видя.

Майкъл извади малкото томче от библотеката и разтвори страниците му, а след това поклати утвърдително глава:

- Да, първото е. От 1852 година. Сега си спомням, че я купих на търг.

- От 1852? И ти я държиш в ръцете си? - Изуми се Анджелика.

- А ти как предлагаш да се чете?

- Но тя е антика, Майкъл.

- Разгледай я - подаде й я Майкъл.

- Не, не! Не мога - отказа тя. - Не искам да се сърдиш, ако я повредя.

Майкъл се усмихна.

- Хайде, Анджи. Това е книга. Вземи я.

Тя я пое и сякаш държейки най - крехкия порцелан на този свят, запрелиства страниците й.

- Обичах да я чета, когато бях малка. Помня, че много плачех, а накрая бях безутешна. Боже, колко ненавиждам расизма!

Майкъл пое книгата, която тя му подаваше и след като я постави на мястото й каза:

- Това е една от най - грозните черти на човечеството. Робството, Холокоста...

Той не продължи, защото му беше тежко да мисли за онези така безумно унищожени човешки животи само заради тяхната принадлежност към по- различна раса.

Майкъл даде време на Анджелика да разгледа още малко и след като реши, че й е достатъчно, отново хвана ръката й и каза:

- Ела, скъпа, искам да те запозная с някого.

Анджелика изтръпна. Не знаеше защо, но се страхуваше от тази среща. Страхуваше се, че ще я накара отново да си спомни за болката. Докато се изкачваха по стълбите тя не спираше да гледа всички приказни герои, които ги посрещаха на всяка крачка.

Когато се качиха от една стая излезе тъмнокожа жена и щом видя Майкъл се усмихна приветливо.

- Добре ден, Майкъл. Принс току – що се събуди и аз отивам да му приготвя храната.

- Благодаря, Грейс. Някакви проблеми?

- Не. Той беше спокоен целият ден.

- Грейс, позволи ми да ти представя – Майкъл замълча за кратък миг, но Анджелика усети паузата – моята добра приятелка г- ца Анджелика Мендес. Анджелика, това е бавачката на моят син г- ца Грейс Руарамба.

Двете жени подадоха длани и се поздравиха, изказвайки общоприетите за запознанство клиширани изрази. С миналото си на лична секретарка на Майкъл, Грейс гледаше подозрително Анджелика и я преценяше внимателно. Анджелика от своя страна усещаше това и не й харесваше начина, по който тази жена я гледа. Сякаш я гледаше Карън. „Боже!”, помисли си тя „Всички служителки на Майкъл ли са толкова ревниви?”

Майкъл хвана ръката й:

- Ела, Анджи, нека те запозная със сина си.

Стаята на Принс бе като магазин за детски играчки, а в кушетката седеше и се усмихваше на баща си едно малко и прелестно създание. Майкъл го взе в ръцете си и нежно го целуна, а той каза нещо на бебешки си език и посегна за шапката му.

Анджелика стоеше встрани от тях и усещаше как сякаш е на хиляди километри далече. Чувстваше се както в някои филми, когато режисьора решава с изразните средства на киното да внуши дистанция и отчужденост и отдръпва героя си назад до смаляване. Тя стоеше на метър – два от тях, но имаше усещането, че изчезва. Сякаш стените се движеха с бясна скорост и тя беше далече, много далече. Майкъл беше… Беше сияещ, щастлив, много нежен и грижовен, внимателен … и този микс от състояния беше доведен до предела си.

Очите му се срещнаха с нейните, но той сякаш беше сляп за нея и не видя как тя се е смалила.

- Е, Принс… Това е тя. Виждаш ли колко е красива? Нали знаеш колко я обичам? Казвал съм ти го. Бъди мил, момчето ми!

После отново се обърна към нея и каза с огромна гордост и любов:

- Анджи, това е моя син, Принс Майкъл Джуниър.

Анджелика се приближи и ухането толкова типично за бебета я обгърна и тя отключи всички закътани в нея чувства, които всяка жена носи. Тя се разтопи пред слънчевата му усмивка и забеляза как първото му зъбче растеше и белееше на фона на розовите венци.

- Майкъл, може ли да го подържа?

- Разбира се – усмихна се той и й го подаде.

Анджелика очакваше той да се разплаче, но това не се случи. Очите му я фокусираха, усмихна й се отново и малката му ръчичка я стисна леко за бузата.

- Здравей, съкровище!

Майкъл слушаше нежния й глас, виждаше как погледа й се беше променил, а очите й грееха в мек блясък и сякаш цялото й същество се беше разтворило по един невиждан за него начин. Той не беше забравил, че можеха да имат своето дете и то вече щеше да е на 3 месеца, ако… Гледайки я със сина му в ръцете си си помисли, че няма нещо по – красиво на този свят от картината, на която беше свидетел. След като Принс я опозна сведе малката си главичка на рамото й, а ръчичката му не спираше да се свива и да захваща отново и отново врата й.

Анджелика го беше прегърнала плътно към себе си и миризмата му я успокояваше. Прииска й се да го държи в ръцете си завинаги.

Точно тогава в стаята влезе Грейс и магията на момента изчезна.

- Г- на Джаксън, ако не възразявате трябва да го нахраня, а след това ще го изведа навън.

Майкъл кимна и Грейс взе Принс от ръцете на Анджелика. Тя сякаш опустя, когато топлината, с която малкото нежно създание я бе обгръщало й бе отнета. Очите й проследиха как Грейс го прегръща и Майкъл видя болката й отново.

- Анджи, ела. Нека Грейс се погрижи за Принс, а аз ще ти покажа стаята ти.

Те излезнаха, а Майкъл я поведе нанякъде, а тя оставаше в състоянието си на безтегловност, което й беше донесло съприкосновението със сина му. Беше си мислила, че ще й е много трудно да го види, но той беше толкова мил, толкова нежен, така омайващо ухаещ, че не можеше да се пребори с желанието си да продължава да усеща мъничкото му топло телце притиснато до нейното. Не можеше да го приема като заплаха за любовта на Майкъл. Това създание имаше нужда от много обич и внимание, от топлина и Майкъл беше щастливец, че може да му я даде.

- Анджи, добре ли си, скъпа? – Достигна гласа на Майкъл до нея.

- Майкъл, той е прекрасен!

- Да, бих дал живота си за него. Той ме прави толкова щастлив. Откакто се роди сякаш всичко в моя свят се промени. Никога не съм се чувствал така завършен и цял както се чувствам сега.

- Завиждам ти за това щастие съвсем благородно. Надявам се и аз да го почувствам някой ден.

Майкъл въведе кода на една врата и влезнаха вътре. Той затвори бързо и още преди Анджелика да разгледа стаята той я прегърна и й прошепна:

- Ще го почувстваш, скъпа. Обещавам ти! Само … да свърши това турне и ще ти отделя повече време.

- Недей, Майкъл.

- Недей какво?

- Аз знам.

Той се отдръпна от нея без да я пуска от прегръдката си я погледна. Анджелика беше свела глава и Майкъл попита:

- Какво знаеш, Анджи?

- Знам, че Деби пак е бременна.

За тези две седмици тя никога не беше споменала, че Бриджит й беше казала. Не искаше да говорят за това. Щеше да я заболи много. Не искаше неговите обяснения. Той беше женен, беше луд по децата и искаше собствени. Защо да говорят? Нямаше смисъл.

- Какво общо има това с нас, Анджи?

Защо й задаваше този въпрос? Тя не желаеше да обсъждат бъдещето си. Беше и хубаво сега, в настоящия момент и не можеше да гради планове с толкова объркания Майкъл. Той вероятно не осъзнаваше, че според нея това което прави не е правилно.

- Кажи ми, Анджи!

- Майкъл, не искам да го обсъждаме.

- Не! Мисля, че дойде момента да поговорим най – после. Защото, Анджи откакто Бриджит ми се обади и се виждаме аз усещам, че нещо се е случило с теб и искам да знам какво има?

- Майкъл, аз не желая да говоря… Нека се наслаждаваме на мига без да го проваляме. Можеш ли?

- Не! Погледни ме, Анджи! Обичаш ли ме все още?

- Боже! Какъв е този въпрос? Щях ли да съм тук и с теб, ако не те обичах?

Анджелика искаше да се спаси от въпросите му. Как не разбираше, че беше изплашена до смърт, че ще каже твърде много и може би ще се скарат отново? Денят беше прекрасен. Всичко беше перфектно. Защо Майкъл искаше да го провали? Тя се отдръпна от него, но той хвана ръката й я върна при себе си.

- Не бягай от мен. Недей. Искам да знам.

- Искаш да знаеш ли? Добре тогава. Чувствам се предадена и измамена. Това е.

Той я гледа дълго преди да каже нещо.Очите му се впиваха в нея безпощадно и тя отчетливо виждаше вътрешната му борба да запази спокойствие.

- Никога не съм те мамил и предавал, Анджи! Никога! Защо говориш така?

- Не си? Така ли? Ти, Майкъл свали за мен звездите от небето и след това ми ги взе до една и това не ти достигна. Скри и простора, на който грееха макар и да бяха вече далече от мен.

- Не те разбирам. Наистина. Ти беше тази, която ми каза да си отида. Ти каза, че не искаш да бъда повече част от живота ти. Какво очакваше да сторя аз след като така ме отблъсна?

Анджелика му обърна гръб и тихо каза:

- Може би исках точно обратното.

- Господи! Не може да казваш на някой да напусне завинаги живота ти и да си мислиш, че той би могъл да предположи, че искаш точно обратното.

Тя се обърна към него и очите й бяха плувнали в сълзи.

- Ти не разбираш. Аз бях уплашена. След… след аборта, след онази нощ, в която ти се държа с мен като с пропаднала уличница… аз бях уплашена до смърт. Исках да избягам от тази болка. После исках да я спреш, но ти си тръгна и никога не се обади. Не се обади нито веднъж, Майкъл. И сега разбирам, че ще станеш баща за втори път…

Той се опита да я прегърне, но тя го отблъсна и се отдръпна от него.

- Недей! Искаше да говоря. Нека ти кажа как се чувствам… Видях снимките ти с Лиса в Лондон… Изглеждахте толкова доволни от това, че сте заедно, изглеждахте като на втори меден месец. Аз разбрах, че за теб никога няма да бъда жената, която е важна. Жената, с която ще се появиш пред очите на света или ще целунеш пред камерите и ще кажеш: „Да, обичам я.”. Аз ще съм онази, при която ще се промъкваш в нощите… и знаеш ли, съгласна съм да играя тази роля, защото те обичам повече от страха си и болката си, повече от себе си дори. Не искам да те използвам, но те обичам и с риск да пропилея последната частица останало ми достойнство ще приема да бъда тази, която никога няма да получи онова, което желае. Искам само да те помоля да спреш да ме залъгваш с бъдеще и красиви думи. Така ми е добре. Нека не мечтая, защото, когато ме приземяваш, това съм ти го казвала и друг път, боли. Боли до кръв.

Майкъл сложи ръце пред лицето си и потривайки ги по него, скрит от очите й каза:

- Не знам какво да правя с теб, Анджи?! Кажи ми какво да правя? – Погледна я той. – Колко пъти трябва да те уверявам, че ти си единствената жена, която обичам? Как да ти го докажа? Ти ми кажи. Аз вече изчерпах идеите си.

- Аз знам, че ме обичаш.

- Тогава какво още искаш? Какво? Целият съм твой. Мисълта ми, тялото ми, сърцето ми… Целият!

- Тогава защо е този страх, Майкъл? Защо толкова се страхувам?

- О, скъпа!

Майкъл се приближи към нея и я прегърна. Този път тя не се противопостави на близостта му и имайки нужда от топлината му се сгуши в нея като мокро врабче. Анджелика искаше да не беше провеждала този разговор. Искаше да не беше разголивала толкова душата си пред него, но Майкъл я беше предизвикал и тя изля онова, което беше таила в себе си месец наред.

Малко по- късно те лежаха на огромната му спалня и Анджелика, продължавайки да бъде сгушена в него му разказваше за болката да осъзнаеш, че си загубил, онова което е част от една любов, че си загубил живот. Казваше, че бе искала да знае, че е бременна, за да види очите му, когато му съобщава тази новина. После отхвърляше думите си и решаваше, че е по- добре, че не са знаели, защото тогава болката вероятно е щяла да я погуби. Майкъл усещаше колко много е била закътъла в себе си, колко много се е нуждаела от него и се чувстваше виновен, че не бе успял да я разбере и я беше оставил да бори сама. Ръцете й държаха неговите и той ги повдигна и целуна нежните й малки, изящни пръсти и сключвайки вежди попита:

- Анджи, къде е пръстена?

- Кой пръстен?

- Годежният ти пръстен.

- О! Той е в сейфа ми. Ще ти го върна, когато се видим следващият път.

Майкъл се отдръпна като попарен:

- Защо ще ми го връщаш?

- Мисля, че така е редно.

- Анджи, защо искаш да ми върнеш пръстена? – Повиши глас той.

- Не е ли очевидно?

- Анджелика! Не ме карай да полудявам отново, момиче! Искаш да кажеш, че вече не искаш да бъдеш моя съпруга, така ли?

- Моля те, ела! Прегърни ме отново!

Анджелика посегна към седналия вече Майкъл, но той хвана ръката в своята и продължавайки да се държи на разстояние от нея попита отново:

- Отговори ми, Анджи!

Тя се се освободи от ръката му, въздъхна дълбоко и гледайки го с прекрасните си лешникови очи, каза:

- Приеми реалността, Майкъл. И за мен и за теб ще е по – лесно.

- Какво ти става, Анджи? Какво? Аз искам да бъда с теб, ти също искаш да си с мен. Това е реалността.

- Майкъл, ние постоянно сме разделени.

- Да ти кажа ли защо? Ти така искаш. Ти изчезваш и се появяваш отново. Ти се сърдиш за неща, за които аз почти нямам вина. Ти не можеш да решиш, дали искаш да си с мен или не. Аз искам да бъдеш моя съпруга, да имам деца с теб. Какво те накара да си помислиш, че това желание си е отишло?

- Не знам. Действията ти предполагам.

Майкъл стана и излезе от стаята. Не можеше повече да слуша. Не желаеше да се нараняват повече. Не успяваше да я разбере. Не можеше. Знаеше, че тя очаква много обич и внимание, но той даваше всичко, на което бе способен. Не можеше повече, нямаше какво повече да даде, защото бе дал наистина всичко от себе си. Той влезе в стаята на Принс и се надвеси над кушетката му. Синът му спеше блажено вдигнал малките си ръчички над главата си и само клепачите му леко помръдваха под въздействието на съня.

- Обичам те! – Прошепна Майкъл и погали детето си.

Той седна близо до него и не можеше да откъсне очи от спокойно спящото малко създание. Знаеше, че живота му сякаш се беше разделил на две – преди и след раждането на сина му. Сега всичко започваше и свършваше с него. Анджелика… Къде беше тя в живота му? Не знаеше. Понякога беше имал чувството, че истински я е загубил и не би могъл да я върне. Понякога беше забравял за всичко останало и нуждата да я има до себе си го бе прорязвала дълбоко и той беше търсел спасителна сламка, която да му помогне да изплува. Тогава бе виждал Принс, чувал музиката или… най – лошият вариант, който беше избрал – Лиса. Не беше мислил за Анджелика и че ще я нарани. Беше мислил за себе си и за възможността да избяга от нуждата си да я прегръща и целува и да се губи в сладостта й. И беше сгрешил, разбира се. Никой и нищо не можеше да му даде онова, което му даваше Анджелика. Беше се опитвал да я забрави, но не можеше. Сега, когато отново бяха заедно тя приемаше роля, която никога не беше искала и това го объркваше. Трябваше да я разбере, защото отношението й към връзката им го тревожеше.

Майкъл се върна в спалнята си и видя Анджелика да спи. Той легна до нея, прегърна я, аромата й го обгърна и той и прошепна:

- Ще те накарам да ми повярваш, че си единствената, Анджи. Не мога да живея без теб в дните си!

Анджелика отвори очи и се вгледа в зеленината навън и остана дълго така, мислейки си, че не бе искала да чува тези думи. Отново беше високо в облаците, а някаква тревога за нещо неизбежно не й даваше покой.

                                             Песента с превод