Повече от чувство 71

Анджелика се събуди с усещането, че главата й тежи повече от тялото й. Отвори очи и издаде недоволен звук, когато усети тежестта му върху себе си:

- Хей! – Извика тя. – Ще ме смажеш.

Мъжа, който лежеше върху нея се раздвижи и без да отваря очи измотолеви:

- Може ли по – тихо, захарче? Опитвам се да спя.

- Слез от мен тогава. Опитвам се да дишам.

Анджелика го избута и той най – сетне отвори очи. Премигна няколко пъти преди да свикне със слънчевата светлина, който блестеше право в очите му и каза:

- Винаги ли си толкова кисела сутрин?

- Не е твоя работа – грубо му отговори тя.

Не можеше да бъде мила, когато се чувстваше като премазана. Помнеше, че вечерта беше прекалила зверски с алкохола. Нямаше спомен колко беше изпила и какво. Беше много и от всичко, което имаха.

- По дяволите, лошо ми е и умирам от главоболие! – Изруга тя.

Опита да стане, но разбра, че не би могла и легна отново. Той се засмя и я придърпа към себе си стисвайки я в мускулестите си ръце.

- О, в устата си имам вкус на … Гадост!

- Искаш ли да се погрижа за теб?

- Да.

Той седна и посегна към дънките си. Започна да рови и джобовете им, но не намери нищо. Прокара ръка през рошавата си коса и по изражението му личеше, че се чуди за нещо.

- Хм, странно… Сигурен съм, че имах.

- Какво търсиш? – Попита тя.

- Магически лек.

Тя го погледна недоволна.

- Неее, без тези, моля те!

Той се разсмя:

- Не, захарче, не. Не търся дрога. Имах, сигурен съм , Алка Зелцер.

- Какво е това? – Присви очи Анджелика, защото главоболието й я убиваше.

- Както ти казах – магически лек. Лекарство е, скъпа. Помага идеално при махмурлук. Отивам до моята палатка. Сигурен съм, че имам.

Той нахлузи дънките си и излезе. От вън се чуха гласовете на другите, който го извикаха да отиде при тях, но той каза, че е зает. Чу се, че някой се разсмя, а друг отговори:

- Остави ги сега.

Анджелика трябваше да положи кановски усиля, за да се изправи и да се облече. Главата й се замая, стомаха й забушува  и тя, неможейки да се въздържи излезе бързо от палатката и повърна зад нея. От групата, с която беше се чу как някой я извика. Очите й бяха плувнали в сълзи след конвулсиите на стомаха й. Тя ги избърса, изтри и устните си и се показа пред момчетата.

- Хей, Анджи, добре ли си?

- Не – оплака се тя. – Защо ми позволихте да пия толкова много?

Те се разсмяха, а тя седна до тях. Видя как той излиза от палатката си и се усмихва доволно.

- Намерих го. Заповядай!

Тя пое опаковката и попита:

- Как да го пия?

Той повдигна вежди и отново го взе от ръката й и се отдалечи. След малко се върна с чаша, в която беше разтворил таблетката и каза:

- Сега трябва да го изпиеш, бебе такова!

Един спомен я накара да усети как сякаш сърцето й се сви, но тя бързо го прогони и изпи почти на един дъх течността, а другите се разсмяха. Матю се изправи и отивайки към дъската си, попита:

- Ще се бавим ли още? Хайде да яхаме вълните.

Сякаш всички бяха чакали тези думи и започнаха бързо да стават. Сърфовете им бяха готови и смазани. Очакваха ги и перфектните вълни, който се чуваха съвсем наблизо. Анджелика затвори очи. Обичаше този шум, обичаше мириса на океана, глъчта, която създаваха загорелите от слънцето мъже. Обичаше всяка секунда от този живот, който беше забравила. Обичаше свободата, вятъра в косите, предизвикателството да покориш стихията. Обичаше виковете на тържество, когато е някой е яхнал гребена на огромна вълна. Обичаше всичко в този безгрижен живот в търсене на голямата вълна.

Вече 2 месец беше загърбила целия си предишен живот. С Кенет бяха седнали и бяха разговаряли дълго и откровено. Той не се оплакваше, не протестираше, а само сподели, че му е трудно да се справя сам с хилядите неща. Когато Анджелика му каза, че иска да замине отново той я беше помолил само да се съгласи да наеме повече хора, за да не се окаже, че от търсени фотографи и от едно от най – добрите студия в L.A. се превръщат в забравени и никому ненужни. Тя се съгласи с всички негови предложения. На практика остави на Кенет управлението на бизнеса им, колкото и отвлечено да беше това понятие за фотографията. Но Анджелика се беше научила на едно – изкуството също е бизнес и трябваше да успяваш да си на върха благодарение на умелото си съчетаване на качествата на бизнесмен и творец. Тя знаеше, че в лицето на Кенет има перфектния човек за тази цел и нямаше никакви притеснения.

След като бе успяла да се свърже с един от познатите си разбра, че Матю и всички останали ще са скоро в Калифорния и на нея не й беше нужно повече. Намери ги да се връщат от Джаус в Мауи и бяха решили да изчакат малко преди да стигнат до Маверикс. Глезеха се по - непредизвикателните места между Санта Круз, Малибу, Стимър Лейн, Ринкон… , но им омръзна сравнително бързо и след месец и нещо безгрижно прекарване на времето по плажовете те се отправиха към Халф Муун Бей и Маверикс. Там щеше да се проведе ежегодното състезание и всички бяха екзалтирани.

Матю искаше да оставят Анджелика, но тя така яростно му се възпротиви, че никой повече не посмя да спори с нея. Въпреки това той имаше своите резерви, защото знаеше почти всичко за нея и бяха пътували заедно много време в търсене на вълната. Беше бил и когато тя имаше проблем с коляното си и наистина не можеше да й се довери. Страхуваше се за нея. Сега тя му беше доказала, че греши. Анджелика изглеждаше така сякаш никога не беше слизала от сърфа и въпреки че нямаше необходимата физическа подготовка навлизаше в завидна форма.

- Анджи, идваш ли? – чу гласа му тя.

- Не. Днес мисля, че няма да карам. Зле ми е.

- Ела поне с мен на джета – чу гласа на Дилън близо до себе си.

- Не, отивайте. Аз ще се разходя сама.

Дилън я целуна по главата и вземайки дъската си, каза:

- Ще видиш, че след час ще си добре.

После, тичешком настигна другите и се качи в джипа при Матю. Тя му се усмихна вяло, когато той й махна и проследи как се отдалечават, а възбудените им и изпълнени с адреналин гласове заглъхват.

Дилън. Как се беше забъркала с това момче?! Той беше по – малък от нея с около 4-5 години. Беше нов в групата на Матю и в мига, в който я видя тя разбра, че няма да й е лесно да го държи далече от себе си. Не беше търсила мъж. Не искаше никого. Искаше само свободата, но той така я гледаше, така се опитваше да я впечатли, стараеше се да я накара да се чувства комфортно, дори и в случаите, когато оставаха на палатки, че тя една вечер, в която се нуждаеше от топлина му позволи да се опита да заличи спомените. Не успя, но й даваше обожанието, от което така се нуждаеше сега. Не изпитваше почти нищо към него. Харесваше го. Нищо друго.

Спарки се измъкна от платката и седна до нея. Тя го прегърна и целуна муцуната му. Главата все още я болеше и не се чувстваше добре, но стана и заедно с верния си приятел поеха на разходка.



Декември 1997

Майкъл беше в офиса си и седеше мълчаливо на стола си и всички очакваха да каже нещо. Той вдигна очи, обходи всеки присъстващ в стаята с поглед и каза:

- Е… Няма да го пуснат. Проклети да са! Проклети.

- Няма? – попита един от мъжете в кабинета му.

- Не. Няма. Не мога да направя нищо повече. Категорични са.

Той се изправи и сложи сакото си.

- Трябва да тръгвам. Не се чувствам добре.

Майкъл едва се владееше. Искаше да се прибере и да успокои нервите си. Мразеше ограниченията и не разбираше защо Сони спряха издаването на песента. Той дори беше заснел клип по нея. Доводите им бяха глупави и той не можеше да ги приеме, но въпреки това „Smile” нямаше да бъде издадена като сингъл. До кога щеше да продължава това рязане на проектите му? Беше сигурен, че хората щяха да харесат песента. Клипа също беше добър. Колко още трябваше да понесе от ударите на бизнеса?

Нищо не вървеше по плановете му напоследък и той непрекъснато беше изнервен. Медиите непрекъснато го следяха, както винаги, разбира се, но сега покрай Принс и обявяването, че чакат дъщеря с Деби беше станало нетърпимо. Често му се случваше да мисли за Анджелика, но опитите му да я намери, за да поговорят оставаха неуспешни. Тя сякаш наистина беше изчезнала от лицето на земята. Бриджит му беше казала, че е заминала и не е пожелала да каже къде и с кого. Същото беше потвърдил и Кенет, при който Майкъл беше ходил лично. Беше звънял дори и в Маями, но родителите й оставаха неми за молбите му да получи необходимата информация за дъщеря им, казвайки му да не обърква повече живота й.

Сега той изпитваше огромна нужда да я види. Искаше близък човек до себе си, с който да сподели, на който да се довери, но нея я нямаше. Не се беше отказал да я намери, но засега тя се скриваше успешно от него.

Януари 1998

Сутрините бяха най – ужасната част от деня. Тя имаше чувството, че всеки път умира по малко. Усещаше гаденето още в съня си, то я будеше и я караше да отива почти тичешком в банята и там понякога, проклинайки съдбата си оставаше дълго и изнемощяла седеше на пода. Почти не се хранеше и дните й до обяд минаваха в непрекъснато чувство за дискомфорт.

Майка й почука на вратата и след това влезе. Анджелика се извърна, усмихна се и остави четката си за коса на шкафа. Елвира й подаде чашата с джинджифиловия чай, седна на леглото и се взря в нея. Дъщеря й не изглеждаше добре и тя много се тревожеше.

- Как си, миличка? – Попита тя.

- Както всяка сутрин. Уморих се, мамо. Няма ли да спре?

Майка и се усмихна и поклати глава:

- Иска ми се да ти кажа, че ще спре, но не знам, скъпа. При всички жени е различно. Наистина се притеснявам за теб… Анджи?

- Да?

Анджелика погледна майка си, сключвайки вежди, защото тона й се беше променил.

- Миличка… Той отново те търси снощи. Беше много късно. Дори не видях колко е часа. Баща ти после каза, че най – вероятно е бил пиян или пил и пак е плакал.

Анджелика затвори очи, за да не види майка й онова, което почувства, когато чу думите й. После ги отвори и отново взе четката си за коса и започна нервно да разресва къдриците си.

- Анджи, мисля, че най – после трябва да го изслушаш.

- Мамо, аз няма какво да чуя повече. Той беше грешка. Отново направих грешка и този път мисля, че тя е най – голямата в живота ми.

Елвира гледаше лицето на Анджелика, ръцете й, които треперейки приглаждаха разкошната коса, докато я решеше и искаше да й каже, че такава любов не може да е грешка. Дъщеря й не беше навлизала в подробности за връзката си, но от онова, което беше споделила, от начина, по който очите й заблестяваха, дори когато споменеше името му, Елвира разбираше, че това, което те са имали се доближава до онази любов, за която всички мечтаят, но малцина срещат. Майкъл звънеше често и по всяко време. Понякога беше пиян, понякога много разстроен и тъжен… В самото начало съпруга й се опитваше да го накара да спре да ги притеснява, но постепенно беше започнал да го изслушва и да разговаря с него. Понякога той се връщаше в спалнята след 2-3 часа прекарани на телефона, сядаше на края на леглото и тежко въздъхваше, слагаше лицето си между дланите си и оставаше така. Ако Елвира беше будна, той се обръщаше към нея и често казваше: „Този човек е толкова самотен!”, после я прегръщаше и продължаваше:” Не знам защо Анджелика му е сърдита толкова много, но съм сигурен, че той няма да спре да я обича никога.”

Елвира я погледна и каза:

- Не знам, мила. Това е твое решение, но той отчаяно иска да говори с теб и да те види. Опитай, Анджи. Поне го изслушай.

- Не желая. Защо продължавате да ме измъчвате и вие? Не го искам в живота си. Не мога да понеса толкова болка и щастие наведнъж повече! А и сега всичко е различно. Трябва да мисля за други неща, не мислиш ли?

- Както искаш, но тогава спри да плачеш за него, защото не мога да понеса да те гледам с разбито сърце.

Анджелика се усмихна тъжно.

- Предполагам, че времето ще спре болката и сълзите ми.

- Надявам се – каза Елвира и се изправи. – Е, аз ще тръгвам за работа. Ти, ако искаш ела по- късно при мен.

- Не, мамо. Ще се разходя до Саут Бийч. Имам среща с приятели за обяд.

Елвира кимна, пожела й приятен ден и преди да излезе погледна отражението на дъщеря си в огледалото и отчетливо видя как сълзите й се събират в красивите й очи и скоро ще започнат да мокрят лицето й.



Малко преди да излезе на вратата се почука и Анджелика учудено погледна към Спарки, който лаейки пред вратата, махаше силно и дружелюбно с опашка. Тя отвори и очите мигновено се разшириха и веднага след това усети как отново й се гади. Той стоеше пред нея – сериозен, красив, с очи по – огромни от всякога и гласа му я достигна галещ и топъл:

- Здравей, ангелче! Няма да ти досаждам дълго. Просто исках да се уверя, че ги получаваш.

Анджелика все още не успяваше да каже нищо, но не можа да издържи на позивите на стомаха си щом дома на родителите й започна да се насища с аромата на любимите й червени рози, които две момчета не спираха да внасят вътре. Тя сложи длан пред устата си и изтича към банята. След като излезе, Майкъл все още стоеше на прага на вратата и я гледаше въпросително и с тревога:

- Анджи, добре ли си? Много си бледа.

- Майкъл, върви си! – Каза тя и не смееше да го погледне в очите.

- Нека да поговорим, Анджи. Изслушай ме.

- Не. Върви си. Късно е за разговори, а и аз бързам. Имам среща.

- Нека те закарам, където отиваш и в колата ще поговорим. Моля те! Трябва да ти обясня.

- Минаха месеци, Майкъл. Вече всичко е различно. Просто си върви и не ме търси повече.

- Тази вечер ще съм в града – той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади електронен ключ за хотелския си апартамент – ако размислиш, ела. Чуваш ли, ела!

Той й подаде ключа, но тя не посегна за него.

- Върви си.

- Знаеш ли? Жестока си – каза той.

- Да… Може би… Сбогом, Майкъл.

Анджелика затвори вратата, плъзна гърба по нея и седна на пода. Искаше да успокои треперенето си, но не можеше. Искаше да спре потеклите сълзи, но не успяваше. Отново й се гадеше и тя измъчена стана. Малко по – късно се обади, за да се извини, че няма да отиде на срещата си и се качи горе в стаята си. Спеше й се и затова легна и опитвайки се да не мисли за очите с цвят на черен шоколад, заспа.



Когато се събуди усети нечие присъствие в стаята и видя как на малкия диван под прозореца седи Майкъл. От светлината не различаваше много от него и той оставаше само като силует.

- Толкова си красива, когато спиш! Съвършена си. Спокойна като малко дете. Мога да те гледам с часове – каза той.

Анджелика бързо седна в леглото и попита:

- Как влезе тук, Майкъл?

- Баща ти ме покани.

- Щом те е поканил той, върви при него. Аз нямам какво да ти кажа.

- Но аз имам и затова те моля да ме изслушаш. Искам само това.

- Аз не искам. Наистина ли не разбираш? Всичко свърши.

- Погледни ме в очите и ми кажи, че не ме обичаш. Кажи го и ще си тръгна.

Не, Анджелика не можеше да го гледа в очите и да го лъже затова остана безмълвна.

- Виждаш ли? – Каза той. – Нищо не може да свърши така лесно, защото сърцето не познава законите на разума.

Анджелика продължаваше да мълчи и затова той започна да й обяснява защо, как и колко дълго Лиса е била с него в Африка. Тя не го слушаше. Знаеше, че без значение, дали я лъже или не доводите и разказа му ще са достатъчно силни и правдиви, за да я накарат да съжалява за реакцията си преди месеци. Не искаше да го слуша, защото, ако чуеше щеше да му повярва и пак щеше да се отзове в обятията му и не след дълго отново нещо щеше да я накара да плаче. Нямаше повече сили за това. Сега трябваше да се опазва по всякакъв възможен начин от болка, сълзи и всички емоции, който ги предизвикват. Тя го прекъсна:

- Добре. Разбрах и съжалявам, но както ти казах преди малко - вече е късно.

- Защо говориш така? Никога не е късно щом има любов.

- Майкъл, аз започвам нов живот и не искам ти да присъстваш повече в него. Може би ще те обичам завинаги, да, вероятно ще е така, но не мога да бъда с теб. Не виждаш ли? Дори вече не съм в L.A. Кенет пое студиото, докато аз реша, дали някога ще се върна отново. Брат ми живее в къщата ми. А аз отварям нова страница в живота си. В тази глава няма място за теб.

- Защо ми го причиняваш? Защо го причиняваш и на себе си?

Майкъл стана и седна в края на леглото й.

- Кажи ми, скъпа. Защо го правиш?

- Защото така трябва. Аз вече пораснах. Сега си върви. Уморена съм.

Майкъл посегна и я погали по лицето. Палецът му нежно премина по сочните и плътни устни и той стана. Наведе се и я целуна. Сякаш сърцето й спря, когато усети устните му върху своите. Толкова дълго се беше борила да загърби нуждата си да ги усеща, а сега той за миг беше заличил всичките й опити. Анджелика се отдръпна.

- Върви си.

Когато вратата се затвори тихо зад гърба му, Анджелика сложи ръка пред устата си, за да не изкрещи от болката, която сякаш я раздираше на тънки ивици и чертаеше кървави следи по тялото й.



В колата Майкъл набра телефона на Бриджит и след обичайните неща, за които разговаряха винаги, той помоли:

- Бридж, моля те говори с Анджи! Аз… не мога да я забравя, не мога да живея без нея!

Бриджит мълча за кратко и после му каза:

- Забрави я, Майкъл. Оттегли се. Сега тя се нуждае от спокойствие.

- Какво означава това? Искаш да кажеш, че аз не й го давам ли?

- Не знам какво й даваш, миличък. Тя знае най – добре. Аз знам само, че сега тя се нуждае само от любов, грижа и спокойствие. Това е.

- Защо „сега”, Бридж? Всеки човек се нуждае от тези неща непрекъснато.

- Имам предвид състоянието й – обясни Бриджит.

- Състоянието й ли?! – Изненадано повтори думите й Майкъл.

- Да, състоянието й – потвърди тя.

- Какво се случва с нея, Бриджит! Днес тя беше много бледа. Какво й е, Бридж? Какво се случва с моето момиче? Кажи ми!

- Не!? Ти?.. – Тя въздъхна. – Е, предполагам, че това няма как да остане скрито… Тя чака дете, Майкъл.

Вероятно има някаква прилика със състоянието, когато някое природно бедствие връхлети с това, което усети Майкъл, че го обзема. Сякаш беше грабнат и захвърлен със страшна сила в бетонна стена, а после изпратен високо над Земята, там, където кислорода почти свършваше. Ушите му започнаха да бучат, главата му сякаш бе обхваната за миг със стотици обръчи, които не спираха да се затягат.

- Майкъл? – Чу гласа на Бриджит той.

- Тук съм… Бриджит, тя… Детето от мен ли е?

- Съжалявам, Майкъл. Не е от теб. И аз не знам от кого е. Тя не пожела да ми каже.

Майкъл не можеше да говори повече и затвори телефона. Да, сега вече думите на Анджелика добиваха смисъл. Не можеше да повярва как се чувстваше от тази новина. Беше смазан и повече. Беше… Не, това не можеше да се случва. Тя, неговата любима, единствената, прекрасната, красивата… Тя… Някой я докосваше, целуваше… Тя го докосваше и целуваше, обвиваше ръце и длани около чуждо мъжко тяло.

- Обърни колата! Върни ме на същия адрес - почти истерично извика той на шофьора си.

Когато Елвира му отвори той само каза:

- Моля ви, г- жо Мендес искам да я видя отново!

Майката на Анджелика само се отмести и той тичешком стигна до стаята й. Отвори вратата и видя как тя седи обгърнала коленете си ръце. Сякаш беше очаквала да се върне. Очите й го гледаха с поглед изпълнен с тъга, а той бързо коленичи пред нея и я прегърна.

- Какво ще правим, скъпа? Как ще живеем един без друг?

- Не знам, Майкъл. Не знам…

Елвира беше вдигнала ръка да почука на вратата, за да попита Майкъл, дали би искал да остане за вечеря, когато чу риданията на дъщеря си и неговите да се смесват и побърза да стигне до спалнята и да се опита безуспешно да спре и своите сълзи.

След около 20 минути Майкъл излезе и тишината, която остави след себе си беше страшна.