Повече от чувство 62

Анджелка се усмихваше седнала под елхата, държейки подаръка на Майкъл в скута си.

- Какво ли е?

- Отвори го! Надявам се да ти хареса! – Усмихна й се той.

Тя нетърпеливо разкъса опаковката и отвори бързо неголямата кутия. В нея тя видя малък плеър и погледна към Майкъл, който наблюдаваше с нескрит интерес реакцията й и не спираше да се усмихва.

- Какво е това, Майкъл!

- Пусни го, скъпа! Това е песен, която е писана много отдавна, но никога не съм я издавал. Просто ти я подарявам.

Анджелика плахо натисна бутона за стартиране и чу гласа на Майкъл да й казва: „Обичам те и е завинаги, прекрасна моя любов.” После започнаха първите акорди на песента, Анджелика стана и седна при него, а той я прегърна и тя отпусна глава на рамото му и затвори очи.

Когато песента свърши тя не знаеше нито какво да каже, нито как подобаващо да изрази силата на любовта, която изпитваше към Майкъл. Нямаше нищо по- хубаво от това да го усеща близо до себе си да се чувства закрияна, обичана и желана.

- Майкъл! – с треперещ глас възкликна тя. – Благодаря ти!

- Хареса ли ти?

- Да, много! Много! – каза тя и го прегърна.

- Има още. Виж над камината – намигна й той.

Тя се изправи и бръкна в чорапчето. От него извади листове и изненадана ги запрелиства.

- Майкъл, не!

- Да, скъпа, да!

- Не. Не мога! Не, не!

- Можеш, Анджелика. Само трябва да ги подпишеш и адвокатите ми ще се погрижат за останалото.

- Не мога, Майкъл! Това е прекалено. Не!

- Ела тук, скъпа. Седни до мен.

Анджелика послушно седна до него и зачака той да започне да говори.

- Анджи, знам колко си отдадена на работата си. Знам и колко много я обичаш, но, скъпа, нека тя бъде и истински печеливш бизнес за теб. Приемайки подаръка ми ти ще можеш да правиш и двете. Ще бъдеш независима и няма да се съобразяваш в никого.

- Но, Майкъл… аз искам сама да постигна всичко това. Сама да си купя галерия. Не мога да приема такъв подарък от теб. Не мога!

- Можеш! – Продължи да упорства той.

- Не, съжалявам! Не!

- Но, скъпа, аз искам да си независима, да можеш да излагаш винаги, когато пожелаеш творбите си. Да позволяваш на твои колеги да показват своите неща. Да наложиш своя почерк и име. Хайде, Анджи! Това е… Наречи го инвестиция в бъдещето ти, защото аз вярвам, че то ще е блестящо.

- Не! – Отсече тя. – Не искам да се възползвам от теб. Не мога и не е редно.

- Добре. Няма повече да те убеждавам. Просто помисли и когато го направиш – подпиши – усмихна се той. – Има и още един подарък.

- О, Майкъл! Стига!

- Потърси го на елхата.

Анджелика отново стана и изправена пред коледното дърво затърси последния подарък. Видя малка красива бутилчица с привързана към гърлото и навита на руло плътна хартия. Тя учудено погледна към съдържанието на бутилката и след това отправи очи към Майкъл.

- Какво е това сега, Майкъл?

- Спомени, Анджи. Много красиви спомени. Поне за мен са такива. Това е пясък, мидички и рапанчета от острова в Испания, скъпа.

- Наистина? – Възкликна тя и спомените я завладяха.

Тя продължи да гледа съдържанието на бутилчицата и се върна няколко месеца назад. Спомни си за безкрайното щастие да бъде с Майкъл, да се опива от съприкосновението си с него, да открива любовта в очите му и да се главозамайва от цялата романтична атмосфера. Сега, тук сред снега тя се чувстваше по същия начин, но вероятно защото обичаше морската шир, спомена за Форментера й беше много скъп. Тогава тя току – що започваше да открива Майкъл и всеки миг от времето прекарано там беше прекрасен и невероятен.

Тя отвърза връвчицата на навитата хартия и я разви. Върху нея бавно започна да се люшка, окачено на тънка верижка, фигурката на ангелче, изработено от бяло злато и малки диаманти. Анджелика погледна към Майкъл, а той я наблюдаваше съсредоточено и нищо не казваше. Очите й се напълниха със сълзи и тя започна да чете:

„Анджи, скъпа моя незаменима радост и любов, искам да ти разкажа една притча.

„Едно време, на далечен остров, живели всички чувства: Щастието, Тъгата, Знанието и останалите. И разбира се – Любовта. Един ден всички те разбрали, че островът е на път да потъне, така че решили да построят кораб и да го напуснат. Всички без Любовта.

Любовта била единствената, която останала. Тя толкова обичала този остров, че искала да бъде там, с него до края му, до последния възможен момент.

Когато островът почти потънал, Любовта решила, че е време да потърси помощ.

Богатството минало покрай Любовта в огромен, луксозен кораб. Любовта попитала: “Богатство, ще ме вземеш ли с теб?”.

Богатството отговорило: “Не, не мога. Имам толкова много злато и сребро на кораба, че на него просто няма място за теб”.

Любовта решила да пита Суетата, която също минавала наоколо в голям кораб. “Суета, моля те, помогни ми!”

“Не мога да ти помогна, Любов. Ти си мокра цялата, ще изпоцапаш новият ми кораб, ще стане целият в петна.”

Тъгата била наблизо и тя. “Тъга, нека дойда с теб”, помолила Любовта.

“Ох, Любов, толкова съм тъжна, че имам нужда да бъда насаме”

Щастието минало покрай Любовта, но то било толкова щастливо, че въобще не чуло, че Любовта го вика.

Изведнъж Любовта чула глас: “Ела с мен, Любов, аз ще те взема”. Гласът бил на един старец. Любовта била толкова доволна от спасението си, че въобще забравила да пита кой е нейния спасител. Когато пристигнали в новата земя, старецът се обърнал и се изгубил в далечината. Осъзнавайки колко е задължена на спасителя си, Любовта попитала Познанието, един друг такъв старец “Кой беше този, който ме спаси?”

“Това беше Време”, отговорило Познанието.

“Време? Но защо точно Времето ми помогна?”, попитала отново Любовта.

Познанието се усмихнало с усмивка, зад която личала дълбоката му мъдрост. “Защото единствено Време знае каква е цената на любовта”.”

Мила, моя аз и ти знаем тази цена и тя е тази, която не може да се купи с най – големите богатства на този свят. Тя е събрана в очите, дланите и устните. Тя е в познатия любим аромат, в отмятането на косите, в смеха и сълзите ти, във всяко твое вдишване…

Обичам те завинаги и след това! Майкъл.”

Сълзите на Анджелика се спуснаха по лицето й бързо и оставиха бисерните си следи.

- Майкъл, обичам те! – Каза тя и бързо седна до него, а той я прегърна силно притискайки я към себе си.

- Аз също те обичам, моя любов! Знам, че не мога да заменя талисмана, който ти откраднаха, но исках да ти подаря едно ангелче, което да бди над теб.

- Обичам те! Много те обичам! – Повтаряше му тя, сложила глава на рамото му.

- Обичам те много повече, съкровище!.. Искаш ли да ти сложа ангелчето?

- Да, моля те!

Майкъл закопча верижката на медальона и тя нежно заблестя върху нейната златна кожа. Той не издържа на обзелото го желание да я целуне и я придърпа към себе си и намирайки устните й я целуна с цялата любов, която изпитваше към нея. Анджелика сякаш омекна в прегръдката му и едва чуто простена, докато пръстите й се вплетоха между къриците му. „Боже, Анджи! Толкова си сладка!”, прошепна той с променен глас и продължи да я целува страстно. Ръцете му се спуснаха по шията й, обходиха ключиците и се спряха на гърдите й и започнаха нежно да ги галят. През тънката й бледо жълта блузка той усети как зърната й се втвърдяват и тихо изръмжа от усещането да я докосва.

- Майкъл!... Спри! – Каза Анджелика.

- Какво?! Защо?

Анджелика се отдръпна от него и той безпогрешно можа да види, че тя не желае да го прави.

- Какво има, момиче? – Попита той отново.

- Аз... – с отмалял глас каза тя. – Искам да видиш и подаръците за теб.

- О, Анджи! Да бъда с теб е най – големия подарък, скъпа!

- Хайде, Майкъл, виж ги!

Майкъл стана и тя пак се усмихна виждайки познатата и толкова издайническа издутина между краката му. Той отново проследи погледа й и каза:

- Анджи, спри да ме гледаш така! Притесняваш ме!

- Извинявай! Просто… не мога да се въздържа – засмя се тя.

Майкъл поклати неодобрително глава и посегна към първия пакет от поставените под елхата по- рано от Анджелика подаръци за него, докато той беше бил в банята.

- Не е типично за мен да получавам подаръци за Коледа, освен от феновете си, но нека да видя…

Той разопакова подаръка и започна да прелиства страниците на албума, в който бяха сложени снимки от тяхната импровизирана фото-сесия в Испания.

- Анджи, ти наистина си добра! Благодаря ти за снимките, скъпа! Те значат много за мен!... Ауу, тази е невероятна! Боже, колко си красива! – каза той и прокара пръсти по снимката.



После се усмихна и добави:

- А аз съм добър фотограф. Не мислиш ли?

- О, да! – отговори му тя. – С малко моя помощ…

- Подобрява ли ги, скъпа?

- Не, това не е точно подобряване. Аз поставих само акценти, поиграх си… Виж, ти някъде си бил толкова нахален в откровението си, че аз дори не знам как съм ти позволила да ме снимаш по този начин?!

Майкъл не спираше да разглежда снимките. Онези, на които той беше сниман наистина бяха много добри, но той сякаш не ги забелязваше. Не откъсваше очи от тези на Анджелика. Можеше да я наблюдава с часове и нямаше да му омръзне. Тя беше като творение на изкусен художник и прелестта запечатана в тези снимки нямаше равна на себе си. Поне за него. Всяка малка и мека извивка на прелестното й тяло беше вик, който отекваше като мощно ехо и предизвикваше все по- силно желанието му да притежава това великолепие и да потъва в сладките му светове. Той я погледна, а тя седеше на дивана и изглеждаше като малко птиче, което има нужда от ласка и топлина. Случайни къдрици по врата и страните й се спускаха избягали от плена на разхлабената й опашка. Очите й го наблюдаваха с очакване и той просто постави албума на масата и седна до нея.

- Анджи, не мога да издържам повече!

- Хайде, Майкъл! Не искаш ли да видиш и другите си подаръци?

- Оххх, подари ми себе си! Друго не искам! Нямам сили да се боря повече! Не виждаш ли какво ми причиняваш? Искам те сега! Веднага!

- Maldito (По дяволите)! Не ме карай да се чувствам така, скъпи! – каза тя, докато той я придърпваше към себе си - No lo hagas, Michael (Не, Майкъл)!

- Говори ми така, Анджи! Обичам испанския ти! – Прошепна й той.

- Майкъл!

- Какво?

- Не разваляй всичко!

Той се отдръпна от нея и после стана отново.

- Добре, нека да видя и другите подаръци, но след това ми обещай, че няма да ме отблъскваш.

Тя не му отговори и Майкъл посегна с треперещи от възбудата си ръце да разопакова другия й подарък. Не беше искал да я обиди. Не искаше да показва неуважение към желанието й да го зарадва, но не бе могъл да се овладее. В стилна тъмносиня велурена кутия той видя медальон и се усмихна:

- О, мислим еднакво. Благодаря ти, скъпа! Много е хубав!

- Наистина ли ти харесва?

- Да, а какво е това? Какви са камъните?

- Опал. Обкова е от злато, а малката плочка е с невероятна история.

Майкъл погледна малката елипсовидна плочка, която беше напълно гладка, а Анджелика продължи:

- Имам я от преди 7 години, когато бях в Мексико, Кандахар и карахме сърф. Бях много млада и луда глава и в стремежа си да покажа колко съм добра се опитвах да „яхвам” огромни вълни. Там наистина е невероятен Рай за всички напреднали сърфисти. В един момент вълната ме завлече. Водата ме преобръщаше, не ми позволяваше да изплувам, колкото и да се опитвах да го направя и аз се предадох. Нямах сили да се боря с тази невероятна мощ, която ме караше да се чувствам нищожна. Помислих си, че това е края, че умирам. Повече от този момент нататък не помня. Съвзех се на брега, заобиколена от всичките си приятели, с които бяхме там. Над мен стоеше един мъж силно загорял от слънчевите лъчи със суров израз на лицето, но в очите му се четеше истинска загриженост. Малко по- късно разбрах, че именно той е успял да ме измъкне от завличащата ме стихия. Не знам как е успял, но аз и до сега на този ден се чувам с него и той винаги е в молитвите ми. След като се съвзех той свали от своя ланец тази висулка и ми каза: „ Тази плочка се предава от човек на човек. Не знам защо - мълвата разказва различни истории за нея. Сега тя е твоя, но запомни, че не ти принадлежи. На нея няма гравирано нищо, защото тя е като началото и края – без история, а в същото време е събрала вероятно много човешки съдби, които не биха могли да се поместят върху нея. Ти я пази или носи, но един ден трябва да се разделиш с нея. Няма значение защо. Ти ще знаеш правилния момент, който ще ти подскаже на кого и кога да му я дадеш.” . Ето, че момента дойде. Знам, че никога до сега не съм усещала, че е дошло времето да се разделя с нея. Сега усещам, че тя е трябва да си тръгне от мен.

Майкъл стоеше прав и беше завладян от историята на Анджелика. Помисли си как за няколко кратки минути тя успя да го накара да изпитва толкова различни усещания и как те бяха много силни и завладяващи. Почувства се като на скоростно влакче, зашеметен от различните препятствия. Той погледна отново висулката и каза:

- Ще я пазя, докато дойде момента да се разделя с нея. Благодаря ти!

- Имам и още един, но само ти можеш да решиш, дали ще се възползваш от него. След Кения той е втората ми мечтана дестинация – каза Анджелика и му подаде плик.

Майкъл го отвори и от него извади брошура и два самолетни билета. Видя дестинацията за Бора Бора, а след това разтвори брошурата.





- Знам, че ти си пропътувал целият свят и че вероятно няма да дойдеш с мен, но искам да ти кажа, че много бих желала да споделя няколко дни с теб в този рай. Наистина. Говорила съм с туристическия агент и той беше склонен да изчака моето потвърждение за бройката, защото разбирам, че ако ти приемеш подаръка ми ще се наложи да пътуваш с още хора.

Майкъл стоеше и я гледаше и недоумяваше какво да прави с тази толкова прекрасна жена?! Не спираше да го изненадва и да го кара да открива непрекъснато нови неща за нея.

- Кога успя, момиче?

- Имам много свободно време, когато ти си по ангажиментите си – сви рамене тя.

Той седна до нея и я прегърна.

- Ще бъде невероятно удоволствие да дойда с теб. Но…

Анджелика го погледна с очакване. При него винаги имаше „но” и тя понякога се чувстваше безпомощна пред това да се съобразява това непрекъснато „но” между тях. Не можеше да не възроптава срещу всички невъзможности, които то криеше и да се опитва да ги преодолява като се стараеше да ги направи незабележими или поне малко да ги променя. Такъв беше и опитът й и сега. Искаше да бъде с Майкъл на красиви и романтични места, да преживява омайни залези и изгреви и да изгражда незабравими спомени с него на тях.

- ...Но не знам, дали тогава е най – подходящото време, скъпа! – Продължаваше Майкъл.

- Ти сам ще решиш.

- Не искам да ти обещавам, че ще мога да дойда и после да те карам да страдаш от това, че няма да успея.

- Добре. Разбирам – тихо каза тя, а една буца заседна в гърлото й. – Аз така или иначе мисля да отида. Точно тогава изложбата ми ще е приключила и аз мисля да дам на Кен малко почивка. Той я заслужава, а аз ще се възползвам също.

Майкъл седеше до нея и се чувстваше виновен. Защо я нараняваше така?! Да, дата беше съвсем неподходяща, но той знаеше, че би могъл за часове да стигне до L.A., ако раждането на Деби започнеше. Не искаше да изпусне и момент от това чудо в живота си, но гледайки как очите на Анджелика заблестяха като кристали се почуства отново на кръстопът.

- Извини ме за малко – каза тя, ставайки.

- Анджи, – хвана я той за ръката – остани при мен. Нека ти обясня.

Тя го погледна умоляващо и той разбра, че тя има нужда да остане сама и бавно пусна ръката й.

Анджелика се качи горе и влезе в банята. Седна на ръба на ваната, опитвайки се да задържи сълзите си. Не биваше да се измъчва. Майкъл правеше всичко по силите си, за да може да бъде всяка свободна минута с нея, но това не й стигаше. Толкова надежда беше вложила в този подарък, а сега той почти се проваляше. Може би щеше да даде почивката на Кенет. Той я заслужаваше. Последните месеци тя почти не беше работила и той се грижеше за всичко в студиото им. Въпреки всичко продължаваше да я боли, защото мечтата й пак щеше да си остане нищо повече, а един нереализиран блян. На вратата се почука и Майкъл тихо попита:

- Анджи, може ли вляза?

- Не, Майкъл. Искам да остана сама.

- Моля те, разреши ми да влезна! – Каза той и вратата се отвори бавно.

- Недей. Излез! Искам да излезеш.

- Няма.

Той седна до нея на ръба на ваната и я прегърна:

- Не искам да се цупиш, Анджи! Знаеш колко съм зает, а точно около тези дати трябва да се роди и сина ми. Не мога да го пропусна, разбираш ли?

- Да, разбирам. Аз винаги разбирам. Не спирам да разбирам. Не мога повече. Не мога! – Неочаквано силно извика тя.

Майкъл се стресна от вика й и се отдръпна от нея:

- Не викай, Анджелика. Защо се държиш така?

- Как се държа, Майкъл? Кажи ми как ще ти е удобно да се държа? – Попита тя и стана. - Ти без друго получаваш най – апетитните хапки от живота. Нека и аз бъда сред тези, които притежаваш и контролираш. Имаш всичко и се опитваш да имаш още. Имаш съпруга, а тя скоро ще ти даде мечтаното дете. Имаш и блестяща кариера, завидно социално положение, но това не ти стига. Трябва да имаш и една глупачка до себе си, която зарязва собствената си работа, за да бъде с теб и когато тя пожелае да й подариш няколко дни ти не можеш, защото или имаш много по – важен от нея ангажимент или съпругата ти ще ражда. Винаги има нещо по – важно от мен в живота ти. Колко още искаш да понеса? Кажи ми! Колко?

Майкъл изумено беше наблюдавал ескалиращият й гняв и тежките й думи се бяха забивали в него като остри, нажежени игли.

- Свърши ли вече? Това ли съм аз за теб наистина, Анджелика? Егоист, егоцентрик? Това ли мислиш за мен? Че те използвам? Че си прищявка? Отговори ми! – Извика той, изправяйки се.

Андежелика дишаше тежко и погледа й беше напълно подивял. Сякаш очите и хвърляха светкавици и не можеше да му отговори. После очите й започнаха да се избистрят от бушувалата в тях буря и тя с трепереща ръка прибра няколко кичура от косата си зад ухото. Тялото й сякаш натежа като пълно с олово, краката й не я удържаха и тя бавно се свлече на пода на банята и сълзите се спуснаха по лицето й.

- Не мога така, Майкъл. Не издържам повече. Не мога! – Ридаеше тя.

- Ами тогава знаеш какво да направиш.

След това той просто мина покрай нея и излезе от банята затваряйки тихо вратата след себе си. До слуха му стигна още по – силно ридание на Анджелика и то го накара да спре и да се върне. Той посегна към дръжката на вратата, но после отпусна ръката си и опря чело на стената. Риданията й го нараняваха, болеше го като че ли някой откъсва малки парченца от тялото му и той също се разплака, незнаещ как ще поправят щетите от тази стихия и дали изобщо ще могат.
А денят беше бил толкова хубав.