- Майкъл! Чакай ме! – викаше Анджелика, докато Майкъл се спускаше по снежната белота пред нея.
Майкъл спря и се обърна назад. От цялото му лице се виждаха само устните му, защото всичко останало беше скрито. Тя стигна до него предпазливо и когато спря, отговори на усмивката му.
- Хубаво е, Майкъл, но ми трябва повече време, мисля.
- Бях забравил колко свободен се чувства човек, докато пори въздуха.
Майкъл беше успял да изненада напълно Анджелика, защото беше изпълнил желанието й да се научи да кара ски. След като бяха пристигнали на сравнително неизползвана писта и Анджелика беше получила своите първи уроци тя нетърпеливо бе пожелала да се възползва от наученото. Първоначално тези нейни опити бяха били съпроводени от нееднократни падания, но с течение на времето тя беше добила по- голяма увереност заради уменията си по сърфиране и воденето на ските й ставаше все по- уверено.
- Готова ли си? – попита Майкъл.
- Да – усмихна се тя и се спусна преди той да се усети.
Секунди след като го направи Анджелика загуби равновесие и отново падна. Майкъл бързо стигна до нея, а тя лежеше по гръб и се смееше, а звънкият й смях огласяше пистата и сякаш въздухът трептеше от него.
- Удари ли се? – Загрижен попита Майкъл, подавайки й ръката си, за да се изправи.
- Да – продължи да се смее тя. – Предпочитам сърфа. Там паданията не болят.
Анджелика пое ръката на Майкъл и се опита да стане, но не успя и подхлъзвайки се отново повлече и него след себе си. Когато разбра, че той не е пострадал сериозно тя пак започна да се смее, а Майкъл я погледна, усмихна се широко и миг след това неговият смях се сля с нейният.
- Майкъл, трябва да ти кажа, че няма да станем световни шампиони по ски.
Той я погледна завъртя глава в знак на съгласие и започна да се изправя, но тя го дръпна и той отново се намери седнал на снега до нея.
- Хей! Не така! Не съм сигурен, че в застраховката ми е включено обезщетение за счупване на кости по време на каране на ски.
- О, ти си меркантилен!
Майкъл се засмя и добави:
- Представяш ли си новината “По време на световното си турне в Япония, Майкъл Джаксън си счупи крака при инцидент, докато е карал ски” ? Аз и ски... – той започна да се смее.
Отначало смеха му беше почти като кикот, но след това осъзнавайки абсурдността на думите си започна да се смее високо и с цяло гърло.
Към тях се приближи един от телохранителите му.
- Г- н Джаксън, нуждаете ли се от помощ?
- Всичко е наред – отговори той. – Просто си почиваме.
Чувайки думите му, Анджелика отново се заля в смях.
- “Почиваме” – едва изговори думата тя и продължи да се смее.
Майкъл я погледна. Тя лежеше върху снега, лицето й беше почервеняло от вятъра и щипещия страните й студ и тя беше толкова свежа. Усмивката й извикваше онази толкова любима негова трапчинка на дясната й буза, а очите й блестяха като две кристално чисти езера и той изпита желание да я прегърне. Не го направи, защото Дан все още стоеше близо до тях и опитвайки да остане сериозен обхождаше със зоркият си поглед местността наоколо и бързо прелитащите покрай тях скиори.
- Толкова си красива! – Каза Майкъл.
- Ти също – отговори му Анджелика.
Погледите им отново сътвориха онзи непоклатим мост, който свързваше сърцата, умовете и душите им и те се почустваха едно цяло без дори да се докосват. Магията отново се върна и те за секунди я изживяха с пълна сила и отдаденост. Сякаш двамата застанаха под високоволтова дъга и зашеметени от нея не спирха да се гледат.
Дан усети тази магия и бавно се отдалечи, осигурявайки им личното пространство, от което разбра, че се нуждаеха неистово.
Анджелика се почувства неудобно от изпиващия я поглед на Майкъл и пак се усмихна. Искаше й се да остане в плен на мига, но наистина не успя да издържи на сигналите, които той й изпрати за мигове и които я накараха да усети как силата на неговата поглъщаща я харизма я прави отново напълно безпомощна.
- Обичам те – каза той тихо.
Тя продължаваше да се усмихва, а не можеше да откъсне поглед от него. Очилата му бяха в ръката му и тя замяна наблюдаваше как снежинките полепват по дългите му мигли и бавно се стопяват, правейки ги влажни и бляскави.
Той точно посягаше да я погали, когато тя рязко седна и каза:
- Ще ми помогнеш ли да се изправя?
Той отново се усмихна, сложи очилата си и отговори:
- Най – напред трябва аз да се изправя.
След малко и двамата бяха прави и Анджелика забила здраво щеките си в снега се опитваше да се пребори с неопитността си да управлява ските и да стои неподвижно.
- Някой ден ще се науча да карам ски. Обещавам.... Започва да се здрачава, Майкъл. Искаш ли като стигнем долу се прибираме вече? Няма да издържа още едно падане.
- И ти си мислиш, че няма да падаш повече? – Подигра й се Майкъл.
- Няма. Ще бъда внимателна.
- Добре – съгласи се той с ирония в гласа си.
След малко тя не успя да удържи на думата си и отново беше върху снега, но този път остана сериозна и сядайки започна да сваля ските си.
- Аз бях до тук.
- Бързо се отказа – каза той, докато й помагаше да се изправи.
- Не е вярно. Нещо стана с коляното ми. Не знам, дали не го усуках, така че няма да експериментирам повече.
На Майкъл не му трябваше да чуе повече и затова бързо я притисна към себе си, поемайки тежестта на тялото й.
- Много ли те боли? – Попита той с тревога.
- В момента не много, но усетих, че нещо се случи.
- О, миличка! – Каза той и я прегърна още по – силно.
Докато я прегръщаше направи знак на охраната да се приближат.
- Докарайте шейните, Дан! Облегни се на мен и се опитай да не стъпваш върху този крак, Анджи.
- Добре съм, Майкъл. Не се тревожи толкова.
- След малко ще разберем, дали си добре. Сега искам просто да не натоварваш крака си. ОК?
Тя поклати глава и се отпусна в ръцете му. Всъщност я болеше много. Не знаеше какво точно причинява болката, но спомените й я върнаха към деня, в който сериозно си беше усукала коляното по време на сърф. Самата мисъл, че е възможно да го е направила отново я караше да изтръпва от страх. Инцидента се беше случил преди години и възстановяването й беше доста бавно. Бяха й нужни 6 месеца, през които тя трябваше да пази крака си и да не го натоварва. Лекарите й бяха забранили да спортува активно и след това тя никога не бе успяла да се върне към предишното си необуздано сърфиране. Искаше й се, но коляното винаги й напомняше за травмата и не й позволяваше своеволия. Не можеше да не се страхува, че това ще се повтори отново, а пронизващата болка я караше да потръпва в прегръдката на Майкъл, който й даваше цялата си опора.
- Анджи, искам само и аз да сваля ските си, за да съм по- стабилен. Опирай се на мен и не стъпвай, чуваш ли!
- Добре – каза тя.
- Аз съм виновен. Не трябваше да се съгласявам с идеята ти.
- Не си. Аз трябваше да внимавам.
- Как си? – Попита отново той.
- Ще ми мине – излъга тя и знаеше, че Майкъл не й повярва.
Той я гледаше и това, което беше изписано по лицето й никак не му харесваше. Анджелика се бореше с болка и той виждаше опитите й да се държи, но цвета от лицето й се беше отишъл и тя останала в плен на травмата си бе пребледняла и устните й започваха да губят малиновия си цвят и да побеляват.
- По дяволите! – Изруга Майкъл. – Къде се бавят? Още мъничко, мъничка и ще те види лекар.
- Сега няма смисъл, Майкъл. Трябват ми компреси и здрава превръзка. Искам да го видя и дано не е онова, от което се страхувам. Случвало ми се е и преди.
- И на мен, скъпа. Знам какво е. Само потрай.
Тя се гушна в него и затваряйки очи се опита да скрие страха си и напиращите в очите й сълзи.
Чу се звук от мотори и скоро Майкъл видя как охраната му се приближава към тях с шейните.
- ОК, скъпа, те са тук. Качи се при Дан и скоро ще стигнем до джипа. Ще отидем до лекар задължително.
- Не искам при Дан – като малко дете се оплака тя. – Искам при теб!
Майкъл се усмихна и я прегърна още по- силно. Не искаше да я боли. Страхуваше се за нея и искаше да може да облекчи състоянието й.
- Анджи, само ще стигнем до долу и после няма да те изпусна от прегръдката си. Не искам да рискувам с управлението на моторна шейна. Хайде, момичето ми, качи се при него! Дан, би ли дошъл да ми помогнеш, моля те!
Дан слезе и Анджелика усети как я повдига на ръце и я занася до шейната. Когато сви крака си болката я прониза още по- силно и тя неволно простена и се хвана за коляното.
- Какво? Много ли боли? – Попита Майкъл, приближавайки се бързо до тях.
- Да, боли – проплака тя.
Точно тогава не успя да задържи сълзите си и те се спуснаха бързо по лицето й. Майкъл я гледаше безпомощен и за миг не знаеше какво да прави. За кратко изпадна в паника, защо си помисли, че тя може би е скъсала колянни връзки и уплахата от това какво ще последва го завладя с пълна сила.
- О, миличка!
Той я прегърна и започна да изтрива сълзите й. Миг след това осъзна, че са на пистата и той не й помага по никакъв начин като удължава болката й.
- Тръгвайте Дан. Трябва бързо да я види лекар.
След около 20 минути те бяха в курортното селище и след като Дан беше открил къде е медицинския център джипа стоеше пред него и той говореше с Майкъл, който упорито се опитваше да го накара да разбере, че няма да остане в колата и ще слезе с тях.
- Не ме интересува, ще бъда с нея.
- Майкъл, не е нужно – обади се Анджелика. – Знаеш какво ще се случи, ако слезеш, нали?
- Не ме засяга. Водим безсмислен спор. Няма да остана тук и това не подлежи на обсъждане. Дан, просто слез и намери лекар, който да ни приеме веднага!
Последното изречение беше изречено с тон, който по никакъв начин не търпеше възражения и затова Дан каза само:
- Разбира се, господине!
Докато Дан се отдалечаваше от колата, Майкъл прегърна Анджелика и тя с тих глас му каза:
- Не бива да идваш, Майк. Остани тук, моля те! Нека не разбират, че сме наоколо. Не искам да се появят отново всички жадни за сензация журналисти, не искам хеликоптери над вилата, не искам да провалят усамотението ни. Моля те!
Майкъл почти не я чуваше, а нетърпеливо гледаше навън и очакваше завръщането на телохранителя си, защото искаше възможно най – бързо Анджелика да бъде прегледана. Искаше да разбере, дали се е контузила сериозно или не. Не можеше да стои на едно място и изнервено потропваше с крак.
- Майкъл, слушаш ли ме? – Попита Анджелика.
- Да. Какво?
- Не искам да идваш.
- О, Анджи, престани! Защо да не дойда?
- Защото си Майкъл Джаксън – отговори му тя. – Няма да сляза от колата, ако ти ще идваш.
Майкъл я погледна изпитателно, видя решителността в погледа й, но каза:
- Добре. Стой вътре. Аз ще сляза.
- Защо го правиш?
- Защото съм изплашен за теб и искам да чуя всичко, което ще ти се каже. Искам да получиш най- добрата медицинска помощ и ако усетя, че тя не е такава каквато трябва ще се наложи да отменим почивката и да се върнем в Токио, за да те видят специалисти. Абсурд е да си помислиш, че ще оставя нещата непроверени и че няма да направя всичко, което е по силите ми да се почувстваш по- добре.
- Аз ще ти предам всяка дума на лекаря – опита да промени мнението му тя.
- Анджи, водим наистина бесзмислен разговор. Няма да слезеш от джипа без мен.
- ОК, тогава няма да слизам.
Майкъл отново погледна навън. Дан го нямаше и той се обърна към другия си телохранител:
- Скот, моля те, провери защо Дан се бави толкова? Обади му се!
Скот разговаря с Дан и след това предаде на Майкъл, че в момента вътре има доста хора и работи само един ортопед и няма да е лесно Анджелика да бъде прегледана веднага.
- Какво?! – изумен възкликна Майкъл. – Искам да говоря с него.
Скот му подаде станцията и Майкъл, поемайки я чу гласа на Дан.
- Дан, само ме слушай. Не искам да ми казваш, че нещо няма да е лесно! Влез при лекаря и след 2 минути искам да знам, че можем да бъдем приети. Разбираш ли какво ти казвам? 2 минути, Дан.
От другата страна Дан обясняваше нещо и Майкъл го прекъсна:
- Не искам оправдания! Ако се наложи ще проговориш и на японски. Не ме засяга! А и не мисля, че лекаря не знае английски. Тук не почиват само японски туристи. Не губи време в разговори, а влизай при него и до 2 минути искам Анджелика да бъде вътре!
Майкъл знаеше, че поставя хората си пред ново изпитание, но не можеше да вижда как любимата му жена се е свила в болката си и се бори стоически със сълзите си. Не можеше да понася и собствената си безпомощност. Когато зависеше от други хора и не можеше да контролира ситуацията и нещата се чувстваше извън себе си. Дан беше прекрасен служител и той знаеше, че се опитва да върши всичко, което е по силите му, но сега, когато Анджелика потрепваше в болката си Майкъл не можеше да бъде мил с него.
След малко Дан излезе, придружавайки един нисък мъж в бяла престилка. Той отвори вратата на мъжа, който първоначално сякаш не знаеше какво да каже и направи остана навън.
- Влезте, сър! – Подкани го Дан. – Това е лекарят, господине. – обърна се към Майкъл Дан.
- Заповядайте, господине! Влезте! – Каза Майкъл.
Лекарят влезе и Дан бързо затвори врата след него.
- Добър ден – каза мъжа. – Какъв е проблема?
Анджелика му обясни оплакванията си, докато той я слушаше внимателно.
- Имали сте предишна травма, така ли?
- Да. Беше доста отдавна и се възстановявах дълго от нея.
Майкъл наблюдаваше лекарят изпитателно с леко присвити очи, които попиваха всеки негов жест и мимика. Той се опитваше да чете зад спокойната му физиономия и да разбере, дали приема обясненията на Анджелика с необходимото внимание и разбиране.
- Няма ли да я прегледате? – Не издържа и попита той.
- Разбира се, че ще я прегледам, но искам най – напред да чуя оплакванията й, господине – с твърд тон му отговори лекарят.
- В колата ли трябва да слушате оплакванията? – Не спираше Майкъл.
Мъжът се обърна възмутен към него:
- Вижте, бях помолен, не, заставен да дойда тук. Не съм го пожелал аз. Ако искате може да влезете вътре и да изчакате, докато ви приема. Оставих доста пациенти, които също имат сериозни травми, така че защо просто не замълчите и не ме оставите да изслушам оплакванията на спътничката ви?!
- Майкъл, спри! – Укори го Анджелика.
- Съжалявам, ако съм ви засегнал! Просто съм много разтревожен за нея.
Лекарят поклати глава и се усмихна:
- Разбирам ви, но ме оставете да си върша работата. Госпожо, можете ли да стъпвате на крака си?
- Не знам. Не съм пробвала досега.
- Добре. Аз ще ви чакам вътре. Ще изпратя някой с помощна количка, за да се придвижете до кабинета ми и ще ви прегледам веднага. Това устройва ли ви, господине? – обърна се към Майкъл той.
- Напълно – отговори Майкъл. – Благодаря ви!
Лекарят излезе от колата, а Анджелика веднага отправи ядосан поглед на Майкъл.
- Майкъл, това беше ненужно.
- Ох, знам, но съм много притеснен.
Тя отново прехапа устни от болката и се сви на две.
- Господи, Анджи! Плашиш ме!
Тя не му отговори, защото самата тя беше уплашена много повече от него. Усети как ръката му я гали успокояващо по гърба и му беше истински благодарна за загрижеността, но страха от неизвестността я сковаваше. Преди се беше измъкнала от операция. Носеше само шина и стягащи коляното превръзки, но сега не знаеше, дали не се беше случило най- лошото и вероятността да бъде оперирана я караше да се чувства още по – зле. Знаеше, че сега няма как да получи адекватно мнение, защото, ако имаше оток нямаше да може да й бъде направен ЯМР и ще трябва да почака, докато спадне. Искаше й да вярва, че всичко ще е наред, но болката й много я плашеше. Тя чуваше Майкъл да й говори нежно и се опитваше да се държи, за да не го тревожи, но понякога болката ставаше толкова силна, че тя не успяваше да се овладее. Сякаш хиляди парещи бръсначи режеха коляното й тя безпомощна се предаваше и простенваше или проплакваше, силно стискайки го за ръката.
- Помогни ми, Майкъл! Много боли.
- Хайде, скъпа, трябва да слизаме. Ела, Дан ще ти помогне.
Майкъл излезе от джипа и остави Дан и Скот да помогнат на Анджелика да седне в помощната количка. Бързайки те влезнаха вътре. На вратата на кабинета си ги чакаше познатият им от преди малко лекар, който разговаряше с една жена.
- Заповядайте, влезте – каза той.
Докато те минаваха покрай него той изгледа с нескрит интерес Майкъл, който въпреки че вече беше в помещението и на закрито, оставаше със скиорската си маска и очила. От лицето му се виждаха само устните му и лекарят си помисли, че това е прекалено.
- Сега вече ще мога да ви прегледам и ще успокоя вашият... приятел?
Майкъл не каза нищо и понеже искаше на Анджелика да бъде оказано необходимото внимание свали очилата си и бързо издърпа маската си. Къдриците му бързо паднаха пред лицето му и пред смаяния поглед на лекаря той се усмихна и каза:
- Моля да ме извините още веднъж за поведението ми преди малко. Наистина съм много разтревожен и това ме кара да реагирам необмислено.
- Да, да... Да... Аз... Но вие сте...
- Да, аз съм – прекъсна го Майкъл. - Ще видите ли коляното й?
- Разбира се.
Коляното на Анджелика не беше отекло( все още) и според направените тестове и начина, по който тя реагираше заключението на лекаря беше, че тя вероятно е направила някакво съвсем безобидно усукване, което е извикало старата й травма и затова и болката й е толкова силна.
- Според мен няма сериозни проблеми. Просто трябва да пазите крака си от физически натоварвания през следващите няколко дни, а по принцип не бива да се занимавате с екстремни спортове, които да предизвикват такива състояния. Ще направя и ЯМР, но съм почти сигурен, че той няма да покаже нищо страшно, а само старата травма.
- Защо ме боли толкова много в такъв случай? – Попита неразбиращо Анджелика.
- Ще се случва да ви боли и друг път, ако не внимавате. Виждал съм хора, които имат подобна на вашата травма и тя се проявява дори и след 20 години. Трябва да се пазите. Не казвам, че не можете и не трябва да спортувате, но много трябва да внимавате как натоварвате коляното си. Ските не са особено добър избор. Можете, но ...
- Ще й направите ли ЯМР? – Попита Майкъл.
- Да, разбира се. Тя няма оток и ще мога да видя, ако има нещо притеснително.
- А бихте ли й дали нещо за болката, защото тя страда?
Той не чака да го питат повече и веднага извади необходимите ампули и спринцовка и би инжекция на Анджелика, казвайки:
- След малко болката трябва да утихне. Ще ви боли по- слабо, а утре и без лекарства ще трябва да е отшумяла. Сега ще ви заведа да ви “снимат” и след като резултатите излязат ще поговорим отново.
- А някакви други лекарства? – Попита отново Майкъл.
- Ще й предпиша, да. След като я “снимат” ще превържа крака й със стягаща превръзка и когато се приберете, въпреки че няма оток не би било зле да го налагате с компреси с лед. Това ще ви облекчи също.
След ЯМР Майкъл и Анджелика отново бяха в джипа, за да изчакат резултатите от изследването. Тя беше сложила крака си върху неговите и облегната назад чакаше болката да си отде. Майкъл виждаше, че тя все още не е спокойна.
- Изглежда не му вярваш?
- На кого? – отвори очи тя.
- На лекаря.
- Не знам, Майкъл. Такава болка само заради старата ми травма... Не знам. Дано да е прав.
- Ще се обадя да ни съберат багажа, а ние отлитаме за Токио. Там ще те прегледат истински специалисти.
- Не, няма нужда. Аз мисля, че той наистина е добър лекар. Работи на място, на което предполагам, че ежедневно се сблъсква с наранявания като моето, а понякога и много по- лоши. Мисля, че е добър специалист. Вероятно аз съм черногледа и се страхувам прекалено много. Ох, започва да ме отпуска.
- Радвам се да го чуя. Имаш ли нужда от нещо?
- Не. Имам всичко, от което се нуждая.
- Как можах да се съглася да ме убедиш?! Ако бях послушал себе си сега нямаше да стоим тук и да чакаме тръпнещи.
- Съжалявам, че ти донесох тези притеснения! Но какво да правя? Екстремното ме влече като с магнит.
Той не й отговори, а се наклони към нея и слагайки косата й зад ухото погали бузата й и след това целуна нежно устните й.
- Не ме плаши така никога повече.
- Ще се опитам – каза тя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар