Анджелика държеше ръката на Кенет и не можеше да го пусне. Трепереше от вълнение, когато видя как към тях се приближава един от най – известните критици в Америка, който имаше слава на човек, който може с една дума да те изпрати в пълно забвение. Но той се усмихваше, казвайки:
- Беше удоволствие да се запозная с работата ви, г-це Мендес. Следя ви от известно време… - той поклати глава. – Дааа, истинско удоволствие! Линиите, светлосенките… Всичко е в почти перфектен синхрон и баланс. Идеите са впечатляващи…
Анджелика усети как дланите й започват да се изпотяват от емоцията и опитвайки да овладее треперещият си глас се усмихна и тихо благодари.
- Не спирайте да работите, г – це! Аз ви благодаря за това което донесохте на сетивата ми.
След като той се отдалечи с чашата шампанско, започвайки да флиртува с една от посетителките, Анджелика се обърна към Кенет и може би се усмихна искрено за първи път от 10 дни насам. Кенет я гледаше с широко отворени очи и оставаше безмълвен , а тя отново стисна силно ръката му:
- Благодаря ти, Кен! Благодаря ти! Без теб нямаше да се справя.
- Анджи, какво беше това? Той ли изрече тези думи?! ТОЙ ли беше? – изумен все още каза Кенет.
- Мисля, че ги каза. Не мога да повярвам, че се случва! Не мога, Кен!
Към тя се приближи много стилна жена на средна възраст и Анджелика отново прие комплименти и уверение, че ще й бъде отделена статия е едно от най – популярните списания за професионална фотография. Трябваше само да се видят и да поговорят. След като й остави визитната си картичка тя също се отдалечи от притихналите Кенет и Анджелика.
- Анджи, различно е от L.A. Не исках да го казвам, но е различно. Тук имам чувстото, че … Сякаш завладяваш света. Боже! Толкова съм доволен, че работя с теб.
- И аз Кенет. Ще уредим и твоя изложба… Ще ме извиниш ли? Отивам да се освежа.
Анджелика наблюдаваше отражението си в огледалото и се опитваше да не мисли за болката, която все още беше много осезателна. След като бе прекарала 4 дни в Маями, в които сгушена в прегръдката на майка си бе плакала и се беше оставяла да я обгръща единствената любов на този свят, която беше безусловна, тя бе успяла да се възстанови поне малко и да се вземе в ръце. Тази изложба беше много важна за нея и трябваше да скрие личната си драма и да не показва колко е наранена и потънала от скръб от загубата си. Тя коригира грима си, погледна фигурата си и забеляза отново колко беше отслабнала и мислено си обеща да направи всичко по силите си, за да не потъва в тъмнината отново. Предполагаше, че винаги щеше да я боли, но не искаше повече така силно да скърби.
Докато Анджелика се връщаше към изложбената зала до слуха й достигаше необичаен шум предизвикан от посетителите и гостите й. Тя влезе и потърси с очи Кенет, който беше единствената й упора в този така важен за тях момент. Не го видя и седна на една от изглеждащите небрежно, но поставени на точните си места ниски, кадифени табуретки и се загледа в една от фотографиите си. После сведе очи и запрелиства брошурата за изложбата. Почувства се виновна, защото не бе помогнала на Кенет и той вероятно беше на предела на силите си. Помисли си, че задължително след като се върнат в L.A. ще затворят студиото за няколко седмици. И тя и той се нуждаеха от почивка. Някой застана пред нея и тя вдигна очи.
- Здравей, ангелче!
Ако не беше седнала Анджелика сигурно щеше да се свлече на пода. Тя усети как сърцето й заби учестено и как едва си поема въздух. Очите се й разшириха и тя изненадано възкликна:
- Майкъл?!... Какво правиш тук?
Той се усмихна и се наведе към нея.
После се изправи и й подаде ръката си.
- Покажи ми произведенията си, момиче. Искам да ги видя.
Ох, този начин по който й казваше „момиче”!!! „По дяволите, Майкъл!” искаше да му извика тя, но можеше само да се усмихва пред изненаданите от появата му хора в залата.
Той се държеше като ценител и свил на руло брошурата се спираше пред всяка фотография и изказваше мнението си. Много хареса една, която беше на възрастен мъж и попита, дали може да я купи.
Анджелика го погледна и отсече:
- Не се продава.
- О! Жалко. Много жалко.
После, докато се придвижваха към следващата той попита:
- Как си, мъничка?
Анджелика се престори, че не го чува и каза:
- О, г – н Джаксън, искам да ви представя моя съдружник и приятел, г – н Кенет Хил.
До този момент Кенет беше стоял малко встрани от тях и беше мислил, че те наистина си подхождат невероятно. Той не знаеше нищо за случилото се между тях и бе изпълнен с радостта на истински приятел, когато вижда как неговите приятели са намерили щастието си. Анджелика заслужаваше най – сетне да се усмихне и да бъде обичана. Много обичана. Кенет се приближи, а Майкъл топло му стисна ръката и слагайки длан на рамото му му прошепна:
- Благодаря ви, че сте й толкова верен приятел! Благодаря, че се грижихте и за Спарки! Тя много тъгуваше за него, знаете ли?
Кенет, въпреки че вече беше мъж на 33 години с деца и съпруга почувства как коленете му омекват и как една невероятна топлина се разлива по тялото му. Не, не беше затова, че в ухото му шептеше най – голямата звезда в целият свят. Не, не беше, защото му се беше възхищавал и подражавал от дете. Беше, защото Майкъл сякаш излъчваше светлина. Сякаш всичко бе започнало да грее в по- ярки цветове, когато той беше влезнал в галерията. За частица от секундата и незнаейки защо си беше помислил, че ако Анджелика се раздели с него тя ще опустее.
Кенет се усмихна и отговори:
- Аз я обичам. Преди всичко ние сме приятели.
Майкъл кимна и каза:
- Благодаря ви!
После той се обърна към Анджелика и видя как тя се усмихна на един мъж и почувства как нещо започна да кипи в него. Не можеше да я вижда да се усмихва на непознати и да не почувства ревност. Силна ревност, която особено сега се превръщаше в огромна и разяждаща го със силата си завист и ненавист към обектите на нейното внимание.
- Анджелика! … Г – це Мендес!
Тя се обърна към него и лицето й доби пак официалното си изражение. Боже, как искаше да види мъничката й трапчинка! Защо все още оставаше студена като лед за него?! Той десетки пъти й беше казал, че съжалява. Не можеше да живее без нея. Идеше му точно в този момент да я прегърне силно, да освободи косите й от този прилежно прибран кок и да я целува, докато тя се разтопи в обятията му. Дан се приближи до него и му каза нещо. Майкъл кимна и отново се обърна към Анджелика.
- Г – це Мендес за мен беше изключително удоволствие да разгледам изложбата ви. Вие наистина сте много талантлива. За съжаление аз трябва да тръгвам.
Анджелика подаваше ръката си, за да му благодари и да се сбогува с него, но той продължи:
- Бихте ли ме изпратили до колата? Бих искал да се опитам да ви склоня да му продадете тази фотография.
Хората около тях тихо се разсмяха и Анджелика, опитвайки се да запази самообладание кимна с глава:
- Разбира се, г – н Джаксън.
Те се отдалечиха придружени от охраната на Майкъл, за да минат през входа за доставки на галерията.
- Майкъл, какво се опитваш да направиш? Казах ти, че всичко приключи. Не ме разтройвай допълнително с неочакваните си появи.
- Трябва да говоря с теб. Чакам те в ”Trump International Hotel & Tower” в Сентръл Парк. Ела след като свършиш тук. Настина трябва да говорим.
- Няма какво повече да си кажем.
- Спри, Анджи. Просто ела, момиче.
Той й подаде електронната карта за апартамента и сваляйки слънчевите си очила я погледна сериозно:
- Ще те чакам, принцесо! Моля те, ела!
После се наведе към нея и преди тя да успее да се отдръпне я целуна. Устните му… Топлите му, гладки устни и аромата му… Аромата на далечни светове смесен с нещо близко и скъпо… и тя се загуби за пореден път.
- Да изпратя ли кола да те чака?
Тя мълчеше, а той я гледаше в очакване на отговора й.
- Анджи? Попитах те нещо. Как ще е по – удобно за теб? Кажи ми бързо, защото трябва да тръгвам преди цялото медийно братство да се е появило!
Ума на Анджелика работеше трескаво и тя не знаеше какво да му отговори. Искаше да отиде. Не искаше да отиде. Обичаше го толкова много и така да болеше от липсата му, но не биваше да оставя чувствата да влияят на трезвата й преценка. Не искаше да страда повече. Не можеше да понесе повече.
- ОК, аз не мога да чакам повече. Ще ти изпратя кола.
Той сложи отново очилата си и докато се качваше в колата й каза:
- Доскоро. Обичам те!
След това тя чу множество гласове и знаейки чии са, бързо се прибра вътре. Усмихна се вътрешно, когато видя как колата се плъзна по страничната улица и никой не успя да заснеме присъствието му на изложбата й. По – късно Кенет й казваше:
- И все пак щеше да е добра реклама, ако го бяха заснели.
Анджелика му отправи недоумяващ поглед, а той вдигна рамене:
- Какво, Анджи? Без друго вече целият свят знае за връзката ви.
- Ти не знаеш какво е, Кен. Ти нямаш и най- малка представа.
Телефона на Анджелика иззвъня, тя се извини и когато видя, че е Бриджид се усмихна:
- Бридж, толкова се радвам да те чуя! Липсваш ми, момиче! … О, ще ти разказвам, когато се прибера в L.A… Не знам. Може би ще останем тази седмица. Кенет е уредил всичко по транспортирането обратно и няма да се налага да се занимаваме и с това… Беше толкова вълнуващо. Харесаха я, Бридж. Много я харесаха… Не те чувам добре. Какво каза?...
Анджелика замълча за кратко, въздъхна дълбоко и се появиха сълзи в очите й.
- Да, вярно е… Той не трябваше да ти казва!... Разбира се, че щях… Аз… Бриджит, аз все още не мога да говоря за това. Раната е отворена и кърви. Моля те, не питай, защото много боли. Минали са 10 дни, а сякаш сега се случва. Понякога толкова ме боли, че не мога да си поема въздух… И това е така, да… Защото… Не мога да ти обясня по телефона… Бриджит, той дойде на изложбата. Преди час беше тук. Иска да се видим в хотела му, а аз не знам… Не знам, дали да отида, да. .. Може би… Искам, Бриджит… Не мислиш ли, че го заслужавам след Грег? Но се оказва, че понякога само любовта не стига. Той не е обикновена личност… Да, искам, но не искам необикновен живот… Не знам. Може би ще отида, защото… и аз не знам защо?! Може би, за да чуя какво иска да ми каже…
Тя видя как някои от много важните посетители на изложбата й си тръгват и каза:
- Бриджит, трябва да се погрижа за гостите си. Когато си дойда непременно ще ти се обадя. Умирам за кучето си. Искам да се сгуша в него! Целуни го по мократа муцунка. Горкото ми животно! Вероятно вече не знае кой е стопанинът му… И аз те обичам. Чао.
Докато пътуваше в асансьора към апартамента на Майкъл, Анджелика не мислеше за нищо друго, освен да свали обувките си. С тях беше повече от 6 часа и искаше най – сетне да се освободи от тях, за да си починат отеклите вече крака. „Никога повече няма да се кача на толкова високи обувки”, обеща си тя.
Вратата на асансьора се отвори и мъжът от персонала на хотела, който беше пътувал с нея й се усмихна и пожелавайки й приятна вечер я остави сама в коридора, който водеше към една единствена врата. Прииска й се да избяга. Все още можеше да се върне. Не искаше да бъде омагьосана отново. Трепетното чувство, което я завладя приличаше на онова, което изпитваше, когато за първи път влезе в апартамента на Майкъл в L.A. Този мъж я владееше безпощадно и тя се облегна на стената и не знаеше какво да прави. „Не можеш да го направиш, Анджелика! Не бива!” й казваше вътрешният й глас и тя се обърна и посегна към бутона на асансьора. Трябваше колкото може по – скоро да избяга далече. Далече от него и от очите му, защото знаеше, че щяха да я погубят. Не мислеше, че ще може да се пребори с болката да си тръгне още веднъж. Ръката й се отпусна и тя се обърна и с уверена крачка се приближи към вратата на апартамента й тихо почука. За секунди беше осъзнала, че трябваше да го види, защото, ако не го направеше щеше да умре от мъка. Никой не й отговори и тя почука отново. Тишина. Без да очаква, че ще бъде отключено тя натисна дръжката на вратата и с огромна изненада откри, че се е излъгала. Влезе в тъмно помещение и още преди да успеят очите й да свикнат с тъмнината тя чу гласа на Майкъл.
- Какво те забави толкова дълго, момиче? Ела!
- Ела при мен, Анджи. Изгледа ще ти хареса.
Анджелика повдигна единият си крак и свали обувката си, а след това направи същото и с другата. Почувства, че изпита почти щастие, че вече не трябва да стои на 12 сантиметровите си токчета и с обувки в ръка се приближи към Майкъл.
- Е, тук съм. За какво искаше да говорим?
Майкъл дори не я погледна.
- Шшшш…, момиче. Просто се наслади на гледката.
Пред тях Ню Йорк блестеше с целият си разкош и тя отправи очи към незаспиващият град. Светлините му я привлякоха като магнит и тя обгърна с очи цялата му величественост. Майкъл се отдръпна от прозореца и седна на един от фотьойлите поставени до прозорците. Анджелика се обърна към него, но той й направи знак с ръка и каза:
- Остани там, Анджи. Искам да се насладя на гледката.
- Пусни косата си, Анджи – тихо й нареди той.
Тя се го погледна отново, а той поклати глава.
- Направи го, моля те!
Анджелика постави обувките си на пода, вдигна ръце и започна да вади фибите, които придържаха кока й. След малко косата й се разпиля на едрите си къдрици по гърба й и Майкъл с тих и дълбок глас каза:
- Ти си толкова красива, Анджи, че ме боли да те гледам!
Анджелика усещаше как погледът му сякаш пали гърба й и не смееше да се обърне, защото ако го направеше щеше да бъде загубена завинаги. Искаше да спре това мъчение, искаше лампите в помещението да бъдат пуснати и да се върнат към реалността. Искаше да избяга, но стоеше прикована от блещукащите светлини пред нея и изгарящият я поглед на Майкъл зад нея. Усети как той плъзна ръце около талията й. Не беше агресивен, не беше завладяващ. Просто постави дланите си на корема й попита:
- Как си, ангелче?
Тя си пожела да усети тялото му да се притиска в нейното, но остана неподвижна и отговори:
- Все така.
- Знам, скъпа, знам. Аз също…
Сякаш от нищото над Ню Йорк силно заваля сняг. Огромните снежинки се спускаха бързайки в своя танц. Анджелика сякаш се събуди от магията и каза:
- Трябва да тръгвам.
- Остани, моля те, остани!
Дланите му се притиснаха още по – плътно към нея и той отново я заключи в магията. Не знаеше как да се спаси, а трябваше да бяга. Беше толкова хубаво да усеща дъха му зад ухото си, аромата му, спокойно обгърналите му я ръце… Беше толкова хубаво!
На врата тихо се почука и един глас каза:
- Рум сървис.
Майкъл отговори и след това попита тихо Анджелика:
- Ще ми правиш ли компания?
Искаше да каже „не”, но каза „да”.
На кръглата маса отново пред прозореца бяха подредени съдовете и приборите, а в средата бяха поставени бели рози, които разнасяха упойващият си аромат. Имаше и две високи свещи, които спокойно мъждукаха и караха магията да не спира.
- Г- н Тръмп ви изпраща това вино, г – н Джаксън и ви пожелава приятна вечер. Ако имате нужда от още нещо, моля обадете се. Насладете се на вечерята!
Анджелика и Майкъл почти не се хранеха и просто разместваха храната в чиниите си.
- Говори, Майкъл. Снега се усилва и аз трябва да се прибера, докато не е станало прекалено късно.
- Къде си отседнала?
- Неее – поклати глава тя. – Няма да ти кажа.
- Защо ме измъчваш така, Анджи? Това бяха едни от най – нещастните дни в живота ми. Защо ме наказваш?
- Не те наказвам. Нима мислиш, че на мен ми е лесно? Нима мислиш, че съм добре?
- Не, скъпа, не исках да кажа това.
Майкъл стана и я прегърна, а тя облегна глава върху стомаха му.
- Много ми липсваш, Анджи. Ще полудея без теб. Върни се при мен, скъпа.
- Искаше ми се да мога – тихо промълви тя.
- Можеш, принцесо!
Майкъл клекна и я погледна в очите. Анджелика погали косите му и поклати глава:
- Не мога, Майкъл. Просто не мога.
- Не казвай това, моля те, не го казвай! Не мога да живея без теб.
- О, Майкъл! – въздъхна дълбоко тя.
Майкъл застана на колене и взе лицето й в дланите си.
- Моля те, върни се при мен! Моля те!
Една сълза намокри пръстите му и той пое влажната й соленост с устните си. После опря чело върху нейното и гледайки я с огромните си очи й заприлича на ранена смъртоносно сърна.
- Моля те, Анджи, ти си всичко за мен… Моля те!
- Майкъл, не прави това с мен! Недей!
- Остани с мен тази нощ, мила! Искам да те държа в обятията си. Моля те, остани!
Тя отваряше уста, за да каже нещо, но Майкъл страхувайки се от отговора й сложи устните си върху нейните и започна да я целува, за да я убеди с действия, че думите му не са напразно изречени. Страхуваше се, че ще го отблъсне, но тя не го направи и обви длани около врата му, придърпвайки го към себе си. Сълзите й продължаваха да мокрят лицето й и той ги изпиваше с устни. Тихо прошепна в ухото й: „ Не плачи, скъпа. Аз съм тук… Аз винаги ще съм тук… Боже, ти си ми нужна като въздуха, който дишам!”
Колко му беше липсвала миризмата й, вкуса й… извивките на прекрасното й сексапилно тяло.
- Прави любов с мен, Анджи. Позволи ми да ти покажа колко много те обичам.
- Не мога, Майкъл. Дори и да искам не мога.
Майкъл осъзна, че бяха минали само 10 дни от тяхната загуба и я погледна загрижено.
- Всичко наред ли е, скъпа?
- Да… Трябва да тръгвам. Много е късно, а утре имам срещи…
Майкъл я гледаше как се изправя и отива до прозореца да вземе обувките си, как ги обува и как се приближава с походката си на котка към вратата.
- Анджи!
Тя се обърна.
- Казах ли ти колко се гордея с теб!?
Тя само се усмихна и отговори:
- Благодаря ти!
Той бързо се приближи към нея и сложи устните си върху нейните:
- Остани, моля те, остани!
Тя отвори вратата й не се обърна, за да види как той облегнат на нея изтрива сълзите с ръкава си и бавно сяда на пода.
„Бягай, момиче, бягай и не поглеждай назад! Не го прави, защото, ако го направиш ще изпиташ най – голямата болка на света.” пулсираше в съзнанието й, докато чакаше асансьора да дойде.
Няма коментари:
Публикуване на коментар