Повече от чувство 59

Анджелика се събуди с усмивка на лицето. Отдолу се чуваше гласа на Майкъл, който пееше и тя се заслуша в думите му, но чувайки безсмислиците, които пееше се усмихна още по- широко. Тя се обърна по гръб и се протегна, а след това отвори лешниковите си очи.

В стаята цареше сумрак и само от един малък процеп на плътните завеси денят си проправяше път и я примамваше да стане. Тя се протегна още веднъж, прозя се и се изправи и влезе в банята.

Докато си вземаше душ мислите й непрекъснато се връщаха към изминалата вечер и тя не спираше да се усмихва. Чувстваше се преизпълнена с толкова силна любов към Майкъл, че отново я за кратко я обзе панически страх това състояние да не си отиде.

Тя вдигна ръка и се загледа в красивият си годежен пръстен, който грееше върху ръката й. Това доказателство за любовта им я накара да отпъди всички страхове и тя пак се усмихна и й се прииска веднага да види Майкъл.

Когато излезе от банята пеещият му глас все още се чуваше и тя излезе от спалнята и се облегна на перилата и се загледа надолу, където Майкъл облечен с бял пуловер и дънки седнал на пода пред камината записваше песента. Тя не искаше да прекъсва работата му и затова реши да се прибере в стаята, но точно, когато се извърна я застигна гласът му.

- Хай, ти си се събудила. Добро утро, красавице!

Тя се извърна, отговори на сияйната му усмивка с усмивка и каза:

- Добро утро! А утро ли е всъщност?

- Не знам. Има ли значение?! Ние сме в царството на безвремието. Ела, Анджи, слез.

Тя слезе съпроводена от грейналият му поглед, а докато се приближаваше той се изправи и когато тя стигна до него той нежно я прегърна.

- Как спа, принцесо?

- Прекрасно – отговори му тя и целуна устните му. – Щом спя в прегръдката ти сънят ми винаги е прекрасен. А ти?

- И аз също... – отговори й той и попита - Какво искаш да правим днес?

Анджелика за кратко не отговори загледана навън и после каза:

- Искам да излезем сред тази невероятна зимна приказка... Майкъл, караш ли ски?

- Не бих казал, че това е добра идея, Анджи.

- Коя? Да излезем или ските?

- Ските.

- Защо не? – Изненада се тя – Караш ли?

- Да, мога, но не съм се качвал от много години и точно сега посредата на турнето не искам да рискувам.

- О, това не може да е истина. Този Майкъл, когото познавам обича предизвикателствата и не се страхува. Хайде, Майкъл. Искам да опитам. Моля те! Моооля те!

Тя го гледаше с поглед на мъничко дете, което очаква позволение от родителите си и в очите й се четеше огромна молба смесена с толкова копнеж, че Майкъл не успя да й устои.

- Добре. Защо не мога да ти отказвам? – Изненадано се запита той.

- Благодаря ти! – радостно възкликна Анджелика и се гушна доволна в него.

В нея вече се беше обадила екстремната й натура, която искаше да се спусне по ослепителната белота на някоя писта и да изпита онази позабравена, но жадувана тръпка, която й носеше сърфирането – да се слива в едно цяло с вятъра, слънцето и вълните. Сега вълните щеше да ги замести снега. Нямаше търпение да изпита онова неописуемо чувство за свобода и в мига, в който Майкъл се съгласи тя имаше желание да излязат навън.

- Какво?! – Попита Майкъл, когато тя хващайки го за ръката го поведе към спалнята.

- Хайде да се приготвяме!

Майкъл се спря и се разсмя.

- Защо се смееш, Майкъл?! Хайдеее! – Дръпна тя ръката му.

- Винаги ли трябва да е сега и веднага? – Попита смеейки се той.

- Почти. Имаш друга работа ли?

- Не, но мисля, че няма да е зле да закусим  или обядваме (не знам колко е часа?!) преди да излезем. Не си ли гладна?

Анджелика също се спря и гледайки го каза:

- Ти си гладен, нали?

Майкъл я погледна виновно и тя се разсмя и го прегърна:

- Оооо, извинявай! Толкова съм несъобразителна! Но когато нещо ми хрумне забравям за всичко останало. Нека се нахраним и после ще излезем, нали?

- Да, нали ти обещах – каза Майкъл и целуна върха на нослето й. – Трябва само да предупредя хората си, че ни е хрумнала такава щуря идея. Горките, – засмя се той – пред какво изпитание ще ги поставя пак!

- Ще се дегизираш. Сега дори ще е по – лесно – шапка, очила, шал... Но, ако някой те разпознае ... Майкъл, ако искаш да не ходим? Забравям кой си.

- Нека говоря с тях и ще видим, дали те ще успеят да уредят нещо. Не искам да те лишавам от нищо.

Анджелика си спомни за случката в клуба и настръхна. Не искаше да се случва нещо подобно отново. Не можеше да очаква от Майкъл да изпълнява малките и толкова нормални желания за обикновените хора, защото навсякъде беше преследван от папараци и беше прекалено рисково за него да върши нещо необмислено и непланирано добре.

Тя погледна към него. Той вече говореше по телефона. Беше съсредоточен в разговора и сякаш се беше превърнал в друг човек. По начина, по който протичаше разговора тя разбираше, че изглежда беше поискала много от него.

Той я погледна, а тя каза:

- Не настоявай, миличък. Някой друг път.

Майкъл вдигна ръка, с която й даде знак да замълчи и да изчака и след това поклати глава, каза: “Добре” и затвори телефона.

- Ще трябва да те разочаровам, Анджи. Няма да можем да караме ски.

- Нищо – каза тя, но в гласа й ясно пролича колко не й хареса новината. – Не е нещо, което не мога да преглътна. Но можем да излезем, нали?

Той се усмихна и я прегърна:

- Разбира се, че ще излезем, принцесо! И аз не мога да стоя повече затворен тук.

Телефона иззвъня и Анджелика погледна изненадано Майкъл, докато той вдигаше слушалката. Тя реши да не го притеснява и се отстрани от него, качвайки се горе, за да се облече.

След малко Майкъл също се качи при нея и седна на стола, неспирайки да я поглъща с очи.

- Анджи?

Тя го погледна въпросително, а той продължи:

- Искаш ли да дойдеш с мен в Швейцария?

- Разбира се, че искам, но няма да мога, Майкъл. Ще бъда в Ню Йорк.

- Зарежи изложбата, Анджи! Остани с мен.

Тя го погледна изумена.

- Майкъл!? – Възкликна тя. - Как изобщо ти хрумна да кажеш това?!

- Не искам да се разделям с теб повече.

- Това означава ли, че трябва да спра да работя, Майкъл?

- Не знам какво означава. Знам, че не искам да си далече от мен.

Анджелика седна до него и взе ръката му в своята. Майкъл се беше превърнал в малко дете, което изглежда отчаяно в желанието си да осъществи искането си. Терзание и копнеж се четяха по лицето му, а красивите шоколадови очи я гледаха с надежда и молба.

- И аз искам да съм с теб, но не мога, слънчо. Не мога. Толкова усилия съм положила, докато вървях по този път и сега, когато съм на крачка да бъда забелязана от истински важните колекционери и ценители на фотографията, не мога да се откажа. Не мога да не присъствам на собствената си изложба. Обещавам ти, че след това за известно време ще поемам само важни и стойностни ангажименти. Ще остава Кенет да се занимава с всичко, защото наистина имам нужда да бъда с теб. Въпреки че...

- Въпреки че? – повтори думите й Майкъл.

- Няма да имаш време за мен.

Той я погледна изумен.

- Винаги ще имам време за теб. Разбираш ли? Винаги!

- Да, но ти скоро ще имаш дете. То ще обсеби целият ти свят, а и ти без друго имаш милион други ангажименти.

- Какво означават думите ти, Анджи?

- Нищо – избяга от отговора, породен от страховете й тя.

- Кажи ми, моля те! – Настоя той.

- Нищо не означават, Майк.

- Погледни ме – каза той и нежно хвана брадичката й с пръсти. – Аз те обичам. Това никой и нищо не може да го промени. Не ти ли стига, мила? Да, детето ми ще бъде вероятно едно от най- прекрасните и изумителни неща в живота ми. Може би, дори най – прекрасното нещо, но аз няма да спра да те обичам. А колкото до ангажиментите – всички хора ги имат. Това не означава, че не бива да се обичат, да се влюбват, да жадуват любимият си...

- Да, така е. Извинявай, че те подлагам на стрес с моята несигурност и страхове и заради това те карам непрекъснато да ме уверяваш, че ме обичаш.

- Нямам нищо против да го правя – усмихна се той и целуна меките й устни. – Обичам те, Мендес! Ела с мен в Швейцария. Нека съдружникът ти се погрижи за изложбата. Ще направя последното си шоу в Хонолулу, ще се върнем заедно в Калифорния, ще останем няколко дни в Невърленд и ще заминем за Швейцария. Хайде, красавице, не ме оставяй отново сам!

- Моля те, Майкъл! Недей! Знаеш, че искам, но не мога.

- Хайде, Анджи, остани с мен! – Каза Майкъл и я придърпа към себе си, прегръщайки я.

- С теб съм, Майк, има още време, докато замина.

- Не искам да оставам без теб, Анджи! – Не спираше да го повтаря той и караше сърцето й да се къса от мъка.

- Тогава ела с мен в Ню Йорк – предложи тя.

- Не мога. Имам работа.

- Ето, виждаш ли? Ти не можеш да се откажеш от работата си, а искаш аз да го направя. Не си справедлив.

Майкъл се вгледа в нея и отново я притисна плътно към себе си. Той знаеше, че тя е права, но въпреки това не можеше и не искаше да си представи как тя отново ще си отиде и ще го остави сам лишавайки го от топлината си за седмици.

Долу се чу почукване и Майкъл се изправи

- Хайде да обядваме – каза той и се усмихна.

Докато им сервираха храната, която се състоеше изцяло от морска кухня – морски дарове, суши и плодове, те запазиха мълчание.

Майкъл благодари на готвача си и когато той излезе от вилата попита:

- Сърдиш ли ми се, Анджи?

- Не – усмихна се тя – Хубаво е да чуеш как някой се нуждае от теб. И то толкова силно, че дори става прекалено нагъл заради тази своя нужда.

- Моля?! Наглец ли ме нарече?!

- О, да – отговори му тя и сложи едно гроздово зърно в устата си.

- Това е... нечувано. Ти си лоша.

- Мислиш ли? Е, ще трябва да преглътнеш лошотията ми. Поне не те бия.

- Да, трябва да съм благодарен. Но определено ме нараняваш.

- Какво имаш предвид? – Попита тя, докато отхапваше от едно ролце суши, което Майкъл беше поднесъл към устните й. - Ммм, това е най – вкусното суши, което съм яла през живота си. Кажи ми, Майкъл! Какво означават думите ти?

Той нищо не отговори, а продължи да я храни.

- Майкъл!

- Ще ти кажа. Нека се нахраним най – напред.

- Ти храниш мен. Кога ще се храниш ти? – Попита тя и последва неговия пример, започвайки тя да храни него.

Майкъл се разсмя и тя последва звънкия му смях със своя. Беше им трудно и да хранят и да бъдат хранени едновременно, но увлечени в новото си предизвикателство улучиха синхрона си и успяха да се наядат по този малко странен начин. Почти през цялото време Майкъл се смееше, защото се опитваше да изпревари нейните действия и ставаше тотално объркване. Ръцете им се сблъскваха понякога и те изпускаха храната, смееха се и продължаваха.

- Майкъл, стига! – Каза най – сетне Анджелика. –Приключих.


- Не искаш ли малко плодове? Ягода? Със сметана? – Усмихна се той.

- Не, не искам. А ти?

Той поклати глава и вземайки салфетката започна да избърсва устните й.

- Не мога да отрека, че това беше един от най – странните ми обяди – каза тя и се усмихна. – Ще отида до банята.

Тя стана и докато се изкачваше по стълбите гледаше Майкъл, който продължаваше да й се усмихва.

- О! – Спомни си тя – После ще ми кажеш защо те наранявам и как, нали?

- О, да. Ще ти кажа.

Малко след като Анджелика влезе в банята Майкъл също дойде. Тя изми зъбите си, но не искаше да излиза и затова се повдигна на длани и седна на плота на мивките. Майкъл я погледна и се усмихна, а тя каза:

- И какво ще правим като излезем щом няма да караме ски?

- Ти какво искаш? – Попита с пълна с пяна уста той.

- Не знам. Но мисля, че трябва да побързаме, защото, ако се бавим ще се стъмни.

- Няма – каза той.

След като привърши Майкъл застана пред нея и тя го прегърна.

- Така като те прегръщам спирам да изпитвам желание да излизам.

- О, не се измъквай. Няма да ти се получи. И ми кажи как те наранявам, защото това много ме засегна.

- ОК, виж сама.

Майкъл повдигна пуловера си и гледката, която видя накара Анджелика да затвори очи.

- По дяволите! – Изруга тя. – Съжалявам! Боли ли те? Майкъл, някой са много... Боже мили! Чакай, ще ти сложа нещо, за да ги успокоим.

Анджелика слезе от плота и влезе в спалнята. Белезите по гърба, които беше оставила на Майкъл бяха страшни, а тя дори нямаше спомен да го е драскала толкова освирепяло. Тя трескаво търсеше лекарството, което имаше, за подобни случай. Имаше опит от снимки, когато се беше наранявала и бе станало правило за нея да си носи винаги най – необходимите медикаменти. Нямаше случай, когато тя да е на път и те да не се с нея. Тя го намери и каза на Майкъл да легне по корем, за да го намаже.

- Майкъл, съжалявам, съжалявам... Защо не ме спря?

- Спрях те! Но е било късно.

- Миличкия... Как да ти се реванширам? Постой така, докато лекарството попие – нареди му тя.

- Знаеш ли, въпреки че боли това е комплимент за мен.

- Какъв ти комплимент? Мразя такива неща, а самата аз ги причинявам.

- Ще минат, Анджи. Спокойно!

- Не е там въпроса, Майк. Не е хубаво така да се самозабравям. Аз те обичам, а ти причинявам болка. Няма логика.

- Стига вече. И двамата знаем защо се е случило.

- Никога преди не съм правила така. Не, че не ми е било хубаво по време на секс, но явно с теб е нещо съвсем различно… Каква съм, Майкъл?

Тя беше легнала до него и той сложи глава върху гърдите й и я погледна, усмихвайки се.

- Такава каквато не съм си и мечтал, че ще имам. Аз се чувствам напълно загубен с теб. Така силно ме владееш, че не мога да искам повече, дори си мисля, че няма как да има повече. Мога да бъда с теб непрекъснато и сякаш няма да се задоволя, а ще искам още и още.

- Боже, колко са дълбоки някой!? Сякаш съм била напълно извън контрол. Няма да се повтори повече. Обещавам ти!

- Не се заричай. Не ти е за първи път.

Тя го погледна учудено, но след това си спомни и каза:

- Ох, бях забравила. Виждаш ли, как ме караш да се чувствам?

- Да, като дивачка. Хайде да излизаме – каза той и седна на колене смъквайки тениската и пуловера си надолу.

- Хайде.

Майкъл облече син шушлеков плътен ски костюм и прибра косата си в опашка. Анджелика също сложи подобен екип, но нейният беше бял. Майкъл й се усмихна:

- Ах, колко си красива в бяло! Кога успя да го купиш? – Попита той.

- Вчера, когато ходих до аптеката. Реших, че имам нужда от нещо подобно, защото не съм подготвена за такъв сняг.

Когато бяха напълно готови те слязоха долу и Майкъл се запъти към телефона.

- Майк, какво правиш?! – Изненада се Анджелика.

- Ще се обадя на момчетата. Защо?

- Мислех, че ще сме сами. Има ли място на този свят, на което да не е нужно те да са около теб?

- Не знам. Ако разбера за такова ще ти кажа.

- Но нали вилата е охранявана? Видя, че е с огради, огромни порти... Ако те ще идват с нас аз не искам да излизаме.

- Анджи! – Възмути се той.

- Не искам, Майкъл. Аз искам да съм само с теб.

- Те трябва да са с нас, скъпа. Ще излезем от обсега на вилата.

- Защо?

- Измислил съм нещо.

- Какво? – с недоверие и любопитство го погледна тя.

- Нека те изненадам. Може ли?

Анджелика се усмихна и го остави да се обади. Тя подозираше каква ще бъде изненадата, но реши да не изказва предположения и затова започна да се обува. Беше много приятно да очакваш нещо и да не си сигурен какво ще е то.

Майкъл стоеше до телефона и също се усмихваше. Беше много доволен, че беше решил да открадне тези няколко дни от преизпълненото си с ангажименти време и да ги подари само на Анджелика. Понякога искаше да може да има възможност да избяга далече с нея и да се отдаде само на завладялото го силно желание да сподели целия свят с Анджелика. Искаше да се наслаждават на красиви залези и изгреви, на морска шир и безкрайни хоризонти. Можеше да й подари толкова много спомени, а нямаше време. Обичаше я заради разбирането и беше сигурен, че един ден ще има възможност да открадне от времето и да я накара да се чувства като владетелка на света..

- Готова съм – каза тя. - Тръгваме ли?

- Ще изчакаме да дойдат момчетата и тръгваме.

- Много ли ще чакаме? – Попита тя и обви ръце около врата му.

- Не знам – отговори Майкъл и я целуна. – Но, докато чакаме...

Той не успя да довърши, защото Анджелика го целуваше отново.