Повече от чувство 73

27 Януари 1999



Анджелика отвори врата и чу смеха на Майкъл. За кратко се спря и се заслуша. Не искаше да прекъсва вероятно приятния момент, който той споделяше със сина. Тя се усмихна, когато го чу да му говори и си помисли колко би било хубаво точно той да бъде около детето й. Нямаше по- подходящ избор, а след това почти я напуши смях, защото си даде сметка, че за Айзая в последните няколко часа се беше грижил самия King of pop. Самата мисъл й беше странна, понеже тя почти никога не успя да го възприеме по този начин – като иконата за милиони, като може би най – силната и влиятелна фигура в съвременната музика. За нея той беше просто Майкъл.

Тя го видя да слиза по стъпалата с Айзая в ръцете си и им се усмихна:

- Чувам, че си прекарвате страхотно.

- О, да – отговори и той също с усмивка. – Мисля, че бях добра бавачка за сина ти, Анджи.

- Благодаря ти, Майкъл! Имах нужда за малко да се отделя от ежедневието.

- Как се чувстваш сега? – Попита той, докато сядаше.

Тя седна до него и посегна за сина си и след като го гушна отговори:

- Като нова. Трябва да го правя по – често. Не знам как ще се случва, но наистина е хубаво да си припомня, че и аз имам нужди.

Майкъл я погледна и кимна. Все още се колебаеше, дали да й предложи да му гостува в Невърленд. Познаваше характера й и не искаше да си навлече неприятности само, защото тя беше прекалено горда да признае необходимостта си от помощ. Телефона му позвъни и прекъсна мислите му.

- Здравей, Грейс… Да, довечера летя… Какво? Колко?

Анджелика чу силната тревога в гласа му и го погледна. Той беше станал много сериозен и притеснението по лицето му ескалираше.

- Ще се опитам да пристигна възможно най – скоро. А Парис как е?... Добре, не спирай да му даваш сиропа за температурата, а когато се върна ще преценя какво да правя. Боже, няма ме само 2 дни около тях и виж какво се случи… Да, знам, но въпреки това се чувствам виновен. ОК, Грейс ще затварям, за да проверя, дали има шанс да тръгна веднага. По принцип полета ми е след – той погледна часовника си – 4 часа и нещо, но искам да мога да тръгна веднага. Боже!!!... Грижи се добре за сина ми, Грейс, моля те! Затварям. Доскоро!

След като приключи разговора си с нея, Майкъл се изправи и бързо започна да набира друг номер. Анджелика наблюдаваше трескавите му действия и искаше да му каже да се успокои, но в същото време осъзнаваше, че ако разбереше, че Айзая е болен, а тя е на хиляди километри от него нищо нямаше да е в състояние да я накара да спре да се тревожи.

- Направи нещо! Не е възможно да не може… Да, знам, че реагирам без да мисля, но сега не мога да преценям ситуацията трезво. Разбираш ли, Мейси? Сина ми има зверски висока температура и аз трябва да стигна до Невърленд, ако може веднага. Направи нещо! Моля те!

Майкъл затвори и се обърна към Анджелика. Очите му я гледаха така сякаш не я виждат. Тя постави Айзая да легне, изправи се и се приближи до него. Хвана ръката му в своята и я стисна силно.

- Майкъл, всичко ще бъде наред.

- Как можеш да знаеш? Аз не съм до детето си, а то страда. Той беше добре. Беше… Парис кашляше… Анджи, трябва да тръгвам. Аз не мога да стоя тук. Трябва…

- Къде ще отидеш, Майкъл? Ако има полет те ще ти се обадят. Поне мъничко се успокой. Можеш ли?

Той поклати глава отричайки тази възможност.

- Не, докато не прегърна сина си… Боже! Страх ме е.

Анджелика не знаеше какво да му каже, защото го разбираше много добре. Изписаната паника по лицето му, думите му, действията му – хаотични и объркани я караха да се чувства виновна, че не може да му помогне. Дори се почувства виновна и заради това, че той се беше грижил за Айзая, докато неговият син е болен.

Майкъл се освободи от ръката й и закрачи нервно из стаята. Чувстваше се като затворник. Беше в плен на разстоянието и нямаше как да се пребори с него. Искаше да е до децата си, за да прецени колко е сериозно състоянието на Принс. Грейс не звучеше разтревожено, твърдеше, че вероятно е обикновена настинка, която Парис му е предала, но той трябваше сам да види, да се убеди, че е така. Не можеше да промени нищо в момента и това безсилие го влудяваше.

- Повече никога няма да се отделят от мен. Никога!

Телефона му отново позвъни и той бързо го вдигна.

- Да?.. Добре. Това е чудесно. Благодаря ти!

Той се отново набра нечий номер и след малко Анджелика чу, че вика колата си.

- Успели са да ми уредят да отлетя след час, Анджи. Ще мога да се прибера малко по- рано. Боже, дано е нещо безобидно, моля те! – Каза той.

Анджелка притисна Айзая към себе си и осъзна за сетен път, че да си родител е най – отговорното и в същото време най – прекрасното нещо на този свят. Децата принуждаваха да забравяш за себе си и за всичко останало и ако не виждаш, че те са добре и щастливи сърцето ти кърви от неописуема болка и тревога за тях. Тя виждаше посърналото, сякаш посивяло лице на Майкъл и разбираше грижата му. Искаше да му помогне и не можеше, а това я караше да се измъчва, защото не искаше той да страда.

- Майкъл, той ще е добре. Ще видиш, че всичко ще е наред. Вероятно Грейс е права.

- Даа… Може би, но аз трябва да се уверя сам. Трябва да видя. Разбираш ли?

- Да, Майкъл, разбирам те. Имам чувството, че никога не съм те разбирала по – добре.

- О, Анджи, съжалявам, мила.

- За какво, Майкъл? И аз на твое място бих се държала по същия начин.

- Просто исках да прекарам малко време с теб и виж как отново нещо ни спира да го направим. Може би ти беше права, когато каза, че трябва да се вгледаме в знаците.

Тя мълчеше, а той най – сетне седна отново и една сълза бързо се спусна по лицето му.

- Обещай ми нещо, Анджи, моля те!

- Какво? – Тихо попита тя.

- Обещай ми, че каквото и да се случи, колкото и да съм далече от теб няма да забравиш и за секунда, че те обичам, че те обичам много и че винаги ще си моята любима независимо от всички пречки! Обещай ми да не забравяш, моля те!

- Обещавам ти!

- Просто…

Той замълча. Искаше да се качи горе в стаята й, да събере багажа й да отлети заедно с нея. Искаше тя да се грижи за децата му, той да се грижи за сина й и да бъдат семейството, за което така силно бяха мечтали някога.

- Кажи ми, че все още не е късно, Анджи?

- Късно за какво?

- За нас.

Тя поклати глава:

- Не знам, Майкъл. Аз вече нищо не знам. Има нощи, в който не спирам да мисля за това как е възможно едно толкова силно чувство, една толкова красива любов да бъде победена и не намирам отговор. После си казвам, че явно е за добро и Бог не би бил толкова жесток с нас, ако не беше правилно. Не знам. Искам да вярвам, че все още има надежда.

- Толкова те обичам! Толкова си ми нужна! Прости ми за всеки път, когато съм те наранявал. Можеш ли?

- Аз вече съм ти простила много отдавна.

На вратата се почука и Анджелика се изправи, за да отвори. Шофьора й се усмихна и тя влезе вътре, за да каже на Майкъл, че колата му е тук и го чакат. Той стана от мястото си и се приближи до Анджелика, прегърна я и устните му се сляха с нейните. Без да мислят и двамата се отдадоха на целувката, която им върна усещането за изригващи звезди, за зарева нажежени до кърваво червено и за пълната им отдаденост.

- Довиждане, мила! Пази се и помни какво ти казах!

Майкъл излезе, а Анджелика вдигна ръка и докосна пулсиращите си устни. После бързо отвори вратата, но от колата и Майкъл вече нямаше следа.



25 Октомври 1999

Анджелика постави бавно списанието върху масата и се загледа в баща си, който я наблюдаваше съсредоточено. Мислите й я върнаха назад през месеците на превалящата вече година и тя си спомняше колко често Майкъл й беше повтарял, че това, което сега беше прочела ще се случи съвсем скоро, но му трябва малко време. През съзнанието й протичаха всички думи, който той й беше изрекъл и които я бяха карали да изтръпва от нужда и желание. Слова, които често я бяха карали да се смее или да плаче. Обещания, на които тя не знаеше, дали да вярва и пориви на надежда за нещо, което бленуваше да изживее от толкова отдавна. Новини, който я бяха карали да изпитва неистов страх за неговата безопасност и здраве.

Майкъл през всички тези месеци не беше спирал да пътува и не бе успял да намери време да се видят, но не спираше да се обажда. Анджелика имаше чувството, че той се опитва да изгражда отново опожарения мост, който ги свързваше и този път той го правеше с изящна прецизност. Не бързаше, не форсираше, а поставяше основите му с много разум и креативност. Търсеше всяка вероятна възможност за пробойна и я запълваше сигурно и стабилно. Тя понякога изпадаше в моменти на пълно заслепяване и с плувнали в сълзи очи му казваше, че го иска до себе си, но той й отговаряше, че не може да пришпорва нещата и че трябва да види, че пътя пред тях е истински чист, че моста е здрав, за да позволи да отприщи цялата стихия, която бушуваше в душите и телата на двамата. В тези мигове тя не бе могла да го разбира и влюбена все още в него си мислеше, че той е жесток и търси начин да избяга, но когато емоциите си отидеха тя осъзнаваше, че той е прав и предпазливостта му е оправдана. Майкъл я познаваше прекалено добре и знаеше, че не може да си позволи да я въвлече в несигурност и да обърква живота й, защото вероятно това щеше да е последният му шанс да бъде с нея. Тя разбираше, че той се подготвя да й предложи всичко, което някога не бе могъл да й даде и това я караше да тръпне в очакване.

Сега, когато беше прочела за развода му с Деби, Анджелика се питаше, дали края на чакането не беше близо и искаше час по – скоро да го чуе, за да й даде този отговор. Не се беше обаждал от повече от две седмици. Не отговаряше на нейните позвънявания и съобщения и това почти я беше довело до отчаяние и я беше карало да си мисли, че той се е отказал от борбата за тях. Вече знаеше, че може би е грешила.

- Анджи?

Гласа на баща й я извади от мислите й и тя го погледна въпросително.

- Как си?

- Опитвам се да свикна с новината. Тате, знаеш ли, аз така и не успях да приема този брак като нещо истинско, но подсъзнателно вероятно мисълта, че той е нечий съпруг ми е оказвала въздействие.

- Той какво казва?

- Не ми се обаждал. Нищо не знам. Не мога да понасям мълчанията му, но това е той. Надявам се да се обади. Нужно ми е да го чуя.

Тя отново взе списанието и прочете първите редове на статията:

„Майкъл Джаксън и втората му съпруга Деби Роу наскоро решиха да сложат край на тригодишния си брак и са подали молба за развод в Лос Анджелис, позовавайки се на непреодолими различия…”

Не разбираше защо не й се беше обадил, за да й каже, че това се случва и беше повече от изненадана от мълчанието му точно сега.

- Тате, мислиш ли, че трябва да се опитам да се свържа отново с него?

- Ако това е желанието ти, да, направи го.

Тя погледна към Айзая, който си играеше в неговия кът и попита:

- Ще наглеждаш ли Айзая?

Баща й се усмихна и махвайки с ръка каза:

- Отивай и ако ти се обади го поздрави.

Анджелика кимна и се качи в стаята си. Известно време се колеба и после набра номера на Майкъл и не след дълго чу гласа му да й казва:

- Здравей, красавице!

- Майкъл, най – сетне! – Въздъхна тя. – Защо, за Бога, не отговаряше на обажданията ми?

Той се разсмя:

- Спокойно, момиче. Бях много зает, пътувах, бях с различен телефон, а и исках да ти липсвам за малко по – дълго.

- Ти и така ми липсваш. Не те оправдавам, но приключвам с темата и започвам другата. Знаеш ли какво прочетох днес в едно списание?

- Не. Какво?

- Че един мъж, на който много държа е подал молба за развод.

- Боже, Анджи, нали ти ли казах, че това ще се случи?! Изненадва ли те?

- Всъщност мисля, че да. Чакам го от мига, от който те познавам и вече си мислех, че никога няма да излезеш от удобството на този фиктивен брак.

- Наистина? Ти сериозно ли? – Изненада се той.

- Защо не ми каза, че се случва, Майкъл?

- Защото не мисля, че е важно за теб.

- Майкъл, какво има? Защо се държиш така?

- Как?

- Сякаш не си ти.

Той мълчеше.

- Майкъл, там ли си?

- Да… просто преценям, дали да ти го кажа… Виж, когато подадохме молбата, аз почувствах облекчение и после си дадох сметка, че всъщност жената, която бих искал да е моя съпруга и която някога в едно недалечно минало отговори с „Да”, на въпроса ми, дали ще се омъжи за мен ми изпрати по пощата годежния си пръстен. Без думи, без обяснения…

- Защо говориш за това сега?

- Нали искаше да ти обясня защо не съм ти казал. Ето заради това. Какво е значението за теб, дали съм разведен или не?

- Това беше жестоко изказване.

- Защо, Анджи? Обясни ми. Ти красноречиво ми даде да разбера, че не желаеш да бъдеш моя съпруга. Защо аз да си мисля, че те засяга, че вече не съм законово обвързан с Деби? Какво би променила тази информация?

- Не знам какво те кара да се държиш така, но ти много добре знаеш защо ти върнах пръстена.

- Наистина? Знам ли? Странно. Забравил съм кога си ми казала защо го направи.

- Майкъл… Ти и аз вече не бяхме заедно, ти се виждаше с Лиса. Мислех, че е редно да постъпя така.

- Искаш ли да ти опресня паметта, скъпа моя? Ти каза, че ще ми го върнеш още, докато ми гостуваше в Невърленд. Не съм забравил.

- Защо водим този разговор? Не разбирам.

- Анджи, уморен съм. Гърба много ме боли и не е най – удобния момент да говорим.

- Все още ли те боли? – Попита тя.

- Трябва да затварям. Съжалявам. Ще ти се обадя при първа възможност. Поздрави родителите си и Айзая.

- Благодаря ти!

Анджелика чу как той затвори и настана тишина. Не знаеше какво да мисли, но усещането, което остави този разговор беше са студ. Студ по – голям от арктическия.



Декември 1999

Едно от любимите му занимания свързани с работата се случваше и Майкъл беше погълнат напълно от този процес. Записваше песен след песен и това го караше да се чувства невероятно щастлив.

Беше в Ню Йорк от две седмици и всичко вървеше добре. Материала за новия му албум всекидневно се увеличаваше и той се опитваше да запише колкото може повече, защото след няколко дни щяха да напуснат града и да се върнат у дома, за да посрещнат празниците в Невърленд.

След като прослуша записа той каза:

- Вече мисля, че най – после мога да кажа, че е както трябва или поне се доближава до това, което искам да бъде. Нека да тръгваме, защото е късно и вие сте уморени.

Майкъл стана и след малко пътуваше към къщата, в която беше отседнал, когато нещо странно се случи и го накара бързо да се обърне назад. По улицата вървеше двойка и жената поразително му заприлича на Анджелика. Не успяваше да разбере със сигурност дали е тя, защото по това време движението не беше така натоварено и те бързо бяха отминали, но той не спираше да се взира. За първи път от много месеци изпита неистово силно липсата й. В главата му зазвуча мелодия и той не можеше да не се предаде на побеждаващата й го сила. Съзнанието му рисуваше сцени на всички хубави моменти, които беше изживял с нея, на онези, които ги бяха разделяли и звука се развиваше и той усещаше, че иска да го запише възможно най – скоро, за да опише това чувство по единствения начин, по който Бог му беше дал да го прави най – добре.

По – късно след като беше записал целият този неспирен поток от емоция той взе телефона и набра Анджелика. Знаеше, че е късно, знаеше, че тя спи, но трябваше да я чуе.

- Ало?

Гласа й беше леко дрезгав и той мислено се пожела да може да я вижда как тя се бори със съня, опитвайки се да отвори очи.

- Здравей, мъничка. Съжалявам, че те будя, но трябваше да те чуя.

- Майкъл? Всичко наред ли е?

- Не, Анджи, не е. Теб те няма до мен.

Тя мълчеше.

- Анджи?!

- Тук съм. Аз… Не знам какво да кажа, Майкъл.

- Знаеш ли колко ми липсваш? Това вече е повече от болезнено. Непоносимо е.

Анджелика отново не му отговаряше.

- Аз не знам как да постъпя, Анджи. Кажи ми какво да направя, за да те върна отново в живота си? Кажи ми!

- Искам да мога да ти отговоря, но не мога, Майкъл. Къде си сега?

- В Ню Йорк. След няколко дни заминаваме за Невърленд… Защо не дойдеш за празниците, Анджи? Елате. Ти и цялото ти семейство. Искам да те видя. Аз… Липсваш ми. Толкова много ми липсваш!

- Не мисля, че това е добра идея, Майкъл.

- Защо? Кажи ми защо? Защо ме отблъскваш непрекъснато, когато аз се опитвам да се приближа?

- Защо ти правиш същото с мен?... Страхувам се, Майкъл. Много ме е страх.

- И мен ме е страх, но не мислиш ли, че риска си заслужава. Ти и аз, Анджи. Отново. Помисли си. След Нова Година ще е много по – трудно да се видим. Заминавам за Европа и почти половин година ще бъда през по – голяма част от времето там. Едва ли ще решиш да дойдеш в Европа.

- След като ще си в Европа какъв е смисъла да се виждаме сега?

- Не търси смисъл… Кажи ми нещо, мила. Обичаш ли ме все още?

- Недей, Майкъл. Не ме карай да страдам, моля те!

- Кажи ми! – Молеше я той и усещаше как очите му се пълнят със сълзи.

- Да, обичам те. Никога не съм спирала да те обичам, но това нищо не променя.

Майкъл се разплака, подчинен на силната болка, която изпита точно тази вечер, през която спомените за Анджелика не спираха да валят и той сякаш се губеше под тежестта им и от липсата й в дните и нощите му. Тихо и безутешно сълзите му капеха на едри капки от красивите му очи, търкулваха се по страните му и мокреха бързащите да изтрият следите им пръсти.

- Две години без теб… Много е… - промълви той, задъхващ се от сълзите. – Колко още ще трябва да чакам, за да мога да бъда с теб?

- Майкъл, не плачи - помоли го Анджелика и също изтри, внезапно бликналите от очите й сълзи. - Знаеш, че те обичам. Знаеш, че никога няма да обичам някой друг по – силно и всеотдайно…

- Всеотдайно? – Прекъсна я той. – Къде е тази всеотдайност, Анджи? Ти дори не искаш да ме видиш.

- Защото ще ме боли. Не искам да ме боли. Не искам.

- Защо трябва да те боли? Кажи ми!

- С теб винаги боли.

- Добре, но запомни, че аз никога няма да спра да се боря за теб. Ще те накарам да ми повярваш, Анджи. Не знам как, но ще направя всичко по силите си, за да се събуждам и заспивам до теб, за да те държа в обятията си и да усещам аромата ти. Няма да спра! Разбираш ли? Няма.

- Майкъл, време е да спиш вече. Много е късно.

- Да – каза той и затвори телефона.

На другия ден в студиото Майкъл предложи за разработка идеята си от изминалата вечер и след няколко дни записа демото й, в което за първи път изля в музика целия си протест, молба и болка по Анджелика и любовта, която имаше усещането, че се изплъзва като пясък между пръстите му.

Януари – Септември 2000

Беше адски тежко и за двамата да приемат, че не са заедно. Нещо ги привличаше непрекъснато един към друг и сякаш нещо още по – силно ги отблъскваше. Страха на Анджелика, заетостта на Майкъл им пречеха да се видят дори. Имаше дни, в които тя почти решаваше, че ще замине при него, където и да беше той, но после се разколебаваше и си казваше, че не може да наруши спокойствието в живота си, че дължи на Айзая цялата си отдаденост и оставаше тъжна и търсеща начин да заличи липсата на Майкъл в дните си.

Майкъл се опитваше да не мисли за нея и също се отдаваше на децата, приятелите, при които гостуваше и ангажиментите си, но когато останеше сам в безсънните си нощи спомена за нея го преследваше неумолимо и той се предаваше на емоцията и дълго не можеше да успокои тръпнещите си по нея сетива и тяло.

И двамата не мислеха за нови връзки и въпреки, че липсата на интимност ги убиваше те искаха да я споделят само и единствено един с друг. Сякаш безгласно си бяха дали обет за вярност и сега въпреки че нямаше видими пречки да бъдат заедно или да бъдат с някой друг те оставаха сами и мечтаещи да споделят топлината си с другия.

Анджелика непрекъснато срещаше мъже, които бяха готови да бъдат до нея и приятелките й недоумяваха как е възможно тя да отхвърля всеки един от тях. Майкъл нямаше време да се вижда с жени, а и не искаше. За него вече съществуваше една единствена жена и той не можеше да излъже себе с друга. Беше опитал с Лиса и бе разбрал, че всичко си е отишло след появата на Анджелика в живота му.

Дните им минаваха в тези лутания, но една неспирна надежда, че някой ден ще имат шанса да изживеят пропуснатото време не спираше да ги крепи да продължават да се борят с липсата в дните си.