Повече от чувство 16

Анджелика пристигна в Мадрид и отвсякъде я заля речта на родителите й.
Почувства се странно. Беше идвала в Испания преди осем години и сега
сякаш беше за първи път тук.
Леля й и братовчедка й й се хвърлиха на врата с прегръдки и целувки. В
Америка хората бяха много по- резервирани и студени, а на нея й харесваше
да бъде сред толкова топлина, вероятно защото и в нейната кръв течеше този
плам.
Качиха се в колата и пристигнаха в дома на леля й. Стила на сградите,
улиците, всичко беше различно за Анджелика. Дори и шума на града.
Леля й я въведе в стаята, която беше отредена за гости  и й каза, прегръщайки
я:
-  Много се радвам, че дойде, Анджи! Станала си още по- красива. Надявам
се, че тук ще ти хареса.
-  Разбира се, лельо. Аз обичам Испания.
-  Предполагам, че искаш да се освежиш. Ела да ти покажа банята.
Минаха по тесен коридор и леля й я въведе в малка баня, която разполагаше
само с душ.
-  Може да си вземеш душ, а аз през това време ще приготвя нещо за хапване и след като се нахраниш ще те оставим да се наспиш. Сигурно си невероятно
уморена от дългият полет.
-  Да, наистина имам нужда от сън. Имам чувството, че съм попаднала в
друго измерение – усмихна се тя.
Леля й я остави и след малко Анджелика влезе в банята. Тя усещаше топлата
струя по тялото си и се усмихваше от задоволство. Дълго си бе мечтала за
душ. Пътуването наистина беше дълго и изтощително. В Ню Йорк имаше
престой от два часа, а после се оказа, че има и забавяне на полета. През това
време успя да се чуе и с Майкъл, който беше много лаконичен, защото го
намери точно преди да тръгне за концерта. Той звучеше доста развълнуван и
отново й каза, че няма търпение да я види.
След като си взе душа и се преоблече Анджелика влезе в кухнята, където
бяха леля й и братовчедка й. Попита:
-  Искате ли да ви помогна с нещо?
Братовчедка й се усмихна:
-  Ти само седни. Всеки момент сме готови... Разказвай, Анджелика. Как си,
как са леля, чичо, Раул?
Анджелика заразказва, тя я разпитваха. Усещаше се толкова близка с тях, а
почти не ги познаваше. Питаше се как е възможно хората в Испания да са
толкова различни и така горещи.
След като се нахраниха и поговориха още малко, Анджелика се извини, че
наистина е ужасно изтощена и иска да поспи, за да може да се възстанови и да
се пригоди към часовата разлика. Преди да заспи си мислеше, че тук много и
харесва и че трябва да намери начин да се свързва с Майкъл, защото вече й
липсваше да го чува.

Москва, 17 Септември 1996

Ритъмът на турнето не позволяваше на Майкъл да се отдаде на мечтите си,
но мисълта за Анджелика си оставаше заедно с огромното желание. Беше я
сънувал дори. Не си спомняше много от съня, но беше нещо красиво.
Франк влезе в хотелската му стая с усмивка:
-  Майки, невероятен си, човече!
Майкъл го погледна учуден.
-  Такъв успех имаш, че ми иде да те разцелувам.
Майкъл се разсмя. Очите му заблестяха с игриви пламъчета:
-  Франк, знам, че си падаш по мен от много време, но за съжаление аз те
харесвам само като приятел.
Франк направи обидена физиономия:
-  О, ти си лош! Така категорично разби мечтите ми... Майкъл, турнето
върви превъзходно. Не може да искаш повече. На някои места билетите са
разпродадени вече. Наистина обичам да работя за теб. Караш труда ми да
има смисъл.
-  Ела, Франки, искам да ти покажа нещо.
Майкъл се приближи до прозореца, а Франк застана до него.
-  Погледни - каза Майкъл и посочи тълпата от фенове пред хотела му. –
Ето това ме кара да продължавам.
Франк се усмихна:
-  Те наистина са невероятно лоялни. Ти ги заслужаваш и те заслужават
теб.
В този момент Майкъл дръпна завесата и появата му на прозореца
предизвика един - два писъка и след това те се сляха с много други.
Феновете започнаха да скандират името му, а той им махаше. Франк
застанал малко зад него не спираше да се усмихва.
-  Франк, дай ми маркер - каза Майкъл - Искам да им пусна автографи.
-  Върху какво ще подписваш?
Майкъл не му отговори, защото се смееше неудържимо.
-  Франк, виж! О, моля те, виж!
Франк отново се приближи до прозореца, а Майкъл неспирайки да се смее
му сочеше един възрастен мъж, който беше облечен в стила на Майкъл от
клипа "Трилър" и заобиколен от аплодиращи го фенове, танцуваше.
Движенията му бяха невероятно некоординирани и хаотични, но той
опиянен от вниманието на тълпата около себе си се увличаше още повече в
подобието си на танц. Майкъл, продължавайки да го наблюдава
подписваше автографи, а когато мъжа се хвана за чатала, той изпадна в
истеричен смях и каза:
-  О, не! Трябва да се видя с него. Франк, кажи им да ми го доведат.
После той отвори прозореца, действие, което бе съпроводено от силни
викове и писъци, помаха отново и хвърли автографите. Онова,
което последва го бе виждал хиляди пъти. Феновете му озверяха в
стремежа си да се доберат до ценния за тях подпис и послание. Точно тези техни реакции го плашеха и не му позволяваха да успява да е близо до тях.
Знаеше, че всичко е продиктувано от желанието да се докоснат до него, но
той се страхуваше от изблиците им. Феновете можеха да бъдат жестоки в
любовта си и той го бе изпитвал неведнъж. Франк влезе и каза:
-  Всеки момент ще е тук, Майк.
Майкъл помаха още веднъж на феновете си и се отдръпна от прозореца.
След малко въведоха възрастният мъж, който изглеждаше много смутен и
развълнуван и само очите му искряха. В целия му почти пародиен външен
вид, с който се опитваше да имитира Майкъл, струеше достойнство.
Майкъл му подаде ръка, усмихвайки му се и каза:
-  Здравейте, приятно ми е да се запознаем!
-  Здравейте! За мен е чест и привилегия да имам възможността да стисна
ръката ви, г-н Джаксън! - каза мъжът с почти перфектен английски.
Майкъл разговаря с удоволствие с него. Той му разказваше от колко дълго
време е пленен от музиката му и дори шегувайки се сподели как е свалял
момичета с колекцията си. После Майкъл се снима с него и му подари диск
от последния си албум с автограф. Франк през цялото време бе
наблюдавал безмълвно разговорът им, а когато Майкъл седна срещу него,
той му каза:
-  Майки, ти си щастливец. Знаеш ли го?
Майкъл само се усмихна тъжно. Телефона му иззвъня и той го вдигна. Чу
гласа на Анджелика.
-  Ало? Майкъл?
-  Анджи, здравей, скъпа! Пристигна ли вече?
-  Да, Майкъл. От онзи ден съм в Испания.
-  Прекрасно. Какви са впечатленията ти?
-  Все още ги изграждам. Когато бях тук последния път бе за много кратко
и сега все едно е за първи път. Красиво е.
Майкъл мълчеше.
-  Майкъл?
-  Да, принцесо?
В този момент Франк, който не бе слушал разговора, го погледна и видя
очите на Майкъл. В тях танцуваше пламък, който не можеше да бъде
предизвикан от нищо друго на този свят, а само от мисълта за любима
жена. Цялата му физиономия излъчваше топлина, тона на гласа му бе
станал различен и сякаш галеше с него. На устните му грееше усмивка и
сякаш целият сияеше и бе озарен от светлина.
Когато Майкъл приключи разговора си, Франк не издържа и реагира:
-  Майкъл?!
Майкъл все още под въздействието на това, че бе чул Анджелика и
обсебен от мисълта, че след по- малко от седмица ще я види каза:
-  Хм?
-  Майк, какво беше това?
Майкъл нагло бе издърпан от розовия свят, в който се бе пренесъл и
отговори с въпрос:
-  Кое?
-  Майкъл!
-  Какво, Франк? - каза той, а на устните му пак се появи палава усмивка.
Франк също се усмихна.
-  Разкажи ми! - каза той.
-  Няма нищо за разказване, Франки. Просто приятелка.
-  Майкъл, хайде, човече! На кого ги говориш тези?
Майкъл не спираше да се усмихва.
-  Колко билета са продадени за довечера? - попита той без изобщо да се
интересува от броя им.
Франк се разсмя:
-  Майкъл, няма да те оставя! 50 хиляди. Разкажи ми!
-  50 хиляди. Добре. Много добре дори  – Майкъл продължаваше да
игнорира настойчивостта на Франк.
Франк замълча, но не спираше да впива очите си в Майкъл. Той бавно
поклати глава, усмихна се и захапа пурата си. Майкъл го погледна:
-  Франк! Какво?
Франк се усмихна и отново поклати глава, а Майкъл се разсмя. Смеха му
беше пропит с нотка на неудобство, но и задоволство.
-  О, Майки! - каза Франк осъзнавайки всичко - Трябва да ми разкажеш!
-  Казах ти, че няма нищо за разказване. Спри да ме тормозиш.
-  Има, разкажи ми!
-  Няма. Просто приятелка.
-  Тези ги говори на ... пурата ми.
Майкъл стана, за да избяга от проницателния поглед на приятеля си, но
Франк се извърна:
-  Не бягай, човече. Искам да знам или искаш сам да разбера? Вероятно ще
успея.
-  Стига, Франк! - помоли Майкъл.
-  А ти твърдиш, че сме приятели?!
Майкъл отново се разсмя. Нямаше нищо против да разкаже и щеше да го
направи, защото имаше необходимост да сподели, но искаше да си поиграе
още малко с него:
-  Приятели сме.
-  Приятелите си споделят. Ето например снощи бях с едно момиче и...
-  О, Франк!... Не искам да знам. Моля те!
-  ...и тя беше толкова секси и... - продължаваше Франк.
-  Франк!!! Спри! - смееше се Майкъл
-  Обещах й, че ще я запозная с теб. Това винаги, винаги действа.
-  Ужасен си. Нали знаеш?
-  Хайде, Майк, седни и ми разкажи.
Тогава Майкъл седна и разтвори душата си пред Франк. Осъзна, че бе имал
нужда да говори, да излее цялата си обърканост и огромната необходимост
Анджелика да бъде до него. Дори не пропусна да сподели и за чисто
физическото си привличане към нея, което го изгаряше като бушуващ
пожар.
Франк слушаше и не го прекъсваше. Майкъл беше влюбен и той не
правеше това заключение само от думите му. Те бяха просто информация.
Той виждаше изражението му, очите, жестовете му и разбираше, че това не
е еднодневно увлечение, което ще си отиде щом бъде задоволено.
Майкъл завърши изповедта си, а Франк мълчеше. Беше му станало тъжно
за него. Той беше толкова объркан, но и така влюбен. Целият беше
олицитворение на това чувство, когато говореше за това момиче. " Горкият
Майкъл!" си помисли Франк, но се усмихна и каза:
-  Радвам се за теб, Майки!
-  Радваш се? Франк, ти слуша ли ме?
-  Да, слушах те. Как да не се радвам когато ти говориш за това момиче с
такова чувство?
-  Франк, предвид ситуацията... Объркан съм. Това не биваше да се случва.
Не и сега - поклати глава в отрицание Майкъл. – И най- лошото е, че не
мога да го преборя.
-  А искаш ли?
-  Според момента... би било най- добре, ако мога.
-  Искаш ли? - повтори въпроса си Франк.
Майкъл за кратко се замисли и после каза:
-  Не. Не искам.
-  Ето. Затова се радвам. Ако и тя изпитва онова, което виждам, че и ти
изпитваш, мога само да се радвам.
Майкъл въздъхна:
-  Де да беше така лесно...
-  Сам знаеш, че когато е лесно не е така сладко. А сега мисля да, че е
време да те оставя. Имам работа.