В просъница Майкъл чу шума от перката на хеликоптер, стомаха му се сви и той отвори очи. Първото, което видя бяха очите на Анджелика. В тях се четеше объркване и болка. Той се усмихна:
- Добро утро, принцесо. Добре ли спа?
- Добро утро, Майкъл. Чуваш ли?
- Да, трябва да ставаме.
Тя тихо и сякаш на себе си промълви:
- Не може ли да останем?
- О, Анджи! - каза Майкъл, докато я прегръщаше. - В този миг няма нищо, което да искам повече от това, но трябва да тръгваме. Ела да си вземем душ.
На входната вратата се чу почукване. Майкъл целуна Анджелика и каза:
- Ти влизай, аз след минутка идвам.
Майкъл слезе до долу и отвори врата. Телохранителят му Дан се усмихна приветливо и каза:
- Добро утро, г-н Джаксън! Готови сме за излитане.
- Добро утро, Дан. След 30 минути сме готови. Имам 30 минути, нали?
- Да, разбира се. Ние подранихме малко за всеки случай.
- ОК, Дан.
Майкъл се качи горе и успокоен, че имат малко време влезе в банята. Анджелика не го чу и той остана за кратко на мястото си, изпивайки с очи сексапилните й форми.
Усети ефекта им върху себе си и си помисли, че трябва задължително да отпъди тази мисъл от съзнанието си. Нямаха време за нежности и той добре го разбираше. Приближи се и я прегърна през кръста. Усети как тя се стресна, но после осъзнавайки, че е той се обърна към него, усмихвайки му се, а той прилепи устни към врата й.
- Майкъл?! – възкликна тя, усещайки ерекцията му.
- Игнорирай го – каза той през целувките. – Трудно е човек да ти устои.
И на двамата им беше трудно да бъдат един до друг в този момент. Дланите им ги караха да чувстват колко много се желаят, устните им не спираха да се търсят и нежно да се откриват. Анджелика тихо простена и се отдръпна от Майкъл:
- Душа е твой – каза тя и му отстъпи мястото си.
- Остани! – помоли се Майкъл.
- Трябва да си събера багажа. Нямам много време, за да го направя.
- Добре – въздъхна той.
- Искаш ли да ти помогна с твоя? – усмихна се тя.
- О, аз мислех да оставя всичко тук.
- Защо? – учуди се тя.
- Защото голяма част от дрехите ми вече бяха намокрени от морската вода. Няма смисъл.
Тя отново му се усмихна, обви хавлията около тялото си и излезе от банята. Когато започна да прибира дрехите, усети как е на ръба и как едва сдържа сълзите си. Знаеше, че е невъзможно и за двамата да останат заедно точно сега и се чувстваше изгубена в желанието си да спре болката. Тя току- що бе отпила от любовта. Нейният аромат я беше обсебил и омагьосал и тя искаше да продължава да пие от нея и да се оглежда в кадифето на очите й. За първи път в живота си Анджелика желаеше искрено времето да спре. Искаше да продължава да живее с точно тези поглъщащи я чувства, с аромата на море по кожата на любимия си и с тихият му нежен глас, който я приласкаваше. Не желаеше промяната, която й вещаеше утрешният ден. Искаше настоящият момент.
Майкъл излезе от банята и видя Анджелика седнала на спалнята, държаща в ръцете си една от тениските му и гледаща навън с невиждащи очи. Той се приближи и клякайки пред нея хвана ръцете й.
- Анджи?
- Не искам да тръгваме! – простичко каза тя и очите й се изпълниха със сълзи.
- Анджи, погледни ме! – и той взе лицето й в дланите си. – Нека не го правим по- трудно, отколкото е. Скоро пак ще се видим, красавице.
- Кога, Майкъл? Нека го признаем – обречени сме.
- Винаги ли така лесно се предаваш? Заради някакво разстояние?!
- Знаеш, че не е само разстоянието.
- Анджи, не искам да водим този разговор непрекъснато. Каквото трябваше да ти кажа аз вече ти го казах. Ако на теб ти е по- лесно да се откажеш, не бих могъл да те спирам. Казах ти го вчера, казвам ти го и сега.
Тя го погледна изненадана:
- Така лесно ли ще ме пуснеш?!
- За Бога! Това е любов. В нея никой никого не може да задържа въпреки желанието си... Виж, какво ще направим – ще забравим за този разговор. Когато се прибереш в Лос Анджелис си помисли добре какво е решението ти и ще ми кажеш. Нали?
Анджелика поклати глава в знак на съгласие, а Майкъл я притегли към себе си, прегръщайки я.
- И запомни - обичам те! – каза той.
- Аз също те обичам! – тихо каза тя и сложи глава на рамото му.
За кратко останаха така и след това Майкъл се отдръпна от нея и започна да се облича. Анджелика привърши с багажа си и каза:
- Аз съм готова. Тръгваме ли?
Той я прегърна през кръста и каза, въздъхвайки:
- Да. Тръгваме.
Навън Дан пое багажа им и те хванати за ръце се отправиха към хеликоптера. Малко преди да се качат, Анджелика се обърна и обгърна с поглед пейзажа, който оставаше зад гърба й, за да запечата в съзнанието си красотата му. Съжали, че фотоапарата й беше останал в хотела. Майкъл се обърна също и прегръщайки я през рамо, целуна слепоочието й и каза:
- Никога няма да забравя часовете прекарани тук.
- Благодаря ти, че ми подари толкова щастие, Майкъл!
- Аз ти благодаря, принцесо!
Останаха загледани в морската шир за кратко и след това се качиха в хеликоптера.
Майкъл се обърна към Дан:
- Дан, нещо, което трябва да знам?
- Не, г-н Джаксън.
Присъствието на пилота и телохранителя караха Майкъл и Анджелика почти да не говорят. Тя се беше отпуснала върху гърдите му и се наслаждаваше на прегръдката му, а той нежно галеше рамото й. Скоро стигнаха до Ибиса и там се прехвърлиха на самолета, който щеше да откара Анджелика до Сарагоса. След като излетяха, Майкъл попита:
- Анджи, кога е твоя полет?
- Утре.
- В колко часа?
- 15:30. Защо питаш?
- За да знам приблизително кога ще си в L.A.
- О, ще бъде дълъг, дълъг полет. Надявам се да нямам голям престой в Ню Йорк.
- Аз ще ти се обадя така или иначе вероятно още преди да пристигнеш.
Тя се усмихна:
- Разчитам на това, защото ти ще си постоянно в движение и за мен ще бъде немислимо да те открия.
Майкъл замълча за кратко и после каза:
- Анджи, апартамента, който бях наел в Сарагоса е нает за още 2 денонощия – не знаех кога точно ще летиш. На рецепцията задължително трябва да е оставен един бадж, който е за теб.
- За какво ми е?
- Той ще ти осигурява достъп до мен на всякакво ниво. Никой няма да ти задава въпроси и няма да те спира. Такъв имат само няколко човека и ти си сред тях. Не искам да се случи онова, което се случи онзи ден отново. Мисля, че и документите за визите ти няма да се бавят дълго.
- Добре, Майкъл. Благодаря ти! Не знам дали ще успея да се възползвам, но ти благодаря за доверието!
- Как така няма да се възползваш? Анджи, – и той се извърна към нея – наистина те моля да направиш всичко по силите си, за да се видим възможно най- скоро! Моля те! Аз ще поема всички твои разноски.
- Майкъл, не става дума за разходите. Наистина не знам какви оферти ще са се появили за работа във времето, докато ме нямаше. Очаквам наистина няколко много важни обаждания и не бих могла да ги пропусна, ако са дошли. Понякога излизам извън страната. Но ти обещавам, че наистина ще се постарая да те видя възможно най – скоро.
- Направи го, защото в противен случай аз ще дойда.
Тя се усмихна и предизвикващо го каза:
- Не можеш.
- Дали? – също усмихнато й отговори той и после завладян от това да я усеща се наведе над нея и започна да я целува.
Анджелика първоначално се остави на приятното усещане отново да чувства устните му върху своите, но когато дланта му се спусна към гърдите й, тя се отдръпна.
- Какво? – изненадан попита Майкъл.
Анджелика не му отговори. Той проследи погледа й, който беше отправен към седящия няколко седалки вляво пред тях, Дан и каза:
- Дан, би ли оставил насаме?
- Разбира се, г-н Джаксън – каза телохранителят му и напусна пътническият салон, влизайки при пилотите.
- Така по- добре ли е?
Тя кимна утвърдително и сключи ръце около врата му. Майкъл отново се наведе към нея и започна да я целува. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, оголваха бедрата й се провираха между тях. Когато усети как тя започва да диша все по- учестено и почувства с пръстите си влагата, която се беше пропила върху бикините й, той се отдръпна от нея въздишайки тежко:
- Ти си способна да ме побъркаш.
Погледна я, а тя беше затворила очи и гърдите й се повдигаха бързо. Той посегна и я погали по лицето, но тя улови дланта му и я отстрани:
- Недей, Майкъл! Не мога да издържам на това мъчение. Не ме докосвай повече! Моля те!
- Не мога да не те докосвам. Невъзможно е.
Тя го погледна и в очите й той прочете хиляди неща и я разбра. Може би, защото се усещаше по същият начин.
- Моля те, недей! – помоли го тя още веднъж.
Той също се облегна назад на седалката си и отново въздъхна. После усети малката й длан да взема неговата и чу нежният й глас да казва:
- Обичам те!
- Анджи, ако не спреш да ме измъчваш, изобщо няма да кацнем в Сарагоса, а директно ще продължим за Амстердам. Наистина бих могъл да го направя.
- Не би могъл. Нямам документи в себе си.
- Повярвай ми, бих могъл да го уредя. Това е най- малкият проблем. Не можеш и за миг да си представиш какво ми е в момента.
- Мога.
Той сякаш не я чу, а продължи:
- Имам много срещи днес, посещение на болница, среща с представители на фен- клуб. По- късно имам репетиция. И на фона на всичката ми тази заетост, която се нуждае от пълната ми съсредоточеност, аз ще трябва да се боря с мисълта, че ти си далече.
- Може би ще ти е по- лесно, защото ще бъдеш непрекъснато ангажиран. Аз ще остана сама между четирите хотелски стени...
- Повярвай ми бих искал да можех да съм на твоето място. Не защото не обичам тази своя ангажираност, а защото ще имам нужда да вкарам мислите си в ред.
- Майкъл, напротив – заетостта ще ти помогне да нямаш време да мислиш.
- Не, грешиш. Ще мисля въпреки това. Мога ли поне да те прегърна?
Тя не му отговори, а се сгуши в прегръдката му, а той я обгърна с двете си ръце, притискайки я силно към себе си.
- Обещай ми, че следващият път ще останеш по- дълго.
- Ще опитам.
- Не искам да опитваш, Анджи!... Не, няма да говоря повече. Ти решаваш.
- Майкъл, защо се сърдиш? Аз също имам своите ангажименти и обичам работата си.
- Знам. Извинявам се. Поставям егоистични изисквания. Но ти знаеш защо го правя, нали?
- Да и съм поласкана, но не мога да направя много, когато ни делят континенти и океани.
- Шшшш... – сложи пръст върху устните й той. – Знам.
Майкъл я целуна и въпреки първоначалната си съпротива, Анджелика не успя да се противопостави за дълго на прекрасното усещане да се целува с него. Той го правеше толкова хубаво и сладко и я караше да усеща цялата му любов. Ръката му отново се плъзна по извивките на сексапилното й тяло и точно, когато дланта му намираше своя път между бедрата й чуха гласа на пилота, който ги молеше да затегнат коланите, защото започва маневра за кацане. И двамата застинаха, стреснати от гласа, който щеше да ги свали от облаците на земята безпощадно. Очите им си казаха всичко и нямаше нужда от думи.
Анджелика си мислеше, че това вече го беше изживявала с Грег. Лутането и липсата и бяха толкова добре познати, но осъзнаваше, че с Майкъл щеше да е много по- различно. Той бе връхлетял в живота й като метеор – блестящо, изгарящо и погубващо. Беше се взривил в нея и цялата й същност бе разтърсена от съприкосновението. В предишната й връзка всичко се беше случило постепенно и неусетно. Тя се беше влюбила в Грег след като го бе опознала добре. Но сега трябваше да преминава през всичко едновременно. Към това добавяше и невероятното желание, което събуждаше в нея Майкъл, което той успяваше да запали в нея само с поглед, само с едно докосване, с изгарящите я му устни. Тя изпитваше и необходимост да бъде близо до него. Да я изумява с невероятният си интелект, с познанията си, с блестящото си чувство за хумор, с ранимата си душа. Не знаеше как ще се справя с необходимостта й да е в деня и нощта й, да разговарят, да се шегуват, да се любят... Не знаеше, дали е готова, но разбираше, че той скоро щеше да се скрие от погледа й и въпреки нежеланието й тя трябваше да се научи да живее с липсата му. Защото, колкото и необяснимо да беше дори и за самата нея Майкъл като изкусен магьосник я бе накарал да му се отдаде цялата безусловно.
Майкъл погледна за кратко Анджелика и сърцето му се сви от умиление. Тя беше много красива, но имаше онова по детски наивно излъчване с начина си, по който го поглеждаше понякога или когато свиваше красивите си устни. Досега не му се беше случвало да желае да закриля жена толкова силно. Лиса беше на почти същата възраст като Анджелика, но може би заради начина, по който бе израснала тя бе изградила онзи имунитет, който имат известните хора. Тя умееше умело да слага прегради и никога да не показва слабост. Беше го правила и с него. Много рядко се случваше да се предаде на емоциите си и да ги демонстрира, а Анджелика го правеше непрекъснато. Тя не се срамуваше да покаже болката си, нито щастието си. Понякога се свиваше, обзета от объркването си и той изпитваше нужда да я прегръща силно, толкова силно, че ако може да я слее със себе си. Тя го караше да се чувства необходим, единствен и незаменим. Усещането му носеше колкото отговорност, толкова и една съвсем по мъжки гъделичкаща егото му гордост. От друга страна тя така силно палеше страстите му, че около нея се чувстваше като хищник преследващ дивеча си. В тези моменти той преставаше да вижда света наоколо и всичко ставаше само една пулсираща необходимост да улови и разкъса.
Анджелика и Майкъл чуха отново гласа на пилота, който съобщи, че след около 30 минути ще се готови за излитане към Амстердам. Майкъл се усмихна, поглеждайки Анджелика и тя също му отвърна с усмивка.
Дан се появи в салона и попита дали Майкъл има нужда от нещо.
- Да, Дан. Искам да осигуриш превоз за г- ца Мендес. Нека, ако е възможно колата да влезе на пистата и след това да я откара до хотела.
Дан излезе, а Майкъл попита:
- Как си, мила?
- Добре съм – отговори тя, а докато изричаше думите една сълза бавно се спусна по лицето й.
Майкъл я попи с палец и прегръщайки нежното създание до себе си каза:
- О, безценната ми! Ела с мен. Все още не е късно. Ела, Анджи!
Той усети как тя поклати отрицателно глава на рамото му и въздъхна. Останаха известно време в тишината на прегръдката си, а когато Майкъл се отдръпна от нея, Анджелика изглеждаше загубена. Никога досега не я беше виждал толкова уплашена и много объркана. Тя вдигна очи и срещайки неговите тихо каза:
- Не знам как ще се справям с липсата ти?!
Откровеността й за кратко го остави неспособен да открие точните думи, но после разбирайки, че трябва да бъде силен и за двамата, отговори:
- Ще се справиш, скъпа. Виж, Анджи, аз ще ти се обаждам винаги, когато мога. Няма да ми се сърдиш, ако те събуждам нощем, нали? – усмихна й се той.
- Майкъл, аз не съм такава. Вероятно ти изглеждам лабилна и разглезена, а аз наистина не съм. Извинявай, че те подлагам на тези мои изблици! Не знам какво ми става?!
- Аз знам.
Тя го погледна въпросително, а той целувайки я по челото, продължи:
- И това ме кара да се чувствам щастлив. Представяла ли си си, че такова нещо може да ти се случи така бързо? Аз никога... Но, Анджи, толкова е хубаво. Не плачи, защото го чувстваш. Наистина е прекалено красиво, за да го давиш в сълзи.
Дан влезе в самолета и някак виновно каза:
- Колата е тук, г- н Джаксън.
Анджеликa веднага се изправи и Майкъл проследи движението й с изненада.
- Анджи?!
- Да?
Той не й каза нищо, но поклати глава неразбиращо.
- Колата е тук – повтори думите на Дан тя.
- Знам. Чух.
Тя се наведе целуна го бързо и каза:
- Трябва да тръгвам.
После го целуна отново:
- Довиждане, Майкъл. Обичам те! Пази се и успех!
Той за миг остана поразен, виждайки я как се отправя към изхода, но след това бързо стана от мястото си, настигна я и хващайки ръката й я обърна към себе си. Устните му се впиха в нейните и той силно я притисна в обятията си. Анджелика за миг сякаш се противопостави, но след това се предаде на устните и прегръдката му. Когато той реши да я освободи от сладкият си плен, тя сложи ръка на устните си, които тлееха от съприкосновението им с неговите и каза:
- Мразя сбогуванията!
Майкъл я хвана за ръката, докато с другата си все още я прегръщаше през кръста.
- Защо си помисли, че можеш така да си тръгнеш? Как изобщо ти хрумна?!
Той взе лицето й в дланите си, целуна я и попита:
- Как ти хрумна? – целуна я отново. – Как, Анджи?
Тя го гледаше виновно и не знаеше какво да му отговори. Беше го направила импулсивно. Той ухаеше толкова хубаво, очите му я поглъщаха, тялото му я зовеше и тя бягаше, за да се спасява.
- Майкъл, пусни ме! Трябва да тръгвам вече.
Майкъл разбираше, че се налага да я остави да тръгне, а не можеше, не искаше. Точно тогава в салона влезе стюардесата, виновно прочисти гърлото си и каза:
- Добър ден, г- н Джаксън, г-це, – кимна тя на Анджелика – бих ви помолила да заемете мястото си. Имаме разрешение за излитане.
Майкъл беше отпуснал ръцете си от Анджелика и след като поздрави стюардесата я погледна отново:
- Ще ти се обадя в хотела. Нали отиваш там?
- Не знам. Не ми звъни. Може би довечера. Сега имам нужда от въздух.
Майкъл кимна в знак на съгласие и отново я хвана за ръката, тръгвайки с нея към изхода. Когато тя щеше да прекрачи, за да излезе на малката платформа към стълбите, той задържа ръката й. Тя се обърна към него, а Майкъл я прегърна и каза:
- Обичам те! Каквото и да решиш – обичам те!
Целуна я и бавно пусна ръката й.
- Обичам те, Майкъл! Пази се!
- Да, ти също. Сега тръгвай, защото... - той стисна зъби. - Върви, Анджи!
Анджелика изгаряше от желание да се обърне, но знаеше, че не бива да го прави. Не можеше да срещне очите му. Не и сега.
Майкъл проследи като на забавен кадър как тя слезе по стъпалата, как отвори вратата на колата и изчезна от погледа му. Той се върна на мястото си и сядайки се облегна назад, затвори очи и въздъхна. Нещо се събираше и уголемяваше в гърдите му и тежеше. Анджелика вече му липсваше.
Анджелика пътуваше към хотела и не виждаше нищо около себе си. Чувстваше се чужда и самотна в красивата Сарагоса. И осъзна, че не може да остане тук. Искаше да си отиде у дома. След малко беше в апартамента, в който бе споделила с Майкъл много съкровени мигове, но сега той й изглеждаше чужд и безличен. Тя прибра багажа си, отправи поглед на студената хотелска стая и след малко пътуваше по обратният път към към летището. Цялото й същество жадуваше да види светлините на Лос Анджелис. Там може би болката щеше да утихне.
- Добро утро, принцесо. Добре ли спа?
- Добро утро, Майкъл. Чуваш ли?
- Да, трябва да ставаме.
Тя тихо и сякаш на себе си промълви:
- Не може ли да останем?
- О, Анджи! - каза Майкъл, докато я прегръщаше. - В този миг няма нищо, което да искам повече от това, но трябва да тръгваме. Ела да си вземем душ.
На входната вратата се чу почукване. Майкъл целуна Анджелика и каза:
- Ти влизай, аз след минутка идвам.
Майкъл слезе до долу и отвори врата. Телохранителят му Дан се усмихна приветливо и каза:
- Добро утро, г-н Джаксън! Готови сме за излитане.
- Добро утро, Дан. След 30 минути сме готови. Имам 30 минути, нали?
- Да, разбира се. Ние подранихме малко за всеки случай.
- ОК, Дан.
Майкъл се качи горе и успокоен, че имат малко време влезе в банята. Анджелика не го чу и той остана за кратко на мястото си, изпивайки с очи сексапилните й форми.
Усети ефекта им върху себе си и си помисли, че трябва задължително да отпъди тази мисъл от съзнанието си. Нямаха време за нежности и той добре го разбираше. Приближи се и я прегърна през кръста. Усети как тя се стресна, но после осъзнавайки, че е той се обърна към него, усмихвайки му се, а той прилепи устни към врата й.
- Майкъл?! – възкликна тя, усещайки ерекцията му.
- Игнорирай го – каза той през целувките. – Трудно е човек да ти устои.
И на двамата им беше трудно да бъдат един до друг в този момент. Дланите им ги караха да чувстват колко много се желаят, устните им не спираха да се търсят и нежно да се откриват. Анджелика тихо простена и се отдръпна от Майкъл:
- Душа е твой – каза тя и му отстъпи мястото си.
- Остани! – помоли се Майкъл.
- Трябва да си събера багажа. Нямам много време, за да го направя.
- Добре – въздъхна той.
- Искаш ли да ти помогна с твоя? – усмихна се тя.
- О, аз мислех да оставя всичко тук.
- Защо? – учуди се тя.
- Защото голяма част от дрехите ми вече бяха намокрени от морската вода. Няма смисъл.
Тя отново му се усмихна, обви хавлията около тялото си и излезе от банята. Когато започна да прибира дрехите, усети как е на ръба и как едва сдържа сълзите си. Знаеше, че е невъзможно и за двамата да останат заедно точно сега и се чувстваше изгубена в желанието си да спре болката. Тя току- що бе отпила от любовта. Нейният аромат я беше обсебил и омагьосал и тя искаше да продължава да пие от нея и да се оглежда в кадифето на очите й. За първи път в живота си Анджелика желаеше искрено времето да спре. Искаше да продължава да живее с точно тези поглъщащи я чувства, с аромата на море по кожата на любимия си и с тихият му нежен глас, който я приласкаваше. Не желаеше промяната, която й вещаеше утрешният ден. Искаше настоящият момент.
Майкъл излезе от банята и видя Анджелика седнала на спалнята, държаща в ръцете си една от тениските му и гледаща навън с невиждащи очи. Той се приближи и клякайки пред нея хвана ръцете й.
- Анджи?
- Не искам да тръгваме! – простичко каза тя и очите й се изпълниха със сълзи.
- Анджи, погледни ме! – и той взе лицето й в дланите си. – Нека не го правим по- трудно, отколкото е. Скоро пак ще се видим, красавице.
- Кога, Майкъл? Нека го признаем – обречени сме.
- Винаги ли така лесно се предаваш? Заради някакво разстояние?!
- Знаеш, че не е само разстоянието.
- Анджи, не искам да водим този разговор непрекъснато. Каквото трябваше да ти кажа аз вече ти го казах. Ако на теб ти е по- лесно да се откажеш, не бих могъл да те спирам. Казах ти го вчера, казвам ти го и сега.
Тя го погледна изненадана:
- Така лесно ли ще ме пуснеш?!
- За Бога! Това е любов. В нея никой никого не може да задържа въпреки желанието си... Виж, какво ще направим – ще забравим за този разговор. Когато се прибереш в Лос Анджелис си помисли добре какво е решението ти и ще ми кажеш. Нали?
Анджелика поклати глава в знак на съгласие, а Майкъл я притегли към себе си, прегръщайки я.
- И запомни - обичам те! – каза той.
- Аз също те обичам! – тихо каза тя и сложи глава на рамото му.
За кратко останаха така и след това Майкъл се отдръпна от нея и започна да се облича. Анджелика привърши с багажа си и каза:
- Аз съм готова. Тръгваме ли?
Той я прегърна през кръста и каза, въздъхвайки:
- Да. Тръгваме.
Навън Дан пое багажа им и те хванати за ръце се отправиха към хеликоптера. Малко преди да се качат, Анджелика се обърна и обгърна с поглед пейзажа, който оставаше зад гърба й, за да запечата в съзнанието си красотата му. Съжали, че фотоапарата й беше останал в хотела. Майкъл се обърна също и прегръщайки я през рамо, целуна слепоочието й и каза:
- Никога няма да забравя часовете прекарани тук.
- Благодаря ти, че ми подари толкова щастие, Майкъл!
- Аз ти благодаря, принцесо!
Останаха загледани в морската шир за кратко и след това се качиха в хеликоптера.
Майкъл се обърна към Дан:
- Дан, нещо, което трябва да знам?
- Не, г-н Джаксън.
Присъствието на пилота и телохранителя караха Майкъл и Анджелика почти да не говорят. Тя се беше отпуснала върху гърдите му и се наслаждаваше на прегръдката му, а той нежно галеше рамото й. Скоро стигнаха до Ибиса и там се прехвърлиха на самолета, който щеше да откара Анджелика до Сарагоса. След като излетяха, Майкъл попита:
- Анджи, кога е твоя полет?
- Утре.
- В колко часа?
- 15:30. Защо питаш?
- За да знам приблизително кога ще си в L.A.
- О, ще бъде дълъг, дълъг полет. Надявам се да нямам голям престой в Ню Йорк.
- Аз ще ти се обадя така или иначе вероятно още преди да пристигнеш.
Тя се усмихна:
- Разчитам на това, защото ти ще си постоянно в движение и за мен ще бъде немислимо да те открия.
Майкъл замълча за кратко и после каза:
- Анджи, апартамента, който бях наел в Сарагоса е нает за още 2 денонощия – не знаех кога точно ще летиш. На рецепцията задължително трябва да е оставен един бадж, който е за теб.
- За какво ми е?
- Той ще ти осигурява достъп до мен на всякакво ниво. Никой няма да ти задава въпроси и няма да те спира. Такъв имат само няколко човека и ти си сред тях. Не искам да се случи онова, което се случи онзи ден отново. Мисля, че и документите за визите ти няма да се бавят дълго.
- Добре, Майкъл. Благодаря ти! Не знам дали ще успея да се възползвам, но ти благодаря за доверието!
- Как така няма да се възползваш? Анджи, – и той се извърна към нея – наистина те моля да направиш всичко по силите си, за да се видим възможно най- скоро! Моля те! Аз ще поема всички твои разноски.
- Майкъл, не става дума за разходите. Наистина не знам какви оферти ще са се появили за работа във времето, докато ме нямаше. Очаквам наистина няколко много важни обаждания и не бих могла да ги пропусна, ако са дошли. Понякога излизам извън страната. Но ти обещавам, че наистина ще се постарая да те видя възможно най – скоро.
- Направи го, защото в противен случай аз ще дойда.
Тя се усмихна и предизвикващо го каза:
- Не можеш.
- Дали? – също усмихнато й отговори той и после завладян от това да я усеща се наведе над нея и започна да я целува.
Анджелика първоначално се остави на приятното усещане отново да чувства устните му върху своите, но когато дланта му се спусна към гърдите й, тя се отдръпна.
- Какво? – изненадан попита Майкъл.
Анджелика не му отговори. Той проследи погледа й, който беше отправен към седящия няколко седалки вляво пред тях, Дан и каза:
- Дан, би ли оставил насаме?
- Разбира се, г-н Джаксън – каза телохранителят му и напусна пътническият салон, влизайки при пилотите.
- Така по- добре ли е?
Тя кимна утвърдително и сключи ръце около врата му. Майкъл отново се наведе към нея и започна да я целува. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, оголваха бедрата й се провираха между тях. Когато усети как тя започва да диша все по- учестено и почувства с пръстите си влагата, която се беше пропила върху бикините й, той се отдръпна от нея въздишайки тежко:
- Ти си способна да ме побъркаш.
Погледна я, а тя беше затворила очи и гърдите й се повдигаха бързо. Той посегна и я погали по лицето, но тя улови дланта му и я отстрани:
- Недей, Майкъл! Не мога да издържам на това мъчение. Не ме докосвай повече! Моля те!
- Не мога да не те докосвам. Невъзможно е.
Тя го погледна и в очите й той прочете хиляди неща и я разбра. Може би, защото се усещаше по същият начин.
- Моля те, недей! – помоли го тя още веднъж.
Той също се облегна назад на седалката си и отново въздъхна. После усети малката й длан да взема неговата и чу нежният й глас да казва:
- Обичам те!
- Анджи, ако не спреш да ме измъчваш, изобщо няма да кацнем в Сарагоса, а директно ще продължим за Амстердам. Наистина бих могъл да го направя.
- Не би могъл. Нямам документи в себе си.
- Повярвай ми, бих могъл да го уредя. Това е най- малкият проблем. Не можеш и за миг да си представиш какво ми е в момента.
- Мога.
Той сякаш не я чу, а продължи:
- Имам много срещи днес, посещение на болница, среща с представители на фен- клуб. По- късно имам репетиция. И на фона на всичката ми тази заетост, която се нуждае от пълната ми съсредоточеност, аз ще трябва да се боря с мисълта, че ти си далече.
- Може би ще ти е по- лесно, защото ще бъдеш непрекъснато ангажиран. Аз ще остана сама между четирите хотелски стени...
- Повярвай ми бих искал да можех да съм на твоето място. Не защото не обичам тази своя ангажираност, а защото ще имам нужда да вкарам мислите си в ред.
- Майкъл, напротив – заетостта ще ти помогне да нямаш време да мислиш.
- Не, грешиш. Ще мисля въпреки това. Мога ли поне да те прегърна?
Тя не му отговори, а се сгуши в прегръдката му, а той я обгърна с двете си ръце, притискайки я силно към себе си.
- Обещай ми, че следващият път ще останеш по- дълго.
- Ще опитам.
- Не искам да опитваш, Анджи!... Не, няма да говоря повече. Ти решаваш.
- Майкъл, защо се сърдиш? Аз също имам своите ангажименти и обичам работата си.
- Знам. Извинявам се. Поставям егоистични изисквания. Но ти знаеш защо го правя, нали?
- Да и съм поласкана, но не мога да направя много, когато ни делят континенти и океани.
- Шшшш... – сложи пръст върху устните й той. – Знам.
Майкъл я целуна и въпреки първоначалната си съпротива, Анджелика не успя да се противопостави за дълго на прекрасното усещане да се целува с него. Той го правеше толкова хубаво и сладко и я караше да усеща цялата му любов. Ръката му отново се плъзна по извивките на сексапилното й тяло и точно, когато дланта му намираше своя път между бедрата й чуха гласа на пилота, който ги молеше да затегнат коланите, защото започва маневра за кацане. И двамата застинаха, стреснати от гласа, който щеше да ги свали от облаците на земята безпощадно. Очите им си казаха всичко и нямаше нужда от думи.
Анджелика си мислеше, че това вече го беше изживявала с Грег. Лутането и липсата и бяха толкова добре познати, но осъзнаваше, че с Майкъл щеше да е много по- различно. Той бе връхлетял в живота й като метеор – блестящо, изгарящо и погубващо. Беше се взривил в нея и цялата й същност бе разтърсена от съприкосновението. В предишната й връзка всичко се беше случило постепенно и неусетно. Тя се беше влюбила в Грег след като го бе опознала добре. Но сега трябваше да преминава през всичко едновременно. Към това добавяше и невероятното желание, което събуждаше в нея Майкъл, което той успяваше да запали в нея само с поглед, само с едно докосване, с изгарящите я му устни. Тя изпитваше и необходимост да бъде близо до него. Да я изумява с невероятният си интелект, с познанията си, с блестящото си чувство за хумор, с ранимата си душа. Не знаеше как ще се справя с необходимостта й да е в деня и нощта й, да разговарят, да се шегуват, да се любят... Не знаеше, дали е готова, но разбираше, че той скоро щеше да се скрие от погледа й и въпреки нежеланието й тя трябваше да се научи да живее с липсата му. Защото, колкото и необяснимо да беше дори и за самата нея Майкъл като изкусен магьосник я бе накарал да му се отдаде цялата безусловно.
Майкъл погледна за кратко Анджелика и сърцето му се сви от умиление. Тя беше много красива, но имаше онова по детски наивно излъчване с начина си, по който го поглеждаше понякога или когато свиваше красивите си устни. Досега не му се беше случвало да желае да закриля жена толкова силно. Лиса беше на почти същата възраст като Анджелика, но може би заради начина, по който бе израснала тя бе изградила онзи имунитет, който имат известните хора. Тя умееше умело да слага прегради и никога да не показва слабост. Беше го правила и с него. Много рядко се случваше да се предаде на емоциите си и да ги демонстрира, а Анджелика го правеше непрекъснато. Тя не се срамуваше да покаже болката си, нито щастието си. Понякога се свиваше, обзета от объркването си и той изпитваше нужда да я прегръща силно, толкова силно, че ако може да я слее със себе си. Тя го караше да се чувства необходим, единствен и незаменим. Усещането му носеше колкото отговорност, толкова и една съвсем по мъжки гъделичкаща егото му гордост. От друга страна тя така силно палеше страстите му, че около нея се чувстваше като хищник преследващ дивеча си. В тези моменти той преставаше да вижда света наоколо и всичко ставаше само една пулсираща необходимост да улови и разкъса.
Анджелика и Майкъл чуха отново гласа на пилота, който съобщи, че след около 30 минути ще се готови за излитане към Амстердам. Майкъл се усмихна, поглеждайки Анджелика и тя също му отвърна с усмивка.
Дан се появи в салона и попита дали Майкъл има нужда от нещо.
- Да, Дан. Искам да осигуриш превоз за г- ца Мендес. Нека, ако е възможно колата да влезе на пистата и след това да я откара до хотела.
Дан излезе, а Майкъл попита:
- Как си, мила?
- Добре съм – отговори тя, а докато изричаше думите една сълза бавно се спусна по лицето й.
Майкъл я попи с палец и прегръщайки нежното създание до себе си каза:
- О, безценната ми! Ела с мен. Все още не е късно. Ела, Анджи!
Той усети как тя поклати отрицателно глава на рамото му и въздъхна. Останаха известно време в тишината на прегръдката си, а когато Майкъл се отдръпна от нея, Анджелика изглеждаше загубена. Никога досега не я беше виждал толкова уплашена и много объркана. Тя вдигна очи и срещайки неговите тихо каза:
- Не знам как ще се справям с липсата ти?!
Откровеността й за кратко го остави неспособен да открие точните думи, но после разбирайки, че трябва да бъде силен и за двамата, отговори:
- Ще се справиш, скъпа. Виж, Анджи, аз ще ти се обаждам винаги, когато мога. Няма да ми се сърдиш, ако те събуждам нощем, нали? – усмихна й се той.
- Майкъл, аз не съм такава. Вероятно ти изглеждам лабилна и разглезена, а аз наистина не съм. Извинявай, че те подлагам на тези мои изблици! Не знам какво ми става?!
- Аз знам.
Тя го погледна въпросително, а той целувайки я по челото, продължи:
- И това ме кара да се чувствам щастлив. Представяла ли си си, че такова нещо може да ти се случи така бързо? Аз никога... Но, Анджи, толкова е хубаво. Не плачи, защото го чувстваш. Наистина е прекалено красиво, за да го давиш в сълзи.
Дан влезе в самолета и някак виновно каза:
- Колата е тук, г- н Джаксън.
Анджеликa веднага се изправи и Майкъл проследи движението й с изненада.
- Анджи?!
- Да?
Той не й каза нищо, но поклати глава неразбиращо.
- Колата е тук – повтори думите на Дан тя.
- Знам. Чух.
Тя се наведе целуна го бързо и каза:
- Трябва да тръгвам.
После го целуна отново:
- Довиждане, Майкъл. Обичам те! Пази се и успех!
Той за миг остана поразен, виждайки я как се отправя към изхода, но след това бързо стана от мястото си, настигна я и хващайки ръката й я обърна към себе си. Устните му се впиха в нейните и той силно я притисна в обятията си. Анджелика за миг сякаш се противопостави, но след това се предаде на устните и прегръдката му. Когато той реши да я освободи от сладкият си плен, тя сложи ръка на устните си, които тлееха от съприкосновението им с неговите и каза:
- Мразя сбогуванията!
Майкъл я хвана за ръката, докато с другата си все още я прегръщаше през кръста.
- Защо си помисли, че можеш така да си тръгнеш? Как изобщо ти хрумна?!
Той взе лицето й в дланите си, целуна я и попита:
- Как ти хрумна? – целуна я отново. – Как, Анджи?
Тя го гледаше виновно и не знаеше какво да му отговори. Беше го направила импулсивно. Той ухаеше толкова хубаво, очите му я поглъщаха, тялото му я зовеше и тя бягаше, за да се спасява.
- Майкъл, пусни ме! Трябва да тръгвам вече.
Майкъл разбираше, че се налага да я остави да тръгне, а не можеше, не искаше. Точно тогава в салона влезе стюардесата, виновно прочисти гърлото си и каза:
- Добър ден, г- н Джаксън, г-це, – кимна тя на Анджелика – бих ви помолила да заемете мястото си. Имаме разрешение за излитане.
Майкъл беше отпуснал ръцете си от Анджелика и след като поздрави стюардесата я погледна отново:
- Ще ти се обадя в хотела. Нали отиваш там?
- Не знам. Не ми звъни. Може би довечера. Сега имам нужда от въздух.
Майкъл кимна в знак на съгласие и отново я хвана за ръката, тръгвайки с нея към изхода. Когато тя щеше да прекрачи, за да излезе на малката платформа към стълбите, той задържа ръката й. Тя се обърна към него, а Майкъл я прегърна и каза:
- Обичам те! Каквото и да решиш – обичам те!
Целуна я и бавно пусна ръката й.
- Обичам те, Майкъл! Пази се!
- Да, ти също. Сега тръгвай, защото... - той стисна зъби. - Върви, Анджи!
Анджелика изгаряше от желание да се обърне, но знаеше, че не бива да го прави. Не можеше да срещне очите му. Не и сега.
Майкъл проследи като на забавен кадър как тя слезе по стъпалата, как отвори вратата на колата и изчезна от погледа му. Той се върна на мястото си и сядайки се облегна назад, затвори очи и въздъхна. Нещо се събираше и уголемяваше в гърдите му и тежеше. Анджелика вече му липсваше.
Анджелика пътуваше към хотела и не виждаше нищо около себе си. Чувстваше се чужда и самотна в красивата Сарагоса. И осъзна, че не може да остане тук. Искаше да си отиде у дома. След малко беше в апартамента, в който бе споделила с Майкъл много съкровени мигове, но сега той й изглеждаше чужд и безличен. Тя прибра багажа си, отправи поглед на студената хотелска стая и след малко пътуваше по обратният път към към летището. Цялото й същество жадуваше да види светлините на Лос Анджелис. Там може би болката щеше да утихне.
Ох, doodoo, разплака ме. Наистина.
ОтговорИзтриванеСега какво ще правят, милите душички? Искам да чета още!!!
Благодаря ти за емоцията, която ми носиш!
Поздрави!